Лежи юнакът, а на небето слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето, и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз рабска земя. Ще да загине и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа, и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее, звезди обсипят сводът небесен,
гора зашуми, вятър повее, - Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена, чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже, друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже - и той я гледа - мила, засмена!
" Кажи ми, сестро, де - Караджата? Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат, и с песни хвръкнат те в небесата,
летят и пеят, дорде осъмнат, и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана, и слънцето пак пече ли - пече!
[Back]