Българската народност през XV век, Демографско и етнографско изследване
Хр. Гандев

I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
 

1. ДЕМОГРАФСКА ДОКУМЕНТАЦИЯ ЗА XV В.

Книгата е изградена в по-голямата си част върху османската фискална документация от XV и началото на XVI в. Данните, които се използуват тук, имат масов характер и затова към тях могат да се приложат два модерни метода, пренесени от други науки в историческото изследване. Става дума за репрезентативното изчисление и за структурно-систематичното обвързване на наблюдаваните в проучването явления. Първият метод се състои, просто казано, в определяне на цялото по една или няколко негови части или, изразено в исторически аспект, в обобщаване на явления от една или повече области за цялата страна. В случая обаче трябва да се спазват строго определени математически правила, за да се получи надежден краен резултат. Този метод е възприет във всички статистически институти. По него именно се следи движението на населението в една страна всяка година, без да се прави ежегодно преброяване. Структурно-систематичното обвързване пък е пренесено от биологията в социалните науки, като при всяко от тях се изисква известно приспособяване във връзка със спецификата на обектите. По същество този втори метод разглежда всяка част на дадено живо цяло като структура, пригодена за функциониране или изявяване към околните на нея части, с които образува система. В историческата наука естеството на свързването е причинно-следствено, което ще рече, че цяла верига структурни по характер исторически явления, произтичащи едни от други, се съчетават в система. Посочените два метода често се допълват взаимно и така осветляват по-ярко историческата картина. Предлагаме на читателя изследване, което има задачата да допринесе за изясняване състоянието на българската народност през XV в. като демографско и етнографско цяло. С това преломно столетие приключва един дълъг етап на развитие, за да започне нов, през който българският народ изпитва дълбоки жизнени промени в резултат османотурското нашествие и изпадането му в робство. Всичко онова , което насилствено задържа и изкривява естествения исторически път на народността, представлява голям научен интерес, защото то променя възможностите и линиите на развитието й през следващия период от XVI до XIX в. включително. Именно тези промени в живота на народността ще бъдат предмет на изследването: острите, масови и бързи изменения на демографските му позиции в най-широкия смисъл на думата, стопанските сътресения, разрушаването и мъчителното преустройване на обществената структура във всичките й степени, обедняването и стагнирането на духовния живот, социалнопсихологическото въздействие на преживяваните събития върху духовния бит и върху народната душевност, в която се появяват нови черти.

Осветляването, макар и частично, на тези процеси може да доведе до три полезни научни резултата. Първият е опознаването на непроучваните досега от гледището на историческата етнография нови моменти в битието на народността. Вторият резултат ще бъде отчитането на онова, което тя е загубила или запазила от българското си средновековно достояние. А третият ще бъде по-отчетливото и по-съдържателно определяне на актива и пасива, с които народността преминава в следващия исторически период — XVI — XIX в. По такъв начин ще се уясни в кои области на живота какво повече е постигнал българският народ от XVI в. до времето на Възраждането и Освобождението.

В изследването ще се търси отговор и на въпроса, дали през XV в. съществуват, или се създават всеобщо разпространени белези в бита и културата на българите, които са малко познати досега и които ги характеризират като обособен по съзнание народностен колектив, покриващ исторически стабилна етническа територия.

Проучването обхваща само масови демографски, материално-битови и културни процеси, които са предмет на историческата етнография и разкриват предимно етногенетични явления. Подобен подход изисква изворови данни, които също имат известна масова статистическа стойност. През последните две десетилетия те бяха издирени и в значителна част издадени. Това са различните видове османски регистри за феодално зависимото население в българските земи през XV в. Сред тях особено важно място заемат като извори подробните описи на селищата с означаване имената на главите на домакинствата — мъже, жени вдовици и отделно невръстни момчета. Тези така наречени «подробни регистри» (муфасал дефтерлер) съдържат и множество други допълнителни сведения от стопанско, материално-битово и социално естество. Голяма заслуга за научното изследване на споменатите документи имат нашите османисти Б. Цветкова, В. Мутафчиева, Б. Недков, Стр. Димитров, Н. Тодоров, Р. Стойков, Н. Попов, Ст. Андреев, Ел. Грозданова и др. Значителен принос в това дело имат и редица югославски и турски османисти, като Х. Шабанович, М. Соколски и Д. Боянич-Лукач, О. Баркан, Х. Иналджик, Т. Гьокбилгин и др.

Подробните описи на ленните владения, както и кратките (без имената на главите на домакинствата), които се отнасят към XV век, са запазени и издадени отчасти. Те представят държавната регистрация на отделните обекти в градовете и селата, раздавани като едри владения — хасове, средни — зеамети, и дребни — тимари. Преписи от същите регистри се използуват и за събиране на държавните данъци. Описите представляват от себе си фактически попълнени формуляри с масов и еднотипен статистически материал [1].

Първичните описания се правят по места от данъчни чиновници и писари с помощта на местни осведомители. Лицата са записани с две имена — лично и бащино (по-рядко се отбелязва професия или прякор); когато семейството се води от вдовица, в регистъра се записва нейното име. Но поначало лицата от женски пол не се отбелязват съгласно ислямския закон.

Ако се разгледа внимателно съдържанието на всички налични описи, може да се установи ясно процедурата на тяхното съставяне. Нарочен финансов чиновник, придружен от опитен професионален писар, обхождал селище по селище определената му за регистрация област и по места чрез преводачи установявал броя на поземлените надели (бащини) и имената на държателите им; чиновникът преглеждал землището, за да провери културите, горите, градините, водениците и пр. В тази процедура участвували, както се вижда, и местните селяни, които давали устни декларации и казвали имената си. Някъде тези сведения, изглежда, били събирани само от селските отговорници. Съставеният под диктовката на чиновника опис представлявал оригиналът, от който впоследствие централното финансово ведомство извличало преписи. От тези преписи се комплектували цялостни регистри за отделните части на империята и се изпращали съответните откъси в отделните административни седалища на областите за сведение, местно изпълнение и за справки при повдигане на съдебни спорове или за пререгистрация при подновяване на владенческите права след заемането на престола от нов султан. От всички звена на цялата тази процедурна система за настоящото изследване най-голямо значение има фактът на личното наблюдение и личния досег на фискалния чиновник със селата, имотите и селяните. Този именно момент, който укрепва автентичността на описите като извори, проличава не само от документите. Той е засвидетелствуван и официално от османски извори като практикувана процедура през XVI век [2].

Набелязаната регистрационна система не е създадена от османската държава, както смятат някои турски историци, пренебрегвайки византийските археографски паметници от този вид. Османските описи са направо копирани от византийските с пропускане на членовете на домакинствата от женски пол. И до днес са налице стотици описи на ленни владения на феодали, манастири или църкви, особено в ръкописните сбирки на Атон. Тези така наречени на византийски език «практика'» показват, че още от XI век (1073 г.) нататък византийските държавни регистрационни служби правели описи, каквито има запазени от XIII и XIV век, че дори и от първата половина на XV век до падането на Цариград под османска власт и изчезването на Византийската империя. Повече от споменатите «практика'» са издадени. Същата регистрация била позната и в българските земи. Това се вижда от грамотите за даряване на села, селяни или поземлени имоти на манастири от български владетели или боляри. Византийските феодални описи са разгледани подробно от Ив. Дуйчев [3]. Прочее османската регистрация през XV век не е била за българското население нещо ново, а традиция, позната отдавна. Тази стабилност на явлението допринася косвено за доброто качество на регистрацията. Разбира се, както във всяка действуваща регистрационна система през средновековието, така и в тази не липсват известни слабости, пропуски, неясности и грешки. Те се дължат и на служебно опорочаване, и на слаба професионална подготовка на писарите, придружаващи служебните лица по регистрацията, а и на тяхното нетърпение и прибързаност в отделни случаи.

Използуваната османотурска документация датира от средата до края на XV век, по-точно до 1503 — 1505 г. И само един опис — този за сечищата в югозападната част на македонската област (вж. съкращение VI), се приема от издателите за съставен през 20-те години на XVI век.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Как изглежда той в обнародван вид, проличава най-ясно в съкр. I и II

2. Jnalcik, H. Ottoman methods of conquest. Studia Islamica, II, 1954, pp. 110— 111; Inalcik H. Heiri 835 tarihli suret-i defter-i sandcak-i Arvanid. Ankara, 1954, pp. XIX — XXIII. По-подробно за регистрационния режим i практика вж. Димитров. Стр. За датировката на някои османски регистри от XV в. — Изв. на БИД, кн. XXV, 1968, 231 — 250.

3. Вж. Ив. Дуйчев, Славянски местни и лични имена във византийските описни книги.— Изв. на ИБЕ, кн. VIII, 1962, 197 — 215; Iv. Dujcev, Contribution a l'etude des praktika byzantins. Etudes historiques а l'occasion du er Congres international des etudes balkaniques et sud-est europeennes — Sofia. Sofia, 1966, pp. 111 — 123.