В. Знаме
83. Значение на журналистиката (Цариградъ, 2 октомврий)
84. Задачата на в. „Знаме” (Букурещъ, 7 декемврий 1874)
85. Източниятъ въпросъ лежи на плещитѣ на българския народъ (Букурещъ, 14 декемврий 1874)
86. Пролѣтата за свобода кръвь ще да измие племеннитѣ вражди (Букурещъ, 21 декемврий 1874)
87. „Дружеството за разпространение полезни знания” (Букурещъ, 4 януарий 1875)
88. Да драснемъ кибрита на въстанието (Букурещъ, 11 януарий 1875)
89. Турция ще се намѣри между три огъня (Букурещъ, 18 януарий 1875)
(Значение на журналистиката)
И така, вие сте решили да прекратите издаването на вашия вестникъ и да лишите народа ни и отъ единствената жива и свободна дума, която ни е така необходима и която въ последнитѣ нѣколко години е засѣяла твърде голѣми пространства. Ако питате мене, то азъ би ви посъветвалъ да се не отчайвате, да продължите захванатото дѣло и да потърпите още малко. Азъ съмъ твърдо увѣренъ, че работитѣ ще да се измѣнятъ и че историческитѣ сѫдби на българския народъ ще да бѫдатъ турени доволно скоро на политическитѣ камъни. И така, намъ именно днесъ сѫ нуждни апостоли и проповѣдници. Хвала и честь на ония честити мѫже, които именно въ тия критически минути се борятъ съ обстоятелствата, работятъ за благосъстоянието на народа, приготовляватъ бѫдещитѣ събития и стараятъ се да укажатъ на новитѣ пробудивши се сили правия пѫть и надлеѫащето имъ мѣсто, Азъ смѣло мога да кажа, че въ днешнитѣ времена е много
197
по-умѣстна една жива дума, нежели следъ време цѣли томове дипломатически или философски разсѫждения. Началото е тежко въ всѣко едно предприятие. Но както и да е, а вие сте длъжни (?) да продължите издаването на „Независимость” и да не оставяте народа ни именно въ тия минути безъ явенъ защитителенъ органъ. Трѣбва да ви кажа и това, че ако „Независимость” и да се преследва отъ правителството твърде строго, но нейниятъ гласъ се разнася отъ единия край до другия на нашето поробено отсчество съ баснословна скорость и произвежда радикални изцѣления. Всѣка ваша дума се принимава за фактъ; на всѣко ваше разсѫждение се дава велико значение; а всѣко ваше желание става желание и на самия народъ (?).
Азъ и самъ зная, че вамъ е тежко да се борите съ моралнитѣ и съ материалнитѣ нужди, далече отъ отечеството си, безъ срѣдства и безъ искренни приятели, безъ явно съчувствие и безъ братска помощь; но я попитайте и насъ какво е нашето положение, какви препятствия срещаме на своя трънливъ пѫть и какви варварски преследвания сме длъжни да търпимъ? Вие можете баремъ да изказвате свободно своитѣ мисли и да се не боите отъ сѣнкитѣ си. А ние? — Ние сме заприличали на цигански гарги, които грачатъ само тогава, когато се надѣятъ да получатъ парче хлѣбъ. Разгледайте съ внимание нашитѣ вестници и, ако можете, отблъснете моето заключение.
Да кажа нѣколко думи и на нашата българска публика. Азъ мисля, че е срамота и грѣхота, ако оставимъ единствения добросъвѣстенъ български вестникъ да пропадне или да прекрати своето сѫществувание. Повече азъ не желая ни да говора. Който има родолюбиво сърдце и чиста душа, за него не сѫ потрѣбни нито силни подбуждения, нито бодливъ остенъ. Боже мой, дали щемъ и ние нѣкога да станемъ хора? Ако нашитѣ по-първи хора се отказватъ (?) да работятъ за народнитѣ интереси, то какво добро трѣбва да очаква човѣкъ отъ малодушнитѣ и отъ безхарактернитѣ наши предводители (чорбаджии) или отъ нашето полудеморализирано, полуфанариотско и полуидиотическо духовенство? Но да оставиме това. Азъ съмъ твърдо увѣренъ, че нито вие ще да напустнете захванатото дѣло, нито българскиятъ народъ ще да ви позволи да направите това! И така, напредъ! Ако ви не оценятъ днешнитѣ българи, то ще да ви оцени бѫдещето поколѣние. (Трай кончо за зелена трева. р.) . . . .
Да ви кажа нѣколко думи и за нашата черга. Нашитѣ
198
славни патриоти сѫ остивили на страна и черковнитѣ дѣла, и народнитѣ интереси, и общественнитѣ нужди и заловили сѫ се да си вадятъ очитѣ и да пакостятъ единъ другиму. За инатъ на екзархията, кояга имъ не дава да лижатъ саханитѣ ѝ и да печелятъ отъ мирото на св. Богородица, нѣкои отъ тия харсѫзе сѫ се завзеле да засрамятъ даже и фанариотитѣ. Но това дѣло ще да излѣзе на свѣтъ божи и безъ моитѣ открития.
Ако продължйте изданието на „Независимость”, то азъ са обязвамъ да бѫда, както и до сега, единъ отъ най-голѣмитѣ помощници въ вашето свещенно дѣло. И така, моля ви са отъ страната на всичкитѣ честни българи да ни дадете и за напредъ срѣдства да изказваме своитѣ нужди безъ страхъ и безъ цензурна юзда, защото публицистиката въ сегашнитѣ времена има голѣма сила. Чакамъ отговора ви или първия брой отъ „Независимость”.
Букурещъ, 7 декемврий 1874 (84)
(Задачата на в. „Знаме”)
Dreptulû de a vorbi aci l’amu de
la térra ear nu de domniavostra,
ve rogu dar sa mi respectati cu-
vântul!
L. Costin
„Правото, за да говоря тукъ ми е дадено отъ отечеството ми, а не отъ васъ. Моля ви да ми почитате думитѣ! „Тия думи е изрекълъ единъ отъ ромънскитѣ депутати въ камарата въ 1872 г. когато партизанитѣ на правителството подигнаха шуматевица и поискаха да заглушатъ гласа на справедливостьта и негодуванията на патриотизма. Тия думи повтаряме и ние днесъ, въ началото на своята журнална кариера, когато „Независимость”, после дълга и упорита борба противъ настоящата горчива сѫдба на нашия народъ, каза своята последна дума и съ достойнство слѣзе отъ трибуната и когато ние, увѣрени, че посѣяното на нашата народна нива семе рано или късно ще да принесе своя плодъ, не можахме да отстѫпимъ предъ необходимостьта да се подкрепи идеята за нашето освобождение и се решихме да развиемъ „Знамето” на нашата революционна партия. „Добре, добре! Но къмъ кого именно отправяте вие гореказанитѣ думи на ромънския патриотъ?” — ще да попитатъ нѣкои отъ нашитѣ читатели. Къмъ васъ, господа, къмъ васъ, отговаряме ние и бързаме да се обяснимъ. — Нашиятъ нещастенъ български народъ нѣма камара, нѣма трибуна, отдето да изкаже своята воля, своитѣ нужди и своитѣ теглила. Единственото негово срѣдство въ това отношение се явява неговата журналистика. Но кой отъ насъ не знае въ какво жалостно положение се намиратъ нашитѣ цариградски вестници и каква незавидна роля е играла по-голѣмата часть отъ нашитѣ емиграционни публицисти?
Ако погледнемъ съ безпристрастно око въ стѫлповетѣ
200
на нашитѣ цариградски хавадаше, то отъ първия погледъ още ще да се убедимъ, че подъ дебелата сѣнка на босфорскитѣ идиоти друго нищо не може да процъвтѣва, освенъ политическа лъжа, литературна подлость, дипломатическо раболѣпие и всѣкакви други вѣрноподанически добродетели. „Елате, казватъ нашитѣ доморождени политици-патриоти на народа, елате да обиколимъ престола на Н. В. Султана и да запѣемъ пѣсеньта на Лазаря. . . Трохитѣ, които падатъ отъ държавната трапеза на нашия милостивъ баща, стигатъ, за да се подкрепи историческия стомахъ на нашия народъ, стигатъ, за да се поддържа и неговото етнографско сѫществуване на Балканския полуостровъ, стигатъ, за да се осигури неговото политическо бѫдеще между другитѣ южни славяни”. А народътъ? Народътъ продължава да прекарва съ християнско смирение днитѣ на своята безконечна страстна недѣля, брои часоветѣ на своитѣ несносни страдания и чака възкресението на мъртвитѣ. . .
Но дванадесетиятъ часъ е вече настаналъ и той все още се надѣе за милость отъ своитѣ тирани и все още вѣрва думитѣ на своитѣ сити и самозванни предводители, че новиятъ животъ, който тѣ основаватъ на нѣкакви си неизвестни дуалистически начала, ще дойде постепенно заедно съ науката и съ образованието. Благи надежди и похвални намѣрения! Но да видимъ до каква степень тѣ постигатъ своята цель.
Ние сме съгласни, че както окото е потрѣбно за свѣтлината, ухото за звука, а разумътъ за разбирането и най-проститѣ истини, така сѫщо науката, образованието и развитието сѫ потрѣбни за който и да е народъ, за да достигне до известна степень на своето благосъстояние; но за всичко това сѫ потрѣбни такива условия, които, за нещастие, у нашия народъ не сѫществуватъ. Вратата на нашия общественъ животъ зѣятъ и въпроситѣ, които е изработило човѣчеството въ продължение на цѣли вѣкове и които нашиятъ народъ е проспалъ подъ петитѣ на азиятскитѣ варвари, влазятъ въ нашата обществена кѫща заедно съ вѣтъра и заедно съ него излазятъ, безъ да оставятъ каква годе диря въ нашето безизходно робско положение. Народътъ, притиснатъ и нравствено, и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него; оре своята облѣна съ кръвь и съ сълзи земя и едвамъ ли счита себе си за нѣщо по-горно отъ своя добитъкъ. А ако понѣкогашъ и да се появява у него стремление да излѣзе изъ това скотско състояние, то това стремление се не простира по-нататъкъ отъ онзи инстинктъ,
201
по който и волътъ желае да строши хумотътъ, и птицата да изхвръкне изъ кафеза, и рибата да изкокне изъ мрежата.
Разбира се, че при такова едно безотрадно положение на нашия народъ, длъжностьта на всѣки честенъ и способенъ патриотъ е да се поддържа и да се развива тоя инстинктъ. Но въ това отношение нашитѣ цариградски патриоти-журналисти изпълняватъ ли своята длъжность? Колкото и да е прискръбна нашата присѫда, ние ще отговоримъ отрицателно. Цѣло половинъ столѣтие вече става, откакто ние броимъ епохата на нашето възраждане и при всичкия видимъ прогресъ въ образованието и въ развитието на известна една часть отъ народа, ние, при всичкия си оптимизъмъ, не можемъ да забележимъ решително никакво улучшение въ неговия многострадаленъ животъ. Коя е причината на това? Причината е тая, че, както за всѣка една личность отдѣлно, така и за цѣлъ народъ, въобще, преди всичко е потрѣбно такова едно условие, което човѣчеството нарича свобода и за което и у насъ даже е пролѣяно не малко едно количество кръвь и мастило. А ако е това така, то какъ щемъ ние да придобиемъ тоя неизбѣженъ и до сега още не напълно разбранъ атрибугъ на човѣшкото щастие? Чрезъ наука ли? чрезъ образованието ли? или чрезъ оная просяшка пѣсень, която сѫ пѣли, на и до сега още пѣятъ множество поробени и образовани народи?
За да отговоримъ на тоя въпросъ, ние сме длъжни да се обърнемъ къмъ нашата емиграционна журналистика, и да разгледаме какви срѣдства за спасение сѫ предписвали на народа нашитѣ патриоти и доколко добросъвѣстно сѫ изпълнили тѣ своята свещена обязаность къмъ отечеството си.
Отъ началото на 1867 г., когато първиятъ български революционенъ комитетъ издаде своя знаменитъ мемоаръ, съ който се свършваше деятелностьта на покойния Раковски, и до днешния божи день въ Ромъния сѫ се издавали въ различно време повече отъ 10-на политически вестници. Ако разгледаме съ особено внимание както деятелностьта на комитета и на нѣкои и други отдѣлни личности, така и направлението на гореказанитѣ вестници, то твърде лесно можемъ да се убедимъ, че и между тия нови политически лѣчения сѫ сѫществували нѣколко различни и даже съвсемъ противоположни методи. Игиениститѣ изъ комитета, хомеопатитѣ изъ своитѣ контори и гимнастицитѣ изъ кафенетата при всичкия свой умственъ и материаленъ капиталъ и при всичката своя широка програма, намѣсто да пристѫпятъ до радикалното
202
лѣчение на народа, т. е. — намѣсто да отрѣжатъ отъ неговото здраво и читаво тѣло гангренната часть на босфорската болесть, тѣ се заловиха да излагатъ своята неизпълнима диета въ различни брошури, мемоари, адреси, прокламации и др. т. н. най-после, следъ безполезния моционъ на четитѣ въ 1867 год. и следъ необмисленото кръвопускане при Върбова, тѣ резюмираха почти всичката своя политическа медицина въ девизата на безцвѣтния и продадения по-после в. „Народность”у която ни учеше на чисто български езикъ, че „само праведното удовлетворение на народноститѣ ще да оздрави всеобщия миръ”. Разбира се, всичкото това учение не бѣше друго нищо, освенъ една смѣла дуалистическа безсмислица, която трѣбваше непремѣнно да изчезне като сапуненъ мѣхуръ, безъ да принесе каква годе сѫщественна полза на народа.
И наистина, напраздно „хориститѣ на това учение, представлявани отъ „Отечество” и отъ „Дунавска Зора”, посѣгаха да уловятъ наследника на Мохамеда за ухото, да го доведатъ въ Търново и да го вѣнчаятъ за престола на Шишмановцитѣ; напраздно тѣ затваряха очитѣ си предъ истината и тропаха по чуждитѣ врата за помощь и милостиня. Народътъ, който знаеше, че никой не дава на слѣпцитѣ нито злато, нито сребро, а дава имъ такива строшени, изтъркани и калпави монети, които нийде вече нѣматъ никаква цена и които въ калпазанското царство на банкротитѣ се наричатъ гюлханета, хатихумаюни, хатишерифи, фермани и др. т., преклони главата си предъ необходимостьта, оплака нѣколко стотини свои жертви и се задоволи съ решението на несъвременния вече черковенъ въпросъ. Хориститѣ извикаха: „да живѣе тиранинътъ!”, свиха своитѣ разноцвѣтни знамена и завѣщаха на народа „да работи и да се надѣе”, да се учи и да чака или съ други думи — да мълчи и да робува. Виждаше се, че после тая епоха, т. е. — после решението на черковния въпросъ, всичко трѣбваше да млъкне, всичко трѣбваше да се помири съ нещастната сѫдба на българския народъ и всичко трѣбваше да влѣзе въ своя плесенясълъ петвѣковенъ гробъ.
Но не тъй излѣзе.
Оная здрава часть на народа, която се бѣше откѫснала отъ неговото живо и изранено тѣло и която, разбира се, не можеше да гледа на неговитѣ безчовѣчни страдания презъ призмата на дуализма, улови своя анатомически ножъ и, подъ защитата на „Независимость”, събра своитѣ сили въ особенъ лагеръ и пренесе почти всичката своя деятелность надъ трупа на „болния човѣкъ” и надъ тѣлото на страдущия българ-
203
ски народъ. „Кръвь, кръвь! Кръвь трѣбва да се пусне и на единия, и на другия, викна тя въ оная тъмна нощь, когато про. . . [1] единъ редъ съ страждущитѣ, пируваха около трапезата на екзархията и не обръщаха никакво внимание даже и на сами себе си. — Единътъ трѣбва да умре, а другия ще вземе своя одъръ и ще тръгне въ пѫтя на прогреса”.
Разбира се, че тонътъ, съ който се излагаше така ясна учението на нашитѣ радикалисти, оскърбяваше чувствата и деятелностьта на игиениститѣ и тѣ не приеха да взематъ участие въ общия консилиумъ за българската свобода. „Независимость” захвана да негодува и изля всичката своя жлъчка както противъ тѣхното учение, така и противъ самитѣ тѣхъ. Но нѣмаше какво да се прави. За репутацията на революционната партия и за успѣшното разпространение на нейнитѣ идеи, тя трѣбваше или да даде друго направление на своитѣ убеждения, или изъ горещата си любовь къмъ народа, да слѣзе отъ трибуната на своята партия. Тя предпочете последното и даде похваленъ примѣръ за честность и за постоянство. Ние ѝ рѫкоплѣщемъ.
И така, — после преставането на „Независимость”, на хоризонтътъ на нашата журналистика не остана почти никаква възможность, за да могатъ да се изказватъ болкитѣ и страданията на нашия народъ; не остана почти никакво срѣдство, за да се поддържа онзи революционенъ духъ, който е покрилъ вече нашата народна нива и която отъ день на день чака своя жътварь. . .
Какво трѣбваше да се прави? Да се мълчи ли? Но мълчанието би било престѫпление за всѣки единъ човѣкъ, който обича себе си, народътъ си и отечеството си.
И ето, — въ името на тая любовь ние развиваме своето „3наме” и безъ никакво угризение на съвѣстьта си, безъ никаква злопаметность и безъ никакви задни мисли, подаваме рѫката си на всѣка една честна и патриотическа душа.
За интереса на общата цель ние оставяме на страна всѣкакви лични страсти и нападения и всичкото свое орѫжие ще употрѣбимъ противъ враговетѣ на нашата пълна и съвършена свобода; съ една дума — ние ще да служимъ на оная сѫща идея, на която е служила и „Независимость”, но съ тая само разлика, че съ ония сѫществуващи вече у насъ партии, съ които тя е водила постоянна и непримирима война, ние ще да употрѣбимъ тонътъ на помирението и ще бѫдемъ колкото
1. Въ броя, съ който разполага „Народната библиотека” въ София, това мѣсто е скѫсано и не се чете. — М. Д.
204
е възможно по-деликатни. Разбира се, че ако нашитѣ убеждения намѣрятъ отзивъ и съчувствие между нашата многочислена емиграция, то нашата обща цель ще да бѫде, като-речи, постигната; а ако думитѣ ни се посрещнатъ съ смѣхъ и съ шумотевица, то и ние ще се помиримъ съ общата сѫдба на нашитѣ емиграционни публицисти и ще повторимъ думитѣ на апостола Павла, които е повтарялъ въ страшнитѣ години и нашиятъ първоучитель Св. Методий: „Не сѫду я на совѣтѣ злыхъ и съ злодѣями не прѣбуду, а примкну къ невиннымъ и окружу олтарь бога моего”.
Букурещъ, 14 декемврий 1874 (85)
(Източниятъ въпросъ лежи на плещитѣ на българския народъ)
При прага на едно близко бѫдеще, което, види се, ще да настане после проливането цѣли рѣки човѣшка кръвь и при началото на което, може би, ще да запустѣятъ голѣми пространства отъ нашето нрекрасно отечество, окото на съвременниятъ човѣкъ се запира предъ единъ въпросъ, който ако и периодически, но се повече и повече възбужда интересъ въ днешния политически свѣтъ. Тоя въпросъ е така несправедливо наречения восточенъ въпросъ, който е ближенъ за насъ дотолкова, доколкото е ближна и ризата до гърба ми. Ако е това така, то да запремъ и ние своето внимание на него и да видимъ каква роля е отредила сѫдбата да играе нашиятъ народъ при разсичането на тоя гордиевъ възелъ.
Отъ онова време, откогато силата на турския деспотизмъ захвана вече да пада въ Европа и когато здравиятъ разумъ се убеди, че „болниятъ човѣкъ” трѣбва да промѣни климата си, т. е. да отиде просто тамъ, дето се е начнало неговото детинство, и до сега тоя въпросъ е преминалъ презъ такова множество разнообразни фази, които ние сме не въ състояние даже и да преброимъ. Возточниятъ въпросъ най-напредъ е билъ притежание на Русия (отъ тукъ той носи своето название восточенъ), после се е решавалъ между нея и Наполеонѣ I, а най-после, следъ Кримската война, стана достояние на всичкитѣ почти европейски сили. Отъ тогава насамъ, както и по-напредъ, картата на Балканския полуостровъ се е дѣлила ту между едни, ту между други държави; а народонаселението или, по-право да кажемъ, раята въ европейска Турция се е считала просто като стока, която всѣки би ималъ право да експлоатира. Въ онова време ни на една дипломатическа глава не е преминувало презъ ума,
205
че по полетата и по горитѣ на тоя „европейски Кашемиръ” живѣе такова многочислемо племе, което има своя история, свой характеръ и свои нрави и обичаи, което е трудолюбиво и способно за развитие и за политически животъ и което рано или късно ще да изяви своето сѫществуване и ще да потърси своята изгубена и потѫпкана свобода. Разбира се, че отъ една страна събитията, които станаха както въ живота на Европа, така и въ живота на „болниятъ човѣкъ” и които, съ освобождението на Сърбия, на Гърция и на Ромъния, орѣзаха до нейде крилата на пренесеното нѣкога си изъ Азия въ Европа зло; отъ друга страна историческата и етнографическата наука въ XIX вѣкъ, която не независимо отъ тия събития се не забави да обърне праведно и сериозно внимание на многочисления славянски елементъ въ Турция, — всичко това имà такова благотворно влиямие на нашия народъ, щото той излѣзе изъ своето полумъртво състояние, огледа се около себе си, видѣ въ какво низко и отвратително положение се намира и захвана тихо и енергически да работи за своето освобождение, тихо и енергически да приготовлява своето бѫдеще. Европа съ удивление забележи това ново явление на Балканския полуостровъ, а опая нейиа часть политици, етнографи и журналисти, които не виждаха никакви причини да плачатъ надъ гроба на Турция, съ любовь и съ съчувствие се заловиха да излагатъ своитѣ програми и трактати за правилното и за рационалното решение на восточния въпросъ. Рускиятъ „панславизъмъ”, който произхождаше, разбира се, изъ едно просто състрадание отъ страна на руския народъ къмъ неговитѣ угнетени едноплеменници и който е възбуждалъ и, за съжаление, и днесъ даже възбужда постоянни страхове въ въображението на дипломатитѣ, престана вече да плаши здравия разумъ. Возточниятъ въпросъ влѣзе въ нова фаза. Отъ въпросъ за раздирането Османовата фереджа той стана въпросъ за еманципиране славянскитѣ племена, съ такава само резерва отъ дипломатическо благоразумие, щото ни една отъ европейскитѣ държави да се не мѣша въ вѫтрешнитѣ дѣла на Турция.
И така, сѫдбата на Балканския полуостровъ се остави сама на себе си, а смъртьта на „болниятъ човѣкъ” въ рѫцетѣ на поробенитѣ и на полуубиенитѣ отъ него славянски племена.
Но на Балканския полуостровъ живѣятъ две такива главни племена: българи и сърби. На кое отъ тия две племена принадлежи честьта да повдигне знамето на освобождението и да каже на беззѫбата вече Турция: „Стига! Часътъ на твоя-
206
та смърть настана, а ние сме повикани отъ самата природа да живѣемъ?” На сърбитѣ или на българитѣ? Разбира се, че който познава съвременното положение на тия два братски народа, то, безъ да мисли много, ще да отговори, че тая честь принадлежи на първитѣ, т. е. на сърбитѣ като народъ, който е осигурилъ вече до нейде своето сѫществувание и който притежава, като речи, достатъчни срѣдства, за да се реши на такъвъ единъ важенъ и спасителенъ подвигъ. Но какво виждаме ние? Цѣли 30 или 40 години вече ставатъ, откакто българскиятъ народъ се е надѣялъ на Сърбия да приеме на себе си тая честь и цѣли 30 или 40 години той се е лъгалъ въ своитѣ надежди. Напразно даже и органътъ на нашата емиграция, „Независимость” е проповѣдалъ въ продължение на едно доволно дълго време сближение и сиоразумение между тия два свѣзани съ общи интереси народа; ние виждаме, че и досега още не се е изработило нищо и че и досега още не се е дошло до никакво споразумѣние. Колкото и да е прискърбенъ тоя фактъ, ние не можеме да обвиняваме нито сръбския, нито българския народъ, защото и първиятъ е кривъ за погрѣшкитѣ на своето правителство дотолкова,доколкото е кривъ и вториятъ за своето безизходно робско положение. Ние виждаме само това, че по-голѣмата часть отъ сръбскиятъ народъ пъшка подъ игото на Турция и на Австрия; а бѣлградскитѣ дипломати се занимаватъ съ въпроса за Зворникъ и за Сакра! Но да оставимъ това и да продължимъ своето обозрение, т. е. .да видимъ де лежатъ срѣдствата за нашето спасение.
И така, когато ние вече виждаме, че Сърбия е сама дала причини да мислиме, че тя не желае да помогне на своитѣ братя, че Черна-гора е въ несъстояние да излѣзе сама изъ своитѣ природни крепости и че Ромъния не особено обича славянитѣ, явява се въпросътъ, какво трѣбва да правимъ ние, за да смъкнеме отъ шията си тоя унизителенъ хомотъ, който отъ день на день става още по-несносенъ, още по-убийственъ и още по-безчовѣченъ? Трѣбва да търпимъ и да чакаме ли? Или трѣбва да се запретнемъ и сами да решимъ своята сѫдба? Ние вече знаемъ, че първото е убийствено за нашия народъ и опасно за неговото по-нататъшно сѫществувание и развитие; а за второто ще да оставиме да поговори единъ чужденецъ, който въ продължение на десеть години и повече е изучвалъ нашия народъ, който го е виждалъ както въ мирнитѣ негови земледѣлчески занаятия, така сѫщо и съ оружение въ рѫцетѣ „дето не било мѫчно да забележи неговото преимущество предъ всичкитѣ други съседни съ него славян-
207
ски племена”, и който нѣма решително никакви причини да лъсти на едно или на друго племе или пъкъ да говори неистина. „Азъ мисля, говори генералъ Липранди въ 1868 г., че, ако българитѣ сѫ намислили да направятъ общо възстание, то източниятъ въпросъ или, по-правилно да кажа, сѫществуването на европейска Турция може да бѫде съсипано до основанието си; защото, безъ да говориме за придунавскитѣ княжества, т. е. за сегашна Ромъния, но и освободената, като-речи, Сърбия и напълно отдѣлеиата Гърция сѫ не въ състояние да направатъ онова, което би направили българитѣ сами”.
И така, нека говори кой що ще, а ние ще да кажеме, че решението на нерешимия до сега восточенъ въпросъ лежи единствено връзъ широкитѣ плещи на нашия немалочисленъ народъ, а смъртьта на Турция се намира въ неговитѣ яки и напукани отъ трудъ рѫце. А когато е всичкото това така, то защо да подсмърчаме предъ чуждитѣ врата, защо да си правиме мили очи и защо да оставяме да се експлоатира нашето отдавна вече осѫдено отъ множество горчиви опити довѣрие и нашата безпредѣлна, но неземена и до сега въ внимание, пламенна любовь? Какво не достига на нашия народъ, за да смъкне отъ шията си хумота на турския деспотизъмъ? Сила ли, срѣдства ли, патриотизъмъ ли или революционна пропагаида! Историята на нашето хайдутство, на нашитѣ частни възтания и на нашата помощь, която сме ние оказвали въ множество случаи на произходившитѣ около насъ народни възтания, показватъ доволно ясно, че у насъ има и сила, и срѣдства, и патриотизъмъ, но че у насъ не достига само такава широка пропаганда, която е потрѣбна, за да свърѫе въ едно цѣло частнитѣ или провинциалнитѣ у насъ революционни проявления, да имъ даде надлежащето направление и да имъ посочи цельта, къмъ която трѣбва да устремятъ своитѣ действия. Ето какво не достига на нашия народъ! Ето, следователно, онова свето и благородно дѣло, за което ние трѣбва да се заловимъ по-сериозно. Разбира се, че само въ такъвъ случай ние ще да имаме право да се надѣемъ за спасение и че само въ такъвъ случай ще да можемъ скоро да извикаме съ думитѣ на богоприемецътъ: „нынѣ отпущаещи раба твоего”. . .
Но до недѣля ние ще поговоримъ за тоя въпросъ по-напространно.
208
Букурещъ, 21 декемврий, 1874 (86)
(Пролѣтата за свобода кръвь ще да измие племеннитѣ вражди)
Въ миналия брой на вестника си ние бутнахме такава една струна отъ източния въпросъ, на която звукътъ, може би, неприятно да звучи въ ушитѣ на нѣкои и други наши пламенни конфедератисти, [1] но ние направихме това убеждение, че при всичкото свое безотрадно положение, нашиятъ народъ притежава доволно нравствени и материални сили, за да излѣзе самъ на политическата сцена на Балканския полуостровъ и да примѣри силитѣ си съ силитѣ на издихающия турски деспотизъмъ. Право ли е това наше убеждение или не, ние оставяме да решатъ ония близки бѫдещи събития, които се приготовляватъ въ живота на нашия народъ, и ще преминемъ на оная мощна и високогласовита струна, на която отъ нѣколко време насамъ свирятъ своитѣ патриотически пѣсни по-голѣмата часть отъ славянскитѣ либерални политици и патриоти. Но преди да дойдемъ до тая струна, ние сме длъжни да се прислушаме въ мотивитѣ на нейнитѣ пѣсни и да видимъ, какво тѣ говорятъ на ума и на сърдцето на нашия не твърде музикаленъ въ това отношение народъ.
Ясно и твърде естествено нѣщо е, че падането на отдавна вече приготвената за смърть Турция зависи, както отъ нейната неизлѣчима органическа болесть, така и отъ ония млади, чисти и съвременни човѣшки сили, които сѫ изявили вече своето сѫществуване въ срѣдата на славянския югъ и които не ще могатъ да пристѫпятъ нито една крачка напредъ, ако не тласнатъ изгнилата и разкапаната вече Турция въ гроба на нейния страшно-заразителенъ деспотизъмъ. Но не съвсемъ ясни и естествени сѫ направленията на тия сили и не и стремленията на народитѣ въ тоя югъ! Само по себе си се разбира, че за да се ускори смъртьта на Турция и за да се осигури напълно животътъ и развитието на поробенитѣ отъ нея племена, то е необходимо, нуждно е, щото силитѣ на тия племена, да бѫдатъ събрани въ едно цѣло, и всичката тѣхна деятелность да бѫде устремена къмъ една обща и опредѣлена историческа цель. Но какво виждаме ние? Ние виждаме, че ако проповѣдницитѣ на южнославянския съюзъ или по-правилно да кажемъ, строителитѣ на дунавската конфедерация и да сѫ изказвали вече своята последна дума за начина, по който трѣбва да се осѫществятъ тѣхнитѣ разумни човѣшки идеи, то народитѣ, които сѫ повикани да съставятъ тоя съюзъ
1. Л. Каравеловъ.
209
или тая конфедерация, и досега още не сѫ усвоили, като-речи, нищо отъ тия идеи и до днесъ още не сѫ пристѫпили къмъ решението на историко-политическата задача на своето сѫществуване.
Но да видимъ на какви основания лежатъ тия идеи и до каква степень тѣ отговарятъ на понятията, на стремленията и на днешното етнографическо положение на тия народи.
Учението на по-голѣмата часть конфедератисти се заключава въ следната кратка програма: Турция да се унищожи или да се изпроводи въ Азия, а на освободенитѣ изподъ нейното иго народи и народности да се даде пълна политическа свобода. На малкитѣ и на независимитѣ вече държави, т. е. на Сърбия, на Гърция, на Ромъния и на Черна-гора да се даде по една часть отъ турскитѣ европейски владения и да се оставятъ да прибератъ разпръснатитѣ части на своитѣ народности, а именно: на Сърбия да се даде Босна, Херцеговина и една часть отъ така наречената Стара Сърбия; на Гърция — Тесалия и Епиръ; Ромъния да се възведе до степень на кралстно и да ѝ се помогне да очертае своитѣ народни граници въ Австрия и отчасти въ Русия; Черна-гора да се съедини съ Сърбия, или ако не, то да ѝ се разширятъ границитѣ на югъ съ Албания, а на северъ съ една часть отъ Херцеговина; а българитѣ, които населяватъ България, Тракия и Македония, да съставятъ едно отдѣлно и независимо кралство. Цариградъ да остане волни търговски градъ подъ покровителството на великитѣ сили. И така, за да могатъ освободенитѣ и напълно удовлетворенитѣ народи и народности да съставятъ такова едно цѣло, което да има доволно сила и тежина, за да стои противъ всѣкакви бури и насилия и съ това да удържи равновесието въ Европа, то да имъ се допустне да очертаятъ помежду си якъ федеративенъ съюзъ, на който върховната политическа и законодателна власть или общитѣ международни интереси да се намиратъ въ рѫцетѣ на единъ съветъ, съставенъ отъ разно число представители изъ всичкитѣ независими една отъ друга части на тоя съюзъ.
Тоя е накратко най-добросъвѣстния и най-удобоизпълняемия рецептъ за решението на возточния въпросъ, тѣзи сѫ, като-речи, най-здравитѣ и най рационалнитѣ начала, на които трѣбва да се основе бѫдещата свобода на Балканския по-луостровъ, тая е най-после оная лѣсень, съ която и ние, и нашиятъ народъ сме готови да присъединимъ гласа на своята
210
свещена революционна пѣсень. Но да видимъ какъвъ отзивъ намира всичко това въ сърдцата на ония народи и народности, които историята на разумното човѣшко развитие призовава да съставятъ тоя свободенъ и свещенъ съюзъ, и които сѫ главнитѣ причини дето идеята за тоя съюзъ и до сега още не намира пълно гражданство въ тѣхнитѣ политически и литературни крѫгове. Разбира се, че, ако правителството на всѣки единъ народъ да би било изражение на неговата воля и на неговитѣ нужди и стремления, то и Сърбия, и Гърция, и Ромъния, и Черна Гора отдавна вече би излѣзли изъ своитѣ граници, помогнали би на българитѣ да смъкнатъ отъ шията си ненавистния турски яремъ, дàли би край на турското сѫществувание въ Европа и положили би основния камъкъ на своето щастие и благоденствие. Но, види се, че правителствата и на тия държави не сѫ се занимавали досега съ друго нищо, освенъ да подражаватъ на благоразумната Метернихова девиза „раздѣляй и владей”, да говорятъ за нѣкакво си мирно развитие въ пѫтя на цивилизацията и съобразно съ общеприетитѣ начала на другитѣ европейски държави, и да лъжатъ всенародно и себе си, и нарола си, и здравия разумъ. Гърция отъ началото още на своето освобождение и до сега не се е занимала съ друго нищо, освенъ съ мечтания за нѣкаква си византийска империя, която да заключава въ себе повече отъ половината на Балканския полуостровъ, заедно съ нейната стара смолнина и заедно съ крайбрѣжията на Черно и Адриатическо морета. Тя е гледала, и днесъ даже гледа, на Албания, на Македония и на Тракия като на свои бѫдещи провинции и не смѣта, че тия провинции сѫ населени съ съвсемъ чужди за нея славянски племена, които никога нѣма да признаятъ надъ себе си нейната традиционно-ненавистна власть и никога нѣма да се подчинятъ на нейната православно-идиотическа култура. Разбира се, че съ такава една държава не само българитѣ, но и всичкитѣ почти южни славяни не ще могатъ да иматъ нищо общо, така щото — гръцкиятъ народъ, даже и после смъртьта на Турция, ще си остане въ изолирано положение и щеда бѫде заключенъ въ днешнитѣ граници на своята безплодна и неспособна за по-нататъшно развитие земя. Съ други думи — Гърция никога нѣма да влѣзе като членъ въ южнославянския съюзъ, и гръцкиятъ народъ рано или късно ще се преобърне на спекулативенъ пролетариатъ.
Освенъ Гърция, друга противоположность или, по-право да кажемъ, друга спънка за южнославянското единство представлява Ромъния. Политическото сѫществуване на тая отъ
211
всѣка една страна обиколена съ славяни държава е било плодъ на рускитѣ стремления на востокъ и следствие на оная западна политика, която подъ предводителството на Франция почти всѣкога се е старала да тури преграда на опасния за нея източенъ панславизъмъ. Разбира се, че отъ времето на французката хегемония на изтокъ, т. е. отъ онова време, когато и ромънскитѣ патриоти се увѣриха, че въ тѣхнитѣ жили тече чиста латинска кръвь, то славянскиятъ елементъ въ Ромъния захвана да се преследва, числото на ромънитѣ въ Турция се възкачи до баснословна цифра и Ромъния отстрани отъ кормилото на своето управление ония свои искрени и честни синове, които разбираха положението на своето отечество и които не виждаха друга изходна точка за неговото бѫдеще, освенъ съюзътъ съ славянскитѣ племена на Балканския полуостровъ. И така, после 1868 г. т. е. — после падането на Братияновото министерство и до сега, Ромъния ни е дала доста причини да мислимъ, че тя никога нѣма да обнажи [1] своята отдавна вече ръждясала сабля за идеята на дунавската конфедерацин и че и занапредъ тя ще основава всичкото свое сѫществуване и всичкого свое бѫдеще на напънитѣ на европейската дипломация, т. е. че и занапредъ тя ще играе на комаръ. Следователно и Ромъния не представлява нѣкакви особени надежди, че ще да свърѫе нѣкога своята сѫдба съ сѫдбата на южнитѣ славяни.
И така, на сцената на Балканския полуостровъ оставатъ само две свободни държави, на които жизненитѣ интереси сѫ тѣсно свързани съ интереситѣ на нашия народъ и които иматъ особено право за участие въ решението на източния въпросъ. Тия две държави сѫ Сърбия и Черна Гора. Първата отъ тия две държави, която въ продължение на всичкото свое ново политическо сѫществуване се е ползувала съ особена симпатия отъ страна на всички славяни, а особено отъ страна на твърде ближния до нея български народъ, е била почти единствената за него надежда да вземе инициативата за освобождението на своето племе и да даде съ това поводъ и на нашия отъ всѣка една страна притиснатъ народъ да въстане противъ своитѣ безчовѣчни угнетители. Князуването на Милоша и на Михаила е ознаменовано съ такива надежди! Но и тая ближна и симпатична за насъ млада сила до вчера е играла съвсемъ недостойна роль въ отношенията си къмъ своитѣ еднокръвни братия, и до вчера е подражавала въ
1. Да извади.
212
стремленията си ту на Ромъния, ту на Гърция. За примѣръ на това е достатъчно да припомнимъ въстанието на Лука Вукаловича, бомбардирането на Бѣлградъ, българската легия въ 1868 г. и действията на оная шарлатанска Милошъ Милоевичева компания, която, съ разравянето коститѣ на невъзвратно умрѣлитѣ народни глупости и съ разпространението на своитѣ ръждиви и глупави идеи чрезъ срѣдствата на образованието, възбуди такава реакция въ духоветѣ на нашето младо поколѣние, щото изъ много мѣста на нашето отечество захванаха да се чуватъ дуалистически гласове, че длъжностьта на българскитѣ патриоти е да очертаятъ по-напредъ етнографическитѣ граници на своя народъ, пакъ тогава вече да мислятъ за нѣкакво си сближение и споразумение съ Сърбия; въ противенъ случай, за цѣлостьта на своето народно тѣло, България ще да бѫде принудена да пригърне дуализма и още цѣли 500 години да лежи подъ игото на варварството. Всичко това, разбира се, е било горчивъ плодъ не само на множество шарлатанствуващи и безумствуващи Милошъ Милоевичеви компании, но и на единъ дълъгъ редъ тѫпи и ретроградни правителства и министерства, надъ гроба на които и ние имаме днесъ пълно право да се смѣемъ заедно съ цѣлия сръбски народъ.
И така, отъ всичкото това що казахе до тукъ се ясно вече види, че освенъ Черна-Гора, — която ако и да се е уловила въ последно в