В. Знаме
90. Какво може да направи нашето духовенство? (Букурещъ, 25 януарий 1875)
91. Турция отива къмъ пропадане (Букурещъ, 1 февруарий 1875)
92. Българскиятъ народъ трѣбва самичъкъ да потърси свободата си (Букурещъ, 15 февруарий 1875)
93. Въ какво се състои болестьта на нашия народъ (Букурещъ, 1 мартъ 1875)
94. Излѣчима ли е нашата болесть (Букурещъ, 15 мартъ 1875)
95. Българскиятъ народъ проспалъ цѣли 450 години (Букурещъ, 27 мартъ 1875)
96. Сърбия и нашето освободително движение (Букурещь, 3 априлъ 1875)
97. Само разумниятъ и братскиятъ съюзъ между народитѣ е въ състояние да унищожи теглилата (Букурещъ, 1 май 1875)
98. Празнуването на Св. Кирилъ и Методий (Букурещъ, 8 май 1875)
99. Народътъ и духовенството (Букурещъ, 16 май 1875)
Букурещъ, 25 януарий 1875 (90)
(Какво може да направи нашето духовенство?)
Разбира се, че като всѣка една разумна личность, така и всѣки колко годе събуденъ народъ, който е повиканъ да вземе участие въ нравственото и умственото развитие на човѣчеството, преди всичко е длъженъ да си избере една каквато и да е опредѣлена цель за своя животъ, пъкъ тогава вече да търси срѣдства за нейното постигане, пакъ тогава вече да избира този или онзи исторически пѫть. Право ли е това наше убеждение или не, ние не можемъ тукъ да се разпространяваме и да разсѫждаваме, но като погледаме въ какво положение се намира нашия народъ, какви сѫ действията на неговитѣ предводители, пастири и учители и какво направление иматъ стремленията на нашето така наречено младо поколѣние, то дохождаме до убеждение, че у насъ не сѫществува нито опредѣлена цель, нито честни и искрени действия, нито пъкъ разумни и съвременни стремления.
Всѣки, който познава по-отблизо българския народъ и който не е привикналъ да гледа на страждущето човѣчество презъ призмата на дипломатическото благоразумие и отъ върха на днешния политически развратъ, то отъ първия още погледъ ще се убеди, че такътъ щастливъ и безопасенъ животъ, какъвто живѣе тоя нещастенъ и полуубиенъ народъ, не живѣятъ даже и домашнитѣ четвероноги въ Европа. А при всичко това ние виждаме, че нашитѣ предводители, пастири и учители иматъ съвсемъ противоположно мнение за своя народъ. Тѣ сѫ се обесили на неговата шия въ името на науката, на образованието и на неговитѣ даже свещени исторически и човѣшки права, ласкаятъ го съ нѣкакъвъ си напредъкъ въ просвѣщението и въ цивилизацията (въ робството и въ теглилата) и мислятъ, че съ това тѣ решаватъ задачата на нѣговото бѫдеще политическо сѫществувание или ако не, то баремъ че го приготовляватъ за едно по-отрадно и по-щастливо положение. Екзархията, за осѫществяването на която българскиятъ народъ прекара или, по-право да кажемъ, изгуби цѣли 20 години въ борба съ двамата заклети свои исторически врагове, и сѫществуването на която и днесъ даже поглъща всичката негова деятелность, е принесла такава полза на тоя народъ, каквито му сѫ принесли различни хатихумаюни, хати-
225
шерифи и гюлханета и е имала такова влияние на неговия мѫченически животъ, каквото има напримѣръ пречистението на умирающия скептикъ, молитвата на промѣненията въ атмосферата и заклинанието на тежкитѣ и смъртоноснитѣ физически рани.
И наистина, ако нашето духовенство и да би искало да бѫде малко по-човѣшко отъ разбойницитѣ на Фенеръ, т. е. ако то и да би искало да върне баремъ стотната часть отъ ония грамадни пожертвувания, които е направило и прави „стадото” за земното блаженство на своитѣ пастири, то и това предполагаемо желание е немислимо да може да се осѫществи подъ варварскитѣ пети на нашитѣ притеснители и при ония общи ретроградни убеждения, съ които е въобще надъхано всѣко едно духовенство по земната кора. А какво би могло да направи нашето духовенство за своето потъпкано, оголѣло и блѣеще стадо? Всѣки разуменъ и честенъ човѣкъ, който не може да гледа равнодушно на страданията на брата си, който има въ главата си достатъчно количество здравъ смисълъ и на когото въ мозъка и въ сърдцето не пъпли кръвьта на присмикающитѣ [1] се — той се би погрижилъ да облекчи тия безчовѣчни страдания, помогналъ би на народа си, който го храни, пои и облича, да смъкне отъ себе си оковитѣ на своето политическо робство, а съ това заедно и оковитѣ на произходещето отъ него нравствено и умствено невежество; подействувалъ би да изчезнатъ изъ срѣдата на работещия и производителния класъ на народа онова множество религиозни глупави суевѣрия, които сѫ убили и убиватъ постоянно неговитѣ нравствени, умствени и физически сили; най-после въ името на човѣчеството и на свободата въстаналъ би противъ всѣко едно лъжливо политическо или религиозно учение, което се стреми да разедени силитѣ на народа и да отложи деня на неговото нравствено и политическо освобождение.
А нашето духовенство, което се счита за защитникъ на народа и въ което между наследницитѣ на финариотитѣ, т. е. между доволно калнитѣ личности се намиратъ нѣколко млади и образовани хора, какво е направило за своя народъ? Нашитѣ слѣпорождени оптимисти искатъ да ни увѣрятъ, че Екзархията е начало на нашето освобождение, че тя ще извади народа ни изъ тинята на робството и на невежеството, че тя
1. Влѣчугитѣ.
226
ще да прибере подъ своитѣ ощипани крила отдалеченитѣ части на народа и ще огради своето стадо отъ всѣка една чужда и вредителна за неговото единство пропаганда и че ще да положи основния камъкъ на неговото бѫдеще щастие и благоденствие; но ние, които имаме твърде малко вѣра въ калимявката, т. е. които се не надѣемъ за млѣко отъ козлитѣ и които нѣмаме особена любовь къмъ всемирнитѣ паразити на човѣчеството, не можемъ да видимъ онова, което не сѫществува и не можемъ да предположимъ това, което и самата история опровергава.
Наистина, ако ние да би могли баремъ на минута да забравимъ, че и нашето духовенство е такова сѫщо, каквито сѫ били и ще бѫдатъ, като-речи, всичкитѣ духовенства по свѣта, то би помислили, че дебелитѣ чувства и коприненитѣ антерии би могли въ крѫга на своитѣ действия да направятъ баремъ следниитѣ нѣколко услуги на народа: 1. като хора, които представляватъ българския народъ предъ неговото „отеческо правителство”, тѣ би могли да бѫдатъ енергически протестъ противъ неговитѣ скотски теглила, т. е. тѣ би могли да го защитятъ отъ безчовѣчнитѣ притѣснения, данъци, кражби и убийства, които произхождатъ на всѣка една крачка въ държавата на разбойницитѣ и които се произвождатъ не само отъ пиенитѣ сатрапи на нетрезвения идиотинъ изъ Долма-бахче, но и отъ всѣко едно краставо псе, което е завило чалма на главата си и което носи название правовѣренъ мюсюлманинъ; 2. като хора, които считатъ себе си, че стоятъ по-високо въ образованието отъ срѣдата, която ги окрѫжава, тѣ би могли да подкрепятъ и да защитятъ нашитѣ народни училища, върху които министерството на заслѣплението и на държавния турски шарлатанизъмъ е прострѣло вече своята реформаторска рѫка, за да ги преобърне на текета, и въ които разпространителитѣ на науката се не занимаватъ съ друго нищо, освенъ да приготовляватъ нови робове за държавата, нови паразити за народа и нови подобия на себе си; 3. като хора, които познаватъ до колко сѫ святи догматитѣ на фанариотскитѣ св. безумци, които догми и тѣ сами днесъ не изпълняватъ, — тѣ, намѣсто да запрѣщаватъ различнитѣ народни обичаи, като сбороветѣ, черковищата, кукеритѣ и др., (които сѫ останали като единствено утѣшение на народа — би могли да унищожатъ поститѣ, които сѫ убили енергията и физиологическитѣ сили на по-голѣмата часть отъ народа и които сѫ довели тоя народъ, като-речи, до степеньта на тревояднитѣ, и 4. като хора, които се ползуватъ съ известни пра-
227
ва и влияние надъ полуубиената рая на н. и. в. шефътъ на разбойницитѣ, тѣ би могли да прибератъ разпръснатитѣ части на народа въ едно цѣло, да въодушевятъ и да управятъ това цѣло въ пѫтя къмъ неговото земно, а не небесно спасение; съ една дума, тѣ би могли да направятъ всичко, което би трѣбвало да направи всѣко едно либерално и човѣшко духовенство, което не живѣе само за щастието на своитѣ корми и на което цельта не е да злоупотрѣбява само простотата на своето стадо.
Но нашето духовенстио отговорило ли е или пристѫпило ли е да отговори баремъ на една отъ надеждитѣ на своитѣ духовни чада? Какво добро е дочакалъ и каква полза е видѣлъ нашиятъ народъ отъ това духовенство? Това ли, дето намѣсто да слуша християнската добродетель „търпи, за да се спасишъ” изъ устата на едни чужденци-шарлатани и на единъ съвсемъ непонятенъ за него езикъ, той слуша тая сѫща добродетель изъ устата на своитѣ искрено желани нѣкога си пастири, съ придобиването на които той виждаше вѣрни шансове за едно по-щастливо бѫдеще? Ние би желали да ни докаже нѣкой, че сме даже слѣпи въ това отношение; но до тогава ние нѣма да престанемъ да проповѣдваме, че при свѣтлината и топлината на полумесеца ни едно наше климатическо растение нѣма да дигне връхъ и нѣма да принесе плодъ и че расата е потрѣбна за който и да е народъ не да стои при неговата люлка и да го възпитава въ детинството му, а за да го опѣе и да стои надъ гроба му после неговата политическа смърть. Попътъ е на своето мѣсто при погребението, а не при раждането. А нашиятъ народъ се намира въ оная преходна епоха на своя младенчески животъ, въ която преди всичко му е потрѣбна свобода, за да може да се развие неговия младъ организъмъ, за да може да се очертае неговия характеръ и за да може да наякне неговия мозъкъ. Наистина, въ тая епоха е потрѣбна за него и наука, и възпитание, но новата политическа педагогия за народитѣ ни доказва, че гладниятъ се не учи, че вързаниятъ се не възпитава и че битиятъ не може да пѣе. Нашитѣ учители и нашето младо поколѣние трѣбва да разбератъ това и да не бѫдатъ баремъ тѣ като своитѣ духовни отци. Българскиятъ народъ не е въ гроба на своето преминало, а въ люлката на своето бѫдеще. А ако е това така, то помогнете му да се отърве отъ робството!
228
Букурещъ, 1 февруарий, 1875 (91)
(Турция отива къмъ пропадане)
Намиратъ се още по свѣта такива Христе ради юродиви политици и дипломати, пророци и апостоли, които не само мислятъ, че Турция е въ състояние да проживѣе още цѣли столѣтия въ семейството на европейскитѣ народи, но които сѫ готови даже да ни увѣрятъ, че тоя безѫизненъ трупъ, който се поддържа вѫтрешно само съ галванизацията на военния деспотизъмъ, а вънкашно отъ политическия кефъ на нѣколко приятели на робството, е близо вече да влѣзе въ пѫтя на единъ новъ животъ, да придобие симпатиитѣ на всичкия образованъ свѣтъ и да ни докаже, че неговото сѫществуване е основано на здрави и прогресивни начала и е необходимо за равновѣсието на Европа и за мирното развитие на трудолюбивитѣ южнославянски племена. Да доказва човѣкъ всичката безосновность на това крайно глупаво и варварски безчовѣчно убеждение, е всè едно да доказва, че умрѣлиятъ не може да възкръсне, че историята не върви назадъ и че човѣкътъ не е създаденъ само за мѫки и за неволи. За здравия разумъ тия свети и незиблеми истини отдавна вече сѫ доказани и приети за аксиоми, а за сакатитѣ мозъци тѣ и до сега служатъ за предметъ на двоумения, на идиотически разсѫждения и на безсмислени пречки въ проповѣдването истината и свободата.
Ако това убеждение относително „болния човѣкъ”, — който е станалъ вече нещастие не само за поробенитѣ отъ него млади прогресивни сили, но и за цѣла въобще Европа, — и да не е чудно отъ страна на ония щастливи човѣшки подобия, на които е твърде широко около шията, за да виждатъ, че всичко по земята върви по медъ и по масло и че днешното положение на народитѣ както на западъ, така и на востокъ е едно отъ най-удовлетворителнитѣ, но то е крайно чудно и почти необяснимо отъ страна на нашитѣ полуубиени роби, надъ главитѣ на които виси като Демоклевъ мечъ ятаганътъ на азиятскитѣ варвари и предъ очитѣ на които преминуватъ цѣли милиони живи сѫщества, обковани въ вериги и карани като скотове на клане. За нази не е чудно това, дето различни дипломати, политици, банкери, експлоататори и множество журнални шарлатани сѫ готови да вдъхнатъ душа на умиращата Турция и да ни увѣрятъ, че нейното сѫществуване е необходимо даже и за нашия исторически животъ; за нази е чудно и даже срамотно това, дето между нашитѣ журналисти и така нареченитѣ патриоти сѫ се появили и такива сакати мозъци, които сѫ готови да обърнатъ историята наопаки и да
229
ни докажатъ съ примѣри изъ последнитѣ събития въ Европа, че човѣчеството е длъжно да стѫпи изново въ пѫтя къмъ феодалното право и че смъртнитѣ симптоми на Турция не сѫ друго нищо, освенъ стремление да върви и тя по диритѣ на Европа. Наистина, ние не можемъ да кажемъ, че правителствата на европейскитѣ народи се грижатъ само за щастието на своитѣ поданници и че пò-голѣмата часть отъ тия народи се намиратъ въ едно твърде несносно положение: ние виждаме, че човѣчеството даже и въ оная обетована земя, въ която европеецътъ отива, за да избегне отъ преследванията на създадената отъ него цивилизация, че и въ нея милиони хора живѣятъ въ оковитѣ на сиромашията и подъ натиска на капитала; но ние не можемъ да сравнимъ Турция нито съ една отъ европейскитѣ държави и не можемъ да помислимъ, че тя ще бѫде нѣкога въ състояние да се възроди, ако предположимъ даже, че ще да просѫществува още цѣли хилядилѣтия. Турция е захванала да пада и да се разнизва именно отъ онова време, отъ когато нашитѣ слѣпци виждатъ въ нея нѣкакъвъ си „творчески духъ, който съ изкуство и съ енергия си пробива новъ пѫть и се преобразява и възражда”. Ако тоя азиятски воененъ лагеръ и да е билъ въ състояние преди нѣколко столѣтия да задава страхъ и трепетъ на цѣла Европа, то и това негово преимущество не е било основано на нѣкаква здрава нравствена сила, а просто на единъ извънреденъ религиозно-воинственъ фанатизъмъ, който, разбира се, тутакси трѣбваше да падне, щомъ влѣзе въ съприкосновение съ новия европейски жизотъ. Отъ Махмуда и до сега Турция е вървѣла съ гигантски крачки къмъ своята пропасть, а отъ времето на восточната война, тя се е държала само чрезъ милостьта и интереса на западна Европа. А въ продължение на тоаа доволно дълго време (даже за живота на единъ народъ) тя, освенъ че не е изработила нищо човѣшко въ своя административенъ или юридически животъ, но не е възприняла даже и ония прости съвременни държавни форми, съ които епропейскитѣ правителства покриватъ до нейде робското състояние на своитѣ народи.
Наистина, споредъ думитѣ на в. „Напредъкъ”, въ продължение на това време Турция създаде редовна войска, съсипа еничаритѣ, придоби симпатиитѣ на европейското обществено мнение, удуши въстанията въ Босна, въ Сирия, въ Албания, въ Херцеговина, въ Черна Гора, въ Критъ и въ България, покори независимитѣ до скоро племена въ Кюрдистанъ и въ Аравия, преобрази войскитѣ си и ги приближи до евро-
230
пейскитѣ както по число, така и по качество, и създаде една силна и страшна флота; но всичко това сѫ такива грамадни успѣхи въ живота на една държава или на единъ народъ, които не струватъ нито една лула тютюнъ при онзи успѣхъ въ финансиалното банкрутство, въ онази административна неспособность и въ оная нравствена неподвижность, къмъ които „съ изкуство и съ енергия” се е стремила Турция въ продължение на всичкото свое сѫществуване отъ Махмуда до Азиса. Отъ 1854 г. до сега тя е направила нѣкакви си 13 заема, съ които е изгубила не само симпатиитѣ на общественото мнение въ Европа и симпатиитѣ на своитѣ банкери арендатори, но и на ония даже скои традиционни приятели, които всѣкога сѫ седѣли до главата на „болния” и всѣкога сѫ били готови да защищаватъ неговото сѫществуване. За примѣри ние нѣма да ходимъ надалечъ, а ще да се спремъ на това последно явление въ отношенията на босфорскитѣ идиоти къмъ тѣхнитѣ въображаеми васали, въ което нашитѣ слѣпци виждатъ, че дипломатическата победа е отъ страната на Турция и ще попитаме: „вехтиятъ ли редъ на работитѣ ще се повърне на востокъ”, или и тука, както навсѣкѫде въ Европа, свободата ще намѣри свои защитници и герои и ще избави прекрасната и плодоносната страна на Балканския полуостровъ отъ прогреса на робството и отъ „успѣхитѣ” на азиятскитѣ варвари? На тоя въпросъ ние ще отговоримъ до недѣля.
Букурещъ, 15 февруарий 1875 (92)
(Българскиятъ народъ трѣбва самичъкъ да потърси свободата си)
Минуватъ дни, години тежки;
пъшка въ неволя нашия народъ;
тамъ падатъ живи жертви човѣшки,
тамъ нѣма, братя, свободенъ животъ!
Мрачна и гнусна е била историята на нашия народъ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение. Притиснатъ отъ едно варварско и крайно безчовѣчно иго, обиколенъ отъ враждебни на неговото сѫществуване елементи и водимъ отъ балдевскитѣ, битолскитѣ и добруджанскитѣ просяци на нашата калпазанска политика, литература и журналистика, той е достигналъ нравствено до положението на скотоветѣ, материално до положението на класическитѣ илоти, икономически до просяшка торба, а умствено до оная степень на историческа глупость, противъ която духътъ на новото време, пророцитѣ и апостолитѣ на социалния превратъ въ Европа и
231
здравиятъ човѣшки разумъ се борятъ още отъ началото на първата француска революция.
Съ други думи, българскиятъ народъ е робъ на турцитѣ, робъ на себе си, робъ на метала и робъ даже на своето образование и просвѣщение. Погледнете на неговия воловски трудъ, на неговитѣ безчовѣчни страдания и на неговата даже физиономия, и вие тутакси ще да се увѣрите, че той действително „работи като волъ, събира като пчела и живѣе като свиня”. Разбира се, че това негово положение може и да се харесва на ония негови паразити, които не се срамуватъ да се наричатъ патриоти и на които е твърде широко около шията, за да доказватъ, че преди всичко друго нему е потрѣбна наука, образование, знание, просвѣщение и азбука въ свободата, но въ катехизиса на страждущитѣ и на недоволнитѣ тия вземени на заемъ думи нѣматъ никакъвъ смисълъ, никаква правда и, ако щете, заключаватъ въ себе си даже отрова за неговото бѫдеще сѫществуване на Балканския полуостровъ. Наистина, доста много се е писало и се пише отъ чужденцитѣ за нашия характеръ, за нашето трудолюбие, за нашитѣ способности и за нашия прогресъ въ културата, но почти всѣки единъ отъ тия писатели е доказалъ и доказва математически, че, за да се развиятъ нашитѣ небутнати сили и за да достигнемъ ние да бѫдемъ действително „нѣмци на югъ” или „англичани на востокъ”, то трѣбва да строшимъ варварския турски яремъ, да отърсимъ яката си отъ това безчовѣчно робство, което пояда всичката производителность на нашитѣ сили, и да издигнемъ на босфорския булевардъ зданието на свободната южнославянска конфедерадия.
Такива сѫ почти заключенията на всичкитѣ приятели на нашия народъ, такава и трѣбва да бѫде програмата на неговитѣ действия и стремления. Но кажете ми, молимъ ви се, кой отъ насъ е разбралъ неговото печално и страшно положение, кой е усвоилъ съветитѣ на истината и на свободата и кой е казалъ баремъ две честни и искрени думи на народа си, т. е. да му разкаже що мислятъ за него чужденцитѣ и що е той длъженъ да прави, за да излѣзе изъ своето робско състояние?
Освенъ изъ лагера на нашата емиграция, въ която всѣкога сѫ се намирали честни и праведни души, и освенъ отъ бесилницитѣ на турското безчовѣчие, ние не сме чули никого другиго да каже на нещастния български народъ: „Чуешъ ли? Турция вече умира, и ако ти не срутишъ самъ зданието на нейния деспотизъмъ, то то ще се струполи самò върху тебе
232
и ще те погребе на вѣки вѣковъ!” Наистина, презъ послелнитѣ 40 или 50 години българскиятъ народъ нѣколко пѫти е дохождалъ инстинктивно до това убеждение и нѣколко пѫти се е улавялъ за своето ръждясало орѫжие, а въ последнитѣ десеть години неговата емиграция направи доста решителни опити, за да запали огъня на Балканския полуостровъ, но всичко това е срѣщало спънки не само отъ страна на европейската дипломация и отъ страна на съседнитѣ съ нашето отечество малки държавици, но и отъ страна даже на нашитѣ така наречени шарлатани дуалисти. А това скръбно и отвратително състояние на работитѣ не можеше да не заблуди нѣкои и други плиткоумни мозъци даже и между нашата емиграция и да ги накара да мислятъ, че дорде Турция не влѣзе въ кърваво стълкновение съ нѣкоя отъ европейскитѣ сили (тукъ всѣкога се предполагала Русия) или дорде Сърбия, Черна Гора, Ромъния и даже Гърция се не съгласятъ и не споразумѣятъ помежду си, за да подадатъ братска рѫка на българския народъ, то Турция още дълго време ще бѫде язва за Европа и дълго време още ще пие кръвьта на своитѣ беззащитни роби. Никой тукъ не вземаше въ смѣтка нейното финансиално банкрутство, никой не виждаше нейната вѫтрешна леность и неподвижность и никой не вѣрваше въ нейната политическа и административна неспособность. Всѣки считаше държавата на Абдулъ Азиса за доволно силна да поддържа своето достолепие предъ враговетѣ на нейното сѫществуване, и всѣки (освенъ ония, които я познаваха твърде отъ близо и които имаха нѣколко грама здравъ смисълъ въ главата си) мислѣше, че тя ще да бѫде въ състояние да се възроди и и да завземе почетно мѣсто между европейскитѣ държави. Така сѫ мислили и мислятъ извѣтрѣлитѣ дипломатически мозъци и това сѫ проповѣдвали и проповѣдватъ шарлатанитѣ на днешната политическа наука. А Турция? — Турция чегато за присмѣхъ на всичкитѣ тия идиотически убеждения съ гигантски крачки е следвала пѫтя къмъ своята пропасть и съ удивителна бързина е достигнала до точката на своето назначение. Въ продължение на едно твърде кяхо време тя пропи и изяде, като-речи, всичкото свое бащино имане по чапкънлъкъ и по моди, и съ това изгуби почти всичкия свой кредитъ у европейскитѣ чифути; тя съблѣче и последната риза отъ гърба на своята обрана и одрана рая и захвана най-после да смучи даже и кръвьта изъ нейнитѣ жизнени жили; тя захвана на старо време, като всѣка погрознѣла, пияна и презрѣна публична жеиа, да лъже, да краде, да псува и да
233
се кара съ своитѣ млади съседки; тя най-после, захвана да кълне и да укорява своитѣ едновремешни съдърѫатели и куртизани за тоза, че тѣ сѫ я оставили безъ никаква сладка дума и безъ никаква протекции и обяви на всичкитѣ дипломатически евнухи въ Европа, че никога нѣма да се остави да я подиграватъ старитѣ чанкъни, съ които тя нѣкога си е пила, яла и развратничила, и никога нѣма да допусне да я дърпатъ за политѣ уличнитѣ пичове, които едвамъ вчера сѫ излѣзли изъ нейнитѣ мръсни и задушливи обятия.
Такова е положението и състоянието на Турция, т. е. на тая наша господарка, съ която дървенитѣ умове искатъ да свърѫатъ сѫдбата на българския народъ, и такива сѫ нейнитѣ отношения къмъ Еврола и къмъ малкитѣ ония държавици, които тя и до сега счита за свои васали.
Но Европа, — а особено тритѣ северни сили: Русия, Прусия, Австрия, които сѫ се засрамили вече отъ своето поведение къмъ старата публична развратница, — не желае вече да хвърля бисера на свинетѣ и нѣма намѣрение за процентитѣ на своитѣ златни телци да подържа тоя срамъ и укоръ на съвременното човѣчество. Малкитѣ, но доволно якитѣ сили: Сърбия, Ромъния и Черна Гора, които не сѫ зѫби, за да могатъ да живѣятъ при вонещото купище на Османа, не желаятъ вече да слушатъ любовницитѣ на Турция, да се свиватъ въ пеленитѣ на днешнитѣ свои граници и за най-малкото право на сѫществуване да тропатъ на чуждитѣ врата и да плачатъ надъ гроба на Наполеона или на Палмерстона. А раята, т. е. нашия беззащитенъ и полуубиенъ народъ, на плещитѣ на когото лежи всичкия товаръ на робствого и който по своето природно, човѣшко и историческо право е законенъ владетель на България, Тракия и Македония, не може да търпи това унижение, което сѫ търпѣли само гладиаторитѣ въ Римъ и евреитѣ въ времето на Тита и Навудохоносара и съ пълна вече вѣра въ своитѣ мишци чака удобна минута и своя Спартакъ, за да преобърне Стара-планина на вулканъ и да покаже, че той не вѣрва вече на никакви и ничии обещания и че може и самъ да подири и да придобие своята продадена и потѫпкана свобода.
Но на всичко това, що казахме до тукъ, „скопенитѣ мозъци” могатъ твърде лесно да ни отговорятъ съ изтъркатитѣ свои фрази, че Европа желае миръ, че малкитѣ държавици около Турция не сѫ въ състояние да примѣрятъ силитѣ си съ силитѣ на своята воинствена съседка и че българскиятъ народъ, ако и да е твърде многочисленъ, но той нѣма онзи воин-
234
ственъ духъ и оная тѣсна организация, които сѫ два необходими атрибути, за да може единъ поробенъ и съсипанъ народъ да възстане противъ своитѣ утнетители. А за доказателство на своитѣ убеждения нашитѣ куртизани ще да ни приведатъ примѣри изъ последнитѣ събития въ живота на болния „харсизънъ”, и ще да ни покажатъ, че днешнитѣ отношения на Турция къмъ Черна Гора (за звѣрствата при Подгорица), къмъ Сърбия (за въпроса на Зворкинъ и на Сакра) и къмъ Ромъния (за правото да заключава търговски конвенции) сѫ такива, които показватъ, че първата е въ състояние да накаже своитѣ „васали” и е близо „да повърне на възтокъ вехтия редъ на работитѣ”.
Ако този възгледъ за последнитѣ дни да Турция и да заслужава пълно презрение отъ страна на всѣки единъ честенъ човѣкъ, който е запознатъ съ живота и съ стремленията на гореказанитѣ малки държавици и съ изработеното до сега убеждение у една часть отъ нашето младо поколѣние и у всичкитѣ почти класи на нашия народъ (освенъ въ духовенството и у чорбаджиитѣ), но ние обърнахме на него внимание само за това, за да покажемъ, че, ако европейската дипломация и да отклони и тоя пѫть смъртоносния ударъ отъ Турция, то направи това по причина, че тя не желае да види още едно запустяване на Балканския полуостровъ и че иска да употрѣби упоителни срѣдства предъ последното издъхване на болния. А право ли е това общо мнение на славянскитѣ патриоти, ние нѣма и да доказваме. Ние знаемъ само това, че, ако тѣзи упоителни срѣдства и да отклонятъ катастрофата още за нѣколко години, то първиятъ актъ на драмата ще се захване на Балкана и първата роля ще се падне на нашия народъ. Какъвъ ще бѫде неговия дебютъ и неговия талантъ, това скоро ще види европейската равнодушна публика. Финалътъ на тая драма е смъртьта на Турция!
(Въ какво се състои болестьта на нашия народъ)
„Да работимъ, да работимъ, трѣбва да работимъ!” — се чуватъ гласове отъ всичкитѣ краища на нашето отсчсство, а народътъ ни, който и до сега още не е можалъ да разбере разликата между думитѣ работа и робувамъ, се озърта около себе си и пита: „какво да работя? какъ да работя? и защо да работя? Въ продължение на цѣли петь столетия азъ съмъ заприличалъ на скотъ отъ работа, а вие все още ми пѣете
235
стара пѣсень, все още ме карате да робувамъ и все още ме подканяте като волъ. Кажете ми какво да работя и азъ ще да послушамъ вашитѣ искрени гласове; само, знаете ли, азъ искамъ такава работа, която да облекчи моитѣ страдания, която да възнагради моя трудъ и която да ме извади отъ това гнусно робско състояние”. —„Работи! отговорятъ нашитѣ хористи, защото твоитѣ потрѣби сѫ грамадни, твоитѣ обществени болки сѫ безбройни, твоитѣ учебни заведения сѫ неуредени, твоитѣ ученолюбиви заведения сѫ презрѣни, твоитѣ общини сѫ разнебитени, твоето економическо състояние е лошаво и всичко у тебе е подложено подъ произвола на една несносна и проклета сѫдба. Работи, за да достигнешъ до точката на своето умствено, нравствено и веществено възвишение, и ти ще заприличашъ тогава на народъ и ще бѫдешъ достоенъ за почить и уважение”. Колкото и да е глупаво и безсъвѣстно да отговаря човѣкъ на прави и искрени въпроси съ голи и изтъркани фрази, ние виждаме, че почти всичката наша журналистика и днесъ даже се не занимава съ друго нищо, освенъ да приглаша на плачевната пѣсень на народа, да му казва какви сѫ симптомитѣ на болката му и да му говори: „потърпи, то ще да ти премине”.
За да се убеди човѣкъ, че тая маниера на убеждения и тая метода на лѣчения не принася никому никаква полза, то достатъчно е да хвърли единъ кратъкъ погледъ върху днешното състояние на народа, да преброи годинитѣ, отъ които той е влѣзълъ въ пѫтя на прогреса и да направи аналогия между неговото прошедше [1] и настояще.
Никой не може да откаже, че въ продължение на нѣколко десетки години той не е преминалъ едно доста голѣмо разстояние въ своето нравствено и умствено състояние, че не е работилъ, за да развие своитѣ материални сили, и че не е направилъ жертви, за да излѣзе изъ положението на робитѣ, но никой не може да ни докаже, че неговиятъ животъ и неговото економическо състояние не сѫ днесъ още по-безотрадни и още по-плачевни, отколкото сѫ били преди десеть или петнайсеть години, и че той не върви отъ день-на-день все по-бързо и по-бързо къмъ своето съвършено изпадане.
Коя е причината на това?
Болестьта сама на себе си не може да бѫде причина на своето развитие и тя се не лѣкува и не спира нито съ баяния, нито съ плачове, нито съ молитви, а съ унищожението на
1. Минало.
236
ония причини и обстоятелства, които сѫ я родили и които ѝ помагатъ да се развие. Ако е възможно да унищожите или да отстраните тия причини, то организмътъ на личностьта или на народа ще влѣзе въ пѫтя на своя естественъ и нормаленъ вървежъ; а ако ли не можете, то намѣсто да губите време и да плачете надъ развалинитѣ на своитѣ надежди, изкопайте гроба на Товия и заровете въ него това, щото ви е така мило и драго. Но преди всичко попитайте, каква е болестьта на нашия народъ? кои сѫ причинитѣ на нейния прогресъ? излѣчима ли е тая болесть? коя е методата, която се рекомандува отъ здравия чозѣшки разумъ? — Ето въпроси, отъ коато би трѣбвало да се не боятъ нашитѣ литературни синигери и нашитѣ политически врабци и които би трѣбвало да се решатъ колко е възможно по-скоро. Ние казваме по-скоро, защото знаемъ, че колко по-дълго време се продължава една болесть, толкова повече тя става опасна и неизлѣчима.
Но да пристѫпимъ ние да отговоримъ на гореказанитѣ нѣколко въпроси.
Болестьта на нашия народъ се заключава въ онова състояние на работитѣ въ европейска Турция, което е докарало поробенитѣ отъ нея народи до такава висока степень на сиромашия, която не позволява човѣку да мисли за друго нищо, освенъ за начина, съ който въ поть лица да изкарва своя оскѫденъ и насущни хлѣбъ. Българскиятъ народъ се намира подъ натиска на едно такова несносно и безчовѣшко иго, кое-му не позволява да се развие нито въ умствено, нито въ нравствено, нито въ материално отношение. Неговитѣ училища не отговарятъ на общественитѣ му потрѣбности и на своето назначение затова, защого, по причина на лошавото економическо състояние на населението, тѣ нѣматъ и не могатъ да иматъ достатъчни материални срѣдства за подърѫане и защото, освенъ варварскитѣ преследвания отъ страна на турския деспотизъмъ, тѣ страдатъ още и отъ това, че ония, които добиватъ своитѣ познания въ тѣхъ, не могатъ да употрѣбятъ тия познания за никаква и ничия полза. Търговията въ Турция не може да прави конкуренция съ систематическото разбойничество на правителството и не може да сѫществува и да се развива при несигурностьта на живота и на имота, при баснословнитѣ мита и данъци върху произведенията на страната и при ония неразбрани права и привилегии, които се даватъ на чуждестраннитѣ експлоататори предъ производителния трудъ на робоветѣ. Разбира се, че при такова състояние на търговията или, по-правилно да кажемъ, на размѣнението
237
на труда и услугитѣ, никакъвъ занаятъ, никакво изкуство и никакво материално благосъстояние е немислимо и невъзможно въ Турция. Даже земледѣлието и скотовъдството, които споредъ плодородието на земитѣ на Балканския полуостровъ сѫ главния поминъкъ на нашия народъ, сѫ много въ по-лошо състояние, нежели дето и да е въ Европа. У насъ то е станало символъ и емблема на робство, а думата „хора” или „хорияти” има еднакъвъ смисълъ и равно значение съ думата илоти. [1] А тамъ, дето на човѣка сѫ вързани и рѫцетѣ и краката, и дето той не намира въ какво да употрѣби своитѣ знания и познания, образованисто, което въобще служи за ричагъ [2] на човѣшкото щастие и благосъстояние, не преминува презъ границитѣ на една проста и безполезна грамотность и не служи за друго нищо, освенъ за това, за каквото служи всѣка една мода и всѣки единъ разкошъ.
И наистина, кажете ни, молимъ ви се, каква кариера може да има единъ образованъ и развитъ човѣкъ у насъ? — Но преди да ни отговорите на тоя въпросъ, ние ще да укажемъ на нашитѣ учители, журналисти, литератори, попове и на нашето младо поколѣние и ще да ви попитаме: не висятъ ли всичкитѣ тия господа на шията на народа така сѫщо, както висятъ гиритѣ на часовника, които, ако и да го каратъ да върви и да се движи, но не могатъ да го изведатъ изъ състоянието на машината и изъ колеята [3] на робството? Каква полза сѫ принесли и могатъ да принесатъ на народа ни голитѣ думи: наука, знание, образование и просвѣщение при онова диво угнетение и при онзи безчовѣчно варварски деспотизъмъ, който е обградилъ нашето отечество отъ влиянието на всѣка една здрава и нова човѣческа идея и който, като вампиръ въ тъмнината, смучи нашата топла кръвь, нашия животъ и нашитѣ даже мозъци изъ главата? Ние виждаме, че резултатитѣ на нашия 50-годишенъ прогресъ сѫ сиромашията, пиянството, развратътъ и всичкитѣ други атрибути на прехласнатата европейска цивилизация. А това не е ли болесть?
За да отговоримъ по-нататъкъ, ние ще продължимъ своето скръбно, неприятно, но нуждно и интересно за нашата партия обозрение.
1. Роби, безправенъ слой отъ земедѣлското население въ древна Спарта.
2. Лостъ.
3. Врѣзана изъ пѫтя диря отъ колелата.
238
(Излѣчима ли е нашата болесть)
Въ преминалия брой на вестника си, като говорихме за безотрадното положение на нашия народъ, ние съ нѣколко думи дойдохме до заключение, че тоя народъ е боленъ и че болестьта му отъ день-на-день зема по-страшни размѣри. За да потвърдимъ думитѣ си, ние казахме, че здравата и истинска наука е непримѣнима въ нашия робски животъ, следователно — не принася никаква полза, че трудътъ, по причина на баснословнитѣ данъци, кражби и разбойничества, се не цени и не може да се развие, следователно — търговията е невъзможна, и че вследствие на всичко това е сиромашията, която ни убива и нравствено и физически. Да продължимъ сега своето обозрение и да видимъ, до колко сме били ние прави въ разсѫжденията си.
Ние казахме, че народътъ ни е боленъ, а това може да се покаже нѣкакъси остро и обидно за ония гладични мозъци, които сѫ привикнали да четатъ даже и въ иностранната литература химни за нашия напредъкъ, но ние ще оставимъ настрана вгляда на оптимиститѣ и ще побързаме да попитаме: излѣчима ли е нашата болесть или не е? За да утешимъ и тѣхъ, и себе си, ние ще да отговоримъ, че е излѣчима, и, за да докажемъ това, ще захванемъ отъ край.
Всѣки единъ народъ, който, ако и да е преминалъ голѣмо временно пространство въ историята на своето сѫществуване, но който по причина на своитѣ вехти исторически и политически грѣхове е билъ длъженъ да достигне до такова положение, щото да проспи почти всичкитѣ фази на обществения европейски животъ, — като се събуди отъ своя летаргически сънь, се счита вече за народъ младъ, здравъ и способенъ да се развиза. Такъвъ народъ е и нашиятъ. Още отъ началото на своето сѫществуване на Балканския полуостровъ той е билъ народъ трудолюбивъ, енергиченъ и възприемчивъ, но историческиятъ ходъ на работитѣ, който го хвърли въ съседство и въ борба съ разлагащия се тогава старъ миръ, го доведе до такова положение, щото съ приемането (на) християнството той бѣше принуденъ да се зарази и съ болестьта на гнилата и рззвратна въ онова време Византия. Постоянната борба за сѫществуване, сродяването на българскитѣ царе съ византийскитѣ императори и приемането на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия, отъ една страна, не дадоха на нашия народъ време да развие своя националенъ ха-
239