КОНГРЕСЪТ НА ПЕТРОВА НИВА

Тъй както бяхме улисани с нашите работи и се мъчехме да ги поставим в ред, особено след аферата в Левочево, ненадейно се получи покана с дата 8 юни, изпратена от Бургас, с която се искаше да се упълномощят едно или две лица, които да участвуват на събора. Този събор, според поканата, бил крайно належащ. Писмото бе отправено до Пею Шишманов. Препис от оригинала му е запазен в комитетската кореспонденция, съхранявана в Славейнското читалище. Подпис нямаше. Възможно е все пак в оригинала да е имало подпис, но съм забравил, а преписвачът е пропуснал да отбележи подписа на изпращача.

Чрез странични сведения ние, дейците от Родопите, знаехме, че предстои да се свика одрински окръжен конгрес във връзка с обявяването на въстанието, но не знаехме точно къде и кога ще стане това. Покана се получи на 14 юни (1903 г.), а в нея се казваше, че на 12 или 13 юни трябва нашите делегати да бъдат в Бургас. Макар че не можеше да се спази определеният срок, нашето управително тяло обсъди този въпрос и реши да изпрати свой представител на конгреса. За такъв беше избран Христо Караманджуков, между другото и за това, че поради закъснението на съобщението допустимо бе делегатите да бяха заминали от Бургас, а той като бивш деятел на оня край най-лесно щеше да се справи с трудностите по пътуването от Бургас до местоназначението на конгреса. Затова Караманджуков замина едва на 18 юни 1903 г. Управителното тяло му издаде необходимото пълномощно.

На 20 юни аз бях в Бургас. Заедно с една закъсняла група като мен делегати, возени с конска кола, на 21 с. м. пътувахме за с. Аланкайряк, дето пристигнахме вечерта. Тук настигнахме цялата група, която бе отправена за Петрова нива, мястото, дето щеше да се състои конгресът. Групата се беше набирала в Аланкайряк на части в продължение на 5—6 дни. В селото съществуваше оживление. Нещо като дни на събор или на панаир. Нашите хора бяха разквартирувани по къщите по неколцина, а се хранеха от обща кухня и продоволствие. На 24 юни трябваше да потеглим от селото. Заедно с делегатите пътуваха на конгреса мнозина кандидати за четници и други селяни, така че дружината наброяваше около 40 души. Предния ден стана разпределението им в три отделни чети, поверени на Кръстю Българията, Коста Калканджиев и третия не помня кой. Членовете на окръжния комитет, като В. Думев, В. Пасков, Г. Василев, а и войводите и ръководители на околийски комитети и организатори, като Д. Катерински, Н. Попиванов, Ан. Разбойников, Хр. Караманджуков, Михаил Дайев, Спас Цветков и др., съставляваха отделна свободна команда. Пътуваше с нас и Минко Неволин, известният сега поет и писател тракийски, който тогава не правеше никакво впечатление.

В деня на пътуването цялата наша дружина излезе от Аланкайряк по тъмно много рано и пое югозападно от селото към местността Уграж и оттам в Турция за с. Заберново. Денувахме и пладнувахме до самата Паничаревска река край един храсталак.

Кой знае кому беше хрумнало да изпробва пушката си. После единодушно се подзе от всички — да се извърши демонстрация, за да се види как става възпламеняването чрез фитил на заредени бомби. Това се възложи на Христо Караманджуков, който бе участвувал през месец април 1902 г. в подобни упражнения, извършени в Искърското дефиле при Своге по почин на Гоце Делчев. Опитът излезе сполучлив и направи силно впечатление на присъствуващите, които не бяха виждали подобни бомбени избухвания. [1]

През нощта на 25 юни при в. Уграж преминахме границата с Турция и стигнахме негде между селата Заберново и Калово. Тук престояхме и на 26 с. м. Трябваше да се уредят някои въпроси във връзка с набавянето на провизии хляб, месо и други продукти, необходими за прехраната на делегатите през времетраенето на конгреса.

През последната нощ бяхме изненадани от една твърде печална случка, резултат на яростната жестокост на Кръстю Българията, проявена към един заберничанин. За да сплаши, но не и да бъде подложен на смъртно наказание, ръководното тяло в Заберново заловило своя съселянин Янаки Хрисулев и го представило на Кръстю Българията, за да се разправи с него и да му наложи някакво наказание. Без много да му се чуди и церемони и без да пита и разпита за подробности, Българията му издал смъртна присъда и заповядал на четниците да я изпълнят. За да не се дига голям шум, заповядал убийството да стане чрез намушкване с ками. Нашата група, както и заберновци се застъпиха решително да спасят човека, но Българията се показа крайно неотстъпчив в своя садизъм. През м. април с. г., без да му мигне окото, той изби последователно четиримата братя Вълчо, Пейчо, Костадин и Митрю Николови от с. Велика, Малкотърновско, с което доби славата на безмилостен и жесток убиец. Като знаехме това, не се учудвахме на неукротимата му свирепост сега, проявена към беззащитния Янаки, който в същност, както казваха заберновци, бил малоумен човек. Те се били възпротивили на желанието на войводата Шиваров да го покръсти, но той не ги послушал. Като станал член на организацията, Янаки кой знае защо и от къде се снабдил с пушка и почнал да прави обири и да пречи на организацията. Затова сега го предали на войводата, за да го „тербеьоса" малко. Българията го взел настрана, разпитал го надве-натри и без много разсъждения поръчал на двама четници да отидат в тъмнината и го ликвидират, което и извършили в присъствието на съселяните му заберновци.

На 27 юни рано сутринта нашата дружина пристига на Петрова нива. Това е доста оригинална местност, заседнала върху един скат на планината Странджа, която се спуща надолу към реката Велека. Отсреща, на юг, през реката на високия рид се виждат крайните къщи на с. Стоилово, в чието землище е и Петрова нива. Между селото и местността Петрова нива криволичи р. Велека, вдълбала всред високи увеси своето дълбоко корито, заобикаляйки я от три страни. От тия три страни Петрова нива е абсолютно непристъпна. От север се обгражда с буен храсталак. Преди години тая местност трябва да е притежавана само от едно лице, чието име носи, а сега е прошарена със синурни знаци, които говорят за мнозинство собственици, измежду които и трите семейства, приютили се в схлупени колиби под високите брестове почти на средата на Петрова нива. Източно близко до тия къщурки на поляната заседаваше конгресът.

Когато стигнахме на Петрова нива, тук заварихме пръснати димящи огнища с хора покрай тях, което показваше, че посещението на това място, предназначено да бъде свидетел на поменатото събитие, е почнало от вчерашния, дори от завчерашния ден. Сега с нашето идване току-що пристигнаха и войводите с четниците си от Малкотърновско, начело с войводата Георги Кондолов. Войводата Михаил Герджиков с около 150 човека пристигна през нощта на 27 срещу 28 юни. Със своята дружина Герджиков тръгнал от с. Герге бунар (сега с. Росково, Средецка околия) на 20 юни, преминал границата и отседнал с момчетата си в местността Кулата, в околностите на с. Чаглаик, дето престоял до 27 юни през нощта, когато стигнаха в Петрова нива. Така че тук се наброиха повече от 300 души делегати и гости: войводи, четници, легални деятели, членове на селски смъртни дружини и др.

Беше хубав ясен летен ден. Хората на групи или поединично заемаха места в северната част на Петрова нива в гъсталака или на открито до него.

Върховното ръководство се бе погрижило от по-рано да определи необходимите места за провеждането работата на конгреса: място за кухня, за заседания, постове на стражата, каквито имаше на 5 места — изходни и входни за поляната пунктове, и то всички в горичката. Както казахме, от запад, юг и изток мястото завършваше със страхотно спущащи се ущелия (стръмнини).

Конгресът се откри на 28 юни, 2 часа след обяд, под председателството на Васил Пасков, родом от Неврокоп, бивш учител в Македония. Подпредседател бе избран Велко Думев от Воденско, Македония, учител в гимназията „Петър Берон" и председател на Одринския окръжен комитет, а секретари: Хр. Силянов, по произход от Охрид, роден в Цариград, и Анастас Сп. Разбойников, родом от Свиленград. Присъствуваха 47 делегати. След като чрез ставане на крака конгресът почете паметта на загиналия през пролетта Гоце Делчев, председателят изтъкна важността на конгреса, припомни, че трябва да се пази тайна по всичко, каквото се говори на него, и за взетите решения и че виновниците за това ще бъдат наказани със смърт.

Конгресът се състоя на 28 и 29 юни 1903 г. Приключи се набързо, защото на втория ден, т. е. на 29 привечер, се забелязаха турски войници да се приближават към поставените наши постове за охрана. Дори по-късно стана с тях и престрелка на един от нашите постове.

Като делегати на конгреса участвуваха следните лица:
1. Михаил (Мишел) Ив. Герджиков от Пловдив, революционен окръжен инспектор в Одринско, наляво от р. Марица.
2. Лазар Маджаров от с. Негован, Солунско, агитатор и организатор на Лозенградския революционен район.
3. Стамат Икономов, родом от гр. Малко Търново, капитан от българската армия, войвода.
4. Георги Кондолов от с. Велика, Малкотърновско, войвода.
5. Велко Думев от Воден, Македония, гимназиален учител и ръководител на Одринския окръжен комитет.
6. Васил Пасков от Неврокоп, (всъщност от с. Осиково, Неврокопско) представител на ЦК на Вътрешната революционна организация в Одринския окръг.
7. Георги Василев от Свиленград, учител в Одрин и член на Одринския окръжен комитет.
8. Христо Силянов, роден в Цариград от родители преселници из Македония, школуван в четничество при легендарния Марко Лерински и после четник при М. Герджиков.
9.Михаил Дайев от Балчик, дългогодишен четник в Малкотърновско.
10. Никола Станчев от Казанлък, учител в Одрин и член на управителното тяло на Одринския окръжен комитет.
11. Кръстю Българията, родом от Враца, войвода на Чокенско и подофицер от българската армия.
12. Димитър Катерински от Свиленград, ръководител на местния околийски революционен комитет.
13. Иван Варналиев от Велес, Македония, дългогодишен четник и такъв на М. Герджиков.
14. Христо Ив. Караманджуков от с. Чокманово, Ахъчелебийско (Смолянско), агитатор и организатор при Дхъчелебийския околийски комитет.
15. Коста Калканджиев, роден във Варна, син на бежанец от Малко Търново, четник на Кондолов и войвода през въстанието.
16. Дико Джелебов от Малко Търново, четник на Г. Кондолов и войвода през време на въстанието.
17. Анастас Сп. Разбойников от Свиленград, учител в Бунар Хисар и околийски ръководител.
18. Спас Цветков от Македония, учител в разни селища на Одринско и революционен деятел.
19. Никола Славейков Кърджиев от Лозенград, организационен деятел.
20. Петър Ангелов от Хасково, подофицер, четник, войвода през време на въстанието.
21. Пеню Шиваров от Чирпан, подофицер от българската войска и войвода през време на въстанието.
22. Киро Димитров от Малък Самоков, Лозенградско, четник на Кондолов и войвода през време на въстанието.
23. Йордан Георгиев от Малко Търново, четник на Г. Кондолов, впоследствие войвода.
24. Георги Костаднев от Малко Търново, четник на Кондолов, извършил убийството на Агности Дяков.
25. М. Аргиров от Малко Търново, организационен деятел и четник на Кондолов.
26. Нестор Иванов от Одрин, общественик в Пловдив и помагач на освободителното движение.
27. Иван Калчев от Лозенград, революционен деятел.
28. Димо Янков от Малко Търново, бивш околийски ръководител в Малкотърновския край.
29. Стоян Петров от Малко Търново, един от основателите на д-во „Странджа" и войвода в Малко Търново.
30. Лефтер Мечев от Малко Търново, селски организационен ръководител и деятел в Малко Търново.
31. Димитър Халачев от Малко Търново, революционен деятел и четник.
32. Цено Куртев от Златица, подофицер от армията, войвода.
33. Петко Дим. Зидаров (Хашлака) от с. Цикнихор, Малкотърновско, сега в Турция, участник в разни акции на организацията и четник в Малкотърновско.
34. Димитър Ташев от Колибите, Бунархисарско, местен революционен деятел и организатор.
35. Георги Калоянов от Малко Търново, член на околийското управително тяло и четник.
36. Стоян Мехеров Камилски от с. Камилите, Малкотърновско, сега в Турция, четник на Кондолов и войвода през време на въстанието.
37. Димитър Христакев от с. Райково, Ахъчелебийско, фелдшер в бургаските казарми, постъпил в четата на Герджиков, организационен лекар през време на въстанието.
38. Георги Тенев от Свиленград, войвода и пунктов ръководител в Любимец.
39. Христо Арнаудов Афуза от Свиленград, пунктов ръководител в Чепеларе и после войвода
40. Лазо Лазов от Лозенград, сподвижник на Лазар Маджаров в Лозенградско и войвода.
41. Яни Попов от с. Карахадър, Лозенградско, сподвижник на Лазар Маджаров и войвода в Лозенградско.
42. Янко Стоянов от Малко Търново, четник и сподвижник на Лазар Маджаров.
43. Георги Тодоров (Доктора) от Кратово, Македония, учител в с. Велика, Малкотърновско, селски ръководител и сподвижник на Михаил Герджиков.
44. Яни Войнов от Свиленград, организационен деятел в Лозенградско и Бунархисарско.

Имената на още трима делегати не съм успял да запиша тогава, а сега не мога да си ги спомня.

Трябва да се подчертае обстоятелството, че от участниците на конгреса, които взеха решение за въстание в Одринско, 13 души не бяха от пределите на Одринско. Делегатите в по-голямото си мнозинство произлизаха от Малкотърновска околия, което показваше каква революционна интелигенция бе излъчило Малкотърновско. От това може да се съди и за подготовката на Малкотърновския район за въстание. Много райони и околии от Одринско, в това число и Западна Тракия, не бяха застъпени нито с един представител, например Дедеагачко, Гюмюрджинско, Димотишко, Софлийско, Ксантийско и Даръдерско. Западно от Марица имаше един единствен делегат — от Ахъчелебийско, планинската област в Родопите. А трябваше да присъствуват поне Константин (Вълчо) Антонов, който минаваше за генерален представител на окръжния комитет в областта на запад от р. Марица, а и Марин Добрев Чолаков, войвода от крайморска Тракия — Гюмюрджинско, Ксантийско, Дедеагачко и др. Доколко много е била изостанала в подготовката за въстание тая част от Одринско, се вижда и от спомените на войводата Марин Чолаков, който казва, че той дори не е знаел, че се е състоял Одрински конгрес и че тоя конгрес е решил да вдигне въстание в Одринско.

На конгреса изпъкваха две главни гледища: за вдигане на въстание и против въстанието. Но след като се изтъкна, че въпросът за въстание вече е решен от Вътрешната организация и че на Одринско не остава нищо друго освен да нагласи своите действия към ония на въстаниците от Битолския вилает, надви страната, която подкрепяше идеята за въстание, а противниците трябваше да капитулират. На исканията да се набавят оръжия за тия, които не разполагаха, биде обещано да им се достави такова до времето, когато бе определено да се обяви въстанието.

При разглеждането и обсъждането на въпросите, свързани с въстанието, аз се постарах да си взема бележки, доколкото мога, главно за решенията, които засягаха Ахъчелебийския район.

Когато се решаваше въпросът за въстанието, аз като делегат от Ахъчелебийския район изтъкнах, че в нашия район наличното оръжие е съвсем недостатъчно и че колкото оръжие има, то е ръждясало и негодно. При това положение, ако не бъде набавено и в най-кратъх срок необходимото оръжие и муниции, ние не ще имаме възможност да изпълним решението за въстание. Тогава, както и на други райони бе обещано, че ще бъде задоволено искането за оръжие, но впоследствие това не беше направено.

В боевото тяло бяха избрани: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Георги Кондолов бе определен за главен войвода на Малкотърновско. И така привечер на ден Петровден конгресът, въпреки че беше малко притеснен от станалия инцидент с турския патрул, привърши работата си. Преди да се разотидат конгресистите, стана известно преразпределението на четниците и допълване на някои чети от участъците, след което всички напуснаха през нощта Петрова нива и заминаха за местоназначението си. Нашата група, която пътуваше през Аланкайряк и Бургас, се върна по същия път.

Минавайки през Търново—Сеймен на връщане, престоях на тая гара 1—2 дена, за да проуча положението и да видя дали могат да се купят оръжия за нашия район. За нашите комитетски работи в Гюмюрджинско и Родопско твърде много ни улесняваше на тая гара Димо Стоянов Келешев, родом от с. Чокмаково, Ахъчелебийско, женен в Хасково, който бе наел и поддържаше тук гостилница с малко хотелиерско помещение, дето наши отседваха при движението си в тоя край. От разпитванията, които направих, оказа се, че в околните села не може да се намери оръжие, освен някои дреболии без особено значение. Към 6 юни аз се прибрах в Чепеларе, а от там в местоприбиваването на районната чета в местността Каракуз, притежание на братя Панайотови от с. Долно Дереке.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Неволни, Минко. Стари спомени. — сп. Завет, 1942, № 12.