XXXV

Сетинска планина,
19 юни
 

Търсьенските ужаси и пътелейската несполука като че не са събития от вчера. Паметта вече рядко се спира на тях, а когато си ги спомни, те вече не парят душата, притъпена от изпитания и скръб.

Търсьенските ужаси и загубата на Кице бяха само начало: моите тревоги не бяха напразни. Нещо много по-страшно е потопило в мрачно униние леринския край.

Какво са преживените вече мъки и изцеримите рани по снагите на търсяни, какво значат стотина загубени пушки, които могат да се доставят пак, какво е Кице пред загубата на човека, който бе духът, вярата и силата на Леринско?

Надеждата и страхът няколко дена се бореха в мене: това е по-мъчително и от най-страшното безсъмнено нещастие. Сега съм вече запознат с фактите.
 

Когато Стефо ми разказваше подробностите върху тяхната засада, пътелейци предаваха или бяха вече предали своите пушки на властта. Кицевото убийство е послужило като добър повод, за да се приложи в Пътеле изпитаната в Търсъе метода. Но Пътеле се е покорило, без да изпита
 
 

170

предварителното мъченичество на Търсье. Властта е намерила в селото неколцина съюзници, които са използували търсьенските ужаси, за да склонят съселяните си към мирна капитулация. И селото се спасило от изтезания.

Узнал навреме за новата напаст, Марко на часа мобилизирал стотина селяни и на 14 т. м. се озовал в Пътеле. Той е бързал. Страхът, че пътелейската слабост може да зарази и други села, желанието да покаже на малодушните, че народните пушки не са доставени, за да обогатят турските военни складове, са били толкова големи, щото Марко не е имал търпение да изчака да се присъедини и нашата чета към него. Организацията е все тъй силна, както и преди. Нейните закони още не са станали непотребна дрипа. Ако турците могат да бият и изтезават, за да превърнат народа в безоръжно стадо, организацията пък може да вземе главата на всеки свой малодушен член, който предава оръжието си. Глава за пушка!

Потерята напуща тържествуваща Пътеле и в селото се явява Марко с невиждана дотогаз въоръжена комитетска сила. Главните виновници затреперват от страх, а някои напущат домовете си и избягват тайно в Суровичево, при турците. Гневът и жаждата за отплата са тъй завладели цялото същество на войводата, че той не се стрясва от предупрежденията на другари и на верни пътелейци да напусне селото, защото отвсякъде налита срещу него войска. Вместо отговор той разпределя хората си по махали, реди имената на ония, които има да се заловят, заповядва да се донесе газ, с която да се подпалят домовете на главните виновници. И чака да настъпи нощта, за да я освети с пламъците, които ще се издигнат над прокажените пътелейски къщи.

Но още преди да настъпи нощта, Пътеле е вече блокирано. Нови прииждащи войски заливат околността. Верните пътелейци и първите му другари сега го молят да спасява хората си, догде е време. Те го увещават: Пътеле с шепа беззаветно предани хора ще остане; виновниците и техните къщи няма да избягат; с избиването на стотина обсадени хора няма да се отстрани злото... С разбито сърце и съкрушено съзнание Марко пред очевидната опасност повежда сега дружината си към крайселските каменни огради, за да разкъса неприятелския обръч и да я спаси. Не стане ли това, стотина ценни хора са осъдени на гибел, организацията — на нови напасти като пътелейската.

171

Хиляди огнеблъвни цеви са насочени към оградите и гърмят в мярналите се там човешки сенки. По гладката площ на езерото още не се е носил такъв пукот. Пътелейското небе не се е осветявало от толкова зарева. Всички крайбрежни турски села са на крак и стрелят от радост и от бяс, а може би и от страх.

Сутринта донесе на победителя едно разочарование. Тръгнал да обходи извътре каменните огради, първият му патрул се стъписва пред един човек, подпрял с гърба си каменната стена. Той е навел умислено глава и виковете теслим не го смущават. Низамите пристъпват плахо, а той ги гледа гневно с белите си недвижни очи, гледа ги и не продумва. Струя кръв е избликнала от гърдите му и се е съсирила по сивопепелявата куртка. Брадата, погледът и облеклото издават комита. Но от въоръжението му не е останало нищо: то е сигурно прибрано от другарите. В портмонето му няма ни двадесет гроша! Кой е той? — Очевидно един от многото душмани, които снощи бяха тук, а сега се крият бог знае низ кой балкан. Марко паша пак е изхвръкнал.

Какво е това дяволско недоразумение? Извиканите от победителя селяни приближават седналата до стената фигура, стъписват се в ужаса пред белите заканително разтворени очи, но след първото поокопитване произнасят все същото име:

— Марко войвода!

Победителят ги поглежда недоверчиво. Не е ли това игра? Не са ли се съгласили всичките гяури да лъжат? Едва ли. Защото и ония пътелейци, които от страх пред отмъщението бяха отишли в Суровичево, за да предадат Марко, и те, успокоени вече, произнасят същото страшно име. И победителят почва да допуща, че облегналият се на стената мъртвец не е един от въображаемите стотици избягали нощес комити, а единственият между тях, техният вожд, страшният, неуловимият Марко. Та тоя дрипав бедняк ли е оня паша, който е унищожил султанската власт над царската рая?

Трупът е само един, но струва колкото стотини и хиляди живи комити. Главният главатар на обсадната войска тържествува. Той е свързал името си с велика за турското царство победа и се е покрил със слава.
 
 

172

*

Царят на комитите още подпира с гърба си каменната стена, от стотината комити не се вижда ни един, но селото и днес се тресе от пукот и олелия. Селяните са се изпокрили зад задръстените врати, а царските войници бързо и плахо прекосват пустите улици; простреляни изневиделица, неколцина техни другари вече лежат прострени насред сокака.

Към пладне царската сила е съсредоточена около една къща. Заети са изходите на всички съседни улици, но никой турчин не смее да мине през труповете на низамите и да се приближи до опасната къща, за да я подпали. Ей сега ще загърмят и топовете и душманската къща ще бъде срината, ако скрилите се вътре комити отговорят на поканите теслим! с куршуми и със същите псувни против вярата и повелителя на правоверните.

Колцина ли комити са се укрепили там?

От време на време на прозорците се мярка брадата фигура с плешив лоб. Веднага след това в читашките редове припарва куршум, отправен от микроскопична бойница, пробита днес в стената на къщата. Залп куршуми и човешки ревове отлита в отговор към невидимия враг.

На прозореца се показва все същият плешив лоб. Спокойствието и редовността на стрелбата от бойниците правят турците да побеснеят. Те се питат: „Възможно ли е само един човек да се държи още?” Дори гранатите не го стряскат. А в промеждутъците, когато пукотът поутихне, чуват се известните псувни. Явно е, плешивецът не мисли да се предава. На какво разчита той?

Минава вторият, настъпва третият ден на обсадата. От съседните околии продължават да идат подкрепления — пехота, конница, артилерия. Навсякъде се знае, че в Пътеле се води бой против царя на всички комити. Но в положението на обсадения няма промяна. Наистина той стреля вече по-рядко, но словесните предизвикателства на попресипналия глас стават все по-чести. Значи — патроните намаляват, но разярението и ратоборността на гяурина — не.

Главатарят на обсадата е отчаян. Той е мислил да залови непременно жив обсадения комита, но последният съвсем я е прекалил. Три дена борба на един против хиляди, това не е много лесно за султанската войска. Днес трябва да се свърши всичко: къщата трябва да се подпали. За чудо, днес пле-

173

шивецът е усилил стрелбата и дързостите си. Муниционен склад ли има той у дома си? Не. Той досега е разполагал само с патроните на своя колан и с малкото още скъпоценни оловени зърна, които му е донесъл син му, като се е проврял през прозореца в съседните къщи. Песента на тая зачестена стрелба е песента на лебеда, който красиво умира.

Песента спира. Чуват се още четири отделни глухи изстрела, дадени очевидно вътре в самата къща. Кой стреля там и против кого? Тишина. Обсадителите са в недоумение. Но ето, пътната врата се разтваря с шум и един възстар фустанелоносец върти гол нож над главата си и с бесни викове ура налита право върху тях: вика хилядите турски войници от трите рода оръжие — цялата империя — на неравен двубой. Войската не изчаква срещата, а му отговаря със залп. Стремителният бяг на нападателя е спрян: той целува земята недалеко от труповете, които бе повалил.

Обсадената къща онемява. Предпазливо, със зарязани пушки, войниците престъпват прага на отворената врата и изкачват стълбата. В стаята те виждат локва кръв и в нея плувнали четири трупа: две възстари жени, един беловлас старец и една руса, нестигнала още пълен разцвет мома. Това са жената, сестрата, вуйчото и дъщерята на Дине Абдурамана.

Вразите мълчат като вцепенени пред неочакваното кърваво зрелище. Те са имали насреща си само един-единствен противник! Каква сила и какво кораво сърце е имал той, за да си устрои пред смъртта такава кървава баня? Те, които сега стоят смутени пред четири невинни жертви, те на мястото на Абдурамана не биха постъпили като него. Те и не биха се покъртили тъй, яростта им не би била обезоръжена, ако бяха заварили живи тия четирима близки на страшния комита.

Така победи смъртта Дине Абдурамана, човекът, който тъй много обичаше всички видове наслаждения на живота.

Да се измъкне незабелязано от Пътеле или да се укрие в безопасно място при роднини и приятели вътре в селото, докато мине бурята, какво по-лесно от това за Абдурамана? Кое чувство преодоля у него, за да остави през оная страшна нощ дружината край село, да се върне и укрепи в дома си за последна безнадеждна борба? Скръбта по Марка и разярението против враговете ли, или мисълта, че домашните му — неговата крехка и тъй обична дъщеря — ще бъдат

174

изложени на поругание? Или желанието да стори пакост, да всели страх, да накаже по тоя начин пътелейци и да умие срама на родното си село, гдето зина гробът на Марко? Навярно всички тия чувства и мисли са въздействували едновременно, кое повече, кое по-малко, върху тая бойка и богата натура и той издържа мъжки — сам! — дългата обсада на Пътеле. И я приключи с един финал, който в тия дни на всеобщо жестоко изпитание е решителна морална победа на организацията, на народния български дух над бойното и материално превъзходство на турците. Десетки пътелейци очерниха името си, но ако на едното блюдо се постави грехът на тяхното малодушие и измяна, а на другото — подвигът на пътелееца Дине Абдурамана, блюдото на измяната ще отскочи високо нагоре пред историята. Абдурамана изкупи със своята кръв и с кръвта на най-близките свои мили хора нравствената победа на организацията в това време, когато тя изгуби своя най-ценен и могъщ човек на Леринско — Марко, — и очисти окаяната съвест на своето родно село. Гибелта на четирите невинни същества буди безкрайна жал, но не и гибелта на Абдурамана. Абдурамана буди само удивление и почит.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]