В. Знаме
Дописки
130. За народа черковниятъ въпросъ е вече анахронизъмъ (Цариградъ, 23 мартъ)
131. Да води нѣкой народа си не ще каже да върви изотзадъ (Цариградъ, 27 априлъ)
132. Ножъ, ножъ! ножътъ ще да спаси нашитѣ глави отъ погибель (Ломъ, 17 априлъ)
133. Мечъ и огънь, огънь и мечъ сѫ нашитѣ най-вѣрни приятели (Свищовъ, 28 априлъ)
134. Турция бере душа (Цариградъ, 2 май)
135. Нѣма за българина човѣшки животъ въ Турция (Русчукъ, 4 май)
136. Екзархията е безсилна да запази интереситѣ на народа (Букурещъ, 17 май)
137. Заточенитѣ българи (Деари-Бекиръ 25 априлъ)
138. Частниятъ животъ на човѣка е тѣсно свързанъ съ неговата обществена деятелность (Цариградъ, 18 май)
139. Не филантропия, а коренни реформи (Цариградъ, 24 май)
(За народа черковниятъ въпросъ е вече анахронизъмъ)
Азъ съмъ билъ всѣкога съ такова убеждение, че какъвто и въпросъ да се появи между насъ, той не може да
364
узрѣе и да се реши, ако народътъ не усѣща въ него нѣкаква си нужда и ако той не отговаря на неговитѣ цели и стремления. Азъ се чудя на тукашнитѣ наши патриоти, като гледамъ, че тѣ постоянно обвиняватъ народа за това, че той е охладнѣлъ къмъ екзархията, че се не занимава съ въпроса за нейното сѫществуване и че се не грижи да ѝ даде по-голѣма важность и по-голѣмъ авторитетъ, както въ очитѣ на правителството, така и въ очитѣ на съседнитѣ съ насъ черкви и народи. Причинитѣ на тая студенина едни приписватъ на неспособностьта на нашето духовенство, а особено на екзарха; други — на интригитѣ между екзархийския съветъ и цариградскитѣ чорбаджии; а трети — на характера и на апатията на всичкия почти български народъ. „Никой не е кривъ вѣ това отношение, говори в. „Напредъкъ”, а тоя никой сме ние всички”. Азъ не съмъ съгласенъ съ тоя безсмисленъ афоризъмъ. Безъ потвърдението на устава и безъ справедливия и окончателния резултатъ на истилямитѣ [1] въ смѣсенитѣ епархии, екзархията е въ несъстояние да даде това, което е очаквалъ нѣкога си народътъ отъ нея; цариградскитѣ българи и екзархийския съветъ не могатъ да направятъ нищо безъ конкурса и безъ съчувствието на народа; а самиятъ народъ — това всѣки вече види, — не може и не желае да очаква отъ калимявкитѣ нищо повече отъ това, което е придобилъ въ продължение на 15-годишната си борба съ гърцитѣ. За него черковниятъ въпросъ е вече анахронизъмъ и правдинитѣ, които му е дало неговото решение, не облекчаватъ никакъ неговия страдалчески животъ. Какво искате отъ тоя народъ, т. е. каква помощь и какво съчувствие може да ви даде той, когато вие му не давате нищо и когато той исторически е привикналъ да гледа на васъ като на свои паразити? Единствената негова цель въ борбата противъ своитѣ духовни експлоататори бѣше да се отърве отъ тѣхното православно безчовѣчие и да скѫси до нѣйде рѫцетѣ на своитѣ политически тирани. Но това се показа невъзможно. Стойте сега вие като патки край морето, крякайте и се кѫпете въ своя допотопенъ патриотизъмъ! Вълнитѣ, които произвеждате съ вашитѣ гнуснави и безцелни интриги, нѣма да възвълнуватъ масата, която е утихнала и притаила своето дихание предъ една, може би, много по-страшна буря, нежели тая, която вчера е утихнала. . . Пазете се само да не би съ политическото корабокрушение да отидете и вие на дъното на морето. Вие видите
1. Истилямитѣ.
365
и чуете навсѣкѫде около васъ страдания и глухи роптания, навсѣкѫде черно и безчовѣчно тегло и, безъ да обръщате какво-годе внимание на това, борите се за власть и за първенство и трошите силитѣ си за магарешката сѣнка. Ако не можете да оставите екзархията настрана и да повдигнете на крака политическия въпросъ, то не сърдете се на народа за това, че той не ще даже и да ви знае, и не обвинявайте неговитѣ млади сили за това, че тѣ сѫ вземали друго направление и че сѫ се устремили къмъ друга цель. Турция умира, а вие карате гладниятъ, жедниятъ и поробениятъ народъ да се моли богу, да учи буквара и катихизиса, и чакате да ви хариже умиращиятъ нѣколко хиляди реформаторски нули и да ви назначи за опекуни на неговитѣ сироти робове. Впрочемъ, ако ви е оставилъ народътъ, то ще да ви остава и азъ и ще да мина да поговоря за агитѣ.
Оная недѣля азъ явихъ, че на ауденцията, която султанътъ бѣше далъ на графъ Зичи, първиятъ се бѣше оплаквалъ предъ австрийския посланикъ цѣлъ единъ часъ отъ политиката на Австрия, а сега ще да прибавя, че тая ауденция ще да има твърде важни последствия за босфорскитѣ шарлатани. Графъ Зичи, баронъ Вертеръ и нѣколко души противници на Хюсеинъ-Авни паша поддърѫатъ пратеницитѣ на г. Хирша за експлоатирането румелийскитѣ желѣзни пѫтища и, — ако и да се е съставила особена комисия, за да разглежда тия претенции, — незадоволството отъ дветѣ страни расте все повече и повече. После ауденцията, т. е. после унижението на падишаха, той е поискалъ да промѣни Австрия своя посланикъ, но, намѣсто да се изпълни волята на царя надъ царетѣ, работата, прие съвсемъ противоположно направление. Размирицитѣ по въпроса на желѣзнитѣ пѫтища ще да свали граховския пехливанинъ отъ столицата и ще да го научи втоти пѫть да не наговаря господарина си да се отказва отъ своитѣ височайши думи и обещания. Падишахътъ бѣше казалъ преди нѣколко време на г. Зичи, че той не е никакъ противенъ на това, дето дружеството за експлоатирването желѣзнитѣ пѫтища въ Турция е премѣстило своето седалище изъ Парижъ въ Виена и съ това се е преобърнало на австрийско дружество. Но г. Хюсеинъ е наговорилъ намѣстника на пророка да се откаже отъ тия думи и да турне въ критическо положение австрийския графъ. За това Хюсеинъ трѣбва да падне.
По областитѣ сѫ захванали вече да ставатъ голѣми промѣнения и замѣстване на валиитѣ. Между множеството дру-
366
ги свалени валии въ Цариградъ е повиканъ и аданския валия Махмудъ-паша, който не е даже чакалъ да пристигне неговиятъ отмѣнникъ. Той ще да отмѣсти Хюсеина, който надали ще може да се удържи, даже като воененъ министъръ, защото неговитѣ пехливански способности сѫ докарали Турция да се надвеси надъ гроба си. Махмудъ ще може баремъ да облекчи нейната смърть. Мнозина искатъ да кажатъ, че Валиде султанката [1] ще да се възпротиви енергически противъ свалянето на нейния любимецъ (да не повдигне нѣкаква харемна революция? р.), но азъ мисля противното. За да излѣзе баремъ временно изъ това крайно критическо положение, султанътъ трѣбва да пожертвува своитѣ плътски чувства къмъ земнитѣ грижи. Впрочемъ, въ Турция, а особено въ нейния държавенъ харемъ, сѫ възможни такива анормални явления, каквито не сѫществуватъ даже въ „Халимата”. [2]
Какъ ще да си обясните вие, напримѣръ, следнитѣ нѣколко противоположни случаи? Валиде султанката подарява на своя новъ кехая една табакера, която струва около 2,000 лири, а въ Анадола, дето щастието на раята е прекипѣло вече отъ пресищане, единъ сиромахъ продава жената си за 6 крини жито! На единъ отъ редакторитѣ на турскитѣ хавадиши на име Мехмедъ-Арифъ-ефенди, на когото кожата е твърде гладка и лъскава, държавната меценатка е подарила 200 лири за една твърде безсолна химна относително нейнитѣ душевни и тѣлесни добродетели, а изъ ближнитѣ страни на Мала Азия почти всѣки день достигатъ до ушитѣ ѝ отчаяни викове за парче хлѣбъ! А н. в. султанътъ е още по-великодушенъ въ това отношение. Роди ли се нейде въ Европа нѣкой царски синъ или нѣкоя княжеска дъщеря, н. величество дарява новорожденото съ такива богати дарове, които поглъщатъ данъцитѣ на единъ или два санджака! А ако смѣтнете при това подаръцитѣ, които той прави на безчисленитѣ свои роднини, то ще да получите такива суми, които надминаватъ даже и държавния дефицитъ. Но простете ми, азъ се забатачихъ съ гнусотиитѣ на турския престолъ и забравихъ да ви кажа нѣколко прѣсни новини. Въ Дамаскъ нѣколко души турци сѫ нападнали кѫщата на английския консулъ съ намѣрение не да го обератъ (обирътъ се не счита за престѫпление въ Турция), а да го убиятъ. Тия турци сѫ били подбудени отъ самитѣ
1. Майка на властвуващия султанъ.
2. Сборникъ отъ арабски приказки.
367
власти, по причина, че консулътъ защищавалъ тамошнитѣ англо-американски мисионери. Но за нещастието на правителството консулътъ е раненъ слабо и злодейцитѣ сѫ издирени и уловени. Ще да видимъ сега не ще ли Джонъ Булъ да се понавѫси къмъ своитѣ любимци. Друга една новина, която твърде много занимана гръцкитѣ ефимериди, е падането на ерусалимския патриархъ Прокопия. Тоя православенъ светецъ, койго незаконно замѣсти преди две години патриарха Кирила, е падналъ по волята на народа и на арабското духовенство. Ако това и да се не харесва на фанариотската патриархана, която неправедно и канонически, и исторически си е присвоила първенството надъ ерусалимския патриархъ, но после изложението на руския синодъ къмъ Александра II, въ което падналиятъ сега патриархъ се обяви за незаконенъ намѣстникъ на св. мѣста, тя е неблагодарна отъ това неочаквано събитие. Ще да видимъ ще признае ли новиятъ патриархъ нашата схизма или ще да последва убежденията на Кирила. И въ единия, и въ другия случай той не ще може да се удържи дълго време време на престола ако не се унищожи схизмата.
Изъ Деаръ-Бекиръ пишатъ до единъ мой приятель, че отъ заточенитѣ е побѣгналъ само единъ сърбинъ, а другото лице (т. е. българинътъ) се е удавилъ. Сърбинътъ е билъ единъ отчаянъ пияница, който е бълнувалъ да убие едно време Митхадъ-паша. Той е отвлѣкълъ 20—30 лири отъ заточеницитѣ и оставилъ тамъ жена, деца и нещастие на своитѣ братя [1]. Д-ръ Мирковичъ и другаритѣ му по нещастие и досега още не сѫ пустнати изъ Мердинската тересхана. Тия хорица ще да си загинатъ, ако имъ се не изпроводи отъ нейде каква годе парична помощь. Безчувствени сѫ нашитѣ хора, безчувствена е била и вашата емиграция! Ние знаеме само да мълчимъ и да търпимъ, а вие само да крещите. А дойде ли случай да излѣзе нѣкое „зрънце” изъ кесията ни или изъ кесията ви, то вие ставате нѣми и глухи, а вие чифути и вѣзвате на кръчмаря очитѣ, за да видите кого той ще да улови — да плати виното. Принципътъ на вашия патриотизъмъ сѫ паричкитѣ, паричкитѣ и пакъ паричкитѣ. Даже и тия, които сѫ били начело на емиграцията, сѫ работили и работятъ само за пари [2].
1. Поради строгитѣ мѣрки, които властитѣ взeмaли въ такива случаи къмъ останалитѣ заточеници.
2. Тукъ се намѣква за Л. Каравеловъ, когото, следъ отказа му отъ революц. дѣло, обвинявали, че е работилъ за пари.
368
Бѫдещностьта на Турция
Подъ това заглавие въ „Neue Freie Presse” е напечатана една статия, която окончателно иде да ни увѣри, че и чифутитѣ вече захванаха да пророкуватъ за смъртьта на Турция, а ние, които най-много би трѣбвало да се интересуваме отъ това неминуемо събитие, вѣрваме още въ магиитѣ на турскитѣ държавни мѫже и всичкитѣ свои надежди основаваме на дуализма, на милостьта на Европа и на нѣкакво си мирно умствено и материално развитие подъ дебелата сѣнка на босфорския идиотъ. За да дадеме пълно понятие на читателитѣ си за пророчеството на виенския израилъ, ние привождаме гореказаната статия и задърѫаме правото си да направиме своитѣ бележки относително нѣкои и други точки, които ни се показаха несъстоятелни за опѣлото на болния човѣкъ. Да послушаме пророчествата на едновременнитѣ турски приятели: (цитатъ отъ вестникъ, отъ който се вижда, че Фуадъ паша оставилъ своето политическо завещание, споредъ което Турция трѣбва да тръгне изъ новъ пѫть). Следъ цитата Ботевъ продължава:
Бедниятъ Фуадъ-паша! Да би можалъ той сега да оживѣе и да види въ какво положение се намира Турция, то той се би уплашилъ отъ исполинския напредъкъ, който е тя направила въ последнитѣ шесть години въ пѫтя къмъ своята пропасть. Приятелството на Англия, изгубванието на което покойниятъ министъръ считаше за по-голѣмо зло, нежели изгубванието на нѣколко провинции, се е преобърнало на студено равнодушие; съ Франция произхожда това сѫщото; Австрия е измѣнила съвсемъ своята восточна политика; Русия е усвоила Срѣдна-Азия и е усилила своето владение въ Техеранъ; така щото Турция, по причина на своитѣ собствени погрѣшки, нѣма вече нито единъ приятель. Царството на падишаха върви все повече и повече къмъ задлъжавание, и види се вече деньтъ, когато бездната на банкрутството ще да погълне своята жертва.
Въ последното време финансиалното положение на Турция е освѣтлено твърде остро изъ Англия. Това освѣтление толкова повече заслужава внимание, защото произлазя отъ единъ човѣкъ, който познава Турция, който е прекаралъ много години на възтокъ и който отблизу се е нагледалъ на злото. Г-нъ Левисъ Фарлей, който преди малко време е обнародвалъ своя жалостенъ взглядъ на Турция, подъ заглавие „The Decline of Turkiy”, говори кратко и ясно: (следва цитатъ отъ Фарлей, отъ
369
който се вижда, че Турция въ финансово отношение е много зле; следъ туй редакторътъ на „Знаме” продължава:)
Редовниятъ доходъ на турското царство, споредъ Фарлея, напълно се състои отъ 180 милиона фиорина [1] на годината. Отъ тая сума султанътъ взема деветата часть, т. е. двайсеть милиона, а съ останалото не излазя се никакъ на край. 150 милиона поглъщатъ процентитѣ на държавния дългъ заедно съ годишната сума за амортизацията (погасението); така щото отъ всичкитѣ други държавни разходи не остава нищо, и то решително нищо. По тая причина портата постоянно прави нови займи, а дълговетѣ растатъ съ страшни размѣри. За двайсетъ години, т. е. отъ 1854 до 1874 г., Турция е направи да 13 займа, на които сумата прави 1,624 милиона фиорина. Отъ тая сума тя е вземала за 11 години, отъ 1854 до 1865 г., само 350 милиона, а, напротивъ, за петь години, т. е. отъ 1869 до 1874 г., цѣли 820 милиона. Откакто е умрѣлъ Али-паша, портата е правила всѣка година новъ займъ и то все съ по-малъкъ курсъ емисия. Въ 1858 година Турция е могла да емитира заемъ съ 15 процента, въ 1863 г. курсътъ падна на 72 процента, а въ 1873 г. на 58 и половина процента.
Отъ тия грамадни суми една часть е вземена за желѣзницитѣ, а съ другата часть не е направено нищо. А паритѣ сѫ се свършили. Фуадъ-паша и Али-паша умрѣха крайно бедни, първиятъ даже като просякъ, за погребението на когото трѣбваше да харчи султанътъ. Но отъ онова време турскитѣ държавници тръгнаха по другъ пѫть. Даудъ-паша, който само три години е билъ министъръ на общественитѣ сгради, остави на рода си около петь милиона фиорина наследство. Имането на Риза-паша се смѣта около 30 милиона, ако той и да е захваналъ своята кариера като слуга въ една бакалница. Мехмедъ-Ружди-паша, нѣкогашенъ великъ везиръ, който преди нѣколко месеца е умрѣлъ като валия въ Хеджасъ, оставилъ е несмѣтни богатства. При това трѣбва да припомнимъ, че единъ цѣлъ милионъ се загуби отъ държавната каса, когато падна Махмудъ-паша, а и до днесъ никой не е можалъ да узнае, де сѫ се дѣнали тия пари.
По брѣговетѣ на Черно-море Турция има прекрасни пристанища, а задъ тия пристанища такива плодородни и богати земи, които нѣматъ равни на себе си. Но тамъ нѣма никакви уредени пѫтища и затова е почти невъзможно да приближи
1. Монета на стойность 2.10 златни франка.
370
храната до тия пристанища. Така сѫщо е и съ търговията въ Трапезунтъ, въ Самсонъ и по другитѣ мѣста, които сѫ процъвтявали нѣкога. Отъ година на година тѣ падатъ, а въ това сѫщо време руското пристанище на Потъ постоянно се повдига. На брѣга на Мала-Азия произхожда това сѫщото явление. Даже и сама Смирна, стариятъ и славниятъ търговски градъ съ своята почти трихилядногодишна история, пада очевидно.
Турция е тежко болна; не е чудно, дето се измишляватъ отчаяни срѣдства за нейното излѣчение. Нашиятъ ингелизинъ, който съ числа въ рѫцетѣ си иска да докаже, че е невъзможно да се удържи още дълго време турското царство на днешнитѣ основи, предлага радикаленъ лѣкъ. Той мисли, че на султана не остава друго нищо, освенъ да продаде европейска Турция на Австрия и на Русия. Тия две държави действително би заплатили добре, и поданицитѣ и мюсюлманитѣ би били доволни отъ тая трампа, а турското царство, ограничено въ своитѣ азиатски владения, могло би да тръгне въ пѫтя на ново и природно развитие. Фарлей описва това развитие действително съ одушевление, „Старовременното величие на халифа, пише той въ края на своята книга, би оживѣло пакъ. Търговията между Индия и Европа, която сега обикаля около мисъ ДобраНадежда, би се върнала въ своя старъ и правъ пѫтъ. Тигъръ и Ефратъ би орошавали пакъ такива градове, каквито сѫ били Вавилонъ и Ниневия, които сѫ стоели нѣкога си на тѣхнитѣ брѣгове. Новиятъ Тамборъ би се напреварялъ съ старовременната слава на Палмира. Оронтъ би косилъ богатствата въ новоизградената Антиохия, „звездата на востокъ”, Смирна би била пакъ единъ драгоцененъ камъкъ за Азия и крайморскитѣ азиятски градове би обновили славата на Тиръ и на Сидонъ.
Тая перспектива е твърде приятна за четене, но ние се боимъ, че за търговията нѣма да произлѣзе нищо добро отъ това. Султанътъ би пристаналъ най-после и на това нѣщо, когато потопътъ на дълговетѣ му дойде до шията, но другитѣ две държави малко ще да се възползуватъ. Русия не би щѣла да купи това, което се надѣе да придобие безъ никаква плата. А въ Австрия никой не ще се реши да употрѣби нѣколко стотина милиони за едно съмнително дѣло. Ако се увеличи монархията на юговостокъ, то ние ще да придобиемъ такава една стихия жители, която, за да възпитаме, би трѣбвало да употрѣбимъ страшни усилия. За такова едно придобивание да трошимъ своитѣ финанси действително не
371
би било полезно. Следователно, предложението на г. Левиса Фарлея за купуванието на Турция ние не можемъ да вземеме за умѣстно, но намираме въ него голѣмо значение за разположението на Англия и за направлението, което британската политика взема относително восточния въпросъ.
(Да води нѣкой народа си не ще каже да върви изотзадъ)
Вие трѣбва вече да сте чули, че граховскиятъ пехливанинъ е падналъ вече отъ везирската столица и че на негово мѣсто е поставенъ за управитель на девлета [1] бившиятъ морски министъръ Ессадъ паша. Когато наследникътъ на пророка повика така неочаквано Махмуда изъ Аданъ, то всичкитѣ турски политици си помислили, че генералъ Игнатиевъ и графъ Зичи сѫ спечелили победа надъ Валиде-султанката и че въ следствие на това великиятъ крадецъ на единъ милионъ франка като съ вълшебенъ жезълъ ще да възкреси отечеството на Баязида и Мохамеда II. Но въ Турция майката на султана и тритѣ хиляди харемни кобили иматъ много по-голѣмо влияние надъ падишаха, нежели даже самъ аллахътъ съ своитѣ хаджи Бекташи и хаджи Хайвати. Намѣсто Махмуда, майката на султана постави за везиръ Ессада, който се отличава отъ своя предшественикъ до толкова, доколкото се отличава магарето отъ осела, катърътъ отъ мулето и кучето отъ псето. Както всичкитѣ турски чиновници, така и Ессадъ е захваналъ своята политическа кариера още въ утробата на майка си, научилъ се е да марширува въ Цариградъ, умѣе да изказва глупоститѣ си на езика на Фенелона, а станалъ е везиринъ само за това, защото после Хюсеина той е пръвъ пехливанинъ въ държавата и втори любимецъ на Азисовата майка. Но че и отъ това промѣнение нѣма да произлѣзатъ никакви важни последствия нито за финанситѣ на банкрутитѣ, нито за дипломацията на шарлатанитѣ, нито за здравето на умиращитѣ, то това е ясно като день.
Мнозина искатъ да кажатъ, че Хюсеинъ е падналъ по причина на въпроса за желѣзницитѣ, но това не е вѣрно. Хюсеинъ падна по причина, че синътъ на падишаха е поискалъ да обезчести дъщерята му, а тя се е отказала да бѫде фаворитка на сладострастния принцъ. Както и да е, за нашата кожа отъ това промѣнение нѣма да произлѣзе никакво облек-
1. Дърѫавата.
372
чение. Екзархията ще да се върти все пакъ въ колеята на своята неопредѣленость, народътъ ще да се съблача все съ сѫщата безочливость и беззащитность, а прогресътъ на нравствения, умствения и тѣлесния развратъ, т, е. прогресътъ на цивилизацията, ще да напредва съ херкулесовски крачки. Ние ще да оголѣемъ до крайность и ще да достигнемъ да мремъ отъ гладъ, а нашитѣ литератори, политици и дипломати все ще да пѣятъ химни за прераждането на Турция и за нашето съмнително бѫдеще. Но поврага тѣхнитѣ разсѫждения! Тука подъ носа ни произхождатъ такива анормални явления въ нашия животъ, които азъ не мога да премълча и да продължавамъ описанието на турското пропадане. Нашето благодетелно братство „Просвѣщение” извърши своето назначение и потъна въ Лета. Едно дружество, на което цельта е била да отваря български училища въ Македония и Цариградъ и да поддържа притиснатата отъ сърбизма и гърцизма българщина, трѣбваше да има голѣми материални и интелектуални срѣдства, за да дойде до какви годе утешителни резултати. Това дружество се не подпомогна отъ народа, а нѣкои отъ членоветѣ му се показаха крайно безсъвѣстни въ изпълнението на своитѣ длъжности. Великиятъ просекъ г-нъ Мусевичъ, който бѣше изпроводенъ въ Русия на просия, изяде повече отъ 2000 рубли на дружеството и нашата журналистика има честь да оплаче пропадането на това необходимо народно заведение. После „Братството” епидемията зарази и „Читалището” и то е близо вече да издъхне и да покаже, че народътъ не е „мърша”, както мисли г-нъ Славейковъ, само за това, че той не може вече да чака своето спасение отъ ония свои синове, които искатъ по-напредъ да го просвѣтатъ и образоватъ, пакъ тогава вече да мислятъ да му дадатъ каква годе свобода. Наистина тия две дружества би били добъръ оплотъ противъ безумната пропаганда на сърбитѣ и противъ великата идея на Алкивиядовитѣ потомци, но кой е кривъ за тѣхното пропадание! Народътъ ли? Изъ провинциитѣ достигатъ до насъ такива отчаяни викове отъ притѣснения и сиромашия, отъ които трѣбва да настръхне кожата даже и на най-безчувствения човѣкъ; а ние не обръщаме на това почти никакво внимание и се стараемъ да просвѣтимъ и образоваме робитѣ.
Възможно ли е това нѣщо и има ли какъвъ годе смисълъ тоя принципъ? О, Мусевичеци: народътъ чака отъ васъ света и безпристрастна проповѣдь за революция, за да излѣзе изъ това отчаяно положение, а вие сте се увили около шията му, запушили неговитѣ уста съ патриотически цѣлувки и думате
373
му: „Дай пари, за да поддърѫаме екзархията и да ѝ дадемъ значение предъ образования свѣтъ, дай пари, за да избавимъ твоитѣ прекрасни провинции отъ наводненията на чужденцитѣ, дай пари, за да те образоваме и просвѣтимъ, дай пари, за да те защитимъ отъ насилията на твоитѣ заклети врагове.”
Хубави думи и похвалаи желааия! Но мърша ли е тоя народъ, който нѣма какво да ви даде? Ако сте люде и патриоти, то защо не пожертвувате и вие това, което е пожертвувалъ и е готовъ да пожертвува той и сега, т. е. защо не тръгнете изъ него и съ своитѣ апостолски деяния не съберете неговитѣ глухи роптания въ единъ вулканъ и му не помогнете да свали отъ шията си тоя безчовѣчно варварски яремъ, който го е притисналъ даже до земята? Или ви е страхъ да не би вулканическото изверѫение да хвърли и васъ на въздуха заедно съ другия непотрѣбенъ материалъ? Не бойте се! Много въ по-голѣма опасность ще да бѫде вашия животъ после изверѫението, когато народътъ разкѫса своитѣ робски окови, а вие дойдете да блаженствувате, да се веселите и да пѣете патриотически пѣсни надъ труповетѣ на неговитѣ синове. За примѣръ нека ви послужи екзархията. Въ времето на борбата Паисий, Авксентий и Иларионъ бѣха идоли на народа, а сега, когато тѣхнитѣ наследници се залепиха като кърлежи на неговото тѣло и му не даватъ да мръдне на никаде, то вижте какъвъ почитъ се въздава на новитѣ патриоти-паразити. Да води нѣкой народа си не ще да каже да върви изотзадъ и да го дърпа за яката. Убедете се, че революцията само ще да спаси народа, ускорете нейния часъ и вие ще да видите, че не само ще да запазиме своитѣ етнографически граници, но свободата, правото и народната гордость ще да съживатъ българина даже и вънъ отъ неговото отечество.
(Ножъ, ножъ! ножътъ ще да спаси нашитѣ глави отъ погибель)
По нашитѣ страни произхождатъ страшни злодейства. Но намъ е омръзнало вече да се оплакваме ту предъ правителството, ту предъ екзархията, ту предъ самия народъ чрезъ вестницитѣ: за злото у насъ нѣма никакъвъ лѣкъ. Правителството е ортакъ съ разбойницитѣ, екзархията е безсилна, за да ни защити, а народътъ — той е обдрѫгналъ и спокойно гледа на всѣко едно нещастие, което иде да се струпа на главата му. Но ако оплакванията иматъ какъвъ годе сми-
374
сълъ у васъ, т. е. ако емиграцията държи смѣтка за народнитѣ страдания, то позволете ми да притуря при сумата на турскитѣ варварства и безчовѣчия още единъ фактъ, който е до такава степень грозенъ и отвратителенъ, щото не може да се премълчи.
Преди нѣколко време една чета черкези нападна селота Дервишево и следъ като обра и съсипа нѣколко български кѫщи, увѣнча своя подвигъ съ убиванието на две доста многочисленни семейства. Като обра кѫщитѣ имъ съ такава скруполозность, щото съ трънъ да се завъртишъ изъ тѣхъ, не ще можешъ да закачишъ нѣщо, правителствената чета пристѫпи да изпълни инструкциитѣ и на ония свои ортаци, които я бѣха изпроводили и улеснили да оплѣни селото. Посрѣдъ нощь разбойницитѣ извързаха членоветѣ на гореказанитѣ семейства, накладоха нѣколко огньове на двороветѣ имъ, отсѣкоха 7—8 ръжена и захванаха да ги пекатъ като прасци, да ги биятъ като говеда и да ги мѫчатъ като българи. Отчаянитѣ викове на нещастнитѣ цѣпѣха даже небето, но предъ зора тѣ утихнаха и утрешниятъ день ни показа седемь души жертви окървавени и почернѣли, а единъ полумъртавъ безъ очи, безъ рѫце и безъ крака. Тоя човѣкъ живѣе и до днесъ! После това нечувано звѣрство селянитѣ изъ Дервишево още на другия день се затекоха да се оплачатъ на правителството, но отъ тогава и до сега сѫ се изминали цѣли два месеца, а агитѣ не сѫ даже и помислили да потърсятъ и да накажатъ злодейцитѣ или да рапортиратъ на по-горнитѣ власти. Черкезитѣ си се разхождатъ като бейове. „День” ни съветва да се оплакваме въ подобни случаи на централното правителство, но ни не казва, какво трѣбва да правимъ, ако и това скопище отъ злодейци не обърне внимание на нашитѣ отчаяни викове. Цѣла Европа скочи, за да принуди портата да накаже кръвопийцитѣ при Подгорица, а тя не извърши почти нищо; а редакторитѣ на „День” пишатъ уводни членове за правосѫдието на босфорскитѣ калпазани и проваждатъ народа да плаче за милость предъ вратата на ада. Ей, байовци! Ако да би централното правителство на милостивия вашъ царь и баща имало баремъ капка справедливость и човѣщина у себе си или ако да не би било то главниятъ двигатель на разбойническата машина, то скотскитѣ страдания на раята не би прогресирали съ такава изумителна сила.
Преди четири дена въ ломскитѣ лозя се уби единъ българинъ и всѣки вече знае, че убийцитѣ сѫ двама турци, кои-
375
то сѫ се похвалили предъ нѣколко лица, че тия сѫ бабаититѣ, които колятъ раята. Но правителството и не хае да подири убийцитѣ. Я да бѣше убитиятъ нѣкой турчинъ, пакъ вижте, не щѣше ли правителството да излови половината отъ българското население въ Ломъ и да хвърли на неопредѣлено време нѣколко десятки невинни хорица въ тъмницата. По едно само подозрение насъ ни пращатъ да гинемъ по азиятскитѣ пустини и да мремъ като псета въ тъмницитѣ, а намъ тълкуватъ за справедливость отъ страна на нашитѣ тирани!
Ножъ, ножъ! ножътъ ще да спаси нашитѣ глави отъ погибель!
(Мечъ и огънь, огънь и мечъ сѫ нашитѣ най-вѣрни приятели)
Изтрѣблението на гяуритѣ е една отъ първитѣ длъжности на всѣки истиненъ мюсюлманинъ. Такъвъ е и девизътъ даже и на нашитѣ цариградски тирани. На всѣки такъвъ герой изтрѣбитель се обещава рай съ всичкитѣ негови прелести, планини, пилафъ, „топли тикви”, гурии [1] и пр. А въ това отношение гяуринътъ е по-доленъ даже и отъ кучето: когато го убиешъ, то направѝ абдесъ [2], купѝ отъ фурната 2—3 хлѣба, нахрани сокашкитѣ кучета и грѣхътъ ти се опрощава. Такова поучение даватъ старитѣ и закаленитѣ фанатици на своитѣ млади юнаци. Но онзи, който познава турцитѣ отъ близо и който знае отъ какви идеи се въодушевява тѣхното правителство, вижда много нѣща тамъ, дето други нищо не би видѣли, или би видѣли съвсемъ друго нѣщо. Въ 10 брой на „Източно време” е казано, че двама черкези, които сѫ били затворени въ Свищовската хапузхана, измамили бодростьта на пазителитѣ и побѣгнали изъ селата. Тамъ тѣ правили такива злодейства и звѣрства, щото даже и властьта не могла да имъ стори нищо, ако и да изпроводила цѣла тайфа жандарми, за да ги уловятъ. Че звѣрствата, които сѫ направили тия двама герои, надминуватъ даже и въображението на редакторитѣ отъ „Източно време”, е нѣщо, което не ще никакво съмнение; но че тия сѫ измамили бодростьта на пазачитѣ и че сѫ побѣгнали, то това е отъ ония безсъвѣстни лъжи, които нашитѣ цариградски хавадиши употрѣбяватъ, за
1. Прекрасни деви въ Мохамедовия рай.
2. Миене, което извършватъ мюсюлманитѣ, преди да се молятъ.
376
да не раздразнятъ писалището на печата. Черкезитѣ не сѫ побѣгнали, а сѫ пуснати нарочно отъ самия каймакаминъ, за да наплашатъ съ своитѣ безчовѣчия раята, която въ последното време е захванала така съчувствено да се отнася къмъ „кометитѣ”. Азъ положително мога да ви кажа, че каймакаминътъ е много по-голѣмъ разбойникъ и по-страшенъ звѣръ, нежели неговитѣ ортаци — черкези. Но това нѣщо има и своята добра страна.
Нашитѣ тирани не проумяватъ, че всѣко едно притѣснение, всѣка една кражба и всѣко едно убийство сѫ капчици, съ които се пълни чашата на народното търпение. Толкова по-добре за насъ! Злодействата ще да ускорятъ часа на отмъщението и тогава ние ще да подиримъ даже и процентитѣ на своитѣ теглила. Ние твърде добре знаемъ, че подобни побѣгвания на разбойници ставатъ всѣки день и всѣки часъ изъ турскитѣ хапузхани. Подкупятъ каймакамина, нагласятъ заптиите и следъ два дни вие чувате, че еди кой си турчинъ или черкезинъ измамилъ бодростьта на пазачитѣ си и побѣгналъ изъ хапузханата. Защо не побегне нѣкой християнинъ, а особено нѣкой българинъ, който е само подозренъ, че принадлежи на „кометитѣ”. Тежко и горко на такъвъ затворникъ! Той ще да претърпи най-страшнитѣ мѫки и оскърбления, той ще да бѫде отровенъ, убитъ или хвърленъ въ нѣкой заходъ. Впрочемъ, защо да се оплаквамъ и азъ чрезъ вестника ви, когато това нѣма никому да помогне. Мечъ и огънь! това сѫ орѫдията и срѣдствата, съ които ние ще да намѣримъ когато и да е правдина въ държавата на разбойницитѣ. Огънь и мечъ! Тия сѫ нашитѣ най-вѣрни, най-добри и най-полезни приятели и защитници. Съ тѣхъ ние всичко ще да придобиемъ.
(Турция бере душа)
„Турция бере душа, Турция се разлага, Турция пропада!” Колко пѫти се е повтаряло това пророчество отъ европейскитѣ авгуги [1] политици! А между това разлагащиятъ се трупъ все още се не разсипва, болниятъ човѣкъ все още не умира. Коя е причината на това? Отъ где болниятъ черпи жизнени сили и подържа живота си? Отговорътъ на това е твърде
1. Въ оригинала авгуги е явна грѣшка. Авгури сѫ римскитѣ жреци, които предсказвали бѫдещето.
377
простъ. Болниятъ черпи своя цѣрителенъ балсамъ отъ кървавия потъ на поробенитѣ народи, кражбитѣ и обиритѣ поддържатъ неговия животъ, а дипломатическата атмосфера му дава възможность да диша и да се мърда. Да, Турция се мърда и се мѫчи да пропълзи и да се изправи на краката си. За доказателство на това ето ви нѣколко факти. Тука въ столицата се говори, че дебелата сѣнка се е решила да увеличи числото на своитѣ крѣпости по брѣговетѣ на Черно-море и на Дарданелитѣ и, освенъ това, да укрепи по-добре шуменската твърдина. Види се, че дембелитѣ се боятъ отъ нѣкакво си неспокойствие и че г. Ессадъ, при всичкия си аркадашлъкъ съ Зичи ефенди, не желае да ожени плодоносната рая на падишаха за нѣкоя отъ съседнитѣ свахи.
Сегашниятъ вел. везиръ е наумилъ не на шега да се прослави като преобразователь на Турция. Преди нѣколко дена той отправилъ единъ циркуляръ къмъ управителитѣ на вилаетитѣ, въ който имъ заповѣдва вѣрно и съвѣстно да изпълняватъ длъжноститѣ, които имъ сѫ повѣрени. Г-нъ Ессадъ имъ напомня, че всичкитѣ поданици на държавата трѣбва да се сѫдятъ нелицеприятно, справедливо и безъ никакво различие на вѣра и на народность (охъ, охъ, охъ! трѣбва!), заповѣдва имъ да пазятъ интереситѣ на обществената каса (да, да! кражбата е необходима при днешното положение на турскитѣ финансии), да умножаватъ и да развиватъ съобщителнитѣ срѣдства (разбойничеството ще да свърши тия обязаности), отъ които зависи благоденствието на държавата, и най-после, да внимаватъ върху обществената безопасность „споредъ високата воля на народолюбивия монархъ”. Идете после това и не говорете, че Ессадъ е по-голѣмъ пехливанинъ отъ Хюсеина! Но главното нѣщо, което занимава новия везиръ, е въпросътъ за финансиитѣ. Новото турско министерство се е лутнало да търси нѣкакви си магьоснически лѣкове и, както се види, скоро ще да открие философския камъкъ, чрезъ който ще да направи отъ скелета на Турция млада, силна и енергическа девойка. Но лошото е това, че европейцитѣ не даватъ вече пари, а раята е съвсемъ оголѣла. Азъ бихъ посъветвалъ Ессада да се обърне къмъ Киверницата въ Търново (Киверницата е търновска магьосница) и вѣрвамъ, че ще да добие по-голѣма помощь отъ нея, нежели отъ всичкитѣ финансиални комисии и операции.
И наистина, ингелизинътъ Фарлей отиде та разказа на европейскитѣ банкери, че султанътъ и неговото правителство сѫ бездънна бъчва, и за това съветва кредиторитѣ да изне-
378
сатъ Турция на мезатъ [1]; а тежкитѣ години докараха раята до такава сиромашия, щото и досегашнитѣ данъци не ще могатъ да се прибератъ. Вземете на босия обущата, а на голия ризата!
А въ Цариградъ милиони дембели сѫ зинали изъ едно гърло и викатъ: „пари, пари”! Султанътъ иска пари, за да прави великолепни дворци и джамии; на Валиде султанката сѫ потрѣбни милиони, за да удовлетвори прищѣвкитѣ на своя хаременъ развратъ; 3,000 двуноги кобили [2] искатъ да иматъ всичко въ баснословно изобилие; на оланитѣ, на манастиритѣ, на шпионитѣ, на войската, на кучетата и на чиновницитѣ трѣбва да се плаща; а въ държавната каса мухълъ и паяжина и на високата порта тропатъ всевъзможни семитически барони за лихвата на безбожно грамаднитѣ дългове. Пари, пари, пари! иска н. в. синътъ на слънцето, а Ессадъ и министърътъ на финанситѣ мигатъ като куче подъ мусандра, и въртятъ глава като митилеви овце. Тѣ работятъ въ финансиалната комисия и се стараятъ да изравнятъ доходитѣ на държавата съ разходитѣ на разврата. Тежко имъ! Но и между турцитѣ има патриоти. Нѣкой си отъ членоветѣ на комисията превелъ брошурата на Фарлея и подхвърлилъ я тия дни въ палата на негово величество, който, като я прочелъ, дошелъ въ такава ярость, щото заповѣдалъ тутакси да се издири „чапкънинътъ” и да се накаже съ всичката строгость на закона. Въобразете сиу каква е била тая монарша ярость и тоя височайши гнѣвъ. Гяуринъ да критикува царя на царетѣ и да му дава акълъ, а нѣкой отъ неговитѣ твари да превежда тая критика и да я подхвърля въ палата на наследника на Мохамеда! Възможно ли е? Но въ Турция всичко върви наопъки. В. везиръ заповѣдва да се пази обществената безопасность, а въ горна Албания въ последното време сѫ се появили такова множество хайдушки чети, щото срѣдъ пладне нападатъ на градоветѣ и пленятъ всичко, щото имъ се попадне предъ очитѣ. Властьта е изпроводила 4,000