В. Знаме
100. Желѣзницитѣ сѫ вредителни за насъ въ всѣко отношение (Букурещъ, 22 май 1875)
101. Посѣгане върху народнитѣ ни училища отъ турцитѣ и значението на този фактъ (Букурещъ, 29 май 1875)
102. Две мнения за освобождение на народа (Букурещъ, 21 юний 1875)
103. Хайдушки и четнически периоди въ борбата на българитѣ за свобода (Букурещъ, 28 юний 1875)
104. Настроението всрѣдъ емиграцията презъ 1868 г. и несъстоятелностьта на идеитѣ на Раковски (Букурещъ, 5 юлий 1875)
105. Вѫтрешната организация и преценка на деятелитѣ ѝ (Букурещъ, 12 юлий 1875)
106. Въстанието въ Херцеговина и необходимостьта да въстанатъ и българитѣ (Букурещъ, 26 юлий 1875)
107. Необходимость отъ бързо въстание на нашия народъ (Букурещъ, 2 августъ 1875)
108. Братя, ние не трѣбва вече да чакаме (Букурещъ, 23 августъ 1875)
(Желѣзницитѣ сѫ вредителни за насъ въ всѣко отношение)
Всѣко едно откритие и усъвършенствуване въ науката и въ индустрията, ако то не може да се приложи на практика отъ всѣкиго и да принася еднаква полза както на богатия, така и на сиромаха, е вредително за прогреса на свободата, а следователно — и за щастието на човѣчеството. Наистина, въ последното столѣтие естественитѣ, физическитѣ и математическитѣ науки сѫ направили голѣми успѣхи въ своето развитие, но отъ всичкитѣ тѣхни резултати ние виждаме, че се ползува само оная часть отъ човѣчеството, която и безъ това всѣкога е живѣла добре, и безъ това никога не е работила нищо, и безъ това постоянно е пила кръвьта на милиони нещастни човѣшки сѫщества. Погледнете на всички цивилизовани страни въ Европа, вслушайте се въ ония вопли и страдания, които се чуватъ задъ официалнитѣ ширми [1] на човѣшкия напредъкъ, обърнете сериозно внимание на отчаяната борба между труда и капитала както въ Европа, така и въ Америка, и вие ще да се увѣрите въ истиностьта на нашитѣ думи и ще да кажете заедно съ здравия разумъ, че при днешното обществено и политическо устройство на човѣчеството сиромахътъ е навсѣкѫде робъ, а робътъ е навсѣкаде сиромахъ.
Никакво умствено развитие, никакви открития въ науката и никакви съобщения и улеснения въ търговията не сѫ въ състояние да измѣнятъ това скръбно и възмутително правило. Живъ примѣръ на това е Англия, въ която, при всичкитѣ свои машини и желѣзни пѫтища, по-голѣмата часть отъ народа е робъ и слуга на привилегированитѣ класи. — „Но защо ни разказвате вие това, което е толкова далечъ отъ насъ?”— ще да попитатъ нѣкои отъ нашитѣ читатели, които твърде малко се интересуватъ отъ това, що става въ другитѣ страни, и на които сѫ по-близко до сърдцето страданията на нашия народъ, нежели страданията на цѣлото човѣчество? — Имате право, господа. Но ние ви разказваме това, защото и у насъ, както и у другитѣ народи, е близо вече да се повтори това сѫщо явление, което днесъ-за-днесъ плаши умоветѣ, а може би и положението на всички почти тирани и експлоататори.
1. Параванъ.
257
И у насъ, както и въ другитѣ страни, се въвежда вече европейската цивилизация, отварятъ се учени и учебни заведения, разпространява се образованието и просвѣщението, улучшава се земедѣлието и търговията и желѣзници кръстосватъ вече нашата прекрасна татковина и ни сближаватъ съ европейцитѣ: съ една дума и у насъ прогресъ въ всичко, и ние вървимъ бързо къмъ своето щастие и благоденствие, и ние застигаме Европа. Но нe бързайте, господа! Заедно съ цивилизацията у насъ се въвежда нравствения, умствения и тѣлесния развратъ, модитѣ, пиянството и сифилиса: образованието, или, все едно, науката, училищата и читалищата отвъждатъ нови паразити и експлоататори за народа и даватъ срѣдства за животъ само за богатитѣ; олучшението на земледѣлието и развитието на търговията ще да отнематъ земитѣ и тѣхнитѣ произведения отъ рѫцетѣ на трудещия се и ще ги дадатъ въ рѫцетѣ на капиталиститѣ; а желѣзнитѣ пѫтища ще ускорятъ всичко това и ще да принесатъ такава вреда за народа, каквато полза принасятъ на своитѣ построители и покровители. Да оставимъ всичко настрана, като отдавна вече призната истина, и да поговоримъ по въпроса за желѣзницитѣ.
Преди всичко, да попитаме: полезни ли сѫ за насъ желѣзницитѣ? — На тоя въпросъ ние отговаряме решително, че не сѫ. Като откритие, което съкратява времето и пространството и което служи за бързото размѣнение на продуктитѣ и на човѣшкитѣ услуги, и като усъвършенствуване, което замѣнява физическитѣ сили на човѣка и на животнитѣ, желѣзницитѣ би били полезни за всѣки единъ народъ, ако само тѣ да би били направени отъ него самия, и ако отъ тѣхъ да би се ползувалъ еднакво всѣки единъ членъ отъ обществото. Но защото желѣзницитѣ се правятъ само отъ правителствата (а тѣхнитѣ отношения къмъ народитѣ сѫ еднакви съ отношенията на разбойницитѣ къмъ мирнитѣ жители) и отъ известни частни крадци и разбойнически компании, и защото служатъ изключително само на тѣхнитѣ интереси, то тѣ сѫ вредителни за всѣки единъ народъ, а особено за такъвъ, който се намира въ пълно политическо и икономическо робство.
За насъ желѣзнитѣ пѫтища сѫ вредителни въ всѣко едно отношение. Икономически тѣ сѫ вредителни за това, защото ще да увеличатъ износната и вносната търговия, отъ които първата, като състои само отъ сурови произведения, ще да изтощи и осиромаши земята ни, щото не следъ много време тя ще заприлича на Палестиня, а втората ще убие нашитѣ
258
занятия и промишленость. И така, едната и другата ще ни направятъ безусловни роби на различни официални и неофициални крадци и дойни крави на всички европейци. Изъ насъ ще да се изнасятъ съ никаква цена нашитѣ произведения и преработени, ще се внасятъ съ тая сѫща цена, умножена само нѣколко пѫти на себе си; съ други думи — нашиятъ производителенъ трудъ ще да отива на вѣтъра, а европейскиятъ, почти непроиззодителенъ, ще да се плаща стократно. Ние имаме множество исторически и съвременни примѣри, които доста красноречиво би доказали вредата отъ подобенъ родъ износна и вносна търговия, но обемътъ на статията ни не позволява да ги приведемъ. Ние ще кажемъ само това, че даже и въ южна плантаторска Америка народонаселението е захванало вече да се преселъа по причина, че земята се е вече изтощила. Кой може да ни докаже, че и насъ нѣма да ни постигне сѫщо такава участь, каквато постигна народонаселението въ Палестиня? Правителството и иностранцитѣ ще ни доведатъ до това положение. А колкото за нашата промишленость и занаятия, ние ще да попитаме, кой уби нашитѣ платнари, за които прочутиятъ социологъ Кери въ своята Социология говори така: „само въ Търново преди 100 години с имало до 1000 фабрики за платна”? (това ще сѫ астарджиитѣ, отъ които сега не сѫществува ни единъ.) Кой уби нашитѣ табаци, които сѫ носили сахтияни даже и въ Виена? Кой уби нашитѣ шаяци, нашитѣ гайтани, нашитѣ дървени и сребърни издѣлия?
Желѣзнитѣ пѫтища сѫ вредителки за насъ и въ политическо отношение. Тѣ сѫ такова орѫжие въ рѫцетѣ на нашитѣ тирани, щото чрезъ тѣхъ тѣ ще бѫдатъ въ състояние да съсрѣдоточаватъ бързо въ известни пунктове своитѣ войски и съ това да удушватъ всѣко едно наше частно въстание. Освенъ това, въ време на турското падание тѣ ще бѫдатъ отворени врата за лакомитѣ европейци, а особено за Австрия и за нашата сестра Сърбия. Не е чудно, ако тия последнитѣ взематъ относително насъ ролята на турцитѣ.
Още по-вредителни за насъ сѫ желѣзницитѣ и въ морално отношение. Различни авантюристи, вагабонти и развратни личности, чрезъ сношеннето си съ нашия народъ, ще предадатъ своя нравственъ сифилисъ на нашата непобутната още почва и, по причина на своего презрение къмъ славянитѣ, постоянно ще да се обръщатъ къдъ насъ като съ роби и ще да ни предаватъ и клеветятъ предъ турското правителство.
За примѣръ, припомнете си само Шуменското приключе-
259
ние и кажете ни — имаме ли ние право на следното заключение: че съ желѣзницитѣ у насъ ние умножаваме своитѣ нещастия и врагове? Но ние казвахме, че желѣзницитѣ сѫ вредителни за насъ въ всѣко едно отношение. Следователно— за да приключимъ статията си, ние ще резюмираме въпроса съ следнитѣ нѣколко думи: за да запазимъ земята си, труда си, характера си и самото си сѫществувание, ние трѣбва да се възпротивимъ противъ тѣзи убийствени нововъведения. „Но това е невъзможно”, ще кажете вие. — Не, господа, възможно е, но за това сѫ потрѣбни съвсемъ радикални мѣрки. Ако не видимъ смѣткитѣ си съ своитѣ цариградски тирани, ако не изринемъ враговетѣ си изъ своята земя и ако не наредимъ своя животъ по принципитѣ на най-новата наука за свободата, то ние сме изгубенъ народъ. Отъ година-на-година ние вървимъ къмъ страшна пропасть. Какво да се прави? За насъ е отдавна вече ясно, какво трѣбва да правимъ, но кажете и вие, г-да разпространители на просвѣщението и г-да защитници на мирното развитие — кажете какъвъ е вашия цѣръ?
(Посѣгане върху народнитѣ ни училища отъ турцитѣ и значението на този фактъ)
Още една навуходоносорска варварщина отъ страна на турското правителство, още едно нечувано злодеяние отъ страна на нашитѣ тирани, още едно нещастие за нашия поробенъ, убитъ и осиромашелъ народъ! Не стигатъ тежкитѣ и безчовѣчнитѣ данъци, които сѫ ни довели до просяшка торба, не стигатъ официалнитѣ кражби, обири и убийства, които смучатъ даже и мозъка изъ коститѣ ни, не стигатъ петвѣковнитѣ мѫки и страдания, които сѫ ни хвърлили въ мизерията на скотоветѣ — не! за да бѫде пълно нашето безчестие и унижение, и за да бѫде вѣчно и сигурно нашето робство, трѣбваше да се нанесе ударъ и на онова наше народно достояние, което поробениятъ народъ съ кървавъ потъ е подърѫалъ до дега съ надежда за нѣкакво облекчение въ своя многострадаленъ животъ. Да! за да се убие окончателно тоя народъ и за да се строши и последния якоръ на неговитѣ надежди за сѫществуване, трѣбваше да се отнеме отъ него човѣшкото право да се учи и образова, трѣбваше да му се отнематъ училищата и да се преобърнатъ въ заведения за дресиране различни роби, шпиони, предатели, блюдолизци и всѣкакъвъ видъ презрѣни сѫщества. Нашитѣ народни учили-
260
ща сѫ, като-речи, вече въ рѫцетѣ на турското правителство! Нито гладъ, нито моръ, нито чума, нито холера, нито война — нищо не може да се сравни съ това нещастие, което съ такава нахалность тропа на нашитѣ обществени врати.
Още въ времето на раздѣлението турската държава на вилаети, нашитѣ тирани забележиха прогреса на българскитѣ училища сравнително съ турскитѣ и още отъ тогава, уплашени отъ тоя прогресъ, се решиха да го убиятъ, като отнематъ доходитѣ на тия наши общински заведения, като ги съединятъ съ идиотическитѣ медресета и като предадатъ управлението имъ въ рѫцетѣ на своитѣ невежествени, развратни и фанатически чиновници. Идеята за тоя смъртоносенъ ударъ е зрѣяла въ главитѣ на босфорскитѣ разбойници въ продължение на цѣли десеть години и, подпомагана и хранена съ подлостьта на нѣколко души наши изроди и ренегати (о! г-нъ Михайловски, — вие сте първиятъ номеръ отъ тия нерѣзани турци), е влѣзла вече днесъ въ времето на честитото везирствуване на „образования” Ессада [1] въ своитѣ страшни и отвратителни форми. Чрезъ едно окрѫжно писмо, отправено преди нѣколко време отъ предшественика на Ессада до валиитѣ въ европейска Турция, граховскиятъ пехливанинъ и назъринъ на девлета заповѣдваше да се пристѫпи вече до „уреждането” на българскитѣ училища. Когато ние прочетохме това писмо, помислихте си, че то е само единъ простъ фарсъ отъ страна на банкрутитѣ, съ който искатъ да покажатъ на Европа, че и тѣ вършатъ нѣщо, т. е. че и тѣ се грижатъ за образованието на своитѣ роби; но днесъ, когато цариградскитѣ вестници сѫ захванали вече да си шепнатъ помежду си и да пущатъ своитѣ сапунени бомби противъ навуходоносорското решение, и когато сѫ се явили вече тукъ-таме оплаквания изъ нашето отечество противъ това решение, ние се убедихме, че съсипването на българскитѣ училища е вече фактъ, предъ който никой не може да си затвори очитѣ. Нека нашитѣ цариградски смиреномѫдри кратуни разказватъ на Ессада, че неговото отеческо решение е непримѣнимо при противоположнитѣ религиозни начала на турци и българи; нека нашитѣ общини апелиратъ за това, че, ако се погази религиозното чувство (о, страхъ ви е да кажете народното!) на българитѣ чрезъ съединението на тѣхнитѣ училища съ турскитѣ, то „ще имъ изстине сърдцето къмъ учението” (чегато не това искатъ нашитѣ тирани!). Нали смиреномѫд-
1. Висше духовно училище при мюсулманитѣ.
261
ритѣ патриоти се боятъ да изкажатъ истината, а робитѣ не смѣятъ да покажатъ никаква сериозна опозиция или протестъ противъ насилието, то ясно е като день, че нашитѣ училища ще се съсипятъ и на нашето развитие ще се турнатъ тежки и убийствени окови. Разбойницитѣ ще да приведатъ въ изпълнение своето варварско решение, деспотизмътъ ще съедини несъединимитѣ елемепти, ние ще да преклонимъ главитѣ си подъ двойния нравственъ и материаленъ яремъ, а екзархията, нашата защитница и покровителка, ще да благослови това наше историческо безбожно и скотско търпение. Доходитѣ на нашитѣ училища ще да влѣзатъ въ рѫцетѣ на правителството и то, разбира се, ще се разпорежда съ тѣхъ тъй, щото ходжитѣ, чиновницитѣ и медресетата ще да поглъщатъ всичко, а ние, при всичкия нашъ трудъ и пожертвувания, ще да изпровождаме децата си да висятъ надъ празнитѣ ясли на науката и да се учатъ само на развратъ, на робство и на покорность; програмитѣ на училищата ще се нареждатъ отъ мѣстни правителствени съвети, съставени отъ различни ефендета, челебии и чорбаджии подъ председателството на градския управитель или представитель на невежеството и не ще да пропущатъ нито една здрава човѣшка истина въ храмоветѣ на Минерва [1]; учителитѣ ще се избиратъ, изпитватъ и назначаватъ отъ тия съвети, следователно — за възпитатели на нашето младо поколѣние ще се приематъ само лакеи, подлеци, шарлатани и всѣкакъвъ видъ присмикающи се. Съ една дума, намѣсто полза отъ училищата, ние ще имаме такава вреда, щото нѣма да се мине много време и нашиятъ народъ ще да се намѣри на оная точка на робството, за която нѣма примѣръ нито въ преминалата, нито въ съвременната история на човѣчеството. Единственитѣ наши надежди бѣха до сега училищата; но и тѣ отсега нататъкъ ще бѫдатъ ново срѣдство за убиването на всѣко едно стремление къмъ свободата и орѫжие противъ всѣко едно опитване за самостоятеленъ животъ.
Но. . . свърши се вече! Надеждитѣ на нашитѣ защитници и разпространители на просвѣщението се разбиха вече и ние имаме пълно право да имъ предложимъ следния въпросъ: какво трѣбва, господа, сега да правимъ? Какъвъ пѫть трѣбва да заловимъ и какви срѣдства да употрѣбимъ, за да излѣкуваме нашия боленъ народъ и да го извлѣчемъ изъ тинята на това страшно и безизходно положение? Образование и просвѣщение ли? работата на двойното поле на науката
1. Богиня на мѫдростьта.
262
и на занаятитѣ ли? или други нѣкакви решителни и радикални срѣдства? — Но мълчете, господа! не клатете съ глава! Ако сте неспособни да разберете, че въ Турция, подъ натиска на робството и на ятагана, е невъзможно никакво образование, никаква наука и никакъвъ прогресъ ; ако не сте се убедили даже и после посѣгането върху нашитѣ народни училища, че животътъ и бѫдещето на нашия народъ сѫ съмнителни и невъзможни, то при робството сгърнете рѫде, насѣдайте покрай дуваритѣ на деспотизма и плачете, когато пѣтлитѣ захванатъ да ви кълвятъ сополитѣ. Ние имаме достатъчно сили и срѣдства да докажемъ на народа и на неговата емиграция, какво трѣбва да правимъ. А ако сте се вразумили и сте разбрали вече тая необорима аксиома, то помогнете ни да докажемъ и на народа, че само огънь и мечъ, кръвь и революция ще го избавятъ отъ смърть и пропадане.
(Две мнения за освобождение на народа)
Като хвърлимъ кратъкъ единъ погледъ върху вѫтрешното и вънкашно положение на Турция, и като надникнемъ надъ нашето народно стоение (както се изразява „День” [1]), нашитѣ „размишления за империята” би имали единъ твърде черенъ и жалостенъ колоритъ. Нека защитницитѣ на деспотизма и продажнитѣ коматановци на турското правителство проповѣдватъ, че племето, което въ продължение на цѣли четиристотинъ години е било ядъ и отрова за цѣла Европа, днесъ, чрезъ приемането на европейската цивилизация, се възражда изново и неговитѣ учреждения скоро ще се сравнятъ съ учрежденията на Русия, на Франция и даже на самата Англия. Нека така сѫщо нашитѣ лъстеци-журналисти разказватъ на народа, че ако „синътъ на отважната [2] българка се приближи до трона на султанитѣ” и ако той пригърне съ две рѫце европейската култура и образование, то неговото бѫдеще е вече осигурено и той не трѣбва да се бои, че ще изгуби нѣкога своята несѫществующа земя и воля. Първото прилича на възкресението на мъртвитѣ, второто на ония вълшебства и магии, съ които свахитѣ женятъ 90-годишнитѣ моми за ергени на 20 лазарника.
1. В-къ „День”, излизалъ въ Цариградъ.
2. Смѣлата.
263
Да отговаря чоѣѣкъ на всѣка една подобна глупость, изказана отъ водяниститѣ мозъци на нашитѣ дълбокоумнк политици, би било утомително [1] и безполезно. Хора, които не вѣрватъ на очитѣ си и на ушитѣ си, хора, които не виждатъ фактитѣ и не чуватъ страданията на брата си, твърде мѫчно може да подействува на тѣхъ камшикътъ на историята и логиката. Всичкиятъ свѣтъ се с убедилъ, че Турция пропада, че Турция се изгубва, че Турция е въ несъстояние да прескочи своя исторически гробъ; и най-горещитѣ нейни приятели и защитници съветватъ днесъ нейнитѣ доктори да не харчатъ вече паритѣ си и труда си за лѣчение на неизцѣлимото, а да употрѣбятъ ножа на дисекцията и на мѣстото на гнилия трупъ да дадатъ мѣсто на други нови, живи и млади организми; а нашитѣ доморождени политици и патриоти все още не преставатъ да вѣрватъ въ нѣкакъвъ си дуализъмъ и въ възможность да се живѣе на единъ редъ съ заразителната живеница.
Нашиятъ народъ отъ день-на-день сиромашее и се парализира както нравствено, така и физически, защото управлението, което той търпи надъ себе си, е основано на кражби, на обири, на насилия, на убийства и на всѣкакъвъ видъ развратъ; у насъ не сѫществуватъ нито училища, нито наука, нито образование, защото всичко това е запретенъ плодъ въ Турция; ние не можемъ да се ползуваме нито отъ природата, нито отъ труда си, нито отъ своитѣ дарби и способности, защото надъ насъ виси ятаганътъ на дембелитѣ, които поядатъ всичко, щото произведе нашата трудолюбива рѫка; най-после, ние сме роби, ние сме добитъци, ние не можемъ да кажемъ, че даже и главитѣ, които носимъ на плещитѣ си, сѫ наши. Какво по-гнуснаво положение искате отъ това? Но, повтаряме, — да разказвашъ на слѣпитѣ за цвѣтята, на глухитѣ за музиката и да карашъ сакатитѣ да ловятъ зайци — е нѣщо смѣшно и безполезно. Ние преминуваме съ презрение и съжаление нашитѣ дуалисти и защитници на невъзможното мирно развитие и бързаме да се обърнемъ къмъ едно твърде интересно явление въ живота на самия народъ и въ стремленията на неговата емиграция!
Както въ срѣдата на народа, така сѫщо и между неговата емиграция сѫ се появили, после несполуката да се произведе въстание въ 1867 и 1868 година, две различни мнения за освобождението на нашето нещастно отечество. Ние казахме две мнения, а не две партии, защото както еднитѣ, така и
1. Уморително.
264
другитѣ сѫ въодушевени съ новече или съ по-малко истински патриотизъмъ и както еднитѣ, така и другитѣ сѫ се убедили вече, че е невъзможно да се свърѫе сѫдбата на българския народъ съ сѫдбата на турския. Едното отъ тия мнения или убеждения, което принадлежи на така нареченитѣ стари и което е основано на известна часть действително старческо благоразумие, се заключава въ следващитѣ нѣколко думи: „да се остави Турция да падне сама или да се заплете въ нѣкоя европейска война, и тогава вече да изявимъ чрезъ бунтъ или чрезъ дипломация своитѣ права за свобода и сѫществуване на Балканския полуостровъ. А до тогава да дадемъ време на народа да се развие, да се образова и да отвъди опитни и способни хора, които да поддърѫатъ и да наредятъ придобиеното”. Второто мнение, което се представлява отъ всичкия почти угнетенъ народъ и отъ неговитѣ млади и здрави сили и което, разбира се, не търпи никакво логическо или историческо противоречие, е основано на следващия афоризъмъ: „Турция трѣбва да погине, за да живѣемъ ние. Всѣко едно отлагане на бунта е за наша вреда, защото даваме на неприятеля време да убие всѣки единъ нравственъ или умственъ зародишъ за нашето бѫдеще и защото, ако оставимъ Турция да падне сама или да я съсипе други, то нашата печалба ще бѫде тая — да промѣнимъ едно робство съ друго и да загубимъ и името си, и народностьта си отъ лицето на земната карта.”
Кое отъ тия две мнения е по-право, по-практично и по-полезно за нашия мѫченически народъ, ние ще разгледаме въ идущия брой на „3наме”, а сега ще кажемъ само това, че ние още отъ сега се произнасяме за полза на последното. А за да потвърдимъ това, ние ще разгледаме хода на развитието на нашия политически въпросъ, ще проследимъ историята на нашата емиграция въ последнитѣ 7 или 8 години и ще да укажемъ на по-главнитѣ аргументи и на едното и на другото мнение.
(Хайдушки и четнически периоди въ борбата на българитѣ за свобода)
Било е време, и то не твърде отдавна, когато нашиятъ политически въпросъ, или все едно — въпросътъ за нашето сѫществуване се е заключавалъ само въ това: да се отървемъ отъ ненавистното фанариотско иго и подъ управлението на едно свое народко духовенство да влѣземъ въ пѫтя на нравствения, умствения и материалния човѣшки прогресъ. Това
265
време се вече мина. Ние отърсихме яката си отъ фанариотитѣ, сдобихме се съ свое народно духовенство и подъ влиянието на първия ентусиазъмъ достигнахме до известна точка на своето развитие. Отъ тая точка по-нататъкъ е невъзможно да се престѫпи. Ние нѣколко пѫти сме рисували картината на нашия съвремененъ животъ, нѣколко пѫти сме показали на нашето безвиходно положение, и всѣки, който е можалъ да погледне на народа не презъ призмата на своя скотски рахатлъкъ, а съ простото око на съвременната социология, се е убедилъ, че това положение е много по-грозно и по-страшно, нежели каквото е било то преди 50 или 60 години. Да повтаряме това и тукъ е излишно. Само по себе си се разбира, че за да не върви човѣкъ къмъ своята пропасть или просто за да не стои на едно мѣсто, което е противно на природата на всѣки единъ живъ организъмъ, трѣбва да свърне отъ безвиходния пѫть, пакъ или да се върне назадъ, или да пробие други прелезъ за своего развитие, за своята цель.
Така трѣбваше да постѫпи и нашиятъ народъ.
Като народъ младъ, живъ и достатъчно силенъ, за да върви напредъ, той бутна отсамъ, бутна оттамъ и най-после намѣри изходната точка къмъ своето бѫдеще. Тая точка е разбиването на безчовѣчния турски яремъ и съсипването на ония ръждясали петвѣковни окови, на които даже при звука съзременниятъ човѣкъ би настръхналъ и би се потрѣщилъ на мѣстото си. Така, разбира се, се е появилъ въпросътъ за нашето освобождение, т. е. онзи политически въпросъ, който е толкова по-старъ отъ черковния, колкото е по-старо едното робство отъ другото. При разглеждането на тоя въпросъ ние нѣма да преброяваме всичкитѣ ония частни, но отчаяни въстания, съ които сѫ пълни страницитѣ на нашата последна история, а ще да преминемъ на ония важни за насъ събития, които сѫ се извършили въ последнитѣ 10 или 15 години.
До 1862 г. всичкитѣ наши опити за въстание сѫ носили на себе си частенъ характеръ и не сѫ били следствие на една узрѣла и разпространена вече идея за свобода, а просто едни въорѫжени протести противъ нетърпимитѣ турски насилия и оскърбления. А такъвъ протестъ е било и нашето знаменито хайдучество. Отъ 1862 г., т. е. отъ онова време, когато тая идея излѣзе изъ предѣлитѣ на народното предание и образува особена политическа литература, тия протести приеха съвсемъ други характеръ и колоритъ. Деятелностьта на Раковские ознаменовала тоя периодъ. Наистина, преди тоя периодъ нашитѣ въстания и съзаклятия сѫ били по-голѣми и следователно —
266
по-силни, но тѣ, освенъ добри и развити предводители, не сѫ имали още и ясна начертана програма и напълно изработена идея. Заслугата на Раковски се състои въ това, че той обобщи и разпространи тая идея, и изъ числото на нашитѣ народни хайдути създаде ни нѣколко души народни предводители и пламенни борци за свободата. Семето, което посѣя тоя незабвенъ за насъ мѫжъ, даде доста добри плодове, но ние, или неговитѣ наследници, не можахме да се възползуваме съ време отъ тѣхъ. Раковски, като политикъ и организаторъ, е примѣнявалъ всичко на практика, но, неразборчивъ на срѣдства, той се е мѣталъ ту въ една, ту въ друга крайность. И той, както и всичкитѣ почти негови съвременници сѫ мислили, че Сърбия или Русия, Черна-Гора или Ромъния ще да ни помогнатъ въ неравната борба за свобода. Но както той, тъй и неговитѣ съвременници, горчиво сѫ се лъгали въ това. Въстанието на Лука Вукаловича [1], бомбардирането на Бѣлградъ, а после и излъгването на знаменитата българска легия бѣха достатъчно поучителни уроци противъ това неоснователно вѣроизповѣдание относително Сърбия. А епопеята на българскитѣ преселения въ пустинитѣ на руска Бесарабия, фанариотскитѣ преследвания на българскитѣ патриоти въ Ромъния и крайно предпазливата политика на несамостоятелната дипломатически Черна Гора убедиха всѣкиго отъ насъ, че свещената борба за нашата свобода се заключава въ силата на нашитѣ собствени мишци. Но и тука Раковски и съвременниятъ съ неговата смърть „Централенъ български революционенъ комитетъ” се вдадоха въ друга крайность. Тѣ помислиха, че само съ еднитѣ хайдушки чети и само съ едното извикване: „ставайте, братия!” Дарданелитѣ щѣха да бѫдатъ въ нашитѣ рѫце и нещастниятъ български народъ щѣше да възкресне отъ мъртвитѣ. Но нито Раковски, нито комитетътъ оживѣха, за да могатъ да видятъ последствията на това свое погрѣшно убеждекие. Петрушанъ и подвигътъ на Караисинскитѣ герои е живъ още примѣръ въ нашата паметь, и доста красноречиво заключава несполукитѣ на първия периодъ на нашата борба за освобождение. После тоя периодъ на сцената се появяватъ нови личности, нови убеждения и нашиятъ политически въпросъ влиза въ друга фаза на своето развитие. Ние сваляме шапката си предъ жертвитѣ на това близко преминало, благославяме съ благоговение смъртьта на падналитѣ за свобода юнаци и, като вземаме всичко това като въведение за своитѣ
1. Първото въстание въ Херцеговина.
267
по-нататъшни разсѫждения, пристѫпяме въ идущия брой на „3наме” да разгледаме и втория периодъ на нашата свещена човѣшка борба. Дано третиятъ периодъ бѫде всеобща българска революция на Балканския полуостровъ и дано въ нега се заключава победата на правото, на истината и на свободата.
(Настроението всрѣдъ емиграцията презъ 1868 г. и несъстоятелностьта на идеитѣ на Раковски)
На всѣки отъ нашитѣ читатели сѫ паметни годинитѣ 1867 и 1868. Но трѣбва да е живѣль човѣкъ въ онова време въ Ромъния, трѣбва да е билъ участникъ или свидетель на онзи революционенъ възторгъ и на ония трогателни надежди, които въодушевляваха тогава нашата емиграция, за да може да си представи, какви буйни сили загинаха, за да заключатъ първия периодъ на нашитѣ революционни стремления и за да оправдаятъ погрѣшкитѣ на Раковски и на съвременния съ неговата смърть български революционенъ комитетъ. Това време не е било отдавна, но оттогава и досега нашата емиграция е прекарала цѣлъ единъ редъ нещастия и несполуки, които сѫ затъмнили възпоминанията за тая свѣтла минута и които сѫ ни довели до положение да скърбимъ за пропуснатия изгоденъ случай — да се произведе всеобщо въстание на Балканския полуостровъ. Кой не знае въ какво положение бѣше Турция и нейната войска въ време на критското въстание и въ какво настроение бѣха духоветѣ на нашия народъ после издаването на знаменития мемоаръ къмъ султана. И тогава Турция бѣше заплела концитѣ на своитѣ финансии, и тогава тя имаше войска гола, боса, неплатена и при това безъ никакво ново орѫжие, която трѣбваше да се трупа въ Кандия и на границитѣ на Гърция; а българскиятъ народъ при първия ентусиазъмъ, който му вдъхна мемоара и четитѣ на Панайота, на Желя и на Филипъ-Тотю, бѣше готовъ вече да скочи и да поддържи исканията на комитета. Но комитетътъ или не знаеше какво искаше, или се уплаши самъ отъ своитѣ искания. Когато четитѣ бѣха вече въ Балкана и когато тиранитѣ, после катастрофата при Върбовка, бѣха захванали вече да бесятъ нашитѣ комитетски мѫченици, отъ всѣкаде изъ балканскитѣ села и градища се готвѣха чети отъ 50—60 души и отъ всѣкѫде тѣзи чети искаха да се присъединятъ къмъ „въстаницитѣ” и да излѣзатъ на открита борба. Но войводитѣ, които, споредъ тѣхнитѣ думи, нѣмаха инструкции отъ комитета да дигнатъ бунтъ, а считаха своитѣ подвизи просто като една
268
заявление противъ неизпълнението на мемоара, връщаха тия самоволни жертви на народа и се ограничавахя само съ защита на своя пѫть къмъ Сърбия и къмъ Дунава. Четитѣ се върнаха и Ромъния, въ която българскиятъ народъ търсѣше своитѣ месии, се напълни съ хиляди самоволни и несамоволни изгнаници, които всѣки часъ и всѣка минута бѣха готови да прецапатъ Дунава и да потърсятъ своето щастие. Но Раковски, който въ подобни случаи знаеше да се възползува, бѣше вече отишелъ при обесенитѣ; комитетътъ, който така ясно блесна на нашия политически хоризонтъ и който бѣше готовъ да се срещне съ безѫизнения полумесецъ, свърналъ бѣше отъ орбитата си и, пръснатъ, сѫществуваше само въ нѣколко самосвѣтни останки, които и даваха направление на нашитѣ млади и жедни за деятелность сили.
Една часть отъ изгнаницитѣ се изпроводиха въ Сърбия, за да съставятъ българска легия, за да бѫдатъ бити и изгонени и за да послужатъ на Михаила да изпѫди турцитѣ изъ Бѣлградъ; а другата, която предпочете да работи съ надница и да пѣе своята марсилеза по кръчмитѣ, остана въ Ромъния и, групирана около своитѣ войводи, чакаше деня на народното отмъщение.
Настана пролѣтьта на 1868; войводитѣ захванаха да се съвещаватъ помежду си, впуснаха се да търсятъ срѣдства за въорѫжаване и да сортиратъ своитѣ отборъ решителни юнаци; възторгътъ бѣше въ своя апогей, силитѣ бѣха грамадни, обстоятелствата благоприятни, границитѣ и отъ дветѣ страни на Дунава незапазени . . . Не достигаше само едно: нѣмаше Раковски да изкове отъ камъкъ или отъ дърво пари и да оправдае своето мнение, че и съ вънкашни чети само може да се произведе революция въ България; нѣмаше и комитетътъ да приложи на практика баремъ тоя параграфъ отъ своята универсална програма. Като наследници на единия и на другия, въ челото на емиграцията се въртѣха нѣколко души подозрителни и неспособни личности, които бѣха или политически или литературни спекуланти. Касабовъ и Войниковъ издаваха въ онова време — първиятъ „Народность”, а вториятъ „Дунавска Зора”, но и единиятъ и другиятъ бѣха чужди за емиграцията, чужди на политическия въпросъ. Единствени деятели бѣха тогава войводитѣ Хаджи Димитъръ, Караджата, Жельо и Филипъ (Тотю), отъ които всѣки единъ имаше около себе си по 200 или по 300 души юнаци. Не оставаше друго
1. Раковски починалъ на 10 окт. 1867 г.
269
нищо, освенъ да се въорѫжатъ, да минатъ и съ бързината на свѣткавицата да изведатъ народа изъ леглото на робството. Три-четири чети съ по 200—300 души можеха да направятъ това. Но срамъ и укоръ на нашитѣ богати патриоти, срамъ и укоръ на всичката наша емиграция, срамъ и укоръ на всички ония, които така пламенно и самонадѣяно захванаха дѣлото и които така прозаически и така безславно извикаха „Пасо!” Филипъ не можа да намѣри пари да въорѫжи четата си и, преследванъ отъ ромънското правителство, принуди се да бѣга изъ Ромъния и да търси пенсия и земя въ Русия; Жельо биде излъганъ отъ одескитѣ просяци-патриоти, отъ болградскитѣ безчувствени философи и отъ браилскитѣ щедри на думи спекуланти и, задърѫанъ отъ ромънската полиция, не можа да премине и отдаде последния дългъ на отечеството си. „Цѣли 20 години, говорѣше тоя осакатѣлъ отъ рани юнакъ, азъ не съмъ прекаралъ лѣто подъ керемиди, а сега, по причина на нашитѣ патриоти, трѣбва да лежа въ влашкитѣ хапусхани! [1] Ако ме не бѣха излъгали тия патриоти, че ще да ми дадатъ пари за орѫжие, то азъ щѣхъ баремъ съ 20 души хайдути да премина!” Единъ само Хаджи Димитъръ, „Черното Хлапе” и Ванката можаха да намѣрятъ пари и безъ ничия помощь, а напротивъ — при множество зависть и преследвания, да преминатъ Дунава и да осѫществятъ идеята на Раковски, идеята на своитѣ решителни юнаци и идеята на всичкото свое собствено сѫществувание. Тѣ изгинаха като лъвове, но после урагана, който произведоха отъ Русчукъ до Хаинъбоазъ, настана мъртва, глуха и страшна тишина, както отсамъ, така и оттатъкъ Дунава. „Да чакаме, извикаха нашитѣ патриоти. Видите ли, не било още време за бунтъ: народътъ не въстана. Чакайте да го просвѣтимъ и да го образоваме; пакъ той самъ ще се усѣти какво му недостига и какво трѣбва да прави”. И чакаме ние цѣли седемь години, а въ това кратко време народътъ и неговитѣ изгнаници страдаха, плакаха и преброиха още нѣколко стотинъ свои жертви. Идеята на Раковски и на комитета се показа несъстоятелна. „Трѣбва отсреща да се работи, а не тука” — казаха едни и се захвана втория периодъ на нашитѣ революционни стремления.
Ние ще да разгледаме и тоя периодъ.
1. Затвори.
270
(Вѫтрешната организация и преценка на деятелитѣ ѝ)
После 1868 година, т. е. — после подвига на петрушанския герой, [1] политическата атмосфера въ Ромъния се промѣни и термометърътъ на нашия революционенъ духъ захвана отъ день-на-день да спада. Най-напредъ студения вѣтъръ, който повѣя отъ страна на ромънската консервативна или така наречена бѣла партия (и който, да кажемъ въ скоби, бѣше начало на днешното безотрадно положение на ромънския народъ), има твърде лошо влияние на мозъцитѣ и на нашитѣ хамелиони-патриоти. Едни отъ тѣхъ, разочаровани отъ това, че народътъ не посреща своитѣ синове съ такова сѫщо самоотверѫение, съ каквото тѣ отиваха на заколение, заключиха, че народътъ още не е готовъ нито за бунтъ, нито за свобода; други, доволни отъ това, че светата кръвь на нашитѣ мѫченици реши черковния въпросъ и даде поводъ да се пръсне слухъ, че на българския народъ ще да се дадатъ нѣкакви си дуалистически правдини, повѣрваха, че само чрезъ просвѣщението или, по-общо да кажемъ, — чрезъ мирния прогресъ ще могатъ да извлѣкатъ народа изъ тинята на робството; а трети, на които и съвѣстьта и убежденията въ много отношения приличатъ на голъ кожухъ, който въ дъждовно време се обръща съ козината навънъ, уплашени отъ преследванията на ромънското правителство, което можеше да имъ побърка алъшъ-вериша, скриха се въ своитѣ кантори и дюкяни и съ ендезетата [2] въ рѫка захванаха да приказватъ за своя преминалъ патриотизъмъ.
Така, числото на нашата революционна партия отсамъ Дунава се ограничи само съ „вагабонтитѣ”, които, обречени на доброволна нищета, не продадоха своитѣ страдания, за да заборавятъ страданията на своето отечество! Тия, които, дадоха четитѣ на 1867 год. и които напоиха караисинскитѣ полета съ кръвьта си въ 1868 год. — само тѣ не измѣниха своитѣ убеждения и тѣхното само знаме не избѣлѣ отъ дъждове и отъ вѣтрове. Едни отъ тѣхъ останаха въ Ромъния и съ вѣра, надежда и любовь чакаха и чакатъ деня на народното отмъщение, а други, като апостоли на новото учение, тръгнаха изъ България и захванаха да проповѣдватъ словото на тѣхния богъ-свобода. Кръвьта на тѣхнитѣ другари не бѣше още изсъхнала, и тѣ, като показваха на нея, твърде скоро се