Писма и изповеди на един четник, 1902 г.
Хр. Силянов
 

XIX

Острово,
19 март
 

Ние посетихме Сетино, Крушоради и други села и после забродихме известно време по Нидже. Оттам се впуснахме в Пътеле.

Работите в това голямо и богато село не вървяха много добре. Марко беше се наканил да го уреди, но неоказката афера му попречи и той възложи тая задача нам. Настояванията на Абдурамана, когото родното село привличаше с неотразима сила, ни заставяха да ускорим отиването си.

Аз предварително знаех, че всички страхове и колебания на пътелейци идат само от един човек, Петър Ляков, пръв чорбаджия, най-умен и най-влиятелен между селяните. Той управлявал един местен чифлик, собственост на цариградски грък. Бил на почит пред местните стражари и командувал неколцината арнаути-кехаи, пазачи на чифлика. Шпионин ли е той? Това никой не твърди, но всички се боят от него, защото са уверени, че Ляков всичко знае и всичко може.

Втората вечер извоювахме квартирата си с измама. Старият баща на десетника Димо бил против такива гости. Изпратихме при него местния даскал, с когото той обичал да приказва за старите муаребета, за история и география. В заговор с всички останали домашни ние отворихме ненадейно вратата и пристъпихме право към стареца. Той се сепна и угади коварството на даскала, но нашата фамилиарност не му даде време да поиска сметка. Вместо това той скоро ни каза, че къщата му е винаги отворена за такива любезни гости като нас, а подир малко аз продължавах вече с него прекъснатата беседа по история. И синът, и снахата бяха във възторг и ни благодаряха за извършеното чудо.

В тая двуетажна каменна къща намерихме маси и столове. Да знаеш как се зарадвах при мисълта, че утре ще мога да свърша на маса всичката си писмена работа!
 
 

Стр. 111.  М у а р а б е  (ар.-тур.) — война.

111

Най-маловерните и най-съмнителните оставихме за последния ден. Него ден свършихме и с Лякова.

И той бе вкаран с измама в квартирата ни. От безстрашие ли, или от съобразителност мъжката осанка на стария гъркоманин не се прегъна, когато така неочаквано се озова пред нас. Той пристъпи безстрастно, здрависа се, седна, преди да го поканим, и изправи глава в очакване да чуе думата ни. Моята фамилиарност не го зарази. Разбрал, че е вън от опасност, той запази своя безстрастен вид и изслуша спокойно обикновената лекция за приниженото положение на роба, за общите интереси на християните, за тайната борба. Само когато му се изтъкнаха страховете и съмненията на пътелейци от него, той с тон на дълбоко наранено самолюбие се оплака, че сме го държали досега непосветен, когато на толкова други „нищо и никакви” селяни, които далеч не биха могли да ни бъдат полезни колкото него, сме се доверили.

Заклеването на Лякова бе за селото цяло тържество. Той ми заяви, че туря в услугите на комитета всичкото си влияние и връзки с турците.

Оставаха още синовете на Лякова, по-фанатизирани гъркомани от баща си, и гъркоманският поп. „Тях ги оставете на мене” — ни заяви Ляков.

До вечерта и те бяха покръстени.

*

Ти не можеш да имаш представа, Маня, за радостта на четника, когато дружината гостува в родното му село!

Това е най-голямото щастие, за което той може да мечтае. Още в съседните села той предвкусва сладостта на прегръдката със своите мили хора. Едно откраднато свиждане, свързано с рискове и опасности за домашните му, за него, за четата. Целувка с жена и деца, които всекичасно се тревожат и палят пред иконата свещи за него. Топло съпружеско легло, тъй много сънувано под зловещата песен на нощната фъртуна или при вида на чужд семеен кръг под някоя гостоприемна стряха...

Но това не изчерпва радостта и вълненията.

Четникът дели славата и позора на своето село. Той иска да бъде достоен за селото си, а селото достойно за него. Във всичко, което се работи там, той влага честолюбие и ини-

112

циатива колкото войводата, ако не и повече от него. Той си присвоява негласно особени права и власт, дава мнения, предлага и се намесва със страст в работата на началника си със селяните. В родното село и родните планини той става по-смел и по-самоуверен, както гоненият дивеч — в познатите околности, дето е леговището му.

Четири такива пълни блажени дни прекара Абдурамана в Пътеле. Всяка вечер, от полунощ до зори, той прескачаше при своите, а през деня ми сътрудничеше. Познати и роднини се редяха при него и за всекиго той имаше по един епизод, спомен, съвет или насърчение. Селските младежи го зяпаха като нещо ненагледно и непостижимо, а той блажено им се усмихваше. И няколко пъти го чух да им казва:

— Голема работа ли е? Убийте един турчин и му вземете пушката.

*

Пристегнати и готови, чакахме куриера, за да потеглим, когато в стаята влезе Абдурамана и ни заяви:

— Ще пътуваме по езерото. Ето Фани ще ни води — и посочи другаря си, бос, четиридесетгодишен мъж.

— Шо кье речеш? — обърна се към мене за съвет дядо Яндре, очевидно съблазнен от направеното предложение.

Едва ли друг въпрос би могъл така приятно да ме изненада. Като комити ние можем да мечтаем за много, но не и за пътуване по езеро ноще.

Дадох тутакси съгласието си.

Извардихме турския патрул и се настанихме в голямата плоскодънна ладия на Фани.

Сканде — така дядо Яндре при весело разположение нарича Кицето — веднага се озова до Фани, грабна веслата и ги завъртя като опитен веслар. Примерът му се последва и от други любители.

Пътелейският бряг постепенно се губеше от очите ни и колкото оставаше по-назад, толкова се чувствувахме по-сигурни сред езерните води и под булото на нощта. Луна нямаше, но затова пък хиляди звезди трептяха над нас и под нас — цялото езеро бе сякаш осеяно с брилянти. Душата загоря от желания и копнежи, отдавна нечувствувани... Ние забравихме, че сме комити.

Абдурамана затананика.

113

Фани, като попарен, изпусна веслата и със страдалчески вид прошепна:

— Немойте бе, бракя, бе... кье ни изгорите бе...

— Кой ще ни чуе бе? Господ ли? Той нема да ни издаде. Чаушинът пък сега се прегръща със стрина Кръстевица и нема да си развали кефа за нас! — ядосано изкрещя Абдурамана и отново се унесе в песента.

Звуковете ставаха все по-ясни, гласът му постепенно се издигаше. Към него се присъединиха и други. И ето цялата гладка ширина се разлюля от провлечената и тъжна мелодия на любимата ни песен:

Нашите майки —
в черно подбрадени...
Развевай байрак
бре, Марко войвода!


Във всеки звук трептеше някаква тъга, дълго време спотайвана и заглушавана и сега предадена на всички ни с чудната заразителност на песента.

Фани държеше веслата и с очи, устремени в Абдурамана, слушаше и се опиваше. След малко той присъедини към мелодията своето исо. Само Кице не изпусна веслата. Той требеше с удвоена енергия и в същото време пееше.

Всички млъкнаха. Само исото на Фани продължи и извика общ смях. Старият веслар се залови трескаво за веслата, а Абдурпмана с пълен глас се провикна:

— Де бре, Фани, бре-е-е!...

Фани вече не протестираше, смееше се гласно заедно с другите — искаше да изглади впечатлението от предишната си предпазливост.

Дине Абдурамана изпя и други песни. На реда си дойде и любовният му репертоар, а на края свърши с едно турско маане, към което хранеше особена слабост.

Дядо Яндре само клатеше глава. Така ли беше преди година? Криехме се с Марко по плевници и нивя и никой не ни прибираше в къщата си!... Спомняше си той мъките на миналото време и беше доволен и горд. По едно време той се разчувствува.

Къде се е чуло и видело
комити по вода да одат? —
114

изрази той в поетична форма удивлението си. После се обърна към мене:

— Айде, кажи сега и ти една песна!

— Не те признаваме за поет, ако не напишеш за тая вечер една песен, чу ли? — обади се и Абдурамана.

След малко просторът гърмеше от тая импровизация, по гласа на популярната песен „Когато бях овчарин”:

Ти, езеро, не шавай
и мирно си седи!
Комитите пътуват
по твоите води.

Кога по теб комита
лопати е въртял?
И чуло ли се нявга —
войвода адмирал?

И ден и нощ потери
комитите следят,
а те по езерото
със песни са на път.


Далече пред нас се показаха тъмните очертания на островските къщи, между които се издигаше правителственият дом. В него още светеха някои прозорци.

Навред тишина. Чуваше се само лекият шум на веслата по гладките води.

Аз се загледах в хукюматските прозорци, когато нещо зачегърта в дъното на ладията и ме стресна. Стори ми се, че брегът стремително се приближава към нас. Ладията потъна в пясъка и спря.

Кице три пъти почука с пушката и ножа и извика:

— „Лерин!”

— „Горничево!” — чу се някъде от брега. Шест човешки фигури, изникнали като изпод земята, потеглиха към прикрепената вече о брега ладия.

Това бяха шестима въоръжени островци с даскала Шаламанов начело.

На тръгване за село Абдурамана се пошегува с Фани:

115

— Ако те запита утре чаушинът кой пееше през нощта, ти му кажи — Дине Абдурамана.

— Ако доите во Пътеле, па яс кье ви водам! — престрашен вече, обещаваше старият веслар.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]