Приложение
Маджари в Софийско и сведенията на Кремиковския надпис от края на XVI в. [*]
Съзнавам, че предложената работа излиза извън общоприетите хронологически рамки на Българското средновековие. Времето, което е обект на това разглеждане, е част от Късното средновековие на Европейския Югоизток. От друга страна, проучванията на Кремиковския надпис и на редица писмени извори не дават задоволителен отговор на въпросите за засвидетелстваното маджарско присъствие в Софийско през разглеждания период. Според мен има възможност за по-прецизно датиране на този късносредновсковен български надпис, въпреки голямата дискусия около неговата хронология, породена от неясното изписване на годината в края му [1].
Повод за написването на приложението даде запознаването ми на място с оригинала на Кремиковския надпис, съхраняван в Църковния историко-археологически музей в София [2]. След като проучих всички изследвания за надписа за мен стана ясно, че той трябва да се датира в края на XVI в. Най-убедителни в това отношение са доводите на Ив. Гошев и Г. Иванов, които разчитат неясната година като 1597 или 1598 [3].
Съществува възможност за още по-прецизна датировка. Тъй като дискусията все още не може да се смята за решена поради непривличането на редица писмени извори, ще си позволя да взема отношение към текста на надписа. Най-напред ще припомня последните шест реда от него без годината:
*. Става дума за надписа върху каменния свещник от Кремиковската църква „Св. Петка", който условно ще се нарича тук Кремиковски надпис, макар че съществуват и други надписи от Кремиковци (главно от манастира) от същата епоха (срв. Паскалева-Кабадаиева, Църквата „Св. Георги", 17—31).
291
Кремиковският надпис
Като цяло Кремиковският надпис носи определена информация, която засята турско-унгарските и българо-унгарските отношения през XVI в. Със сигурност може да се приеме за достоверно, че тогава в Софийско се появили три огромни унгарски топа, когато там имало „голям мор", т. е. по време на война или епидемия.
Като че ли най-неясният момент в информацията на надписа е как се стигнало до появата на тези унгарски топове в Софийско. Някой определено би могъл да издигне хипотезата, че става дума за мирно преминаване на унгарски топове, транспортирани в Османската
292
империя като трофейни или вследствие на „оръжейна сделка" между турци и маджари в момент, когато двете страни не воювали помежду си, а в Софийско върлувала някаква епидемия, например чума [5]. Подобна хипотеза би влязла в съзвучие с датировкитс на Ст. Михайлов и П. Мутафчиев — съответно, 1512 и 1520 г., но това изглежда правдоподобно само на пръв поглед. Действително през посоченото време между турци и унгарци съществували военни примирия, но те всъщност не били спазвани. Например след като през 1512 г. турски отряди опустошили Хърватско, трансилванският княз Стефан Батори удържал победа срещу турците при Белград, а войските на Янош Заполяй обсадили, макар и безуспешно Смедерево; през 1520 г. турците успели да превземат няколко крепости в Босна и Далмация, което предизвикало действия на унгарците срещу тях [6]. Всичко това прави несъстоятелна подобна трактовка, още повече, че сведенията за чумна епидемия в Софийско се отнасят също за друго време — извън предложените 1530 [7], 1547 [8] и 1555 г. [9] Трудно може да се възприеме логиката, че турците придобили въпросните топове като трофейни по време на война и епидемия едновременно. В такъв случай защо те били транспортирани от евентуалните полесражения или от по-застрашените гранични крепости през Софийско към столицата?
Затова приемам доводите на изследователите, които датират Кремиковския надпис в края на XVI в. и обвързват информацията от него с военни действия между турци и маджари. Действително между 1593—1606 г. Османската империя, от една страна, и обединените сили на Трансилванското унгарско княжество, Хабсбургите, Влашко и Молдова — от друга, водели т. нар. „Петнадесетгодишна война", която засегнала и редица български области, особено на юг от Дунава [10]. Съществуват няколко писмени извора предимно от западен произход, които позволяват да се направи изводът, че Софийско също три пъти било въвлечено в бойните действия на маджари, румънци и сърби срещу турците по време на Петнадесетгодишната война: през късната зима на 1595, през пролетта на 1596, а вероятно и през есента на 1598 г. Тъй като тези сведения имат пряко отношение към информацията и датировката на Кремиковския надпис, ще си позволя да ги разгледам малко по-подробно.
Първото и най-съвременно известие представлява донесение до Хабсбургския императорски двор, който тогава се намирал в Прага, от тогавашния немско-унгарски град Кашау, Каша (дн. Кошице в Словакия), датирано в края на март 1595 г.:
„От Седмоградско се получи сигурно известие, че 2000 свободни хайдуки заедно с расци (сърби) са нападнали града София, който се намира на ... (не-
293
неясно колко: 12—14 или 1214? — б. а.) мили от Константинопол. Те изненадващо завладели и разграбили града, като самите престояли там [известно време]. Но намирайки, че са слаби и не ще успеят да задържат града, те взели най-добрата плячка от хора и вещи и се оттеглили обратно към ... (неясно: Rugg? — б. а.), като при деленето [на плячката] на всяка сабя (т. е. на всеки един от хайдуките — б. а.) се паднало повече от 300 дуката." [11]
Същото сведение в по-кратка форма, но с по-точна датировка на самото събитие се съдържа в една хроника от Нюрнберг:
„През февруари 1595 г. се събраха 2000 сърби и хайдути и като преминаха Дунава, нападнаха София, разграбиха я и я опожариха, и отнесоха оттам огромна плячка..." [12]
Тези известия недвусмислено показват, че през феврурари 1595 г. Софийско се оказало пряко въвлечено в Петнадесетгодишната война един-два месеца след като съединените сили на маджари и румънци нападнали Оряхово, Никопол, Хърсово, Силистра и Русчук [13]. При това нападението на съюзниците християни било най-сериозното през цялата война, тъй като в резултат на него била превзета за кратко време самата София.
Обективността изисква да се спра и на останалите сведения за въвличането на Софийско в театъра на бойните действия. Например когато през пролетта на 1596 г. новият румелийски бейлербей Хасан паша се опитал да се придвижи от Северна България към София, за да посрещне султана, влашкият княз изпратил известния Баба Новак да заварди със своите хайдути проходите в Балкана, по които се очаквало да минат турците [14]. Според унгарската хроника на Самошкьози Баба Новак опожарил крепостта Враца. След това тръгнал към планината Барканча (Берковица), която се издига над Враца близо до планината Новак, и бродил с войската из нея, като стигнал близо до София [15]. Интересни са и пътните бележки на аптекаря Фридрих Зайдел, който се завръщал от Цариград в родината си през 1596 г. При София му направило впечатление, че „градът е пълен с външни турци, татари и войници...", а след като потеглил от София за Ниш, изпитал големи затруднения, „понеже голям брой хора бяха избити на купове от всички страни" [16]. Секретарят на английското посолство Томас Глоувър, който придружавал с посланика султан Мехмед III при похода му към Унгария през 1596 г., съобщава, че в отсечката между Пазарджик и Ниш „видяхме двама души убити по най-жесток начин. Бяха набучени на кол, прокаран през тялото им и който излизаше през врата им, а колът бе изправен. Причината била, че убили един еничарин, а те били християни." [17] Може би това дава основание на редица автори да твърдят за
294
въстание на български селяни, пастири и хайдути през с. г. при София [18]. Съществуват и по-общи известия от някои приписки: в един триод на Ипекската патриаршия от 1596 г.:
[19];
в триод на поп Дехо от Котел: ,,...и ходи султан Ахмед (Мехмед III) срещу маджарите в 1596 г." [20]
Всички тези сведения обаче не съдържат преки указания за евентуалната поява на тежка унгарска артилерия в Софийско през пролетта на 1596 г., за разлика от известията за предходната година.
Най-несигурни са сведенията за за евентуалното въвличане на Софийско във военните действия през 1598 г., когато избухнало т. нар. „Първо търновско въстание" [21]. Първото от тях се съдържа в твърдението на Михай Витязул в писмото му до австрийския ерцхерцог Максимилиан (бъдещия император) от 16 октомври с. г., че
„до София опожарих две хиляди села, а хората — християни или българи от тези села, големи и малки... ги прехвърлих оттатък Дунава" [22].
Малко преди това обаче влашкият княз изрично отбелязва, че би продължил пътя си чак до Адрианопол, ако имал артилерия и ако не бил спъван в тези си намерения от трансилванския княз Сигизмунд Батори [23]. Според мен е трудно да се каже дали влашкият княз действително достигнал София. От едно донесение на императорския комисар във Влашко до същия ерцхерцог Максимилиан, писано по същото време (8 октомври 1598 г.), става ясно, че хайдуки отново завардили проходите в Западна Стара (Новак) планина, но без да се споменава за някаква акция към София [24]. Действително информацията, която дава самият Михай Витязул за опустошенията до София, се повтаря и в две по-късни донесения — от 12 и 14 август 1599 г. съответно от Мишколц и Каша [25], но те не съобщават нищо ново. Затова мисля, че е твърде невероятно именно през есента на 1598 г. в Софийско да са се появили някакви унгарски топове, както свидетелства Михай Витязул, и поради промяната в позицията на трансилванския княз по отношение на водената война срещу турците и спрямо Хабсбургите [26].
Следователно сведенията на Кремиковския надпис за появата на три големи унгарски топа и „големия мор" в Софийско биха могли да се свържат най-лесно с информацията на писмените извори за превземането на София от голям отряд „хайдути", подпомогнати от сърби. Това несъмнено било последвано от големи репресии на турците над българското население, което явно не останало безучастно към военната акция на съюзената християнска войска [27]. На пръв поглед някой би могъл да възрази: какво общо биха могли да имат хайдушката акция и появата на маджарските топове в Софийско?
295
Но какво всъщност имали предвид цитираните немски извори, употребявайки термина „хайдуки — Heyducken"? В случая едва ли е валидно разпространеното в българския фолклор значение „народни отмъститсли" [28]. Мисля, че то не се покрива и с последното научно обяснение на термина във връзка с въпросното събитие от разглежданото време: „бойците от особени дружини, набирани предимно от решителни и закалени мъже, дошли от балканските страни — българи, сърби, маджари и други" [29].
Всъщност хайдуките / хайдутите (от унг. hajt, hajtó, hajdú = подкарвачи на добитък, говедари) се оформили наистина като особена военно-социална категория в Трансилванското унгарско княжество през XVI в. Тя била съставена главно от свободни селяни и дребни благородници от тогавашна Южна Унгария, които първоначално били наемани за охрана или „особени задачи" от едрите господари, впоследствие били използвани от Сигизмунд Батори предимно във войната срещу турците, а по-късно от Иштван Бочкай — главно срещу Хабсбургите [30]. По принцип хайдуките били организирани като лековъоръжена пехота или конница, обикновено без придружаваща артилерия, но това не изключвало съвместните им действия с по- тежковъоръжени унгарски части. Така през февруари 1551 г. хайдуки от Трансилвания начело с Михай Тот, бивш съдия и управител на Сегед, нападнали турците, които държали родния му град, и успели да го превземат с изключение на циталелата, макар че по-късно турците успели да си възвърнат града [31]. Акцията на маджари-хайдуки от Трансилвания и сърби (вероятно от Банат) в Софийско през февруари—март 1595 г. според мен не била обикновен разбойнически набег, а сериозно и добре подготвено нападение с използването на артилерия, което им дало възможност да завладеят и задържат, макар и за кратко време, такъв сравнително голям град като София
Тази теза засята до голяма степен проблема с точното датиране на Кремиковския надпис. Тъй като заедно със ст. н. с. В. Герасимова проучихме отново оригинала на надписа, особено в последната му част, където е изписана годината, стигнахме до ново заключение за евентуалното му предатиране, което има пряко отношение към посочените сведения. Затова ще се постарая да го изложа по- подробно [32].
Най-неясната част от надписа, както забелязва още П. Мутафчиев, е изписването на неговата година. Създава се впечатлението, че каменоделецът-инскриптор, вероятно от отегчение или разсеяност накрая е пропуснал или сбъркал крайна буква, обозначаваща точната голина.
296
На пръв поглед могат да се разчетат следните букви, обозначаващи годината: Z H P A, т. е. Z и P A = 7101 от Сътворението на света или 1593 г. от Р. Хр. Но както отбелязва Ив. Гошев, наистина личи, че между последните букви Р и А е направен опит да се вмести още един знак. Според него това е буквата E, или съчетанието се допълва като Z H P E A и се разчита като Z и P E (= 7105) А[прил месец], т. е. „април 1597 г. от Р. Хр." [33] Макар и не особено коректно, това разчитане се възприема и от Г. Иванов, който обаче сборува цифровите значения на последните две букви и възприема годината 7106, т. е. 1598 г. от Р. Хр. [34]
Действително между последните две букви е вмъкнат или направен опит да се вмъкне още един знак, като според нас съчетанието, обозначаващо годината, има следния вид:
Въпросният знак между P и A прилича най-много на буквата γ / Г, която има цифрово значение 5. Следователно съществуват няколко варианта за разчитането на въпросното съчетание от букви, обозначаващи годината от Сътворението на света, през която е бил изработен надписът:
1. Съчетанието трябва да се възприема като Z P Г (= 7103) А(прил) или А(вгуст), т. е. като „април (август) 1595 г." Този вариант е най-правдоподобен, още повече, че кореспондира най-пълно и със сведенията на писмените извори. Като подвариант може да се допусне, че след като осъзнал първоначалната си грешка, инскрипторът решил само да вмъкне γ / Г, но не си дал труда после да изтрие погрешната буква А.
2. Съчетанието Z P Г A може да се възприеме като цялостно изписване на годината. При положение, че цифровата стойност на последните две букви се сборува, тя трябва да се разчита като 7104, т. е. 1596 г. от Р. Хр. Този вариант е по-малко вероятен. Тъй като обаче подобна възможност е „обоснована" в последната работа за Кремиковския надпис, която вече е залегнала безкритично и в други изследвания, ще си позволя да я разгледам по-обстойно.
Г. Иванов привежда два основни аргумента-примера в подкрепа на своята обосновка за евентуално сборуване на цифровата стойност на последните две букви от годината на Кремиковския надпис:
А. Надгробният надпис на Рада, открит до една самотна полуразрушена църква в подножието на крепостта Раковина до Белово. Г. Иванов приема безкритично разчетената от първия издател година, предадена с пет букви: Z C P Г W, въпреки че той не се ангажира
297
с точно датиране, тъй като според него има някакво объркване на годината от надписа в десетиците и единиците [35]. Всъщност това е най-сериозният аргумент на Г. Иванов, тъй като при подобно разчитане не остава нито друго, освен и тук да се допусне някакво сборуване на цифровата стойност на последните две букви.
За щастие, по-късно е направено още едно по-професионално изследване на въпросния надпис, според което обаче съчетанието, предаващо годината, се разчита като Z C H N B, т. е. 72 (и) 52 г. от Сътворението или 1774 г. от Р. Хр. [36] Изписването на годината не прави никакво изключение от общоприетия канон при буквеното предаване на датата от Сътворението.
Б. Вторият аргумент е твърде несериозен, тъй като дава за пример едно явно сгрешено двойно датиране (от Сътворението и от Р. Хр.) в приписка от ръкопис — при това би могло да се допусне, че с две букви са изписани стотиците в годините от християнското летоброене (sicс!), но в такъв случай се получава разлика между двете стойности от 113 години [37]! Явно въпросният пример също не подкрепя хипотезата на Г. Иванов за съществуването на практиката да се предава цифровата стойност на годината от някои надписи с повече от една буква.
На мен и на други колеги-епиграфи, с които се консултирах, не е известен някакъв друг пример за подобно „двойно" предаване на цифровата стойност на годината в средновековната епиграфика.
Накрая още веднъж бих искал да припомня, че сведенията за въвличането на Софийско във войната през 1596 г. са много по-несигурни, отколкото тези от предходната година.
3. Би могло да се допусне, че последната буква А изразявала индиктиона (първи), както е склонен да смята Ст. Михайлов. Този вариант е най-неприемливият поради две основни причини:
А. Първи индиктион наистина отговаря на 1512, както е възприел Ст. Михайлов, но не и на 1595, каквото е нашето предложение — най-близките първи индиктиони отговарят на 1587 и 1602 г. [38];
Б. След 1500 г. индиктионът постепенно излиза от употреба, което я прави към края на XVI в. изключително проблематична [39].
Съчетанието, обозначаващо датировката в края на Кремиковския надпис, според мен вероятно трябва да се чете като „1595 г. от Р. Хр." или „1595 април от Р. Хр.". Това означава, че надписът бил изработен след изненадващата поява на маджари-хайдуки от Трансилвания с три големи топа, които подпомогнати от сърби, превзели София през февруари—март на с. г. След изтеглянето им обаче сред българското население настъпил „голям мор", т. е. били дадени много жертви след големите репресии, предприети от турците.
.