Прѣзъ Сърбия. Въ походъ съ 9-та дивизия

Христо Мутафовъ

 

 

Войната за обединението на България ще остане паметна за историята, за насъ. Азъ се считамъ щастливъ, че можахъ да прѣживѣя нѣколко мѣсеца отъ тая война, въ непосрѣдственъ контактъ съ полковетѣ на 9-та дивизия, която пожъна лаври въ кръвопролитни боеве съ единъ упоритъ и силенъ противникъ. Мѫкитѣ и теглата, радоститѣ и успѣхитѣ на войскитѣ отъ 9-та дивизия въ похода имъ прѣзъ Сърбия бѣха мои мѫки, мои радости. Тѣхъ азъ прѣдавамъ въ настоящата книга, посветена на борцитѣ отъ дивизията.

 

I. На пѫть  (1)

 

II. Изпращане и посрѣщане на войскитѣ  (7)

 

III. Въорѫжениять народъ. Къмъ зоната на съсрѣдоточаване. Обявяване на войната съ Сърбия. Прѣдъ лицето на войната  (13)

 

IV. Първа срѣща съ неприятеля. Св. Никола. Миджоръ. Бабинъ-зѫбъ. Глоговица. Голашъ  (25)

 

V. Равно-буче. Тилътъ на отминалитѣ войски. Пѫтьтъ за Вража-глава и Муселимъ-перчимъ. Подготовка на боя срѣщу Дрѣнова-глава  (35)

 

 

1. На пѫть 

15 септември 1915 г.

 

Тревожнитѣ дни, прѣживѣни въ очакване на една развръзка, се свършиха, най-сетнѣ. Мобилизацията е обявена. На софийската гара навалица отъ пъстъръ свѣтъ шуми и се движи на всички страни. Всѣки бърза да замине за частьта си. Дѣца, майки, сестри изпращатъ свои ближни съ смѣсени чувства на възторгъ и лека тѫга на раздѣла. Въ рѫцѣтѣ и по гърдитѣ на тия, които заминаватъ — цвѣтни букети, увити съ треперящи рѫцѣ и често оросени отъ скрити сълзи. . . Тренътъ ни пониса съ трѣсъкъ и шумъ къмъ Искъра, изъ лѫкатушнитѣ извивки на дефилето. Въ вагона е задушно. Прѣпълнени всички мѣста за сѣдане, коридори, платформи. Съ мѫка се добирамъ до прозореца и съ облекчение свеждамъ погледъ къмъ мѫтнитѣ води на Искъра, пълноводенъ отъ падналитѣ дъждове, буенъ и пѣнливъ. Като змия се виятъ мѫтнитѣ води изъ дълбоко врѣзаното легло, надъ което влѣво се издигагь голи, стръмни, каменисти хребети, редомъ съ сочно зелени рътлини, по които тукъ-тамѣ се бѣлѣятъ селски кѫщурки, съ отдавна пожънати наоколо нивя. По високитѣ върхове, отдѣсно на пѫтя, окото се любува на обрасли съ буйна зеленина пасбища и гори, край които бѣли стада въ ранно утро сѫ излѣзли на паша. — Тиха идилия, която съ нито не напомня за готвящата се кървава епопея!

 

Тренѣтъ спира на малка селска станция. На перона — навалица отъ войници, невѣсти и моми, празднично облѣчени,

 

 

2

 

съ китки въ рѫцѣ и усмивка на уста. Само смѣхъ и весела глъчь се носи отъ това мнозинство, което чувствова, че става нѣщо величаво, тържествено въ тоя моментъ, за него, за всички, за цѣлъ народъ. Бойнитѣ знамена, едва вчера свити за по-честити дни, слѣдъ една нечувана епопея на борба съ вѣковни врагове, днесъ наново шумятъ и викатъ българския народъ на орѫжие. Нима тъй скоро трѣбва да дойде отмъщението къмъ изневѣрилитѣ съюзници? Въ буйната радость, въ громкия смѣхъ, който се носи изъ шумната навалица, азъ долавямъ готовностьта за мъсть на поруганата слава. Чувството на жестока обида е запалило огьнь въ душата на суровия планининецъ. Той не се спира на мѫдруване; ако вчера още е спорилъ за Австрия и Русия, за Франция и Германия, — днесъ той живѣе само съ чувството на разплата къмъ ония, които ограбиха, унизиха и обезславиха неговата родина. Горестьта на България не бѣ разбрана отъ никого; за туй днесъ българскиятъ народъ има право самъ да потърси въ нови борби възмездие за прѣживѣната скърбь. . .

 

Може да е вѣрно, че не винаги хладниятъ разсѫдъкъ води народитѣ къмъ кървави борби и че нѣкакви мистични, афективни сили, не винаги ясни, турятъ въ движение народнитѣ маси; далечното и близко минало, обаче, намъ е завѣщало идеали, създало е формули, срѣщу които се не отива. Касае се за довършване на славно започнатото, но злѣ усакатено дѣло на национално обединение... Азъ изпитвамъ възвишенитѣ чувства на масата и съ еднакво стоплена душа и стегнато сърдце искамъ да погледна право въ лицето на прѣдстоящата борба, която или ще ни даде всичко мечтано, или — ще изсуши извора на скѫпи идеали въ народния животъ. . .

 

Тренътъ лети, а шумътъ въ вагона става сè по-голѣмъ. Буйни, страстни чувства владѣятъ надъ всички. Въ

 

 

3

 

нѣкое кѫтче се чуватъ по-тихи спорове за политика, за симпатии и интереси къмъ воюващитѣ лагери въ великата война; но чувството на дългъ къмъ своята родина, която вика всички за отбрана и нови борби, взема върхъ надъ всичко и безспорно цари у всички. Азъ слушамъ буйни пѣсни, весели шеги, громки разговори и, самъ унесенъ въ тихи размишления, оставамъ да блуждае погледа ми по високитѣ планински върхове, надигнали се отъ двѣтѣ страни на пѫтя. Вълнуватъ ме сподавени чувства на войникъ и политикъ. Жребиятъ, обаче, е хвърленъ и менѣ не остава, освѣнъ да прѣживѣя всичко, което ще окиче, дай Боже, съ слава бойнитѣ знамена на българския войникъ.

 

На нова гара тренътъ спира и сè сѫщата гледка на воорѫжения народъ. Офицери и войници се тълпятъ и раздѣлятъ, бързайки всѣки къмъ своето мѣстоназначение. Тукъ виждате позната физиономия на вчерашенъ миренъ и тихъ гражданинъ, а днесъ — въ тежко снаряжение страшенъ воинъ, съ строго изражение на лицето, възбуденъ и гордъ въ своето ново положение; тамъ ви се обажда старъ приятель въ офицерски мундиръ и сабя на кръста — вчерашенъ учитель, сѫдия, адвокатъ, търговецъ; утрѣ той ще ни води на бой срѣщу врага, къмъ нови подвизи, достойни за славата на бащи и дѣди. А войницитѣ— накачили се по всички праздни мѣста въвъ и надъ вагонитѣ, шумятъ, пѣять, разговарятъ въ най-голѣмо възбуждение. Отъ крайнитѣ вагони на трена се носятъ остритѣ звуци на кларнетъ и пистонъ, които извиватъ на хороводна пѣсень, вѣроятно, срѣдъ веселъ крѫгь отъ войници. На станцията едни слизатъ отъ трена, други се качватъ, окичени по гърди и шапки съ градински цвѣтя. Тренътъ изсвирва и наново се пониса по виещия се по двата брѣга на Искъра желѣзенъ пѫть. Опълченцитѣ сѫ заели вече неговата охрана; тѣхнитѣ снажни, едри фигури се мѣркатъ край

 

 

4

 

желѣзнопѫтнитѣ мостове, дълбокомислени и съ прѣсериозно изражение на лицето. Когато отечеството те призове къмъ изпълнение на дългь, ти само за дълга живѣешъ, о българино, макаръ и съ наболѣли кости и прошарени коси.

 

Седя и се чудя. Какъ утрѣшната кървава зора ще сипне слѣдъ тоя кипежъ отъ радость и възторгь у тия, които сподавягъ у себе си съзнанието, че сѫ тръгнали да мратъ, да се биятъ и убиватъ? Отъ днесъ нататъкъ всѣки новъ день ни носи по-близо къмъ кървавата борба, а ние всички, сѣкашъ, се готвимъ не за нея, а — за нѣкакво тържество, за нѣкакво праздненство, на което е повиканъ да вземе участие цѣлъ народъ. Инстинктивно народътъ чувствова, че слѣдъ прѣживѣната неправда, която се извърши за негова смѣтка, слѣдъ като той воюва за освобождение на своя братъ, днесъ ще получи негли възмездие за скръбьта, която бѣ свила гнѣздо въ неговата душа. Народитѣ живѣятъ съ вѣра, съ надежда за по-свѣтли дни. И тия дни като че бързо идатъ насрѣща ни — на насъ, които съ вѣкове сме живѣли съ една вѣра, съ едни надежди.

 

Слѣдъ нѣколко часа пѫть навлизаме въ долината на р. Витъ, Едно слѣдъ друго минаваме селата Телишъ, Дѫбникъ, горни и долни, Садовецъ и — ето, най-сетнѣ, могилката, дѣто храбриятъ Османъ паша се прѣдаде, слѣдъ упорита съпротива и отбрана на Плѣвенъ. Околнитѣ горски и голи хребети сѫ осѣяни съ коститѣ на борци, които беззавѣтно мрѣха за свободата на по-младия братъ. Днесъ е нашъ редъ. Така било отредено: съ собствената си кръвь да запазимъ скѫпитѣ завѣти, които недалечното минало ни завѣща . . . Роякъ мисли попъплаха въ ума ми и нѣкакъвъ смутъ, сѣкашъ, завладѣ моята душа. Азъ твърдо вѣрвамъ въ правотата на нашата кауза, въ светостьта на прѣдстоящата борба; при все това, тръпки запълзѣха по менъ, отъ вълнение азъ се почти задушвахъ. . . Тренътъ

 

 

5

 

спрѣ на перона и слѣдъ малко азъ влѣзохъ въ града на нашитѣ „свети мѣста".

 

Тукъ е дивизията, къмъ която съмъ зачисленъ. Въ щаба на дивизията ме срѣщатъ добрѣ и азъ съ облекчение се заготвихъ за прѣдстоящия пѫть. Полковетѣ тукъ ще се групиратъ; отъ тукъ дивизията ще се отправи къмъ мѣстото на своето съсрѣдоточаване. Въ града е задухъ. Есень е, а врѣмето е още топло. Хубави слънчеви дни и тихи звѣздни нощи помагатъ за лекото пригатвяне на частитѣ за пѫть. Въ казармитѣ кипи усилена подготовка; съ трѣскавична бързина всичко се набавя. Хиляденъ народъ отъ войници, едни екипирани, други още необлѣчени, сноватъ по всички улици и площади. Тукъ строена дружина е на провѣрка, тамъ насѣдали войници стѣгатъ опинци, колани, раници, за пѫть. Патрони въ съндъци на гръбъ се разнасятъ по пръснатитѣ роти и бързо се грабятъ отъ тия, които имъ знаятъ скѫпата цѣна — въ боя.

 

Вече три деня сме тукъ. Полковетѣ сѫ готови и чакатъ заповѣдь за тръгване. Колко много говорятъ на душата старцитѣ съ дълги пушки отъ етапния полкъ и тия отъ опълчението! Първитѣ ще вървятъ съ насъ, а на вторитѣ е паднала честьта да ни бранятъ отъ онѣзи, които прѣди двѣ години хайдушки нахлуха въ земята ни за плячка и стръвь.

 

Старцитѣ съ юношески сърдца! — ние помнимъ тѣхната вѣрна и беззавѣтна служба къмъ отечеството, тия стари воини, които никога не роптаятъ, умора не знаятъ и сѫ най-вѣренъ стражъ на поста, който имъ е повѣренъ.

 

Навънъ отъ града, въ стройни редици, сѫ наредени дивизионнитѣ транспорти. Съ хиляди коли, въ десетки ешалони, чакатъ тежкия товаръ на дивизията, слѣдъ която ще

 

 

6

 

вървятъ. Волътъ и коларьтъ въ балканската война побѣдиха. За тѣхъ химни се пѣха; на тѣхъ и днесъ надежди се възлагатъ.

 

Всичко е готово. Утрѣ слънцето ще заблѣсти по ножа на младъ и старъ воинъ, подигнали се на брань, за родъ и честь. . .

 

 

7

 

II. Изпращане и посрѣщане на войскитѣ

 

23 септември 1915 г.

 

Цѣлъ градъ и цѣла околия сѫ се стекли да изпратятъ братя, синове и бащи. На лагера — хиляденъ народъ отъ жени, дѣца, стари и млади, съ букети въ рѫцѣ, чакатъ, да зърнатъ близъкъ свой и да кажатъ топли думи за: добъръ пѫть. Невѣсти, съ скрити сълзи, стискатъ рѫцѣ на милъ съпругъ; майка една прѣгръща левентъ юнакъ и съ твърди думи пожелава бойна слава и честито завръщане у дома. Мила дѣвойка, съ цъвнала усмивка на уста и божурени ланити, кичи гърдитѣ на младъ офицеръ, а той ѝ се любува съ милъ погледъ и искрещи очи —за пръвъ пѫть, може би, при тая раздѣла, тѣ запечатватъ съ цѣлувка своята обичь и любовь...

 

Музикитѣ гърмятъ тържественъ походенъ маршъ. Молебенѣтъ е свършенъ и генералътъ поздравява дружинитѣ съ щастливъ и славенъ походъ срѣщу врага. Единъ слѣдъ другъ полковетѣ отминаватъ. Привечерь въ града е тихо, сѣкашъ нищо не е било прѣзъ послѣднитѣ дни тукъ.

 

Тиха, ясна, звѣздна нощь. Надъ утихналия градъ се издига паркътъ на витязитѣ отъ освободителната война. Възползованъ отъ любезната покана на обитателя на „Парнасъ" [*], изкачвамъ се на тоя хълмъ, въ безмълвието на който, срѣдъ бродящитѣ сѣнки на падналитѣ герои, да почувствовамъ подема на единъ народъ... Въ моята паметь оживѣха скѫпи спомени отъ далечното минало,

 

 

*. Тъй нарича г. Заимовъ хълма на Скобелевия паркъ въ Плѣвенъ.

 

 

8

 

когато съ кървави борби се изкупуваше народната свобода. А недавна бѣ, когато цѣлъ народъ се дигна на борба за осѫществяване на свети отечествени идеали и завѣти. Ние не разрѣшихме наведнажъ поставенитѣ задачи. Но ние се приближихме къмъ тѣхъ и ето — утрѣ ще се срѣщнемъ наново съ тия, които отъ зависъ и злоба осуетиха нашитѣ стремежи. Дано додършимъ тоя пѫть започнатото дѣло и положимъ здрави основи за велико бѫдеще на нацията... — И дълго прѣзъ нощьта, въ приятна приятелска бесѣда, ние гадахме бѫдещето на своята родина. Пъленъ мѣсецъ съ мека сребърна свѣтлина е залѣлъ цѣлата околность — далечъ прѣзъ Балкана, на югь, и до Дунава, къмъ сѣверъ. Хубавъ слънчевъ день ще бѫде утрѣ. Багряна, румена заря ще прѣдизвѣсти свѣтлия праздникъ и царствено слънце ще огрѣе земята България.

 

Въ тая свѣтла, слънчева сутринь камбанитѣ празднично звънятъ и канятъ гражданитѣ на тиха молитва за бойни успѣхи на дивизионнитѣ войски. Слѣдъ войскитѣ, утрѣ заминава щабътъ на дивизията. Църквата е пълна съ народъ. На колѣнѣ се помолихме Богу за успѣхъ и побѣди надъ врага. Моятъ приятель г. З. ми стиска рѫката и съ развълнуванъ гласъ ми шепне на ухото: бурята наближава! Прѣди нѣколко дни се сдрачи; слѣдъ недѣля-двѣ ще настѫпи дълбока, тъмна нощь; но по-късно ще сипне зората и ние ще видимъ нови хоризонти на велика България!... — Дай Боже! Тия топли думи пророчески звучатъ въ устата на единъ каленъ и старъ ветеранъ отъ недалечната епопея. Българскиятъ Богъ е още живъ. Той ще благослови храбритѣ защитници на родната честь, на роднитѣ огнища.

 

Нощьта прѣваля. Зора още не сипнала, а ние сме вече въ походенъ маршъ. Чудно хубаво врѣме! ясно,

 

 

9

 

топло, звѣздно утро, сѣкашъ въ юнски день. Въ сипкава зора минаваме моста надъ Вита. Червениятъ, кървавъ прѣпорецъ на щаба на дивизията се носи напрѣдъ и вѣщае бѫдни и кървави срѣщи съ коваренъ врагъ. . . Съмва се. Погледнато отъ прѣднитѣ редове на колоната, шествието е величаво, внушително. Мълчеливи, но съ буря въ душата, ние отминаваме могилката задъ Вита. Дълбоко трагичното се смѣнява бързо съ усѣщания приятни; възторженостьта надвива и ти изпитвашъ гордата радость на подигналия се за бързъ ударъ надъ врага народъ. Радостьта не винаги бива тиха. Тя е по-приятна, когато иди изъ тъмнитѣ глъбини на човѣшката душа, слѣдъ прѣживѣни бури и тѫги, или когато усѣщаме да идатъ други бури, които, слѣдъ гърма на свѣткавицитѣ, ще оставятъ ведро, безоблачно небе, съ майска утринна прѣснота и лекота за дишане, за животъ. Азъ изпитвамъ тая радость, която не намалява даже при съзнанието, че сме на пѫть за кървавъ бой, за кървава мъсть. . .

 

По пѫтя застигаме нѣкои войскови части, останали на почивка. Цѣли полета почернели отъ морни войници, отъ кола и коне. Въ първото село на нашия пѫть е празднично, настроение. Школскитѣ дѣца излѣзли на срѣща и съ звънливо ура изпращатъ отминаващитѣ колони. Селата се редятъ едно слѣдъ друго — пусти отъ мѫже, но съ радушна привѣтливость на останалитѣ старци и жени.

 

Въ голѣмо, пръснато село, спираме на бивакъ. На бързо разпъваме нашата палатка въ черковния дворъ, обрасълъ съ буйна трѣва. Дѣдо попъ, съ дълга бѣла брада на библейски патриархъ, не закъснѣ да ни посѣти. Възторжено той говори за минали епични борби и съ радостни купнежи, сѣкашъ, прѣдчувствова славни бѫдни дни.

 

Добъръ пѫть сме взели отъ Плѣвенъ до тукъ. Жегата

 

 

10

 

е голѣма въ надвечерието на есеннитѣ дни.Войницитѣ сѫ съ тежъкъ товаръ на гърба, който, чини ми се, би могълъ да бѫде облекченъ при другъ редъ на дивизионния транспрртъ. Примѣри за това ни даватъ походнитѣ движения на войскитѣ отъ западния боенъ фронтъ.

 

Привечерь тъмни облаци застилатъ ясното до тукъ небе. Буря се задава. Дъждъ ще окѫпи прашната земя и ще освѣжи натежелия въздухъ. Смръква се. Свѣткавиченъ гръмъ и трѣсъкъ ве изви надъ селото, буря бѣсно залудува и дъждъ изъ вѣдро се излѣ надъ насъ. Тая първа нощь въ село бѣ добъръ прѣдвѣстникъ на буритѣ, които идатъ. . . Дебютътъ е чудесенъ...

 

На утринѣта гѫста студена мьгла е паднала надъ цѣлия край. Първо есенно утро. Ала врѣмето скоро се изясни и наново зноенъ день изсуши мокрия пѫть. Колоната бавно се движи по слабото нанагорище на водораздѣла между Вита и Искъра. Балканътъ се синѣе въ далечния хоризонтъ и гали окото съ плѣнителна чаровность. Чини ми се, безъ Балкани не бихме живѣли. Обширнитѣ полета не сѫ за насъ; на тѣхъ не сме навикнали въ живота... Наваляме се къмъ Искъра и минаваме прѣзъ голѣмия желѣзенъ мостъ надъ рѣката. Слѣдъ малка почивка въ Чомаковци, ние сме наново на пѫть, до късна вечерь. Навлизаме въ дивно красиви алпийски мѣста, които Богъ е наспорилъ въ нашата рай-земя. Въ гънкитѣ на лѣсисти хълмове, по брѣга на виеща се като сърпъ планинска рѣка, е голѣмото и красиво село Габаре, съ будно население и солидни постройки. Млади момци, скорошни войници, лудѣятъ при вида на войсковитѣ редици и бойнитѣ знамена. Патриотизмътъ на габарци трогва до сълзи. Тѣ сѫ изпратили вече своитѣ бащи и синове къмъ врага, но въ душата имъ е топло, топло отъ смѣсенитѣ чувства на радость и тѫга...

 

 

11

 

Надъ селото, въ дълги редици, на обширенъ станъ, е 9-та артилерийска бригада. Пѣхотнитѣ полкове, отминали напрѣдъ, пъплатъ непрѣстано къмъ западъ, въ безкрайни редове. Утрѣ ще ги догонимъ и съ тѣхъ и срѣдъ тѣхъ ще продължимъ пѫтя прѣзъ китни села, посрѣщнати сърдечно отъ жени и дѣца. Трѣбва да минете прѣзъ села и градове, да видите събранитѣ въ полкове и бригади синове на народа, за да почувствовате силата на една воля, която обединява, настройва и води нацията къмъ подвизи и рѣдки въ историята устреми. Цѣлъ народъ е на кракъ. Цѣлъ народъ днесъ е прѣвърнатъ въ една воля, една мисъль, едно желание. Цѣлъ народъ е изтръпналъ и чака една заповѣдь — да осѫществи мечтитѣ на цѣли поколѣния, които скѫпата кръвь на хиляди жертви отъ 1912 г. не бѣ достатъчна да изкупи. И когато видите цѣлъ (?) народъ скочилъ на крака, раздвиженъ, вълнуващъ се като бурно море, вие разбирате всичката мѫка, цѣлата трагедия, която терзае неговата душа, ето вече трета година оттогава. Когато той се видѣ унизенъ, оскърбенъ, ограбенъ — той,който съ върховни усилия извърши подвизи, за каквито се бѣ готвилъ десетилѣтия подредъ, вѣрвайки, че е завършилъ блѣскаво единъ циклъ отъ своята история; когато врагове отврѣдъ поискаха да го разпнатъ на кръстъ и успѣха да го развѣнчаятъ отъ бойната му слава и гордость, — оттогава цѣлъ народъ потопи душата си въ трауръ и горчила, за да дочака нови, по-честити дни на възторгъ и благородно творчество. Съ душа отзивчива, той наново днесъ е подъ бойни знамена, подъ прѣпореца на народнитѣ възжделения. На кѫдѣ? Съ кого? — Тия питания, които измѫчватъ войника прѣзъ първитѣ дни на неговото повикване подъ знамената, днесъ вече замиратъ. Той става съсрѣдоточенъ, сериозенъ, готовъ да брани и защищава отечественитѣ интереси.

 

Въ селата само старци и жени сѫ останали, за да срѣщатъ и изпращатъ подигналия се на брань въорѫженъ народъ,

 

 

12

 

съ мили, задушевни напѫтствени слова и съ китни букети отъ хубави български градински цвѣтя. Мило е да гледате събрани жени и невръстни щерки на нашия селякъ, съ непритворность въ душата и трепетна усмивка, да напѫтствуватъ нашитѣ храбреци съ щастливи пожелания за успѣхъ и побѣди. Вече нѣколко дена какъ полковетѣ отъ дивизията сѫ прѣдметъ на такива сърдечни, трогателни срѣщи. Минаваме прѣзъ селата Тлачени, на р. Скѫта, Буковецъ, Джурилово, Борозанъ. Прѣдъ селата — арки отъ естествени цвѣтя. Стари баби раздаватъ на всѣки войникъ стръкъ босилекъ, развълнувани до сълзи. Дѣвойки и момци отрупватъ съ градински цвѣтя и букети офицери и войници, конетѣ окичватъ съ гирлянди, а орѫдията — съ вѣнци. Войницитѣ се любуватъ на милата срѣща и, трогнати до сълзи, усѣщатъ въ душата си да расте и се надига нѣщо величаво, достойно за блѣсъка на тѣхната родина. По улицитѣ на Буковецъ сѫ поставени плакарди съ сърдечния поздравъ на народа: „Здравейте, скѫпи юнаци!" А въ училището на Габаре, прѣзъ прѣдния день, на други табели, четохме догмитѣ на новото възпитанйе на младежьта: „Да се жертвувашъ за отечеството е най-голѣма доблесть и сладка мечта". Съ бъкрачи и стомни съ вода майкитѣ разхлаждатъ засѣхналитѣ уста на морни войници, а мене задавя нѣщо въ гърлото отъ тая сърдечна срѣща и сътрудничество на прѣстарели баби и невръстни дѣца. Едно 10-12 годишно дѣвойче ми поднася росна китка, мило ми се усмихва и пожелава добърь пѫть. Желалъ бихъ щерка ми да върне другиму тоя милъ поздравъ и на другъ войннкъ да развълнува душата съ китка цвѣте и усмивка на уста. . .

 

 

13

 

III. Въорѫжениять народъ. Къмъ зоната на съсрѣдоточаване. Обявяване на войната съ Сърбия. Прѣдъ лицето на войната

 

30 септември 1915 г.

 

Дивизията трѣбва да измине пѣшкомъ цѣлия пѫть до зоната на своето съсрѣдоточаване. Трѣбва да се бърза и пѫтува безспирно. Никаква дневна почивка до самата граница. Полковетѣ, единъ слѣдъ другъ, пъплатъ и прѣщимаватъ полета и рътлини — се по-близо и по-близо до срѣщата съ неприятеля. Обширно плоско възвишение, съ буйна трѣва и паша, е прѣдъ с. Борованъ, Щабътъ на дивизията, на чело съ дивизионния генералъ, въ тръсъ, на коне, достига селото и отсѣда за почивка. Капналъ съмъ отъ умора, слѣдъ мѫчителна за менъ езда. Но навикътъ става втора природа на човѣка. Вече нѣколко дена сме на коне и азъ навикнахъ на ездата, непрѣкѫсната, всѣки день. Единъ-два часа сѫ достатъчни за отмора, и азъ скоро зашътахъ изъ село. Лъхътъ на войната тукъ повече се осѣща. На гледъ всички сѫ спокойни, но прѣдстоящата буря е внесла въ душитѣ първия смутъ. Маса войска е минала тукъ и цѣлото село е оживѣно, нервно.

 

Врѣмето, часоветѣ лѣтятъ бързо. И когато почиваме, ние искаме да научимъ, какво ни носи утрѣшниятъ день. Сърдцето бие съ неравенъ пулсъ, вълнува се и иска да изпита по-скоро началото на края. Да не стоимъ! Нека вървимъ! Всé по-нататъкъ и по-близо до врага!

 

Въ ранно утро сме на кракъ. Влажно и студено е двора. Край мъждеещъ огънь е приготвенъ чай и ние на крака, набързо, закусваме и прибираме въ кобуритѣ на коня

 

 

14

 

студено месо за днешния обѣдъ. И пакъ на пѫть! Полковетѣ сѫ отминали напрѣдъ и пъплатъ въ дълги безкрайни върволици по шосето. Наваляме се по склона на слабо възвишение. Долу, въ тѣсна и необширна котловина, хиляденъ мравунякъ отъ хора, които се движатъ въ една насока, гѫсто единъ до други. Тѣхнитѣ шапки се сливатъ ведно и образуватъ неравна плоскость, която се вълнува, колебае и окото долавя подъ тая подвижна повърхнина нѣкаква движуща се маса, която съ хиляди крака се мѣсти и пъпли нагорѣ по прѣдния скатъ на друго възвишение, което започва наблизо при свършека на котловината. Въ отсрѣщното нанагорище гледката на възлизащитѣ дружини е още по-внушителна, импозантна. Редицитѣ тукъ не сѫ гѫсти, както въ низината; полунаведени, съ неравна крачка, сивитѣ шинели се мърдатъ, движатъ, ту по-бързо, ту по-бавно; ту се струпатъ и сдиплятъ въ една гѫста маса, ту се разтънятъ, разрѣдятъ и нѣкѫдѣ потокътъ отъ хора се прѣкѫсне, за да се наново събере и скоро слѣе съ достигащитѣ отзадъ нови редици. Сѣкашъ нѣкакво пълзяще чудовище се проснало по дългия пѫть и свива и разпуща своитѣ пръшлени, отминавайки сè по-нататъкъ и по-надалечъ, къмъ своята жертва, за да я сграбчи и сдави съ грозната сила на своитѣ мишци. А блестящитѣ на слънцето ножове говорятъ: това е въорѫжениятъ народъ, който се е дигналъ отъ родната земя, напусналъ домашни огнища, жени и дѣца, майки и бащи, за да застане срѣщу лютия врагъ на своята държава!

 

Страшно е да видите цѣлъ народъ, вдигнатъ на кракъ! Нашата разпра съ Сърбия не е отъ вчера. Тя е отровила душата на цѣлъ народъ. И когато днесъ къмъ Сърбия се стича цѣло воинство за кървавъ бой, устремътъ е лудешки, фуриозенъ. Съзнанието за правотата на нашитѣ искания и въжделения, тъй лекомисленно отхвърлени прѣди малко отъ Сърбия,

 

 

15

 

повдига духа и горещи сърдцата. Сърбия плуваше въ самозабрава, въ лудешки илюзии, въ заблуда, когато поиска българска Македония за себе си и — хегемония на Балканитѣ. А тая човѣшка заблуда е по-страшна отъ зѫба на тигъра, отъ дивия ревъ на лъва [*]. Тая заблуда извика братоубийствената война на 1913 год., която потопи въ кръвь и сълзи българския народъ. Днесъ тоя народъ се подига за отплата. Ограбената му родна земя той иска да повърне въ границитѣ на обединеното племе.

 

Настигаме дългата колона по равния пѫть надъ малко красиво село, пръснато низко, подъ краката ни, въ хубава долинка. Ходътъ е бавенъ, съ чести почивки. Прѣдъ всѣка рота весели групички се трупатъ край, нѣкой свирачъ, който извива кършна сватбарска мелодия, на пукъ на страховитата война, на която всички отиватъ. Смѣхъ и провиквания лудешки, на млади и стари. Настроението е еднакво, общо за всички. Така пѫтьтъ е по-лекъ и по-неусѣтно се приближаваме къмъ своето мѣстоназначение. На обширното пасбище прѣдъ селото не се вижда никакъвъ добитъкъ. Реквизиранъ или скѫтанъ изъ високитѣ балкански мѣста, безъ него полето е сглъхнало, онѣмѣло, безъ стада и пастири. Други крака газятъ днесъ сочната трѣва на обширнитѣ, почти безбрѣжни, селски мери. Минаваме прѣзъ рѣдка, млада, красива дѫбова гора и бързо се наваляме къмъ село Осенъ. На малка стръмна рътлинка буйна чешма хвърля ледени струи вода изъ нѣколко гърла, а по-низко лѫкатушно тече, прѣзъ едри синкави камане, малко бистро поточе отъ чушменската вода. Сочна зелена трѣва като пъстъръ килимъ постила малката полянка надъ чешмата, дѣто отсѣдаме за

 

 

*. Шилеръ, Das Lied der Glocke.

 

 

16

 

почивка и обѣдъ. Въ мигь стотини войници накацватъ по ската на чешмата и, морни отъ пѫтя, плискатъ съ шепи студена вода загорѣли лица, пиятъ до насита отъ балканската вода. Какъ сладко се обѣдва на пѫть, при студена вода, на зелена морава! Ако нашиятъ пѫть до границата би билъ сé така приятенъ, ние не бихме сѣтили, че отиваме на война. Но врѣмето почва да се мръщи и ние трѣбва да очакваме скоро свършека на хубавитѣ есенни дни. Ситенъ, топълъ дъждецъ заръси, и ние потегляме наново на пѫть. Привечерь сме въ Криводолъ, голѣмо село на желѣзнопѫтната линия Враца—Видинъ. Три полка войска е събрана тукъ. Селото гъмжи отъ войници, пръснати изъ селскитѣ площади, улици и вънъ отъ село, на бивакъ. Тукъ узнаваме за скѫсване на дипломатическитѣ отношения между България и Франция, Англия и Русия. Прѣдставителитѣ на тия велики сили напуснали София и си отишли. Бурята наближава. Говорътъ е неспокоенъ, нервенъ. Мирише вече на барутъ. Толкова по-добрѣ, войницитѣ изъ село на групи громко и уживено разговарятъ. Тамъ наблизо, въ голѣмъ селски дворъ, пищи гайда и кларнетъ, срѣдъ вито буйно войнишко хоро. Хорото води левентъ офицеръ отъ щаба на дивизията, който скача и тропа подъ звуковетѣ на кларнета, при радостни войнишки възгласи. Утрѣ тѣ — войници и офицери ще играятъ друго хоро. Нека още днесъ се заловятъ здраво рѫка за рѫка, — така утрѣ ще бѫде по-лека общата борба.

 

Въ селскитѣ кѫщи се долавя нѣжна тѫга на майки и кевѣсти за скоро отминали, изпратени свояци. Слѣдъ малка раздумка, обаче, челата се проясватъ, очитѣ загоряватъ и българката, увлечена отъ общия кипежъ, съ твърдо сърдце и душа се мири съ станалото и онова, което прѣдстои.

 

 

17

 

Въ тѣсна кръчма, настрана отъ опушения тезгяфъ, е сложена трапеза за щаба на дивизията. Оживлението е общо. Говори се за нашия въорѫженъ неутралитетъ, който неусѣтне се прѣвръща въ воененъ походъ срѣщу опрѣдѣленъ врагъ. Разговоритѣ сѫ леки, закачливи. Но въ душитѣ на всички тревожното взема върхъ и по лицата, макаръ и весело гримирани, се чете съзнание за близостьта на фаталния ударъ. Ще потърсимъ нови приятели, които събитията и врѣмената ще направятъ наши съюзници, и тъй съ общи сили ще ударимъ на врага. — Психологията на офицера и войника е една, когато той е подъ бойни знамена. За правотата на акцията, на дѣлото ще цѣнятъ и сѫдятъ бѫдещитѣ поколения, цѣлата история...

 

Нощуването въ Криводолъ е неособено приятно. Дъждътъ е разкалялъ пѫтища и дворове. Войнишкитѣ биваци сѫ край селото, на чисти, макаръ и влажни, полянки. Нѣкои полкове отъ дивизията, обаче, сѫ безъ палатки. Край буйни огньове насѣдали, войницитѣ се грѣятъ, сушатъ и готвятъ да спятъ подъ покрива на надвисналото съ черни облаци небе. Ние непрѣстанно се готвихме за неизбѣжна война, особено слѣдъ разгрома на 1913 г.; при все това, войницитѣ сѫ безъ платнища. Трѣбва да има единъ виновенъ за това. Никой не го е потърсилъ.

 

Късно прѣзъ нощьта се прибирамъ подъ студената палатка, опъната въ единъ селски дворъ. Съньтъ бѣга отъ очитѣ ми. Какво ни носи утрѣшниятъ день? Тоя въпросъ цари всевластно въ душата, въ съвѣстьта ми. Легналъ на студеното легло, дълго се обръщамъ насамъ-натамъ съ полузатворени очи и роякъ мисли въ ума. Азъ търся примирение на това, което можеше да бѫде, съ онова, което ще стане. Горещата вѣра въ правотата на нашето дѣло ще подкрѣпи якитѣ мишци на народа. Ще се боримъ, за да изкупимъ по-хубави, по-щастливи дни. За злото въ тоя

 

 

18

 

часъ нека не мислимъ... — Изморенъ съмъ отъ дългото бдѣние. Съньтъ, най-сетнѣ, ме уборва и азъ неусѣтно заспивамъ дълбокъ сънь.

 

Въ тъмни зори, разбуденъ отъ висока глъчь, бързо излизамъ навънъ, въ дрезгавината на настѫпващия день. Въ низка, малка стаичка намирамъ ротния командиръ, п-къ Т-ки. Ротата му е строена въ съсѣдния дворъ, готова за пѫть. Хазайката на моя приятель ни поднася сладко и каза добъръ пѫть. Тя е интелигентна жена, говори твърдо и горещо за миналата война. Сега е изпратила пакъ единствения си синъ на бой; но тя не издава своята скърбь при съзнаване на общия дългъ къмъ отечеството. Изпратила съ радость своя синъ, тя скрила майчинитѣ сълзи отъ неговитѣ очи. Той трѣбва спокоенъ и бодъръ да иде, кѫдето дългътъ го зове. По-късно тя скришом дала воля на майчинитѣ чувства; и днесъ тя пакъ ни говори майчински патриотични напѫтствия и горещи пожелания. Българска майко, ти винаги намирашъ куражъ да понесешъ скърби и тѫги и достатъчно морални сили — да ободришъ и насърдчишъ твоитѣ синове-борци! Хвала на твоята майчина любовь и възвишено сърдце!

 

И пакъ съ и срѣдъ полковетѣ сме на пѫть. Пѫтьтѣ е лекъ, дори приятенъ, макаръ срѣдъ тегла, когато животътъ е колективенъ, неволята — обща. Въ общото настроение сé ще доловишъ мотиви весели, дори шеговити. Хубави, китни села — Липенъ, Стубелъ, Крапчане — отминаваме, при еинъ затихналъ, замрѣлъ животъ. Когато нашиятъ селякъ се откѫсне отъ своята земя и своя домашенъ очагъ, — не виждаме други слѣди на творческа рѫка, другъ изворъ на богатства, защото сме селска страна, защото сме слаби, безъ другъ поминъкъ, освѣнъ ралото и сърпа. . . Прѣзъ толкова дълългъ пѫть азъ не видѣхъ нито единъ куминъ, нито една сграда на промишленъ трудъ, на

 

 

19

 

индустрия, освѣнъ безкрайни нивя, пасбища и гори — единственъ изворъ на нашего богатство.

 

Дъждътъ ни застига по пѫтя и дълго, продължително вали. Измокрени до кости, наваляме къмъ Фердинандъ, дѣто ни чака еднодневна почивка. Градътъ е близо до планината, съ красиви малки кѫщи, прави улици, спретнатъ и чистъ.

 

Границата е близо тукъ. Съсрѣдоточването е на привършване и ние скоро ще заемемъ своя боеви фронтъ. Сърбия е вече нагазена отъ сѣверъ и западъ — австро-германски войски сѫ минали Дунава, Сава и Дрина, слѣдъ упорити грозни боеве. Бѣлградъ е въ австрийски рѫцѣ. Има-ли съмнѣние за това, което иде утрѣ на нашъ редъ? Сърбия ще бѫде прѣгазена, разгромена много по-жестоко и тежко, отколкото тя подготвяше нашия разгромъ. Сърбия ще рухне, безъ да може да се отбрани; ще погине, безъ да може да спаси земята си, народа си отъ скѫпа кървава отплата ...

 

Азъ скърбя за човѣчеството, което плува въ рѣки отъ кръвь и гине въ една война, която трѣбваше да се избѣгне. Но дѣлътъ на Сърбия въ вината за тая война е голѣмъ и тя заслужи своето наказание. Отплатата дойде скоро. Коварната и подла измѣна прѣзъ 1913 г. ще бѫде днесъ кърваво отмъстена —това самитѣ сърби разбиратъ добрѣ, макаръ и твърдѣ късно (в. Будучност).

 

На днешния обѣдъ въ щаба на дивизията е скѫпъ тостъ началникътъ на I армия. Левентъ, едъръ мѫжъ, съ красиво изражение на лицето, съ голѣми, изразителни очи, гѫсти, черни, сключени вежди, красива испанска брада и мустаци, съ лека усмивка на уста, генералътъ е плѣнителенъ, внушителенъ началникъ. Съ твърда стѫпка, отмѣрена и бавна, съ сърдеченъ жестъ и леко, топло обращение, той плѣнява и печели разположение и привързаность на офицери и войници. Отъ суровитѣ чърти

 

 

20

 

на генерала прѣдъ Бунаръ-хисаръ и Чаталджа нищо не личи въ неговото лице.

 

Генералътъ накѫсо разказва за послѣднитѣ коварни замисли на Сърбия. Струпала 7 дивизии на нашитѣ граници, искала да ни нападне, прѣди да довършимъ нашата мобилизация. Нападнаха нея — откъмъ Дунава, Дрина и Сава. И тя днесъ объркано размѣства своитѣ войски, готви се за отбрана, отчаяна и нелесна, слѣдъ като доведе толкова врагове на своитѣ граници. Събитията бързо се развиватъ и ние скоро ще влѣземъ въ редоветѣ на гигантската борба. Ще дѣйствоваме задружно съ германци, австрийци и маджари, които отъ вчера, отъ днесъ сѫ наши съюзници и събратя по орѫжие ...

 

Атмосферата се сгѫстява все по-вече и по-вече. Думитѣ на генералъ Б. се врѣзватъ дълбоко въ душата на сътрапезницитѣ. Азъ се взирамъ въ лицето на дивизионния генералъ Н., което сияе, очитѣ му искрятъ и стрѣлятъ по близкостоящитѣ офицери: — Ето, ще ни видятъ сега нашитѣ врагове, ще изпитатъ силата и гнѣва ни — иска да кажа генералътъ. Стоящиятъ до мене капитанъ Т. радостно ми се усмихва и ние съ погледъ си казахме и разбрахме това, което става днесъ и ще бѫде утрѣ...

 

Прѣзъ нощьта пороенъ дъждъ се излѣ надъ града и околностьта. Призори, обаче, лекъ вѣтъръ разнесе облацитѣ и дъжда надалече и надъ града заблестѣха слънчеви зари. Конетѣ сѫ готови и слѣдъ бърза закуска на крака полковетѣ и щабътъ напускать града. Зареждатъ се отъ ново красиви, хубави села, срѣдъ алпийски котловинки. Селото Бѣлимелъ не отстѫпва и на най-красивото швейцарско планинско селце. Природата е ударила своя печатъ върху самото население — красиви женски типове и мили симпатични дѣца, които сѫ наизлѣзли по порти и дворища да срѣщатъ и се радватъ на българската войска.

 

 

21

 

Много огорчени бѣхме, че отминахме и не останахме да нощуваме въ това красиво алпийско село. Това щастие имаха застигналитѣ ни артилерийски полкове. Ние трѣбваше да стигнемъ и спремъ въ твърдѣ близкото село Митровци, пъленъ контрастъ на с. Бѣлимелъ: кално, влажно, мръсно село, затикано въ единъ долъ, по двата брѣга на бързотечна балканска рѣка. По улицитѣ му — смрадъ и миризъ на гниене. Жителитѣ — болѣзнени, съ блѣдо мургави лица. Какво търсятъ тия жилци въ това жалко, дрипаво село, тъй близко (3 км.) до красивото слънчево село Бѣлимелъ? На населението му, злопоставено отъ самата природа, липсватъ патриотичнитѣ чувства и отзивчивата душа на съсѣднитѣ села.

 

Отъ Митровци до границата сѫ само 5—6 км. оттатъкъ планината е сръбското село Топли-долъ. Ние сме съвсѣмъ близо до зоната на утрѣшнитѣ дѣйствия. Ще отминемъ още малко натъй къмъ опрѣдѣлени гранични пунктове, отдѣто ще започнатъ, вѣроятно, тия дни настѫпателнитѣ дѣйствия.

 

Ние сме всецѣло подъ режима на капризното есенно врѣме: денемъ горещината е знойна, а прѣзъ нощитѣ се излива пороенъ дъждъ. Често една проста несъобразителность ни излага на неприятности въ пѫтя, особено когато иде отъ началствуващи лица. Не рѣдко тя засѣга самитѣ тѣхъ.

 

— Горещо е, господинъ п. полковникъ, съблечете си шинеля.

 

— Не, тъкмо е приятно. — А поть вече облива лицето му. Слѣдъ 1—2 минути господинъ п. полковникътъ се обръща къмъ ординареца:

 

— Стоене, много е горещо, вземи ми шинеля!

 

Тая разсѣяность и слабость къмъ противополагане често ни създава поводи за теготение, но нерѣдко извиква и незлобиви шеги.

 

Селата Горна-лука и Долни-ломъ сѫ въ подножието на невисоки прѣдгория. Отвъдъ рѣката Долни-ломъ шосето

 

 

22

 

завива и се раздвоява на двѣ страни.Надъ него сѫ нависнали чудно красиви синкаво-червени скали съ тайнствено очъртани силуети на причудливи фигури и форми. Недалечъ отъ тукъ сѫ граничнитѣ села Протопопинци и Търговище. Застигаме между тѣхъ дивизионния лазаретъ съ цѣлия санитаренъ персоналъ. Колко много говори на душата червениятъ кръстъ, който се вѣе надъ болничнитѣ палатки, тоя знакъ на милосърдие, но и —на близка изобилна жетва, на смърть и страдание!

 

Ето, отъ планината слиза съ своя щабъ п-къ Ш. Той спира въ бивака на планинската артилерия. Войницитѣ го срѣщатъ съ ура, а той имъ говори рѣзко и възторжено за прѣдстоящето дѣло. Боятъ е близо до насъ, ние сме въ надвечерието на борбата. Общо оживление цари въ полковетѣ и щабоветѣ, които правятъ своитѣ послѣдни разпоредби.

 

Азъ все по-вече се убѣждавамъ, че 9-та дивизия ще окачи съ лаври своитѣ бойни знамена. Духътъ е окриленъ, началникътъ на дивизията е срѣдъ дружинитѣ, гордъ и смѣлъ въ готвения ударъ, съ твърда вѣра въ тържеството на правото дѣло. Безспирно отъ три деня той инспектира, наставлява, ентусиазирва врѣдъ, дѣто помине. Тая вечерь е спокойно радостенъ отъ направеното и вечерята на щаба е шумна, весела.

 

Топло, ясно слънце огрѣ ранното утро на 30 септември. Въ Търговище, Чупрене, Стакевци, Върбово, обаче, е пусто... Полковетѣ сѫ на боевия фронтъ, готови за настѫпление.

 

Обявяването на войната се очаква съ трепеть. Нервитѣ сѫ опънати, сърдцата биятъ по-силно, очитѣ блѣскатъ по-живо и по лицата на всички се чете нетърпение да се мине къмъ дѣйствие по-скоро.

 

Жребиятъ, най-сетнѣ, е хвърленъ! Войната е обявена! Телеграфътъ прѣдава манифеста на Царя, а щабътъ на

 

 

23

 

1-та Армия, съ заповѣдь по дивизиитѣ и полковетѣ, съобщава за започване на неприятелскитѣ дѣйствия. Колко правдиви, колко палящи сѫ думитѣ на тая заповѣдь:

 

„Отъ днесъ започва великото дѣло на разплата съ тая коварна страна, която отъ вѣкове се е изпрѣчвала по пѫтя на нашия напрѣдъкъ... Прѣсна е въ паметьта ви измѣната, която завистливитѣ сърби извършиха къмъ насъ, като съюзници, въ 1913 г. Когаго прѣди три години ние подадохме братска рѫка за съвмѣстна работа и когато нашитѣ храбри войски проливаха изобилно кръвьта си при Одринъ, Бунаръ-хисаръ, Люле-бургазъ, Чаталжа и Булаиръ, тѣ нахално се настаниха въ Македония, която, споредъ съюзния договоръ, принадлежеше намъ, и извършиха великото прѣстѫпление, което на всичкиви е извѣстно... Юнаци отъ армиятѣ, днесъ ние отиваме... да накажемъ врага! Богъ, който знае на чия страна е правдата, ще благослови нашитѣ знамена; и ще ни дари побѣда!"...

 

 

Заповѣдьта се прочита въ всички роти и батареи, изпратена съ гръмки ура. Довечера сме въ с. Чупрене, подъ планината, а утрѣ, въ тъмни зори, полковетѣ ще минатъ въ настѫпление. Прѣдъ насъ е върхътъ Св. Никола, прѣзъ който ще мине центърътъ на нашитѣ войски, за да се спусне по дефилето за Свърликъ и Нишъ.

 

Азъ съмъ прѣдъ лицето на войната, която изглежда да бѫде много по-грозна и по-страшна отъ миналитѣ двѣ. Разплатата ще бѫде пълна и сурова. Нависналата тъма на хоризонта прѣдвѣщава смръкване на цѣлъ исторически животъ, оттатъкъ Морава и Сава...

 

 

24

 

IV. Първа срѣща съ неприятеля. Св. Никола. Миджоръ. Бабинъ-зѫбъ. Глоговица. Голашъ

 

3 октомври 1915 г.

 

Деньтъ 1 октомври е мъгливъ; студенъ вѣтъръ гони тъмно сиви, черни облаци по задъненото небе, готово всѣки мигъ да окѫпи грѣшната земя. Въ тъмни зори сме на кракъ и тръгваме за върха Св. Никола. По пѫтя застигаме нескончаема редица обози и артилерия. Съ стотина чифта чефгари пъплятъ къмъ планината. Тѣ ще изнесатъ артилерията на позициитѣ.

 

Пѫтьтъ отъ Чупрене нагорѣ е широкъ и добъръ до поста на нашата погранична рота. Отъ тукъ започватъ стръмни кривини, по-лоши отъ ония на Шипченския проходъ. Падналиятъ прѣзъ вчерашния и завчерашенъ день проливенъ дъждъ разкалялъ така планинския пѫть, че коне, кола и орѫдия затъватъ дълбоко въ тиня, вода и каль. Отчаениятъ викъ на коневодитѣ и мѫчителнитѣ усилия на коне и волове сѫ прѣдвѣстници на трудноститѣ, които прѣдстоящата планинска война крие за насъ. На нашата дивизия се падна честьта да нагази изъ планински мѣста и тамъ да търси, намѣри и бие противника. Минаваме изъ чудно красиви алпийски върхове и долини; ала окото не може да се радва на природнитѣ красоти: гѫстата мъгла, като вълшебенъ воалъ, настила и закрива всичко наоколо. За мигъ слънчевъ лѫчъ раздере сивата мъгла и позлати дивно хубавитѣ поляни и рътлини отъ гънкитѣ на Стара-планина; ала едва доловишъ нѣкакви очъртания на красивия ландшафтъ, мъглата отново забули съ воалъ гледката и ти пакъ се потапяшъ въ особното настроение, което близкиятъ бой навѣва. Отиваме на бой! Полковетѣ се движатъ,

 

 

25

 

раздѣлятъ и групиратъ, обвзети отъ чувства, които изключаватъ всѣка наслада отъ природни хубости. Прѣдъ очитѣ на войника се мѣркатъ днесъ други хубости — защитата и величието на неговото отечество, което е изложено на нови изпитания и иска нови жертви. Ужаситѣ на войната не плашатъ, обаче, никого. Съ чудесенъ устремъ и пълно съзнание на дълга всѣки е готовъ да застане срѣщу врага.

 

Бойната заповѣдь е дадена, най-сетнѣ, и прѣди да стигне щабътъ на дивизията на граничнитѣ върхове, прѣднитѣ бойни части въ ранно утро намиратъ неприятеля и съ достоенъ за тѣхъ устремъ го сразяватъ, заемайки прохода Св. Никола (1444 м.) и съсѣднитѣ върхове — вдѣсно: Пиздица (1807 м.) и Орловъ-камъкъ (1814 м.); влѣво: Дебели-ридъ (1700 гл.) и Три-уши. Честьта — първи да се хвърлятъ на неприятеля — се падна на 4 Плѣвенски полкъ отъ дивизията. Настигаме бойнитѣ вериги, които се губятъ изъ непрогледната мъгла отвъдъ върха и по страничнитѣ чукари на планината. Щабътъ е установенъ въ камения сръбски постъ на самия върхъ. Лютъ, студенъ вѣтъръ духа и смразява рѫцѣ и крака. Щабътъ е на съвѣтъ. Телефонътъ вече съобщава успѣхи въ настѫплението на отдѣлнитѣ части. Дружината прѣдъ насъ се хвърля на ножъ върху неприятеля и ние, съ кипнала душа, искаме да я слѣдимъ. Отправяме се бързо къмъ бойнитѣ вериги начело съ генерала. Цѣлиятъ оперативенъ щабъ е въ веригата на поддръжкитѣ; всѣки намира топли думи, да се обърне къмъ пламналитѣ сърдца и души на войницитѣ. Тѣ осѣщатъ присѫтствието на генерала и съ вихрени чувства на бойки натури политатъ въ атака. Неприятельтъ заема Остри-върхъ, който е обвитъ отъ воала на непрогледната мъгла. Това не спира храбрецитѣ на 4 полкъ, които, слѣдъ горещъ бой, заематъ Остри-върхъ и се закрѣпватъ на него. Сърбитѣ упорито се биятъ и бавно отстѫпвать на отлично

 

 

26

 

пригодени отъ по-рано позиции. Мѣстностьта е прѣсечена, вълниста, съ стръмни хребети и дълбоки падини и долове. Подъ Св. Никола е селото Равно-буче, пръснато по нанадолището на планинската урва, нарѣчена „Равни-долъ"! Застаналъ до една отъ нашитѣ батареи, която отъ врѣме на врѣме праща първи поздрави на скрития въ отсрѣщнитѣ чукари неприятель, азъ се гнѣвя, че не може окото ми да види дивната панорама, която се разстила прѣдъ Св.Никола: мъглата като куршуменъ похлупакъ е нависнала надъ цѣлата околность и закрива балканскитѣ усои. А колко красива е тукъ Стара-планина! Студенъ, буенъ вѣтъръ често отнася гѫститѣ мъгли, булото се раздира тукъ-тамѣ и слънцето залива тучно-зеленитѣ пасбища на нѣкои отсрѣщни хълмове съ багряно-златисти лѫчи. Моятъ другарь — художникътъ Т. — възторжено се провикне и, до като се нарадваме на чаровната гледка, мъглата отново спусне воала прѣдъ очитѣ ни и ние чуваме само зловѣщия трѣсъкъ на пушечния и картеченъ огънь недалечъ прѣдъ насъ. Мъглата помага и на двѣтѣ страни: еднитѣ да отстѫпватъ безъ особени загуби, а на нашитѣ дава възможность, скрити отъ окого на неприятеля, да заематъ посоченитѣ обекти на днешния бой. И когато, често изненадани, двѣтѣ страни се видятъ близки една до друга, задавеното ура на нашитѣ издава стремителната атака, съ която се достигатъ неприятелскитѣ позиции. Късно слѣдъ обѣдъ боятъ замира. Мъглата налага прѣдпазливо движение напрѣдъ, А и самата мѣстность не позволява да се движатъ голѣми войскови маси. Дружинитѣ на 4 полкъ замръкватъ изъ урвитѣ надолу къмъ Равно-буче и по страничнитѣ хълмове. Вдѣсно отъ насъ настѫпватъ 34 и 57 полкове, прѣзъ Писана-бука, Глоговица (1198 м.) и Голашъ (1754 м.). Влѣво е 17 полкъ, къмъ Бабинъ-зѫбъ (1872 м.) и Миджоръ (2186 м.).

 

 

27

 

Настѫплението на 17 полкъ е бавно, трудно. Той трѣбва да охранява лѣвия ни флангъ по Бабинъ-зѫбъ и по най-високия тукъ, покритъ съ снѣгь, върхъ на Стара-планина — Миджоръ. Планината е съ отвѣстни стръмнини, голѣми падини и дълбоки оврази. Ние можахме да видимъ тоя красивъ бѣлоснѣженъ вѣнецъ на Балкана едва слѣдъ нѣколко деня, когато слънцето разгони мъглитѣ и въ ясно-синия хоризонтъ се очърта красивиятъ силуетъ на Миджоръ. Златорумени лѫчи играятъ по неговия лобъ; меки блѣдо-синкави сѣнки трептятъ и нѣжно очъртаватъ падинитѣ и стръмнитѣ оврази по склоноветѣ му. Но днесъ Миджоръ е страховитъ, намусенъ, настръхналъ отъ рано дошлитѣ снѣжни виялици и бури по него. Една отъ дружинитѣ на 17 полкъ е въ гѫнкитѣ на Миджора; неприятельтъ, обаче, очистилъ върха и се не вижда. Нашитѣ трѣбва да се борятъ съ природната стихия, която брани успѣшно сръбския дѣсенъ флангъ. Дружината отъ 17 полкъ не може да напрѣдне; тя е грабната отъ снѣжнитѣ бури и мнозина, още не познали ужаситѣ на боя, сѫ отнесени въ дълбокитѣ пропасти на планината. 45 души станаха жертва на тая стихия. Нахвърлени изъ урзитѣ, съ прѣмръзнали рѫцѣ и нозѣ, затрупани отъ снѣжната буря, тѣ останаха на вѣченъ покой въ дивитѣ усои на Миджора. Много коне отъ 8 скорострѣлна планинска батарея, която придружава дружината отъ 17 полкъ, и нѣколко ракли отъ батареята постигнала сѫщата участь; снѣжната буря била стихийна; тя нахвърлила въ пропаститѣ коне и войници, които безпомощно загинали тамъ. Трагична е била кончината на пор. Р., командирь на 8 пл. ск. батарея. Слѣдъ дълга борба съ стихията, той, прѣмръзналъ, билъ носенъ на рѫцѣ отъ войницитѣ; но бурята бѣснува и отнася офицеръ и войници въ снѣжнитѣ пропасти на планинския върхъ. Никой нищо по-вече не узналъ за сѫдбата на тоя злочестникъ.

 

 

28

 

Старшиятъ подофицеръ С. Т., дълбоко похъртенъ, разказва на бригадния артилерийски н-къ за грозната участь на своя командиръ. Двѣ бисерни сълзи се търкулнаха по бузитѣ на тоя инакъ суровъ, левентъ храбрецъ, който успѣль да събере и измъкне орѫдията и спасената прислуга на батареята изъ снѣжно-ледената пазва на непрѣдвижданъ врагъ. Слѣдъ нѣколко дневно скитане изъ низкитѣ падини и ущелия на Миджора, пѣхотната гружина отъ 17 полкъ се завърна при полка. Поручикъ Б-въ, нѣженъ, слабъ, но храбъръ офицеръ, ни разказва за страшнитѣ приключения на дружината, която, заблудена изъ планинския лабиринтъ, бродила изъ сръбска територия и, безъ връзка съ своитѣ, често се натъквала на сръбски постове; послѣднитѣ боязливо избѣгвали да откриватъ огьнь по нашитѣ, които, най-сетнѣ, били отведени къмъ нашата граница, при Горни-ломъ, отъ единъ сърбинъ. Три дни не яли, не спали и прѣмръзнали, войницитѣ се завърнаха посрѣщнати съ обща радость и състрадание. По тѣхнитѣ башлъци и шапки ледени висулки и кристална, като отъ свила изтъкана скрежъ, напомняха за изстраданитѣ мѫки и тегла. Още първиять день отъ войната започна съ всичкитѣ ужаси на боя и страховити снѣжни бури на идеща зима.

 

Отвѣсно на граничната линия, влѣво отъ насъ, се вдава навѫтрѣ въ Сърбия дългиятъ неравенъ гребенъ на Бабинъ-зѫбъ. Той е отлично защитена позиция на неприятеля, който тукъ е организиралъ отбраната и защитата на дѣсния флангъ на отстѫпилитѣ отъ Св. Никола войски. Отъ Бабинъ-зѫбъ неприятельтъ се опира и обстрѣлва съ артилерийски огънь нашитѣ части по лѣвия флангъ. Къмъ обѣдъ една сръбска колона настѫпва въ флангъ на 17 полкъ, който, подкрѣпенъ съ 3 роти отъ 4 полкъ и една скорострѣлна планинска батарея, отбива неприятелското настѫпление. Късно прѣзъ деньтъ и тукъ

 

 

29

 

боятъ трѣбваше да замре, слѣдъ падналата гѫста мъгла, която затруднява всѣко настѫпление.

 

Едноврѣменно съ настѫплението на 4 и 17 полкове, кръщаватъ се въ боя и полковетѣ отъ III-та бригада. Тѣ срѣщатъ силенъ противникъ, окопанъ добрѣ по върховетѣ Глоговица и Голашъ. Гѫстата мъгла и тукъ закрива неприятеля и прѣчи на боя. Но тия върхове трѣбва да бѫдатъ взети, защото иначе е невъзможно измѣстванието на сърбитѣ въ центра и напрѣдванието ни изъ дефилето. Войницитѣ отъ 34 и 57 полкове настѫпватъ по Писана-бука и завеждатъ горещъ бой съ противника, който се е добрѣ окопалъ по склоноветѣ и върховетѣ на Голашъ и Глоговица. Окопитѣ на сърбитѣ сѫ дълбоки повече отъ 1 2/2 метра, съ блиндажи и бойници, приготвени много по-рано, прѣди обявяване на войната. Отъ върха на Глоговица, както и отъ Голашъ, сръбската артилерия дѣйствова усилено, безъ да причинява загуби на настѫпващитѣ наши части, скрити отъ мъглата. Но когато ние сме вече на пушеченъ изстрѣлъ отъ неприятеля въ подножието и по склоноветѣ на върховетѣ, близо до теленитѣ мрѣжи, пушечниятъ адски огънъ наняса тежки загуби на нашитѣ, остнаали врѣменно безъ подкрѣпа на артилерията. Боятъ е горещъ и отъ двѣтѣ страни. Сърбитѣ си служатъ съ рѫчни бомби, които трѣщагь и оглушаватъ цѣлата околность съ адски тътнежъ. До късна вечерь боятъ продължава. Гѫстата мъгла и падналата ношь спирать боя. Нощьта е влажна и студена. Въ нейнитѣ хладни пригрѫдки трѣбва да починатъ войскитѣ, защото утрѣ имъ прѣдстои тежъкъ бой за овладяване на височинитѣ.

 

Въ рано утро настѫпилата вдѣсно отъ насъ, по Писана-бука, артилерия открива огънь по Глоговица. Мъглата прѣчи на точния огънь; но картата и компасътъ помагатъ на батарейнитѣ командири да се ориентиратъ и да налучкатъ

 

 

30

 

неприятелскитѣ позиции. Долу въ пѣхотнитѣ вериги дружиннитѣ командири провѣряватъ точностьта на огъня и чрѣзъ телефона управляватъ стрѣлбата. Огъньтъ е ораганенъ. Храбрецитѣ отъ 57 полкъ се хвърлятъ въ атака срѣщу Глоговица. Ето, — прѣднитѣ окопи на неприятеля сѫ вече взети; но той се оттегля на втора линия и тукъ се храбро отбранява. Командирьтъ на сръбската дружина, която послѣдня устоява на нашия напоръ, заклѣва своитѣ войници да умратъ за Сърбия, но да задържатъ върха; той иска помощь, защото напорътъ на българитѣ е бѣсенъ. Той съзнава, че съ падането на Глоговица ще паднатъ и слѣднитѣ позиции: Вража-глава, Дрѣнова-глава и Модра-стѣна, а съ това пѫтьтъ на нашия центъръ сеотваря по дефилето къмъ сърдцето на Сърбия. Напраздни сѫ заклинанията на сръбския майоръ и упоритостьта на неговитѣ войници. Нашата артилерия прави грозни опустошения въ неприятелскитѣ редове. Вечерьта къмъ 10 часа боятъ наново замира; но късно прѣзъ нощьта веригитѣ сѫ вдигнати бързо за атака и слѣдъ ожесточенъ кръвопролитенъ бой на ножъ — най-страшниятѣ нощенъ бой! — нашитѣ дружини овладяватъ съ гръмотевично ура върха Глоговица. Тукъ бѣха погребени убититѣ сръбски майоръ и поручикъ, които искаха да задържатъ Глоговица, за да спасятъ Сърбия, — тъй ни разказваха взетитѣ плѣнници. Въ наши рѫцѣ паднаха 3 полски и 2 планински скорострѣлни орѫдия и по-вече отѣ 200 плѣнници. Завзетата позиция, осѣяна съ мъртви трупове, е дѣйствително страховита съ своитѣ окопи и телени мрежи. Окопитѣ сѫ пълни съ убити сърби; прѣсни гробове наблизо сѫ приели на вѣченъ покой други борци, прѣстанали да бѫдатѣ врагове: смъртьта имъ е наложила миръ и спогодба съ цѣлия свѣтъ. . . На Глоговица за първъ пѫть сложихме тежкия си юмрукъ върху неприятеля, който почувствова тоя ударъ и въ

 

 

31

 

бѣгство потърси спасение на слѣдната, още по-силно укрѣпена позиция —Дрѣнова-глава и Модра-стѣна, които затулятъ и прѣграждатъ пѫтя ни прѣзъ дефилето — къмъ Нишъ.

 

Едноврѣменно съ падането на Глоговица, нашитѣ завзематъ и върха Голашъ, на самата гранична линия, дѣто боятъ е билъ не по-малко кръвопролитенъ и свирепъ. На слѣдния день настѫпилитѣ части отъ1-аи 3-та бригади заематъ масива Вража-глава, тоже добрѣ укрѣпенъ отъ сърбитѣ; но отстѫпенъ безъ силенъ отпоръ, слѣдъ падането на Глоговица. Позицията на Вража-глава би била мѫчно защитима, слѣдъ постигнатитѣ отъ насъ успѣхи, изложена на кръстосания огънь на нашата артилерия и пѣхота. Вража-глава се низко поклони на българския войникъ, който стѫпи твърдо на нея, съ закана да наведе главата на цѣла Сърбия... Глоговица и Вража-глава сѫ планински масиви съ ужасно стръмни склонове и непроходими урви. Тѣхното завземане отъ нашитѣ войски говори за вихрения устремъ и храбрость на участвоващитѣ въ боя.

 

Напрѣдналитѣ въ центра войски заематъ селото Равно-буче, подъ самия върхъ Св. Никола, и отминаватъ надолу къмъ с. Яна, подъ масива на Вража-глава. Щабъть на дивизията се прибира за нощуване на самия върхъ Св. Никола. Капналъ съмъ отъ умора. Прибирамъ се въ палатката и азъ. Студъ и влага до болезненость непоносими. Неспокоенъ сънь склопва очитѣ ми и азъ, унесенъ, прѣживявамъ на сънь боеветѣ прѣзъ изтеклия день. Късно прѣзъ нощьта влагата и студътъ ме събуждатъ. Подъ леглото ми тече вода отъ падналия дъждъ; рѫката ми, измокрена отъ платнището, изстръпнала, тѫпо наболява; дъждътъ се оцѣжда прѣзъ гѫсто пропитата съ вода палатка; водата се плъзга и тече по стѣнитѣ, отвѫтрѣ и отвънъ; кълба отъ топълъ дъхъ се виятъ надъ главата ми. Свитъ подѣ шинела, азъ тръпна отъ влага и студъ.

 

 

32

 

Когато на утрото излѣзохъ изъ палатката, мъглата бѣ все тъй непрогледна и гѫста, както и прѣдния день. Буенъ огънь гори на близо, а край него измръзнали войници и офицери се тълпятъ. Есеньта наведнажъ зацари съ всичката свои власть и тегловна суровость. Мъглата, неподвижна и тежка като свинецъ, се оцѣжда въ хиляди бисерни капки по трѣвата и листата. Студенъ вѣтъръ нарѣдко раздвижва това сиво-бѣло задушливо море и на вълни и кълба го пониса по склоновегѣ и низкитѣ падини. Едва стопляме на огьня вкочанелитѣ си рѫцѣ и нозѣ. Тихо и безшумно зарумолява студенъ, ситенъ дъждъ, който ту неусѣтно спре, ту се засили изведнажъ. Къмъ обѣдъ дъждътъ е пороенъ и вали като изъ рѫкавъ. Палаткитѣ не могатъ да устоятъ на природната стихия и водата нахлува въ тѣхъ. Пропити отвънъ и вѫтрѣ, платнищата не одържатъ водата, и ние, застанали недоволни подъ хладния и мокъръ калпакъ, громко разговаряме за започнатитѣ боеве. Наведнажъ остъръ топовенъ гърмежъ огласява околностьта и възвѣстява началото на новъ артилерийски двубой. Орѫдията отъ двѣтѣ страни зачестяватъ огъня. Боятъ се разгаря наново.

 

Мъглата сé прѣчи да виждаме разположението на неприятеля. По-късно слънчеви лѫчи раздиратъ тежкото покривало и близкитѣ неприятелски позиции се очъртаватъ въ лилево-синия фонъ на горскитѣ и планински хребети. Нашитѣ, сами останали въ безбрѣжното море на мъглата, намиратъ отличенъ прицѣль и обсипватъ неприятеля съ гранати и куршуми. Привечерь, когато дъждътъ наново започва да вали и непрогледиа мъгла покрива цѣлата околность, боятъ полека-лека замира. Отдѣлни изстрѣли продължаватъ да се чуватъ до късно прѣзъ нощьта.

 

На прѣднитѣ наши части се прѣдаватъ маса плѣнници. Разпитани, говорятъ на чистъ български езикъ: — македонци

 

 

33

 

изъ охридско, дебърско, прилѣпско! Още при първа възможность, синоветѣ на заробена Македония бѣгатъ отъ сръбски станъ и минаватъ въ наши редове. Разказитѣ имъ сѫ трогателни. Измѫчвани, стрѣлени отъ самитѣ сръбски офицери, тѣ трѣбвало да слѣдватъ сръбската армия и да стрѣлятъ по заповѣдь и принуждение въ насъ. Всѣкаква мисъль за българска Македония е била заличена отъ тѣхната паметь. При първа срѣща съ насъ, тѣ се оживяватъ и съ свѣтнали, овлажнѣли очи заговорватъ за своя нещастенъ край. Сега могатъ да бѫдатъ сигурни, че ще видятъ свободата да огрѣе съ топли лѫчи тѣхнитѣ родни огнища. Само малко, още малко търпение, слѣдъ новъ кървавъ бой...

 

Кървавъ бой! Още прѣзъ първия день жертвитѣ сѫ значителни — и отъ двѣтѣ страни. Македония ще бѫде наша, но слѣдъ тежки, кървави жертви. Поискаха да я откѫснатъ отъ народната снага, да я посърбятъ, да оставятъ да се кърви вѣчно народната рана. Не успѣха. Само нови жертви, скѫпи жертви трѣбва днесъ да дадемъ, за да постигнемъ националния блѣнъ. Тържественитѣ договори не помогнаха прѣдъ замислитѣ на коварния съсѣдъ, а огьнь и кървавъ мечь трѣбвало на братъ срѣщу брата, за да се очъртаятъ границитѣ на обединена България...

 

Въ два ч. сл. об. на 3 октомври заминаваме съ щаба на дивизията за с. Равно-буче. На самия върхъ Св. Никола е студъ и влага, а по-долу, отъ него — мъгла и дъждъ. Спущайки се низъ урвата надолу по наскоро направенъ пѫть, ние нагазваме въ Сърбия съ най-разнообразни чувства — на радость и досада. По-добрѣ би било да минѣше горчивата чаша отъ устата на сърби и българи. Уви! Ние изпихме прѣзъ 1913 год. горчилата до дъно. Сега иде редъ на Сърбия...

 

 

34

 

Пѫтьтъ се зие като змия. Колоната се движи по набрѣздени една надъ друга извивки и кривини; на насъ, отъ горнята кривина, се чини, че хората и колата отъ долнята кривина се връщатъ назадъ къмъ върха на планината; а, въ сѫщность, всички бързо слизаме надолу къмъ Равни-долъ. Една полска скорострѣлна батарея се плъзга по тинястия пѫть, поддържана съ вѫжа отъ десетки войници, които едва задържатъ орѫдията да се не откѫснатъ отъ запряжкитѣ и отидатъ надолу изъ планинскитѣ долове. Гледката е величава, цѣлото нанадолище изъ кривинитѣ е осѣяно съ хора, коне и коля.

 

Близо до Равно-буче ярко слънце огрѣ околнитѣ поляни и веселъ слънчевъ день ни се усмихва. Тая слънчева усмивка топли душитѣ и сърдцата на пепелявитѣ шинели. Слънцето поздравява съ топли, свѣтли зари първитѣ успѣхи на настѫпилитѣ войски.

 

 

35

 

V. Равно-буче. Тилътъ на отминалитѣ войски. Пѫтьтъ за Вража-глава и Муселимъ-перчимъ. Подготовка на боя срѣщу Дрѣнова-глава

 

9 октомври 1915 г.

 

Ужаситѣ на войната не сѫ въ боя, дѣто нищо не се чувствова, нищо се не желае, освѣнъ побѣда надъ врага. Въ горещъ бой смъртьта е сладка. Но когато боятъ замре и вие минете прѣзъ запустѣлитѣ села и градове, душата ви потръпва, потреперватъ всички нерви на вашето битие прѣдъ печалната гледка на мълчеливитѣ обезлюдени домове и огнища. Цвѣтущи до вчера, изпълнени съ тихъ, честитъ и миренъ животъ, днесъ вътѣхъ витае призракътъ на страшно бѣдствие, на гибель и изгнание.

 

Сръбското село Равно-буче изглежда да е било зможно, богато село, съ хубави градини, тучни пасбища и плодовити ниви. Сега то е пусто. Още първата кѫща въ края на селото ви говори за стѫпилия тукъ кракъ на войната. Жива душа не заварихме въ селото. Всички избѣгали или били завлѣчени отъ сръбската войска. Защо бѣгатъ тия прости и корави селяци? Нѣщо е тежало на тѣхната съвѣсть, тѣ се почувствовали виновни прѣдъ настѫпващия български войникъ и, отъ страхъ на разплата, напуснали домъ и огнище. Тукъ-тамъ нѣкое останало въ селото вѣрно псе тѫжно завие, оплаква забѣгналия стопанинъ и се мръщи на новодошлитѣ господари. Въ кѫщнитѣ „соби" — разхвърлена, разбита покѫщнина, тъй скѫпа и мила прѣзъ мирнитѣ и тихи дни на трудъ и огрижи.

 

Боже, запази моя роденъ край, земята ни отъ крака на вражески нахлулия неприятель! Кръвьта на нашитѣ войски, проливана за отбрана на отечеството, ни

 

 

36

 

става трижъ по-скѫпа и по-света при мисъльта за жестокитѣ насилия, на които нашата земя, нашата честь, нашия животъ би били изложени подъ ударитѣ на врага. На тая скѫпа кръвь, изобилно проливана, дължимъ нашето спасение и щастието, че не сме побѣдени. Азъ бихъ извикалъ цѣлъ народъ, всички останали у дома, тамъ въ нашитѣ прѣдѣли, да дойдатъ и видятъ призрака на изгнание и гибельта, за да знаятъ цѣната на падналитѣ въ бой съ врага скѫпи български синове. Когато прѣзъ 1913 г. нашитѣ крайгранични села въ тоя край бѣха нагазени отъ сръбски кракъ, картината на разрушение, бѣгства и страдание била еднаква съ сегашната. Спомнямъ си какъ съ трепетно сърдце разказваше въ с. Тьрговище хазайката ми за грознитѣ и страшни дни на бѣгство и спасение отъ сръбския войникъ. Тукъ, въ сръбското село Равно-буче, намѣрихме слѣди отъ станалия по-рано грабежъ изъ нашитѣ села. Наши войници познаха много вѣщи, донесени отъ нашата земя, съ всички несъмнѣни бѣлѣзи на българския имъ произходъ. Грабили, значи, не само войници, но и мирни селени и жени, дошли за плячка въ заетитѣ села. Горко на побѣдения! Еднаква е била винаги неговата сѫдба.

 

Пѫтьтъ прѣзъ селото е невъзможенъ, ужасенъ. Слизащитѣ коне и орѫдия съ страшенъ трѣсъкъ и викъ на водачитѣ бавно се спускатъ надолу и отминаватъ къмъ новитѣ позиции. На хубава, зелена рътлинка, отъ страна на пѫтя, е спрѣлъ обозътъ на 1-во отдѣление отъ дивизионния лазаретъ. Началникътъ на отдѣлението дава заповѣдь за пѫть тъкмо въ момента, когато обѣдътъ е започнать. За мигъ бàкитѣ се изпразватъ, отчасти изливатъ по трѣвата, и въ нѣколко минути всичко се задвижи по изринатия пѫть надолу. Набързо, но за туй пъкъ съ голѣма сладость, азъ можахъ да хапна топла храна, каквато отъ нѣколко деня не бѣхме яли.

 

 

37

 

Тъмна, мъглива нощь надвисна надъ селото и ние се прибрахме въ една широка стая на селска, вѣроятно, кръчма, за вечеря. Първа вечерь въ сръбска земя. Въпрѣки тѫжното, непривѣтлнво, студено врѣме, ние сме шеговити, въ весело настроение, слѣдъ първитѣ бойни успѣхи.

 

Въ съсѣднитѣ намъ участъци сърбитѣ сѫ тоже бити и измѣстени отъ прѣднитѣ имъ позиции. Оживлението на трапезата става сé по-голѣмо. Глуми, закачки, шеги, макаръ и съ свито нѣкакъ сърдце, изпълватъ стаята. Наведнажъ звучниятъ, мекъ гласъ на дивизионния художникъ Д. Т. запалва сърдцата:

 

Поехме ний рѫка на братъ,

У васъ се крила душа адъ...

— Съюзници, разбойници и пр.

 

Цѣлата стая еква отъ патриотичната пѣсень за сръбската измѣна.

 

Забравихме ужаситѣ на войната. Унесени въ пѣсни и разговори за развитието на събитията, ние, сѣкашъ, не бѣхме прѣдъ лицето на врага, а въ нашитѣ мирни прѣдѣли. Веселото настроение се засили, когато научихме, че Враня и Кратово сѫ вече въ наши рѫцѣ. Удърътъ биль нанесенъ съ свѣткавична бързина и нашитѣ войски непрѣкѫснато напрѣдвали въ робска Македония.

 

До късна нощь ние не заспахме подъ впечатлението на прѣживѣнитѣ дни...

 

Прѣдъ насъ сърбитѣ сѫ се спрѣли на силно укрѣпени позиции и тамъ ще окажатъ нова съпротива. Трѣбва да е организира нападението, да се подготви успѣшното настѫпление. А това лесно и скоро нѣма да стане. Самата мѣстность, прѣсѣчена и усѣяна съ урви и планински гребени, налага методичность въ настѫпателното движение въ фронтъ и обхождание на неприятелскитѣ флангове. Отъ друга страна, нашето настѫпление е въ свръзка съ настѫплението

 

 

38

 

на дивизиитѣ вдѣсно. Скоро бой нѣма да имаме, слѣдователно, и войскитѣ ще си починатъ. Цѣла седмица щабътъ на дивизията ще остане въ с. Равко-буче за организация и подготовка на боя. Нѣколко деня работа по урви и пѫтища! Нашата артилерия трѣбва да се настани по завзетата позиция на Вража-глава и Муселимъ-перчимъ и отъ тамъ да бие противника, добрѣ укрѣпенъ по склоноветѣ и върховетѣ на отсрѣщния масивъ Дрѣнова-глава и планинския хребетъ Модра-стѣна. Но Вража-глава е стръменъ планински върхъ съ кози пѫтеки, по които трудно се възлиза пѣшкомъ, камо-ли съ полски орѫдия! Трѣбва да се строи пѫть. И нашитѣ пионери наведнажъ се залавятъ за работа. Разбиватъ скали, настилатъ машини, отбиватъ вода, прѣсичатъ грамадни откоси. Пѫтьтъ часъ по-скоро трѣбва да бѫде готовъ. Въ очакване на това, оперативниятъ щабъ, начело съ генерала, обхожда върховетѣ и новитѣ позиции по стръмнитѣ рътлини надъ с. Яна, къмъ Вража-глава. Краката имъ затъватъ въ лѣпкавата каль и тѣ, дишейки тежко, съ цѣлъ вулканъ отъ пàра изъ широкитѣ имъ ноздри, бавно ни отнисатъ къмъ забуленитѣ съ мъгла стръмни върхове. Искаме да видимъ новитѣ сръбски позиции по Дрѣнова-глава и Модра-стѣна, тъй добрѣ познати на 9-та дивизия отъ миналата война съ горещия бой и многото жертви, дадени тукъ. Гѫстата мъгла, обаче, всичко е прикрила и скѫтала отъ нашитѣ очи. Обикаляме позициитѣ на Вража-глава, който се е изпрѣчилъ като стражевъ постъ срѣщу Дрѣнова-глава. И двата върха сѫ настръхнали за горещъ двубой! Малка котловинка, срѣдъ която тече мѫтниятъсега Тимокъ, отдѣля сръбскитѣ позиции по Дрѣнова-глава и Модра-стѣна отъ нашитѣ — по Вража-глава и Муселимъ-перчимъ. Посрѣдъ двѣтѣ позиции, въ подножиета на плоскитѣ върхове, е голѣмото село Балта-бериловица,

 

 

39

 

противоположнитѣ краища на което сѫ заети отъ наши и сръбски постове. Прѣстрѣлката между тѣхъ е постоянна и непрѣкѫсната. Слизайки обратно, по правещия се пѫть надолу, ние спираме за почивка срѣдъ работящитѣ войници. И тукъ смѣхъ и весела глъчь. Чуденъ народъ! Най-голѣмитѣ несгоди на есеннитѣ дъжделиви и мъгливи дни, срѣдъ трудна работа по стръмнитѣ урви на Вража-глава, не развалятъ неговото безразлично държание къмъ опасност тѣ и веселия му хуморъ по прѣживѣни дни. Свадби и годежи въ село — такъвъ бѣ разговорътъ и поводътъ за весели задѣвки и шеги. Съ леко сърдце и истинско усърдие, този, който е навикналъ у дома си търпеливо да пори и брѣзди земята, и тукъ срѫчно прѣмѣта лопатата и прави пѫть, новъ пѫть, за ония, които утрѣ ще се биять и мратъ по върховетѣ за отечество и народность... Съ груби мишци и сили, той надвива на всички спънки и изтръгва побѣди надъ врага. А какво би било, ако нашиятъ войникъ имаше техническитѣ пособия и сгоди на германския, на французкия войникъ! Отбити отъ пѫтя, на стръмна полянка, подъ клонястъ дѫбъ, похапваме набързо и завеждаме споръ съ моя другарь. — Широката душа на славянина е, може би, негова слабость въ тия усилени години, които прѣживѣваме. Но тая негова мекота и топла сърдечность е бисерно качество на човѣшкия духъ. Суровостьта е прѣходна потрѣба. При все това, съгласявамъ се азъ, днесъ трѣбва да бѫдемъ по-сурови отъ всѣки другъ пѫть. Силата, грубата милитерна сила, се поставя днесъ въ основа на държавната идея. Като такъвъ основенъ елементъ тя ще се наложи отъ днешната врйна и на най-разнѣженитѣ отъ хуманни и свободолюбиви идеи държави.

 

Едва снемаме конетѣ си по стръмния разкалянъ пѫть изъ урвитѣ надолу. Минаваме край бивака на 58

 

 

40

 

полкъ, потъналъ цѣлъ въ мъгла, съ безброй мъждѣещи огньове край него. Вмѣсто палатки, — сламени колиби и чардаци отъ кукурузени стебла. Подъ тѣхъ се топли и пази отъ студения дъждъ нашиятъ войникъ... По-добрѣ — на пѫть, или въ окопитѣ, подъ огъня на неприятеля, на не тукъ, въ калнитѣ колиби, потънали въ вода, на „почивка". . .

 

Долу, въ Равно-буче, ни очаква радостна вѣсть. Нашитѣ взели Султанъ-тепе, Щипъ и Велесъ. Султанъ-тепе! Всѣки съ облекчение ще въздъхне при спомена на това име и вѣстьта за падането на върха. Скѫпитѣ жертви, дадени тукъ прѣзъ 1913 г., подъ ударитѣ на коваренъ съюзникъ, сѫ скѫпо отмъстени: върхътъ Султанъ-тепе билъ посланъ сега съ труповетѣ на по-вече отъ 1500 сърби, убити, а 1200 паднали въ плѣнъ съ 12 орѫдия. Бързото напрѣдване на нашитѣ въ Македония ще облекчи задачата ни тукъ. Наистина, жестоки боеве ни прѣдстоятъ съ неприятеля, който упорито ще брани пѫтищата за Нишъ. Но за края на тия боеве съмнѣние по-вече не може да има.

 

Макаръ и да съмъ изморенъ, не ми се спи. Съ фенеръ въ рѫка, прѣзъ бари и калове, добираме се до палатката на подполковникъ Д-въ. И тукъ пакъ думата за нашето бѫдеще, за иднитѣ дни на България. Тукъ, прѣдъ лицето на неприятеля, ние съ една мисъль живѣемъ, съ едно желание замръкваме и осъмваме. България трѣбва да излѣзе честита отъ тая война и обновена за новъ животъ. Войната ще ни освободи отъ заядливи съсѣди, ще ни даде широки прѣдѣли, велика България. Но вѫтрѣ тая България трѣбва да се благоустрои, въ всички клонове на управлението. Имаме-ли налични сили за това? — И дълго, до късна нощь, ние мечтаемъ за свѣтли дни на родината си. . .

 

 

41

 

Късно е вече. Трѣбва да се приберемъ за спане. Дълга, опушена, мръсна стая, отдавна необитавана отъ живъ човѣкъ, замрѣжена отъ паяци, съ безброй полуживи мухи и дребни инсекти — това е нашата спалня. Подъ нея е конюшня, въ която сѫ навързани конетѣ отъ обоза на щаба. Пръзъ цѣпнатинитѣ на пода се носятъ кълба отъ изпарения на оборния торъ. Воня и задухъ непоносими, задушливи. Седемь души сме въ „спалнята", единъ до другъ, приютени отъ непрогледната мъгла и студъ на влажната нощь. A la guerre à la guerre. Сè е по-добрѣ тукъ отъ външната влага и мъгла. Затворишъ очи, легналъ погръбъ, покритъ съ леко одѣяло, и чакашъ сънь. Вмѣсто сънь, мухи падатъ по лицето и ти неволно вдигнешь рѫка за отбрана. Студътъ те сковалъ на мѣсто и така, неподвиженъ, осъмнешъ съ изстръпнали нозѣ и рѫцѣ. А тамъ въ окопитѣ, при буднитѣ отечествени стражи? О, боже, запази ги отъ нощния студъ и сквозенъ дъждъ, за да бѫдатъ утрѣ съ чиличени нозѣ и рѫцѣ, да бѫдатъ стихия, ураганъ въ лицето на коравия врагъ! Дай имъ слънце, дай имъ сила, сгрѣй ги съ своя огънь нетлѣнъ, за да изтраятъ въ борбата до край!...

 

Студъ и болки ме вдигатъ на кракъ. Навънъ — влага и мъгла. Нѣма-ли да се вдигне тоя тежъкъ похлупакъ, който като плащаница е прѣмѣтнатъ надъ тоя сръбски край? Недалече се чува бързотечното буботение на планинска рѣка. Запѫтвамъ се по склона на хълма и бързо се навалямъ къмъ рѣката. Тукъ, въ тоя долъ, лѣтѣ е тъй приятно, срѣдъ шума на потока, блѣсъка на слънцето и пѣсеньта на пойнитѣ птици! А сега нѣкакъ страшно, тѫжно бучи горската усоя, при тѫжната пѣсень на водата. Днешното утро е мрачно, безъ слънчевъ лѫчъ, непривѣтливо, нерадостно; то задушва съ влага

 

 

42

 

и тежъкъ миризъ на умиращъ животъ... Нѣколко шепи студена вода разведряватъ натегналата ми глава и азъ се приготвямъ за животъ прѣзъ разсъмналия день.

 

Гордата „Вража-глава" трѣбва днесъ де се окичи съ блѣсъка на стоманенитѣ орѫдия. Конетѣ, въ шесторни запряжки, напъватъ гърди, теглятъ, затъватъ, падатъ, а орѫдието, безъ лафетъ, се прѣмѣта и заваля надѣсно и налѣво, безъ да се отмѣсти крачка напрѣдъ. Проклетъ пѫтъ! Планинскиятъ хребетъ е стръменъ, каленъ, а трѣбва да се стигне до неговото теме. И стотина войници залавятъ теглячитѣ въ рѫцѣ, по петнадесеть—двадесесть подъ редъ, едни отлѣво, други —  вдѣсно, опъватъ, повличатъ, изтеглятъ и бавно, но неспирно отмѣстватъ и отнисатъ орѫдията все по-нагорѣ и по-нагорѣ. Десетки други войници напиратъ и потикватъ отзадъ, стройно, по единъ викъ, по една заповѣдь на батарейния командиръ: Хепъ ха! Хепъ хай! — И орѫдието се надига, отмѣства, до умора на войници и коне. Подпрѣно съ камане задъ колелото, орѫдието чака нови усилия и новъ устремъ на коне и хора. И така — до върха на избраната позиция.Слѣдъ първото орѫдие слѣдва второ, трето, четвърто цѣла батарея и т. н. до край. Цѣлъ день — една батарея е изкачена на Вража-глава. А трѣбва утрѣ и други день да се качатъ още двѣ, три, — цѣло отдѣление. На тѣхъ е надеждата ни да се изгони залегналия противникъ въ насрѣщния масивъ на Дрѣнова-глава и Модра-стѣна.

 

Заредиха се еднообразни дни на усилена работа по пѫтища, позиции и окопи. Настѫплението вдѣсно на 8-та и 6-та Дивизии върви бавно и трудно по сѫщитѣ причини, както и при насъ: лошо врѣме и мѫчна прѣсѣчена планинска мѣстность. Нашитѣ прѣдни вериги, обаче, постоянно залавятъ и ни водятъ всѣки день по десетина плѣнници. Тѣ биватъ подлагани на разпитъ и подъ стража се

 

 

43

 

изпращатъ отвъдъ Св. Никола. Днесъ имахъ случай да разпитамъ десетина такива злощастници. Младъ, невръстенъ момъкъ, едва навършилъ 17 години, дѣте по обноски и сили, отчаяно и тѫжно разказва, какъ е билъ грабнатъ отъ село съ много свои невръстни другари и отведенъ въ казармата за служба. Слѣдъ мѣсецъ той билъ пратенъ на фронта и трѣбвало да се бие, да стрѣля, колкото може, колкото знае и научилъ. И стрѣлялъ до първа сгода да се прѣдаде на нашитѣ прѣдни постове. Плачливо, уплашено, убито отъ умората на дълга, изнурителна война, това дѣте извикваше и съжалението, и гнѣва на всички. Сръбскитѣ управници вдигнали всичко на кракъ, за да обезславятъ накрай своята държава, своя народъ. Разкарвани по всички фронтове и краища на Сърбия, тѣзи нещастни дѣца идатъ днесъ отъ Албания, слѣдъ като били на Дунава, срѣщу австрийци и германци. Другъ плѣнникъ, офицеръ низъкъ, но здравъ и набитъ, съ бръснати мустаци, студентъ—инжинеръ отъ Виенската академия, не жали, че падналъ въ плѣнъ. Той не прѣдвижда нищо добро за Сърбия и скърби за нейния разгромъ, който прѣдрича: Пашичъ и офицерската лига погубили Сърбия. Той не иска повече да се връща въ тая страна, отказва се отъ своята „отачбина", и далечъ, прѣзъ океана, ще потърси начинъ за животъ, стига живъ да остане слѣдъ войната... Но колко още слѣпи, фанатизирани войници стоятъ насрѣща ни, готови да одушатъ България съ два пръста на рѫката!

 

Врѣмето се малко изясни, мъглитѣ се вдигатъ, но по обѣдъ задуха студенъ вѣтъръ, и, вмѣсто мъгла, донесе дъждъ, а привечерь — снѣгъ. Върхътъ Св. Никола внезапно побѣлѣ: снѣжно покривало забули горскитѣ върхове и облѣче въ зимна прѣмѣна рътлини и чукари. Въ селото е каль и лапавица. Прѣзъ тия тъмни есенни дни, въ затишието

 

 

44

 

слѣдъ първия бой, друга мирна работа се върши задъ фронта. Нашата трапезария днесъ е прѣвърната на сѫдебна зала. Военниятъ полеви сѫдъ ще сѫди провинилитѣ се прѣдъ закона и отечеството войници. Прѣзъ врѣме на война гѫста утайка пада на общественото дъно — тамъ, далечъ, задъ боевата линия, въ дълбокия тилъ; но нерѣдко лекъ смѣтъ замрѣжва и гладката повърхнина на войнишкото море по фронта. На боевия фронтъ тоя смѣтъ не се търпи, както утайката задъ фронта. Прѣдъ лицето на неприятеля всѣки трѣбва да застане съ вѣра въ борбата и упование въ своитѣ сили и тия на отечеството. Колебливитѣ и хитрецитѣ разслабватъ чиличената стѣна, която трѣбва да се издигне прѣдъ врага.

 

Мургави лица, хлътнали очи, лѣниво движение, несигуренъ говоръ, блуждаещъ погледъ — това е обикновениятъ прѣстѫпенъ типъ — въ мирно врѣме и прѣзъ война. Изправени прѣдъ сѫда, тѣ всички признзватъ своята вина и молятъ за пощада. Пощада прѣдъ лицето на врага! Не, такава тукъ нѣма ни за чужди, ни за свои. Тукъ влада суровиятъ законъ на войната, който поваля всичко, което не е съ нея, за нея и въ нея. Когато отечеството е въ опасность, личното благо е безъ цѣна; егоистичното „азъ" не бива да говори, да подсказва, да вълнува... Сѫдътъ е строгъ. Присѫдата е неумолима. Тя прави силно впечатление на присѫтствуващитѣ въ сѫдебната зала — „собата" на селската кръчма въ Равно-буче — и вънъ отъ нея. Войницитѣ се вълнуватъ, но не отъ строгостьта на закона, а отъ прѣстѫпната замисъль на войнишкия смѣтъ.

 

Една друга прѣстѫпна страсть широко цари непосрѣдствено задъ боевия фронтъ. И за нея като че-ли нѣма лѣкъ. Законитѣ на войната нѣкакъ затварятъ очи прѣдъ нея, отминаватъ я мълчеливо и дори — снизходително. Мародерство се казва тая дива, нечовѣшка страсть. Тя

 

 

45

 

е трижъ по-прѣстѫпна, защото е станала занаятъ, — не на тия, които се биятъ и мратъ въ горещия бой: за тѣхъ нѣма врѣме да се нахранятъ дори спокойно, да се отморятъ отъ непрѣкѫснатия ходъ и полетъ по върхове и чукари. Мародерствува тилътъ, ония, които идатъ слѣдъ побѣдителя и, наготово, въ обезлюдени градове и села, или въ изтръпналъ отъ уплаха домъ, намиратъ и врѣме, и срѫка да грабятъ, насилватъ и рушатъ. Тая прѣстѫпна страсть не е само у насъ; тя цари еднакво, а, може би по-силно, и у френци, и у нѣмци, и у руси... Днешната война ще заклейми човѣчеството съ позора на тия нечовѣшки инстинкти.

 

Дивизионниятъ генералъ е строгъ и суровъ въ своитѣ заповѣди за редъ и дисциплина въ тила. Сѫдътъ — и той е въ своята роля. Но войната е продънена бездна, отъ която, наредъ съ безсмъртното, хероичното, се надигатъ и пълзятъ низки и прѣстѫпни страсти. И тѣ оставятъ най-страшнитѣ спомени отъ разорение и гибель прѣзъ войната.

 

Дългото прѣбивание въ Равно-буче, прѣдъ лицето на неприятеля, ни даде да видимъ много слабости на нашия тилъ. Нашитѣ транспорти се движатъ бавно, несигурно, и често дивизията рискува да остане безъ хлѣбъ и фуражъ. Цѣлата система е виновна за това. Волътъ е търпелива животно; но волската кола е примитивно срѣдство за прѣвозъ. Колко горчилà тровѣха душата на интенданта, — пъргавъ и взискателенъ, до педантизъмъ, началникъ! Днесъ Св. Никола е страховитъ, съ снѣжна буря и непроходимъ пѫть. Никакъвъ транспортъ не може да мине прохода. Войскитѣ искатъ, чакатъ всичко отъ тиловия транспортъ, а наоколо, наблизо, никѫдѣ другъ пѫть, друго съобщение.

 

 

46

 

Приготовленията за новия бой сѫ привършени. Всички полкове сѫ по мѣстата, отдѣто ще започне щурмътъ и настѫплението. Цѣлата дивизионна артилерия е взела единъ дълъгъ фронтъ, отъ Примочище, на лѣвия ни флангъ, прѣзъ шосето, върховетѣ на Вража-глава, Муселимъ-перчимъ, до Китка, на дѣсния флангъ. Повече отъ 80 орѫдия ще забълватъ утрѣ-другидень огънь, когато заповѣдьта за боя се даде. Щабътъ на I армия бърза и иска нашето настѫпление, въ връзка съ завързалитѣ се боеве при Княжевецъ, вдѣсно отъ насъ. Днесъ е послѣдниятъ прѣгледъ, който генералътъ прави на войскитѣ. Прѣдъ неприятелския фронтъ полковетѣ посрѣщатъ и изпращатъ генерала съ несмълкващо ура, а това дразни противиика, който досѣща, че е близъкъ часътъ за нова срѣща, гърди съ гърди. И нѣколко снаряди запищяватъ надъ насъ и надъ генералската свита. Потрайте! още день — и ние ще приемемъ вашитѣ топовни поздрави, но на тѣхъ ние ще отвърнемъ съ гръма и мълнията на народната стихия.

 

Надалечъ отъ насъ се пукатъ неприятелски гранати и щрапнели. Нѣколко телефонисти се смѣятъ и шегуватъ съ тѣхъ. Ала смъртьта е невѣрница. Тя дебне жертвитѣ си и ги взема, когато никой я не очаква... Новъ шрапнеленъ пукотъ сепва безгрижнитѣ момчета: телефонистътъ. Т. е тежко раненъ въ главата и скоро безъ болка, безъ мѫки, склопи завинаги очи... Генералътъ го цѣлуна по челото... и ние снехме шапки прѣдъ служителя на дълга.

 

Горѣ, по върховетѣ, при нашитѣ войски, е свѣтла, слънчево врѣме. Чистъ, кристално-прозраченъ въздухъ, съ горска свѣжесть, и есененъ хладъ, надува гърдитѣ и дишането е леко-леко. Гледката къмъ Бабинъ-зѫбъ и Миджора е плѣнително красива. Слънцето обагря съ коси зари бѣлоснѣжнитѣ зѫбери на върховетѣ, очистени отъ

 

 

47

 

мъглитѣ, които тъй дълго ги скриваха отъ насъ, отъ нашия взоръ. По тѣхнитѣ склонове и падини мека тъмно-лилякова мараня леко, едва уловимо, очъртава низинитѣ и скатоветѣ на планинскитѣ хълбоци и бедра. А задъ насъ Св. Никола, Орловъ-камъкъ, Дебели-ридъ, — всички потънали въ мъгла, забулени, невидими. Долу, въ Равни-долъ, сѣкашъ, кипящо море навдига кълба отъ димъ и пара която се носи и вие надъ Равно-буче, чакъ до село Яна. — Пъленъ контрастъ на ясното, безоблачно небе надъ Вража-глава и Муселимъ-перчимъ.

 

По късна вечерь се връщаме долу, при щабния бивакъ. Край потъналитѣ въ мъгла палатки се виятъ свѣтло-червени езици на буйни огньове. Човѣшки силуети, феерично освѣтени, се мѣркатъ край тѣхъ, надвѣсени надъ пламтящи главни и буйна жерава. Окото се взира въ пепелявия фонъ на вечерната мрачина и дълго се любува на двѣтѣ стихии — огънь и тъма...

 

[Next]

[Back to Index]