I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
5. СЕТНИНИ
ПОГАСВАНЕ НА МАНАСТИРСКИЯ ЖИВОТ
Лавината на ислямския религиозен фанатизъм се сгромолясала с всичка сила върху културните институти на средновековна България, които били поддържани чрез църквата. Първобитната, но дълбока религиозност на средновековния българин подобно на всички средновековни хора в Европа е била след разрушаването на българската държавност и смазването на локалната съпротива единствената голяма сила, която се противопоставяла на упоритите ислямизаторски усилия на централната власт и органите й по места както в някои по-големи градове, така и в известни селски райони. Ликвидирането на тази противостояща идеологическа сила, която мобилизирала и тласкала стихийно българите към отчаян отпор, било първостепенната задача за османската държавна власт. Християнското религиозно съзнание на масите трябвало да бъде сломено, за да се осъществи по-лесно помохамеданчването на българите. За тази цел следвало да бъде разрушен сложният и разклонен църковен апарат, който подхранвал православната им вяра. Такава теза отговаряла съвсем точно и на повелите на Корана за безпощадно унищожаване на християнството и неговите последователи.
В изпълнение на тази привидно религиозна,а всъщност политическа задача османските победители подложили на систематично разрушаване най-напред манастирите. До края на XIV век в българските земи вече съществували стотици малки, средни и големи по величина и значение манастири, които в някои райони се групирали по десет-двадесет, например в Софийско, Пловдив и Пловдивско, Странджа, Търново и Търновско, над двадесет манастира в басейна па р. Русенски Лом от Червен до Русе (вж. обр. 13 А, Б, В; 14 А, Б; 15), в Преславско, Видинско, покрай Охридското и Преспанското езеро, в Скопско и Битолско и в други краища. След преглед на всички описи, с които разполагаме, се установява следното. Всеки манастир бил облагаем обект, доколкото е бил обитаем и разполагал под някаква форма със земя и с други някакви стопански права. Няма основание да се предполага, че е имало пропуснати облагаеми единици. Веднага проличава, че в източната половина на страната, отделена приблизително от въздушната линия Оряхово на Дунава — Враца — Радомирско — Солун, са отбелязани само 3 — 4 манастира. Първият е Басарабовският до гр. Русе: «Манастир Басараба, домакинства 14 . . .» [320]. Но това може да са били домакинства на зависими селяни в лена, които обработвали земите на манастира, а не монашеско братство, за каквото нищо не се споменава. Чудно е оцеляването или възобновяването на манастира Басараба и то може да се обясни с обстоятелството, че по време на регистрацията (1479 — 1480 г.) той е записан като «тимар на влашкия войвода» [321], значи е резултат на една отстъпка от турска страна в сложните и често променящи се отношения между влашките войводи и султаните. Вторият манастир е Ястреб в Ловешко, записан приблизително по същото време. Той се именувал «Света Богородица», но Ястреб се наричал по името на местността; имал петима монаси, обложени съответно ленните изисквания. През XVI век тази обител е била разграбена и разрушена, а монашеското братство изчезнало [322]. Известни колебания предизвиква известието за с. Търлис, Неврокопско (дн. Гоце Делчев), което е посочено и под името Манастир. Селото е голямо, а отделен облагаем обект — манастир, не е споменат, макар да са записани обложени самокови и 4 воденици. Дали изобщо е съществувал през XV век там манастир, не е съвсем ясно. Ние допускаме това като все пак възможно въпреки липсата на преки данни [323].
Според В. Кънчов в цялата котловина в полите на Доспатите най-укрепено място бил гр. Неврокоп. Турците успели да го превземат след продължителна обсада и го разорили до основи. Населението му било отчасти избито, отчасти избягало. Покорителят се установил с войските си в големия манастир «Св. Богородица», който се намирал на мястото, където през XIX в. били турските гробища до Неврокоп. Синът на завоевателя разрушил манастира и пренесъл във военния си стан камъните оттам, с които си построил сарай [324]. Четвъртата монашеска обител е Хортач в Солунско. Тя пък е описана без данни за домакинствата, тъй като обектът бил необлагаем. Неговата история е свързана с владетелските права на някакъв дребен български болярин, който навярно преди 1455 г. е минал на турска страна, помохамеданчил се, получил султански ферман за лично владение на обекта и го предал по наследство на синовете си. Че бащата е бил помохамеданчен българин, се вижда от името му «Кяфир Хамза» — неверника Хамза. Макар и приел мюсюлманско лично име, той все пак бил белязан като нов мохамеданин, който след приемането на новата вяра все още не бил смятан за правоверен. От друга страна, следва да се отбележи, че въпреки наследеното право на владение, признато на синовете на Кяфир Хамза, манастирът бил част от ленно владение (тимар), и то като чифлик в непосредно лично владение [325]. За самия манастир и неговите монаси нищо не научаваме. С това се изчерпват сведенията за манастирите в източната половина на българските земи до Солунско. Разбира се, не е необходимо да се държи на обстоятелството, че в наличната документация се говори за три или четири съществуващи и действуващи манастира. Не е изключено в бъдеще да бъдат открити по други исторически извори още. Но и това няма да промени общата картина, защото те би трябвало да бъдат в тази част на страната около стотина. Особено категорично свидетелствуват за изчезването на манастирите подробните и кратките описи на Никополския санджак и специално Търновски вилает (нахия). По сведения на средновековни български писатели е известно, че в самия град Търново и неговите околности са действували към двадесетина малки и големи манастира. И до днес в местността Света гора, на десния бряг ма Янтра срещу В. Търново личат манастирски развалини. А самото име Света гора, запазено в народната памет, характеризира религиозното значение на това истинско манастирско предградие на Иван-Шишмановата столица. Всички тези обители са били така разрушени, че трудно се откриват и следите им.
Не бива да смесваме тази прекъсната традиция с цялата редица манастири от Троянско до Търновско, които се появили от XVI век нататък и стават известни през Възраждането: например Троянския, Батошовския, Гложенския, Соколовския, Дряновския, Преображенския, Къпиновския, Плаковския и др. Някои от тях били издигнати върху развалините на древни манастири; други възникнали съвсем наново в още по-затънтени места, далеч от турско око.
Множество манастири между укрепения град Червен и с. Иваново, Русенско, чиито развалини стоят и до днес и са доста добре проучени, били разположени в усамотени и труднодостъпни скални масиви, изградени предимно като пещерни параклиси и монашески килии. Те всички били опустошени и обезлюдени при османското завоевание, затова не се споменават в описите на Никополския санджак, дори и най-значителният — срещу крепостта Червен, който, изглежда, е бил изграден със средства на цар Иван Асен II. Нито един от тези манастири по-късно не е бил възобновяван.
Разрушени и безлюдни били монашеските обители в Северна Тракия от Пазарджишко до Асеновградско и сред тях на първо място Бачковската. Известията за тяхното съживяване започват от XVI век нататък. По същото време изчезнали и манастирите в областта Парория — някъде в Странджанско, и множество други в най-източните краища, където и днес няма манастири, макар че съществуват следи от тях — например в Сливенско.
Може би не във всички тези, а и в други случаи се касае непременно за разрушаване на манастирски сгради от турците. Достатъчно е било обителта да бъде ограбена, иноците отведени к плен и робство или пък да са избягали завинаги, за да се стигне до запустение. В течение на редица десетилетия изоставените сгради се саморазрушавали и възобновяването на манастирския живот ставало невъзможно.
Не би могло да се каже, че в западните области състоянието на манастирите е било съществено по-добро в края на XIV и през XV век. В ленните описи за Северозападна България се споменават няколко манастирчета с ограничено местно значение, които фигурират като части от турски ленни владения заради малкото земя, с която все още разполагали. Те са: Лерково с незначителен доход от четири феодално зависими домакинства, Ортач — с две домакинства, Ивач — с три домакинства, Пречиста — без домакинства (земята се работела от външни селяни), Свети ох (може би Св. дух) — с три домакинства [326]. Документацията ни не позволява да се определи кой от споменатите манастири се е намирал в днешните предели на Северозападна България и кой в днешна Източна Сърбия. (Последната, бидейки навремето българска етническа област, съставяла част от Видинския санджак, описан в ленните регистри.) Освен това нито един от отбелязаните вече манастири не може да се отъждестви със съществуващите по-късно — в края на XV, през XVI или XVII век. Така че и по-нататъшният им живот е съмнителен.
Подобни единични споменавания на манастири има и за средна Западна България — например Метеялъ при Брезник, с едно обложено домакинство; но изглежда, че още към края на XV век то е изчезнало завинаги [327].
Още по` на запад, край Преспанското езеро по описи фигурират няколко малки манастирчета под означението «поп Герг, Прорензе(?), Янче и Спас» в близост до селата Нивица и Винани. Размерът на облагането им за риболов в езерото дава да се разбере, че се отнася за три-четири домакинства. Самите названия говорят за присъствието на попове със светски имена като титуляри на обектите, а не на монаси с особени духовнически имена. Затова тези и тям подобни «манастири» приличат повече на междуселски църкви или параклиси, стопанисвани от местни селяни, изпълняващи и свещеническо задължение [328].
Към такова осветляване на фактите ни насочва и обстоятелството, че в този край завоевателите са разрушавали манастири почти в същите размери, както и в източната половина на България, което ще установим след няколко реда.
Има един особен случай с регистрацията на голяма група манастири в град Костур. Касае се за описа на този град от 1445 г., който се използува от д-р М. Соколоски. Тук са отбелязани повече от 18 «манастира». Югославският автор основателно се съмнява, че се отнася за манастири, като предполага, че зад това означение се крият всъщност енорийските църкви на града. Ще си позволим да анализираме данните в полза на неговото разбиране. Първо — от никой друг писмен извор или археологическо свидетелство не е известно в Костур (или в Костурско) да са съществували повече от 18 манастира едновременно. Броят им е твърде голям, за да бъде това вероятно. Работата, изглежда, стои другояче. Костур е може би единственият град, който в периода на османското нашествие не е бил опожаряван или разрушаван; в него към 1445 г. почти нямало турци, а се установило доста многобройно българско население — около 803 домакинства. Затова селището успяло да запази своята средновековна система от махленски църкви с малки енории, така характерни и за останалите градове. Именно тези 18 малки църкви в града са записани като манастири. Това личи и от имената им. Три от тях са все «Св. Никола», два са «Св. Параскева», а някои са отбелязани с обикновените лични имена на своите свещеници. Би трябвало да се очаква предполагаемите манастири да се представят или застъпват като податни обекти от монаси; оказва се обаче, че титулярите им са били попове с обикновени светски имена (докато монасите приемали специални църковни имена — виж например имената на иноците от манастир Ястреб, Ловешко). Ето защо и ние като д-р М. Соколоски не сме склонни да смятаме тези 18 църкви за манастирски [329].
Ако се разгледат, доколкото е възможно въз основа на описите, манастирите в западната част на страната, ще се види, че липсват Рилският манастир и всички други в Софийско, като под Софийско разбираме по-широк ареал. Имаме предвид времето между 1445 и 1463 г. Най-общо казано, през този период те са запустели или са загубили поземлените си имоти, ако са имали по-рано такива [330].
За пределите по` на запад от Софийско засега не разполагаме с ленни описи. Затова прибягваме до отчет с помощта на отделни писмени известия и археологически следи. Започваме от най-западната част на македонската област. На Преспанското езеро, върху остров Свети Ахил, е унищожено от турците едно прославено религиозно средище. На острова се издигал някога манастир «Св. Богородица», а до него грамадна патриаршеска църква от времето на Самуил. В Охрид бил разрушен манастирът «Св. Климент» и на негово място издигната джамия; според други сведения в джамия бил превърнат манастирът «Св. Пантелеймон», разположен около църквата «Св. София». На югозападния бряг на Охридското езеро погинал и вече никога не бил възстановен манастирът от XIV век «Св. Наум». Малко по-далеч в същия край, в гр. Тетово, бил сринат манастирът «Св. Богородица» и останал в развалина. До гр. Кичево съществувал през XIV век Кърненският манастир, който бил съсипан.
Северозападно от Дебър се издигал манастир от XI в. — «Св. Богородица». След като го постигнала злата участ, той подновил своя живот едва през XVIII век. И най-после на северозапад от гр. Битоля бил разположен манастир от XII век, известен с народното име Слепча. Векове наред той лежал порутен и чак в 1617 г. бил изграден отново.
От крайния македонски запад преминаваме в Прилепско, където могат да се отбележат три случая: манастирите «Зърце» на 30 км с.-з. от град Прилеп, запустял по времето на султан Баязид I и възстановен през XVII век; Трескавец; Слепче, западно от града, издигнат наново към 1674 г.
В северния район, предимно в Скопско, разрушителната стихия също засегнала някои манастири. В Скопие изчезнал завинаги манастирът «Св. Георги» на Виргино бърдо; «Матка», на р. Треска, от XIV в.; «Марков манастир»; Прохор Пчински в Кумановско.
В източните краища пострадали Лесновският манастир в Кратовско; «Св. Никола» при с. Моклища (Мориховско) [331].
Прочее във всички македонски краища е имало разрушени и запустели манастири. Ние работим със случайно запазени сведения. Близко до ума е, че в още много случаи разорението е останало неотбелязано писмено или пък самите известия не са достигнали до нас. И следователно опустошението ще да е имало още по-големи размери. А тъкмо изброените по-горе обители са тези, които играели известна просветна и културна роля през следващите столетия и преди всичко през Възраждането.
Приведените свидетелства показват, че манастирската система като цяло е била разрушена в периоди от 70-те години на XIV до края на XV век. Това не е страничен, случаен резултат на обикновено ограбване, а следствие на една държавна политика на поразяване на моралната и социалната устойчивост на българите, за да се разчисти и пътят на мохамеданството сред тях.
Бедствието се задълбочавало от изчезването на монашеските братства, в чиято среда работели някои образовани, а понякога и учени мъже. Разрушаването на материалната основа, на която се крепяла тяхната издръжка, и липсата на елементарна сигурност за подновяване на манастирския живот в течение на редица десетилетия прокудили завинаги в чужбина почти изцяло монашеството. Част от него намерила прибежище в атонските манастири, а друга се приютила в Сърбия, Влахия, Молдавия и дори в украинските земи и Киев. Тези исторически факти са добре известни. Ние ги споменаваме тук, за да отчетем какви са последиците от тях за религиозния и културния живот на страната.
Напусналите България отнесли със себе си най-ценните паметници на нашата средновековна писменост и книжнина; отнесли със себе си своите знания, своя църковно-административен опит, своя морален авторитет и неговото въздействие. Прекъснато било преподаването в манастирските школи, а също така преписвачеството и възпитанието на млади иноци; нямало вече кой да поддържа проповедническата дейност. Прекратено било и строенето на манастирски сгради и храмове, както и тяхното зографисваме; секнало обковаването на църковни книги и икони със злато и сребро, изработването на църковни утвари. Всичко това довело до обедняване на народното приложно изкуство и предизвикало избледняване и снизяване на религиозните традиции. Ето кои са най-съществените исторически последици за народния живот.
Но всеобщото духовно бедствие не хвърлило населението в униние. Създадените от векове навици на постоянно общуване с манастирите по различни житейски поводи продължавали да действуват. За обителите вече не можели да се грижат владетели, боляри, митрополити. Манастирските поземлени и други недвижими имоти, като дюкяни в градските чаршии, воденици и пр., били отнети и превърнати в части от тимариотски ленове. Търновската патриаршия не съществувала. Охридската архиепископия била формално свързана с Цариградската патриаршия, която пък нямала нито средства, нито права да действува. Тя едва поддържала връзки с митрополитите и епископите по места; а някои от тия пастири по разни поводи били избивани от турците (Пловдив, София и другаде).
При такива условия естествено за манастирите нямало кой друг да се грижи освен народните маси, които чувствували нужда от тяхната дейност. Ислямизаторският натиск на турците не спирал през целия XV век, напротив, продължавал с резки и силни избухвания и през XVI и следващите векове. Затова населението, което търсело духовна опора в църквата, чакало сгодни времена, за да поеме в свои ръце манастирското дело.
Те се очертали едва към 70-те години на XV век, когато османската разрушителна стихия започнала да се уталожва, колонизацията в главните си направления била завършена и в отделните области започнало да се чувствува нужда от въвеждане на относителен ред и сигурност, за да се осигури експлоатирането на трудовото население и да се позакрепят колко-годе градското занаятчийско производство и търговията. Това все още не било възможно навсякъде, особено в най-силно обезбългарените и опустошените краища на Източна България и Егейска Тракия. Но в районите, незасегнати пряко от османска колонизация по селата, благоприятната тенденция се проявила най-рано.
Българите от градове и села започвали по свой почин, със свои средства и с оглед на нуждите на своя край да възстановяват стари или да издигат нови манастири, в които при постоянна материална поддръжка от страна на вярващите се били задържали един-двама или неколцина калугери.
Това явление може да се наблюдава като че ли в Северозападна България. В абсолютно пълния опис на Видинския санджак от 1455 г. са отбелязани всичко четири манастира. В частичните опи:и от 70-те години на същото столетие, както видяхме вече, те са пет. А в описи от 1531 — 1535 г. стават 25 на брой [332].
Не е изключено обаче и тук, подобно на гр. Костур, да става дума по-скоро за селски или междуселски църкви, обявени за манастири, пръснати из Северозападна България и днешна Източна Сърбия. Много по-ясна е картината в средна Западна България и по-специално в Софийско. Началото било положено с възстановяването на разрушения и запустял Рилски манастир след 1460 г. от трима братя, селяни от Кюстендилско, синове на епископ. Те се заселили в развалините и със свой труд и средства започнали оживяването на обителта. Приемайки монашество, ктиторите посветили целия си живот на тази обновителна работа с успех. През 1476 г. заможно софийско семейство добавило към фреските на Драгалевския манастир своя семеен портрет — съпруг, съпруга и голям син, който е назован в надписа като «граматик». В 1500 г. бил изографисан храмът на Погановския манастир. Но нито дарителят, нито живописецът са отбелязали своите имена. Може би това са сторили от предпазливост дарителите от околностите. Бобошевският манастир бил обновен и изписан през 1478 г., а Кремиковският бил изписан в 1493 г. със средствата на софийски болярин (?) или по-скоро градски първенец [333]. Тази народна ревност към манастирите достигнала най-яркия си израз в края на XV век, когато във възстановения вече Рилски манастир били пренесени от Търново мощите на Иван Рилски.
Подобна народна инициатива се проявила и в македонската област. Твърде характерен е случаят с манастира Зърце — Прилепско. Запустял през времето на султан Баязид I, той бил взет под частна грижа «от кмета Константин и неговите синове Яков, Калоян и Димитри». Те обновили сградите и обителта станала тяхна «бащина» [334]. В случая ктиторите се явили като нейни титуляри стопани пред османската власт, за да не бъде тя считана за безстопанствена или за църковен имот, което било нещо несигурно. Но за какъв именно кмет се говори в известието, не е ясно. Възстановяването е извършено някъде през XV или в началото на XVI век. Манастирът «Матка» в Скопско бил обновен от светските лица Тошкин и син му Николай в 1497 г.; дарителите вероятно са били от Скопие или от Скопско [335]. През 1493 г. бил въздигнат изново и зографисан Кумановският манастир Прохор Пчински със средствата на кратовския гражданин Марин, син на поп Радон [336]. Единственият сравнително твърде ранен случай на възстановяване е този на манастира Трескавец, Прилепско, в 1430 г. със средствата на дарители, които укрили имената си [337]. Най-подробни са сведенията за обновяването на сринатия до основи Лесновски манастир в Кратовско. Неколцина споменати по имена кратовски граждани издигнали нови сгради, изписали църквата, подарили две свои лозя на братята, набавили свещенически одежди за храма, осигурили материално калугерите, построили метох в едно кратовско село, като за целта откупили от турци ниви и други недвижими имоти. Това доста подробно в оригинала си описание има по-друг характер, отколкото приписките от XV век; в него се чувствува тон на успокоение, на по-големи материални възможности, на известна стабилизация на живота. Защото събитието е станало през 1558 г. [338]. Манастирът «Св. Богородица» на о. Ахил в Преспaнското езеро дължи съживяването си на трима местни свещеници родственици. Със свой труд и средsтва те поправили през 1524 г. обителта [339]. Повторното издигане на Кърненския манастир до гр. Кичево се дължало на грижите и даренията на местните жители и на самите монаси през 1564 г. [340].
Тази народна практика продължила да се развива през XVI и следващите векове. Тя придала постепенно на манастирския живот нови черти. Братствата вече зависели само от помощта на народа, от постоянния приток на неговите дарения от недвижимо и движимо естество. В новите стенописи царските и болярските образи отстъпвали местата си на други ктиторски портрети — на граждани и селяни, на представители на еснафи. В някои манастири занаятчийски цехове от различни градове строели свои стаи, записвали в помениците като колективни дарения големи суми. Манастирските поменици са богати на сведения за такива почини [341].
Самите манастири се свързвали с населението чрез откриване и поддържане на свои метоси в градове и села, в които живеели постоянно техни представители. Обикновено това били по-възрастни калугери, които събирали помощи, изповядвали, поддържали в параклиси и църкви службата, обучавали деца на писмо или на занаят и същевременно организирали и водели поклонници в своите манастири. По този начин се създавали друг тип морални и културни отношения между иноци и миряни, много по-демократични, изпълнени с известно ново социално съдържание и с взаимна човешка заинтересуваност. За вярващите е ясно, че поддържането на манастирския живот сега зависело единствено от техния труд, грижи и средства; че те носели колективна отговорност за съществуването и преуспяването на този църковен институт. Те се свързвали с него, правели го свое творение, защото в онези времена той утешавал и обнадеждавал в най-големите беди, които вече били не само лични, индивидуални, а и всенародни. В такъв смисъл би следвало да разбираме струята на демократизъм, лъхаща от вярващите към делото на обителите.
Разбира се, житейската насока и обществената роля, която започнал да
играе манастирът през вековете на робството, едва се набелязват в края
на XV и началото на XVI век, и то като естествена реакция на самозащита.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
324. В. Кънчов. Цит. съч. Т. I, с. 233.
326. II, 119, 151, 155; IV, 126.
329. Sokoloski. Op. cit.. p. 96; IV, 126.
330. Вж. II, описите на с. 9— 102, 335 — 385.
331. Данните за този обители се нaмират у Й. Иванов, Български старини из Македония. С., 1970, III изд., 56—57; В. Кънчов, Избрани произведения. Т. I. С., 1970, с. 442; Й. Иванов. Цит. съч., с. 58, 90, 88, 83 — 84, 71 —72, 68, 73— 74; В. Кънчов Цит. съч. Т. II, с. 10; Й. Иванов. Цит. съч., с. 179, 118—119, 137, 164—165, 77.
332. Д-р Д. Bojaнић-Лукач. Цит. съч., с. 67 и 82.
333. Ив. Дуйчев, Рилският манастир. Историческо минало и паметници. С., 1960, с. 22, 27; М. Ковачев, Драгалевският манастир «Св. Богородица Витошка» и неговите старини. С., 1948, с. 62 и сл.; Кр. Миятев, Погановският манастир. — Изв. на Българския археологически институт. Т. IV, 1926 — 1927, 172 — 210; Г. Баласчев, Кремиковският манастир. — Минало. С., 1942, 29 — 39.
334. Й. Иванов, Цит. съч., с. 71.
341. Пак там, с. 479 и сл. Слепчански поменик от XVI век с данни, пренесени от по-стар поменик от ХIII — XIV век; с. 489— 524, Зографски поменик.