Глава Първа. ПОД СЯНКАТА НА ПОЛУМЕСЕЦА
1. Приемственост и промяна в „Константиновата земя” след завладяването ѝ от османските турци
Епохите на преход винаги са били предизвикателство за историческата наука. Гибелта на една обществено-политическа система и изграждането на друга върху едни и същи територии като правило поставя за решаване комплекс от проблеми, концентрирани във формулата „приемственост и промяна”. С още по-голяма острота тези проблеми стоят в онези преходни епохи, които със своята специфика претендират за изключителност и съдбовност. Без съмнение такава е епохата, белязала гибелта на средновековните балкански държави и издигането върху техните руини на новата балканска „велика сила” - Османската империя.
В балкапиегичната и в османистичната наука вече не се смята за проява на професионализъм акцентът само върху „приемствеността” или само върху „промяната” в прехода от балканско средновековие към османска имперска хегемония. Ясно е, че налагането на османската власт, схващано като явление с по-мащабни измерения, само по себе си е новрат в съдбата на Балканския полуостров. Ясно е обаче и друго: на низово ниво, в сферата на функциониране на провинциалните обществени структури, повратът не изглежда така драстичен. Впрочем никой завоевател не е успявал да затвърди и институционализира своите завоевания, ако е подхождал напълно десгруктивно към онова, което е завладял. Османците донасят много новости, но и в доста-
10
тъчна степен възприемат съществуващото. [1] Дали сложността на прехода ще бъде схваната адекватно зависи от цяла поредици условия, няколко от които имат решаващо значение.
Естествено много зависи от предварителната нагласа на изследователя. Ако той започва изследователския си опит с представата, създадена от османската „имперска идеология”, която представя османската имперска структура като импозантна постройка, застинала в състояние на изначално величие и порядък, то той ще бъде впечатлен от контраста между предосманската „анархия” и „османския ред”. Следователно, той ще бъде изкушен да започне своето изложение върху налагането на османската власт с това какво е Османската империя, какви са основните ѝ институции, как те функционират и т.н. В един друг уж съвременен, но вече демодиран вариант, може би такъв изследовател ще започне с обяснение на това какво е „османският феодализъм”. [2] Но ако той подхожда към проблема с нагласата, че Османската империя се създава дълго и понякога мъчително трудно, ще е по-склонен да акцентира върху синтеза между балкано-християнските и османо-мюсюлманските форми на обществен и политически живот. В края на краищата много зависи от степента на „стикованост” в информацията за предосманското и ранносманското обществено битие. [3] Където приближаването е достатъчно плътно, там и измеренията на прехода са по-ясни. И обратно: където „хиатусът” в изворите е по-голям, там и възможността за предположения и дори за спекулации с проблемите на приемствеността и промяната е по-реална.
1. По този въпрос виж Иналджък, X., Епохата на султан Мехмед II Завоевателя (Изследвания и материали). С., 2000, с. 185-248; Цветкова, Б., От българския феодализъм към османската обществено-икономическа структура. – В: България 1300. Институции и държавна традиция. T. 1. С., 1981, с. 219-230; Георгиева, Цв., Светът на българите през ранните столетия на османското владичество (XV-XVII в.). С., 1997, passim; Виж още интересните наблюдения на Радушев, Е., Османската гранична периферия (серхад) в Никополския санджак през първата половина на XVI в.. В: Българският шестнадесети век. С., 1996, с. 187 сл. За проблемите на „приемствеността и промяната” виж материалите в сборника Continuity and Change in Late Byzantine and Early Ottoman Society. Ed. Bryer, A., Lowry, H., Birmingham-Washington D.C., 1986, passim.
2. Македония. История и политическа съдба. XI, С., 1994, с. 117 сл.
3. Пример за максимално възможно „стиковане” ни представят изворите за областите Халкидики на Балканския полуостров и Мацука (Мачука) в Транезунд. Виж Continuity and Change..., p. 1 -9.
11
В този смисъл проблемите на прехода от предосманско християнско княжество към ранноосманска провинциална структура [4] в Източна и Североизточна Македония ясно открояват правилото, че изследователят на междинните епохи няма шанс да попадне в „идеална” изследователска ситуация. Логично е тук да има значителна приемственост, тъй като княжеството на Драгаши не е било унищожено от османските завоеватели чрез походи, както например Търновска България, а влиза в пределите на османската държава практически с непокътнати обществени, военни и административни структури. Това предполага наличие на значителен континуитет. Неговите конкретни измерения обаче трудно подлежат на детайлен анализ, тъй като „хиатусът” в изворовата база е значителен: първият известен за сега фрагмент от османски опис датира от управлението на султан Мехмед II Завоевателя (1451-1481 г.), а първите цялостно запазени регистри са от началото на XVI в. При това земите от княжеството на Драгаши попадат под османска власт в един изключително динамичен и объркан период от историята на Балканския полуостров и на османската държава. Известно е, че последните седем години от управлението на султан Баязид I Илдъръм (1395-1402 г.) са белязани от амбициозните му, но и понякога хаотични опити за ускорено дозавладяване на целия Балкански полуостров. [5] Съвременните, а и по-късните автори, впечатлени от неговата изключителна завоевателна активност не са отделили почти никакво внимание на онези области, където няма завоевателни походи. Към тези „сенчести зони” спадат и земите на вече завладяното княжество на Драгаши. Поради това опитът да се
4. В научната литература по принцип се приема, че османците запазват заварените политически граници и че формират повечето от ранните си санджаци върху териториите на предосманските държави и княжества. Виж Матанов, Хр., Югозападните български земи през XIV в., С., 1988, С. 145-152.
5. По този въпрос виж прецизното изложение на Imber, С., The Ottoman Empire (1300-1481). Istanbul, 1990, p. 45-54. Общ преглед на събитията у Матанов, X., Михнева, Р., От Галиполи до Лепанто, С., 1988, с. 88-96 (второ изд. С., 1998, с. 89-104).
12
проследят изключително интересните от историческа и историко-психологическа гледна точка първи контакти на населението със завоевателите и на съществуващите в областта административни, църковни, военни и др. структури с новата власт, се натъква на значителни трудности. В много случаи нищо друго не може да запълни оскъдността на информацията, освен аналогията и разумното историческо въображение, изградено чрез систематизиране на повече фактология от тази драматична и объркана епоха.
Още в началото на XV в. територията на вече несъществуващото княжество на Драгаши става известна с названието „Константинова земя”. Така я нарича за пръв път Константин Костенечки в „Житие на деспот Стефан Лазаревич”. [6] Това название възприемат и османците и го пренасят в названието на санджака, който те формират на територията на княжеството. „Земята на Константин (Костадин)” те превеждат на турски като „Константин-или” или „Костадин-или”, от което словосъчетание идва и съвременното название Кюстендил. Нека повторим още веднъж, че княжеството на Драгаши попада под османска власт не в резултат на опустошителни военни походи, а след гибелта на Константин Драгаш в битката при Ровине. Неговият васален отряд, може би силно оредял след сблъсъците с войските на влашкия воевода Мирчо Стари, по неволя става свидетел и участник в превземането на Никопол от султан Баязид I и в унищожаването на Търновска България. Само въображението може да ни подскаже какво е станало непосредствено след събитията в Никопол от началото на месец юни 1395 г. Вероятно поне част от войниците на покойния Константин Драгаш, начело с нов, вече османски военачалник, се завръщат в „Константиновата земя” и възвестяват началото на османската власт там. Впрочем след като споменава за превземането на Никопол и за погубването на цар Иван Шишман, неизвестният
6. К. Костенечки. Съчинения. Превод Анна-Мария Тотоманова. С., 1993, с. 176-177. Първото споменаване на „Константиновата земя” се отнася към пролетта на 1412 г.
13
автор на Българската анонимна хроника от началото на XV в. отбелязва, че султан Баязид I „поставил свои управители по цялата българска земя”. [7] Той очевидно е имал предвид българските земи, завладени към лятото на 1395 г. и влизащи в състава на три държавни структури: Търновска България, княжеството на Драгаши и княжеството на крал Марко (Крали Марко). И в трите завладени от османците територии били назначени османски управители.
Първите контакти на населението от „Константиновата земя” с османския управител и с другите представители на османската власт са слабо документирани и изследователите по принцип избягват да дават отговор на въпроси като: Как населението посреща новата власт? Как е функционирала тя и кои са били първите ѝ представители? Има ли останали островчета на християнска автономия? Какъв е бил статутът на „Константиновата земя” в най-ранния период на османската власт? На тези въпроси ще се опитаме да дадем отговор, въпреки крайно оскъдната информация от изворите.
Християнското население на новозавладените области чрез своите образовани представители демонстрира към завоевателите отношение, което зависи от „технологията” на завоеванието. Тъй като за „Константиновата земя” не са съхранени никакви приписки от края на XIV и началото на XV в., ще си послужим с материали от съседни и близки по съдба области - например от тези, които до 1395 г. били под властта на крал Марко. В едни случаи изворите разкриват добре познатия „средновековен лоялизъм” към властта, та било тя и иноверна. Така например в приписка от манастира Зързе в околностите на Прилеп, датирана в 1400 г. се казва, че областта била управлявана последователно от цар Стефан Урош, от крал Вълкашин, от крал Марко и от „великия емир Баязид”. [8] Анонимният книжовник демонстрира лоялизъм към новия новелител, като го включва в списъка на владетелите
7. Тютюнджиев, Ив., Българската анонимна хроника от XV в. Велико Търново, 1992, с. 90, IХ.
8. Стојановић, Љ., Записи и натписи, I, № 200, с. 63.
14
на областта без да го „декорира” с обидни квалификации: той просто е поредният владетел и нищо повече. Но ако в манастира Зързе са мислели така, то в манастира Слепче край Битоля настроението е било съвсем друго. Неизвестен по име слепченски книжовник бележи началото на османската власт и края на книжовния си труд в 1394/95 г. така: „В дните, в които по Божие попущение заради нашите грехове бяхме предадени в ръцете на мерзкия и беззаконен враг и на най-неправедния и най-лукавия на земята цар. И тогава беше запустеше и велика скръб от безбожните измаилтяни, каквато не е била и няма да бъде. [9] Четири години по-късно друг слепченски книжовник с ужас констатира, че е бил свидетел на голяма „сеч над християните”. [10] Не трябва да се забравя обаче, че областта около Битоля, където се е намирал Слепченския манастир е завладяна от османците в резултат на опустошителни походи, за разлика от земите на крал Марко и Константин Драгаш. Общото впечатление е, че в областите, завладени без опустошения и без „сеч над християните” е преобладавал лоялизмът или поне мълчанието. Не е трудно да се обясни защо е така. Хората там не са били пряко засегнати от ужасите на завоеванието. Вниманието на султан Баязид I е било ангажирано другаде и може би единственото негово „управленско действие” в Константиновата земя се е изчерпвало с вероятното издаване на ферман за потвърждаване на имотите на Рилския манастир. [11] Подобно действие едва ли е било посрещнато зле от християнските му поданици в областта, сред които култът към Рилския светец бил дълбоко вкоренен.
Първите представители на османската власт в „Константиновата земя” очевидно са се занимавали не със „сеч над християните”, а с адаптиране на заварените структури към
9. Пак там, № 182, с. 57.
10. Пак там, № 192, с. 59.
11. За такъв ферман на султан Баязид I се споменава във ферман на султан Селим I от 1519 г. Виж Ихчиев, Д., Турските документи за Рилския манастир. С., 1910, с. 11.
15
османската военно-административна система. Този процес протича без големи сътресения, поради което нито един образован човек от областта не е намерил за нужно да говори за драстичен сблъсък между християните и новите османски управници. А книжовниците творили в „Константиновата земя” през втората половина на XV в. ще отбележат, че края на XIV и първата половина на XV в. е време на смутове, поругаване и запустение на църкви и манастири, но като единствен конкретен пример за „запустение” ще посочат Рилския манастир, от който били останали само църквата и кулата, построени от кесар Хрельо. Тези български книжовници очевидно са споделяли общото впечатление от нашествието и от времето на междуособиците след 1402 г., характерно за християнската литература от епохата. Въобще историята на налагането на османската власт в интересуващата ни част от Македония потвърждава изводите на някои известни изследователи на епохата за „консервативния характер” на османската политика спрямо заварените обществени структури. [12]
Както вече е било изтъквано в литературата, ранната османска власт в балканските територии първоначално има характер на „военна окупация.” „Военна окупация” в първите години на османската власт би трябвало да означава режим, при който властта е в ръцете на османски военачалник и на неговото обкръжение. Това не винаги предполага наличие на значителни османски военни сили в завладените области, включително и в тази, която конкретно ни интересува в това изследване. Във всички случаи ранната османска провинциал-
12. Иналджък, X., Епохата на султан Мехмед II Завоевателя, с. 185 сл.; Oikonomides, N., Le haradj dans l'empire byzantin du XV-e siècle. - In: Oikonomides. N., Documents et etudes sur les institutions de Byzance (VII-XV-e s.). Variorum Reprints. London, 1976, p. 687-688.
13. Градева, P., Налагане на кадийската институция на Балканите и мястото ѝ в провинциалната администрация ( XIV- началото на XVB.). - Балканистика, 3, 1990, с. 43; Същата, Административна система и провинциално управление в българските земи през XVB. - B: Българският петнадесети век. С., 1993, с. 39-52.
16
на администрация, включително и в „Константиновата земя”, е била далеч от строгата йерархия и субординация на т.н. „класически период” в развитието на Османската империя, който, противно на някои твърдения [14] не започва от първите години на съществуване на османската държава, а едва към средата на XV в. Иначе трудно ще си обясним защо при първия военен неуспех през лятото на 1402 г. във всички османски провинции ще се появят силни сепаратистични тенденции. Много е вероятно някои от административните длъжности в земите на унищоженото княжество на Драгаши първоначално да са били поверявани на християни: обстоятелство, отразено в изворите за други балкански региони в началото на XV в. От възможните примери ще си позволя да посоча само два, които се отнасят за областта на град Гревена в Гьрция, подчинена в църковно отношение - както и „Константиновата земя” - на Охридската архиепископия. Става въпрос за две писма-поучения на Гревенския епископ Неофит, писани в 1410-1411 г. Едното е адресирано до неизвестен по име „хараджар” (събирач на харадж), когото епископът се опитва да отклони от намерението му да стане мюсюлманин. Другото писмо-поучение е предназначено за някой си Теодор Граматик, племенник на султанския управител на град Гревена Сараджа бей, който също показвал склонност да стане мюсюлманин. [15] Значи в първият случай става въпрос за османски събирач на данъци, който все още бил християнин, а във втория – за бивш християнин, приел исляма и станал османски управител на град, в чието семейство все още имало християни. Това е ситуация, която вероятно се е повтаряла десетки пъти в новозавладените от османците земи, вкл. и в „Константиновата земя”.
14. Inalcık, H., The Ottoman Empire. The Classical Age (1300-1600). New York, 1973.
15. Писмата-поучения са публикувани от Gelzer, H., Der Wiederaufgefundene Kodex des Hl. Klemens und andere auf den Patriarchal Achrida bezügliche Urkundensamlungen. Leipzig, 1903. S. 97-102. Виж още Баласчев, Г., Кореспонденция между Цариградски патриарх и Охридски архиепископ от XV в. - Минало. Год. I, кн. 1, 1909, с. 4-6.
17
Поради подчертано военния си характер ранната османска власт в земите на бившето княжество с обръщала най-голямо внимание на местните военни сили, които имали богат опит в контактите си с османците във васалния период. За кратко време не е можело да се осъществи основна военна реформа. При това и тимарската система, смятана по традиция за стожер на османската военна машина, все още е била с своя зародиш. Поради това е трудно да си представим масово ранно проникване на османски тимариоти и ранното функциониране на спахилъка като окончателно изградена система. Османската практика в подобни случаи, засвидетелствана достатъчно добре в ранни тимарски описи, във войнушки описи и в законодателството е била, най-общо казано, „консервативна”. Основните групи население с военизиран статут: прониари, войници-земеделци и др. са били съхранявани и натоварвани със задължения към новия господар. [16] Конкретен пример за това от територията на „Константиновата земя” ни дава една султанска заповед от 17 май 1456 г. В нея става въпрос за подновяване на задълженията на двадесет християнски домакинства от Мелнишко да охраняват прохода към селото Поранлу срещу значително освобождаване от данъци. [17] Очевидно става въпрос за продължаване на едно задължение от преди османското завладяване, известно с названието „бигла” или „вигла” [18], което завоевателите запазват и доразвиват под формата на добре познатото „дервентджийство”.
В османските военни сили били инкорпорирани и значителен брой християни с военизиран статут, от които най-многобройни били т.н. „джебелю-войнугани” или „джебелю-войнуци”. [19] Това са войнуци на действителна военна служба,
16. Иналджък. X., Епохата на султан Мехмед II Завоевателя, с. 185 сл.
17. Пак там. Приложение No 6.
18. Това задължение е споменато между другото в една грамота на Константин Драгаш от 13 януари 1380 г., издадена в полза на светогорския манастир Ивирон. Виж Iviron, IV, Appendice IV, p. 189-190.
19. Турски извори за българската история. Т. V. С., 1974, с. 142-148. Ercan,Y., Osmanlı imparatorluğunda Bulgarlar ve koynuklar. Ankara, 1989, passim.
18
които освен тимари са владеели и бащини. В ранния османски период войнуците не са били султански коняри, в каквито се превръщат в един по-късен период. Връзката между тях и военната система в доосманската епоха несъмнено е съвсем пряка. Статутът на ранните „джебелю-войнуци” и съставът на поземлените им владения, в които има смесване на участъци с условен и безусловен статут на владеене (тимари и бащини), всъщност показва по какъв начин са се комплектували и част от военните сили в някои от християнските княжества и държави от края на XIV в., вкл. и в княжеството на Драгаши. Очевидно „джебелю-войнуците” са наследници на войниците-земеделци в доосманската епоха, чийто брой съвсем не е за пренебрегване. [20] Известно е, че през XIV в. и особено през втората му половина, пронията във Византия и в другите балкански средновековни държави, където тя е засвидетелствана, става наследствена и по този начин се доближава до юридическия статут на бащината с военни задължения. Османците всъщност заварват значителни групи военизирано население, което владее наследствени военнозадължеии земи. След средата на XV в. обаче възходът на спахийската система ще постави отново акцента върху условното военно земевладение.
Тимарските описи за Кичевската и Прилепската нахии от времето на султан Мурад II показват, че християните-спахии, които всъщност били особен социален хибрид (тимариоти-бащинници) съставлявали около 30% от общия спахийски контингент. [21] В по-късен етап на описване на тимарската собственост първото поколение на джебелю-войнуците се обозначава като „стари спахии”, чийто наслед-
20. По този въпрос виж Bartıısis, M., On the Problem of Smallholding Soldiers in Late Byzantium. Dumbarton Oaks Papers, 44, 1990, p. 1-25; Idem, The Late Byzantine Army. Arms and Society, 1204-1453. Philadelphia, 1992, p. 63 sq.
21. Стојановски, А., Кон прашањето за христијаните спахии во Македонија. - ГИНИ, Т. IV, кн. 1-2, 1960, с. 304-316 (Същият, Македонија во турското средновековие. Од крајот на XIV - почетокот на XVIII век. Скопје, 1989, с. 79-91).
19
ници вече трайно са в категорията на войнуците като рая с особен статут и в по-редки случай - в групата на християните-спахии. [22]
През 1487-1490 г. е бил съставен първият известен за сега опис на войнуците в Кюстендилски санджак, чието съдържание напълно потвърждава казаното по-rope за характера на войнушката служба в първите векове на османската власт. Към времето на съставянето на описа войнуците в санджака вече се делят на „джебелю войнуци” и на „черни войнуци”, като първите все още са на редовна служба, а вторите вече са зачислени към султанските конюшни. Спецификата на войнушката организация в Кюстендилски санджак включва особена разпоредба, според която войнушкият гьондер (група, която издържа войнука при изпълнение на задълженията му) за джебелю-войнуците се състои от 5 души, а този за „черните войнуци” - от трима души. Пряката връзка на войнушката организация с преодосманската военна структура проличава и от факта, че в описа от 1487-90 г. често се споменава за войнушки „лагатори”. Това са военни началници, които са били по-старши от старейшините на гьондерите. Очевидно става въпрос за добре известната от грамотите на балканските християнски владетели военна титла алагатор. [23]
При управлението на султан Мехмед II броят на особената категория християни спахии-войнуци рязко намалява и става статистически незначителен. Въпреки това и по-късното османско законодателство запазва представата за войнуци
22. Стојановски, А., Кон прашањето за христијаните спахии во Македонија, с. 304-316; Същият, Потекло и воспоставување на војнучката служба (со посебен осврт на Македонија). - Прилози. Т. Х, кн. 2. Македонска академија на науките и уметностите, 1979, с. 56-70. (Стојановски, А., Македонија во турското средновековие, с. 78-109); Същият, Раја со специални задолженија во Македонија. Скопје, 1990, с. 7 сл.
23. За войнушката организация виж. Гълъбов, Г., Османотурски извори за българската история. III. Три стари закона и други османотурски документи относно войнуганите. - Год. на университета Св. Кл. Охридски. Ист.-филологически факултат. Т. XXXIX, 1942/43, С., 1943, с. 20,23; Стојановски, Ал., Paja со специални задолженија во Македонија, с. 26-31.
20
на действителна военна служба. Ето какво казва за тях една законова разпоредба от началото на XVI в.: „Сред раята има едни неверници, които се наричат войнуци. Те служат по серхада (военната граница), а щом се обяви поход, поемат към бойното поле, следвайки санджак-беевете на кон и в пълно бойно снаряжение. Тяхната задача е да залавят „езици”, да разузнават територията на противника и да изпълняват други военни задължения. Поради това, че войнуците са на действителна военна служба, те са напълно освободени от плащането на данъци”. [24]
Съдържанието на войнушкия опис в Кюстендилски санджак от 1487-90 г. позволява да се твърди, че и тук е било същото, както например в нахиите Кичево и Прилеп. Оскъдни фрагменти от съществуването на описаната по-горе ранна военна организация в „Константиновата земя” се откриват в най-ранния цялостно запазен съкратен опис на Кюстендилския санджак от 1519 г. Там, в нахията Кочани, е регистриран християнинът-спахия Вукашин, син на „разузнавача Вук”. [25] Този Вук като че ли е бил един от последните представители на войнуците на действителна служба в Кюстендилския санджак, чиято задача била да залавят „езици” и да разузнават територията на противника. Еволюцията към класическата тимарска система в „Константиновата земя” е вървяла по-ускорено отколкото в граничните области (уджове или серхади), тъй като тук не е била така належаща необходимостта от максимално използване на местния военен потенциал, както в граничните територии. Поради тази причина примерно в Никополския санджак системата на войнуците-джебелии на действителна военна служба се запазва до XVI в., докато в Кюстендилския санджак към началото на века от нея има само бледи спомени.
24. Радушев, Е., Османската гранична периферия (серхад) в Никополския вилает..., с. 197-204.
25. BBA, TD 74, с. 45.
21
* * *
Османците заварват в областта изградена административна система и те едва ли са имали друг избор освен да я възпримат, като добавят към нея един първоначално тънък слой свои администратори. Следи от доосманското териториално деление личат примерно в джизие-регистъра от 1490-1491 г. [26], както и във вътрешно деление на Кюстендилския санджак на вилаети, а по-късно на нахии.
Що се отнася до първите представители на османската власт в „Константиновата земя”, то за две категории от тях имаме откъслечни, но достатъчно ясни сведения. На първо място това е „владетелят” (или „държателят") на Константиновата земя Юсуф, за който споменава Константин Костенечки [27], а както ще стане ясно - и османският хронист от началото на XVI в. Бихищи. Той несъмнено е първият документиран носител на османската власт в бившето княжество, който едва ли случайно е бил определен за такъв след гибелта на Константин Драгаш. От Житието на деспот Стефан Лазаревич е известно, че султан Баязид I въвежда практиката да назначава свои велможи при християнските си васали, които да следят за тяхната вярност към османската династия. [28] Ако допуснем по аналогия, че подобен „знатен измаилтянски воевода” е надзиравал и Константин Драгаш, то несъмнено той е бил най-подходящ да наложи османската власт в княжеството след лятото на 1395 г.: познавал е земята и системата на управление, и сравнително бързо е можел да превърне княжеството в османска провинция. Нищо не ни пречи да допуснем, че такъв човек е бил въпросният Юсуф.
Понеже сведенията за него са крайно оскъдни, в научната литература са се правели и се правят различни догадки за неговия произход и за статута му на местен управител. На времето И. Иванов изгради цяла теория, според която Юсуф е помохамеданчен потомък на Константин Драгаш, който
26. Градева, P., Административна система..., с. 43-44.
27. Житие, с. 176-177.
28. Житие, с. 162-163. Сведението се отнася за Георги Бранкович.
22
поема властта в княжеството и запазва неговата автономност до управлението на султан Мурад II. Като се е позовал на някои доста неясни пасажи от труда на Евлия Челеби, бележитият българският учен дори е смятал, че този османски владетел чрез своя военачалник Турхан наша е трябвало повторно да превзема град Кюстендил от Юсуф някъде през втората четвърт на XV в. [29] Тезата за помюсюлманчения потомък на Константин Драгаш като че ли намери допълнителни аргументи в обстоятелството, че този владетел чрез втория си брак с трапезундската принцеса Евдокия Комнина е имал заварени синове, вероятно мюсюлмани. [30] Но нищо повече от това. Впрочем османската практика, както показва случая с помюсюлманчения син на цар Иван Шишман - Александър (Искендер) - по принцип е изключвала оставянето на подобни личности като управители на наследствени земи. Както ще видим по-нататък, тезата на И. Иванов за автономна власт на Юсуф се опровергава от сведенията за проникването в „Константиновата земя” на османско-мюсюлмански имперски институции още през първата четвърт на XV в.
М. Кийл: един строг, може би прекалено строг съдник на „романтичните” според него тези на И. Иванов, изказа мнение, което също е романтично, но с в руслото на „тюрко-номадската” романтика. Според него първите турски заселници в Кюстендил били 60 семейства от Коня. Юсуф е „малоазийски турчин”, който идва в Константиновата земя начело на тези първи преселници в качеството си на нещо като „племенен вожд” и по неведоми пътища получава властта в една доста обширна област. [31]
29. Иванов, Й., Северна Македония, с. 140-143. От тази теза на Й. Иванов първоначално е бил повлиян и М. Кийл. Виж Kiel, M., Kystendil. - In: The Encyclopaedia of Islam. V. 5, Leiden, 1986, p. 534.
30. Матанов, Хр., Княжеството на Драгаши. Към историята на Североизточна Македония в предосманската епоха. С., 1997, с. 275 сл.
31. Kiel. M., Ottoman Kyustendil in the 15th and 16th Centuries. Ottoman Administrative Documents from the Turkish Archives versus Myths and Assumptions in the Work of Jordan Ivanov. - In: Известия на историческия музей - Кюстендил, 1993. T. 5, p.143 сл. Предполагаемите преселници от Коня в Кюстендил М. Кийл нарича „turkish nomad tribe”.
23
К. Имбър, автор на една много прецизна във фактологично отношение история на ранната османска империя не взема пряко отношение към „случая Юсуф”, но го нарича Юсуф Михалоглу без да посочва извора си. [32] Следователно той е на мнение, че Юсуф принадлежи на известния газийски род на Михалбеевци. Това би означавало, че през лятото на 1395 г. султан Баязид I определя за управител на Константиновата земя представител на тази фамилия. Действително в четвъртото поколение Михалбеевци има личност с името Юсуф, който умира в 876 г. от Хиджрата (1471-1472 г.). [33] Хронологически е малко вероятно владетелят на Константиновата земя от началото на XV в. да е същият този Юсуф Михалоглу. Ако става въпрос за него, той би трябвало да е доживял рядката за човешкия род възраст от поне 100 години: все пак не всички представители на ранните османски фамилии на военачалници са се радвали на дълголетието на известния ранноосмански военачалник Евренос бей.
Доколкото ми е известно никой до сега не е обърнал внимание на податките в стихотворната османска история на Бихищи от XVI в. Когато този сравнително късен османски автор изброява османските бееве, придружавали султан Баязид I в битката при Анкара през лятото на 1402 г., между тях е споменат и Юсуф бей. Той е в „компанията” на много други известни османски военачалници, обикновено удж-бееве. Между тях е споменат и военачалникът „Паша” и това вероятно не е никой друг освен първият удж-бей на Скопие Игит паша. [34] Необходимо е да се припомни, че Юсуф и Игит паша се споменават винаги заедно и в Житието на деспот Стефан Лазаревич. Ако въпросът за изворите, които е ползвал хронистът Бихищи бе изяснен, тогава с по-голяма сигурност можеше да се каже доколко неговите сведения за ранно-
32. Imber, C., The Ottoman Empire..., p. 70.
33. Gökbilgin, M. T., Mihal-Oğullari. - In: Islam Ansiklopedisi. C. VIII, s. 285-292.
34. Levend, A. S., Gazavat-Nameler ve Mihaloğlu Ali bey'in Gazavat-Namesi. Ankara, 1956, s. 186-187.
24
османския период са достоверни или не. [35] Така или иначе неговият пасаж за битката при Анкара е единственият, който споменава за османския бей Юсуф във време, което е съотносимо към времето, в което и Константин Костенечки говори за Юсуф като за „държател на Константиновата земя”. Няма нищо странно в това, този османски бей да е споменат заедно с други свои съвременници, повечето от които също били управители на гранични области в края на XIV и в началото на XV в. Разликата между тях и Юсуф е тази, че ако някои от тях стават родоначалници на фамилии от потомствени удж-бееве, то „държателят на Константиновата земя” е нямал този шанс, тъй като неговата територия не се оформя като удж-бейлик с важно стратегическо значение. За сега приемаме, че Юсуф от хрониката на Бихищи е идентичен с Юсуф, първият османски управител на „Константиновата земя”. От това следва и логичния извод, че той е участвал в Анкарската битка заедно с военен отряд от Североизточна Македония, преживял е османския разгром и е продължил да управлява поверените му от султан Баязид I земи в бурните години на османските междуособици. Юсуф е представител на ранната османска аристокрация, [36] която се издига в края на XIV и в началото на XV в. С укрепването на османската имперска структура този тип аристокрация се оказва изтласкана от османския елит от системата на девширмето и от тимарската система. Тази съдба избягват само някои от ранните газийски фамилии, към които Юсуф очевидно не е принадлежал.
Добре известен е фактът, че кадиите са първите длъжностни лица от гражданската администрация, поставяни от османската власт в новозавладените земи. [37] Нещо повече:
35. 3а Бихищи виж Türkiye Dianet Vakfı Islam Ansiklopedisi. C. VI, İstanbul, 1992, s. 144-145.
36. Градева, P., Административна система... . с. 49-50. Представители на тази ранна аристокрация са били удж-беевете на Скопие. Такъв е бил и Джунеид, османски управител на Охрид към 1408 г.
37. Градева, Р., Налагането на кадийската институция..., с. 35.
25
изпращането на кадии в дадена област, според ранните османски автори, се е смятало за белег на узаконяване на властта в нея. Според Константин Костенечки „измаилтянски съдии” има в първите завладени от османците сръбски градове още преди 1410 г. [38] „Константиновата земя” не е правела изключение от тази практика. Първият османотурски султански ферман, издаден в полза на Рилския манастир през октомври 1402 г. от султан Сюлейман „във военния лагер край Пловдив”, е адресиран (според мнението на издателя му) до кадията на Ълъджа (Кюстендил). С него му се нарежда да прегледа „хюджетите” на рилското монашеско братство и на тази основа да препятства незаконосъобразните посегателства върху манастирските имоти. [39] Става въпрос всъщност за първата документирана „управленческо-съдебна операция” от страна на кадия в „Константиновата земя”. В началото този кадия, предвид незначителния брой на мюсюлманите, е единственият представител на гражданската администрация в областта. По-късно кадии се появяват и в другите градски центрове.
Съдържанието на фермана от октомври 1402 г. е интересен и с податките си за „кадийска активност” по отношение на Рилския манастир преди датата на неговото издаване.
38. Житие, с. 164.
39. Ферманът е бил публикуван в български превод за пръв път от Ихчиев, Д., Турските документи за Рилския манастир. С., 1910, с. 4, но както се оказва - с груби грешки в превода и атрибуцията. Според превода на Ихчиев ферманът е бил адресиран до „управителя на Румелия” и е бил издаден от султан Баязид I, който всъщност през октомври 1402 r e бил в монголски плен. Точен превод с обяснителни бележки у Недков, Б., Османотурска дипломатика и палеография. Т. II. Документи и речник. С., 1972, с. 13-14. Трябва да се отбележи, че изразът „до нашия господин кадията на Ълъджа” се пада в повредената част на документа и е бил възстановен от издателя, който пък е повлиян от широко разпространеното мнение за ведущата роля на град Ълъджа (Кюстендил) в историята на областта, вкл. и в първите години на османската власт. Само ако сме осведомени кой е бил основния административен център на „Константиновата земя” в първите десетилетия на XV в. ще можем да кажем доколко възстановката на Б. Недков е основателна или не.
26
Кадията на Ълъджа (?) е трябвало да прегледа кадийските хюджети (съдебни актове за узаконяване на собственост [40]), издадени преди това. Очевидно още в периода между 1395 и 1402 г. в земите на вече несъществуващото княжество тече процес на легализиране на собствеността и земеползването според принципите на ислямското право - шериата. В потвърждение на тази констатация е уместно да се припомни, че според един по-късен ферман на султан Селим I от 1519 г., Рилският манастир е притежавал фермани от султан Баязид I. [41] Още при неговото управление кадиите на Ълъджа, а евентуално и на други градове, са преглеждали грамотите на Рилския и на други манастири и са издавали хюджети за узаконяване (а, както ще видим) и за отнемане на манастирска собственост. Защо да не допуснем, че същото е правено и по отношение на светските собственици?
Въпреки, че наличието на османска администрация в „Константиновата земя” е оскъдно, но все пак сигурно засвидетелствано, че цялата територия на бившето християнско княжество в края на XIV и началото на XV в. се е намирала под властта на „измаилтянския воевода” или на кадиите. В годините след 1395 г, а и в началото на XV в. все още тук и там остават островчета на християнска политическа автономия. Така например във връзка с конфликта между сръбските фамилии Лазаревичи и Бранковичи, избухнал след Анкарската битка, Константин Костенечки съобщава, че васал на „измаилтяните” бил кесар Углеша, известен като владетел на Враня, Иногоще и Прешево. [42] За отношенията между османците и този кесар се говори като за нещо установено, а това означава, че те са датирали от по-
40. 3а хюджетите като типове документи виж Велков, А., Видове османотурски документ. Принос към османотурската дипломатика. С., 1986, с. 150.
41. Ихчиев, Д., Турските документи..., с. 11.
42. Житие, с. 163. Сведението се отнася към ноември 1403 г. Вероятно поради неразбиране на текста на Житието, Ферјанчић, Б., Севастократори и кесари..., с. 266 твърди, че кесар Углеша бил васал (или съюзник) на Бранковичи.
27
рано, вероятно още от 1395 г. Следователно по причини, които не са известни поради липса на повече сведения, някои земи в северните дялове на княжеството на Драгаши през лятото на 1395 г. не попадат под пряка османска власт и там установява властта си въпросният кесар Углеша. Той, разбира се, е бил османски васал и остава такъв дори и във времето след Анкарската битка, когато повечето християнски владетели са можели да се отърсят от зависимостта си спрямо османците.
Идентификацията на кесар Углеша не представлява никаква трудност: това е синът на севастократор Владко Паскачич, владетел на областта Славище в 60-те години на XIV в. и един от съперниците на Драгаши. Бъдещият кесар е изобразен като дете на 6-10 г. в колективната ктиторска композиция на своята фамилия в църквата в с. Псача. [43] Още твърде млад, преди края на 1371 г., Углеша получава кесарска титла, но след смъртта на баща си губи повечето от наследствените си земи поради експанзията на Драгаши. Владетелите на княжеството може би са имали основание да се страхуват от него: той е можел да претендира за северните дялове на княжеството им, а е притежавал и висока дворцова титла, за която Константин Драгапт е можел само да мечтае. До 1395 г. кесар Углеша е бил изолиран в областта Иногоще и там се е задоволявал с владеенето на няколко села като васал на Драгаши. Основание за подобно твърдение дават някои податки в османските описи от XVI в. Те са съхранили няколко топонима, които могат да се свържат тъкмо с този период от живота му. В нахията Враня (или Враня и Прешево) е отбелязано селото Углеш(ин) преход и мезрата Кесар. [44] Там вероятно преминава живота на младия кесар в периода до гибелта на Константин Драгаш. С други думи кесар Углеша изживява същото, което и Драгаши при експанзията на севастократор Владко Паскачич в края на 60-те години
43. Ђорђевић, Ив., Зидно сликарство..., С. 172-174.
44. Виж напр. Турски документи за историјата на македонскиот народ. T. V, кн. 4. Скопје, 1985, с. 367-368, с. 554.
28
Към 1395 г. кесарят е бил на около 35 години и става свидетел на гибелта на своя сюзерен, както и на завладяването на неговото княжество от османците. Обстоятелството, че той се „съхранява” до есента на 1402 г., а и доста след това показва, че към 1395 г. той прехвърля своя васалитет към османците и като османски васал преживява годините до Анкарската битка в своите скромни владения в Иногоще. Може би така постъпват и други властели на Драгаши. Някои от тях по-късно стават османски тимариоти и дори полагат основите на продължително съществуващи фамилии на християни спахии. Основание за подобен извод ни дават някои податки от османските тимарски описи от 1519 г. и по-късно. Така например болшинството християни-тимариоти в Кюстендилския санджак са регистрирани в нахията Враня. Един от тях е владеел като тимар селото Лагаторци, чието название очевидно има връзка с преосманското военно звание „алагатор”. [46] Това би могло да означава, че неизвестен по име алагатор от времето на княжеството може би след 1395 г. става османски васал, а по-късно християнски спахия. Неговият тимар се предава по наследство и се запазва поне до времето на Сюлейман Великолепни. Вероятно такъв е бил най-разпространения механизъм за интегриране на предосманската военна и светска аристокрация към османската военно-административна система. Впрочем много по-категорични сведения в това отношение има за други области на Македония и те недвусмислено показват, че до средата на XV в. има случаи, в които християни с по-знатен произход са можели да бъдат дори субашии - управители на вилаети. [47]
Поражението на султан Баязид I в битката при Анкара
45. По този въпрос виж Матанов, Хр., Княжеството на Драгаши, с. 63-67, 78-79, 90-91.
46. ВВА, TD 74, с. 207.
47. Виж например сведенията за нахиите Кичево и Прилеп от средата на XV в., изнесени от А. Стояновски. В съответните описи се споменава някой си Георги Степан, субашия на Кичево, с годишен приход от значителната за средата на XV в. сума от 50 200 акчета годишно. Виж. Стојановски, А., Кон прашањето за христијаните спахии.... с. 89-90.
29
през лятото на 1402 г. хвърля в анархия балканските владения на османската държава и динамизира сравнително спокойната до този момент обстановка в „Константиновата земя”. [48] Настава време, в което според Константин Костенечки „по цялата земя не можеше да се разбере кои хора на кой цар са, защото едни казваха на този, а други - на онзи”. [49] В условията на жестока междуособица между Баязидовите синове, много от дотогавашните османски васали отхвърлят османския сюзеренитет и стават - макар и за кратко - самостоятелни владетели. Представителите на ранната османска аристокрация се впущат в междуособиците със съзнанието, че изходът от нея ще реши не само съдбата на османската държава, но и тяхната лична съдба. Не остават настрана от нея нито кесар Углеша, нито Юсуф, „владетелят на Константиновата земя”. Според Константин Костенечки, чието Житие на деспот Стефан Лазаревич единодушно се приема като един от най-точните и изчерпателни извори за тази объркана епоха, кесар Углеша на първо време останал османски васал, но тайно симпатизирал на сръбския десиот Стефан Лазаревич и го известявал за плановете на „измаилтяните”. Той постепенно се откъсва от османска опека и минава в лагера на сръбския деспот. Неуредиците в османската държава и покровителството на сръбския владетел му позволяват да завладее областите Враня, Иногоще и Прешево, които смятал за своя „бащина земя”. Константин Костенечки изрично споменава, че кесар Углеша станал „защитник на християните” от своите територии. [50] Всъщност тези най-северни земи на княжеството на Драгаши, разположени по теченията на реките Южна (Българска) Морава и
48. Преглед на събитията у Imber, C., The Ottoman Empire..., p. 55 sq; Матанов, Хр., Михнева, P., От Галиполи до Лепанто, с. 144 сл. (второ изд., с. 157 сл.).
49. Житие, с. 173.
50. Житие, с. 163. В някои преписи на Житието е вмъкнато, че Враня, Иногоще и Прешево били „бащина”, т.е. наследствена земя на кесар Углеша. Виж Куев, К., Петков, Г. Събрани съчинения на Константин Костенечки. Изследвания и текст. С., 1986, с. 327 сл. Това означава, че преди края на 1371 г. тези области са били завладени от севастократор Владко Паскачич.
30
Пшиня, били откъснати от „Константиновата земя” и от властта на Юсуф. В тях кесар Углеша образува свое княжество. Възникването му ще трябва да се отнесе към 1403 г., т.е. към времето, когато деспот Стефан Лазаревич очиства земите си от османците и изпъква в очите на своите съвременници като един от най-авторитетните християнски владетели. [51]
Не трябва да се пренебрегва възможността и други съвременници на кесар Углеша в „Константиновата земя” да са последвали неговия пример. Описвайки събития от 1408 г. Константин Костенечки споменава за желанието и намерението на султан Сюлейман да проникне с войските си до Овче поле, минавайки през сръбска територия. След като това му било разрешено, той се опитва да проникне от Топлица към областта на Щип. По време на този поход османската войска била нападната от някой си Каралюк, който дори пленява няколко османски шатри. Каралюк също признавал властта на деспот Стефан Лазаревич и управлявал земите по склоновете на Скопска Черна гора и северозападно от Враня. [52] Самият опит на султан Сюлейман да проникне с войска до Овче поле говори в полза на предположението, че там е имало някакво брожение срещу него, действащите лица в което са останали неизвестни. Ако „случаят Каралюк” и евентуалните антиосмански движения в Щипско все пак са били епизоди, то откъсването на кесар Углеша от османска власт води до образуване на християнско княжество в пределите на бившата държава на Драгаши, което просъществувало учудващо дълго. Историята на княжеството на кесар Углеша е слабо документирана. Ето впрочем онова, което знаем за него:
По времето, когато на историческата сцена се появява Муса като съперник на брат си Сюлейман и претендент за османския престол, кесар Углеша продължава да бъде съюзник или васал на деспот Стефан Лазаревич. Първоначално двамата участват във военните кампании на Муса като
51. Житие, с. 164.
52. Житие, с. 169-170.
31
негови съюзници. И двамата го напущат едновременно, присъединяват се към брат му Мехмед и при неговите първи неуспехи в Тракия търсят убежище в Константинопол при император Мануил II Палеолог (1410 г.). От византийската столица деспотът и кесарят отпътували с кораби за Влашко, където били посрещнати с почести от влашкия воевода Мирчо Стари. От Влашко двамата заедно се прибират по суша в земите си. [53] Между 1410 и 1413 г. кесар Углеша участва в османската междуособица на страната на Мехмед, пак заедно със сръбския деспот. Поради тази причина Муса организира поход срещу неговите владения. Според Константин Костенечки той тръгва от София след 3 януари 1413 г. [54], минава през планината Чемерник и достига до Враня. Селището и крепостта до него били превзети и плячкосани, а кесарят с мъка се спасил от ордите на Муса. [55] Вероятно и поречието на р. Южна (Българска) Морава пострадала от грабежите на османците.
След този драматичен епизод от зимата или пролетта на 1413 г. Константин Костенечки не споменава повече за кесар Углеша. Освен чисто събитийната си стойност, неговите сведения позволяват да се направи извода, че към 1413 г. владенията на кесаря са напълно оформени и техен политически и административен център е селището и крепостта Враня. По-късно град Враня ще стане център на едноименната османска нахия в пределите на Кюстендилския санджак.
Сигурно е, че княжеството на кесар Углеша продължава своето съществуване в сравнително благоприятните за християнската автономия години на управление на султан Мехмед I (1413-1421 г.) и изчезва едва при управлението на неговия приемник. Обстоятелствата около окончателното инкорпориране на Враня, Иногоще и Прешево в османската държава остават неясни и объркани. Очевидно при подновяването на
53. Житие, с. 171-172.
54. Житие, с. 178. Споменава се, че Муса прекарва Байряма („неговия Великден”) в София. Байрямът през 1413 г. се е падал на 3 януари.
55. Житие, с. 178.
32
османската експанзия и в хода на централизацията на османската държава през втората четвърт на XV в., вече нямало условия за съществуване на подобни християнски държавици.
От кесар Углеша е запазена една дарствена грамота, издадена в полза на светогорския манастир Хилендар. [56] С нея на хилендарци се дарява (всъщност се потвърждава властта над) църквата Св. Никола във Враня, както и над селата Враня, Лучане и Търновец. Тези села фигурират в османските тимарски описи от XVI в. за нахията Враня. [57] Някъде през XV в. селата стават тимарски в резултат на султанска заповед или на разпореждане на някои от ранните санджак-бееве на Кюстендилски санджак. От текста на грамотата на кесар Углеша става ясно, че княжеството му е имало всички белези на самостоятелна и организирана политическа единица със своя администрация и данъчна система. [58] И все пак времената си казват думата: макар да е притежавал високата титла „кесар”, вранянският владетел не използва формулата „царство ми”, позволена за носители на кесарското достойнство, а далеч по-скромната „господство ми”. Иначе и кесар Углеша, както повечето владетели от подобен тип, не пропуща да спомене за онези, които „Бог изволи” да управляват след него. В кръга на предполагаемите си наследници той посочва своя син, внук или който и да е от своя род, „близък или по-далечен”. [59] Колкото и странно да ни се струва това сега, кесарят е таял надеждата или дори е бил уверен, че бъдещето на неговия род като управляващ във Враня, Иногоще и Прешево е сигурно. Всъщност известно е, че кесар Углеша с имал син на име Стефан, който умира рано и е бил погребан
56. Законски споменици, с. 460-461.
57. Лучане и Търновец се намират югозападно от нахийския център Враня. Село Тьрнорец по броя на жителите си е едно от най-големите села в нахията Враня.
58. Законски споменици, с. 461, IV-V. („ ... да са свободни тези села от всички мали и велики работи на господството ми и от всички данъци - мали и велики.... И да няма власт над тях нито един служител на господството ми...”).
59. Законски споменици, с. 461, VI.
33
в манастира Любостиня в Поморавието. [60] Вероятно в момента на писането на грамотата той е бил под влияние на илюзията, че християно-османските отношения ще продължават да се развиват така, както декларирал султан Мехмед 1 при възкачването си на престола.
В литературата е отбелязано, че към основния текст на грамотата на кесар Углеша, която иначе не е датирана, друга ръка е прибавила датата 10 юни 6931 г. (1423 г.). [61] Ако това бе оригиналната датировка, щяхме да имаме сигурен terminus post quem за съществуването на княжеството. Въпреки това много вероятно изглежда то все още да е съществувало в първите години от управлението на султан Мурад II и да е било унищожено по време на османските нападения над Сърбия в 1426-1427 г. Единственото сведение, което подкрепя подобно предположение е бележката в поствизантийската кратка хроника 72 а. В нея, под годината 6934, индиктион 4 ( пролетга на 1426), са отбелязани османски завоевателни действия в областта на София, Пирот и Кратово, т.е. в земи, близо до които е било разположено княжеството на кесар Углеша. [62] Изказано е и мнение, че окончателното включване на областта на кесар Углеша в османската държава трябва да се отнесе към 1454 г., когато в близост до Вранското Поморавие, а може би и в части от него, се разиграват сблъсъците между завоевателите и известния сръбски средновековен герой Никола Скобалич. [63]
В политическо отношение княжеството на кесар Углеша е било ориентирано към Сърбия и по-специално към сръбския
60. Ферјанчић, Б., Севастократори и кесари..., с. 267. Не са известни по име други синове или внуци на вранянския владетел.
61. Пак там
62. Schreiner, E., Kleinchroniken, 1, S.563, 21; II, S. 431. Бележката е крайно объркана. В нея се съобщава за „превземане” на София, Пирот и Кратово от султан Киридзи (т.е. Мехмед I). Затова е излишно на нея да се обръща специално внимание: тя по-скоро ни дава сведения за военни действия в полосата между София и Кратово, в която попада княжеството на кесар Углеша.
63. По този въпрос виж Stojanovski, Al., Vranjski kadiluk u XVI veku. Vranje, 1985, s. 11-14; Filipovic, N., Princ Musa I sejh Bedreddin, s. 283-284.
34
деспот Стефан Лазаревич. В това едва ли има нещо странно: кесарят очевидно не забравял сръбския си произход, а след 1402 г. единствената стабилна християнска държава в региона е била именно Сърбия. Странното по-скоро е друго: името на кесар Углеша не оставя никаква диря в османските административни названия. Известно е османската практика да наричат административните единици (санджаци, вилаети или нахии) на името на последния им християнски владетел. [64] В случая със земите във Вранянско, Прешевско и в Иногоще, османците като че ли са пренебрегнали тази широко разпространена практика и при административното уреждане на Кюстендилския санджак са предпочели да се върнат към ситуацията не от 20-те години на XV, а към ситуацията от 1395 г. Княжеството на кесар Углеша влиза в Кюстендилския санджак като вилает (нахия) Враня (или Враня и Прешево). Може би единственото което подсказва, че тук е имало самостоятелна християнска политико-държавна единица е обстоятелството, че нахията Враня и Прешево съвпада по територия с едноименната каза и се отличава с по-голяма стабилност на вътрешно-административните си граници.
Периодът на османските междуособици засяга пряко или косвено „Константиновата земя” и изкарва на историческата сцена нейният османски управител Юсуф. Константин Костенечки споменава за него във връзка с един от епизодите на борбата между Баязидовите синове Муса и Мехмед. През пролетта на 1412 г. Муса, въпреки предателството на част от военачалниците си, между които най-виден бил Яхши Михалоглу, побеждава в Тракия брат си Мехмед и го изтласква обратно в Мала Азия. [65] Веднага след това Муса (по думите на житиеписеца) „затваря в град Димотика като чели са престъпници така наречения Юсуф, владетел на Константиновата земя, и Игит паша, воевода на Краище”. [66] Те били обвинени
64. Виж Матанов, Хр., Югозападните български земи, с. 144 сл.
65. Imber, C., The Ottoman Empire, p. 70-71.
66. Житие, с. 176-177. В случая преводът не е съвсем точен. Игит паша не е „воевода на Краище”, а „краищен воевода”, т.е. удж-бей и то на Скопие, а не на Кюстендилското Краище, както предполагат някои. Виж оригиналния текст в Куев, К., Петков, Г., Събрани съчинения на Константин Костенечки, с. 407.
35
в измяна, следователно привидно били в лагера на Муса, но симпатизирали, също както и Яхши Михалоглу, на Мехмед. Скоро след това Юсуф и Игит паша бягат от тъмницата си в Димотика и с оръжие отново завладяват земите си. После и двамата потърсили съдействието на деспот Стефан Лазаревич и с неговата военна подкрепа „оплячкосали съседните земи” (т.е. земите, където управлявал Муса). Константин Костенечки отбелязва, че двамата османски велможи се уговарят със Стефан Лазаревич „да бъдат винаги готови да му служат”. [67] Това е един изключително рядък случай, когато двама османски велможи признават сюзеренитета на християнски владетел. Читателят на Житието на деспот Стефан Лазаревич може само да предполага какви лични драми и политически перипетии се крият зад лаконичните сведения от неговите страници!
Игит паша, който се споменава редом с Юсуф в събитията от 1412-1413 г. е добре известният османски военачалник, който през 1392 г. превзема Скопие и става първия удж-бей на „Скопското краище”. Той е основоположник на известната фамилия на скопските удж-бееве, приела името на неговия следшественик Исхак бей (Исхакбеевци). Знае се, че поради присъединяването си към Мехмед, Игит паша изпитва гнева на бившия си повелител Муса, който през 1413 г. нападнал и „разсипал” Скопие. Към тази дата Игит паша изчезва от изворите, а Скопският удж-белик минава под управлението на Исхак бей. [68]
Каква е била съдбата на Юсуф след бурното му включване в османската междуособица през 1412 г.? Оскъдните вести на Константин Костенечки, комбинирани с онова, което знаем за Игит паша и въобще за обърканата епоха на „голямото разбягване”, ни позволяват да реконструираме полити-
67. Житие, с. 177.
68. Ѓоргиев, Д., Скопје од турското освојуване до крајот на XVII век. Скопје, 1997, с. 16-30.
36
ческата му биография и историята на управляваната от него област по следния начин:
Както вече бе изтъкнато към 1408 г. част от „Константиновата земя” изглежда е била обхваната от броженията в „българските градове” и султан Сюлейман навлиза с войска в областта, за да ги потуши. С тази негова акция някои учени дори свързват разрушаването на Кюстендилския хисарлък и унищожаването на голяма част от християнското население на града. [69] Ако това е така, то отношенията между Сюлейман и неговия управител Юсуф едва ли са били нормални. Сигурно е това, че при идването на Муса на Балканския полуостров, Юсуф се присъединява към него, както правят Игит паша, деспот Стефан Лазаревич и други християнски владетели и османски велможи. До пролетта на 1412 г. Юсуф и Игит паша са в лагера на Муса, но разочаровани от „анти-аристократичните” му действия, започват да симпатизират на Мехмед. Въпреки че не дезертират открито към него, както представители на фамилията Михалоглу, към пролетта и лятото на 1412 г. Муса ги заподозира в измяна и ги затваря в Димотика. По време на затворничеството им този османски владетел изглежда завзема части от техните земи, поради което става необходимо след бягството им от затвора да ги отвоюват наново. Можем само да се досещаме, че както Муса напада владенията на кесар Углеша, както „разсипва” Скопие, гака също той опустошава и владенията на Юсуф и може би тъкмо неговата резиденция - град Ълъджа (Баня, Велбъжд, Кюстендил). За кратко време, както е можело да стане само в тази объркана епоха, Юсуф, Игит паша и кесар Углеша стават едновременно съюзници и дори васали на деспот Стефан Лазаревич. Прави впечатление, че в последните месеци от своя живот и управление и въпреки хаотичните си кръстосвания из Балканския полуостров, Муса старателно избягва да минава през „Константиновата земя”. Очевидно Юсуф е бил твърдо в лагера на неговите противници. Когато през лятото на 1413 г. срещу Муса е организирана мощна
69. Kiel, M., Ottoman Kyustendil..., p. 150.
37
коалиция от християнски владетели и османски велможи, част от военните ѝ отряди минават през Овче поле като през съюзна територия, за да продължат към Ниш. През земите на Юсуф преминава Богдан, владетел на земи западно от Солун и известният, вече престарял османски военачалник Евренос бей. [70] Нито Константин Костенечки, нито който и да друг извор не споменава за пряко участие на Юсуф и на Игит паша в разгрома на Муса при Чамурли (15 юли 1413 г.). Под впечатлението от синхронното им изчезване единствения възможен извод е, че те стават жертва на някой от по-маловажните епизоди на гражданската война, а може би и на ответните акции на Муса срещу тях през 1413 г. Всичко, което би могло да се каже или предположи за действията на Юсуф потвърждават, че в годините на междуособицата той се държи така, както повечето представители на ранната османска аристокрация. Името на неговия наследник в „Константиновата земя” не е известно.
70. Житие, с. 180.