Б. Свобода и Независимость (1872—1874)
9. Финансовото затруднение на Турция и христианскитѣ поданици на султана (Букурещъ, 22 мартъ)
10. Уредбата на българскитѣ училища (Букурещъ, 29 мартъ)
11. По-напредъ политическа свобода и съюзъ съ балканскитѣ народи, а после просвѣщение (Букурещъ, 5 априлъ)
12. Пакъ за управата на нашитѣ училища (Букурещъ, 17 май)
13. Индустрията въ Турция (Букурещъ, 24 май)
14. Свободата на печата (Букурещъ, 31 май)
15. Какво трѣбва да направятъ балканскитѣ народи (Букурещь, 19 юлий)
16. Бедственото положение на населението въ Турция (Букурещъ, 23 августъ)
17. Настѫпилъ е най-благоприятниять моментъ за въстание на балк. народи (Букурещъ, 29 августъ)
18. Нищо не се работи, за да се доближатъ балканскитѣ народи до своето освобождение — не просвѣта, а революция е необходима (Букурещъ, 20 септемврий)
(Финансовото затруднение на Турция и христианскитѣ поданици на султана)
Ние говорихме вече, че въ официално отношение високата и всемогѫщата османска порта е срещнала голѣми затруднения, т. е. че косата на турския политико-економистъ или просто економистъ Садѫкъ-паша се е ударила о твърдъ камъкъ, а сега ще да явиме на нашитѣ читатели, че и косата на граховския герой Юсеинъ-Авни-Паша се е ударила о сѫщия камъкъ, т. е. че и неговата дипломатико-самонадеяна фрегата е претърпѣла страшно корабокрушение. Разбира се, че за насъ, които познаваме твърде добре и османскитѣ Донъ-Кишоти, и свойствата на оная буза, която ври въ тѣхнитѣ глави, подобни явления сѫ съвсемъ обикновени и твърде естествени. Ние отдавна вече знаеме, че турскитѣ държавни мѫже сѫ храбри, достойни, способни и енергични само „день до пладне” и че всѣко тѣхно обещание или всѣко тѣхно заплашване умира така сѫщо скоропостижно, както умиратъ почти всичкитѣ недоносчета въобще; но ние никога не сме се надѣяли, че огъньтъ на Хюсеинъ-Авни-паша ще да изгасне така скоро и че неговиятъ патриотизъмъ ще да се успокои още при самото си рождение. Нашитѣ читатели знаятъ вече, че новиятъ в. везиринъ се бѣше обещалъ предъ падишаха, че „ще да накара васалнитѣ княжества да преклонатъ колѣната си предъ волята на високата порта и че ще да употрѣби голѣми строгости къмъ раята.” А днесъ? Днесъ тоя граховски герой е захваналъ да увѣрява европейскитѣ представители при в. порта, че неговата политика ще да бѫде умѣрена, че неговитѣ действия ще да успокоятъ европейскитѣ сили и че раята ще да добие множество облекчения. Разбира се, че и въ това отношение Хюсеинъ-Авни-паша прилича като две капки вода на покойния попъ Тонча, който имаше обичай да чете на чорбаджиитѣ по две молитви, а да не дочита ни една.
29
Изъ Цариградъ ни явяватъ, че щомъ европейскитѣ представители при в. порта сѫ решили да протестиратъ противъ „граховската” политика на Хюсеинъ-Авни-паша, то тоя герой се измъкналъ тутакси назадъ и постаралъ се да ги увѣри, че тая политика никога нѣма да доведе портата до открита война. После всичкото това въ виенскитѣ вестници е изпроводена изъ Цариградъ телеграма, въ която се говори, че „Хюсеинъ-Авни-паша не е прекратилъ своитѣ преговори съ представителитѣ на васалнитѣ княжества и че по-напреднитѣ известия, които ни явяваха, че той се е решилъ да не отстѫпя отъ своята политика, не сѫ достовѣрни”. Разбира се, че подобни промѣнения сѫ необходимо явление у всичкитѣ велики везири. Ние сме говорили много пѫти, ще да кажеме и сега, че турскитѣ държавни мѫже управляватъ господарството си не по предначертана отъ тѣхъ сами програма, а по волята на тая или на оная велика държава. Въобразете си, че Турция се нуждае отъ пари, че правителството е изпратило въ Парижъ нѣкой свой економистъ да се повиди съ французкитѣ банкери и че високата порта е натоварила тоя економистъ съ два човала обещания, съ реформи, съ еманципации, съ ненависти къмъ Русия и т. н.; въобразете си, че французкитѣ банкери, за да извлѣкатъ повече проценти, явяватъ на тоя економистъ, че в. порта не дава сигурна гаранция, че нейнитѣ правителствени мѫже сѫ глупави патки, че нейнитѣ насали се вълнуватъ и че раята се приготовлява да въстане. Кажете ни сега, какво трѣбва да отговаря и какви гаранции е длъженъ да представлява гореказаниятъ економистъ на тия безпокойни хора? А ето какви. Економистътъ известява своето правителство за убежденията на французкитѣ банкери и дипломати и иска отъ него инструкции, а в. везиринъ бърза да увѣри Европа съ дипломатически ноти, че старото и глупавото патешко министерство е паднало, че васалнитѣ княжества ще да бѫдатъ накарани насила да уважаватъ волята на падишаха и че съ раята ще да бѫде постѫпено твърде строго. Въобразете си сега, че на нѣкои и други велики сили се не харесва турското мѫжество и строгоститѣ на в. везиринъ, и тѣ изявляватъ противъ нотата на в. везиринъ неудоволствие. А какво трѣбва да прави въ такъвъ случай в. везиринъ? А ето какво. Той захваща да увѣрява своитѣ нови гонители, че неговата храбра политика къмъ васалнитѣ княжества ще да бѫде отъ по-умѣренитѣ, и че неговата голѣма строгость къмъ раята ще да бѫде отъ по-малкитѣ. Разбира се, че подобни игри се появяватъ не само у османлиитѣ, но и у всичкитѣ
30
други слаби и немощни държави; но тия държави умѣятъ баремъ нѣкакси да покриятъ своитѣ глупости, да облагородятъ своитѣ подлости (дипломатики) и да закърпятъ своитѣ съдрани дрехи, а нашитѣ османски политици излизатъ на сцената съ всичкитѣ свои безобразия и съ всичкитѣ свои слаби страни. Така, напримѣръ, всѣки новъ в. везиринъ се старае да очерни своя предшественикъ, да изнесе предъ свѣта всички тѣ негови подлости и да покрие своето собствено нищожество. Освенъ това, той се обещава да бѫде благоразуменъ, да води искрено приятелство съ европейскитѣ сили и да даде на държавата си необходимитѣ реформи. Но питане е, принимаватъ ли европейскитѣ сили тия обещания „за чиста пара” и иматъ ли какво-годе довѣрие къмъ турскитѣ реформатори? Ние смѣло можемъ да кажемъ, че на тоя свѣтъ нѣма вече такива глупави хора, които би принимале свраката за кокошка, ракътъ за риба и турчинътъ за човѣкъ. Който ни каже противното, той е или идиотинъ, или егоистъ, или продаденъ философинъ. Но австро-маджарскитѣ вестници ни увѣряватъ, че и Русия се е завзела да помогне на османската империя въ нейнитѣ бѫдещи реформи и да ѝ бѫде рѫководителка въ много отношения. Намиратъ се и такива, които ни доказватъ, че руско-турското приятелство е нелицемѣрно и че изявленията на г-на Каткова сѫ изкрени. Ние не можеме ни да си помислиме, че въ тия изявления се заключава и най-малкото правдоподобие. Да се обясниме. Ние и сами знаеме, че между турското правителство и Русия сѫществуватъ добри отношения, но ние нѣмаме неопровержими доказателства да наречеме тия отношения приятелски. Ако Турция да не би се бояла отъ Русия, то „московскитѣ гяури” никога не би се осмѣлили да бѫдатъ незадоволни не само отъ великитѣ везири, но и отъ последния турски гаджалинъ; а ако руското правителство (и г. Катковъ) се отказва отъ своитѣ славянски братя за любовьта на хабсбургския домъ и за кефа на цариградскитѣ дипломати, то въ неговата дипломатика нѣма така сѫщо правдоподобие, както и въ турското приятелство. Но да предположиме, че политиката на руското правителство къмъ портата е искрена и че г. Катковъ говори отъ все сърце и съ твърдо убеждение въ справедливостьта на своитѣ заключения. Тука се раждатъ още нѣколко въпроса: 1) раздѣля ли рускиятъ народъ убежденията на г-на Каткова и политическитѣ съображения на днешното петербургско правитество или не? 2) мисли ли рускиятъ народъ да се откаже отъ своитѣ еднородни и едновѣрни братя за любовьта на
31
хабсбургската династия или за кефа на падишаха или не; 3) мислятъ ли славянскитѣ племена въобще да се откажатъ отъ своето бѫдеще и да преклонатъ колѣната си предъ политиката на княза Горчакова или не? Ние сме твърдо увѣрени, че всѣки безпристрастенъ, правдолюбивъ и искренъ човѣкъ ще да отговори на тия три въпроса отрицателно. Правителствата се промѣнятъ, убежденията на дипломатитѣ се мѣнятъ, частнитѣ личности умиратъ; а народитѣ живѣятъ, вървятъ напредъ и приготовляватъ се за по-добро бѫдеще.
Преди малко време новосѫдскиятъ вестникъ „3астава” говорѣше, че и великоруситѣ могатъ твърде лесно да умратъ; но славянскитѣ племена, т. е. славянството ще да живѣе вѣчно. Ние раздѣляме убежденията на тоя безпристрастенъ вестникъ и увѣряваме всѣкиго, че човѣкътъ не може да бѫде приятель на кръвожаднитѣ звѣрове, които нѣматъ въ себе си нищо човѣшко и които живѣятъ на свѣта само за безчестие на честностьта, на истинния прогресъ и на необходимата цивилизация. Ние сме твърдо увѣрени, че руситѣ познаватъ по-добре отъ всѣка една европейска държава своитѣ днешни приятели и тѣхнитѣ наклонности, следователно отъ тая страна ние свободно можемъ да бѫдемъ спокойни. Кажете ни, молиме ви се, кой е онзи русинъ, който ще да повдигне своята дѣсница противъ православния славянинъ, който страдае подъ турското робство въ продължението на петь столѣтия? Кажете ни, кой е онзи русинъ, който би пожертвувалъ славянскитѣ интереси за ползата на Хабсбургската династия, която е направила досега на Русия толкова злини? Най-после, кажете ни, кой е онзи русинъ, който би се отказалъ отъ своитѣ собствени братя за ползата на „паршиваго монгола?” Нека говори кой що ще, а ние сме твърдо увѣренм, че Русия не може да ни бѫде неприятель и че руско-турското прмятелство не може да просѫществува дълго време.
Преди една година едно официално лице ни каза така: „Ако генералъ Игнатиевъ успѣе да добие влияние при високата порта, то това влияние ще бѫде употрѣбено за ползата на християнскитѣ поданици на султана.” Това е вѣрно, защото другояче то не може ни да бѫде. И така, Русия никога нѣма да се откаже отъ насъ и никога нѣма да дозволи на другитѣ народности да погазятъ славянското име. Ние не вѣрваме така сѫщо и на австро-турското приятелство. Всѣки вече знае, че Австро-Унгария е населена повече съ славяни, които сѫ наши братя и които нѣматъ причини да поддържатъ гнилата османска империя. Прусия, или Германия, така
32
сѫщо нѣма особено разположение къмъ турското сѫществувание или къмъ орхановата династия. Колкото за Франция, та това господарство има свои домашни болки, следователно то не може да плачи вече по чуждитѣ гробища за неизлѣчимата болесть на полумъртвия трупъ. Ние видиме съ очитѣ си, че Садѫкъ-паша е билъ посрещнатъ въ Парижъ не съ отворени обятия и не съ искрено съчувствие. А Англия? — Англия почти всѣкога ще да си остане Англия. Тая комерческа държава нѣма нито наполеоновско самолюбие, нито германско рицарство, нито италиянска поезия. Ингелизинътъ не вади сабята си безъ интересъ, а Турция е вече издоена до последния градусъ. Освенъ това, в. порта е побъркала концитѣ си и съ своитѣ васални (?) държави, т. е. съ Сърбия, съ Ромъния и съ Черна-гора. И наистина, последнитѣ действия на Хюсеинъ-Авни паша сѫ до такава степень визивающи [1], неблагоразумни и необмислени, щото ни едно честно и самолюбиво правителство не може да ги търпи и да бѫде къмъ тѣхъ равнодушно. И така, турската империя се намира и извѫтре и извънка въ доволно затруднително положение, ако Хюсеинъ-Авни паша и да си дава още твърде голѣмъ куражъ. Но ние отъ сега вече знаемъ, че мнозина ще да ни предложатъ следния въпросъ: „Ако, но вашитѣ думи, Русия е приятель на южнитѣ славяни, то защо тя имъ не помага да се избавятъ отъ дълговѣчното турско робство и отъ правителственитѣ насилия?” „Ни една майка не дава на детето си да бозае, дорде то не заплаче”, казва народната пословица. Не докторътъ търси болния, а болния търси доктора. Трѣбва да кажемъ и това, че на смѣлия и богъ помага. Ако ние (турскитѣ и австрийски славяни) бѫдеме достойни, способни, благоразумни и самонадеяни, то ще да добиеме множество приятели и съюзници, защото османското купище и австро-маджарската сбирщина отдавна вече сѫ изгубили своя кредитъ.
(Уредбата на българскитѣ училища)
Всичкиятъ мислящи български свѣтъ се е увѣрилъ вече, че нашитѣ училища куцатъ, че нашитѣ учители не отговарятъ на своето назначение, че нашитѣ деца си губятъ времето напразно и че нашата наука прилича въ всѣко едно отношение на елинската попара; но малцина, твърде малцина, се
1. Предизвикателни.
33
завзематъ да напишатъ програма и да явятъ на публиката, какви именно преобразования сѫ потрѣбни на българскитѣ школи и какъвъ характеръ трѣбва да има българското учение. Българското отдѣление на „Левантъ Таймсъ” мисли, че една отъ най-голѣмитѣ обязаности, коию е длъженъ да извърши колкото се може по-скоро българскиятъ екзархиаленъ съветъ, се заключава „въ преобразованието на училищата и въ съставянето една рационална ирограма, която да бѫде приспособена енергически”. Но ще ли да принесе на училищата ни особена полза и тая полукалугерска контрола? Ние не вѣрваме. Главното зло, което произхожда въ нашитѣ школи, се състои не въ програмата и не въ методитѣ при преподаването на предметитѣ, а въ невежеството на учителитѣ, въ глупостьта на чорбаджиитѣ и въ твърдоглавието на училищнитѣ настоятели. Ние мислиме, че дорде България не добие малко по-образовани учители и дорде нашитѣ чорбаджии не престанатъ да се мѣшатъ въ училищнитѣ дѣла и да пѫдятъ учителитѣ по съвсемъ глупави причини, то на нашитѣ школи нѣма да помогнатъ никакви контроли и никакви програми. А възможно ли е сега-засега да стане това ? — Ние ще да отговориме отрицателно. „Ако си давамъ паричкитѣ и ако храня просѣци, то трѣбва да зная защо ги давамъ и за какво ги храня?” говорятъ почти всичкитѣ наши чорбаджии. И така, най-главното зло се заключава въ самото българско общество, което още не умѣе да оцени истинно-полезнитѣ хора и което не може да се предпази отъ шарлатанитѣ. Ние твърде добре знаеме, че въ множество села и градове чорбаджиитѣ накарватъ своитѣ учители да изпълняватъ следнитѣ обязаности: 1) да ходятъ всѣка недѣля и всѣки праздникъ въ черкова и да помагатъ на поповетѣ; 2) да пиятъ мастика и да пѣятъ на своитѣ благодетели манети въ ония щастливи времена, когато тѣхна милость иде на зефетъ и когато се напие до последната аллилуия; 3) да предумва второстепеннитѣ чорбаджии, да клевети новоразбогатевшитѣ и да пише въ в-къ „Право” благодарности и похвали на своитѣ патрони; 4) да не яде блажно презъ коледни пости; 5) да не ходи гологлавъ по пѫтя; 6) да си не държи отзади рѫцетѣ и пр. Разбира се, че ако учительтъ е шарлатанинъ, т. е. ако той се е решилъ да стане учитель не за ползата на децата, а да намѣри прехрана, то чорбаджийскитѣ съвети се изпълняватъ буквално и училището се оставя на седемнайстия планъ; а ако тоя учитель е честенъ човѣкъ и правдолю-
34
бива душа, то той е длъженъ да си събере парцалитѣ и да побѣгне изъ тоя благонравенъ Содомъ на кѫдето очи гледатъ. Ето защо множество наши способни, знаещи и честни учители се не решаватъ да станатъ Ментори на българскитѣ Телемахи и защо нашитѣ училища се пълнятъ съ всевъзможни шарлатани, които нѣматъ ни знание, ни учение, ни честность. А може ли да се отстрани това зло? — Ние мислиме, че ако се не преобразятъ самитѣ български общини, т. е. ако българскиятъ народъ не добие своята политическа независимость, то всичкитѣ екзархиални съвети и всичкитѣ частни училищни контроли ще да останатъ напразни. Кажете ни, молиме ви се, изъ кои лица ще да се съставатъ тия контроли? Ние твърде добре знаеме, че въ екзархиалния съветъ се намиратъ само две личности (С. Чомаковъ и Д. Цанковъ), които разбиратъ що е учение, що е наука и каква трѣбва да бѫде тая наука. А кой може да ни увѣри, че тия две лица ще да останатъ вѣчно въ екзархиалния съветъ и че тѣхната програма ще да се одобри и отъ екзархията, и отъ правителството?
По нашето убеждение, единствената полза, която сега-засега може да се направи на българскитѣ училища, сѫ училищнитѣ събори. Учителитѣ изъ по-голѣмитѣ градове и всичкитѣ български учени мѫже сѫ длъжни да се събератъ въ нѣкой централенъ градъ, да разгледатъ нуждитѣ и недостатъцитѣ на училищата и да измислятъ срѣдства за тѣхното улучшение [1]. После това тѣхната програма и тѣхнитѣ решения трѣбва да се напечататъ въ вестницитѣ, щото всѣки единъ образованъ българинъ да има възможность да ги критикува, да открива тѣхнитѣ слаби страни и да изказва своитѣ убеждения за тѣхното поправяне. Разбира се, че решенията на тия събори ще да се измѣняватъ и поправятъ отъ следнитѣ училищни събрания, които ще да се събиратъ всѣки две или всѣки три години. Тия събори сѫ обязани така сѫщо да прегледватъ атестатитѣ на учителитѣ и да осѫждатъ неспособнитѣ. Това е единственото срѣдство, което може да даде по-добъръ вървежъ на училищата ни.
Ние твърде добре знаемъ, че американскитѣ училища не зависятъ нито отъ правителството, нито отъ духовенството, а никой отъ насъ не може да каже, че тия училища не напредватъ и че тѣхната програма не отговаря на тѣхното назначение. Ние видиме така сѫщо, че множество европейски школи се намиратъ подъ контролата на министерствата и подъ теж-
1. Подобрение.
35
китѣ рѫкавици на архиереитѣ, но ни единъ отъ насъ не може да каже, че тия училища принасятъ трѣбуемата отъ тѣхъ полза и че програмата имъ отговаря на своето назначение. Вземете за примѣръ Китай, дето ученицитѣ не могатъ ни да зѣватъ не на време и дето учителитѣ сѫ обязани да научатъ наустъ своитѣ предмети, както нашитѣ попове научватъ „мало повечерие”. Тия школи не развиватъ, а затѫпяватъ. Трѣбва да си предложимъ още и следнитѣ два въпроса: 1) кой може да гарантира, че за контрольори надъ българскитѣ школи не щатъ да бѫдатъ назначени такива личности, какъвто е г. Иванъ Найденовъ, г. Арнаудовъ или г. х Иванчо? 2) кой може да ни увѣри, че тая контрола не ще да унищожи и единственото начало на онова здраво учение, което е захванало да се разпространява по България въ последнитѣ нѣколко години? Множество факти ни доказватъ, че въ нашия св. Синодъ сѫществуватъ и други Ниловци, следователно неговата контрола може да бѫде твърде опасна. Но както и да е, а ние не раздѣляме убежденията на българското отдѣление на „Левантъ Таймсъ”. Училищата не трѣбва да иматъ нищо общо съ калугеритѣ и съ черквата, защото тѣхнитѣ цели сѫ съвсемъ други, т. е. защото тѣхното назначение е не да затѫпяватъ и не да проповѣдватъ ретроградни идеи, а да се борятъ съ суевѣрията, да откриватъ истината, да разпространяватъ истинното и полезното знание и да избистрятъ главитѣ на заблуденото човѣчество. Нека говори кой що ще, а ние сме твърдо увѣрени, че нашитѣ чорбаджии (които иматъ свои деца) сѫ деветдесеть и деветь пѫти по-безопасни за народното развитие, нежели и най-доброто духовенство (което се грижи само за своето шкембе). Ако европейскитѣ господарства не сѫ видѣли отъ калугерското образование особена полза, то нѣма да видимъ и ние. Всѣки, който има баремъ кратки понятия изъ историята на европейскитѣ държави, трѣбва да знае, че чернитѣ ряси и калимявки сѫ биле най-голѣмитѣ гонители на истинското образование и на човѣческия напредъкъ. Езуититѣ се изгонватъ изъ всичкитѣ честни и умни държави. Но вие можете да ми кажете, че нашето честито духовенство не прилича на езуитскитѣ братства и че нашиятъ „народенъ” съборъ нѣма никакво сходство съ ватиканската машина. Не е то така. Припомнете си какво ни пишеха изъ Плѣвенъ преди нѣколко месеца за отца Аверкия, който се счита за единъ отъ най-развититѣ и отъ най-образованитѣ български архипастири. А помните ли, каква комедия произлѣзе преди две години съ периодическия вестникъ „Читалище”! Ние не казваме, че въ
36
синода нe сѫществуватъ честни и родолюбиви хора; ние не казваме, че всичкитѣ членове на екзархиалния съборъ приличатъ на отца Аверкия! най-после, ние не казваме, че между членоветѣ на тоя съборъ нѣма способни и знаещи педагози; но въ това сѫщо време ние никога нѣма да кажеме, че хлѣбаринътъ е длъженъ да шие ботуши, а ботушаринътъ — да мѣси милинки. Всѣки трѣбва да седи на своето мѣсто и да изпълнява своитѣ обязаности; а ако на екзархията се иска непременно да покаже предъ свѣта своитѣ педагогически способности, то ние я съветваме да основе нѣколко духовни семинарии (които, да кажеме право, сѫ за нея твърде необходими) и да изпълни своитѣ желания.
После всичкото това ние сме длъжни да повторимъ още веднажъ своето заключение: Най-главното зло, което не дозволява на нашитѣ училища да напреднатъ, сѫ, нашитѣ общини и нашитѣ учители”. Отстранете, ако можете, това зло и бѫдете увѣрени, че нашитѣ деца ще да събератъ и здрава храна, и полезни знания, и правилно развитие. Ако учителитѣ и настоятелитѣ сѫ неспособни, невежествени, твърдоглави и тѫпоумни личности, то на училищата ни нѣма да помогнатъ ни екзархиалнитѣ контроли, ни реалнитѣ програми. По нашето мнение, всѣки единъ българинъ трѣбва да залегне колкото се може по-скоро за увеличението на женскитѣ училища (които ще да приготвятъ майки за бѫдещитѣ български общини) и за основаването на едно више (свѣтско) учебно заведение (което ще да приготви способни и знаещи учители). Ние сме въ състояние да убедиме всѣкиго, че възпитаницитѣ, които се учатъ по чуждитѣ учебни заведения и въ чуждитѣ държави, не сѫ въ състояние да удовлетворятъ народнитѣ трѣбования. По-голѣмата часть отъ предметитѣ, които се четатъ въ тия виши школи, сѫ ненужни не само на възпитаника, но и на човѣчеството въобще. Но за всичкото това ние се на дѣваме да поговоримъ други пѫть.
(По-напредъ политическа свобода и съюзъ съ балканскитѣ народи, а после просвѣщение)
Преминуватъ дни, преминуватъ години, преминуватъ столѣтия и всичко живѣе и се измѣня, а ние все още дремеме отъ дългия, все още въздишаме подъ тоягитѣ на азиятскитѣ завоеватели, все още очакваме втори Месия, все още не знаеме какво да правимъ и де да се денемъ и все още живѣемъ съ сладки надежди за своето бѫдеще щастие, безъ да ра-
37
ботиме за това щастие и безъ да се приготвяме да го посрещнемъ. Нашитѣ цариградски вестници, които иматъ достатъчно причини да правятъ черното бѣло, а бѣлото черно, ни увѣряватъ, че „единствениятъ пѫть, който е въ състояние да ни доведе до това щастие, се заключава въ народното развитие и образование и въ истинското просвѣщениеи и че „българскиятъ народъ отдавна вече крачи съ гигантски крачки по тоя пѫтъ и се старае съ всичкото си сърдце да усвои и общочовѣшкия напредькь, и истинската цивилизация”. (Гл. в. „Вѣкъ”.) Разбира се, че ако и ние да би живѣли въ Турция и ако да би имали желание да лъжеме своитѣ господари и да имъ кадиме темянъ, то би запѣли сѫщата пѣсень; но нашата цель е да бѫдеме безпристрастни и да откриеме истината, безъ да гдедаме на нейното безобразие и безъ да се плашимъ отъ нейната боя.
Питане е, може ли въ Турция да се насади прашшю образование, което да принесе зрѣлъ илодъ? Нека гозори кой що ще, а ние ще да кажеме, че подъ тежкитѣ полярни снѣгове не расте иищо друго, освенъ безполезенъ и настръхналъ мъхъ. Който се занимава съ българската литература и съ българската журналистика, която цъвти подъ таралежката рѫкавица на цариградското писалище на печата, той трѣбва да се съгласи съ насъ, че нашата умствена храна е убиваща и че нашето учение ходи на кокили и бои се да стѫпи на ядовитата земя, която унищожава всѣки умственъ трудъ. Напразно ще вие да търсите въ тая литература и въ тая журналистика жива дума, напразно ще да търсите знание, напразно ще да търсите здрава храна, — вие нѣма да намѣрите въ тѣхъ нищо друго, освенъ праздни разсѫждения за преобразованието на училищата (по методата на Дистервега), за устройството на българската екзархия (по методата на отца Августина) и за бѫдещата организация на държавата (по методата на Насрадинъ ходжа). Съ една дума, нашата литература прилича на незаконородено дете, което не знае ни кой го е родилъ, ни защо го е родилъ, ни де го е родилъ, ни за кого го е родилъ. Издаватъ се нѣколко вестника, печататъ се всевъзможни книги, хабятъ се цѣли топове хартия и цѣли бурилчета мастило и продаватъ се многочислени съвѣсти; но изъ всичкия тоя боклукъ не произлиза нищо друго, освенъ голи печални последствия, т. е. отвращение къмъ учението, равнодушие къмъ книжнината и справедливо негодувание къмъ писателитѣ. Всѣки безпристрастенъ човѣкъ, който не е заразенъ отъ превратни понятия и който нѣма причини
38
да защищава ретрограднитѣ проповѣди на нашитѣ „книжници и фарисеи”, трѣбва да се съгласи съ нази, че отъ днешната наша книжовность не трѣбва да се очаква никакво добро, защото тая книжовность се разпространява между народа не съ цель да му се принесе полза, а да се намираме на работа и да глобиме свѣта съвсемъ незаслужено.
Ние нѣмаме нито единъ вестникъ, който да отговаря на своитѣ назначения и който да не лъже своитѣ читатели; ние нѣмаме нито една книга, която да е написана граматически и логически; най-после, ние нѣмаме нито едно учебно заведение, което да има какво-годе подобие на школа и което да стои на своето мѣсто. Всичко върви башибозукъ, всичко крачи безъ цель и безъ съзнание, всичко ходи на кокили и люшка се насамъ-натамъ. А отъ какво произхожда всичкото това? — Нашиятъ отговоръ на тоя въпросъ е изказанъ вече. Кажете ни сега, молиме ви се, може ли да напредне която и да е литература, ако тая литература се намира подъ контролата на единъ оланинъ [1], който нѣма никакво образование и койта има слабость да служи всѣкиму за единъ коматъ хлѣбъ? Може ли да напредне една журналистика, когато тя се преследва даже и отъ цариградскитѣ жандари и която се намира подъ покровителството на нѣколко пиени ефендиета, които сѫ готови за пари да продадатъ и майкитѣ си? Най-после, могатъ ли да напреднатъ ония учебни заведения, които се намиратъ подъ управлението на различни идиоти (чорбаджии), подъ надзирателсвото на най-безсъвѣстнитѣ изроди и подъ тежкитѣ дѣсници „на каймакамъ-ефендитѣ?” Ние твърде добре знаеме, че една книжка отъ „Периодическото Списание”, която е пропусната отъ цариградската цензура и на която стои печатътъ на „писалището”, — е запретена въ Русчукъ само за това, защото въ повестьта „Тарасъ Булба” се говорило за нѣкакви си поганци и защото на едно мѣсто се намирали два реда точки; ние твърде добре знаеме, че в. „Македония” бѣше запретенъ за бабина хубость; най-после ние твърде добре знаеме, че способнитѣ и образованитѣ учители се преследватъ съ такова сѫщо ожесточение, съ каквото въ честнитѣ и въ добронамѣренитѣ държави се преследватъ пехливанитѣ, делиитѣ и идиотитѣ. А ние все още бълнуваме за нѣкакви си морални победи, за нѣкакви си прогресивни движения и за нѣкакви си „незаконорождени” цивилизации! Въ подобно господарство, — което се не грижи ни за своя
1. Пасивенъ педерастъ у турцитѣ.
39
собственъ напредъкъ и което нѣма ни своя собствена глава, ни свои собствени убеждения, ни свои опредѣлени цели, — всѣко едно прогресивно движение е немислимо. Това наше убеждение се потвърдява съ хиляди факти. Всѣки вече е успѣлъ да се увѣри самъ, че въ Турция не сѫществуватъ никакви закони, т. е. че въ това господарство всѣки единъ въросъ се решава по кефа на господарственитѣ чиновници, които почти всѣкога злоупотрѣбяиатъсъ своята власть и които се грижатъ твърде малко за щастието на султанскитѣ поданици. Нека говори кой що ще, а ние ще да кажеме, че даже и върховното турско правителство, което се хвали така безсрамно предъ европейскитѣ държави съ своя напредъкъ и съ своитѣ доброжелания въ народното развитие, е враждебно на всѣко едно умствено развитие.
Погледайте на самитѣ турски школи. Тия школи се намиратъ въ такова жалостно положение, въ каквото се не намиратъ ни школитѣ на полудивитѣ азиятски народи. Тука сѫ се смѣсили нѣкои отъ европейскитѣ науки съ Насрадинъ-ходжевитѣ премѫдрости, математиката — съ корана, географията — съ разсѫжденията на Хаджи-Баба, логиката съ иншара; а отъ всичкия тоя хаосъ не произхожда нищо друго, освенъ безобразни понятия, безхарактерность, развратъ и подигравки съ най-свещенитѣ за човѣка предмети. Наукитѣ се преподаватъ само за мода, следователно ни единъ ученикъ не може да има къмъ тѣхъ уважение и истинна любовь. Разказватъ, че въ едно отъ най-вишитѣ цариградски турски учебни заведения професорътъ по география прочелъ на своитѣ ученици лекция за слънчевата система, т. е. разказалъ имъ, че земята се върти около слънцето; но когато тая лекция била свършена, то той изрекълъ следнитѣ думи: „Всичко, щото ви говорихъ въ своята лекция, е измислено отъ френцитѣ, следователно вие имате пълно право да ми не вѣрвате”. И тоя човѣкъ е професоръ въ више учебно заведение! Ние знаеме така сѫщо, че по-голѣмата часть отъ днешнитѣ турски министри сѫ излѣзли изъ гореказанитѣ школи, т. е. че тия министри нѣматъ ни знание, ни правилно образование, ни особени способности. Великиятъ везиринъ е грубъ и безхарактеренъ солдатинъ; министерътъ на външнитѣ дѣла е безцвѣтна и тѫпа личность, която дозволява почти всѣкиму да я води за носа; министерътъ на вѫтрешнитѣ дѣла е еничеринъ; а министерътъ на просвѣщението е теле. Но да оставиме това. Ние сме имали доста случаи да се увѣриме, че българскиятъ народъ има и дарование, и способность, и стремление къмъ об-
40
разованието, и желание да поправи своето горчиво положение; но пѫтьтъ, по който е той намислилъ да върви, е усѣянъ съ тръни, съ остри камъни, съ пропасти и съ кални блата. Кой изъ насъ не се е увѣрилъ вече, че това заключение се основава на множество фактически произшествия? Мнозина мислятъ, че ако екзархията се утвърди и ако нейното влияние се увеличи между народа, то народното образование ще да приеме съвсемъ другъ ходъ и че нашитѣ школи ще да добиятъ своята важность. Ние не вѣрваме и на тия сладки обещания. Екзархията не може да има оная сила, която е нужна на народа за отстранението на многочисленитѣ препятствия, които му стоятъ на пѫть и които му не дозволяватъ да върви напредъ и да достигне до своето щастие и добро. Съ една дума, екзархията не може да ни даде политическа независимость, безъ която всѣки единъ напредъкъ е невъзможенъ. Народътъ умира отъ гладъ, народътъ гние по тъмницитѣ, народътъ плаща баснословни данъци, народътъ не може да отвори очитѣ си отъ правителствени и отъ разбойнически грабежи, народътъ не може да излѣзе на работа отъ разбойници и обирачи, народътъ е захваналъ, като всѣки пролетария, да се скита по чуждитѣ земи и да си търси прехрана; а г. Найденовъ и неговата компания все още се провикватъ, че телешкитѣ способности и крайнитѣ унижения сѫ единственитѣ срѣдства, които сѫ въ състояние да облекчатъ нашитѣ свръхестествени страдания и да ни доведатъ до по-добро положение! И така, българскиятъ народъ е обязанъ по-напредъ отъ всичко да потърси своята политическа независимость; а за да достигне по-лесно до своитѣ цели, той е обязанъ (безъ да слуша продаденитѣ журналисти, потурченитѣ умове и калпавитѣ турски чиновници) да се съедини съ своитѣ братя сърби, черногорци, ромъни, (гърци) и др., и да спаси главата си. Който е осѫденъ на смърть и който стои вече подъ бесилницата, той не може да мисли за своето умствено развитие и за образованието на своитѣ деца.
(Пакъ за управата на нашитѣ училища)
Преминаха вече цѣли петдесеть години откакто българскиятъ народъ е захваналъ да се пробужда отъ дълбокия сънь и да търси изходъ изъ своето критическо положение; преминаха цѣли петдесеть години откакто по-първитѣ български деятели сѫ захванали да проповѣдватъ народни прин-
41
ципи и да се стараятъ да покажатъ особеноститѣ на българската народность, която има свещено право да живѣе самостоятелно и да решава сама своята сѫдбина и нравствено и материално; най-после, преминаха цѣли петдесеть години отъ както българската книжовность, българскитѣ школи и българското нравствено богатство сѫ захванали да се развиватъ и да вървятъ напредъ и отъ както българинътъ е захваналъ да се не срамува отъ името си, да почита произхождението си, да уважава коститѣ на баща си и да защищава народностьта си. Всѣки трѣбва да се съгласи съ нази, че въ продължението на тия петдесеть години е направено твърде много, т. е. че тия петдесеть години сѫ принесли изобилни плодове и че тѣхното влияние се чувствува на всѣка една крачка; но тука се раждатъ два твърде важни въпроса: 1) Можемъ ли и ние да наречеме напредъкъ всѣко едно съвремено движение, което въ последно време е намѣрило мѣсто между българския народъ, и можемъ ли да приемемъ „за чисто злато” всѣко европейско постановление и да извлѣчеме отъ него сѫществена полза? 2) Можемъ ли ние да вѣрваме безусловно на нашитѣ учители, които сѫ се завзели да рѫководятъ народа и да му откриватъ ония необходими принципи, които сѫ предтечи на всѣка една цивилизация? Всѣки благоразуменъ човѣкъ ще да отговори на тия два въпроса отрицателно. Който е познатъ съ историята, който е изучилъ психологията и който следи за съвременитѣ борби на човѣчеството, той трѣбва да се съгласи съ нази, че ни една теория не трѣбва да се усвоява безусловно и че ни единъ принципъ не трѣбва да се принимава за чисто злато. Изъ това правило се изключватъ само ония положителни истини, които сѫ решени математически и които не търпятъ никаква критика.
Ако една народность има отличителни черти отъ друга народность, т. е. ако нейното материално благосъстояние, нейниятъ животъ, нейното нравствено развитие, нейнитѣ нрави, обичаи и понятия и нейнитѣ религиозни вѣрвания се отличаватъ отъ нравитѣ и обичаитѣ на друга народность, то и общественитѣ, учебнитѣ и политическитѣ постановления трѣбва да иматъ отличителенъ характеръ. Ние сме говорили много пѫти, че на малкитѣ деца, които още не знаятъ аритметиката, не трѣбва да се чете алгебра, защото тия деца не могатъ да я разбератъ и защото всѣка непонятна наука причинява не любопитство, а отвращение. Излизаннитѣ [1] фрази, които ни
1. Изтърканитѣ.
42
разказватъ, че „ако европейскитѣ народи признаватъ за полезна тая или оная програма, то трѣбва да я припознаеме и ние”, — за умнитѣ и за разсѫдителнитѣ хора нѣматъ никаква важность. Да се обясниме. Мнозина мислятъ, че българскитѣ школи ще да се поправятъ само тогава, когато се взематъ подъ контролата на духовенството или подъ контролата на правителството. Разбира се, че тия мнения сѫ се появили най-напредъ въ главитѣ на ония наши цариградски патриоти, които мислятъ не за благосъстоянието на народа, а за своитѣ лични интереси.
Изъ Цариградъ ни являватъ, че г. Михайловски е повторилъ изново предъ министера на просвѣщението, „че българскитѣ школи не отговарятъ на своето назначение, че българскитѣ учители развращаватъ юношеството и че българскитѣ ученици се занимаватъ съ „комитети” и съ различни вредителни за правителството играчки”. Емъ вредителни, емъ играчки! Г. Михайловски мисли, че правителството е обязано да обърне своето внимание къмъ това зло и да помисли за неговото изкоренение. Тоя процесъ трѣбва да стане така. Турското правителство е длъжно да съедини българскитѣ училища съ турскитѣ и да тури надъ тѣхъ строга контрола, която трѣбва да бѫде съставена отъ турци, отъ българи, отъ гърци и отъ нѣколко души образовани европейци. Разбира се, че г. Михайловски желае да приведе своята теория въ действие само затова, защото на тоя ученъ мѫжъ се иска да бѫде единъ отъ членоветѣ на гореказаната контрола и да прекарва живота си като бъбрекъ въ лой. Ние никога не би се решили ни да помислиме, че г. Михайловски мисли и работи така, а не другояче съ чисто и съ искрено убеждение или съ увѣреность въ полезностьта на своята програма. Нека ни бѫде позволено да кажемъ, че ако г. Михайловски мисли така отъ чисто сърце, то тоя господинъ трѣбва или да е лудъ, или да е пиянъ. Здравиятъ мозъкъ и честната съвѣсть не могатъ да изповѣдатъ подобни принципи.
Противъ г-на Михайловски сѫ се въорѫжили нѣколка самолюбиви учени мѫже, които сѫ паднали въ друга крайность, т. е. които така сѫщо, както г. Михайловски, иматъ задни мисли и користолюбиви цели. Тия мѫже мислятъ, че не правителството, а екзархията е обязана да състави школска комисия, която да контролира училищата, да напише програма за предметитѣ, които ще да се преподаватъ занапредъ въ школитѣ, да издаде гимназиални рѫководства и да екзаменува учителитѣ. Съ една дума, тия личности мислятъ, че
43
екзархията е длъжна да стане учена академия и да вземе и учението, и школитѣ въ аренда. Разбира се, че и тия мисли се разпространяватъ не за това, че гореказанитѣ мѫже желаятъ добро на народа си или че за тѣхъ е скѫпо народното развитие, а за това, че на Стояна или на Драгана сѫ се дояли баници и печени кокошки. Ние сме говорили много пѫти, ще да кажемъ и сега, че ако турското правителство не е въ състояние да удовлетвори народнитѣ потрѣбности и да даде правиленъ ходъ на просвѣщението, то и калугеритѣ не би трѣбвало да въвиратъ зурлитѣ си презъ чуждитѣ плетища. Ние казахме по-горе, че българинътъ трѣбва да основе своето здание не на чужди основания, а на своя собственъ отличителенъ характеръ, т. е. на своитѣ жизнени потрѣбности и на своитѣ демократически начала. Рускитѣ духовни семинарии и академии, съ тѣхнитѣ пространни катихизиси, съ тѣхнитѣ догматически богословия (или многословия), съ тѣхнитѣ Максими исповѣдници и съ тѣхната идиотическа покорность, сѫ за насъ безсмислени и невъзможни; ингелизкитѣ методически „колежи”, съ тѣхнитѣ библейски последователи, съ тѣхнитѣ убиващи всѣка една живость морали, съ тѣхнитѣ псалми и хвалебни пѣсни на Егова, на Иоана и на Исуса Навина, сѫ за насъ чудни и непонятни; католическитѣ пансиони съ тѣхнитѣ езуити, съ тѣхнитѣ Августини и Емвросии, съ тѣхнитѣ Телемахи и Латинщини и съ тѣхнитѣ доволно кални морали, сѫ за насъ отвратителни и гнуснави. Съ една дума, нашитѣ училища трѣбва да приготовляватъ не религиозни фанатици, не скопци, не капуцинери и не псалмопѣвци, а честни граждани, искрени народолюбци и работни хора. Нашитѣ духовни училища не трѣбва да се отдѣлятъ отъ нашитѣ свѣтски школи, защото нашето духовенство трѣбва да произхожда отъ народа, да живѣе съ народа и да работи за народа.
И така, оная контрола, която ще бѫде назначена надъ българскитѣ школи отъ екзархията, ще да принесе полза само на комисаритѣ и на тѣхнитѣ джебове. Въ Турция, дето не сѫществуватъ нито закони, нито справедливи наказания, нито заслужени награди, с невъзможно никакво безпристрастие и никакъвъ редъ. Но както и да е, а, по нашето убеждение, българскитѣ школи трѣбва да се оставятъ на мира и отъ правителството и отъ екзархията, защото всѣки единъ баща се грижи много по-искрено за образованието на своитѣ деца, нежели милиони правителства, билиони калугери и легиони комисии. Ако правителството или екзархията направятъ противното, то народътъ ще да предприеме строги мѣрки и противъ
44
невиканитѣ гости, и противъ тѣхнитѣ насилия. Единствената българска светиня сѫ училищата, следователно баремъ тѣ трѣбва да останатъ чисти отъ всѣка една страна. Всѣки вече знае, какви горчиви плодове ражда русчушкото ислямъ-хане [1], което се счита за виша турско-християнска школа, създадена по образа и по подобието на Мидтатъ-паша! Въобразете си сега, каква полза ще да принесатъ на народа ни ония школи, въ които моллитѣ [2] се занимаватъ съ „Содомски грѣхъ” и въ които професоритѣ разказватъ на своитѣ ученици, че 2+2 не сѫ 4, а 16. Ние сме увѣрени, че ни една майка нѣма да даде детето си въ тия публични кѫщи, въ които ученицитѣ се не научаватъ нищо друго, освенъ да правятъ „кабакъ-геджеси” [3] и да се предаватъ на най-скотския развратъ. И така, проектитѣ на г-на Михайловски ще да останатъ мъртва буква. Колкото за проектитѣ на противоположната партия, ние ще да кажемъ само това, че екзархията е до толкова благоразумна и дѣдо Антимъ е до толкова честенъ, щото и отъ тѣхъ нѣма да произлѣзатъ никакви важни последствия. Кой може да ни увѣри, че на екзархалния престолъ или въ екзархалния съветъ утре или въ други день не щатъ да дойдатъ такива хора, какъвто е Дорчо или какъвто е отецъ Григория? Кой може да ни увѣри. че гореказаната контрола ще да бѫде съставена отъ честни, народолюбиви и искрени хора? И така, нашитѣ школи ще бѫдатъ наредени само тогава, когато българскиятъ народъ развеже рѫцетѣ си и когато добие своята политическа свобода. Който е везанъ материално, той не може да се развива ни нравствено. Ако нашитѣ вестниии и нашитѣ книги се боятъ да кажатъ две искрени думи, то и нашитѣ училища нѣма да идатъ надалечъ.
(Индустрията въ Турция)
Който чете съ внимание нашитѣ цариградски български вестници, той трѣбва да знае, че „върховното турско правителство, което почти всѣкога е било въодушевено съ най-добри намѣрения за всичко, щото се отнася до веществения жи-
1. Училище, открито въ Русе, въ което се учили българчета и турчета.
2. Учени мюсюлмани-богослови.
3. Буквално „нощна тиква”, но тукъ е употрѣбено въ преносенъ смисълъ.
45
вотъ на своитѣ поданици, не се е запирало ни предъ едно пожертвувание, когато е трѣбвало да се насърдчи или да се облекчи развитието на индустриитѣ.” А защо тия индустрии се не развизатъ и защо тѣхното богатство става изъ день на день по-незавидно и по-ефимерно? На тоя въпросъ отговаря пакъ българското отдѣление на „Левантъ Таймсъ” съ следнитѣ думи: „Ние трѣбва да се признаемъ, че усилията на правителството сѫ останали безплодни само затова, защото нашитѣ добри народонаселения (?) сѫ хладнокръвни и невежествени. Вижте му ума, та му кройте аба! Ние до сега не сме ни подозрѣвали, че на тоя свѣтъ сѫществуватъ такива глупави хора, които не желаятъ добро сами на себе си и които нѣматъ воля да живѣятъ по-лесно и по-богато; но българското отдѣление на „Левантъ Таймсъ” ни отвори очитѣ и доказа ни като два и два равно четири, че невежественитѣ и хладнокръвнитѣ поданици на в. порта не желаятъ отъ бога нищо друго, освенъ просешка торба, овчо кръмило и аленъ фесъ. Разбира се, че за подобно откритие политико-економиститѣ сѫ обязани да дадатъ на всѣки свой членъ учена диплома и да внесатъ името му въ регистера на дълбокомислящитѣ хора. Но както и да е, а теориитѣ на Джона Стюарта Миля намиратъ свои последователи, които, ако само да не би сѫществувало на тоя свѣтъ невежеството, би ги привеле и на практика. И наистина, правителството прави желѣзни пѫтища, а поданицитѣ му ходятъ пеши; правителството преобразява сѫдилищата, а поданицитѣ му бѣгатъ отъ тѣхъ като опърлени; правителството въведе въ държавата си кодекса на Наполеона, а поданицитѣ му все още се сѫдягъ по голѣмата книга на пророка; правителството смали гюмрюка на шампанията, а поданицитѣ все още пиятъ буза; правителството даде пълна свобода на раята и позволи ѝ да бѫде равна съ османлиитѣ, а тая рая гние въ тъмницитѣ безъ особени причини и за твърде смѣшни истории; най-после правителството облѣче европейски дрехи и украси кадънитѣ си съ капелини и съ кокове, а поданицитѣ му все още слушатъ хаджи-Хайвата, все още правятъ кабакъ-геджеси, все още милватъ кйочецитѣ и все още гледатъ на момчетата съ Содомска жадность. Идете после това и не говорете, че главнитѣ нещастия по турската държава произхождатъ не отъ правителството, а отъ невежеството на неговитѣ поданици!
„Ние сме длъжни да кажемъ, че великитѣ везири и министритѣ на вънканшитѣ дѣла, които сѫ се опредѣляли отъ в. порта, последнитѣ двадесеть години, сѫ направили почти
46
всичко, щото се изисква отъ тѣхъ за развитието на мѣстнитѣ индустрии въ тѣхнитѣ нови форми”, говори българското отдѣление на „Левантъ Таймсъ”. Не разбираме! Когато единъ човѣкъ се решава да направи подобно заключение, то той е длъженъ да приведе баремъ нѣколко доказателства, защото днешното човѣчество не вѣрва на дума и защото даже и европейскитѣ турколюби говорятъ противното. Множество европейски пѫтешественици по Балканския полуостровъ говорятъ, че турскиятъ народъ (като всѣки народъ) е честенъ и добъръ, но че неговото духовенство, неговитѣ паши и аяни [1], неговитѣ мюдюри [2] и мютесарифи [3], неговитѣ кадии и мюфтии [4], неговитѣ велики везири и шахъ ишахи [5] сѫ останали безъ глава и не знаятъ нито где стѫпятъ, нито какво работятъ. „Тѣ пожелаха да станатъ европейци, а стамаха пиеници; тѣ поискаха да управляватъ господарството по принятитѣ по всичка Европа закони, а станаха анархисти; тѣ добиха воля да подражаватъ на европейския животъ въ всѣко едно отношение, а станаха безхарактерни и развратни слѣпци; най-после тѣ се решиха да развиятъ индустриитѣ, да дадатъ правиленъ вървежъ на търговията и да увеличатъ производствата на държавата, а увеличиха данъцитѣ, населиха множество провинции съ разбойници (съ черкези) и пропѫдиха нѣколко стотина хиляди добри работници (българи). Съ една дума, отъ тридесеть годишнитѣ турски преобразования, хати-хумаюни, хати-шерифе и гюлханета сѫ произлѣзли само следнитѣ три последствия: 1) Турцитѣ се научиха да пиятъ вино, да носятъ европейски дрехи и да произнасятъ думитѣ пардонъ и бонжуръ; 2) Туркинитѣ увеличиха своитѣ разкошества до невѣроятна степень, смѣсиха Азия съ Европа, съдраха ешмацитѣ си и предадоха се на не олурсе олсунъ [6]; правителственитѣ чиновници се научиха да крадатъ систематически и да се прикриватъ съ закона и съ господарственитѣ постановления, които, да кажеме право, сѫществуватъ само за една форма”. Тия нѣколко реда казваме не ние, а единъ отъ европейскитѣ писатели, който нѣма никакви причини да увеличава злото и да скрива доброто. По-долу българо-инге-
1. Помощникъ на управителя въ турско.
2. Турски околийски началникъ.
3. Турски окрѫженъ управитель.
4. Ученъ богословъ у мюсюлманитѣ, тълкувачъ на корана.
5. Царе.
6. Каквото става да става.
47
лизкиятъ вестникъ говори, че гладътъ, който произхожда т. Мала-Азия, се е появилъ по причина на индустриалната бедность и въ следствие на народното невежество. Разбира се, че подобни заключения се появяватъ въ мозъцитѣ само на ония хора, които нѣматъ никакво понятие ни за положението на народа, ни за административнитѣ операции на върховното правителство, ни за кражбитѣ и насилията на мѣстнитѣ власти, ни за състоянието на народната економия въ тая или въ оная мѣстность: съ една дума, подобни заключения се раждатъ само въ ония глави, които желаятъ да кажатъ нѣщо, безъ да гледатъ на неговата правдоподобность и безъ да мислятъ за неговитѣ последствия.
Ако върховното правителство се е старало да въведе нѣкои економически преобразования въ държавата си, то се е старало чрезъ това не да увеличи благосъстоянието на своитѣ поданици, а да увеличи своитѣ доходи и да удовлетвори своитѣ възрастващи разкошества. Единъ отъ свитата на княза Милана ни каза преди две недѣли за това дѣло така: „Разкошествата на султанския дворъ, на министерскитѣ конаци и на харемлъцитѣ сѫ достигнали до баснословно безобразие. Азъ съмъ твърдо увѣренъ, че тия разкошества ще бѫдатъ най-първата сила, която ще да даде край на турското господарство въ Европа. Всѣка една кадъна носи на главата си по единъ градъ, а всѣка одалиска [1] е облѣчена съ цѣло село. Ако у селянитѣ, които сѫ обязани да поддърѫатъ господарството съ своя трудъ и поть, се е появилъ гладъ, то тоя гладъ произхожда по твърде естествени причини. Ако въ едно господарство сѫществуватъ голѣми разкошества, то сѫществува и голѣма бедность.” Това заключение не ще никакви потвърѫдения. Самата турска финансия говори доволно красноречиво за състоянието на империята и за безвиходното [2] положение на днешното правителство. Тукъ сме длъжни да кажеме и това, че тежкитѣ данъци, които се изцеждатъ изъ народа отъ централното правителство, се увеличаватъ до баснословни размѣри отъ мѣстнитѣ власти, отъ бегликчиитѣ, отъ интизамджиитѣ [3], отъ серчимъ-перчимджиитѣ [4], отъ агитѣ, отъ заптиитѣ, отъ чорбаджиитѣ и отъ всѣка една краста, която носи название правителственъ чиновникъ.
1. Слугиня или робиня въ харемитѣ.
2. Безисходното.
3. Закупвачи на налога при продажба на добитъкъ.
4. Хора, които носятъ перчимъ.
48
И така, най-главното зло произхожда отъ това, че правителстото не води никаква смѣтка за своитѣ доходи и разноски и че надъ главата му не виси никаква контрола. Ни единъ турски чиновникъ не е изгоненъ до днешния день изъ службата си за кражба или за насилия въ материално отношение; а ние знаеме, че ни единъ отъ тия чиновници не може да се похвали съ своята честность или съ своето безкористие. Ние имаме достатъчно причини да кажеме, че въ щастливата турска империя не чиновницитѣ сѫществуватъ за народа, а народътъ за чиновницитѣ. Беднитѣ паши и бейове, изпадналитѣ голѣмци и развратници, султанскитѣ и везирскитѣ роднини и министерскитѣ любимци се изпровождатъ обикновено по ония мѣста, въ които сѫществуватъ богати рудници за тѣхното разбогатяване и за тѣхнитѣ бѫдещи разкошества по брѣговетѣ на Босфора. Щомъ нѣкой гладенъ и жаденъ правителственъ чиновникъ разбогатѣе до известна степень, то централното правителство го сваля отъ неговия самодърѫавеиъ престолъ и назначава на мѣстото му друга „мърша”. Всѣки вече знае, че турскитѣ чиновници и възвишения се заключаватъ въ голѣмината на кормитѣ, т. е. всѣки вече знае, че пашитѣ иматъ по-дебели корми отъ мюдюритѣ, че валиитѣ иматъ по-високи плоски „възвишености” отъ нашитѣ, че министритѣ иматъ по-мазни и по-остри пѫпове отъ валиитѣ и т. н. Акой нѣкой ви каже, че тоя или оня правителственъ чиновникъ има 2 ½ аршина окрѫжна дължина, то тоя чиновникъ трѣбва да е великия везиринъ. Такава сѫщо мѣрка може да се въведе и при оцененията на второстепеннитѣ чиновници, на чорбаджиитѣ и на всички харамоедци въобще. Но да оставиме това.
Българското отдѣление на „Левантъ Таймсъ” мисли, че ако жителитѣ отъ европейска Турция се не постараятъ за развитието на индустриитѣ и на търговията, то и тѣхъ твърде лесно могатъ да постигнатъ такива сѫщо гладове, каквито сѫ постигнали и азиятскитѣ провинции на империята. Това е истина. Но въ състояние ли сѫ тия жители да изпълнятъ съветитѣ на достауважаемия вестникъ? На тоя въпросъ всѣки благоразуменъ и остороженъ човѣкъ ще да отговори отрицателно. Ако българското отдѣление на „Левантъ Таймсъ” да би изучило политическата икономия малко по-внимателно, то би трѣбвало да се убеди, че фабрикитѣ и акционернитѣ дружества обогатяватъ не народа, а частни личности. Само свободата, обществената безопасность, народното самоуправлене и малкитѣ правителствени данъци (и препятствия) сѫ въ състояние да обогатятъ едно господарство
49
и да ощастливятъ поданицитѣ му. А какво се върши у насъ? Ако селянинътъ има два вола, то единътъ се взема отъ правителството за разкошества, а другиятъ се открадва отъ волокрадцитѣ; ако селянинътъ пожелае да излѣзе ноще на лозето си или на нивата си, то правителственитѣ чиновници влазятъ насила въ кѫщата му и обезчестяватъ жената му или дъщерята му, а разбойницитѣ му взематъ и шапката отъ главата, най-после ако селянинътъ поиска да употрѣби нѣколко излишни часове за обработка на своитѣ полета и за увеличение на своето благосъстоииие, то мѣстнитѣ власти го накарватъ да остави житото си на гумното, снопитѣ си на нивата, гроздето си необрано и пр. и пр. и да работи ангария шосета, калдаръми, батареи и пр., отъ които следъ нѣколко месеца не оставатъ ни най-малкитѣ следи. Може ли, кажете ни, да напредне единъ народъ при тия тежки условия? После всичкото това българското отдѣлениена „Левантъ Таймсъ” говори така: „Настанало е вече онова време, въ което нашитѣ управители и управляеми сѫ принудени да взематъ подъ сериозно внимание това безредно състояние на работитѣ и да турятъ край на злото колкото се може по-скоро”. Следователно, злото сѫществува? Следователно, управителитѣ не сѫ обръщали до сега на това състояние сириозно внимание? Следователно, работитѣ се намиратъ въ безредно състояние? „Отъ друга страна жителитѣ трѣбва да извадятъ изъ главитѣ си онова взаимно недовѣрие, говори тоя вестникъ, отъ което произхождатъ всичкитѣ злощастия у восточнитѣ народи, и да си подадътъ братска рѫка при развитието на идустриитѣ.” Изъ всичкото се види, че българското отдѣление на „Левантъ Таимсъ” е написало тая статия не да принесе полза на народа си, а да погъделичка самолюбието на централното турско правителство, което по неговитѣ думи, е до толкова умно, щото ще да пригърне гореказаното развитие така сѫщо, както „майката би прегърнала своята срамежлива, благоразумна и трудолюбива дъщеря.” Какинитѣ Доцинитѣ сладкитѣ думи! Какинитѣ Доцинитѣ дребнитѣ деца!” Знаеме ние тая милостива майка! Познаваме ние нейнитѣ благодеяния! Познаваме така сѫщо и нейнитѣ желания и помишления!
(Свободата на печата)
Въ цариградския вестникъ „Тюрки” е помѣстена една
50
твърде дълга и доста многоречива статия „за вестникарството и за неговитѣ права и обязаности”, изъ която всѣки може да се увѣри, че старовремената мораль на Насрадинъ-ходжа и до днесъ още има свои последователи и че изъ мѫдроститѣ на г-на Фенелона и до днесъ още се вади овчо масло. Така, напримѣръ, въ тая статия се говори, че ако „нѣкои разпалени патриоти и да желаятъ да се даде на пресата пълна свобода, то правителството отъ своя страна е обязано да ограничи тѣхнитѣ искания, защото тия искания сѫ неблагоразумни и глупави.” По-напредъ отъ всичко ние би желали да помолиме гореказания вестникъ да ни яви що е правителство? — „Правителството изпълнява волята на народа и старае се за обществената безопасность” ще да ни отговори г. Фенелонъ. — Въ тоя огговоръ се заключава безсъвестна лъжа, казваме ние. Празителството представлява на народа, а нѣколко души дембели, които се гоятъ отъ народната кръвь и които убиватъ щастието на цѣли милиони нещастни сѫщества. Ние твърде добре знаемъ, че главното правителствено лице управлява, или, да кажеме по правилно, угнетява нѣколко милиона сиромаси работници само затова, защото това лице се е родило отъ другъ угнетитель, т. е. защото то е имало щастие да се роди не на полето и не въ нѣкоя рибарска колиба. Второстепенитѣ чиновници се избиратъ отъ високорожденото лице, което имъ дава ограничена власть да му подражаватъ, да изпълняватъ буквално волята му и да намиратъ колкото се може повече пари за разкошествата на двора му и за егоистичнитѣ капризи на „самодърѫеца”. Ако нѣкое отъ тия лица направи нѣщо криво или ако това лице се не хареса на харемъ-кехаитѣ, то самодърѫецътъ го сваля и назначава на мѣстото му другиго. Множество в. везири, множество министри и множество градоначалници сѫ паднали само затова, защото сѫ се отказали да удовлетворятъ многочисленитѣ трѣбования на падишаховитѣ хареми и защото не сѫ могли да намѣрятъ потрѣбнитѣ суми за тѣхнитѣ разкошества. Махмудъ-паша падна само по тая причина. Третостепенитѣ чиновници сѫ до такава степень безцвѣтни и нищожни, щото за тѣхъ не е вредно ни да се говори. По-голѣмата часть отъ тия чиновници не умѣятъ ни да четатъ, ни да пишатъ. Може ли, кажете ни сега, единъ живъ, енергиченъ и разуменъ народъ да бѫде слѣпо орѫдие на подобна сбирщина и да остави своето благосъстояние, своя напредъкъ и своето щастие подъ нейната контрола?
Гореказаниятъ вестникъ продължава: „Коя човѣшка спо-
51
собность не е ограничена въ естеството си? Какво има неограничено въ общественитѣ сношения? Коя свобода не намира граница, когато се среща съ друга ней съседна свобода? Защо прочие свободата на печата и на мисленето да бѫде безъ юзда и безъ законъ, когато другитѣ свободи се ограничаватъ отъ законитѣ и когато се въздърѫатъ въ опредѣленитѣ имъ граници?” Тия нѣколко въпроса сѫ доволно убедителни. Първиятъ въпросъ ни убеждава, че всѣка една човѣшка способность се ограничава въ естеството си, т. е. отъ природата или отъ бога, следователно тя трѣбва да бѫде подчинена и на по-силния, комуто в. „Тюрки” дава свърхестествени дарования и способности. Разбира се, че подобно убеждение е и твърде смѣшно, и доволно неутешително за човѣка. Ако си ограниченъ отъ природата (отъ бога), то трѣбва да бѫдешъ ограниченъ и отъ правителството, защото моралътъ, благосъстоянието на народа, щастието на проститѣ смъртни, даже и религията сѫ земани като монополъ отъ правителството, което има пълно право да извлича изъ тѣхъ материална полза и да имъ дава благоприятно или неблагоприятно за управляемитѣ положение. Ние сме увѣрени,че ако безсмъртниятъ Насрадинъ-ходжа да би излѣзълъ изъ гроба, то той би трѣбвало да благослови и съ дветѣ рѫце своитѣ мили последователи и да имъ даде лавровъ вѣнецъ. Но както и да е, а „Тюрки” мисли, че законътъ (Какъвъ законъ? Кой е съставилъ тоя законъ? Отъ кого е одобренъ тоя законъ?) трѣбва да тури юзда не само на печата, но и на мисъльта. Разбира се, че подобна мисъль може да се появи въ главитѣ само на ония безчестни моралисти, които сѫ излѣзли изъ езуитскитѣ школи и които иматъ голѣми наклонности да пасатъ безсловесни говеда и да учатъ тѫпоумни овце, защото умнитѣ и развититѣ хора се гнусятъ отъ монархическитѣ канкане [1] и защото благоразумниятъ човѣкъ работи само за себе си.
Да се попитаме сега, въ състояние ли е което и да е правителство да ограничи мисъльта и да ѝ тури деспотическа юзда? Цѣли милиони исторически факти ни доказватъ, че колкото една мисъль се преследва повече, толкова тя се и разпространява по-лесно и по-бързо. Християнството се преследваше отъ деспотическитѣ правителства съ звѣрско ожесточение, милиони християиски души се разпънаха на кръстове и хвърляха се за храна на дивитѣ животни, християнскитѣ проповѣдници бѣха принудени да проповѣдватъ своето уче-
1. Танецъ съ неприлични движения.
52
ние по тъмницитѣ и по пустинитѣ; а евангелието се е разпространило по всичкия свѣтъ и неговитѣ последователи сѫ се увеличили до баснословни цифри; западноевропейската инквизиния, германскитѣ императори, французкитѣ крале, непогрѣшимитѣ папи и пр. и пр. преследваха естественитѣ науки и здравия разумъ още съ по-голѣмо ожесточение, а умственото развитие на човѣчеството изъ день на день добива по-голѣма сила, по-опредѣленъ характеръ и по-яко основание; най-после духовенствата, правителственитѣ контроли, дивиятъ деспотизъмъ, артилерийскитѣ орѫдия, многочисленитѣ армии, метрилиезитѣ [1] и бѣлоглавитѣ генерали и до днесъ още употрѣбяватъ всичкитѣ свои усилия да увардятъ своята власть, да продължатъ своя дембеллъкъ, да подрежатъ крилата на съвременитѣ идеи и да запратъ движението на човѣшкия напредъкъ, но усилията имъ ще да останатъ напразни, защото човѣшкитѣ мозъци сѫ захванали вече да се очистватъ отъ дългогодишната плѣсень, отъ грубитѣ суевѣрия и отъ убийствената ръжда, които сѫ препятствували на човѣка да гледа просто на всѣко едно обществено постановление и които сѫ го накарвали да си създава идоли и да оставя на тѣхния произволъ и душата си, и тѣлото си.
Да разгледаме сега тоя въпросъ и отъ другата негова още по-деликатна страна. Ако правителственитѣ закони не отговарятъ на народнитѣ потрѣбности, на здравия разумъ и на съвременитѣ стремления на човѣчеството, то тѣ не трѣбва да се уважаватъ отъ никого, както се не уважава и всѣко едно противодействие на човѣшката воля. Ако обърнемъ особено внимание на турскитѣ закони и на тѣхнитѣ многочислени параграфи, то ще да намѣримъ безобразенъ хаосъ, въ който се не види нищо друго, освенъ нѣколко бръснати глави съ европейски капели. Всѣки вече знае, че тия закони се пишатъ и издаватъ не за ползата на управляемитѣ, а за мода или да „не сѣдимъ празни и да се занимаваме баремъ съ щогоде”. Ако в. „Тюрки” да би почиталъ справедливостьта и ако да би ималъ свободна воля да изкаже своитѣ убеждения безъ лицемѣрие и безъ задни мисли, то той би трѣбвало да се съгласи съ нази, че ако народонаселението на турската империя е глупаво и ограничено, то правителственитѣ миновници и централното правителство сѫ още по-глупави и още по-безнадежни. Ние сме твърдо увѣрени, че ако въ Цариградъ да не би играли такива важни роли посланицитѣ и ако между по-
1. Многоцевна пушка за непрекѫсната стрелба.
53
първитѣ държавни мѫже да не би се намирало такова голѣмо количество чуждостранци, т. е. ренегати и шулери [1], то турската империя би се напълнила изново съ дембели, съ главорѣзи и съ роби, както е то било до деветнайсетия вѣкъ и до Махмуда. Въ харемитѣ се не раждатъ хора. А вие искате да подчините човѣшката мисъль на такива отчаяни идиоти, които не виждатъ по-далече отъ носа си и които сѫ се родили, възпитали, образовали и приготвяли не за работа, а за „аджемъ-пилавъ”, за „рамазанъ-халвасѫ” и за харемни животъ! Както щете, а ние не би оставили подъ подобна контрола не само своята личность и личностьта на децата си и на унукитѣ си, но и своитѣ домашни животни, защото и тия животни иматъ своя душа и свое сърдце. По-долу „Тюрки” говори, — ако неговитѣ виражения и да сѫ доволно тъмни: „Обществото трѣбва да уважава върховната власть на народа, ако тая власть и да нѣма право да налага своето мнение ни на едно частно лице.” Изъ всичкото това нашитѣ читатели трѣбва да видятъ твърде ясно, че противоречията въ тоя вестникъ играятъ не маловажна роля. Обществото не смѣе да налага своитѣ мнения на отдѣлни личности; а правителството, което е съставено отъ единъ независимъ човѣкъ и отъ десетина изпълнители на волята му, има право да издава закони, да контролира народнитѣ действия, да ограничава стремленията на нѣколко милиона разумни сѫщества и да тури юзда даже и на човѣшката мисъль! После всичко това тоя вестникъ задава самъ на себе си такъвъ единъ въпросъ: „А где ще да бѫдатъ границитѣ на свободата, която ще да се даде на печата?” Но намѣсто да даде отговоръ на тоя твърде важенъ въпросъ, „Тюрки” продължава: „Правителството трѣбва да ѝ запрети (на пресата) да проповѣдва бунтъ; а тя е длъжна да почита дълбоката мораль, която е първото основание на всичкитѣ обществени сношения.” Ако вестникъ „Тюрки” да не би се възпиталъ въ школата на Фенелона и ако да не би давалъ такова голѣмо значение на празнословието или на схоластическата риторика, то той би трѣбвало да каже така: „Длъжностьта на правителството е да основе нѣколко свои официални, полуофициални и официозни вестници, които сѫ крайно необходими за неговия олтаръ и които сѫ обязани да му кадятъ изобиленъ темянъ; а длъжностьта на вестницитѣ (т. е. на вестникаритѣ) е да получаватъ своитѣ годишни субвенции, да говорятъ безсмислици, да хвалятъ вълцитѣ и да проповѣдватъ
1. Шарлатани.
54
Шатобрияновска мораль на агнетата, да описватъ красноречива търѫественитѣ шествия и военитѣ дресировки, да обвиняватъ падналитѣ министри и да възхваляватъ новоназначенитѣ в. везири, да превъзнасятъ до седмото небе правителственитѣ реформи, които не сѫществуватъ” и пр. и пр. и пр. И така, правителството е обязано да преследва и да наказва ония вестникари, които изнасятъ злоупотрѣбленията на неговитѣ чиновници и които не съветватъ поданицитѣ му да дадатъ и ризитѣ си отъ гърба за благосъстоянието на харамоѣдцитѣ.
Ние срѣщаме въ тоя вестникъ и по-голѣми противоречия. Малко по-доле той говори така: „Безъ свобода на пресата нѣма свободна държава”. После тия думи той ни разказва, че пресата нѣма нищо общо съ революциитѣ, въ времето на които всѣки единъ човѣкъ става независимъ и когато не сѫществуватъ ни писани закони, ни обществено спокойствие, ни правителствена сигурность. Съ една дума, въ тоя вестникъ сѫ наговорени нѣколко стотици отдѣлви мисли, които нѣматъ между себе си никаква связь и които противоречатъ една на друга до последната крайность. А всичкото това ни доказва още веднажъ, че въ Цариградъ, дето едно време сѫ процъвтѣли аскетическитѣ риторически „слова и проповѣди”, и до днесъ още хорскитѣ умове не могатъ да дойдатъ въ своето нормално положение и да дадатъ зрѣлъ плодъ. Говори се за сватба,а свършва се за поменъ!
(Какво трѣбва да направятъ балканскитѣ народи)
Въ това сѫщо време, когато така нареченитѣ християнски поданици на негово величество султанътъ се гризятъ между себе си, когато едни отъ тѣхъ проповѣдватъ нѣкакъвъ си вѫтрешенъ прогресъ подъ тежката дѣсница на падишаха, други ходятъ по чуждитѣ порти да просятъ милостиня, а трети лапатъ мухитѣ и не мислятъ почти за нищо, то цариградскитѣ държавни мѫже се приготвятъ да канесатъ на своитѣ неприятели последния ударъ и да дадатъ край на ония народно прогресивни движения, които произхождатъ между раята, защото тая рая, по думитѣ на самия падишахъ, трѣбва да остане и за напредъ безгласно орѫдие. „Ако ние имате дѣло съ единъ милионъ гласове, то азъ съмъ длъженъ да се боря съ 30 милиона безпокойни поданици,” бѣше рекълъ преди два месеца негово величество на г-на Мариновича. Въ сръбскитѣ вестници пишатъ, че турскитѣ войски се повдигатъ вече къмъ
55
сърбо-босанската граница и че тия войски се въорѫжаватъ съ нови пушки и съ нови топове; цариградскитѣ вестници ни явяватъ, че правителството, е турило данъкъ и на малолѣтнитѣ деца (беделъ парасѫ) и че се е завзело съ всичкитѣ си сили да доведе беззащитната рая до последната крайность; а множество факти ни доказватъ, че Балканскиятъ полуостровъ се населява все повече и повече съ черкези и съ татари, които малко по малко ще да прогонятъ християнитѣ и ще да останатъ пълни господари на тѣхната осветена съ голѣми кръвопролития и съ кървавъ поть земи. Достовѣрно е вече известно, че въ Ромъния почти ежегодно дохождатъ около двайсеть хиляди работника, отъ които една четвъртъ оставатъ въ тая земя и ставатъ ромънски поданици и ромъни. Освенъ това турскитѣ чиновници и множество продадени християни употрѣбяватъ голѣми старания да деморализиратъ народа и да го направятъ неспособенъ за нищо и за никакво. Погледайте съ особено внимание на нашитѣ школи, на нашитѣ книги и на нашитѣ вестници и увѣрете се въ справедливостьта на това жалостно явление. Всичко върви наопаки, всичко е противъ нашето щастие. А ние? — Ние търпиме, ние въздишаме, ние се утешаваме съ различни детински играчки . . . А дѣ ще да му излѣзе краятъ? — Богъ знае.
Бѣлградскиятъ вестникъ „Видов-Данъ” съветва не само южнитѣ славяни, но и християнскитѣ поданици на султана да се сближатъ, да се споразумѣятъ, да помислятъ за своето бѫдеще и да се постараятъ да спасятъ главитѣ си отъ бѫдещитѣ нещастия, но неговия гласъ прилича на оная талмудска пѣсень, която говори, че „щото е твое, то трѣбва да бѫде твое и мое, а щото е мое, то трѣбва да бѫде мое;” нашитѣ български герои искатъ свобода, искатъ равенство, искатъ човѣшки животъ, искатъ щастие, но малцина отъ тѣхъ мислятъ да пожертвуватъ и най-малкото свое скотско спокойствие или и най-малката своя свърхестествена неподвижность; гърцитѣ викатъ изъ всичкото си гърло противъ Европа, противъ равнодушното човѣчество и противъ грубия варваризъмъ, които сѫ се решили да държатъ подъ турското иго нѣколко милиона живи и разумни сѫщества (?), а се въорѫжаватъ противъ свободата на своитѣ съседи и откриватъ почти ежедневно тѣхнитѣ действия, тѣхнитѣ цели, даже и тѣхнитѣ помишления на турцитѣ; най-после, ромънитѣ, които защищаватъ своето национално право съ такова постоянство и на които интереситѣ сѫ така тѣсно свързани съ интереситѣ на българския народъ, въорѫжаватъ противъ себе си българскитѣ колонисти
56
въ Бесарабия и приготвятъ си нови неприятели и нови нещастия. Ето въ какво положение се намиратъ въ тия минути християнскитѣ поданици на в. порта, които се считатъ за наследници на турската империя и които отъ сега още сѫ „захванали да махатъ краката си”, т. е. да дѣлатъ Стара-Сърбия, да управляватъ Цариградъ, да правятъ отъ Солунъ порто-франго и да градатъ кули на облацитѣ. Освенъ това, между Черна-гора и Сърбия сѫществува твърде глупаво разединение; между сърбитѣ и хърватитѣ произхождатъ безцелни и убийствени препирни, дѣления и несъгласия; между сърбитѣ и българитѣ сѫществува нѣкаква си студенина; най-после, меду австрийскитѣ сърби и княжеството и до днесъ още не може да се въдвори братско споразумение съ опредѣлени цели. Разбира се, че това явление е твърде неутешително, но то сѫществува, то е фактъ, то е известно всѣкиму. Кого да обвиняваме? Противъ кого да викаме? Отъ кого да искаме смѣтка? — Разбира се, че не отъ сръбския селаченинъ, не отъ българския градинаринъ, не отъ далматинския морякъ и не отъ гръцкия бакалинъ. Ако „Видов-Данъ” и да говори, че главната отговорность за хладнокръвието на християнскитѣ поданици на султана единъ къмъ други пада повече на тѣхъ сами, нежели на тѣхнитѣ правителства, но неговото мнение е пристрастно, криво и произхожда отъ задни мисли. Ние сме твърдо увѣрени, че ако между южнитѣ славяни или между християнскитѣ поданици на султана да би се съставило каквото и да е взаимно дружество, то „Видов-Дан” би захваналъ да ни разказва първи, че въ Сърбия се преследва всѣко едно дружество, което има политически или економически цели и което действува безъ участието на правителството. Ние имаме достатъчно примѣри да докажемъ на почтения бѣлградски вестникъ, че нашитѣ думи сѫ справедливи. Първата сръбска омладинска скупщина и до днесъ още се мѣрка предъ очитѣ ни. Разбира се, че и „Видовъ-Дан” не е забравилъ ония тежки за всѣки южни славянинъ минути, които доказаха на чуждостранцитѣ, че ние сме още зрѣли недозрѣли и че нашиятъ разумъ се намира въ детинско състояние.
Но да оставиме прошедшето. Ние би желали да знаеме кой работи, и работи ли нѣкой за освобождеиисто на нещастната рая, която е доведена до най-последната крайность? Бѣлградскиятъ дописникъ на вестникъ „3астава” говори, че ако Сърбия „остави на страна своитѣ природни съюзници и ако очаква помощь и подръжка отъ европейската дипломация и отъ великитѣ сили, то тя още много столѣтия ще да про-
57
пада на три мѣста. Ние раздѣляме въ много отношения мнението на гореказания дописникъ и предчувствуваме твърде лошави последствия отъ всѣка една страна. Да се обясниме. Ние смѣло можемъ да кажемъ, че Сърбия никога нѣма да добие любовь и съчувствие въ западна Европа, ако тя по-напредъ се не постарае да добие любовьта и съчувствието на своитѣ естествени съюзници, т. е. на австрийскитѣ сърби, на българитѣ, на босанцитѣ, на херцоговенцитѣ и на албанцитѣ. Ние можеме да кажемъ даже, че кабинетнитѣ съюзи съ Ромъния и преводитѣ на Папакостопулоса сѫ така сѫщо безполезни явления, както и сръбско-маджарското споразумение. Ромъния отдавна вече нѣма работа по дѣсния брѣгъ на Дунава; а между гърцитѣ и славянскитѣ племена е невъзможно никакво споразумение. Това е неопровержимъ фактъ. Ромъния може да ни съчувствува, да одобрява нашитѣ действия и да се радва на нашитѣ успѣхи; но тя никога нѣма да ни помогне нито съ въорѫжена сила, нито съ материални срѣдства, нито съ каквото и да е пожертвование. А Гърция? — Ние имаме доста факти да докажемъ на свѣта, че Гърция почти всѣкога ще да противодействува на нашитѣ стремления и почти всѣкога ще да се старае да ни удържи въ днешното горчиво положение. И така, положението на Сърбия отъ тая страна е доволно критическо. Ако тя пожелае да стѫпи въ тѣсни сношения съ гърцитѣ, то ще да отблъсне отъ себе си своитѣ естествени съюзници и братя (българитѣ); а ако намисли да върви по правия пѫть и да работи онова, щото е длъжна да работи, то ще да въорѫжи противъ себе си гърцитѣ, които, да кажеме право, никога нѣма да бѫдатъ искрени приятели и съюзници нито на българската, нито на сръбската народность. Ако гърцитѣ да би направили противното, то тѣ би биле неприятели на своята собствена народность. Всичкото това ни доказва доволно ясно, че южнославянскитѣ племена сѫ длъжни да търсятъ помощь и сочувствие само въ своитѣ собствени сили и само между себе си. Всѣко едно чуждо вмешателство, всѣка една чужда помощь, всѣко едно чуждо съчувствие ще да имъ принесе не полза, а положителна вреда. Разбира се, че инициативата за това необходимо сближение, споразумение и братски съюзъ трѣбва да вземе на себе си не „Видов-Дан”, не Папакостопулосъ и не х. Иванчо, а князъ Миланъ и неговиятъ кабинетъ. Но ние сме говорили и други пѫть, ще да кажемъ и сега, че южнитѣ славяни не познаватъ още нито своитѣ интереси, нито своитѣ естествени съюзници, нито своитѣ свещени обязаности.
58
Щомъ се излѣчи раната после българската легия въ Сърбия, то се появиха различни Милоевичевци; а щомъ се дойде до едно малко споразумение, то се появиха нови неудоволствия и нови препягствия . . . Ние сме длъжни да попитаме тука „Видов-Дан”, кого трѣбва да обвиняваме за всичкото това? Нашиятъ цариградски дописникъ ни явява, че турското правителство се приготвя да умири своитѣ васални княжества съ въорѫжена сила и че неговитѣ агенти (чиновници и чорбаджии) употрѣбяватъ всичкитѣ си сили да посѣятъ вражди и несъгласия между родственитѣ племена и да убиятъ тѣхното бѫдеще колкото се може по-скоро; а „Видов-Дан” е седналъ да съветва сръбскиятъ народъ да посѣе желѣзна руда, която следъ нѣколко хиляди години щѣла да даде изобиленъ плодъ, т. е. здрави и яки мотики! Но както и да е, а ние ще да кажемъ още веднажъ, че южнитѣ славяни сѫ тръгнали по кривъ пѫть и че тѣхнитѣ действия се осѫждатъ отъ всичкото разумно човѣчество. Тука сме длъжни да изречеме вече последната дума, която дълго време лежи на сърдцето ни и която отдавна вече би трѣбвало да се изнесе на видѣло. Ако Сърбия не прибърза да изпълни своитѣ обязаности, ако сръбското правителство се не постарае да привлече на своята страна австрийскитѣ сърбо-хървати и българитѣ, ако князъ Миланъ се не споразумѣе колкото се може по-скоро съ черногорскитѣ юнаци, ако въ Сърбия не престанатъ династическитѣ несъгласия и „талерашкитѣ” борби, ако бѣлградскиятъ кабинетъ остане и за напредъ руско, пруско, австро-маджарско, французко, турско или ингелизко послушно орѫдие, ако сръбскитѣ държавни мѫже пожелаятъ и за напредъ да оставятъ на страна своитѣ природни съюзници и да тропатъ по чуждитѣ капии, най-после, ако сръбскитѣ войски не нарамятъ пушкитѣ си и ако не кажатъ колкото се може по-скоро: „време е вече”, то както освобождаемитѣ народности, така и европейскитѣ сили ще иматъ пълно право да рекатъ: „късно е вече”. Рускитѣ вестници сѫ захванали вече да говорятъ, че Сърбия е пропуснала много сгодни времена, и че нейнитѣ желания ставатъ отъ день на день по-невъзможни. Всѣко едно дѣло има свой край и свое „стига вече”.
(Бедственото положение на населението въ Турция)
Изъ България ни явяватъ, че новитѣ данъци, които се наричатъ беделъ и които сѫ наложени даже и на новороде-
59
нитѣ деца, сѫ турени вече въ действие и че правителството е изпроводило до мѣстнитѣ власти строга заповѣдь да бѫлатъ деятелни и да извършатъ своитѣ обязаности колкото се може по-скоро. Слушате ли? Колкото се може по-скоро! Такива строги заповѣди издаватъ само ония самонадѣяни правителсгва, които иматъ причини да мислятъ, че тѣхнитѣ поданици блаженствуватъ, че богатството на народа е достигнало до порядъчно благосъстояние и че търговията се развива отъ минута на минута . . . А какво се върши въ нашето честито отечество. Отъ всѣка една страна достигатъ до насъ гласове, че народътъ е оголѣлъ до най-последнята степень, че търговията е убита окончателно, че народното благосъстояние се намира въ жалостно положение и т. н. Да разгледаме това дѣло малко по-внимателно.
Всѣки отъ насъ знае вече, че главното богатство на народонаселението на османската империя се състои въ земедѣлието и въ скотовъдството, следователно ние сме длъжни по-напредъ отъ всичко да видиме въ какво състояние се намиратъ тия два источника на неговото сѫществувание. „3емята е богата и плодородна, селянинътъ е трудолюбивъ и деятеленъ, но правителството е врагъ и само на себе си”, говори Др. Бартъ. Това заключение не ще никакви доказателства. Ние би желали да попитаме самото правителство, защо шведитѣ и датчанитѣ, които иматъ бедна и безплодна земя и суровъ и неблагоприятенъ климатъ, не търпятъ такива нужди и такава нищета, каквито търпятъ поданицитѣ (и християни, и турци) на негово величество султана? Нека говори кой що ще, а ние ще да кажемъ още веднажъ, че всичкитѣ нещастия происхождатъ отъ глупостьта на правителственитѣ виши чиновници, отъ безразсаднитѣ разкошества на тѫпоумнитѣ азиятски кукли, отъ безвиходното положение на второстепеннитѣ чиновници и низами (които не получаватъ заплатата си по 11 месеца) и отъ отчаянието на самитѣ работници, които не знаятъ защо работятъ.
Ние отдавна вече слушаме, че правителството употрѣбява всичкитѣ си сили да въведе правиленъ ходъ при разпредѣлението на данъцитѣ, че на мѣстнитѣ власти е заповѣдано да преследватъ злоупотрѣбителитѣ и че на всѣко едно село се дозволява да разкаже на мѣстнитѣ власти своитѣ нужди и да иска удовлетворение противъ злоупотрѣбленията. А съдърѫатъ ли въ себе си какво годе правдоподобие тия приказници, когато тѣхното съдърѫание е така сладкозвучно и така измамчиво? Ние сме твърдо увѣрени, че даже и самото правител-
60
ство, ако само това правителство има каква-годе честность, ще да отговори на тоя въпросъ отрицателно. Научихме се изъ достовѣренъ источникъ, че снопитѣ, които сѫ пожънати още на първи юлий, и до днесъ още стоятъ на нивата и гниятъ отъ дъждоветѣ. Причинитѣ сѫ известни почти всѣкиму. Данъкътъ, който се нарича десетокъ или интизамъ, се продава въ Цариградъ на богатитѣ търговци, на банкеритѣ и въобще на ония хора, които иматъ съ какво да гарантиратъ на правителството. Богатитѣ хора купуватъ по една, по две, даже и по петь области и препродаватъ ги на части (парлама) на различни изедници, на бездушнитѣ чорбаджии и въобще на такива капасъзи, които сѫ въ състояние да одератъ даже и кожата отъ гърба на трудолюбивия волъ. И така, главниятъ интизамджия продава правителствения данъкъ така сѫщо, както се продава и всѣка една стока, т. е. той чака по-добри покупатели и старае се да вземе за купенитѣ села колкото се може повече. А житото гние и гние! Ако интизамджиятъ види, че хлѣба не е вече за ядене, то той има пълно право да вземе намѣсто жито пари, следователно царството и чорбаджилъкътъ не губятъ въ никакъвъ случай; а ако селянитѣ дръзнатъ да се оплачатъ на властьта, то интизамджиятъ е прибързалъ да си постеле не само въ канцеларията на каймакамина или на мютесарифина, но и въ заптие одасѫ. Оплаквай се, ако имашъ яки плещи и здраво тѣло. Освенъ това, пашитѣ, каймакамитѣ и др. доволно често ставатъ ортаци съ интизамджиитѣ и глобятъ свѣта безъ никакви церемонии и безъ никаква отговорность. Кажете ми сега, може ли да напредне земедѣлието при подобни условия и може ли селянинътъ да добие и да даде?
Скотовъдството се намира въ още по-незавидно положение. Бегликчитѣ, които ужъ взематъ на десеть едно, злоупотрѣбляватъ своята власть до такава степень, щото даже и самото правителство желае отъ всичкото си сърдце да измѣни хода на работата и да даде край на възрастващето зло. Преди нѣколко години то унищожи беглика и накара скотовъдцитѣ да му плащатъ опредѣлена сума. А какви последствия произлѣзоха и отъ тая необходима реформа? А ето какви. Мѣстнитѣ власти, които бѣха овластени да събератъ реформиранитѣ данъци, бѣха до толкова умѣрени въ своитѣ трѣбования, щото жителитѣ бѣха принудени да изпродадътъ или да изколятъ добитъка си. Отъ онова време характерътъ на тоя данъкъ се е промѣнялъ два пѫти, и днесъ бегликчиитѣ взематъ на седемь, даже и на петь по едно, за да допълнятъ
61
недостатъцитѣ и да спечелятъ и сами по нѣколко хиляди гроша. Отъ друга страна, правителството увеличава систематически тоя данъкъ, безъ да гледа на това, че въ сегашното време числото на добитъка се е умалило около 70 %. Ето въ какво положение се намиратъ двата източника на народното богатство, отъ които правителството поддържа и своя собственъ животъ. Кажете ми сега, може ли едно господарство да удовлетвори своитѣ възраставащи потрѣбности, когато източницитѣ на неговитѣ доходи пресъхватъ систематически ? Може ли турското правителство да поправи своитѣ финансии, когато господарството се управлява безъ мозъкъ и безъ никакви размишления и когато всѣки правителственъ чиновникъ мисли изключително за своя частенъ интересъ? Най-после, може ли в. порта да улучши своето критическо положение, когато разбойничестзата, кражбитѣ и насилията сѫ станали за него най-главни източници за неговитѣ доходи?
Втората причина, която опропастява турското господарство, сѫ мѣстнитѣ власти. Всѣки вече знае, че пашитѣ и каймакамитѣ управляватъ провинциитѣ безъ никаква контрола, че събираемитѣ данъци се преполовяватъ преди да достигнатъ до касата на министерството и че народътъ е обязанъ да плаща и множество други косвени налози, които се раздѣлятъ между мѣстнитѣ чиновници. Тука, мислиме, не е нужно да говориме, че въ нашето честито господарство се продава и купува почти всичко. Правосѫдието, съвестьта, честностьта, милостьта, човѣколюбието и пр. отдавна вече сѫ турени на капанитѣ, следователно тѣхното сѫществуваиие е необходимо само за щастливитѣ управители на отѫпѣлото стадо, което е родено само за мотика. Всичко се купува за пари ... Ние сме твърдо увѣрени, че, — отъ последния заптия и до Хюсеина-Авни-паша, — ни единъ турски чиновникъ не може да се похвали съ своята честность или съ своето безпристрастие. Пословицата, която казва „който е по-богатъ и който даде повече, той е и правъ”, може да се вземе за неизмѣнимъ законъ. Но третата, и най-главната причина, която ще да даде край на турската империя и която ще да произведе необходимата християнска революция, безъ никакво съмнение е самиятъ султанъ и неговиятъ баснословно разкошенъ дворъ. Цариградскиятъ дописникъ на в. „Моск. Вѣдомости” говорѣше едно време, че ако Стара-планина да би се преобразила на злато и на скѫпоценни камъни, то и въ такъвъ случай тя не би могла да удовлетвори разкошествата на султанския дворъ и да накити до най-отвратителна крайность 800 жени, 1500
62
слугини, 2,000 слуги, адѫме [1] и кочияши и нѣколко хиляди позлатени тѣлохранители. Това заключение е очевидно. Но главното нещастие се заключава съвсемъ въ друго.
Който следи за хода на турскитѣ администратинии дѣла, той трѣбва да се е удостовѣрилъ, че централното правителство пръска по-голѣмата часть отъ господарственитѣ доходи за ненуждни и за съвсемъ безполезни предмети. Така, напримѣръ, ние видимъ, че централното правителство храни многочислени дембели, на които единствената обязаность е да торятъ земята и да хабятъ въздуха; ние видимъ, че правителството обновлява множество стари крепости, които нѣматъ никакво значение; ние видимъ, че почти ежегодно се правятъ нови палати, фантастически кьошкове и разкошни градини, които стоятъ безъ никакво употрѣбление и надъ които се виятъ цѣли стада гарги, гургулици и гълѫби. Съ една дума, благоразумието отдавна вече е оставило в. порта и всичко е предадено въ рѫцетѣ на аллахъ—керимътъ.
Да видимъ сега какви последствия ще да произведатъ новитѣ данъци. Фактически е вече доказано, че почти всичкитѣ европейски революции сѫ произлѣзли чрезъ тежкитѣ налози и чрезъ разкошествата на владѣтелитѣ. Ние сме говорили много пѫти, че ситиятъ не обича да си кървави, че отчаяниятъ чорбаджия не става хѫшъ, че щастливиятъ гражданинъ нѣма воля да жертвува своето спокойствие и че благоденствуващиятъ селянинъ не обича да размишлява за такива предмети, които се не отнасятъ лично до него. И така, сиромашията е главната причина, която накарва хората да размишляватъ, да търсятъ добро и щастливо бѫдеще и да умиратъ за своитѣ идеи. Едно време, когато турскитѣ султани сѫ биле патриархални, прости и строги въ своя животъ деспоти, то въ османската империя не сѫ се случвали никакви революции и империята е напреднала отъ всѣка една страна (въ завоевателно отношение). Историята ни доказза положително, че тая империя е захванала да пада отъ тогава, отъ когато даже и въ самия воененъ лагеръ сѫ се появили различни разкошества и краенъ византийски развратъ. Ние виждаме, че когато Янъ Собиески дошелъ на оставения отъ турскитѣ войски лагеръ, то намѣрилъ подъ военнитѣ шатори и такива предмети, съ които се наслаждаватъ само градскитѣ и изнеженитѣ готовановци, харемитѣ и въобще ония хора, които сѫ развратени до коститѣ. Така, напримѣръ, Собиески
1. Хаджме — скопени.
63
намѣрилъ голѣмо множество папагали, подвижни градини, женски накити, миндерлъци, и др. Отъ онова време Турция се приближава все повече и повече къмъ своя последенъ часъ. Ние смѣло можемъ да кажемъ, че ако българскиятъ народъ да не би билъ така работенъ и така предприемчивъ, то османската държава отдавна вече би достигнала до просѣшка торба и паднала би подъ своята собствена тяжесть. Изъ всичко това ние сме длъжни да направиме следното заключение. Ако християнскитѣ поданици на негово реличество султана мислятъ да спасятъ главитѣ си, да добиятъ своята свобода и да живѣятъ като хора, то тѣ сѫ длъжни да се възпротивятъ на днешнитѣ правителствени трѣбования и да се откажатъ отъ новитѣ данъци. Ако всичкиятъ народъ бѫде съгласенъ и ако съпротивлението бѫде общо, то правителството ще да изгуби твърде скоро и своята глава, и своята смѣлость, и своята сила. Главнитѣ доходи на правителството сѫ изъ Европейска Турция, а особено изъ България. Кой ни е кривъ, ако даваме сами на своитѣ неприятели камъни, за да ни биятъ съ тѣхъ? . . Време е вече да поумнѣеме и да бѫдеме малко дорелштелни. Друго яче се не може. Подобре смърть, нежели такива мѫки и страдания.
(Настѫпилъ е най-благоприятниять моментъ за въстание на балк. народи)
Отъ всѣка една страка пристигатъ до насъ гласове, че положението на българския народъ става отъ день на день по-критическо и по-безисходно, че сиромашията е станала всеобща и че правителството се е решило да убие само себе си или да даде край на своето собствено сѫществувание. Тия известия се потвърдяватъ и отъ множество чужди вестници. Преди малко време „Augsb. All. Zeit.” говорѣше, че днешното положение на турската държава не може да се продължи дълго време и че наследницитѣ на тая държава трѣбва да се приготвятъ и да осѫществятъ своитѣ цели. Да видиме сега кои сѫ тия наследници и работятъ ли тѣ за гореказанитѣ цели? На тоя въпросъ отговарятъ различно. Едни мислятъ, че турската империя трѣбва да бѫде раздѣлена между европейскитѣ държави; други говорятъ, че европейска Турция трѣбва да се съедини въ едно цѣло и че това цѣло трѣбва да се даде въ рѫцетѣ на нѣкой европейски принцъ и да се вземе подъ покровителството на всичка Европа; а трети ни разказватъ, че единственитѣ наследници на умиращата империя сѫ
64
славянскитѣ и християнскитѣ народности, които носятъ название рая, и че тия народности трѣбва да съставятъ нѣколко независими една отъ друга държавици, отъ които всѣка една да има покровителница нѣкоя европейска държава. Единъ италиянски вестникъ говорѣше преди нѣколко месеца, че България трѣбва да бѫде вземена подъ покровителството на Русия и на българския престолъ да седне единъ отъ рускитѣ велики князе; Сърбия трѣбаа да добие Босна и Херцоговина, да остане подъ днешната своя династия и да бѫде вземена подъ покровителството на Австрия; Ромъния да добие Банатъ и Трансилвания и да припознае покровителството на Германия;. Гърция да добие Тракия, Македония и Албания и да се даде подъ покровителството на Англия; а Цариградъ да се обяви за независимъ градъ. Подобни идеи и предположения се бѣха появили, съ нѣкои други измѣнения, и въ нѣмскитѣ вестници. Ако ние и да не даваме на тия разсѫждения, на тия съображения и на тия дипломатически фрази особено значение, но тѣ ни заставляватъ да разгледаме нашето настояще положение малко по-отблизо и да помислиме за своето бѫдеще. Всѣки здравомислящи човѣкъ, всѣка безпристрастна личность и всѣка правдолюбива душа трѣбва да се съзнае, че, освенъ самитѣ християнски поданици на негово величество султана, никой други нѣма право да се меша въ нашата сѫдба, да решава трънливия „восточенъ въпросъ” и да развързва политическия възелъ на 13 милиона живи сѫщества. Ние смело можемъ да кажемъ, че всѣко едно насилие и всѣка една чужда контрола ще да произведатъ нови вълнения, нови неудоволствия и нови безпокойствия. Съ една дума, востокъ ще да се умири само тогава, когато на християнитѣ се даде пълна свобода да решатъ своето бѫдаще безъ чуждо вмешателство и да наредятъ своитѣ дѣла безъ ничия контрола. Ромъния, Сърбия, Гърция, даже и малка Черна-гора сѫ доказали на европейскитѣ господарства, че тия малки държавици се управляватъ много по-разумно и много по-прогресивно, нежели обширната турска империя, която въ последно време е заприличала на еврейски пазаръ. Освенъ това, въ гореказанитѣ четири държавици се забелязва напредъкъ, умствено движение и културно развитие. Разбира се, че тоя примѣръ е въ състояние да докаже всѣкиму, до колко е справедливо гореказаното наше заключение. Единствената причина, която не позволява на способнитѣ и на благонадежднитѣ поданици на негово величество султана да се повдигнатъ бързо напредъ и да съединятъ своитѣ умствени сили съ европейскитѣ въ общочовѣшкия
65
напредъкъ, е грубата турска сила и онова безчовѣчно съчувствие, което се е оказвало отъ западноевропейскитѣ сребролюбци на щедритѣ азиятски длъжници, които сѫ имъ заложили даже и чалмата на великия пророкъ. Унищожете турскитѣ букаи и вие ще да видите, че на Балканския полуостровъ ще да се появятъ нѣколко милиона работни, умни и енергически сѫщества, които, да кажеме право, ще да преварятъ почти всичкитѣ европейски народности въ всѣко едно отношение и за доволно кратко време. Това е положителна истина. Въ това сѫщо време, когато почти всичкитѣ европейски народи и народности сѫ длъжни да се борятъ съ съсловията (съ каститѣ), съ земевладѣлцитѣ (съ лордоветѣ и съ помесчицитѣ), съ духовенството, съ общественитѣ болести, съ династиитѣ, съ високорожденитѣ и пр., то християнскитѣ поданици на султана, които сѫ съвършено чисти откъмъ тия страни, ще да се учатъ, ще да мислятъ за своето економическо благосъстояние и ще да вървятъ по опредѣления отъ хуманното човѣчество съвремененъ пѫть.
Да видимъ сега, кой ще да извърши това велико дѣло, т. е. кой ще да строши физическата сила и кой ще да даде ходъ на нашето умствено развитие. Ние сме говорили много пѫти, ще да кажеме и сега, че това дѣло трѣбва да извършатъ самитѣ мѫченици, които знаятъ де ги боли, които познаватъ своитѣ нужди и които трѣбва да наредятъ своитѣ дѣла съобразно съ нравитѣ, съ обичаитѣ, съ характера и съ добрата воля на вишегласието. „Ако е така, то защо тия мѫченици търпятъ и до днешния день турското иго? Защо не въстанатъ и да дадътъ край на многогодишнитѣ тиранства, на свирепитѣ звѣрства и на идиотическия фанатизъмъ?” ще да попитате вие. Да отговориме. Най-главната причина е била тая, че християнскитѣ народности на Балканския полуостровъ, както и всичкитѣ други народи и народности, сѫ биле излъгани, т. е. и тѣ сѫ очаквали помощь, подръжка, даже и спасение отъ европейскитѣ кабинети, а най-повече отъ Русия, която нѣкога си е принимала доволно голѣмо участие въ ромънската, въ гръцката и въ сръбската свобода и която и до днешния день се грижи (на думи) за нашето сѫществувание. Нека ни бѫде дозволено да кажеме тука и това, че най-нещастни сѫ ония народи и племена, които се надѣватъ на чуждитѣ помощи и които очакватъ спасение отъ чужда рѫка.
Втората причина, която ни пресича и до днешния день
66
пѫтя и която ни не дозволява да си отвориме очитѣ и да избистриме мозъцитѣ си, сме ние сами и нашата незрѣлость. Ние говориме тука не само за българитѣ, но за всичкитѣ християнски поданици на в. порта. Да разгледаме състоянието на тия поданици часть по часть.
Всѣки отъ насъ знае, че между българитѣ и гърцитѣ произхожда отчаяна ненависть и че тая ненависть въ последно време е захванала да принимава голѣми размѣри. Разбира се, че всичкото това е голѣмо нещастие, което ослабва християнскитѣ сили и което дава на неприятелитѣ ни срѣдства да угнетяватъ и еднитѣ и другитѣ. Но кой е кривъ въ това отношение? — Разбира се, че не дълготърпеливиятъ и миролюбивиятъ български народъ. Ако гърцитѣ да би биле умни хора и безпристрастни съседи, то тѣ би залегнали преди всичко да свалятъ отъ шията си турското иго, а после вече да дѣлятъ съ славянскитѣ племена оставеното отъ султанитѣ наследство; а ако българитѣ да би имали въ главитѣ си малко по-развитъ мозъкъ, то тѣ би трѣбвало да оставатъ на страна своитѣ черковни дѣла и да обърнатъ вниманието си на своето политическо и економическо състояние. Онзи, комуто гори кѫщата, не ходи да гаси манастирската слама. Но както и да е, а нещастието сѫществува вече, следователно славянскитѣ племена сѫ длъжни да оставатъ гърцитѣ и тѣхнитѣ неосѫществими мечти и да унищожатъ главното зло. Българитѣ, сърбитѣ, черногорцитѣ и ромънитѣ сѫ достатъчно силни, следователно отъ тѣхното съединение и отъ тѣхното споразумение зависи почти всичко. Но работи ли се за това съединение? Раздѣлятъ ли всичкитѣ българи, сърби или ромъни нашето убеждение? Убедилъ ли се е всѣки отъ насъ, че нашето безпристрастие, нашето довѣрие, нашата искреность и нашата братска любовь единъ къмъ други сѫ необходими? На тия нѣколко въпроса е твърде тежко да отговори човѣкъ. Всѣки вече знае, че Бесарабия е населена повече съ българи, че тия българи се ползуваха до сега отъ нѣкои права и привилегии и че въ Болградъ отдавна вече сѫществува българска школа, която е основана още въ времето на руситѣ. Днесъ всичкото това се унищожава, т. е. правата на колониститѣ се отниматъ и българската централна школа се преобразява. Разбира се, че отъ тия реформи твърде лесно могатъ да произлѣзатъ лошави последствия. Ние можемъ да предположимъ, че правителството има пълно право да унищожи правата на колониститѣ и да ги накара да се подчинятъ на общитѣ господарствени закони; но въ това сѫщо време то нѣма никакво
67
право да унищожава българската централна школа, която е основана отъ другиго и на която доходитѣ принадлежатъ другиму. Но министерътъ на просвѣщението бѣше рекълъ на едно лице, че правителството не желае нече да търпи въ земята си български народности и че то не може да поддържа чужди школи (?). На друго едно лице той е казалъ така: „Азъ зная, че по-голѣмата часть отъ професоритѣ на тая школа сѫ руски възпитаници и че тѣ разпространяватъ руски идеи”. Разбира се, че тия нѣща сѫ за насъ доволно чудни. На евреитѣ, на немцитѣ, на гърцитѣ, даже и на езуититѣ се дава пълно право да отворятъ свои школи, да поддърѫатъ своитѣ народности, да съставляватъ дружества и д. т., а на българитѣ се запрещава да бѫдатъ българи и да изучаватъ своя собственъ езикъ! Нека ни бѫде позволено да кажемъ още веднажъ, че съ тия несправедливи мѣри Ромъния ще да изгуби твърде много. Първо, всѣко едно притѣснение и всѣка една несправедливость произвеждатъ опозиция и ненависть; второ, ромънскитѣ действия могатъ да се повторятъ и въ Австро-Унгария противъ самитѣ ромъни; трето, между Ромъния и славянскитѣ племена могатъ да се появятъ неудоволствия, гонения и явна вражда. Гръко-българскитѣ несъгласия и раздори сѫ предъ очитѣ ни.
Да видиме сега, сѫществува ли взаимна любовь и споразумение между самитѣ славянски народности, които сѫ главнитѣ наследници на умиращата империя. Ние смело можеме да потвърдиме думитѣ на единъ отъ бѣлградскитѣ вестници, че после смъртьта на княза Михаила почти нищо не е работено. Въ продължението на последнитѣ шесть години Сърбия е имала вѫтрешни борби, вѫтрешни преобразования, вѫтрешни неудоволствия и вѫтрешни главоболия; Черна-гора е оставала чужда на общославянскитѣ интереси и ограничила е своята деятелность съ своитѣ домашни дѣла; австрийскитѣ сърби сѫ мѣнили своитѣ господари, пили сѫ здравици на своитѣ последни могикане, сърдили сѫ се на неблагодарнитѣ немци и на несправедливитѣ маджари, прекроявали сѫ своитѣ униформи и копували сѫ маджарски ботуши; хърватитѣ сѫ правили спогаждения, пазарлъци и любезности съ своитѣ исторически неприятели, изнасяли сѫ на пазарьтъ различни филологически и исторически въпроси, гордѣяли сѫ се предъ своитѣ друговѣрни братя съ своитѣ ефимерни успѣхи и приготовлявали сѫ се да жънатъ неизораната и непосѣяната още нива; а българитѣ сѫ се борили за благосъстоянието на калугеритѣ, за разкошествата на своя повелитель и за увеличението на своитѣ
68
нещастия. А времето се приближава . . . Тежко и горко на южнитѣ славяни, ако пропуснатъ и днешнитѣ доволно сгодни минути! Днеска е настанало вече онова време, което изисква умни и енергически действия, обмислени планове, извънредна честность и нелицемѣрно сближение. Всѣки, който работи друго яче, е врагъ на своя собственъ народъ. Турция се намира въ критическо положение, Австро-Унгария не може да остане въ своето днешно състояние, Франция е немощна, Англия има доста причини да бѫде опозиция на Абдулъ-Азиса, Русия е обърнала своето внимание къмъ Туркестанъ, а Германия никога не е съчувствувала на полумесеца. Съ една дума, ако Сърбия, Ромъния и България се не възползуватъ отъ днешнитѣ обстоятелства, то тѣхното бѫдеще е съмнително. Сама Европа се съзнава вече, че Турция не е за животъ и че на восточния въпросъ трѣбва да се даде край, следователно ние сме длъжни да потърсиме колкото се може по-скоро своята свобода, ако не желаеме да промѣниме самаритѣ си.
(Нищо не се работи, за да се доближатъ балканскитѣ народи до своето освобождение — не просвѣта, а революция е необходима)
Молиме ви се да прочетете цариградската дописка и да оцените думитѣ на нашия дописникъ безпристрастно и безъ патриотически увлечения. Ако желаете да знаете нашето мнение за тоя въпросъ, то ние ще да ви кажемъ, че ако гореказаната дописка и да е написана подъ влиянието на оскърбеното патриотическо чувство, но въ нея се намиратъ множество твърде възможни предположения и че самитѣ факти сѫ въ състояние да накаратъ и най-осторожния човѣкъ да направи сѫщитѣ заключения. Че нашето положение става отъ день на день по-критическо и че нашитѣ надежди за добъръ изходъ принимаватъ все повече и повече неопредѣлена форма, това види всѣки изъ насъ, но какви последствия ще да произлѣзатъ отъ това положение и какъвъ характеръ ще да има нашето бѫдеще, това не сѫ въ състояние да решатъ ни най-хитритѣ дипломати, които доволно често принимаватъ на себе си пророчески свойства. Ние сме говорили много пѫти, ще да кажеме и сега, че ние (южнитѣ славяни въобще) имаме доволно морални и материални сили да се бориме съ нашитѣ изнежени, развратни, пияни и полуизгнили неприятели, следователно всичко зависи отъ нашето благоразумие и отъ нашитѣ настоящи и бѫдещи действия. Да видиме сега какви трѣбва
69
да бѫдатъ тия действия, т. е. какъвъ родъ действия се изискватъ отъ самитѣ обстоятелства.
Ако погледа човѣкъ на днешнитѣ явления или на днешния ходъ на работитѣ, то трѣбва да се съгласи съ насъ, че нашитѣ неприятели не дремятъ и че тѣхнитѣ груби сили се увеличаватъ се повече и повече. Преселението на черкезитѣ и на татаритѣ, нравствената деморализация между християнскитѣ поданици на султана, заразителната болесть на турското правителство и бедственото положение на самата земя ни удостовѣряватъ все повече и повече, че последнята минута се приближава и че отлагателствата ставатъ невъзможни отъ всѣка една страна. Подобно убеждеиие сѫ захванали да изказватъ даже и бѣлградскитѣ вестници, които до завчера увѣряваха своитѣ читатели, че още не е настанало предназначеното време и че голѣмитѣ подвизи изискватъ и голѣми приготовления. Въ една отъ своитѣ встѫпителни статии редакцията на „Видов-Дан” говори, че на востокъ се приготвятъ важни катастрофи, които ще да накаратъ и поданицитѣ на негово величество султана да помислятъ за своето бѫдеще и да спасятъ главитѣ си. По думитѣ на тоя вестникъ Сърбия е обязана да прибърза и да приготви яка и способна военна сила, защото нейнитѣ обязаности ще да бѫдатъ тежки и защото времето не търпи вече никакви отлагателства. „Ние имаме доста доказателства, които ни увѣряватъ фактически, че военното министерство види всичкото това и се старае съ всичкитѣ си сили да приготви себе си за това велико предприятие”, говори „Видов-Дан”.
Втората и най-важната обязаность на бѣлградското правителство е да се споразумѣе съ своитѣ братя, т. е. съ своитѣ природни съюзници и да притегли тѣхнитѣ сили и способности”. Бѣлградскиятъ вестникъ ни увѣрява, че между Сърбия и Ромъния сѫществува вече споразумение и че дветѣ княжества сѫ познали своитѣ иитереси. После тия увѣрения „Видов-Дан” пита: „А въ какви отношения се намираме съ нашата посестрима Черна-Гора? Въ какви отношения се намираме съ юнашка Еллада? Въ какви отношения се намираме съ нашитѣ братя българи?” „На тия три въпроса, отговаря сръбскиятѣ вестникъ, ние не можемъ да отговоримъ нищо положително. На „Видов-Дан” е познато само, че черногорцитѣ, елинитѣ и българитѣ иматъ повѣрение къмъ кабинета отъ 22 октомврий и че множество пречки, които нѣкога си сѫ стояли на пѫтя на споразумението, сѫ унищожени вече. Тоя вестникъ мисли, че ако до днесъ не е работено сериозно за
70
това дѣло, то трѣбва да се работи. „Ако до тая минута не е работено нищо, то общественото мнение иска да се работи”, говори „Видов-Дан”. А готови ли сѫ сръбскитѣ братя и съюзници? Готови ли сѫ и българитѣ да изпълнятъ своитѣ обязаности и да станатъ честни и щастливи хора?
Ако нашиятъ цариградски дописникъ и да говори, че надеждитѣ сѫ съмнителни, т. е. че бѫдещето на българския народъ е изгубено, но ние смѣло можеме да кажемъ, че нещастията не сѫ още до толкова голѣми и че поправката е още възможна. Нека говори кой що ще, а ние ще да кажеме, че ако прибързаме да изпълниме своитѣ длъжности и да осигуриме своето сѫществувание въ непродължително време, то нашитѣ действия ще да бѫдатъ увенчани съ блестящи успѣхи; а ако отлагаме и за напредъ своитѣ действия, ако чакаме да ни паднатъ печени врабци отъ небето, ако чакаме да се пробуди и турското правителство и да насели земята ни съ различни разбойници, то трѣбва да се откажеме веднажъ за всѣкога отъ своитѣ народни особености, отъ своята вѣра, даже и отъ своето лично щастие. Само егоиститѣ, празноглавцитѣ и въобще ония хора, които спятъ на меко и които се хранятъ сладко и мазно, могатъ да говорятъ, че славянскитѣ народности сѫ длъжни по-напредъ отъ всичко да се просвѣтятъ, да се образоватъ и да увеличатъ своето материално благосъстояние, а после вече да мислятъ за своята политическа свобода. Разбира се, че това мнение е и фалшиво и убийствено. Ако ние желаеме да добиеме добро развитие и правилно образование, то и нашитѣ противници желаятъ сѫщото, следователно нашата печалба е почти нищожна. Но вие ще да ни кажете, че турцитѣ се не развиватъ, че турското учение не върви напредъ, че турското образование е ефимерно и че отъ турската цивилизация никога нѣма да произлѣзатъ добри и полезни последствия. Всичкото това е така, но Турция печели отъ много други страни. Първо, вие твърде добре знаете, че земята ни се опустошава, че младежитѣ се или деморализиратъ, или оставатъ бащинитѣ си огнища и се преселватъ въ чуждитѣ страни и че момичетата, които оставатъ безъ мѫже, се турчатъ почти ежедневно; второ, вие твърде добре знаете, че надъ нашето отечество сѫ захванали да се виятъ и различни чуждоземни скакалци, които не оставятъ ннщо здраво, нищо цѣло и нищо свещено; трето, вие видите съ очитѣ си, че турцитѣ се въорѫжаватъ доволно енергически и че вашитѣ трудове и вашитѣ мѫки и старания се употрѣбяватъ отъ тѣхъ за вашето собствено опропастяване; четвърто, вие
71
сте успѣли да се увѣрите окончателно, че нашитѣ турско-български школи, нашата идиотическа литература, нашата пияна журналистика и нашата шантава наука не отговарятъ на своето назначение, че не приготовляватъ честни граждани, добри патриоти и чисти личности и че не даватъ оная храна, която е потрѣбна на единъ измѫченъ, полуубиенъ и нещастенъ народъ; трето, вие имате доста случаи да разберете, че количеството на българската народность се умалява, че сиромашията и гладътъ заставляватъ хиляди хора да търсятъ прехраната си по чуждитѣ земи и да оставятъ женитѣ си подъ покровителството на царскитѣ заптии и пр. Разбира се, проституцията е една отъ най-главнитѣ причини, която не дозволява на народитѣ да се увеличаватъ и която убива и моралното и материалното благосъстояние на човѣка. А напредва ли въ нашето отечество проституцията? На тоя въпросъ е въ състояние да отговори всѣки отъ насъ. Нашиятъ софийски дописникъ ни разказва, че българскитѣ моми седатъ въ кръчмитѣ полуголи, че пиятъ съ турскитѣ заптии и че се не срамуватъ отъ своитѣ действия, по-голѣмитѣ български градове (Търново, Свищовъ, Русчукъ и пр.) сѫ се развратили до най-последнята степень; българскитѣ младежи, надеждата на отечеството ни, сѫ се пропили и заприличали сѫ на турски дервиши; най-после предводителитѣ на народа, учителитѣ и възпитателитѣ, проповѣдницитѣ и защитницитѣ на морала, книжницитѣ и фарисеитѣ, архиереитѣ и садукеитѣ сѫ се отурчили до мозъка и стараятъ се повече за своитѣ частни интереси и за интереситѣ на своитѣ покровители, нежели за нравственото пробуждане на народа. Единъ отъ енизахарскитѣ учители се е потурчилъ и станалъ е въ Пловдивъ турски ходжа; Златевци, Чорапчиевци и Груевци сѫ захванали да се появяватъ по всичкитѣ градове; х. Иванчовцитѣ растатъ като гѫби; нашето възобновено духовенство е повече турско, нежели българско; най-после нашето умствено развитие има повече разрушаващъ, нежели възкресяващъ характеръ. Кажете ни сега, трѣбва ли при подобни обстоятелства да се чака и да се отлагатъ крайно необходимитѣ предприятия? Трѣбва ли да сгърнеме рѫцетѣ си и да гледаме равнодушно на всичкитѣ ония гнусоти и на всичкитѣ ония убийствени произшествия, които малко-по-малко ще да доведатъ народа ни до последното нравствено разтление? Ние смѣло можеме да кажемъ, че ако въ нашето отечество се намиратъ честни и народолюбиви хора, ако Сърбия има намерение да продължи живота си и ако южнитѣ славяни въобще желаятъ да обезпечатъ своето
72
сѫществувание, то трѣбва да се възползуватъ отъ обстоятелствата и да предупредятъ бѫдещитѣ нещастия, отъ които зависи почти всичко. Когато Кара-Георги е въстаналъ пръвъ пѫть противъ турцитѣ, то той не е ималъ нито турски граматики (отъ Иоакимаки Груева), нито турски истории (отъ г. Славейкова), нито продажни вестници, нито литературенъ боклукъ; когато гърцитѣ сѫ се земали пръвъ пѫть за орлжие противъ своитѣ неприятели, то тѣ не сѫ обръщали никакво внимание на своитѣ богати търговци, които сѫ се бояли да не изгубятъ своето имане и да не оставатъ беззащитни сирачета; когато Египетъ е въстаналъ пръзъ пѫть противъ султанското правителство, то Мехмедъ Али-паша не е ималъ ни най-малкото понятие, че на тоя свѣтъ сѫществува Оджаковъ и че „пѣснотворството” е предтеча на политическата свобода; най-после, когато черногорцитѣ сѫ предпринимали [1] своитѣ многочислени военни походи противъ турскитѣ орди, то не сѫ се рѫководили въ своитѣ действия нито по логиката на г-на Д-ръ Берона, нито по програмата на цариградското „Читалище”, нито по мѫдрослозията на Отца Балабанова, нито по философиитѣ на Кюлъ Боклука. Съ една дума, „лозето не ще молитва, ами иска мотика”. И така, обязаностьта на честнитѣ и на добросъвестнитѣ хора е да унищожатъ главния трънъ, който имъ стои на пѫтъ отъ всѣка една страна и който никога нѣма да имъ дозволи да достигнатъ своитѣ цели и въ морално, и въ материално отношение. Ние сме говорили много пѫти, ще да кажеме и сега, че въ Турция е невъзможенъ правиленъ напредъкъ и никакво човѣческо развитие. Погледайте на нашата журналистика, на нашата литература и на нашитѣ школи и съставете си понятие за останалото. Пчелата по-напредъ прави своитѣ питки, а после вече събира медъ и пълни ги ; пилето си прави по-напредъ гнѣздо, а после вече снася яйца и отглежда своитѣ синове и дъщери; а човѣкътъ се грижи по-напредъ да обезпечи своето физическо благосъстояние, а после вече добива воля да усъвършенствува своитѣ умствени способности. Гладниятъ не мисли за Соломоновия храмъ, жадниятъ не мисли за безсмъртието на душата, голиятъ не мисли за Войниковитѣ Заберегановци, пролетариатътъ не мисли за Бероновитѣ силогизми, полуубиениятъ и ограбениятъ не мисли за благосъстоянието даже и на своитѣ собствени деца, а за преследвания нѣматъ никакво значение ни школитѣ, ни читалищата. И така, обязаностьта на честнитѣ и на народолюбивитѣ хора е да
1. Предприемали.
73
приготвятъ необходимата революция и да положать основание на бѫдещето християнско благосъстояние на Балканския полуостровъ. Но приготовлява ли се тази роволюция? Споразумѣли ли сѫ се южнитѣ славяни и християнитѣ въобще въ своитѣ действия? Предначертана ли е необходимата програма? Ние смело можемъ да отговоримъ противното. Сърбия не знае какво работятъ и какво желаятъ българитѣ; Черна-гора има слаби понятия за положението на босанцитѣ; българитѣ се скитатъ като гѫски изъ мъгла и работятъ безъ никакво споразумелие съ своитѣ природни съюзници; гърцитѣ се цѣлуватъ съ турцитѣ и съставляватъ планове и военни походи противъ варваризма или противъ благосъстоянието на славянскитѣ племена; а Ромъния нѣма особена наклоность да поддържа и да съчувствува на общото дѣло. Ето какво е нашето днешно положение. Ние сме говорили и други пѫть, ще да кажеме и сега, че славянскитѣ племена въобще обичатъ да говорятъ много, да се хвалятъ още повече, а да не работятъ нищо. „Видов-Дан” мисли, че ако южнославянското споразумение не бѫде приведено колкото се може по-скоро на практика и ако между християнскитѣ народности на Балканския полуостровъ не бѫде заключенъ тѣсенъ братски съюзъ, то всичко ще да бѫде напраздно. „Ако великата катастрофа се появи преди нашето приготовление и споразумение, говори тоя вестникъ, то ще да бѫде „зло и наопако” за всичкитѣ християнски народности на востокъ, които после това ще да промѣнятъ само своитѣ господари.” Разбира се, че това разбира всѣки отъ насъ, но твърде малцина се стараятъ за поправлението на работата и за унищожението на злото. Други пѫть повече.