В. Знаме
Дописки
110. Положението на българитѣ въ Бесарабия (Болградъ, 2 декемврий)
111. Положението на Турция (Цариградъ, 10 декемврий)
112. Духовни и мирски чорбаджии прѣчатъ на народа да се освободи (Русчукъ, 11 декемврий)
113. Козма Заграфски гостъ на от. Григория (Русчукъ, 18 декемврий)
114. Прогресъ! Прогресъ! (Цариградъ, 28 декемврий)
115. Уволнението на Теодосиадисъ (Турно-Могурели, 19 декемврий)
116. Който защищава общи интереси, той поема свещена обязаность (Болградъ 27 декемврий)
117. Да бѫде проклетъ народътъ, ако не въстане! (Търново, 1 януарий)
118. Да оставимъ шарлатанитѣ да лъжатъ, а вѣрващитѣ да вѣрватъ (Цариградъ, 5 януарий)
119. Защо и за кого азъ пиша? (Цариградъ, 14 януарий)
(Положението на българитѣ въ Бесарабия)
Позаолете ми да посрещна първия брой на вестника ви съ оплаквания, които азъ не отправямъ къмъ никого другиго, освенъ къмъ сами себе си и къмъ своитѣ съграждани-колонисти. Напразно се би азъ оплаквалъ комуто и да е другиму: зная, че никой други нѣма да ме чуе. Всичкиятъ нашъ животъ до сега са е състоялъ отъ оплаквания или отъ робско мълчание; затова, види се, сме и достигнали до такова критическо положение, щото скоро ще да захванемъ да завиждаме не само на циганитѣ, но и на отсрещнитѣ наши поробени братя.
Ромънското правителство скоро ще да стане за насъ такова сѫщо отеческо правителство, каквото е и правителството на султана за своята нѣма и беззащитна рая: съ една дума, ние скоро ще да станемъ съвършенни и безусловни роби на влахо-фанариотския ненаситенъ чокоизъмъ. Но кой ни е кривъ? Криви сме си ние и оная наша неспособность да пазимъ своето, която ни е придружавала въ всѣко едно обществено дѣло и която ни придружава и днесъ въ неблагодарната и въ насилственната мѣрка на ромънското правителство. Наистина, по свѣта има много по-деспотически държави, нежели Ромъния, и много по-своеволни правителства, нежели днешното нейно правителство, но при всичкото това и тамъ чуждитѣ народности сѫ могли да опазятъ своето име, своя езикъ и своитѣ свезанни съ международни трактати права. А тука? Ромъния е претопила повече отъ два милиона българи, наумила е да претопи и насъ и ще да успѣе. Въ това отношение тя ще да надмине и Прусия. Но какви срѣдства тя употрѣблява, за да постигне своята недостойна и неразумна цель? Нищо друго, освенъ нашата глупость, нашата неспособность и онова право на по-силния, което сме ѝ дали ние въ продължението на всичкия си животъ подъ нейната деморали-
288
зованна и деморализуваща административна власть.
Да видиме какво е било това право и какъ сме ѝ го ние дали, т. е. нека разгледаме накратко историята на нашитѣ страдания, ако тия страдания и да сѫ изложени по-напълно въ отдѣлна една брошура подъ заглавие: „Suferintele locuitoriloru dupa territoriulu Bassarabia — Romania, judetul Bolgrad”. Читателитѣ на „3наме” твърде добре знаятъ какви мѫки и теглила сѫ принудили нашитѣ дѣди и бащи да оставатъ своята свещенна и богата земя България и да се преселятъ въ голитѣ и пустиннитѣ бессарабски равнини; знаятъ така сѫщо съ какви мѫки и страдания е било придружено това преселение и какви нови и скѫпи жертви сѫ погълнали пепелищата на ногайскитѣ татари. Повече отъ 60 години сѫ били потрѣбни, за да може баснословното трудолюбие на българина да обработи своята нова земя, да насади лозя и плантации, да изгради частни и обществени здания, школи и черкови, мостове и магазини; съ една дума, да доведе тая пустиня до такова завидно положение, щото, намѣсто онова безбройно число вълци и жаби, които по-напредъ сѫ изявявали своитѣ наследствени права за тия мѣста, днесъ тия сѫщи права изявяватъ държавнитѣ и конституционнитѣ мѫже на Ромъния. Но защо да криемъ? Отъ начало на нашето заселение по тия мѣста и до парижкия трактатъ въ 1856 г., т. е. до онова време, когато една часть отъ Бессарабия се хариза на молдованитѣ, ние сме живѣли спокойно, занимавали сме се съ своитѣ мирни и трудни занятия и старали сме се да бѫдемъ полезни и за себе си, и за държавата, която се отнесе така човѣколюбиво къмъ насъ. Но после парижкия трактатъ т. е. когато руситѣ се теглиха заради своята нова граница и когато дойдоха у насъ молдовскитѣ власти [1], нашето положение прие съвсемъ другъ колоритъ. Бессарабия стана предметъ на безумната влашка зависть, нейното население стана млѣчна крава на всевъзможни правителства и министерства и всичкитѣ свои привилегии ние трѣбваше да откупуваме съ голѣми откупи, подаръци, помощи и всѣкакви други контрибуции. Но всичко бѣше напразно! Нашата щедрость възбуждаше само жедностьта на министритѣ и даваше право на всѣкиго да мисли, че ние не сме способни за нищо друго, освенъ да бѫдеме илоти. И наистина, после хрисовулътъ отъ княза Богориди, който потвърдяваше всичкитѣ наши колониални статути и когото ние купихме (не княза, а хрисовула) за
1. Въ оригинала е влади.
289
30,000 рубли, не минаха сѫ и две години, а правителствето поиска да унищожи § 112 отъ тия статути и да ни подложи подъ закона на рекрутацията [1]. Това явно е неуважение къмъ хрисовула и къмъ нашитѣ нвщастни 30,000 рубли принуди повече отъ 2000 фамилии да оставятъ своята обляна съ кървавъ поть земя и своето придобиено въ продължението на половина вѣкъ имане и да се преселятъ въ безводнитѣ мѣста на Кримея. Това Навуходоносорско решение за рекрутацията се унищожи отъ законодателното тѣло въ Яшъ, но не се мина много време, а правителството поиска да продаде и мушиитѣ ни, които така сѫщо, както и другитѣ земи, бѣха потвърдени и съ другъ единъ хрисовулъ отъ князъ Куза за вѣчни владения на колониалнитѣ общини. А тоя хрисовулъ ни казваше ясно и просто, че нашитѣ общински права нѣма да бѫдатъ никога и отъ никого потѫпкани. Отъ благодарность къмъ това княжеско обещание ние направихме на Ромъния следнитѣ услуги. Освенъ редовнитѣ свои данъци, ние ѝ дадохме 4,500 рубли за направата на телеграфнитѣ линии, повече отъ 4,500 р., за да помогне на пострадавшитѣ отъ наводненията въ Молдова, 800 рубли за два топа, 100,000 р. на заемъ съ 5 %, когато ни се даваха 10 %; помогнахме на войскитѣ ѝ противъ поляцитѣ въ 1864 г., харизахме ѝ 30,000 р. годишна контрибуция за учреждението на граничеритѣ; подарихме ѝ 3,000 р., когато турскитѣ войски безпокояха границитѣ ѝ, и всичкото това ние направихме само и само за да ни оставятъ спокойно да се ползуваме отъ своето собствено добро. Но, повтарямъ, всичкото бѣше напразно. Нашитѣ щедри пожертвования възбудиха още повече жадностьта на ромънскитѣ министри и тия, безъ никакво угризение на съвестьта си и безъ да взематъ въ внимание нито единъ отъ потвърдителнитѣ актове на своето правителство, решиха се да ни отнематъ земитѣ, да ни ги продадътъ изново и съ това да ни смъкнатъ и кожата отъ гърба. Чрезъ единъ проектъ, изработенъ отъ министерството и поднесенъ въ камарата на законодателното тѣло, вишегласието на абсолютизма утвърди желанията на своитѣ покровители, и чудовищната идея да се убие окончателно българщината въ Бесарабия се облече въ формата на държавенъ законъ.
Съ отнимане земитѣ ни отъ насъ се отнима и правото да се наричаме българи. И така, после всичкото това за насъ но остава вече друго нищо, освенъ или да наведемъ главата
1. Закона за събиране на войници.
290
си подъ влашкия яремъ, или да оставимъ своитѣ пепелища и да търсимъ друга обетована земя. И едното, и другото ще да бѫде убийствено за насъ; и въ едина и въ другия случай потомството ще да ни проклина. Ако се решимъ на първото, то освенъ че не ще да можемъ никога да отплатимъ земитѣ си при такива едни кондиции, каквито ни е наложило днесъ правителството, но въ кѫсо едно време ще да изгубиме и оная сѣнка отъ своята народность, която сме въздигнали съ неимовѣрни трудове и усилия и която отдавна вече дразни апетита на ромънскитѣ патриоти. Азъ говоря за нашата централна школа, която скоро ще да постигне такава сѫщо участь, каквато е постигнала и по-голѣмата часть отъ нашитѣ колонистски училища. Освенъ това, кой може да ни осигури, че и най-малката отстѫпка, която ни би направило днешното „великодушно” правителство, не ще да бѫде така сѫщо потѫпкана отъ друго нѣкое ново министерство, както е това ставало въ продължението на цѣли 18 години? Примѣрътъ е предъ очитѣ ни и ние имаме пълно право да се надѣемъ за още по-голѣми нещастия. А ако предприемемъ последното, т. е. ако потърсимъ своето щастие въ друга нѣкоя държава, то азъ вѣрвамъ, че ще да плачемъ и тамъ така сѫщо, както сме плакали на брѣговетѣ на Дунава.
Отъ
пролѣтесъ насамъ по Бесарабия сѫ захванали да сноватъ множество американски
агенти, които обещаватъ голѣми привилегии на нашитѣ довѣрчиви колонисти, ако
би тѣзи да се преселятъ въ восточнитѣ територии на севернитѣ съединени щати,
дето се и преселватъ нашитѣ съседи рускитѣ нѣмци. Така, напримѣръ, тѣ имъ
обещаватъ: 1) че ще да бѫдатъ пренесени безплатно до самото мѣсто, 2) че ще да
имъ се дадатъ 40 
, за да се устроятъ, безъ никакъвъ процентъ за 10 години, и
3) че въ продължението на 40 години нѣма да плащатъ никакъвъ данъкъ. Разбира
се, че тия обещания произвеждатъ голѣмо вълнение между нашитѣ колонисти, така
щото, ако законодателната и изпълнителната власть въ Ромъния не измѣнятъ
донейде своитѣ кондиции за продаванието колонистскитѣ земи и ако
правителството не гарантира сѫществуванието на българската народность по тия
мѣста, то Бесарабия скоро ще да запустѣе. Множество колонии не сѫ даже и орали
тая есень. И така, ето какво е положението на нашитѣ колонисти въ Ромъния.
Положение скръбно, нечовѣческо и достойно за оплаквание. Положение, за което
българското потомство ще да благодари тая страна, която ние всѣкога сме
считали за сѫща и истинна майка, а тя, напротивъ, се показа
291
зла и безмилостна мащеха. Ние ще да предадеме своитѣ страдания на сѫда на историята и дето и да бѫдемъ, — въ Русия ли или въ Америка, въ Турция или тука, — ще да се надѣеме, че славянскитѣ народи, съ които е обиколена Ромъния, рано или късно ще да премѣрятъ и нея съ тоя сѫщи аршинъ, съ който тя днесъ мѣри нашата отъ всѣка една страна онеправдана народность.
Цариградъ, 10 декемврий, 1874 (111)
(Положението на Турция)
Нашитѣ аги сѫ подлудѣли. Отъ нѣкое време насамъ министерствата на в. Порта сѫ съсрѣдоточили почти всичката своя мозъчна деятелность връзъ финанситѣ на държавата и всѣки день почти подаватъ рапорти на граховския герой, че банкрутството е неизбѣжно, че източницитѣ пресъхватъ, че на войската и на по-голѣмата часть отъ чиновницитѣ не е заплащано повече отъ 6 месеца и че европейскитѣ чифути не желаятъ вече да хвъргатъ капиталитѣ си въ морето. Но Хюсеинъ Авни паша, който отдавна вече е предвидѣлъ неизбѣжната катастрофа, за да се удържи още нѣкое време на везирската столица, която се бѣше разлюляла после смъртьта на Мехмедъ Ружди паша въ Хеджасъ, увѣрява своя повелитель, че всичко върви по медъ и масло и че „по-скоро земята ще да се завърти около слънцето” нежели Турция да достигне до такова положение, каквото ѝ пророкуватъ страхливитѣ и твърде подозрителнитѣ ичуре. Разбра се, че въ това отношение турското „аллахъ-керимъ” е всемогѫщо и че „великиятъ монголъ” има пълно право да харчи награбенитѣ чужди милиони за всѣкакви азиятски и европейски раскошества, т. е. да гради джамии и цѣли махали дюкени и текета за разпространението на дервишката цивилизация, да харизва цѣли хиляди лири за сватбитѣ на младичкитѣ и на хубавичкитѣ бейчета и ханъмки, да купува знаменититѣ произведения на г-на Крупа [1] и на американскитѣ желѣзарници и да се мѫчи да постави своята велика държава на единъ редъ по блѣсъкъ и по могѫщество съ другитѣ европейски сили; съ една дума, да прави такива патриотически и народополезни кефове, каквито не е правилъ ни единъ отъ неговитѣ полудиви предшественици. А знаете ли вие отъ какво произлазя всичкото това? Едни искатъ да кажатъ, че Хюсеинъ Авни паша
1. Топове.
292
чрезъ влиянието си предъ майката и предъ децата на н. в. султана е далъ плана на тия царски глупости съ намѣрение да повдигне кредита на държавата и да покаже на нейнитѣ кредитори, че Турция е още твърде богата, за да се бои нѣкой да се не обанкрути и че само тазъ годишнитѣ извънредни разноски на негово величество би могли да погасятъ една доволно значителна часть отъ държавния дългъ. Но азъ мисля противното. Азъ не мога да предположа, че мозъцитѣ, които трѣбва да сѫществуватъ въ главитѣ на турскитѣ политически и дипломатически михлюзе, сѫ не въ състояние да точатъ коприна, т. е. да мислятъ така на тънко. Работата тука е съвсемъ дебела. Всѣки човѣкъ, когато сбърка концитѣ и види вече, че нѣма друго спасение, освенъ да хвърли топа, то гледа колкото е възможно повече да краде, повече да харчи и повече да крие за своитѣ недалечни черни дни. А Турция отдавна вече се приготовлява да направи подобна финанциална тумба [1], после която, разбира се, ще да покаже носъ на своитѣ немилостиви кредитори отъ отвѫдния брѣгъ на Босфора. Другояче азъ не мога да си обясня тия грамадни разноски, които прави нейниятъ повелитель и ония баснословни кражби, които ставатъ въ нейнитѣ всевъзможни министерства съ такава сѫщо ревность, съ каквато ставатъ навсѣкѫде, дето само сѫществува турски чиновникъ. Разбира се, че това мое мнение азъ мога да подкрепя и съ други още по-силни и още по-важни доказателства.
Вѫтрешната и вънкашната политика на агитѣ е приела въ последното време съвсемъ читашки характеръ. Освенъ клането при Подгорица, — което е произлѣзло отъ безмѣрно грубия фанатизъмъ на турскитѣ власти и за което цариградското правителство не мисли даже да даде нѣкакво удовлетворение на така безчовѣчно обиденитѣ черногорци — агитѣ въ последното време сѫ нанесли докачения и на руския и на американския, и на ингелизския, и на австрийския посланици при в. Порта. Първиятъ е докаченъ съ нападанието кѫщата на единъ руски подданикъ въ Цариградъ по причина на нѣкакви си неизвестни подозрения отъ страна на турската полиция; вториятъ — съ варварскитѣ преследвания американскитѣ мисионери въ Сирия, които сѫ дошли съ цель да повчовѣчатъ колко-годе дивото и фанатичното население по тия мѣста; третиятъ съ — неудовлетворителния отговоръ отъ в. везиръ на съветванията да се прекрати унизителната за цѣлото чо-
1. Група, купчина.
293
вѣчество търговия съ роби въ турско-африканскитѣ владения, а четвъртия — съ ония кървави и вѣроломни безчестия и убийства, които търпятъ австрийскитѣ подданици въ Босна и въ Херцеговина както отъ страна на свирепото турско население, така и отъ страна на тамошнитѣ още по-свирепи власти. Азъ не зная дали има друга нѣкоя държава въ свѣта, дето животътъ, имотътъ и честьта на човѣка да се намиратъ въ такава несигурность и въ такова презрение, както въ варварската и въ непоправима Турция! А отъ кримския бой, особено когато правителството на тоя европейски Китай повдигна глава и усѣти въ себе си нѣкакво човѣческо достойнство, тая несигурность и това презрение достигна съ гигантски крачки до своя апогей. Злоупотрѣбленията и насилията, които търпѣше до тогава само нещастната рая на цариградскитѣ тирани, полека-лека захванаха да се простиратъ и връзъ чуждитѣ подданици, които дълго време още се ползваха съ особена защита противъ любезноститѣ на своитѣ азиятски приятели, така щото днесъ, — когато Турция се е навела вече надъ своя гробъ и когато нейното правителство се мѫчи въ предсмъртната агония на своята неизлѣчима болесть, държавнитѣ дервиши на това гнило и безумно правителство сѫ оставили всичко на произвола на полудивото свое население и за отмъщение на вкорененото вече въ Европа недовѣрие къмъ тѣхъ, решили сѫ се да не даватъ никому никакво удовлетворение та даже и потъпкването международнитѣ договори. Но както и да е, а азъ мисля, че европейскитѣ представители въ Цариградъ ще да натъркатъ носа на граховския герой и че ще да го накаратъ да помисли, че, ако „болниятъ човѣкъ” е готовъ вече да отиде при блаженопочившата своя предшественица Византия, то никакви кървави жертви нѣма да го спасятъ отъ неминуемата историческа сѫдба. Едната само дрипава Австро-Унгария нѣма да направи това, защото тая традиционна защитница и приятелка на османлиитѣ по-скоро ще да пожертвува своитѣ три или четири хиляди подданици въ Турция, които сѫ славяне почти всичкитѣ, нежели да отиде на погребението на сестра си и да види своята собствена смърть. Ето защо, Австрия не защищава днесъ своитѣ подданици въ Турция и ето защо тя никога нѣма да се произнесе за ползата на угнетенитѣ южни славяни. Но да оставиме да поговорятъ за това дѣло самитѣ факти. Хърватскиятъ в. „Обзоръ”, като оплаква плачевното състояние на християнитѣ въ Босна и въ Херцеговина и като описва съ праведно негодувание злодействата на турската администрация по тия мѣста,
294
говори следното за австрийскитѣ подданици:„Повече отъ 3,000 австрийски подданици, работници и занаятчии изъ Далмация (славяне! р.), живѣятъ въ Босна и въ Херцеговина и отъ нѣколко време насамъ сѫ изложени на най-страшни притеснения и злоупотрѣбления отъ страна на турцитѣ. Преди единъ месецъ сѫ обезчестени посрѣдъ Ливна на пазара нѣколко далматинци предъ очитѣ на турскитѣ власти; а преди три месеца турцитѣ сѫ откраднали малолѣтната дъщеря на австрийския подданикъ Матея Шимуновичъ изъ Дубрава, отвели сѫ я въ Мостаръ и сѫ я потурчили насила. Напраздно австрийскиятъ консулъ изъ Мостаръ е искалъ назадъ малолѣтната и насила откраднатата девойка, която турцитѣ потурчили и оженили за единъ турчинъ, ако в. везиръ и да заповѣдалъ строго да се върне девойката. Мосторскиятъ намѣстникъ отговаря, че добилъ повеление отъ сараевския валия, познатиятъ кървопиецъ Дервишъ паша, да не дава момичето. Освенъ това, турцитѣ и сега поискаха да откраднатъ и друга една австрийска подданица по име Мара Куленъ. Турскиятъ золумъ до толкова вече додѣялъ на австрийскитѣ подданици, щото австро-унгарскиятъ консулъ изъ Мостаръ, като не можалъ вече да добие никакво задоволение и никаква правда отъ тамошното правителство, смъкналъ, както пишатъ въ „Народни листъ”, пандерата [1] на своето консулато и прекѫсналъ всѣко едно сношение съ онова правителство, което така необмислено тъпче международнитѣ договори и извергава поругания и унижения противъ австрийскитѣ подданици и консулства. Една депутация отъ австрийски подданци изъ Мостаръ е дошла на 2 т. м. въ Задаръ, за да се оплаче на намѣстника барона Родича и да го моли да се застѫпи за тѣхъ противъ турското кръвопийство и нечувано преследване. Намѣстникътъ Родичъ е отговорилъ на депутацията просто, че той не може нищо да ѝ помогне и нищо да ѝ обещае, защото това било работа на дипломацията. После това хърватскиятъ листъ продължава: „Депутацията мисли да се обърне съ особено прошение до краля и помолила е вече чрезъ една депеша застѫпника Павлиновича да поиска на държавния съборъ помощь за страждущитѣ далматинци въ Херцеговина. Въ противенъ случай тѣ ще да бѫдатъ принудени да се отречатъ отъ австрийското подданичество, ако държавата не бѫде въ състояние да имъ даде потрѣбната защита”. А най-после, като преброява още единъ цѣлъ редъ неправди и злодейства отъ стра-
1. Байракъ, знаме.
295
на на „банабаковцитѣ” и цѣлъ единъ редъ малодушия и явни пренебрежения къмъ международното право отъ страна на Андрашия, заключава: „И наистита, тая слабость или по-добре да кажемъ, немощь отъ страната на Австрия, коят ое засвидетелствувала до сега предъ Турция, е главната причина, дето нейнитѣ консулства се не ползуватъ съ онова влияние, което иматъ другитѣ власти, и дето нейнитѣ подданици сѫ изложени често на най-страшното самоволие отъ страната на турцитѣ, които мислятъ, че Австрия или не може, или не знае да брани своитѣ интереси. Освенъ това, преминалото ни обещаваше и това, че тя и тоя пѫть нѣма да поддържа своя мостарски консулъ. Разбира се, че всичкото това е гола и горчива истина, която още веднъжъ иде да ни увѣри, че единственитѣ врагове на славянството сѫ Турция и Австрия. Но азъ се отдалечихъ твърде много. Азъ захванахъ за лудостьта и за финанситѣ на агитѣ и дойдохъ до безумието на графа Андрашия. А за нашето безумие и за нашата лудость кой ще да поговори? Ако и да стана дълга дописката ми, азъ ще да си позволя да кажа нѣколко думи и за назе си и ще да задържа правото си да поговора за нашитѣ обществени дѣла до недѣля по-напространно.
Вамъ е известна вече оная гнуснава постѫпка на цариградскитѣ българи предъ екзархията, съ която тѣ принуждаваха последната да приеме въ недрата си Гавриила Кръстовича, ако иска да се поправятъ нейнитѣ побъркани ужъ дѣла. Екзархията прие благосклонно това предложение и направи почти всичко, щото е потрѣбно, за да удовлетвори желанията на нашитѣ нѣколко души шарлатанствуващи чорбаджии. А знаете ли отде произхождатъ тия желания! Нека в. „Напредъкъ” не лъже българската публика, че агитацията за ползата на Кръстовича е станала безъ знанието на тоя православенъ полубългаринъ, полутурчинъ и полугръкъ. Нѣколко души балъкапански плъхове, възползувани отъ безумието на чапкънитѣ изъ Хамбарътъ и на пиеницитѣ изъ Галата, сѫ се решили да покажатъ себе си за представители на народа и да тикнатъ муцунитѣ си въ коритото на Орта-кйою, а друго срѣдство тѣ не намиратъ, освенъ да се затулатъ задъ безцвѣтния патриотизъмъ на турския чиновникъ, чрезъ когото екзархията щѣла да се помири съ в. Черква, чрезъ когото тя щѣла да добие подтвърдение на своя органически уставъ отъ правителството и чрезъ когото . . . Но стига вече! Само за първото престѫпление азъ би проклелъ не само Кръстовича и Балабанова, но и народа, и екзархията, и себе си. Съ гър-
296
цитѣ ние не трѣбва да имаме нищо общо! Тоя въпросъ занимава отъ нѣкое време насамъ нашата „кенди-халѫна” журналистика, която скоро ще да постигнатъ нови нещастия, т. е. на която и тия въпроси ще да бѫдатъ запретени да разисква. Писалището на печата се отдѣли вече отъ министерството на вънкашнитѣ дѣла и повѣри се на единъ патриотинъ гръкъ. Радуй се, отче Марко Балабановъ, радуй се! хатъръ ще да бѫде! — Тия дни се очаква падението на граховския герой.
(Духовни и мирски чорбаджии прѣчатъ на народа да се освободи)
Ура-а-а! Свалямъ си шапката и благодаря бога, като виждамъ, че не всичко е още умрѣло въ нашия нещастенъ и поробенъ народъ! После нѣколко време мълчание отъ страна на нашитѣ пламенни и искрени народни защитници, ние съ радость посрѣщаме днесъ първия брой на „Знаме” и бързаме да присъединимъ своя гласъ съ гласа на свободата, съ гласа на истината и съ гласа на нашето, може би, твърде близко бѫдеще. И така, да живѣе българскиятъ народъ! Да живѣятъ неговитѣ свободолюбиви синове! Да живѣе всѣка здрава,честна и справедлива душа! Но да извинятъ читателитѣ ви това мое възхищение, което азъ изказвамъ въ такова едно време, когато всѣки отъ насъ би трѣбвало да посипе главата си съ пепель и въ отчаяние да каже на своя народъ: „Не! чашата на твоитѣ страдания е отдавна вече препълнена, но ти, види се, не си способенъ за друго нищо, освенъ да бѫдешъ робъ и да търпишъ на шията си такъвъ унизителенъ хумотъ, какъвто не би търпѣли и най-мирнитѣ животни. И наистина, като погледне човѣкъ на днешното наше положение между народа, то твърде лесно ще да се убеди, че на пѫтя на младитѣ, на здравитѣ и на надежднитѣ елементи за нашето бѫдеще лежатъ препрѣчени такива обгорѣли и гнили кютюци, които дълго време сѫ прѣчили, на и днесъ още прѣчатъ на нашитѣ прогресивни движения въ пѫтя на пълното народно освобождение. Освенъ оная варварска стихия, на която сѫществуванието е основано на нашитѣ народни нещастия и на която правителството всѣки день, всѣки часъ и всѣка минута увеличава се повече и повече тия нещастия, ние имаме предъ очитѣ си, въ лагера на своитѣ противници, почти всичката оная часть отъ нашия народъ, която, като е обезпечена материално, обезпечена е до нейде и отъ ония безчовѣчни насилия, които търпи нашиятъ ограбенъ, полуубитъ и безащи-
297
тенъ братъ селенинъ, и която, освенъ това, е противна на всѣко едно улучшение, което би избавило народа ни отъ нейнитѣ прави и косвени експлоатации. Да, вие сте казали право въ първия брой на вестника си, че революционниятъ духъ е покрилъ вече нашата народна нива и че тая нива отдавна вече чака своя жетварь; но азъ мисля, че, ако да не би били тия клапи, съ които е спънатъ стопанина на тая нива отъ своитѣ всевъзможни мирски и духовни чорбаджии, то острата коса отдавна вече би разчистила България за други още по-нови и още по-човѣчески идеи, неже-ли идеята за изтрѣбление на нашитѣ диви и груби угнетители. Но както и да е, а ако моята вѣра въ освобождението на народа и да не е основана на такива патриотически начала, на които въобще основаватъ своитѣ надежди нашитѣ поклонници на цивилизацията, нашитѣ апостоли на дуализма и нашитѣ пророци на мирния прогресъ, то азъ имамъ доста причини да вѣрвамъ, че силата на личната свобода, която е захванала вече да се разпространява между нашето младо поколѣние, при всичкитѣ „благонамѣрени” стѫпки отъ страна на нашитѣ филистери-политици, не ще се забави да произведе онова желано и толкова години очаквано действие, за което европейскиятъ печатъ дрънка още отъ времето на източната война, но за което у насъ е било невъзможно не само да се пише, но и да се спомене публично. Съ други думи, азъ вѣрвамъ, че времето за нашата свещена и отчаянна борба за свобода е настанало вече и че деньтъ за народното отмъщение тропа на вратата на разкапаната вече османска империя, ако нашиятъ народъ видимо и да е твърде равнодушенъ къмъ своята горчива сѫдба и ако нашитѣ окати слѣпци и да не желаятъ да поддърѫатъ това утешително явление въ срѣдата на новото българско поколѣние. А това е скръбно и възмутително нѣщо. Ето защо азъ, при всичкото свое възхищение къмъ революционното у насъ движение и при всичката своя вѣра въ искреностьта на нашитѣ истинонародни деятели, не мога въ това сѫщо време да не окая днешното страшно и отвратително положение на своя народъ; положение, което азъ не мога да срещна на страницитѣ ни на една човѣшка история; положение, което най-после, азъ не вѣрвамъ да е претърпѣвалъ, когато и да е и нашиятъ народъ. Оставете настрана ония явни и всѣкидневни кражби, обири, насилия и убийства, които сѫ станали занаятъ не само на всѣка една турска краста, но и на самото пияно цариградско правителство и които у насъ сѫ станали такова обикновено нѣщо, щото българинътъ е
298
престаналъ вече и да се оплаква; оставете така сѫщо настрана и оная варварска система въ управлението, съ която това правителство е наумило въ името на нѣкакъвъ си законъ, да убие окончателно всѣко едно човѣческо проявление въ нашия робски животъ; оставете, най-после, настрана и ония наши неплатени и доброволни шпиони, предатели, убийци и експлоататори, които сѫ стѫпили на врата на народа и които му не даватъ да вдигне глава и да строши веригитѣ на своето унизително робско положение. Всичкото това е такова зло, което и ние, и народътъ сме въ състояние да забележимъ и да потърсимъ лѣкъ за неговото унищожение. Но тука има друго едно още по-страшно, и съвсемъ незабелязано зло, което въ видъ на упоителенъ лѣкъ, се появява у насъ периодически, което потуля до нейде болкитѣ и страданията на народа, и което не произвежда никакво друго действие, освенъ (да) отлага окончателното наше оздравление на неопредѣлено време. Това зло сѫ били ония права и привилегии, които ни сѫ се давали отъ цариградскитѣ шарлатани по подбуждението на Европа въ различни времена, но които решително никога не сѫ били привождани въ действие; това зло бѣше и онова недобросъвѣстно решение на нашия черковенъ въпросъ, което се извърши отъ правителството на идиотитѣ само и само да потули и заекчи отчаеното положение на раята и да отстрани подвизитѣ на нейнитѣ хаджи Димитровци; това зло е, най-после и днешниятъ преднамѣрено пуснатъ слухъ, който отъ нѣкое време насамъ предъвкатъ нашитѣ черни и бѣли чорбаджии и за който азъ тутакси ще да ви разкажа. Но преди да направя това, азъ ще да ви се помоля да се не смѣете. Предъ тая безсъвѣстна лъжа, предъ това подиграване съ най-свещенитѣ предмети на единъ народъ и предъ това низко, презрително и шарлатанско доброжелание отъ страна на нашитѣ обезумѣли угнетители, всѣки единъ смѣхъ и всѣка една шега трѣбва да млъкнатъ. Тука се не говори за нѣкакъвъ си хатихумаюнъ, следъ написването на който държавнитѣ шарлатани на Турция се уплашиха и го скриха подъ миндеритѣ на своя миропомазанъ дембелинъ; тука се не дава нѣкакъвъ си ферманъ на българската екзархия, следъ обнародването на който настана нова ера отъ страдания за нашия продаденъ народъ; тука се говори за такива нови права и привилегии, които, разбира се, никога нѣма да се осѫществятъ, но на които само единътъ слухъ ще да тласне нѣколко години назадъ нашето политическо освобождение. Да ви разкажа сега натурата на тоя слухъ.
299
Въ крѫга на нашитѣ мезлишки политици, пастири и чорбаджии се говори, че сойтаритѣ [1] на н. в. султана, по съветитѣ на просвѣтена Европа, като се увѣрили вече въ вѣрноноданството на българския народъ, сѫ решили да възобновятъ неговото политическо сѫществуване на основитѣ на вашия букурешки (?) дуализъмъ и да вѣнчаятъ за български царь първородниятъ синъ на Абдулъ Азиса. Тоя политически сънь тѣ подкрепятъ съ следното разсѫждение. Султанътъ се е решилъ твърдо да остави следъ смъртьта си престола на своя синъ Юсуфъ Изедина, но защото го е страхъ да не възбуди съ това фанатизма на улемитѣ [2] и на дервишитѣ и да не произведе нѣкаква си читашка революция отъ страната на Мурадовата партия, то по съвета на Европейскитѣ дипломати, а особено на генералъ Игнатиева, е наумилъ да употрѣби за орѫдие въ тая политическа операция претенциитѣ и заслугитѣ на българския народъ. Тая операция ще да повдигне кредита на държавата, ще да избави нейното правителство отъ финансиално банкрутство и съ силата на единъ 6-милионенъ преданъ и способенъ народъ Турция не само ще да държи въ ноктитѣ си Сърбия, Ромъния и Черна Гора, но ще да „турне на респектъ” и Австрия, която е истинала вече къмъ своитѣ стари аркадаши и Русия, „която рано или късно ще да поиска да напои своитѣ казашки коне на Босфора”. Освенъ това, като се даде една такава свобода на българитѣ, то Турция ще да бѫде обезпечена вѫтрешно отъ всѣка една революция, а вънкашно ще да добие голѣмо влияние въ семейството на европейскитѣ държави. Съ една дума, дуализмътъ ще да възкреси Турция и мюсюлманството ще да доживѣе въ Европа до Матусалови години. Разбира се, че всичкото това Донъ-кихотско бълнуване не е нищо друго, освенъ единъ безосновенъ и безнравственъ политически слухъ, който е пръснатъ само и само за „лафъ олсунъ” по кафенетата; но ако разгледаме начина, чрезъ който се той разпространява между вѣруващитѣ идолопоклонци, и ако подириме извора, отдето той води своето начало, то тутакси ще да се убедимъ, че той е пустнатъ съ цель и че въ него се криятъ важни дипломатически намѣрения. Нека говори кой що ще, а азъ ще да кажа, че турското правителство предвижда каква попара ще да му забъркатъ славянскитѣ народи на Балканския полуостровъ и каква роля ще да играемъ ние въ това отношение, затова е
1. Смѣшници.
2. Ученитѣ.
300
пустнало по нашитѣ мѣста изъ устата на дунавския валия тай подла и гнуснава подмама. И така, азъ смѣло мога да кажа, че банкрутитѣ сѫ наумили да си играятъ съ насъ като съ деца, но че тие нѣма да излъжатъ другиго никого, освенъ сами себе си. Но да оставиме шарлатанитѣ да проповѣдватъ свещенитѣ дуалистически лъжи и глупцитѣ да вѣрватъ благитѣ намѣрения на сакатитѣ цариградски мозъци и да ви разкажа за едно произшествие, което е за насъ много по-важно, нежели въпроса за престолонаследието въ Турция.
Нещастнитѣ и съвсемъ невинни мѫченици Сава Гереновъ и Митйо Радославовъ се осѫдиха вече отъ турскитѣ безчовѣчни закони и изпроводиха се на заточение: първиятъ на 5 години въ Ерзерумъ, а вториятъ на 3 години въ Кютая. Когато тия два младежа се закарваха на желѣзницата за Цариградъ, то бѣха отвързани, защото по причина на двегодишни мѫки и изтезания въ русчушката тъмница, тѣ не приличаха вече на хора, а на сѣнки, които, видѣше се, се държатъ на краката си само и само за това, за да изпиятъ последната чаша на своитѣ страдания. Но дано черната сѫдба, която ги е преследвала въ цвѣта на годинитѣ имъ, бѫде баремъ сега до толкова милостива за тия наши братя, щото да ги запази на чужбина до тогава, дордето достигне до тѣхъ гласътъ, че тѣхната мила България е свободна вече. Друго азъ не мога да пожелая повече на тия нещастни наши мѫченици.
За звѣрствата, които сѫ се извършили въ едно твърде кратко време въ нашия благоденстуващи Дунавски вилаетъ, ще да ви пиша до недѣля.
(Козма Зографски гостъ на от. Григория)
Има повече отъ 4 месеца, отъ както съмъ се наканилъ да дамъ гласность на едно твърде важно произшествие, което премина незабележено въ нашата домашна хроника; но азъ пропуснахъ това време по следнитѣ две доволно важни извинителни причини. Първо, азъ искахъ да видя н. преосвещество дѣда Григория съ нова корона на главата и, второ, искахъ да узная положително ще да отнеме ли руското правителство имотитѣ на бесарабскитѣ манастири или не ще. — „Хайде де е! Какво общо нѣщо има короната на дѣда Григория съ манастирския въпросъ въ Русия!” — ще да попитате вие и ще да помислите, че азъ съмъ или лудъ, или искамъ да подиграя нашия достоенъ архиерей. — Не! да ме пази Богъ
301
отъ подобна дързость. Мозъкътъ ми е на своето мѣсто. Ще да подиграя ли азъ Мемишъ паша, ако кажа, напримѣръ, че после решението на черковния въпросъ негово превъзходителство окачи още две тенекии на гърдитѣ си? Лудъ ли съмъ азъ, ако кажа, че тия тенекии сѫ награда за едни твърде важни господарствени услуги и че Стоилъ-ефенди се храни изъ кухнята на дѣда Григория вследствие на едно министерско падение? Не, господа, ие! Дипломацията е такава наука, която се състои отъ множество тънки и побъркани житейски нишки; а човѣкъ трѣбва да има добъръ чакрѫкъ въ главата си, за да може да насучи отъ нея калеми и да си изтъче просешка торба. Но слушайте вие да ви разкажа за важното произшествие, пъкъ тогава правете каквито щете заключения за мене. Азъ само дипломатинъ не съмъ.
Преди 4 месеца, въ единъ прекрасенъ день, пристигна въ града ни съ двама тѣлохранители едно важно духовно лице, на което приметитѣ [1] бѣха следнитѣ: бой едъръ и наснованъ, брада дълга и широка като опашката на пауна, лице гладко и мазно, погледъ мекъ и милостивъ, коремъ дебелъ и изпъкналъ — съ една дума, калугеръ, който е плувалъ въ пълно блаженство на тоя свѣтъ и който е твърдо увѣренъ, че ще да наследи това и на небето. Освенъ това, на гърдитѣ на нашия гостъ блестѣха и множенство медали и кръстове, които показваха, че той има и нѣкакви си свѣтски достойнства. И така, щомъ това важно лице слѣзе въ гостилницата, то о. Григория го призова въ митрополията и прие го съ такава честь и любезность, щото следъ малко време всичкитѣ апарати на владишката кухня захванаха да говорятъ за достойнствата на знаменития гостъ. — „Кое е това лице? отъ де иде? какво търси тука? Владика ли е? патрика ли е?” — питаше гладното отъ любопитство русчушко население слугитѣ на дѣда Григория и не добиваше никакъвъ удовлетворителенъ отговоръ. Кой се е надѣялъ, че тая честь ще да се падне на мене! Гостътъ бѣше игуменътъ изъ Киприянския манастиръ и намѣстникътъ на всичкитѣ (български и гръцки) манастирски мошии въ руска Бесарабия, негово боголюбие архимандритъ Козма Зографски, българинъ и патриотъ, който е направилъ такива голѣми заслуги на своя народъ, щото не само о. Григория, но и екзархията би трѣбвало да му завиди и да го приеме съ отворени обятия. Но знаете ли какви сѫ тия заслуги? Той е ялъ, пилъ и спалъ презъ всичкия си животъ, меч-
1. Белезитѣ.
302
талъ е, че прави добрини на човѣчеството, сънувалъ е, че поддържа съ манастирскитѣ стада българчетата по учебнитѣ заведения въ Русия и че поддържа православието между българския народъ, като му дава всѣка една година по нѣколко души учени пастири, проповѣдници и писатели. А отде идѣше тоя патриотъ? Той бѣше ходилъ въ Цариградъ да се моли на екзарха да ходатайства предъ генералъ Игнатиева, за да не отнема руското правителство мошиитѣ на Зографъ и на Киприянъ, т. е. да не убива пиянството, разврата и глупостьта на тия тимархани [1]; той излазялъ самъ предъ г-на Игнатиева и доказвалъ му, че, ако се отнематъ доходитѣ на гореказанитѣ манастири, то училищата въ България ще да запустѣятъ, образованието ще хване метилъ и за православието ще да настане чумова година. Но, най-после, когато красноречието на тоя манастирски бикъ не подействувало на московеца и о. Козма излѣзълъ изъ палата на г. Игнатиева съ съвсемъ разбити надежди, то първиятъ захваналъ да плаче отъ патриотизъмъ, да кълне Русия и еретицитѣ и да търси каквото е да е друго утешение. И така, той дойде въ Русчукъ при дѣда Григория, поседѣ нѣколко дена при него и на тръгване му се обеща, че ще да му изпроводи една скѫпоценна корона, само ако. . . Русия не отнеме имането на неговитѣ блажени во Христѣ братия дембели. И ето, става вече повече отъ 4 месеца, а о. Григория все се надѣе да получи знаменития подаръкъ и, види се, ще да го получи тогава, когато и о. Козма получи по-напрежния доходъ отъ отнеманитѣ вече мошии. Разбира се, че това никога нѣма да се случи, и азъ бихъ ималъ пълно право да попитамъ знаменития калугеръ, де и кога е той похарчилъ пребиена пара за нѣкое училище въ България? Де и кога е той поддърѫалъ български ученици въ Русия? Тежко и горко на българския народъ, ако да би той чакалъ какво годе добро отъ тия народни паразити, отъ тия всемирни просеци! Но както и да е, а азъ мисля, че българскиятъ народъ нѣма никога да заскърби за доходитѣ на киприяновския манастиръ, които Русия е оставила до сега въ рѫцетѣ на калугеритѣ съ увѣрение, че тия доходи сѫ се харчили за християнитѣ въ Турция. Напротивъ, той ще да благодари на нейното правителство за тая човѣшка постѫпка и ще да се надѣе, че и отсега нататъкъ, както и по-напредъ, вратата на всички учебни заведения въ Русия ще да бѫдатъ отворени за българскитѣ младежи, безъ никакви мана-
1. Лудница.
303
стирски помощи, безъ никакви просешки шарлатанства. А короната на о. Григория?
Цариградъ, 28 Декемврий 1874 (114)
(Прогресъ! Прогресъ!)
Прогресъ! Прогресъ! Въ Турция днесъ произхожда такъвъ прогресъ въ всичкитѣ клонове на нейния държавенъ апаратъ, щото азъ съмъ принуденъ да се откажа отъ своето убеждение, че това гнило, вонещо и старо „харо” е преживѣло вече своя последенъ день. Турция най-напредъ се е считала за военненъ лагеръ въ Европа, после е достигнала да бѫде язва на изтокъ, а сега, най-после, употрѣбява всички свои сили, за да се изравни съ другитѣ европейски държави и да свърже своето сѫществувание съ сѫществуванието баремъ на нашата планетна система. И наистина, като погледне човѣкъ какви реформи и преобразования ставатъ, както въ вънкашната, така и въ вѫтрешната политика на нашитѣ „банабаковци”, то твърде лесно