I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
5. СЕТНИНИ
СТОПАНСКИ УПАДЪК И ИЗОСТАВАНЕ
Липсата на голяма част от живата човешка сила на народността през XV век снижила стръмно нейния стопански потенциал във всяко отношение. В селото намаляло производството на стоки от растителен и животински произход. Обемът на стоковата продукция се свил не само поради по-малкия брой селски труженици, но и поради въздържанието на селяните, обхванати от несигурност и страх от ограбване по пътищата и градски пазари при липсата на мир, ред и установено зачитане елементарните граждански права на българите през страшния и пълен с неочаквани бедствия XV век.
Не по-малко били поразени занаятите и търговията в градовете. С извличането на коренното градско население от страната изчезнал и натрупаният търговски капитал и болярските богатства, занаятчийските стоки и занаятчийското производство, опитът на производителите, които владеели една хилядолетна техническа традиция. Разрушени или разкъсани били безброй вътрешно- и външнотърговски връзки между селото и града, между градовете и чужбина (обр. 12А, Б, В).
През втората половина на XV век вълната на опустошенията започнала да се снижава. Османската феодална власт замислила трайното си закрепване в българските земи, постепенно въвеждайки известен елементарен ред, за да се осигури материалното производство, да се използуват силите на поробения народ. И твърде естествено ако не навсякъде, то поне в отделни области на страната, чийто брой нараснал към края на столетието, животът се поуспокоявал и се нормализирали в значителна степен условията за материалното производство. Но неговото възстановяване ставало крайно бавно и то било на много по-ниско равнище, отколкото през XIV век както по обем, така и по качество и по интензивност. Данните за това бавно и анемично, крайно недостатъчно подобрение не са много и не са достатъчно категорични, но все пак те бива да се пренебрегват, тъй като бележат известна промяна. Така например от двата ктиторски портрета в Драгалевския и в Кремиковския манастир (вж. обр. 16 — 18) се разбира, че в София от 70-те години насетне са живели заможни, а може би и богати граждани от местен произход, естествено свързани с някаква значителна стопанска дейност. Техният външен вид показва оформяне на официално градско облекло, което, макар и да стои ясно на народна, селска основа, се отделя категорично от селското. Още от средата на XV век в София прииждали от околните села, както вече видяхме, семейства, чиито глави били занаятчии или търговци. Навярно превземането на града от кръстоносците през 1443 г. и обратното му овладяване от турците предизвикало избиване, заробване и разбягване на местните граждани. Но след умиротворяването на частично разбунтувалата се във връзка с кръстоносците област притокът на селяни към града (който впрочем никога не е бил голям) се подновил. Това е закономерен процес, който в една или друга степен според местните условия се проявява. Особено ясно е изявена стопанската консолидация в гр. Костур: многобройно християнско население, което упражнявало множество занаяти, редица занаятчийски чаршии и махали почти без участието на турци. В значителния християнски състав на Сяр към 1503 г. естествено се включвали и стотици занаятчии и търговци. Известни основания за подобна преценка дава и гр. Никопол. Тук може да бъде отнесен и гр. Одрин, който към 1490 г. броял над хиляда християнски домакинства [317]. Засега с това се изчерпват сравнително по-ясните известия за подобряване на стопанския живот в градовете. Че и в другите градове е имало по малко занаятчии и търговци, че градските пазари са били посещавани от селяни производители и покупатели, се разбира от само себе си, щом градовете са съществували и щом в тях се събирали някакви пазарни такси. Но всичко това било съвсем недостатъчно за задоволяване на текущите стопански нужди и не можело да служи за насърчение на разширено селскостопанско и занаятчийско възпроизводство.
Острата нужда от занаятчийски стоки и услуги заставяла османската власт, от една страна, да ислямизира новопридошлите малък брой български граждани, които навлизали тепърва в занаятите, за да си осигури свои производствени кадри, където това било възможно. От друга страна, тя издирвала, събирала и организирала български занаятчийски групи — джемаати — за различни производства, задължително прикрепени към градове, областни управления, крепости, ведомства или служби. Така се изпълнявали неотложни и важни строителни, производствени и снабдителни работи от военен, административен и граждански характер. Описите, издадени в I и II, пъстреят от списъците на тези «джемаати» из цялата страна. И все пак това било недостатъчно. Занаятчийското производство се подновявало в градовете само от неколцина по-стари майстори, оцелели в бедствието чрез бягства и укриване по селата, които се престрашавали и връщали след години в града, където започвали да обучават в занаята чирачета и калфи. А и оборотен капитал за търговията липсвал (обр. 12А, Б, В).
Стопанската празнина все още зеела до края на XV век. Затова не е случайно, че в последните години на това столетие и през следващия XVI век в страната нахлули с разрешението и покровителството на върховната власт няколко хиляди еврейски търговци и занаятчии със семействата си. Влизайки през Солун, те, образно казано, светкавично се разпределили из всички по-значителни градове на българските земи чак до Дунава, като предпочитали стокови тържища със значителни производствени райони. Навсякъде пришълците образували здраво организирани и дисциплинирани религиозни общини, които всъщност обслужвали и укрепвали стопанската, дейност на своите членове независимо от религиозното си предназначение. Едва стъпили в Солун през 1494 г., след изгонването им от Испания и Сицилия, евреите към 1502 г. — 1503 г. имали колония и община от 56 домакинства в Сяр. Това означава, че още с пристигането си в Солун те веднага започнали разселването си, за да могат само няколко години по-късно в Сяр да живеят около 280 души [318].
След еврейските колонии през XVI век от запад проникнали с устрем и дубровнишките търговци, които оплели гъста и здрава мрежа от работилници, кантори, магазини, складове, агентури, посредници и събирачи на стока сред българите в повечето от градовете. Така че не турците, а именно тези стопански деятели играели първоначална роля при възстановяването и развиването на производството, като поели едрите държавни доставки и организирали износа предимно на стоки от животински произход, осигурявали вноса, поддържали с поръчки старите занаяти и сами внедрявали нови. Едно от обясненията за бързия успех на евреи и дубровничани е фактът, че мнозина от тях разполагали с оборотен търговски капитал, от какъвто в страната се чувствувала остра нужда — толкова остра, че забавяла и задушавала стопанския живот.
Друга коренна промяна, която настъпила през XV век в българското стопанство,
било установеното като постоянен режим изсмукване на голяма част от народния
доход в безплатен труд, стоки и пари като феодална рента от селскостопанското
производство, чрез такси, акцизи и берии върху занаятите и търговията,
чрез държавни данъци. Всички тези материални средства се стичали в ръцете
на друга народност, чиято господствуваща класа се обогатявала и едновременно
използувала доходите от българския труд извън страната — за благоустройството
на Цариград и други градове р. Мала Азия, за арсеналите, флотата, войската,
за поддържане на пищен султански двор, за покупки на стоки и оръжие от
чужбина, за издръжка на многоброен църковен, съдебен и административен
кадър и др. Изтичането на народното богатство естествено обеднявало трудещите
се маси в града и селото, създавало постоянна остра липса на търговски
и по-общо оборотни парични средства в страната.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
317. За гр. Костур вж. Sokoloski, Op. cit., pp. 94 — 97; срв. и описа от началото на XVI век. НБКМ, ОО. НПТА. XIX. 11/1, превод от Ст. Андреев, използуван вече в нашето изложение; за град Сяр — описа на домакинствата му в. III, 283 — 287; за гр. Одрин — в отчетните ведомости за данъка джизие. (1490— 1491). НБКМ, OО, OAK 214/5, л. 1а.
По-особен е случаят със Скопие. Въз основа на подробни описи за града от около 1450 и от 1467— 1468 г. М. Соколоски установява, че броят на християнските домакинства към средата на столетието е бил около 300 с непрекъсната тенденция за намаляване, която продължава и през следващия век. От въпросните 300 домакинства едва 37 били занаятчийски. Останалите ще да са се препитавали с обслужване на гарнизонната база или с обработване на части от градското землище било в качеството си на феодално зависими производители, било като наемници или изполичари на османските владелци. Към същата година турските домакинства в града били 516. Почти половината от тях нямали никакво отношение към материалното производство: тимариоти на околните села, живеещи в града, и офицери. Измежду главите на другите турски домакинства някои упражнявали занаяти или търговия, но също така значителна била групата на административните чиновници, съдиите и помощниците им, учителите в медресетата и разни привилегировани имами, софти, улеми, ходжи, муезини, управляващи вакъфи и имарети. Покрай тях били ангажирани множество дребни служители, като писари, куриери, разсилни, обслужващ персонал в кервансарая, в банята, имаретите, медресетата и джамиите. Така че в действителност със занаяти и търговия се занимавали едва ли и стотина глави на турски домакинства. Тази особена социална структура на града М. Соколоски с основание счита, че се дължи на ранното и планомерно колонизиране на Скопие. Той обръща внимание на обстоятелството, че местното занаятчийско производство е обслужвало главно военното ведомство (Sokoloski, 86 — 87).
През същото време феодалната рента от града се набирала не от облагане на занаятчийска дейност, производство и продажби, а предимно от производството, продажбата или консумацията на съестни произведения от селскостопански произход, от облагане на лозя и ниви, от данъка ниабет, събиран от несвободните ленници в административната единица, от производството и продажбата на свещи в някаква държавна или ведомствена свещоливница. Така че в общата сума на годишните доходи облагането на същинското занаятчийско промишлено производство донасяло едва 6 — 7 % . Тази рента нямала типично градска икономическа същина. В нейното набиране малцината християни занаятчии от града участвували с нищожен дял. Областната военна база била главният потребител на стоки от различно естество. Статистическите сведения на М. Соколоски показват недвусмислено, че стопанското оживяване на Скопие започва през XVI век. Това личи от трите подробни описа, датирани в началото и средата на този век (вж. у този автор, 83 —92). Но численото удвояване и утрояване на сумата на монетните единици, отразяващо увеличаването на феодалната рента през XVI век, не е абсолютно мерило за стопанския потенциал на града, понеже в течение на едно столетие животът поскъпнал, а сребърното акче се обезценило.
Б. Цветкова в една публикация, която предхожда по време онази на М. Соколоски, сметна за възможно да характеризира стопанското развитие на Скопие през XV век като интензивно, възхождащо и със значителен обем. (Към икономическата история на градовете в българските земи през XV век. ИИИ. XIV— XV, 243 — 262.) Изворните данни на югославския автор не й бяха известни. Предположението си тя основа върху издадения от нея «закон» (статут) на Скопие за феодалното облагане на стопанските дейности и обекти в града. Документът носи определена дата от средата на XVI век. Но авторката счита, че той е някаква разширена редакция на по-стар скопски, писмено фиксиран статут от предходния век. Затова и в заглавието на публикацията си го представя от XV век. Тя се опира на факта, че съставителят на места се позовава във връзка с отделни приходоносни пера на «стар закон». От израза «стар закон» обаче логически не следва, че е съществувал по-стар записан и кодифициран статут на Скопие. Може би се касае за други градски статути от XVI век, каквито е имало, или за отпращане към предхождащото, султанско законодателство върху градските подоходни пера, макар и изложено накратко. Същият израз е клише, повтарящо се в многобройните подобни статути, които сама Б. Цветкова издава. А масово появяване на написаните градски статути стана едва през XVI век. Засега с известен само едни писан статут от XV век — този на град Ниш.
Но липсата на писан «закон» за Скопие от по-ранно време се потвърждава от самия издаден текст. В него изрично се казва: «чрез признание на хората и със свидетелство на достоверни свидетели се установи и доказа, че това е стар закон». Тоест съставителят на статута не е разполагал с някакъв no-стар кодифициран текст, който е могъл да включи в изложението си, да запише изрична отправка към него, дори да посочи наличността му в архивата на местното кадийство. Подобно нещо в текста ннма, така че той не може да бъде отнесен към XV век. А изразите «по стар закон» или «по стар обичай», които се срещат из градските статути, отразяват нещо друго — подсказват, че не става дума за произволно облагаме, измислено от владелеца на феодалните права в града [той имал най-голям интерес да се запишат и кодифицират правата му], а за законно установено право, упражнявано от по-рано.
Независимо от горното авторката смята, че някои пера or статута характеризират стопанското развитие на града: докарването по Вардара и стоварването за продан на дървен материал от планините, ловенето на риба с даляни в реката и облагането на този вид стопанска дейност; също така облагането на внесени от Солун вълнени материи за продан на пазъра или за реекспорт. Но М. Соколоски разполага със статистически данни за ежегодните сборове от всяко перо както през XV, така и през XVI век и изрично отбелязва, че тези пера се появили едва в. описите от XVI век (с. 88). Следователно за тяхно събиране през втората половина на предходнот столетие не може да става дума, поради което и позоваването на тях няма основание.
Прочее обнародваният от Б. Цветкова текст отразява действителността от средата на XVI век. При това статутът не съдържа абсолютно никакви конкретни числови данни освен за размерите на таксите; почти напълно липсват споменавания за сериозни занаятчийски производства, повече се говори за внос отвън. На първо място стои облагането на селскостопанските произведения и поземлената феодална рента.
А как изглежда един истински градски статут от XV век, ни показва М. Соколоски с издаването на «закона» за гр. Ниш от 1497 г., който е и единственият засега с несъмнена датировка от XV век. Ниш е бил също голям средновековен град, опустошен при завоеванието. Неговият статут е извънредно кратичък, твърде беден по съдържание. Той визира предимно поземлената рента, продажбата на дрехи и постели, внесени отвън, също както и дървения материал. Количествата и събраните от тях налози не са отбелязани. В документа не се провиждат белезите на местното занаятчийско производство и диференциацията му. (Вж. М. Соколоски. Публикация в Гласник на Институтот за национална история. 1 — 2. Скопjе, 1957, 195 — 200; Б. Цветкова преиздава текста със свой превод от факсимилето на Соколоски в труда си Проучвания върху историята на градовете в българските земи през XV — XVI век. С., 1972.)
Преценката на приведените дотук известия за Скопие създава впечатлението, че този град през XV век все още не е могъл да играе някаква по-съществена роля в стопанството на областта. Това проличава очебийно, ако направим сравнение с Одрин, чийто статут от 1502 г. е също запазен. Документът фиксира естествено положението от последните едно-две десетилетия на предходното столетие. Toй е твърде пространен и крайно подробно разработен. От него са отпаднали изцяло всички приходи от феодалната поземлена рента; вероятно те са били обект на отделен статут. Тук са останали само перата, отнасящи се към градската занаятчийска промишленост и търговията. А това е твърде показателно. Според правилата суровините, които се изнасят на градския пазар за нуждите на занаятчийското производство, са отмерени в големи количества. Отделните занаяти са организирани в еснафи начело с кехая, които закупува суровините за по-нататъшно разпределяне между отделните работилници и майстори. Предвижда се възможност част от суровините след задоволяване на градските нужди да могат да се изкупуват от външни търговци за износ към Цариград. Установен е ценоразпис на занаятчийските произведения, категоризирани в три качества съобразно материала и изработката. Пазарът е задължително място за покупко-продажби; нарочен чиновник бди на неговата територия за реда и за спазването на ценоразписа. Изброените производства, стоки, работилници и търговски заведения са: брашнарски дюкяни, хлебопекарници и хлебопродавници, месарски дюкяни, гостилници, шербетчии, бакалници с най-различни сгоки, някои от които внесени от далечни краища на държавата, производство на цветни сахтияни и гьон, чехларство и обущарство, бояджийство, дръндарство, шивачество, кебеджийство, дърводелство и зидарство, търговия с «ахтарски стоки» — черен пипер, кимион, бои, кожарски и текстилни, стипца, хартия за писане и др., манифактурна търговия с тафта и други вносни материи, копринарство, златарство, медникарство, железарство и подкопачество, търговия със сол, свещарство, търговия с лен, с обработен дървен материал, производство на чекръци за предене, баняджийство и др. Списъкът показва колко рязко се отличава икономиката на Одрин от онази на Скопие и Ниш. Затова поставяме Одрин в групата на градовете със стабилизирано в значителна степен стопанство през XV век. Случаят с Одрин, разбира се, е по-особен, защото десетилетия наред той е бил столица на османската държава и постоянно султанско седалище, което съзнателно и непрекъснато е било снабдявано с всичко нужно за двореца и хареми, за дипломатическите пратеничества и за големите войскови поделения. Така че Одрин не може да бъде смятан за «нормален» в нашия смисъл град, макар да има известно условно значение като икономически еталон. Вж. О. L. Barkan, Bazi buyuk sehirlerde. . . Т. V, II, 1942, № 9, pp. 168— 177. В това издание е отбелязана и датата на документа, която има изключително значение за историческото му тълкуване. Б. Цветкова прави ново издание по друг препис и със собствен превод от факсимилето, обаче без датировка. Вж. споменатия труд.