РЕШЕНИЕТО ЗА ВЪСТАНИЕ

Настъпи 1903 г. На 2—4 януари се състоя в Солун конгресът на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, който реши да се вдигне общо въстание в Македония и Одринско. Като делегат от Одринско участвува Велко Думев, учител в Одринската гимназия „Д-р Петър Берон" и член на окръжния комитет. Той знаеше добре, че не само Западна Тракия, но и целият Одрински революционен окръг не бе снабден с оръжие и следователно не беше готов за борба, но въпреки това гласувал за обявяването на повсеместно вътание. Отпосле Думев се извиняваше с това, че той гласувал за въстанието, тъй като сам бил от Македония, смятал, че всяко революционно движение там трябвало да се подкрепи от Одринско. Неподготвеността на много райони и липсата на оръжие се признаваше от мнозинството участници на конгреса, но те бяха уверявани от Иван Гарванов, председател на конгреса, че в скоро време щели да станат големи покупки на оръжие и че при обявяване на въстанието чети, идващи от България, щели да пренесат доста пушки и други материали. Да се вземе решение за въстание изигра роля и фактът, че на конгреса не присъствуваха мнозина от първенците на организацията и на първо място Гоце Делчев, обстоятелство, което породи несъгласия и конфликти в редовете на революционните дейци. Но в края на краищата като идея и цел се наложи и в тая насока се развиваше дейността на организацията. Представители на Централния комитет в България станаха Христо Матов и д-р Христо Татарчев, които заместиха Димитър Стефанов и Туше Делииванов.

Решението в Солун бе от съдбоносно значение за живота на организацията. Необходимо беше то да бъде одобрено от всички активни революционни дейци. Затова през месец януари 1903 г. в София бяха свикани съвещания с видни деятели и привърженици на Вътрешната организация, които с перо или с оръжие в ръка се бяха борили против върховистите. Като представители на Одринско взеха участие в тия съвещания Михаил Герджиков и Вълчо Антонов. Те и двамата се обявиха против идеята за въстание и препоръчваха да се засилят терористическите акции над турските административни органи и върху европейските капиталистически предприятия в Турция: железници, фабрики, банки и пр. След тия съвещания Герджиков и Антонов се отправиха за районите си — първият в Малкотърновско, а вторият — в Западна Тракия, или по-точно в Дедеагачко (февруари 1903 г.).

На тия съвещания се очертаха две гледища сред дейците на Вътрешната организация: едни поддържаха идеята за въстание, а други бяха против него за дадения момент. Това недоразумение по-късно доведе до разцепление в самата организация. Против привържениците на идеята за въстание застана Яне Сандански и неговата група от съратници, които ръководеха революционната организация в Серския окръг.

В същото време Вътрешната организация се намираше под непрекъснатите атаки на Върховния комитет на Цончев, извършвани бяха непрекъснати покушения върху нейните дейци. Върховистите се стремяха да завоюват колкото се може по-широк терен от обсега на организацията във вътрешността на Турция и да злепоставят другия Върховен комитет на инж. Христо Станишев, който се намираше под ръководството на Вътрешната организация. Всичко това ставаше в такъв момент, когато се водеха преговори уж за помирение помежду им. В края на 1902 г. и в началото на 1903 г. в. „Реформи", орган на Цончевия комитет, печати в три последователни броя апелите на върховисткото македоно-одринско дружество в София, в които се отправяха най-отвратителни клевети срещу Вътрешната организация и Върховния комитет на Станишев. Според в. „Реформи", Върховният комитет на Станишев не представлява нищо от себе си, а Вътрешната организация не била никакъв фактор; имало само борещи се народи в Македония и Одринско против турската тирания; Вътрешната организация изтръгвала насила парични средства от роба; всички радетели за свободата на Македония и Одринско, които не принадлежаха към Цончевия комитет, били платени агенти, коцкари и пр. Печатът, който подкрепяше Вътрешната организация, от своя страна не оставаше длъжен на тая клеветническа кампания. Това продължи до 1 февруари 1903 г., когато бидоха арестувани Михайловски, Цончев, Станишев, Гьорче Петров и всички ръководители на двата комитета. Правителството разтури и всички македоно-одрински дружества в България.

Изтъкваме всичко това, за да се види какво ставаше във върховете на македоно-одринското освободително движение, когато населението в Македония и Одринско пъшкаше под робския ярем и когато имаше нужда от сплотеност на всички сили. Сякаш не се разбираше, че тия взаимни ежби пакостят на измъчения народ и го обезкуражават в неравната му борба против чуждото иго.

[Previous] [Next]
[Back to Index]