Христо Ботевъ. Статии по политически и обществени въпроси

ред. Миxаилъ Димитровъ

 

А. ДУМА (1871)

  1. Намѣсто програма

  2. Народътъ вчера, днесъ и утре

  3. Смѣшенъ плачъ

  4. Петрушанъ

  5. Злото

  6. Решенъ ли е черковниятъ въпросъ

  7. „Югославия”

  8. За случкитѣ

Истината е свята

Свободата е мила

 Намѣсто програма (1)

 

Една отъ най-главнитѣ причини за неуспѣха на нашитѣ вестници, особено на тия, що сѫ се издавали и издаватъ отсамъ Дунава, е тая, дето между програмата и съдърѫанието на всѣки почти вестникъ, между обещанията и изпълнението на редакторитѣ почти всѣкога е имало такава разлика, каквато има между мохамеданския рай и християнската мѫка. Нашитѣ редактори въ програмитѣ си сѫ обещавали златни гори на читателитѣ си, но тутакси следъ тѣзи обещания, следъ тѣзи сладки и медени, вестникътъ имъ замязва на голо поле, безъ цель, безъ характеръ, на което, намѣсто обещанитѣ гори, читательтъ вижда нѣкакви си тръни, случайно накичени съ безцвѣтни дрипи отъ разни материи, приготвени за дреха на оголѣлия народъ. И робътъ, който чака да му покажатъ враговетѣ на неговото нравствено и политическо освобождение, да види помощь въ вѣковната си инстинктивна борба срещу тѣхъ, вижда само пилинкитѣ [1] въ очитѣ си, увеличени въ кубъ и квадратъ, а горитѣ, що тежатъ на плещитѣ му и възпиратъ дишането му, означени съ едни само точици. Тъй, едни отъ враговетѣ му се потулиха, други оставиха, а трети се дори показаха за негови приятели — за патриоти. Такъвъ е билъ всеобщия Български вестникъ [2], който отначало докрай бѣше органъ на нѣкакви си млади чорбаджии; такъвъ стана вестника на Волнитѣ Българи [3], който избръщолеви най-сериозната страна на политическия ни въпросъ съ устата на единъ лудъ Дивъ Дяду; такъвъ е и сега недоносения изтърсакъ на нашитѣ двигатели на пищеварението — политическия и книжевенъ вестникъ „Отечество”.

 

 

1. Прашинкитѣ.

 

2. В-къ „Народность” (1867—1869).

 

3. В-къ „Дунавска зора” (1867—1870).

 

 

8

 

Този триумвиратъ, който искаше да представи ужъ мненията и стремленията емиграционни, падна именно за това, защото нѣмаше нищо общо съ емиграцията: първия бѣгаше отъ нея, втория се смѣеше и подиграваше, а третия отъ височината на чорбаджилъка си дълбоко я презираше и презира, и всичко това ставаше оттуй, че тѣ служеха на нѣкакви си партидки, които нито народа познаваха, нито пъкъ народътъ тѣхъ. Всѣка отъ тѣхъ викаше, крещѣше и проповѣдваше свобода, всѣка насърдчаваше войводитѣ и емигрантитѣ и въ сѫщото време всички бѣгаха и никому рѫка не подаваха; тъй щото, думага „хъшъ” бѣше станала дума за укоръ, за презрение, за недовѣрие, та тѣзи, що имаха злочестината да я носятъ, теглѣха крайни нужди, като не намираха нийде мѣсто за работа, или ако и да намираха, то съ сигоранца, че трудътъ имъ ще е изеденъ. . .

 

Но „Народность” и „Дунавска Зора” умрѣха и погребаха се въ самитѣ си идеи, а „Отечество”, ако и да не е още погребано, за което трѣбва да благодари влиятелнитѣ си агенти, които отъ низкопоклонничество къмъ патронитѣ му, сѫ изполъгали свѣтъ простаци, за да му събератъ нѣколко стотинъ абонати, — но и то е отдавна вече умрѣло и иеговата мѫчителна смърть е отвратителната категория, въ която се намиратъ „Право” и „Турция”.

 

За да не падне и нашата „Дума”, ако ще би и въ категорията на споменатитѣ блаженопочивши срѣдневѣкови рицари, ние ще се въздържимъ отъ всѣкакви обещания и, като мислимъ, че съдърѫанието на първитѣ два три броя отъ вестника ни ще обясни и програмата му, възпираме се само да кажемъ нѣщо върху названието му — „Дума на българскитѣ емигранти”.

 

На последната нова емиграция, която отъ день на день се умножава съ бѣжанци и изгнанници отъ си слоеве на нашия народъ, ние гледаме като на пръвъ гранитенъ камъкъ, който се хвърля срѣдъ пладне върху голата тиква на тиранина, като на сѫщъ народенъ протестъ противъ общественото му положение между народитѣ, — дору и повече, нашиятъ емигрантъ, като правъ и законенъ наследникъ на класическия ни хайдутинъ, е приелъ и упазилъ завещаната борба съ всичкитѣ му социални стремления, които сѫ едни отъ най-хубавитѣ черти на народния ни характеръ. Полякътъ люби и пролива кръвьта си за всичко що е полско, що говори язика му — за магнати, за шляхта, за езуити, — българинътъ, напротивъ, каквато омраза храни противъ турчина, такава

 

 

9

 

(може и по-дълбока, като е по-вѣта) и къмъ чорбаджията и духовенството, тази непорината византийска воня, която продаде и съсипа народа, а днесъ носи на шия ключоветѣ на неговитѣ окови.

 

Който иска да се увѣри въ това, нека вникне въ смисъла на нашия хайдушки епосъ, нека (си) припомни шопското, браилското и дядовото Николово възстание, за насъ сѫ доста отношенията на чорбаджийството отвѫдъ и отсамъ Дунава къмъ днешната смиграция и онѣзи на народа и обратно. Съ какви трепетни надежди, съ каква трогателна гордость се отзовава бедниятъ народъ къмъ своитѣ прокудени синове, и каква антипатия показватъ неговитѣ изедници — чорбаджиитѣ и по-горното духовенство!

 

Сами сме били свидетели и сами на себе си сме изпитали това като пропагандистъ отвѫдъ и емигрантинъ отсамъ Дунава. . . И то само ние ли? колко други злочести проповѣдници се продадоха отъ тѣзи народни пиявици, и колко други се укриха и криятъ въ народа! А тука, тука не направиха ли ни вагабонти, шарлатани, чапкъни и всичко, що може да излѣзе изъ устата на едни баснословни невежи, каквито сѫ нашитѣ чорбаджии? Или бѣхме глухи и слѣпи, та не видѣхме тѣхния пръстъ и въ несполуката на Петрушанското събитие и на решителнитѣ приготовления на Желя и Филипъ-Тотя! Нека ни възрази нѣкой на това съ факти, съ живи факти ще му избодемъ очитѣ и ще му докажемъ, че несполуката ни не бѣ, че идеята за освобождение не е развита у народа както мислятъ Ивановци и Стояновци, а частнитѣ тѣзи ненародни препятствия. Собствено, идеята за освобождение не е никога угасвала у народа, и ако неговата емиграция днесъ за днесъ приутихна, то тя не е умрѣла и не спи, а се е сложила да си почине и отдъхне отъ несполуки и изново, съ нови сили, да се залови за работа и приготви за удари.

 

Ето съ какви убеждения, съ какви надежди и мисли ние разкриваме уста и викаме предъ грозния часъ всѣки емигрантинъ, всѣка благородна душа, всѣки свѣстенъ българинъ, който е оставилъ бащино огнище не за да промѣни едно робство на друго; викаме ги да издумаме всичко, що се е набрало въ гърди, въ тѣзи злочести четири години, да подигнемъ въпроса на нравствено-политическата свобода и да се откликнемъ на страждущия народъ, който задъ расото и килимявката посѣга върху чалмата на босфорския балванъ и гледа да ритне и едното и другото. Откъмъ Дунава, бѣлия Дунавъ, е чакалъ той

 

 

10

 

нѣкога си своитѣ освободители отъ византийското иго, къмъ Дунава и сега обръща очи! Затова ние трѣбва да се сплотимъ, да мислимъ, да думаме и да работимъ. Пакъ ако е имало до сега рѫка, която да ни отбие или възпре ударитѣ, то кѫса ще е нече да ни затули устата и прекѫсне думата. . .

 

И гласъ искренъ благороденъ

въ сърца отзивъ ще намѣри,

той е станалъ гласъ народенъ,

та врагътъ ще потрепери! . . .

 


 

Народътъ вчера, днесъ и утре (2)

 

Мрачна и жална е нашата история отъ подпадането ни подъ турцитѣ дору до днешнитѣ времена; тежъкъ и възмутителенъ е живота на свободолюбивия нѣкога български народъ! Страшенъ хумотъ, какъвто лежи и до днесъ на врата му, гѫбясалъ отъ вѣкове и запрѣгнатъ съ ятаганъ вмѣсто жегли; тежки вериги, рѫждясали отъ кърви и сълзи, вериги, въ които сѫ заковани и рѫце и нозе, и умъ и воля, и въ които и до днесъ пъшкатъ бащи и майки, братя и сестри, дѣдове и синове — злодейства, безчестия, колове, бесила, мѫки, тъмница, — най-после даалийци и кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези и татари, — съ една дума — зло, варварско зло, което само едно азиятско въображение може да обхване, зло отъ завоевателя Мурада до читашкия реформаторъ Азиса — това сѫ страницитѣ на тази история, на това наше вчера. Кървави страници! Горчиво преминало! Но днесъ, днесъ не е ли пакъ сѫщото черно тегло, сѫщия хумотъ, сѫщитѣ вериги?

 

Освенъ тѣзи, що нѣматъ талантъ да търпятъ, освенъ нѣколко хиляди волнодумни изгнанници, всѣки рабъ божий съ християнско смирение ще ни отговори: „Не, днесъ си добре живѣемъ съ турцитѣ, тѣ се образоваха и намъ олекна”. И наистина, сега кого убиватъ, кого бесятъ, кого набиватъ на колъ, кой плаща дишъ-хакѫ и развожда вмѣсто конь царвула на краставия гаджалинъ, кой? . . . Но да казва разорения и добития народъ, да кажемъ и ние по съвѣсть: днесъ не убиватъ никого беззаконно, и законно не набиватъ на колъ, а като колъ всѣкиго набиватъ, не бесятъ въ кѫщи по стрѣхи и по черници, а на отредени мѣста за гявурски касапници; днесъ никой не раз-

 

 

11

 

вежда царвула на читака, а всѣкиго като царвулъ развеждатъ по ангарии и тъмници, никой не плаща дишъ-хакѫ, [1] а всѣкиму и зѫбитѣ вадятъ за данъци и всѣкакви законни кражби, имдадиета [2] и севдадиета; днесъ нѣма даалийци [3], нѣма кърджалии, нѣма фанариоти, които да палятъ и пленятъ села и градища, едни да убиватъ, а други да взематъ душедялъ и кевшъ парасѫ за вината на умрѣлия и убития, — днесъ има правителство, което само изпълнява тѣзи длъжности къмъ раята и държи за това чиновници, рязани и кръстени, съ чалми и калимявки, съ дълги и кѫси пискюли; чиновници, които отъ Вълчия Везиръ Али-паша до мечкарина-жандармъ Келъ-мехмедъ ага, сир. — отъ скиптра до сопата, — всичкитѣ притежаватъ най-високитѣ добродетели, дори и човѣщината, съ която се отличаватъ братята имъ черкези и татари. И всичко това въ Турция е реформи, и реформи здрави и трайни, основани на дълбоката любовь между турчинъ и българинъ, между господари и роби.

 

При тѣзи радикални реформи, ако и да се случва да нападнатъ нѣкои правовѣрни кѫщата на гявурина, да го убиятъ или удушатъ, да обезчестятъ жена му или дъщеря му, а сина му да извлѣкътъ и да го живъ на огъня опекатъ, то това сѫ изключения и случайности, защото не ставатъ всѣка недѣля въ една и сѫща кѫща, всѣка нощь въ едно и сѫщо село. И освенъ това, правосѫдното правителство съ голѣма строгость наказва виновницитѣ, като имъ отнема половината и повече печала и ги гуди на най-тежка работа — кѫръ-сердари или заптиета, за да гонятъ виновнитѣ на други още по-маловажни случайности, които ставатъ аллахѫнъ-кѫрѫнда — думи, които на езика на нашитѣ аги иматъ туй преносно значение, че престѫпника на къра трѣбва да се остави на правосѫдието божие. Оттуй нашитѣ баби и майки, кога оплакватъ мѫжетѣ си и синоветѣ си, утешаватъ се съ тази — не знаемъ какъ да кажемъ клетва или молитва: „Отъ бога да намѣри душманинътъ”!

 

Иди сега при тоя прогресъ въ правосѫдието та думай, че въ Корана нѣма ни логика, ни психология, а въ Наполеонова кодексъ здравъ смисълъ; иди и повѣрвай англиеца г-на Монсела, който преди десетина години въ времето на Сирийскитѣ ужаси, изрече въ палатата на общинитѣ и въ лицето на приснопометения лордъ Палмерстона, този неразкаянъ грѣш-

 

 

1. Данъкъ, който се плащалъ на посетителитѣ, задето сѫ си изтривали зѫбитѣ при ядене и който е билъ претекстъ за ограбване.

 

2. Помощи.

 

3. Горски разбойници.

 

 

12

 

никъ въ работитѣ на изтокъ, следнитѣ тежки думи: „Колкото и да желае благородния лордъ да поддържа трона на султана, трѣбва да се надѣемъ, че той не ще поиска както и да е да забра(в)я такава система, при която сѫ възможни подобни ужаси. Съ чувство отъ дълбока скръбь си припомнямъ за участието, което приемахъ въ 1855—56 съ повечето отъ палатата въ парламентскитѣ усилия да поддърѫамъ Турция. Сега виждамъ, че националния характеръ на турцитѣ е неизправимъ”.

 

Тука ние бихме утешили благородния джентлементъ, бихме опровергали мненията и остритѣ сѫждения на много недоброжелатели на нашитѣ пилафчии съ факти и примѣри, които пълнятъ домашната хроника на всѣко село, на всѣки градъ, и то не отдавна, а отъ времето на Къбразли Мехмедъ пашовитѣ ревизии, отъ когато въ Турция се въведе нѣкакъвъ си редъ и равенство въ кражбитѣ и пълна система въ напрежнитѣ убийства, злодейства и всѣкакъвъ родъ притеснения, — ала що щѣха да значатъ нашитѣ думи при онѣзи на Лонгворта, подобнитѣ нему шарлатани-чиновници и продадени журналисти, които трѫбятъ по свѣта и искатъ и насъ дори да увѣрятъ, както и узѣриха нѣкои изваяни и слѣпи глави, че Турция, този европейски Китай, този присмѣхъ на човѣчеството и укоръ на съвременна Европа, ще се преобрази скоро на азиятска Белгия и ще пролѣе благодатьта на Европейската образованость по всичкитѣ краища на Азия! O, tempora, o, mores! Намѣрете изкуството на Медея и влѣйте въ жилитѣ на това варварско племе нова човѣшка кръвь, тогава ще се поколебаемъ и ние въ вѣрата си, че Турция нѣма животъ, нѣма бѫдеще; но дорде турчинътъ е съ този характеръ, съ този фанатизъмъ, съ тази варварска кръвь, ни единъ красноречивъ туркофилъ, ни единъ дълбокомислещъ дуалистъ или ренегатъ не може ни увѣри, че турчинътъ ще бѫде нѣкога способенъ да влѣзе въ пѫтя къмъ онази нравствено-политическа цель, къмъ която се стреми умътъ човѣшки, отрѣшенъ отъ всѣко опекунство на духовни ерархии и политически мандаринства. До тогазъ най-красноречиви ще бѫдатъ живитѣ рани, що зѣятъ по тѣлото на народа и по гърдитѣ на неговата емиграция, рани на които като гледаме, напомнятъ ни всичко що трѣбва да влѣзе въ смѣтка за народното мщение. . .

 

Повтаряме — Турция нѣма животъ, нѣма бѫдеще, тя е трупь на смъртния одъръ, когото никакви дервишки баяния на нейнитѣ мандарини, никакви дипломатически молитви на западнитѣ доктринери нѣма да я спасятъ отъ анатомическия

 

 

13

 

ножъ. Лѣкувана по стара метода, съ политически кръвопускания и операции, съ дипломатически хлороформъ, тя изгуби рѫце и нозе, провинция следъ провинция, и отслабна до толкозъ, щото даде мѣсто на оназъ страшна болесть, която обхвана сърцето ѝ, влѣзе въ дихателнитѣ ѝ органи и кръвообращението: тъй щото, никаква операция е невъзможна вече. Самитѣ лѣкари и тѣ забележиха това и следъ критския шербетъ, който се даде на Турция отъ парижкия консилиумъ въ 1868 год., преписаха ѝ за спокойна смърть и последния рецептъ: дуализма.

 

Ще се найдатъ ли въ народната фармакопея на Балканския полуостровъ елементи за подобенъ рецептъ, ще може ли той (да) възроди Турция, а главно, ще може ли тя да го приеме, като ѝ сѫ се захванати уста и гърло — това и самъ Али-паша не ще знае, ако ще би живѣлъ и до Матусалови години и не изучи българския народъ, неговия социаленъ животъ, неговия твърдъ характеръ и волска упорность. Инъкъ той и днесъ щѣше да чете между редоветѣ на черковния ни уставъ други редове, други думи, кокто да му казватъ: „Али, тоя народъ е болестьта на Турция, а дуализмътъ е пѫтнинка за нейната смърть!” Ала Али-паша е турчинъ — фанатикъ и фаталистъ, той се надѣва само на кучешката животна сила на племето си и като приема за български народъ тѣзи, що колѣничатъ и скимучатъ отпреде му — пѣе и дума: „Живъ е Алахъ, жива е Турция! много сѫ и робитѣ. . .” Тъй мислятъ и нашитѣ чорбаджии и килимявки, тѣзи амфибии, които въ блатото на дуализма намиратъ своя животъ, и онѣзъ гладички умовце, които внасятъ у насъ рѫждата на западнитѣ предразсѫдаци и сметьта на гнилата вече европейска цивилизация — безъ да виждатъ новитѣ явления на живота нито тамъ, дето сѫ се учили, нито тукъ, дето учатъ.

 

Не тъй, обаче, мисли здравата часть на нашия народъ и неговата емиграция, не тъй мисли всѣки свѣстенъ и искренъ славянинъ, всѣки съвремененъ човѣкъ, въ главата на когото се не вие паяжина, а стяга мозъкъ, и въ гърдитѣ не плакне жабина, а тупа сърдце. За насъ преобразованията въ турско, обещанията, дуализмътъ, тѣ сѫ думи безъ никакъвъ смисълъ, призраци и утопии, които може да се осѫществятъ нейде въ Китай или Япония, а не на Балканския полусстровъ между турци и българи, две племена съ противоположни характери, нрави и обичаи, съ противоположни миросъзерцания. Изходъ отъ туй тежко и гнусно положение не сѫ новитѣ окови, новото раздѣление на тиранството, а народната революция, ради-

 

 

14

 

калния превратъ, които сѫ триумфални врата за всѣки народъ, особено за нашия, който нѣма преминало, нѣма настояще, а има едно само бѫдеще и бѫдеще свѣтло, защото съ другитѣ славяни той ще има що да каже въ свѣта, що да внесе въ човѣщината.

 

Метнете погледъ върху историята на Българското царство отъ Бориса дори до подпадането му подъ турцитѣ и ще видите, че всичкото историко-политическо преминало на нашия народъ е било току-речи чисто византийско, и въ него сѫ живѣли само царе, боляри и духовни, а той самъ всѣкога е билъ отдѣленъ съ дълбока обществена нравственость отъ разврата на правителството си, който развратъ заедно съ християнството се вмъкна въ по-горната часть на народа.

 

Наистина, не веднъжъ народътъ е явявалъ твърдата воля на характера си съ въстания противъ царетѣ си, противъ духовенството си, както въ времето на Богомила и Самуила; но всичко това е ставало само тогава, когато властьта, или се едно — насилието е допирало до кѫщата му, въ която той всѣкога е билъ нравствено свободенъ, до семейството му, до понятията му за честьта — съ една дума, до неговия дълбокъ социаленъ животъ, съ който се отличаватъ общо славянскитѣ народи и частно — нашия народъ.

 

Отдѣленъ, както казахме, нравствено отъ правителството си, народътъ много пѫти го е оставялъ само да се бори съ Византия, само да си вади очитѣ за престолонаследие; тъй щото тука и бѣха главнитѣ причини, дето гърцитѣ можеха да завладѣятъ навреме България, а варварскитѣ турски орди съвсемъ да я разорятъ и тъй съ твърдъ кракъ да стѫпятъ на врата на народа.

 

Но и при тия страдания, при това страшно насилие, въ което и камъка би се стопилъ, българинътъ се затвори отъ турчина въ кѫщи съ челядьта си, и както и днесъ, пѣлъ е и слушалъ е вмѣсто византийската литургия, своята елигическа юнашка пѣсень, вмѣсто стрелата и сабята, хвана ралото и сърпа, ходилъ е по сборове и по седѣнки, по тлаки и по черковища — и щомъ варваринътъ е нагазвалъ огнището му, което, както и днесъ, е било обиколено съ снахи и дъщери, съ синове и унуци — той е оставялъ ралото и сърпа, гегата и кавала, хващалъ е бащина сабя, братова пушка и съ „дружина вѣрна и сговорна” отивалъ е въ Стара-Планина да мъсти за обиди отъ турци и чорбаджии, да имъ отнима грабено имане и да пази село и сиромаси.

 

Такъвъ е билъ българския наррдъ, и ето го и днесъ пакъ

 

 

15

 

чистъ отъ всѣко чуждо влияние, пакъ съ тоя патриархаленъ животъ, пакъ съ тази първобитность — следъ толкова и при такива страдания, предъ зори той се провиква отъ вратата на кѫщата си: пѣе отходна молитва на Турция, на робството; проклина свойто преминало, което е мрачно и той го мрази; своето настояще, което е тежко и горчиво, та лесно ще го забрави и вика: бѫдащето ми, бѫдащето ми! Турция и незванитѣ му водители поднасятъ му на блюдо преобразования, дуализми, иерархии, но той се туй дума и ще дума: бѫдащето ми, бѫдащето ми!

 

Но какво е неговото бѫдаще?

 

Нашиятъ народъ има свой особенъ животъ, особенъ характеръ, особена физиономия, която го отличава като народъ, — дайте му да се развива по народнитѣ си начала и ще видите каква часть отъ обществения животъ ще развие той; дайте му или поне не бъркайте му да се освободи отъ това варварско племе, съ което нѣма той нищо общо, и ще видите какъ ще той да се устрои. Или не видите семето, зародишътъ въ неговитѣ общини безъ сѣка централизация, въ неговитѣ еснафи, дружества, мѫжки, женски и детински? Или не видите въ него и това що казахме по-горе?

 

Сичко това сѫ въпроси и въпроси важни, затуй ние ще се повърнемъ да ги разгледаме по-отблизо въ следващитѣ броеве на „Думата.”

 


 

Смѣшенъ плачъ (3)

 

Плачете за Парижъ, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи за палатитѣ на страшнитѣ вампири, на великитѣ тирани — за памятницитѣ на глупостьта, на варварството, изградени съ отсѣченитѣ глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, съ углозганитѣ кости на толкова мѫченици за насѫщния хлѣбъ, — плачете! Лудитѣ не може никой (да) утеши, бѣснитѣ не може никой (да) укроти!

 

Кълнете комуниститѣ, че съсипаха столицата ви и измрѣха съ разбойническитѣ за васъ думи: свобода или смърть, хлѣбъ или куршумъ! Плюйте на тѣхнитѣ трупове и на труповетѣ на онѣзи жертви на цивилизацията, които сте прегръщали и прегръщате въ лицето на женитѣ си, на сестритѣ си, на майкитѣ си, и днесъ наричате бѣсни блудници, защото имаха още сила да се хванатъ за орѫжие и избавятъ отъ вертепа на

 

 

16

 

разврата! Хвъргайте каль и камъни върху гроба на Думбровски, защото не стана слуга на нѣкоя коронясана глава, а поборникъ на велика идея, на висока цель и съ гърди твърди се опрѣ на предателитѣ на Франция и на виновницитѣ на толкова злочестини въ човѣщината.

 

Цѣлъ свѣтъ оплака Парижъ, цѣлъ свѣтъ проклѣ комуниститѣ, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплаха за бездушното и проклѣ разумното. Смѣшенъ смѣхъ! Като че отъ Нимврода до Наполеона, отъ Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и сѫщи зрелища, една и сѫща цель съ едни и сѫщи срѣдства. Като че Наполеонъ, въ името на цивилизацията, и Вилхелмъ, въ името на божия промисъль, не направиха повече зло, повече варварство въ 19-ия вѣкъ, отколкото напр., Александъръ Македонски съ походитѣ си преди толкова вѣкове. Но тамъ е варварството, тамъ сѫ укоритѣ и проклятията, дето робътъ, човѣкътъ като не чуятъ думитѣ му, разумътъ му, улавя се за крайность и се бори на животъ и смърть, доколкото му полволяватъ срѣдствата, които сѫ низки, защото сѫ малки, а малки само затуй, защото имъ сѫ ги отнели господаритѣ. Тогава човѣка наричатъ разбойникъ, развратникъ, низъкъ и варваринъ! Такива бѣха и комуниститѣ.

 

Християкството имá своитѣ мѫченици, дорде нарече роба „синъ божий, синъ человѣческий”; има ги и революцията, за да „направи скитника гражданинъ”; има ги и ще ги има и социализмътъ, който „иска да направи човѣка повече отъ синъ божий и гражданинъ — не идеалъ, а сѫщъ човѣкъ и отъ него да зависи градътъ, а не той отъ града”. Християнството, революцията и социализмътъ — монархията, конституцията и републиката — тѣ сѫ си фактове и епохи исторически, които ще отрече само тоя умъ, който не признава прогреса на чоловѣчеството.

 

Училището и само училището, каза баба „Македония” [1] ще избави Европа отъ социаленъ превратъ, — училището и само училището, повтаряме ние, ще я приготви за тоя превратъ; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювис и Нютона — и училището житейско.

 

Комуниститѣ сѫ мѫченици; защото не сѫ важни срѣдствата въ борбата имъ за свобода, а идеята на тази борба. „И свободата ще има своитѣ езуити”, — казва Хайне.

 

 

1. В-къ „Македония”.

 

 

17

 

Нека сега нашата журналистика задържи сълзитѣ си, както ще ги задържи и европейската — за да оплаче други столици, други варварства и страдания, когато робътъ извика на господаря си: кой си ти що плачешъ? м        ѫжъ ли си, жена ли или хермафродитъ — звѣръ или риба?. . И ще бѫде день — день първий. . .

 


 

Петрушанъ (4)

 

Намъ казаха, че тѣ сѫ разбойници,

излѣзли изъ своитѣ вертепи; но тѣ

нищо не взеха, нито даже парче хлѣбъ;

и ние чухме отъ тѣхъ само едно

Дошли сме да измремъ за земята си.

Л. Меркантини

 

Пълни три години сѫ днесъ отъ оня героически подвигъ, подобни на който виждаме само въ историята на Италиянската революция; пълни три години сѫ отъ онуй славно събитие, което направи епоха, както въ историята на нашата емиграция, тъй и въ историята на нашето политическо и умствено възраждане. Какъвъ споменъ за потомството! какъвъ урокъ, какъвъ примѣръ за насъ, братя емигранти! Шепа решителни млади момци, безъ никаква революционна организация, безъ никакви срѣдства, презрѣни и гонени, — момци, които претърпѣха всичко за една благородна свята цель — минаха Дунава и съ живо свидетелство показаха, какви съкровища се криятъ въ душата на българина. . . Наистина, голѣма душевиа сила трѣбва да има човѣкъ, за да може каза: „ние си достигнахме цельта, защото измираме, а вие още не сте, защото сте живи!”. . . А това трѣбва да го каже всѣки, който мре за свободата на човѣчеството; това и казаха съ примѣра си нашитѣ въстаници въ 1868 г. подъ войводитѣ Хаджи Димитра и Стефанъ-Караджа.

 

Тѣзи мѫченици на свободата, що измрѣха съ усмивка на уста, бѣха наши приятели, наши братя; съ тѣхъ дѣлѣхме скръбь и радость, смѣхъ и сълзи; съ тѣхъ сѣдахме на бедна и богата трапеза и разговаряхме за сѫдбата на нашето потъпкано отечество. . .; съ тѣхъ дѣлѣхме всичко, само смъртьта и свободата не можахме съ тѣхъ да раздѣлимъ! Затова елате, братя, да ги споменемъ съ добра и свята память за нази и славна за нашия злочестъ народъ!

 

 

18

 

Следъ четитѣ на 1867 год. подъ войводството на Панайота, Дѣда Желя и Филипъ Тотя, чети, които бѣха само заявление на знаменития Мемоаръ, който, като галванически токъ мина презъ сърцето на народа и възбуди нервитѣ му, а Турция накара да мисли за положението си — съвсемъ последователно на другата година трѣбваше да се начне движението съ всичка сериозность и всички срѣдства, що можеха да се разполагатъ въ онова благоприятно време, кога Кандия тънѣше въ кръви и съ всѣки куршумъ хвърляше и залъка отъ устата си, а Гърция точеше сабя, Ромъния и Сърбско запретваха рѫкави. . . Тогава ние имахме първия таенъ комитетъ, на позива на който бѣхме се стекли да решимъ сѫдбата на народа като ратници въ славната борба за освобождение. Ала тоя комитетъ, който турцитѣ по глупость, но праведно нарекоха „комита”, като комета наистина показа само свойта блѣскава опашка на хоризонта, а кога да покаже ядрото си и се срещне съ безѫизнения месецъ, безъ никаква физическа причина свърна отъ орбитата си, пръсна се и угасна. — Ние останахме сами да решимъ и сѫдбата на отечеството си и свойта. Нашитѣ астрономи, на които очитѣ сѫ се възъ небето, за да има съ какво да се утешаватъ и занимаватъ, обърнаха на йкомита” всѣко българско сърце и, безъ да виждатъ, що се вършеше по земята и въ самитѣ тѣзи сърца, заловиха се за бабини дивитини и станаха единъ на други органи на онзи патриотизъмъ, който вчера викаше народа на въстание, а днесъ презрѣ и нарече вагабонти онѣзи, що бѣха се събрали да мратъ за неговата свобода!

 

Но поврага тоя патриотизъмъ и тѣзи бездушни „астрономи”! „Не разумъ, не логика води народитѣ, а магнетизъмътъ на вѣрването и одушевлението”, казва единъ списатель въ физиологията на народитѣ — и ако нашитѣ „комети”, „астрономи” и литератори не знаяха това, то видѣха поне, че не лиги, като у тѣхъ, а кръвь течеше въ жилитѣ на онѣзъ мѫченици, за избиването на които тѣ бѣха причина, като отъ една страна измамиха Панайота да задържи толкова опитни и приготвени юнаци, а отъ друга, се възпротивиха на приготовленията на Дѣда Желя и Филипъ-Тотя — и съ това оставиха онѣзъ юнаци отвадъ безъ всѣка помощь и срѣдства да дигнатъ народа. . .

 

Дойде пролѣтьта 1868 и на хиляди юнаци закипѣ кръвьта, хиляди бѣха готови да идатъ да измратъ за свободата и въ две недѣли да дигнатъ всичкия народъ на орѫжие! Всѣки продаваше мило за драго, всѣки забравяше бедность и възрасть,

 

 

19

 

родители и роднини и всѣки думаше: „на Балкана, на Балкана!” Но де бѣха нашитѣ патриоти да разбератъ туй тупане на сърдцето, туй сътрясение на нервитѣ? — де бѣха да отговарятъ и тѣ съ каква-годе жертва на олтаря за освобождението? Де бѣше Тайниятъ комитетъ да хване жицитѣ на психическия телеграфъ и направи съобщение съ сичката емиграция? Де бѣше да даде срѣдства и направление на тази жива народна сила? Патриотитѣ бѣха тамъ, дето сѫ и днесъ, комитетътъ мина като комета, а тѣзи, що викаха: „на Балкана, на Балкана” — едни се отчаяха, други съ затаена злоба сложиха рѫце и се заловиха за работа, а трети, които можаха да намѣрятъ срѣдства, отидоха и измрѣха!

 

Повече отъ 200 души излъгани и оголѣли оставиха още пролѣтьта името на българската легия въ Бѣлградъ и съ Караджата се събраха около Хаджи Димитра. При сичкитѣ гонения и преследвания отъ „старитѣ” (съ презрение споменуваме туй име) тѣ найдоха истинни патриоти, добиха срѣдства и минаха, та измрѣха.

 

Но само туй ли? Тѣ измрѣха, но тѣхната смърть бѣше гръменъ ударъ за Турция, гръменъ и за нашето отечество — на първата извести падането, на второто възраждането. Сънливиятъ тиранинъ залита на трона отъ думитѣ: „Болгаристанъ калктѫ” и окачи мъртвия черковенъ въпросъ на галваническа кука, съ което, безъ да иска, призна името на робитѣ си — призна борбата. Будниятъ народъ се стресна силно, огледа се и, като не можа да скочи на орѫжие, съ сълзи благослови великия подвигъ на синоветѣ си. Той видѣ и усѣти силата си.

 

И ето и до днесъ кръвьта на тѣзи мѫченици не е още засъхнала по бащинитѣ ни полета; сѣнкитѣ имъ бродятъ денемъ и нощемъ и чакатъ онѣзи, които отъ Петрушанъ имъ пожелаха „добъръ часъ и добра стига!” — чакатъ нази, братя емигранти, да откопаме коститѣ имъ и избършемъ сълзитѣ на тѣхнитѣ клети майки, които сѫ вече майки и намъ! . . .

 


 

Злото (5)

 

Деморализацията, политическиятъ развратъ и страшното онуй варварство, съ които е пропито до мозъка на коститѣ турското племе и неговото мършаво правителство, отъ день на день сѫ станали толкова релефни, толкова възмутителни, щото нѣма око, което би могло да ги погледне човѣшки, нѣма леро, което би могло да ги опише въ смисълъ на оплаквания

 

 

20

 

и съ цель за поправяне. Вестницитѣ ни отвѫдъ и отсамъ Дунава — пълни имъ сѫ въ последно време стълповетѣ съ такива гнусни злоупотрѣбления, съ такива диви звѣрства, предъ които самиятъ хотентотъ, самиятъ папуанецъ, човѣкъ, който е още въ звѣрско състояние, и той би потопилъ очи, и усѣтилъ укоръ въ съвѣстьта си, ако отъ една страна му плачатъ, отъ друга хокатъ и вадятъ очитѣ съ нечовѣшкитѣ му постѫпки, както до днесъ е правено съ турското правителство. Но европейскиятъ хотентотъ и папуанското му правителство сѫ далечъ види се отъ тази човѣшка дарба, отъ туй подадине; — колко пѫти е наказвано туй племе, колко пѫти е хокано, а и до днесъ си е се таквозъ, каквото е било преди да влѣзе въ Европа, — или, ако и да е напреднало въ нѣщо си, то е въ това, въ което напреднаха дивитѣ племена въ Сев. Америка съ запознаването си съ европейцитѣ — пиянството и блудството. Но и дивацитѣ, що вчера убиха Кука и изядоха трупа му, днесъ сѫ хора съ голѣмо образование, съ висока нравственость; а тази орда, що запусти Балканския полуостровъ, въ цѣли петстотинъ години не можа на връхъ игла да се повчовѣчи. Турчинътъ и до днесъ мяза на пиянъ звѣръ, комуто думай какво щешъ, той ще те гледа съ кръвави очи и се едно ще мисли — тлъстъ ли си да го наситишъ . . .

 

Пакоститѣ (!) по Сѫръ-кюйлери, злодействата по Плѣвенско и Прилепско, лудостьта на пияния Габровски каймакамъ, обнародвани въ последнитѣ броеве на в. „Македония”, примѣритѣ отъ турско правосѫдие, които сами следваме въ „Думата”, и най-после — случкитѣ на 13 и 15 юни въ Видинъ, за които по-долу ни известяватъ — всичко това сѫ факти и аргументи, които напълно и ясно като день показватъ турския напредъкъ, онази страшна агония на живо-червясалия лешъ въ която той, чрезъ организуването на болкитѣ, съ размѣстянето на червеитѣ, иска да потрепери още нѣкое време и съ туй да направи смъртьта по-мѫчителна за себе си и по-чувствителна за другитѣ.

 

Казанитѣ пакости и злодейства, както всѣки може да види, сѫ записани случайно и то само въ едно окрѫжие, въ единъ градъ или село, — съвременно съ тѣхъ колко други и какви по-грозни сѫ станали и ставатъ всѣки часъ, всѣка минута по всичкитѣ краища на нашата потѫпкана, поробена и раздрана отъ злодейци бащиния?! Когато такива звѣрства ставатъ предъ очитѣ на европейцитѣ, въ градове като Видинъ, дето Али-паша проважда за юрнекъ по-образованитѣ си адепти, какъвто е Азисъ-паша, бившиятъ едно време Пловдивски

 

 

21

 

сатрапъ, то какво искатъ отъ онѣзи затънтени мѣста, дето всѣка краста е мюдюръ и каймакамъ, всѣки субашъ своеволенъ робовладѣлецъ? Но страстната недѣля на нашия народъ нѣма още свой Матея и ако да се описватъ тукъ-таме нѣкои отъ ежедневнитѣ злоупотрѣбления и то съ голѣмо предпазване, та това става съ цель за оплакване, съ надежда на милость, безъ да се мисли, че злото е въ самия характеръ на турцитѣ, а коренътъ, началото — въ самото правителство. Ще чуе султанътъ, тоя глухо-нѣмъ баща на толкова словесни деца, плача на робството предъ пѣсеньта на разврата и смѣха на харема! ще разбере и Али-паша, началникътъ на толкова прикрити съ закона разбойници! ще се свѣстятъ и събудятъ най-после чувствата на нашитѣ народни хермафродити, на които дървенитѣ мозъци и бегемотски кожи никакъвъ позоръ — уличенъ или исторически, никакъвъ бичъ — журналенъ или волски, не могатъ вразуми да разбератъ еднъжъ за всѣкога, че цѣрътъ на Турция е ножътъ и нашето спасение революцията! ... „Не плачъ, не сълзи, не молби, а други срѣдства трѣбва да се дирятъ, за да се избави народа отъ тѣзи злодейци, отъ това нечуто въ Европа робство, и тѣзи срѣдства трѣбватъ скоро, по-скоро — на днесъ; защото гангренното дишане на Турция ще зарази и нашата атмосфера, ще причини и намъ неизлѣчими болести. Срѣдствата на турскитѣ държавни дервиши, за да галванизиратъ още за нѣкое време тоя гнилъ лешъ, сѫ: да отцепятъ една часть отъ народа — презрѣното чорбаджийство и низкото духовенство! — и изъ нея да дигнатъ нѣкаква си монголска аристокрация, нѣкакви си наполеоновски експлоататори и шпиони, които твърде лесно ще гудятъ нови клапи на народа и следъ смърьта на Турция, още на петь вѣка да спратъ вървежа народенъ. Съвсемъ противоположни трѣбва да бѫдатъ нашитѣ срѣдства, за да се избавимъ отъ едното и отъ другото: работа, подземна работа, за да се приготви едно народно общо въстание. — Желѣзото у желѣзо да се претрие, а не у тѣлото на народа! — Оплакванията и разкриването на злото, на турскитѣ варварства, трѣбватъ като аргументи на тази политическа борба, за смѣтка на народното мшение; а програмата на нашето народно дѣло да бѫде „Манифестътъ на тайното Българско правителство”, който последнитѣ дни се яви въ европейския печатъ и който и ние превождаме по-долу тъй, както го срѣщаме въ единъ отъ ромънскитѣ вестници. Пластографически [1] ли е този актъ или не,

 

 

1. Подправенъ ли е, фалшивъ ли е.

 

 

22

 

оставяме да покаже времето; доста е, че показва той, каква трѣбва да се употрѣби най-после за тази свята човѣшка цель — за освобождението на нашето злочесто отечество!

 


 

Решенъ ли е черковниятъ въпросъ? (6)

 

„Решенъ е”, крещятъ цѣлъ роякъ оптимисти вънъ и вѫтре въ отечеството ни; „решенъ е”, казватъ „Македония” и „Право”, „Турция” и „Отечество”; — решенъ е, ще кажемъ и ние, като на минута закриемъ очи предъ горчивата истина и се съгласимъ съ възренията на нашитѣ журналисти, — решенъ е: но кога и какъ? отъ кого и за кого? — Глухъ ли си, слѣпъ ли си? съ праведна гордость ще отговарятъ нашитѣ цариградски комисари, които отъ върха на своеволието до вчера викаха на самия народъ: „ти мълчи, ти си твърде беденъ, за да имашъ право да говоришъ”; глухъ ли си, слѣпъ ли си? ще отговарятъ и народнитѣ представители, които сами не знаятъ, защо сѫ се събрали въ Орта-кюю . . .

 

Смѣшно ще се покаже нашето питане после 10-хъ заповѣди на цариградския Моисей и устава на нашитѣ Левити — смѣшно може и да бѫде, наистина, ала ние не за смѣхъ говоримъ, не за смѣхъ питаме, а идемъ да разкриемъ онуй утешително мнение, което отъ день на день повече и повече се разпростира въ народа, но празнинитѣ на което нашитѣ пророци или не могатъ да видатъ, или се боятъ да забележатъ.

 

Ако има тука нейде смѣхъ, то трѣбва да е въ прогреса на разума човѣшки, въ развитието на историята — че онуй, що вчера е било незиблема истина, необходимо условие, днесъ е вреденъ предразсадъкъ; онуй, що се е считало за утопия, днесъ е исторически фактъ. Боговетѣ отъ Голгота смъкнаха онѣзъ отъ Олимпъ, конституционниятъ протестантизъмъ победи монархическия католицизъмъ; Златоустъ и Лойола, Лютеръ и Калвинъ онѣмѣха предъ „волнодумцитѣ” на XVIII и мислителитѣ на XIX вѣкъ ; — язичеството падна предъ християнството, християнството се обърна на язичество, религията се замѣни съ разума . . .

 

Тъй и въ политическо отношение. Колко кръви, поть и сълзи сѫ се пролѣли и колко ще се пролѣятъ, за да стане монархията на конституция, конституцията на република, републиката на община!! Нѣма предѣлъ умътъ човѣшки! Недоволни сѫ народитѣ отъ настоящето си! Вчера искаха едно, днесъ търсятъ друго; туй, що добиха днесъ съ поть и кръви, утре пакъ поть и кръви проливатъ, за да го махнатъ; и отъ

 

 

23

 

вредомъ човѣкътъ е хвърленъ въ борба — въ борба за свобода, за истина.

 

Въ тази борба е смѣхътъ и плачътъ, доброто и злото, въ нея е прогресътъ човѣшки. безъ борба свѣтътъ и до днесъ щѣше да бѫде на точката на Япония.

 

Отъ тази точка на зрение, може и да е смѣшно нашето питане: „решенъ ли е черковниятъ въпросъ?”, на което ние и бързаме да отговоримъ.

 

Умственитѣ и политически преврати на новата история нашиятъ народъ проспа подъ натиска на робството — подъ власть духовна, много по-лоша, по-варварска и отъ самата инквизиция — подъ иго политическо, нечуто въ историята на никой народъ. Мъртъвъ лежеше той подъ папуцитѣ на читака и калугера, когато Европа събаряше срѣдновѣковното здание на робството, на религията, на предразсѫдъцитѣ, и силни работници за свббодата на човѣка, енергични двигатели на събитията съ сълзитѣ си, съ кръвитѣ си, съ речитѣ си въдворяваха новъ поредъкъ въ историята; мъртъвъ и забравенъ лежа той почти до 30-тѣ години на тоя вѣкъ, когато настана епохата на славянското възраждане и духътъ на новото време, на новитѣ идеи повѣя и въ тази забравена на юго-изтокъ на Европа земя. Вѣчниятъ Балканъ, който като Атласа носѣше и носи на плещитѣ си тежкия товаръ на духовното и политическо робство, се разведри и народътъ се събуди, разправи вкоченѣлитѣ си членове и тутакси въ главата му се завъртѣха жизнени дневни въпроси, отъ които пръвъ и най-лесенъ най-сгоденъ, и необходимъ за решаване, бѣше въпросътъ за освобождение отъ духовенството, или, както после се нарече — въпросътъ черковенъ.

 

Не се мина много време отъ началото на нашето възраждане и ето вехтата борба между двата елемента — българи и гърци — се начна съ сичката сериозность, като борба за животъ и смърть, за гладъ и насущенъ хлѣбъ. Въ тази борба много праведни и голѣми жертви претърпѣ нашиятъ народъ, много добри патриоти, много пламенни деятели въ дѣлото на възраждането и образованието, много мѫченици за любовьта къмъ ближния измрѣха въ турскитѣ тъмници и въ заточение, гонени и убивани тайно и явно. Но не по-малки бѣха загубитѣ и на разбойническия вертепъ — Фенеръ. Великата черква, вселенскиятъ патриархъ, останаха само съ титлитѣ си като „великия монголъ”; изгони се духовенството, прекѫснаха се доходитѣ на дармоядитѣ и — въпросътъ се реши.

 

Реши се въпросътъ съ жертвитѣ на народа, и реши се

 

 

24

 

още тогава и вредомъ, отдето се порина властьта на духовенството, вредомъ дето се поколеба вѣрата въ святостьта на Златоустовитѣ Кърджалии.

 

Реши се въпросътъ, но нашиятъ политически тиранинъ не бѣше толкова глупавъ да не разбира, че съ духовенството той изгубва орѫдията на властьта си, шпионитѣ и заслѣпителитѣ на народа съ страха отъ Бога и почитьта къмъ царя, които едното олицетворяваха съ себе си, другото съ самия тиранинъ.

 

Видѣ туй турското правителство и употрѣби всичкия си вандализъмъ, за да задържи тази добрина за поданицитѣ си. Въпросътъ взе друго направление, влѣзе въ нова фаза: обърна се отъ въпросъ за освобождение отъ една властъ, на въпросъ да се замѣни тази власть. Начнаха се мечтанията за народна иерархия, за народно духовенство, съ признаването на което признаваше се и българския народъ, като народъ отдѣленъ. Това чакаше турското правителство: съ думата народна иерархия то проврѣ кука въ езика на тѣзи, що работѣха за нея и въ най-грознитѣ времена караше да бращолевятъ лъжи, неврѣли некипѣли, — имаше ли по-смѣшно и по-глупаво нѣщо отъ оня раболепенъ адресъ, който се подаде на Портата въ време на Критското въстание отъ самозвани нѣкои народни представители ?

 

Но дорде се продължаваха тѣзи азиятски дипломации, дорде се разиграваше безконечната комедия на черковния въпросъ, друга пиеса стѫпи на сцената за Балканския театъръ, друго отвлѣче вниманието на народа — яви се политическиятъ въпросъ. Първиятъ трагически актъ на драмата потресе афионния мозъкъ на Турция, настръхна ѝ кожата, и тя за да спре ентусиазма и рѫкоплѣсканията на публиката, за да отложи страшния финалъ на операта — следъ дълги колебания нарѫшки издаде кокетния ферманъ за „Българска Екзархия”. Но късно бѣше! —не направи той онова впечатление, което можеше да направи преди 10—12 години. Народътъ, който въ продължение на туй време не седѣше съ сгърнати рѫце, а се учеше и развиваше и съ това усѣти други нужди, други потрѣби, видѣ, че не туй той искаше, не въ туй е неговото бѫдеще, неговата свобода, — видѣ, че вмѣсто гръцкото духовенство иде друго, което иска сѫщитѣ права и власть, сѫщитѣ привилегии и — ето студенина и нерадение въ нареждането на Екзархията, ето неподдърѫка за представителитѣ. Въпросътъ стана несъвремененъ. И наистина, какво ново и полезно ще внесе въ живота

 

 

25

 

народенъ туй ново духовенство? Съ какво ще улесни то напредъка на тѣзи неразвити още сили? Съ какво ще облекчи сѫдбата на поробения народъ ? — Видѣхме разправиитѣ между „Македония” и „Правото”, видѣхме и виждаме постѫпкитѣ и дебненето, за да хване то юздитѣ или самó юзда да стане на народа, — видѣхме и представляваме си вече: Кърджалии съ златоустови проповѣди, затѫпителни семинарии, разкошно младо духовенство, гласни всенародни лъжи и всичко що е могло да даде което и да било духовенство вредомъ и всѣкога после епохата на християнството.

 

Въпросътъ се реши само за духовенството, а за народа ще се реши само когато остане той безъ духовенство. Но до тогава колко ли още време ще се мине?! Колко ли още жертви ще трѣбватъ?

 


 

,,Югославия” (7)

 

Честитимъ появяването на българо-сръбския вестникъ „Югославия”!

 

. . . Идеята за югославянска конфедерация е идея на западнитѣ панслависти, въ противность на онази на рускитѣ, програмата на която се заключава въ думитѣ на великия имъ поетъ: „славянскитѣ ли рѣки ще се влѣятъ въ руското море, или то ще пресъхне?” . . . Нѣма славянинъ юженъ или западенъ, нѣма свѣстенъ човѣкъ, който би можалъ да съчувствува на такава абстрактна идея, каквато е тази на руситѣ, съ осѫществяването на която се поглъщатъ цѣли народности, отдѣлени една отъ друга съ история, литература, нрави, обичаи. Съ химическото сливане на подобни народности става композицията на робството, на яда [1], който приема почти цѣло столѣтие болната Полша. Напротивъ, нѣма славянинъ, юженъ или западенъ, нѣма свѣстенъ човѣкъ, който да не съчувствува на идеята за югославянска конфедерация, която нѣма принципа на робството и сливането на разни народности; а напротивъ сигуранца е за свободно развитие на тѣзи народи, които ще я съставятъ.

 

Отъ скоро се е появила тази идея между южнитѣ славяни; но малко е развита тя между нашия народъ по причини, че му е проповѣдвана неискрено и съ ущърбъ за цѣлостьта му. Германското съединение съ своята деспотическа Прусия и

 

 

1. Отрова.

 

 

26

 

италиянското единство съ своя Пиемонтъ и подъ своя Викторъ-Емануилъ сѫ примѣри, които плашатъ нашия народъ, защото нито Русия е за него Прусия, нито Сърбия — Пиемонтъ. Югославянската конфедерация трѣбва да се проповѣдва и основе на други, свободни начала; тъй щото ни една отъ народноститѣ да не бѫде онеправдана. Прусецътъ е нѣмецъ, пиемонтецътъ — италиянецъ; но нито българинътъ е сърбинъ, нито сърбина — русинъ . . .

 

Другъ пѫть ще се върнемъ върху тоя предметъ на приличното му мѣсто. За сега честитимъ само утешителното появяване на в. „Югославия” съ напредъкъ и успѣхъ между нашитѣ еднородци.

 

*

 

За случкитѣ, (8) що сѫ станали въ Видинъ на тронния праздникъ на турския падишахъ, ето що разправя едно писмо отъ Калафатъ, съобщено намъ отъ единъ нашъ родолюбецъ отъ Крайова:

 

На 13 т. м. за търѫеството на праздника заповѣдано било всичкитѣ видински българи и евреи, а калафатчани съ безплатно съ вапора отиване, и двойно на връщане — тѣ за свидетели на турската човѣщина. Наистина, твърде търѫествено се почналъ праздникътъ и още по-търѫествено се свършила илюминацията. Отъ всички фамилии, що били тамъ, ни една не останала непочетена отъ турскитѣ безчестия и солдатски псувни и кражби, и то не на друго мѣсто, а въ самия пашовски сарай. Много хорица, жени, деца и девойки отишли си съ сълзи, мнозина гологлави. На утрото само у солдатитѣ се намѣрили 207 откраднати феса. И колко други по-голѣми беззакония!

 

Ала за увѣнчание на праздника трѣбвало да стане нѣщо по-свѣтло отъ илюминацията, нѣщо, кое „елмазъ гиби” да блещи на курбанбайрамската престилка на султана. Това, макаръ и късничко, свършило се е отъ дресиранитѣ анадолски бюлбюли.

 

На 15 сѫщия месецъ, сир. единъ день следъ праздника, жената на нѣкой си Димитъръ Нишлията, кундураджия отъ махалата хад. „Спасъ”, като стояла срѣдъ пладне на портата, минуватъ двама отъ царскитѣ хищни бюлбюли, които, като видѣли нанизъ на шията ѝ, спуснали се, и хванали я да ѝ го зематъ. Бедната жена съ плачъ и викъ отървала се и побѣгнала при мѫжа си, който билъ зле боленъ, но солдатитѣ по нея — достигатъ я и въ кѫщи, и когато мѫжътъ като боленъ нѣмалъ що да стори, освенъ да извика — тѣ замахватъ съ

 

 

27

 

ножоветѣ и пръсватъ мозъка му, а на жената, която отъ страхъ паднала въ несвѣсть, нанизътъ взели!

 

Колко часа е живѣлъ бедния кундураджия, не се знае; но знайно е, че солдатитѣ нито сл уловени, нито наказани — и случката се повторила и въ една еврейска кѫща въ калето.

 

Какво да кажемъ на туй? Нищо, освенъ че намѣсто карловчето Христо Пулевъ и подобни нему невинни момци [1] — въ видинската тъмница трѣбва да леѫатъ таквизъ царски разбойници; а боятъ, съ който умориха тоя младежъ, откатъ смъкнаха повече отъ 100,000 гроша отъ майка му съ лъжа, че ще го пуснатъ — тоя бой трѣбва да го яде видинския паша; ала . . . таквазъ е разликата и правото между господарь и роба, между турцитѣ и раята.

 

 

1. Христо бѣше запрѣнъ, понеже на 1867 г. продалъ 2 оки барутъ на единъ дюлгеринъ, проводенъ отъ четата на Димитра Войняговеца и който казалъ, че го взема, за да троши камъни въ Балкана (Бел. въ оригинала, р.).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

1) Печ. бр. 1. (10. VI. 1871.). Събития: Подъ шопското въстание Ботевъ разбира Нишкото въстание отъ 1841 година. Браилското въстание е станало сѫщата година и то не безъ влияние на Нишкото въстание. Въ него участвувалъ младия Георги Раковски подъ името Георги Македониянъ. Въстанието се е проявило въ опита отъ страна на емигранти българи да минатъ Дунава. Дѣдо Николовото въстание е станало непосрѣдствено следъ Кримската война (1856 г.) въ Трѣвненско. Водитель билъ дѣдо Никола, който известно време е билъ шивачъ въ Търново. Допуска се, че той е действувалъ по внушение на руската дипломация.

 

За Петрушанското събитие гл. пояснението къмъ заглавие 4. Вини чорбаджиитѣ за неуспѣха на X. Димитра, защото „Добродетелната дружина” въ Букурещъ се е опитала да възпрепятствува на минаването му отсамъ Дунава и дори направила това достояние на руския консулъ, който отъ своя страна съобщилъ на френския консулъ, а последния — на турскитѣ власти.

 

Поменатитѣ тукъ вестници сѫ ни познати отъ първитѣ два тома. Дивъ Дѣдо написа редъ статии въ „Дунавска Зора” подъ заглавие „Бакаджикъ”.

 

Дивъ Дѣдо е псевдонимъ на Добри П. Войниковъ.

 

Освенъ Хаджи Димитра, презъ 1868 г. се готвѣлъ да мине Дунава дѣдо Желю войвода отъ Сливенско. Съ четата на дѣдо Желю е щѣлъ да мине и Ботевъ. Обаче ромънското правителство взело мѣрки и не пуснало вече нито една чета да мине Дунава.

 

Филипъ Тотю отъ с. Килифарово миналъ Дунава презъ 1867 г., презъ 1868 г. билъ възпрепятствуванъ отъ ромънското правителство; търсенъ да бѫде арестуванъ отъ ромънската полиция, избѣгалъ въ Одеса.

 

Като пропагандистъ отвѫдъ Дунава, т. е. въ България, Ботевъ ще да е билъ презъ 1867 г., когато посетилъ родното си мѣсто Калоферъ.

 

2) П. въ бр. 1 и 2. Въ тази статия сѫ проведени основнитѣ схващания на Ботева, които говорятъ за влияние на Херцена и Бакунина върху му. Отъ поменатитѣ лица Лордъ Палмерстонъ (Хенри Джонъ Темпль) — 1784—1865 — виденъ английски държавникъ, който е упражнилъ силно влияние върху външната политика на Англия.

 

Къбразлѫ-Мехмедъ-паша известно време билъ великъ везиръ. Презъ 61 година Русия се опитала да наложи известенъ конгролъ въ Турция. За да се предотврати това, Къбразлѫ-Мехмедъ-паша като великъ везиръ направилъ своето знаменито пѫтуване изъ империята, което носѣло характеръ на ревизия.

 

Медея е митологически образъ, велика вълшебница, дъщеря на Колхидския царь.

 

Мутасалъ, библейско име, известенъ съ дълголѣтието си.

 

3) П. въ бр. 2. Тази стагия е написана по поводъ държането на нашата журналистика къмъ събитията въ Парижъ пролѣтьта 1871 г. — въстанието на парижкия пролетариатъ и образуването на парижката комуна.

 

Домбровски билъ полякъ, известно време офицеръ въ руската армия, участвувалъ въ полското въстание (1863 ), а когато версайлскитѣ войски нападнали защитницитѣ на парижката комуна, той застаналъ начело на последнитѣ. Заграденитѣ въ кавички думи сѫ взети изъ Херцена.

 

Нимвродъ е основатель на Вавилонското царство.

 

Камбизъ, по-старъ синъ на персийския царь Киръ. Встѫпилъ на престола 530 г. пр. Р. Хр. Завладѣлъ Египетъ и Етиопия и се отличавалъ съ своята жестокость.

 

Лойола Игнатий (1496—1556) испанецъ, основатель на иезуитския орденъ, който се прочулъ като фанатиченъ защитникъ на католическата черква.

 

4) Печ. въ бр. 3. Статията е озаглавена така по името на ромънското селце, отъ което е тръгнала четата на Хаджи-Димитра и Ст. Караджа. Четницитѣ се събрали като работници въ мушията на българина Василъ Колони (братъ на Михаилъ Колони (II 275) и денемъ се криели изъ хамбаритѣ. Петрушанъ е близко подъ градчето Зимничъ. Статията започва съ цитатъ изъ италианския поетъ Луиджи Меркантини (1821—1872). Въ цитираното стихотворение е възпѣтъ похода на италиански революционери, начело съ Пизакане. Въ Генуа въстаницитѣ се качили на парахода „Cagliari”, който отивалъ за Тунисъ. Когато параходътъ биль навѫтре въ морето, Пизакане го завладѣлъ (25 юний 1857 г.) и се отправилъ на острова Понца, дето били затворени много италиански революционери. Пизакане ги освободилъ и заедно съ тѣхъ потеглилъ за Капри, като мислѣлъ, при помощьта на своята чета, да разбунтува Неаполитанското кралство. Но четата на Пизакане била нападната отъ войскитѣ на неаполитанския краль Фердинандъ II и избита. (Италия се намирала подъ австрийско владичество. Подвигътъ на Пизакане е възпѣтъ отъ Л. Меркантини въ стихотворението „La Spigolatrice de Sapri — Събирачка на класове отъ Сапри”. Тази пѣсень била цитирана и преведена на руски отъ Ал. Херценъ, отъ дето единъ куплетъ е преведенъ на български отъ Ботева и поставенъ като мото на „Петрушанъ”.

 

5) Печ. въ бр. 3. И тукъ личи основния начинъ на мислене у Ботева. За забелязване е още, че Ботевъ прокарва напълно ясно идеята за необходимость отъ организация въ борбата на народа за свобода.

 

Кукъ, за когото става дума, е очевидно английскиятъ пѫтешественикъ и мореплаватель Кукъ Джемсъ (1728 —1779). Съ смѣлитѣ си пѫтувания е обогатилъ географската наука съ маса открития; но на обратния си пѫть при едно пѫтуване на Хавай билъ убитъ отъ дивацитѣ

 

6) Печ. въ бр. 4. Цариградския Мойсей е султанътъ; нареченъ е така поради фермана, който издаде за уреждане на българския черковенъ въпросъ.

 

7) Печ. въ бр. 4 (17. VII. 1871.). В-къ „Югославия” е редактиранъ отъ Ал. Андричъ, сръбски журналистъ, който, за да влияе по-сигурно и върху българскитѣ емигранти, миналъ въ Букурещъ; следъ „Югославия”, редактиралъ в. „Востока, пакъ въ Букурещъ. Починалъ презъ 1866 г. на 62 години. Ние даваме отзива на Ботева за „Югославия” тукъ, а не въ „Книжовния прегледъ” (т. II), защото въ този отзивъ той се изказва прѣко по важенъ политически въпросъ и следователно отзивътъ му трѣбва да стои между политическитѣ му статии.

 

8) Печ. въ бр. 3. (Това е единствената дописка въ в. „Дума”). Четата на Димитъръ Войняговеца (отъ село Войнягово, въ което известно време учителствувалъ Василъ Левски) ще да се е състояла отъ мѣстни хора. Освенъ тази бележка, за този войвода не намираме други сведения.

 

*  *  *

 

Участието на Ботева въ „Свобода” и „Независимость” биографично е добре установено. Обаче редакторитѣ на неговитѣ съчинения не сѫ придавали онова значение на този фактъ, което той заслужава. Освенъ подлистницитѣ „Послание отъ небето” и „Длъжноститѣ на писателитѣ и журналиститѣ” — и двата посочени отъ Зах. Стояновъ — досега въ общото събрание на неговитѣ съчинения изъ тия два вестника нищо не е поставяно.