Българската народност през XV век, Демографско и етнографско изследване
Хр. Гандев

II. Из живота на оцелелите поколения

4. СЛОВЕСНИ ИЗРАЗИ НА НАРОДНОСТНОТО ОБОСОБЯВАНЕ У СЕЛЯНИТЕ

Българската народност се е образувала в периода от VIII до XII век. Етногенетичният процес, които тя преживяла, е анализиран подробно и представен убедително до края на XII век в труда на Д. Ангелов «Образуване на българската народност» (С., 1971). А следващите тук редове са посветени на изявяването и обогатяването на народностното съзнание в по-късно време — през XIV — XV век.

По границите на етническата територия се срещат отделни случаи, когато в описите се отбелязва без административна нужда, просто по стечение на обстоятелствата и народностният произход, макар това официално да не било прието. Започваме с българо-албанския преход при Корча. В село Перец към 1525 г. най-късно са регистрирани трима българи, които искали изрично да бъдат записани с народностното си име: «Деде Българин, Кольо Българин и Пеме Българин» [403]. На още по-ранен случай от този род се натъкнахме върху територия, преливна в етническо отношение. Касае се за записи от 1301, 1333, 1341 г. и др. във византийските «практика». Тук независимо от стотиците български лични имена, които вече разгледахме, намираме в Струмска област, в села из Халкидическня полуостров и в Солунско означението «българин» вместо личното име или като фамилно име: «Димитър Българин, Василий Българин, Мануил Българин, Георги Българин, Ана Българка»; освен това: «нива на Българина»; българите (като събирателно народностно понятие); BoulgariwthV като лично име, а не презиме и пр. [404] Трети случай от такъв характер откриваме на прехода между две територии. На река Ибър, северно от Косовска Митровица, се намирало по османски регистър от 1455 г. село, носещо името «Bulgari» по простата причина, че е било заселено с българи, а околната народностна среда била вече в по-голяма или по-малка степен сръбска. Навярно тъкмо срещата на двете народности предизвикала от сръбска страна и името «Bulgari» [405].

Народностно отграннчаване от гърците имаме в откъс от подробен опис от края на XV или началото на XVI век за село Меден тепеси (?), околия Ипсала. Тук се намират както български, така и гръцки имена. Един българин пожелал да бъде записан «Българинът Чавдар» [406].

Използуването на народностното име българи през XIV, XV и началото на XVI век в четири различни краища на страната за етническо отграничаване от съседите албанци, гърци и сърби показва, че името било отдавна познато като еднозначно определен термин, с който си служели самите българи и околните народи. Широката дислокация на този етноним дава добра представа за народностния масив. Тя заедно с антропонимичната система от лични имена и със системата от поселищни имена образува етнографска непрекъснатост без включване на друга сериозна конкурираща народностна компонента освен турската. Следователно единствено въз основа на този етнографски материал може да се обоснове научно присъствието на българската народност като хомогенно изградена цялост. Нашите данни имат абсолютно предимство пред частичните официални сведения за наличност на българска народност, каквито са изворните известия от различно естество. Например у византийски автори четем, че цариградското правителство сключило за първи път мирен договор с новата държава на българите, а върху камък е изрязан текст, че била постагена гранична колона между пределите на българи и ромеи; византийски летописци нееднократно съобщават, че ромеите водили война срещу българите; от актове и от специални подаръци с надписи проличава, че византийската църква е изпращала в Охридската архиепископия-патриаршия митрополити да «пастирствуват над българите», и пр. Разбира се, тази група историческа свидетелства има своята относителна познавателна стойност. Първо, горните сведения разкриват, че съществува етническа група българи, устроили дори своя държава върху бивша византийска територия с признати от цариградското правителство граници. Тук обаче не е ясно дали етническата група българи е била единствена в образуваната държава, или имало и други народности, сред които българската само е оглавявала, без да бъде преобладаващата.

С други думи, сведенията от подобен род имат преди всичко политическо или военнополитическо съдържание, като не са в състояние да покажат етнографската и демографската същина на явлението.

Положението се усложнява от обстоятелството, че във византийските документални или литературни извори се натъкваме покрай термина българи и на други етнически означения. Така за населението на българска територия се употребяват и определения като скити, хуни, авари, власи, кумани, мизи, трибали и др. Това са все имена, извлечени от античната история и от ранносредновековните хроники. Редом с етнонима българи те предизвикват объркване на етническите понятия. Самото смесване се правело, от една страна, за да се прояви историческа ученост, а, от друга, за да се подценят българската държава и народност, като им се придаде варварски характер. Описаната етническа многозначност на византийските сведения за българите е друга тяхна слабост, която не може да бъде отстранена и затова винаги ще предизвиква противоречия и съмнения.

Тук следва да се вземе под внимание фактът, че византийските автори не са боравели с ясно понятие за народност, защото или говорят за племена извън тяхната държава, или за ромеи, елини, гърци, когато се касае за поданици на империята им. Те се обединявали от признаците: източнохристиянско вероизповедание; знание в по-голяма или по-малка степен на византийски, макар и като втори, нематерен език; качеството на византийски поданици. А в тази поданическа маса влизали множество народи и племена. Липсата на изработено понятге за народност замъглява картината на народностните определения от византийска страна.

Някои исторически сведения от българска страна също не се отличават с по-голяма изчерпателност и точност. Например владетелските актове могат да съдържат формулировката, че царят е от български род и че властвува над българи. Тези изявления от научно гледище само информират, че владетелят е от български произход и че в държавата му живее българска народност. Но дали последната е единствената в нея, дали е числено преобладаваща или е в числово малцинство, за това те не осведомяват. А това е в демографско и в политическо отношение най-важното, защото единство на демографска единица и етнографски ареал се получава едва тогава, когато цяла етнографска територия се свързва с цяла народност, без да има вътре много народностни агломерати.

По-широко съдържателен писмен паметник на средновековен български цар е битолският надпис на Иван Владислав. В него се споменава, че владетелят е усилил битолската крепост «за защита на българския народ». По този начин се разкрива народностното множество, което е стояло в грижата на монарха. Но и тук става дума само за един край и за народност, която не е регистрирана като единствена в ареала.

Още по-малко могат да се използуват като доказателство за наличието на компактна българска народност владетелските титли на българските царе. Титлите отразяват военнополитически претенции, а не някаква реалност или пък са плод на временни политически комбинаци. Например титлите «цар на българи и гърци», «цар на българи и сърби» или «цар на българи и власи» (както се назовава Калоян в едно-две дипломатически писма) могат само да объркат обикновения читател и да създадат затруднения и контроверзии сред специалистите. За какви власи се говори, къде живеели те, в какво съотношение се намирали спрямо българите — на тези и други подобни въпроси, поставени относно власите, пък и относно гърците, и относно сърбите, не ще последва отгогор, който да има ясен народностен смисъл и демографски адекват.

Ето защо народностните означения в двете категории документални и литературни извори (от византийски и български произход) би следвало да заемат подчинено положение в общата доказателствена система за единството на народността и нейната етническа територия през XIV — XV век.

Данните от демографско, етнографско, антропонимично и топонимично естество притежават максимална обективна научна стойност, тъй като идват от социално неангажиран, «неутрален» източник, който стои вътре в демографско-етнографската система и представлява част от самата нея. Такива научни предимства нямат сведенията, получена от дипломатически и литературни извори (византийски и български), затова е необходимо аргументацията по въпросите за етнографската и териториалната непрекъснатост на народността (след като тя се е оформила в предишните векове) да се изгражда по начина, застъпен в това изследване.

Към казаното може да се прибави още един момент: отграничаването на българските народни маси от другите заобикалящи ги народности. Диференциалният белег тук в повечето случаи като че ли в еднаква степен важел както за българите, така и за техните съседи. В нашите подробни описи на градове и села срещаме регистрирани из всички краища на страната, случайно попаднали в българска среда инородии от различен произход. След личното си име те обикновено получавали прозвището по народност вместо презиме. Тези прозвища се давали от местното население, били общовалидни и се съобщавали на османския регистратор, който ги записвал като презимена. С други думи, етнонимът изхождал со самите народни среди. Попадналият в търновското село Речине сърбин на име Тодор носел презиме «син на сърбин» [407]. Друг негов сънародник Стойко, намиращ се към 1503 г. в с. Спанчево, Петричко, също е наречен Сърбин [408]. По подобен начин добивали презимена и албанци във вътрешността на страната. В село Сакос, Серско, живеел някой Йорги Арнаут [409], а в село Белотинци, Неврокопско — Михал Арнавуд [410], в село Срамково, Кукушко, пък Оргица Арнавуд и Радо Арнавуд [411]. Понякога е трудно да се определи дали наистина става дума за албанец или за българин от корчанските села, преселен във вътрешните части на страната. Срешат се и народностни прякорни презимена «Грък» — Петър Грък или Пано Гъркино, Велко Гъркино и др. от този род [412]. И тук прозвището невинаги говори непременно за грък по народност, а може би за човек, знаещ гръцки език или работил при гръцки търговец, изобщо живял в гръцка среда [413]. Като че ли малко по-определен народностен характер имат лицата от унгарски произход. Касае се за хора, останали по някаква причина в България след някои от множеството маджарски походи из нашите земи през XIII, XIV, XV век, или по-точно за техните потомци, вече побългарели, но запазили народностното си прозвище като презиме. Не е изключена обаче и възможността това да са били българи, които след участие в походи срещу унгарци и поради плен в тяхната страна са придобили и съответно прозвище. Друга група инородни, отбелязани от населението, били германските рудари и железари, настанени из различни краища на страната още през ХIII век. Те се назовавали «саси», тоест саксонци, понякога групово, на цели селища, напр. Саслар — в Северозападна България, Саслъ (Сеслово), Кукушко [414]. Тук следва да се причисли и народностното име Аламан. Така в с. Борово, Неврокопско, били записани две лица с това презиме (бащино име) — Райко Аламан и Радослав Аламан [415]. Впрочем не е излишно да споме:ем, че и до днес у нас се среща родовото име Аламанчеви. В нашия случай е без значение дали лицата, дадени като Саси или Аламани, са били в действителност саксонци или техни побългарели потомци, или просто българи с това чуждо прозвище, получено по професионален или някакъв друг път. Важен от етнографско гледище е фактът, че се сочат определения с етнически смисъл за отграничаване от българската народност. Иначе казано, народностното мислене и виждане на селското население през XV век е  налице.

Ние приведохме като примери само десетина случаи, макар че в използуваните от нас подробни ленни описи сме се натъкнали на около 80 такива, и то разпределени из всички краища, защото сме се водили от убеждението, че с натрупването на множество примери само ще се отегчи критическият апарат, без да се промени с нещо етнографската картина.

Не бива да се забравя, че разглежданите тук народностни наименования от използуваните османотурски описи служели като заместители на официалните бащини имена (презимена) на регистрираните лица. Описите по принцип не посочвали народността на населението. Неговото основно деление старало по религиозен белег. Имало «правоверни» (мюсюлмани) независимо от тяхната народност и «неверници», което понятие включвало християнската маса. Понякога от «неверниците» се отделяли евреите, понеже образували привилегировани общини при особен статут. Ето защо имената на народностите не се споменавали и не се употребявали в административната практика. Оттук и липсата на пряко означение на населението но народностен признак в описите на селата и градовете.

* * *

Както видяхме по-горе, практиката на завоевателите била да запазват и използуват по възможност всички местни имена на административните единици — малки и големи. Поне през XVI век те са съхранени дори с граничните очертания на самите деления.

В тази средновековна система на наименования няма място за такива едри провинциални областни имена като Северна България (или Мизия), Южна България (или Тракия), Македонска област, Македония. Подобни означения липсват не поради някакъв случаен пропуск в отделни османотурски административни актове, но изобщо в цялата османска документация. Преди всичко не ги откриваме в регистрите и данъчните списъци, отнасящи се за Македонската област, с които работихме в настоящото изследване. Това се дължи на обстоятелството, че османската власт и нейните дребни служители, като регистратори, счетоводители, данъко-събирачи и т. н., нямало откъде да взимат тези областни обозначения, тъй като последните не са били в употреба нито сред населението, нито от предишната българска администрация. Констатацията се потвърждава от факта, че в около 180 случаи на преселнически определения към личните имена не е използуван нито веднъж такъв термин. Като по-общи обозначения се дават «от Видин» или някакъв друг град, от «Загорие» или «от Запланина», под които се разбират райони в Северозападна България, в Северна Тракия, в югозападната част на Македонската област.

А едни венециански търговец в Цариград през 30-те години из XV век включвал в «Загоре» и Северна България с пристанището Варна, макар в повечото случаи определението Загора да се отнася по неговите записи до стоки и пристанища, които се намирали на юг от Стара планина [416].
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


403. Вж. VI, л. 21 а; подобни единични отбелязвания има в още няколко села.

404. Ив. Дуйчев, Славянски лични и местни имена във византийските описни книги. — Изв. на ИБЕ, кн. VIII, 1962, с. 204 — 206.

405. D-r Н. Sabanovic. Krajiste Jsa bega. . . str. 26. Авторът посочва, че в наше време властите са преименували селото or «Bulgari» на «Srbovac».

406. Превод на Ат. Христов на откъс от списък на раи (подробен опис). Одрин. Папка ХIV. архивен № 1230, година — XVI век, сигнатура по описа на Ориенталския отдел при НБКМ. — Изв. на Тракийския научен институт. С., 1970, с. 292.

407. I, 48.

408. V, 287.

409. V. 288.

410. III, 318.

411. III, 299.

412. III, 239, с. Зърнево, Петричко.

413. III, 239, с. Зърнево.

414. II, 117, 119, 419.

415. Ш, 306.

416. Вж. отчетните ведомости за джизието от 1490 г. или посоченото по-горе съчинение на O. Barkan, в което са дадени всички дребни и едри административни области на Румелия в таблици от с. 17 до с. 26; Н. Тодоров. Цит. съч., по-специално картата на административното деление; II, именния показалец Загорие, с. 517, колона втора; I, с. 229, колона първа. Тъкмо липсата на областното име Македония, а, от друга страна, наличието на етнонима българи в Корчанско и Солунско, на редица местни имена от други български краища и особено системата на собствените имена (лични и бащини) придават на етнографския материал ясно определен характер. Югославските османисти не са обнародвали цялостно подробните ленни описи за македонските земи от XV — XVI век. Скопският исторически институт, който разполага със споменатите регистри във фотокопия, получени от турските исторически архиви, прави само статистически извлечения по отделни въпроси и за отделни градове, нахии и санджаци. Така напр. е работил M. Sokoloski. Op. cit.

Известието на венецианския търговец за областното име Загора като означение на Северна България ми бе предоставено от В. Гюзелев, който в статия, подготвена за печат, отнася изразите «Porto del Zagora» и «Limene» към брега на Северна България — за Варна и Емона. В същия извор пристанищата на юг от Стара планина са дадени поименно — Месемврия, Ахтопол и др. Сведенията се намират в изданието II libro dei conti di Giacomo Badoer. (Constantinopoli 1436— 1439). Теsto a cura di U. Dorini е Т. Bertele. Roma, 1956, pp. 40 — 490.