ПОЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
Ще напомнимъ още веднажъ, че лица и събития, обяснени въ първия и втория томове, тукъ не се засѣгатъ. Стр. отъ излѣзлитѣ два тома се цитиратъ така: I 25, напр.; което значи първи томъ, стр. 25. Сѫщото, разбира се, важи и за втория томъ.
1) Печ. бр. 1. (10. VI. 1871.). Събития: Подъ шопското въстание Ботевъ разбира Нишкото въстание отъ 1841 година. Браилското въстание е станало сѫщата година и то не безъ влияние на Нишкото въстание. Въ него участвувалъ младия Георги Раковски подъ името Георги Македониянъ. Въстанието се е проявило въ опита отъ страна на емигранти българи да минатъ Дунава. Дѣдо Николовото въстание е станало непосрѣдствено следъ Кримската война (1856 г.) въ Трѣвненско. Водитель билъ дѣдо Никола, който известно време е билъ шивачъ въ Търново. Допуска се, че той е действувалъ по внушение на руската дипломация.
За Петрушанското събитие гл. пояснението къмъ заглавие 4. Вини чорбаджиитѣ за неуспѣха на X. Димитра, защото „Добродетелната дружина” въ Букурещъ се е опитала да възпрепятствува на минаването му отсамъ Дунава и дори направила това достояние на руския консулъ, който отъ своя страна съобщилъ на френския консулъ, а последния — на турскитѣ власти.
Поменатитѣ тукъ вестници сѫ ни познати отъ първитѣ два тома. Дивъ Дѣдо написа редъ статии въ „Дунавска Зора” подъ заглавие „Бакаджикъ”.
Дивъ Дѣдо е псевдонимъ на Добри П. Войниковъ.
Освенъ Хаджи Димитра, презъ 1868 г. се готвѣлъ да мине Дунава дѣдо Желю войвода отъ Сливенско. Съ четата на дѣдо Желю е щѣлъ да мине и Ботевъ. Обаче ромънското правителство взело мѣрки и не пуснало вече нито една чета да мине Дунава.
Филипъ Тотю отъ с. Килифарово миналъ Дунава презъ 1867 г., презъ 1868 г. билъ възпрепятствуванъ отъ ромънското правителство; търсенъ да бѫде арестуванъ отъ ромънската полиция, избѣгалъ въ Одеса.
Като пропагандистъ отвѫдъ Дунава, т. е. въ България, Ботевъ ще да е билъ презъ 1867 г., когато посетилъ родното си мѣсто Калоферъ.
2) П. въ бр. 1 и 2. Въ тази статия сѫ проведени основнитѣ схващания на Ботева, които говорятъ за влияние на Херцена и Бакунина върху му.
562
Отъ поменатитѣ лица Лордъ Палмерстонъ (Хенри Джонъ Темпль) — 1784—1865 — виденъ английски държавникъ, който е упражнилъ силно влияние върху външната политика на Англия.
Къбразлѫ-Мехмедъ-паша известно време билъ великъ везиръ. Презъ 61 година Русия се опитала да наложи известенъ конгролъ въ Турция. За да се предотврати това, Къбразлѫ-Мехмедъ-паша като великъ везиръ направилъ своето знаменито пѫтуване изъ империята, което носѣло характеръ на ревизия.
Медея е митологически образъ, велика вълшебница, дъщеря на Колхидския царь.
Мутасалъ, библейско име, известенъ съ дълголѣтието си.
3) П. въ бр. 2. Тази стагия е написана по поводъ държането на нашата журналистика къмъ събитията въ Парижъ пролѣтьта 1871 г. — въстанието на парижкия пролетариатъ и образуването на парижката комуна.
Домбровски билъ полякъ, известно време офицеръ въ руската армия, участвувалъ въ полското въстание (1863 ), а когато версайлскитѣ войски нападнали защитницитѣ на парижката комуна, той застаналъ начело на последнитѣ. Заграденитѣ въ кавички думи сѫ взети изъ Херцена.
Нимвродъ е основатель на Вавилонското царство.
Камбизъ, по-старъ синъ на персийския царь Киръ. Встѫпилъ на престола 530 г. пр. Р. Хр. Завладѣлъ Египетъ и Етиопия и се отличавалъ съ своята жестокость.
Лойола Игнатий (1496—1556) испанецъ, основатель на иезуитския орденъ, който се прочулъ като фанатиченъ защитникъ на католическата черква.
4) Печ. въ бр. 3. Статията е озаглавена така по името на ромънското селце, отъ което е тръгнала четата на Хаджи-Димитра и Ст. Караджа. Четницитѣ се събрали като работници въ мушията на българина Василъ Колони (братъ на Михаилъ Колони (II 275) и денемъ се криели изъ хамбаритѣ. Петрушанъ е близко подъ градчето Зимничъ. Статията започва съ цитатъ изъ италианския поетъ Луиджи Меркантини (1821—1872). Въ цитираното стихотворение е възпѣтъ похода на италиански революционери, начело съ Пизакане. Въ Генуа въстаницитѣ се качили на парахода „Cagliari”, който отивалъ за Тунисъ. Когато параходътъ биль навѫтре въ морето, Пизакане го завладѣлъ (25 юний 1857 г.) и се отправилъ на острова Понца, дето били затворени много италиански революционери. Пизакане ги освободилъ и заедно съ тѣхъ потеглилъ за Капри, като мислѣлъ, при помощьта на своята чета, да разбунтува Неаполитанското кралство. Но четата на Пизакане била нападната отъ войскитѣ на неаполитанския краль Фердинандъ II и избита. (Италия
563
се намирала подъ австрийско владичество. Подвигътъ на Пизакане е възпѣтъ отъ Л. Меркантини въ стихотворението „La Spigolatrice de Sapri — Събирачка на класове отъ Сапри”. Тази пѣсень била цитирана и преведена на руски отъ Ал. Херценъ, отъ дето единъ куплетъ е преведенъ на български отъ Ботева и поставенъ като мото на „Петрушанъ”.
5) Печ. въ бр. 3. И тукъ личи основния начинъ на мислене у Ботева. За забелязване е още, че Ботевъ прокарва напълно ясно идеята за необходимость отъ организация въ борбата на народа за свобода.
Кукъ, за когото става дума, е очевидно английскиятъ пѫтешественикъ и мореплаватель Кукъ Джемсъ (1728 —1779). Съ смѣлитѣ си пѫтувания е обогатилъ географската наука съ маса открития; но на обратния си пѫть при едно пѫтуване на Хавай билъ убитъ отъ дивацитѣ
6) Печ. въ бр. 4. Цариградския Мойсей е султанътъ; нареченъ е така поради фермана, който издаде за уреждане на българския черковенъ въпросъ.
7) Печ. въ бр. 4 (17. VII. 1871.). В-къ „Югославия” е редактиранъ отъ Ал. Андричъ, сръбски журналистъ, който, за да влияе по-сигурно и върху българскитѣ емигранти, миналъ въ Букурещъ; следъ „Югославия”, редактиралъ в. „Востока, пакъ въ Букурещъ. Починалъ презъ 1866 г. на 62 години. Ние даваме отзива на Ботева за „Югославия” тукъ, а не въ „Книжовния прегледъ” (т. II), защото въ този отзивъ той се изказва прѣко по важенъ политически въпросъ и следователно отзивътъ му трѣбва да стои между политическитѣ му статии.
8) Печ. въ бр. 3. (Това е единствената дописка въ в. „Дума”). Четата на Димитъръ Войняговеца (отъ село Войнягово, въ което известно време учителствувалъ Василъ Левски) ще да се е състояла отъ мѣстни хора. Освенъ тази бележка, за този войвода не намираме други сведения.
* * *
Участието на Ботева въ „Свобода” и „Независимость” биографично е добре установено. Обаче редакторитѣ на неговитѣ съчинения не сѫ придавали онова значение на този фактъ, което той заслужава. Освенъ подлистницитѣ „Послание отъ небето” и „Длъжноститѣ на писателитѣ и журналиститѣ” — и двата посочени отъ Зах. Стояновъ — досега въ общото събрание на неговитѣ съчинения изъ тия два вестника нищо не е поставяно.
9) З. п. — Печ. въ „Нез.” год. IV, бр. 23 (23. III 1874). Финансовитѣ си затруднения Турция е решавала чрезъ заеми въ Европа. Изпращането на Садъкъ-паша да сключи такъвъ заемъ въ
564
Парижъ не е случайно. Садъкъ-паша е полякъ, чието полско име е Михаилъ Чайковски (1808—1876). Участвувалъ въ полското въстание (1830) и следъ потушаването на сѫщото емигриралъ въ Франция, дето се отдалъ на писателство. Въ 1840 г. билъ изпратенъ отъ водителя на поляцитѣ, Чарторижки, въ Цариградъ. Тукъ добилъ влияние и Русия поискала предаването му отъ Турция. Това искане го накарало да приеме мохамеданството и да стане турски поданикъ. Постѫпилъ на военна служба, презъ Кримската война командувалъ султанскитѣ казаци и се сражавалъ срещу руситѣ при Силистра. Следъ войната станалъ паша (Садъкъ-паша) и организиралъ конница отъ християни, между които имало и много българи. Това е дало поводъ на нѣкои да мислятъ, че и Ботевъ е билъ известно време въ редоветѣ на Садъкъ-пашовитѣ казаци. Но затова не само нѣма абсолютно никакви данни, но то не е възможно и по други съображения. Войската на Садъкъ-паша е имала за задача да се бори на страната на Турция. Въ нея, следователно, сѫ могли да участвуватъ или крайно несъзнателни българи, или туркофили и дуалисти, но не и революционери и особено революционери отъ ранга на Ботева.
За Хюсеинъ Авни-паша стана дума по-горе (II 195—196). Презъ 1874 г. той е билъ великъ везиръ. За Катковъ (II 326). Допускамъ, че въ края на статията думитѣ, поставени въ скоби, сѫ вмъкнати отъ Каравеловъ.
10) З. п. — Печ. въ „Нез.” год. IV, бр. 24. Въпросътъ за българскитѣ училища е вълнувалъ твърде много нашитѣ крупни деятели. Решението, което му се дава тукъ, е интересно въ две отношения: 1. Авторътъ иска училищата да се рѫководятъ отъ учителски събори, а не отъ духовенството, не и отъ екзархията. 2. Сочи на необходимостьта отъ културното и интелектуално издигане на учителя. Покрай всичко това трѣбва да се реши и основния въпросъ — този за политическата свобода.
В-къ „Левантъ Таймсъ” е английски вестникъ „The Lewant Times”, който отъ 12 ян. 1874 г. започналъ седмично издание на български езикъ; отъ августъ 1874 г. българското издание замѣнило английското заглавие съ българския му преводъ: „Источно време”.
11) З. п. —Печ. въ „Нез.” год. IV, бр. 25. Статията по духъ и стилъ принадлежи на Ботева. Единственото съмнение, което би могло да се яви тукъ, е крайниятъ изводъ, а именно препорѫката за съединение съ сърбитѣ. Така както е дадена мисъльта, тя по-приляга да е на Каравелова, отколкото на Ботева. Известно е, че по този въпросъ между възгледитѣ на двамата деятели е сѫществувало значително различие. Каравеловъ е поддърѫалъ гледището,
565
че България не може да се освободи сама, а само при участието и помощьта и на останалитѣ балкански народи и на първо мѣсто — Сърбия. Презъ 1875 г. като редакторъ на „Знаме” Ботевъ застѫпва гледището, че българскиятъ народъ може и самъ да се освободи — така е мислѣлъ и Левски. Друга отлика между Каравеловъ и Ботевъ личи и въ държането имъ по въпроса за сръбската пропаганда въ западнитѣ краища. Каравеловъ отричалъ опасностьта отъ тази пропаганда; отричалъ и това, че въ тази пропаганда има пръстъ сръбското правителство. Ботевъ, напротивъ, държи отговорно за тази пропаганда сръбското правителство. Но тъкмо това обстоятелство прави възможно авторството на Ботева и на заключителната мисъль. Той се отнасялъ много подозрително къмъ сръбското правителство, както и къмъ всички правителства изобщо, но не и къмъ сръбския и хърватския народи. Възможность за сближение на южнославянскитѣ племена той не е отричалъ нито като съредакторъ въ в. „Независимость”, нито по-късно, като редакторъ на „Знаме”. Въ това отношение заслужава да спремъ вниманието на читателя върху дописката въ „Знаме” отъ Цариградъ, 21 януарий 1875 г. Тази дописка, ако не е проредактирана отъ Ботева, писана е изцѣло отъ него. А въ нея четемъ: „В онова сѫщото време, когато „Независимость”, нейнитѣ единомишленици, вие сами и въобще всичката наша емиграция, проповѣдваше съюзъ между южнитѣ славянски племена” и т. н. Дописникътъ, както виждаме, включва и Богева между тия, които сѫ проповѣдвали съюзъ между южнославянскитѣ племена и той не е реагиралъ срещу това включване. Думитѣ „вие сами” се отнасятъ до епохата на „Независимость”, което личи и отъ употрѣбата на минало несвършено време — „проповѣдваше”, а не проповѣдва. Разбира се, може Ботевъ и устно да е проповѣдвалъ тия идеи, особено следъ разгрома на революционната организация, когато сближението съ останалитѣ балкански народи се е рисувало, може би, като единствено срѣдство за избавление отъ чуждото иго. Съответното мѣсто отъ дописката говори, че и Ботевъ се е придърѫалъ въ тия възгледи за отношението между балканскитѣ народи, които сѫ развити въ уводната статия.
Подъ „писалище на печата” се разбира турската цензура на българскитѣ периодични издания.
Ботевъ не е допускалъ споразумение съ гърцитѣ, затова вмъкването и на гърцитѣ е вѣроятно Каравелова работа.
12) З. п. — Печ. въ „Нез.” год. IV, бр. 31.
Мисъльта на Ботева за особения характеръ на българския народъ като основа за политическата му, социална и културна дейность, намѣрила мѣсто въ „Тѫпанъ” и „Дума”, е повторена и тукъ.
566
13) З. п. — Печ. въ „Нез.”, год. IV, бр. 32. Мисъльта, че развитието на индустрията е невъзможно безъ политическа свобода, че изобщо подобрение въ поминъка не е възможно безъ свобода и сигурность за живота, е развивана не веднажъ и отъ Ботева и отъ Каравелова. Освенъ по стилъ и езикъ, за авторствота на Ботева тукъ говори и обстоятелството, че презъ това време Каравеловъ вече се носи съ мисльта да напусне революционното поприще и се отдаде на просвѣтна дейность, като свързва тази си дейность съ възможностьта чрезъ нея народътъ да се издигне на по-високо стѫпало въ материално отношение. Следователно, ако Каравеловъ е могълъ да се мири съ възгледъ като този, прокаранъ въ статията (понеже и той е живѣлъ съ него), все пакъ нему не би му достигналъ патосъ и енергия, за да го развие , и защити съ онази страстность, която виждаме тукъ. Теориитѣ на Джонъ Стюартъ Милъ (1806—1873) се привеждатъ като ирония. Известно е, че този английски мислитель е билъ привърѫеникъ на идеята за крайни социални реформи, но въ сѫщото време е поддърѫалъ, че съвременото нему обшество може да запази напълно своя строй, въпрѣки тия реформи. Реформитѣ собствено трѣбва да засегнатъ разпредѣлението на благата, но не и производството. Производството си остава, споредъ Миля, независимо отъ социалнитѣ и политически условия и следователно то може да се организира при всички условия. Въ този именно смисълъ Ботевъ говори, че теориитѣ на Дж. Ст. Миля намиратъ последователи, защото авторътъ на статията въ „Левантъ Таймсъ” поддържа, както виждаме, че индустрията можела да се развие и въ Турция, въпрѣки политическото безправие, което царува въ тази страна. Достатъчно е само да се премахне невежеството. Вѣроятно Ботевъ е познавалъ Миля по превода на Чернишевски, а презъ 1874 г. въ вестникъ „Европа” била напечатана статия отъ Росселъ „Дж. Ст. Милль”.
Отъ друга страна, като се отдаде на просвѣтителска дейность съ цель да помогне на българския народъ да се издигне материално, безъ да гледа на политическото ноложение въ тогавашна Турция, Каравеловъ застава или най-малко се доближава до гледището на Миля, което тукъ косвено е осмѣто.
Колкото до „какинитѣ Доцинитѣ сладки думи! и пр.”, съ които завършва статията, тѣ сѫ взети отъ народна пѣсень, два стиха отъ която сѫ взети за мото на единъ отъ подлистницитѣ „Знаешъ ли ти кои сме?”
14) 3. п. — въ Печ. „Нез.”, год. IV, бр. 33. Съ вмъкване имета на френския писатель Фенелонъ (1651—1715) Ботевъ иска да каже, че авторътъ на статията за свободата на печата, помѣстена въ „Turquie”, се занимава съ фантазии.
567
15) З. п. — Печ. въ „Нез.”, г. IV бр. 40. Казаното отъ Н. В. (султана) на Мариновича е станало вѣроятно при посещението на Мариновича въ Цариградъ. Иванъ (Јован) Мариновичъ (1821—1893) е билъ председатель на министерския съветъ 1873 и министъръ на външнитѣ дѣла въ Бѣлградъ. Въ в. „Право”, бр. 30 (7 дек. 1873) настоятелството на „Бълг. Макед. дружина” и Бълг. благог. братство „Просвѣщение” съ дата 1 дек. 1873 г. молятъ Мариновича, изказвайки уважение къмъ неговата личность и разбирания, да направи възможното за прекратяване на раздоритѣ между сърби и българи. Това може да се постигне, като се прекрати политиката на предшествуращитѣ го сръбски кабинети къмъ българитѣ, т. е. да се прекрати сръбската пропаганда всрѣдъ нашитѣ сънародници. Българитѣ се надѣватъ, че това може да стане. Но надеждата не е почивала на нищо, защото Мариновичъ е билъ фактическиятъ съветникъ на князъ Михаила по външно политически въпроси.
Името на Папакостопулосъ е приведено повече за ирония. В-къ „Видов дан” придалъ голѣмо значение на обстоятелството, че нѣкой си гръкъ Папакостопулосъ превелъ Софокловата драма „Антигона” на сръбски езикъ, което въ очитѣ на Ботева и на Каравелова било смѣшна работа.
16) З. п. — Печ. въ „Нез.”, год. IV бр. 45. И тукъ ще повторимъ, че Ботевъ е отдавалъ извънредно голѣмо значение на финансовитѣ затруднения на Турция.
Янъ Собиески (1624—1696) полски краль, разбилъ турцитѣ прй Хочинъ (1673), а следъ туй при Виена (1683), гдето разгромилъ 300,000 турска армия.
17) З. п. — Печ. въ „Независимость” год. IV, бр. 46.
Князъ Михаилъ Обреновичъ (1828—1868). Рано встѫпилъ на престола като сръбски князъ, но презъ 1842 год. билъ изгоненъ отъ Сърбия. Втори пѫлъ станалъ сръбски князъ презъ 1860 г. Презъ негово време станалъ договора между „Добродетелната дружина” въ Букурещъ и Сърбия за образуване на Югославянско кралство. Сключилъ обаче договоръ и съ Гърция и Ромъния за подѣлбата на България. Голѣмъ дипломатъ, той успѣлъ да се освободи отъ турскитѣ гарнизони въ Сърбия, смѣтналъ това за достатъчна придобивка за момента и се отказалъ да воюва съ Турция, което отъ българско гледище се смѣтнало като измѣна на славянското дѣло. Билъ убитъ въ мѣстностьта Топчи-дере, близко до Бѣлградъ. Въ убийството му билъ обвиненъ и нашия Л. Каравеловъ, който поради това стоялъ затворенъ въ Буда-Пеща (Унгария) около 7 месеца.
18) З. п. — Печ. въ „Нез.” год. IV, бр. 49 (21. IX. 1874).
568
Кара-Георги, известенъ още подъ името Георги Петровичъ (1766—1817), водитель на сръбското въстание (1804) срещу турцитѣ, станалъ глава на сръбската държава, а отъ тамъ и начинатель на династията Карагеоргиевичъ.
За Мехмедъ-Али-паша, нареченъ още египетски, вижъ II, 345.
Логиката на Берона (Василъ хаджи Стояновъ) отъ Котелъ е излѣзла въ Виена презъ 1861 г. Това е първата логика, писана на български езикъ. Василъ X. Стояновъ е билъ лѣкарь и преподаватель по естествена история въ българската гимназия въ Болградъ. Следъ Освобождението е живѣлъ въ Търново. И на други мѣста Ботевъ споменува логиката на Берона и то подигравателно. Той е смѣталъ, че за българския народъ, въ положението, въ което е билъ, не сѫ нужни логики, а вестници и апостоли. Философията на Кюлъ-Боклука ще рече философията на Иванъ Найденовъ, редактора на в. „Право”. (II, 310).
Подъ Войниковитѣ Заберегановци вѣроятно Ботевъ разбира героитѣ въ драматичнитѣ произведения на Войникова, като употрѣбява тази дума въ смисълъ на чревоугодници.
19) З. п. —Печ. въ „Свобода”, год. II, бр. 50. Карагьозооглу ни е познатъ вече изъ томове (I и II, 317). Хайдаръ-бей и Дервишъ-аа, както личи отъ самата дописка, сѫ турски голѣмци въ Търново.
20) З. п. — П. въ „Свобода”, год. III, бр. (26. VIII. 1872),
21) З. п. — Печ. въ бр. 9. Фразата да „проливаме отъ радость горчиви сълзи” напомня нѣкои изрази отъ началото на „Седмодушни нотабилски тарафъ” (II 32). За Григорий Червено-доростолски гл. (II 320).
22) З. п. — Печ. въ бр. 12. За X. Никола гл. (II 327—328).
За Стоилъ — (II 297). За Чорапчиевъ II. (297).
23) З. п. — Печ. въ бр. 16. Вѣроятно става дума за Махмудъ Недимъ-паша (гл. II 316). Дѣдо Райчо Блъсковъ (II 304—305) е билъ разсърденъ отъ многобройнитѣ бележки на Л. Каравеловъ за неговото „Училище” въ „Свобода”, год. III (1872), броеве 9, 11, 12, 15, 16, 17, 20 и т. н. Въ единъ отъ тия броеве четемъ, че дѣдо Блъсковото „Училище” се издава за срамъ и за безчестие на българския народъ и за развращаване на нашитѣ деца и т. н. — (бр. 17, 21 окт. 1872). Дѣдо Райко Блъсковъ отговорилъ на тия нападки въ сп. „Училище”, год. II (1872), кн. 24, подъ заглавие „Отговоръ върху отговоръ”.
„И ние знаемъ — четемъ въ бележката на дѣдо Блъсковъ по адресъ на Каравелова — че лъжете българитѣ у Влашко, като имъ вземате паричкитѣ за вѣтъра, но що ни е грижа? . . . И понадолу пита Каравелова, не е ли срамота да издава такъвъ
569
боклукъ като в. „Свобода”. Нарича го „сръбска подлизурка”, „слѣпо орѫдие на чужденцитѣ”. Българитѣ имали нужда отъ прочитане. „Чувате ли, бай Либене? — завършва бележката — оставете хората на мира”, защото въ България нѣмало хора да слушатъ Каравеловскитѣ убеждения и т. п. Съ фразата „дѣдо Блъсковъ е захваналъ да се побратимява съ „Дунавъ” Ботевъ иска да каже, че си служи съ сѫщитѣ аргументи противъ революционеритѣ, съ каквито си служилъ и официалниятъ органъ на русчукския валия.
24) З. п. — Печ. въ бр. 8. Графъ Байстъ е билъ министъръ на външнитѣ дѣла въ Австро-Унгария презъ 1867 г.
25) З. п. — Печ. въ в. „Свобода”, бр. 10 (II. XI. 1872). Похвалитѣ за Абдулъ Рахманъ-паша сѫ, разбира се, ирония. Султанъ Мустафа I е живѣлъ презъ 17-я вѣкъ (1591 —1639). Изоставилъ управлението на империята на своя готвачъ.
26) З. п. — Печ. в. „Независимость”, год. III бр. 23. (23. II. 1873). Изброенитѣ въ края на дописката лица, дали рушветъ, сѫ действителни.
27) З. п. — Печ. въ бр. 27, Пловдивъ 14 м.
28) З. п. — Печ. въ сѫщия вестникъ бр. 28.
29) З. п. — Печ. въ бр. 30.
30) З. п. — Печ. въ бр. 38.
31) З. п. — Печ. въ бр. 41. Южнославянскиятъ пансионъ въ Николаевъ е издърѫанъ съ срѣдства на руското правителство. Въ него сѫ се учили много българчета. Завежданъ е билъ отъ българина Тодоръ Минковъ.
32) З. п. — Печ. въ бр. 42. Става дума за опита на българскитѣ революционери да убиятъ гръкомана X. Ставре. Този опитъ — излѣзналъ несполучливъ, — даде поводъ да бѫдатъ арестувани и заточени доста българи: Атанасъ Узуновъ, Стоянъ Заимовъ, Петъръ Берковски и др. Узуновъ е билъ замѣстникъ на Левски. Понеже съ него били заточени доста лица (25), мълвата е била, че той е говорѣлъ повече предъ турскитѣ власти, отколкото е трѣбвало. Поради това въ „Незав.” срѣщаме нападки срещу него.
По-късно се видѣло, че държането му било добро и въ „Знаме” отношението на Ботева къмъ него е съвършено друго. Въ дописката се говори за нѣкой си Узуновъ съвършено съзнателно: Редакцията иска да каже, че покушението срещу X. Ставре не изглежда отъ революционната организация.
33) З. п. — Печ. въ бр. 46. Георги ефенди е гръцкиятъ краль Георги I, нареченъ ефенди, поради особената близость презъ оная епоха между гърцитѣ и турцитѣ. Близостьта се е дължала на опита на гърцитѣ да спечелятъ Турция на своя страна, следъ като българитѣ бѣха провъзгласени за схизматици. Въ успѣха на
570
българитѣ гръцкитѣ политици видѣха влияние на Русия и като противовесъ на това се опитаха да се сближатъ съ Турция. Изразъ на това бѣ ордена, който краль Георги даде на султана. Поради туй въ дописката той е нареченъ Георги-ефенди, съ което иска да каже, че гръцкиятъ краль се е потурчилъ, а султанъ Азисъ е нареченъ киръ Азисъ. Кандиотската кръвь е кръвьта на възстаналитѣ гърци критяни (кандиати) презъ 1866—68 г. Разбира се, тукъ се говори въ ирониченъ смисълъ.
34) З. п. — Печ. въ бр. 48.
35) З. п. — Печ. въ бр. 49. Забележителна е леснотата, съ която Ботевъ минава отъ конкретни явления къмъ най-отвлѣчени въпроси. Той осмива тукъ известни възгледи отъ общъ (философски) характеръ, като този за безсмъртието на душата, като свързва този възгледъ съ името на човѣкъ, чиято дейность има и политическо значение. Основательтъ на руското славянофилство Хомяковъ (Алексей Степановичъ) (1804—1860) е авторъ на редица богословски съчинения, математикъ по образование, проявилъ се още като публицистъ, историкъ, философъ и поетъ. Като поетъ е билъ слабъ. Въ „Тѫпанъ” като легенда на приложената по-горе карикатура е цитиранъ куплетъ изъ стихотворението му „Орелъ”.
Тъй като нито единъ отъ въртещитѣ се около „Тѫпанъ” българи (Д. Ценовичъ, Кирякъ Цанковъ, Ив. Мънзовъ) не е знаелъ руски езикъ презъ оная епоха, цитатътъ и идеята за карикатурата сѫ дѣло на Ботева.
Михаилъ Погодинъ (1800—1875) е другъ славянофилъ, за който става дума въ първия томъ отъ настоящитѣ съчинения. За Катковъ — въ т. II, 326. Леонтиовъ Мих. Павловичъ (1822—1875) е сѫщо славянофилъ и известно време е билъ чиновникъ въ руското посолство въ Цариградъ. Съредакторъ съ Каткова (II, 326) на „Моск. Вѣд.” Палацки Франтишекъ (1798—1876) е чехски деятель (историкъ и публицистъ), водитель на старочехската партия. Съ думитѣ „за необходимостьта на чехскитѣ очила” вѣроятно се напомня за нѣкое отъ творенията на Палацки. За Д-ръ Суботичъ, който е писалъ за славянитѣ въ Япония, у насъ не могатъ да се намѣрятъ сведения.
Адамъ Чарторижски (1770—1861) князъ, билъ единъ отъ крупнитѣ деятели за освобождението на Полша. Училъ се въ Англия и станалъ привърѫеникъ на английския конституционализъмъ. Билъ близъкъ съ руския императоръ Александъръ I, като се надѣ-
571
валъ да използува тази близость за подобрение положението на Полша. Следъ несполучливото въстание за освобождение на Полша (1830) Ч. избѣгалъ въ Парижъ, дето стоялъ въ центъра на полската емиграция.
36) З. п. — Печ. въ бр. 50. Дали Начо Планински действително извършилъ приписваното му деяние, това не можемъ да кажемъ. Въ всѣки случай Мих. Грековъ следъ Освобождението е отдавалъ на други лица предателството. Много е вѣроятно сведенията, които по това сѫ достигнали до редакцията на „Независнмость”, да не сѫ били точни. За Начо Планински вижъ II, 309—310. Стефанъ Арнаудовъ се споменува още веднажъ въ допискитѣ и то като ухо на турцитѣ. Следъ това името му изчезва отъ стълповетѣ на „Независимость”, което показва, че сѫщиятъ, вѣроятно, не е билъ русенецъ по рождение и е измѣнилъ мѣстожителството си. Нареченъ е Арнаудовъ II, за разлика отъ туркофила-габровецъ Христо Арнаудовъ, който е минавалъ за Арнаудовъ I.
Съпругата на Гилдебранда значи нищо, защото Гилдебрандъ е сѫщото лице, което Ботевъ споменува въ „Будилникъ”, т. е. папа Григорий VII (II, 310).
37) З. п. — Печ. въ бр. 52. Поменатитѣ имена сѫ ни познати отъ т. II.
38) З. п. — Печ. въ „Независимость”, год. IV, бр. 3 (10. X.1873.). Статията, която е разсърдила Ботева, е печатана въ „Право” бр. 28 (21 септ. 1873 г.). Въ нея четемъ, че в. „Независимость” бере душа, че Л. Каравеловъ никога не е билъ по-жалъкъ и по-смѣшенъ, че оставялъ попрището си, напуснатъ го и привърженицитѣ му, „разбойницитѣ и развратницитѣ” покрай Дунава и Сава. Редакцията на „Право” виждала, че падатъ тия, които се занимавали съ „хиляди черни и злонамѣрени интриги”, но се въздърѫала да говори, защото не искала да говори съ хора, къмъ които питае „дълбоко презрѣние и отвращение”. Следъ това се разправя за възраждането на народа и за противоположнитѣ стихии, които започнали да бушуватъ всрѣдъ източнитѣ народи. Та дори до „комунистскитѣ и всички други луди и мрачни тежнения и идеи”; народътъ изпадналъ „въ хаоса на разнитѣ извратителни влияния”. Въ този моментъ „авантюристи нѣкои и люде, подадени на разни революционни вѣтрове въ Европа”, намислили да се възползуватъ отъ положението на българския народъ и като повдигнатъ въстание, да спечелятъ богатство и име, да добиятъ министерски и княжески мѣста и пр. Самозванитѣ . . . деятели на революцията намѣрили привърѫеници всрѣдъ разбойницитѣ и вагабонтитѣ, въ „демагого-разбойническо сборище”, въ хора, тънещи въ „пиянство и развратъ” . . . „Това сѫ славнитѣ български хѫшове, поди-
572
вѣли въ варварщината си, въ пиинството си и въ разврата си и изгнили въ гнуснитѣ си болести”, „свине, които съ смраднитѣ си муцуни” ровяли въ безценни камъни. Следватъ още много гадни думи по адресъ на Каравелова и „съдружие”.
39) З. п. — Печ. въ бр. 4. Въ статията отъ 22 май 1875 („Знаме”, бр. 17) мисъльта, изказана въ началото на дописката, е повторена току-речи съ сѫщитѣ думи. Глед. фразата: „Заедно съ цивилизацията . . . и пр.
40) З. п. — Печ. въ бр. 5.
41) З. п. — Печ. въ бр. 8. Тази дописка е интересна въ биографично отношение: тя ни разкрива голѣмата отзивчивость на автора ѝ. Нека читательтъ сравни първата фраза отъ нея съ началото на 119 заглавие, за да се убеди, ако има нужда отъ това, че въ двата случая борави едно и сѫщо перо.
42) З. п. — Печ. въ бр. 9.
43) З. п. — „ „ бр. 10. Радославовъ (Радъ) отъ Горна Орѣховица, виденъ комитетски деятель. Не можемъ да се спираме върху въпроса, точно по какви причини е билъ арестуванъ.
44) З. п. — Печ. въ бр. 11. Подъ астрономия и астрономи се разбира шпионство и шпиони, поради туй, че комитетитѣ били наричани отъ турцитѣ „комети”.
45) З. п. — Печ. въ бр. 12. 1874. Вълко Нейчовъ отъ Русе. Многобройнитѣ му статии преди Освобождението сочатъ на характеръ, който не може да мине безъ да кади тамянъ на голѣмцитѣ и на силнитѣ на деня изобщо. Такъвъ характеръ не можеше да не бѫде противенъ на Ботева. Но даже и Вазовъ пише за Вълко Нейчова:
Е, добре; но ази гледамъ
— Честно сърдце въ тебъ не бий,
И високо изповѣдамъ,
Че измѣникъ въ тебъ се крий
Ако наш’тѣ мѫки, рани,
Ти да бѣше сподѣлилъ,
То къмъ нашитѣ тирани
Толкосъ нѣженъ не би билъ.
Цитираме само два куплета изъ стихотворението „Потрѣбно размишление” (посвещава В. Нейчову), печ. въ в. „Нова Бѫлгария”, год. I (23 дек. 1876,) бр. 55.
Подъ черта редакц. (т. е. Стефанъ Стамболовъ, М. Д.) по поводъ Вазовото стихотворение бележи: „Тия стихове сѫ нагласени по поводъ на статията подъ сѫщото название, напечатана у 27 брой на в. „Напредъкъ”. В. Нейчовъ е такъвъ, както го въспѣва поетътъ. Въ Русчукъ той бѣше блюдолизецъ на Асимъ-паша, отъ когото са надѣваше за голѣма нѣкоя служба.”
57
Следъ Освобождението Вълко Нейчовъ е билъ дълги години народенъ представитель.
46) З. п. — Печ. въ бр. 13. Смисълътъ на дописката ще ни стане ясенъ, ако знаемъ, че презъ това време турското правителство спрѣло и в. „Право”. Въ дописката се загатва за изчезването и на Утинъ. Кой е този Утинъ? Фамилното му име ни подсѣща, че той е русинъ. Най-близко до ума е, че въ случая е дума за Евгений Утинъ, който презъ 1877 г. печатилъ въ „Вѣстникъ Европы” „Письма изъ Болгаріи”. Но отъ писмата се вижда (изданието отъ 1879 г. стр. 80), че той е стѫпилъ за първи пѫть въ България презъ 1877 г. По-скоро писаното трѣбва да отнесемъ за Николай Утинъ (1845—1883), руски революционеръ, който презъ 1862 г. станалъ членъ на дружеството „Земля и Воля”, а презъ 1863 г. емигриралъ въ Лондонъ. Задочно осѫденъ на смърть, той е билъ принуденъ да се крие отъ руската тайна полиция. Допускамъ, че Ботевъ, който е билъ въ връзка съ рускитѣ революционери, нарочно е упоменалъ името на Утина, като изгубенъ въ Турция, съ цель да заблуди руската полиция.
47) З. п. — Печ. въ бр. 14. Кличанъ е билъ австрийски консулъ, а Каличъ — белгийски. Кличанъ, Каличъ, Ернестъ и Владимиръ Ерошевски сѫ посочени като близки на Абдулъ-Рахманъ-паша.
48) З. п. — Печ. въ бр. 14. Турското правителство е протакало твърде дълго решението на черковния въпросъ, като се доближавало ту до едната отъ спорещитѣ страни, ту до другата. Отъ дописката се вижда, че презъ тая епоха то е искало да угоди на руската политика и да помири българитѣ съ гърцитѣ. Отъ тамъ е идѣла и заплахата му къмъ българитѣ — да си вземе фермана.
49) З. п. — Печ. бъ бр. 15. Дописката ни рисува единъ моментъ отъ вѣковнитѣ борби.
50) З. п. — Печ. въ бр. 16.
51) З. п. — Печ. въ бр. 18.
52) З. п. — Печ. въ бр. 19.
53) 3. н. — Печ. въ бр. 20. По тонъ тази дописка напомня „Преобразованията въ Турско” (II, 60).
54) З. п. — Печ. въ бр. 21.
55) З. п. — Печ. въ бр. 22. За дѣдо Аверкия вижъ (II, 333)
56) З. п. — Печ. въ бр. 23. Най-новитѣ издирвания показаха, че попъ Кръстю действително билъ станалъ официаленъ, т. е. редовенъ шпионинъ.
57) З. п. — Печ. въ бр. 25.
58) З. п. — Печ. въ бр. 26.
59) З. п. — Печ. въ бр. 28.
60) З. п. — „ „ „ 29. Касае се за посещението, което младиятъ сръбски князъ Миланъ направилъ на султана презъ 1874 г. Ботевъ ни рисува това посещение въ иронична свѣтлина. „Дворци-
574
тѣ на Мемишъ-паша” значи затвора. По-нататъкъ заслужава да се отбележи съвършено различното отношение на дописника къмъ дѣдо Григория Червено-Доростолски и къмъ дѣдо Симеона Преславски. Дѣдо Симеонъ почина 1938 г. въ Варна на 98 години.
61) З. п. — Печ. въ бр. 30. „Въ една отъ подирнитѣ си дописки азъ бутнахъ такъвъ единъ въпросъ.” Така започва дописката. Статията въ „Знаме” отъ 21 дек. 1874 г. започва: „Въ миналия брой на вестника си ни бутнахме една струна и пр.”
62) З. п. — Печ. въ бр. 33. Хрѣнътъ като срѣдство за опомняне е използуванъ и въ подлистника „Знаешъ ли ти кои сме” (II, 154—169).
63) З. п. — Печ. въ бр. 33.
64) З. п. — Печ. въ бр 34. Когато пише единъ човѣкъ, макаръ и въ най-различни области и по различни поводи, все ще се намѣрятъ изрази, които съвпадатъ. Фразата отъ тази дописка : „И наистина, като погледне човѣкъ” (161 стр.) е повторена въ „Знаме”. Гл. 221 стр. отъ наст. томъ, 16 редъ отдолу.
65) З. п. — Печ. въ бр. 34. Изразътъ „надумали агата” е поставенъ въ кавички, защото е употрѣбенъ по-рано въ в. „Будилникъ” (II 220).
66) З. п. — Печ. въ бр. 35. Изразътъ „играе безъ гащи” срѣщаме най-напредъ въ увода къмъ „Българска народна пѣсень” (II, 91). Подъ докторитѣ отъ 1873 год. — Ботевъ разбира френскитѣ демократи начело съ Марата и Робеспиера, които презъ казаната година взели властьта и въвели въ Франция демократично републиканска форма на управление. Изказанитѣ мисли за просвѣщението, индустрията, търговията и т. н. сѫ развити и въ уводнитѣ статии, печатани тукъ и взети изъ в. „Независимость”.
67) З. п. — Печ. въ бр. 36.
68) З. п. — Печ. въ бр. 37.
69) З. п. „ „ 39.
70) З. п. „ „ 39.
71) З. п. — Печ. въ бр. 41. Дѣдо Добровичъ или Добровски Иванъ (1812—1896) е отъ Сливенъ. Следъ руско-турската война (1829 год.) се преселилъ въ Бесарабия. Училъ се при знаменития гръцки педагогъ Каири. На Добровски приписватъ организирането на българскитѣ ученици въ „Славяно-българско ученолюбиво дружество” (1836). Редактиралъ и издавалъ списание „Мирозрение” (въ Виена и Букурещъ) и както личи отъ бележката, много бедствувалъ. Асимъ-паша е нареченъ чиракъ на Митхадъ-паша. Димитраки-ефенди е третиранъ отъ Ботева и като турски шпионинъ. Името на Димитраки се срѣща много често въ емиграционната журналистика. Билъ е паспортенъ приставъ въ Русчукъ.
72) З. п. — Печ. въ бр. 43. Забележката отъ редакцията тукъ е направена тъ самия Ботевъ.
575
73) З. п. — Печ. въ бр. 43. За Нури бей срѣщаме дописки и въ други български вестници и въ други броеве на Каравеловитѣ вестници — „Свобода”, год. II, бр. 12, „Незав.и год. III, бр. 30 и т. н.
74) З. п. — Печ. въ бр. 44. Хюсеинъ Авни-паша си отмъщавалъ, иска да каже дописникътъ, заради туй, че билъ разбитъ при Грахово (II, 295—296).
75) З. п. — Печ. въ бр. 44. За Хорозовъ вижъ II. Пакъ загатва за кражбата на Антонъ Парушевъ (II 323—32). Бележкитѣ отъ редакцията сѫ явно отъ Л. Каравеловъ.
76) З. п. — Печ. въ бр. 46.
77) З. п. — Печ. въ бр. 47. За Дорчо-ефенди вижъ II, 312—313.
78) З. п. — Печ. въ бр. 47. Николай Павловичъ е рускиятъ императоръ Николай I (1796—1856). Авторътъ събралъ имената на финансовитѣ князе и барони току-речи отъ всичкитѣ страни, не е забравилъ и Хиршъ, който още въ началото на 70—75 год. на м. в. построи желѣзницата Бѣлово—Цариградъ. Интересно е, че полско-руското споразумение се обосновава съ туй, че самиятъ руски народъ е захваналъ да търси отъ правителството сѫщото, което търсятъ и поляцитѣ, т. е. обосновава се съ нараждането на демократичнитѣ сили въ славянската империя.
79) З. п. — Печ. въ бр. 50. Климентъ Браницки е Василъ Друмевъ (1838—1901) отъ Шуменъ, свършилъ духовна семинария въ Одеса, билъ въ легията на Раковски въ Бѣлградъ, авторъ на повестьта „Нещастна фамилия” и драмата „Иванку убиецътъ на Асеня” (1872). Презъ 1874 год. приелъ духовно звание. Следъ освобождението игралъ политическа роля.
80) З. п. — Печ. въ бр. 50. За Кисимото изречение „работи и се надѣвай” вижъ втория томъ.
81) З. п. — Печ. въ бр. 50. Не е уяснено на що се дължи затварянето на д-ръ Георги Мирковичъ. Както личи отъ писаното отъ Ив. Кършовски (в. „Еленска Защита”, год. XV, бр. 745 (13 юлий 1940) Мирковичъ е билъ натоваренъ съ особена мисия отъ турското правителство — да привлѣче рѫководнитѣ личности всрѣдъ българската емигряция въ Ромъния въ организация, която да се издържа парично отъ турското правителство (целѣло се да се разнебити революционната организация). Съ тази задача той обиколилъ редица ромънски градове, но не успѣлъ. Завърналъ се въ Турция, билъ арестуванъ и заточенъ, отдето билъ пуснатъ следъ Освобождението. Изпадналъ въ мистицизъмъ, той, следъ Освобождението, е редактиралъ вестници, въ които развивалъ окултни схващания. Василъ Ионковъ билъ заточенъ по обира на турската поща въ Арабаконакъ, септемврий 1872 г.
576
82) З. п. — Печ. въ „Независимость”, год. IV, бр. 52 (12.X. 1874). Поводъ за тази дописка е дало решението на Каравеловъ да прекрати издаването на „Независимость” и да се отдаде на просвѣтна работа. Въ опита си да убеди Каравелова да продължи свещеното дѣло Ботевъ неволно ни е разкрилъ толкова хубави черти на своята личность, щото съ право трѣбва да гледаме на тази дописка като на изповѣдь отъ негова страна.
83) Печ. въ „Знаме”, бр. 1 (1874).
84) Печ. въ бр. 2. Заслужава да се отбележи, че въ общитѣ усилия за освобождение на сърби и българи Ботевъ мисли, че инициативата трѣбва да принадлежи на първитѣ, като политически организирани. Тази мисъль е прокарана и въ заглавие 15-то (стр. 57 на настоящето издание). За Зворникъ и Сакра — градове въ Босна, следете политическитѣ прегледи.
85) Печ. въ бр. 3. Когато става дума за теченията между нашата емиграция по въпроса за Балканската конфедерация, трѣбва да кажемъ, че имаше известна разлика между Каравелова отъ една страна и Левски и Ботевъ — отъ друга. И тримата бѣха за конфедерация на балканскитѣ народи, но Левски и Ботевъ мислѣха, че българскиятъ народъ може и самичъкъ да направи опитъ да се освободи, а Конфедерацията да дойде като резултатъ на това освобождение. Разбира се, ако нашиятъ народъ бѫде подпомогнатъ отъ останалитѣ балкански народи, толкова по-добре. Каравеловъ не отиваше до тамъ: той мислѣше, че българскиятъ народъ може да се освободи само при помощьта на другитѣ балкански народи. Това значеше, че свободата на нашия народъ ще се роди изъ Балканската конфедерация. Привърженицитѣ на това течение сѫ конфедералисти въ тѣсния смисълъ на думата. Ботевъ и Левски не стоеха на това гледище, макаръ и да поддърѫаха, че при известни условия конфедерацията на Балкана може да се осѫществи. Метернихъ, за чиято система става дума, е австрийскиятъ държавникъ Меттернихъ (1773—1859). Въ борбата между феодализма и новото гражданско (бурѫоазно) общество той е билъ краенъ защитникъ на феодалния строй. Голѣмъ дипломатъ и интригантъ, той е игралъ най-голѣмата роля въ историческия виенски конгресъ (1815).
86) Печ. въ бр. 3. Лука Вукаловичъ (1823—1873), участвувалъ въ редица стълкновения между Турция отъ една страна и Черна-Гора и Босна и Херцеговина — отъ друга. Участвувалъ и въ въстанието въ Източна Херцеговина, което е траяло до разбиването на Авни-паша отъ черногорцитѣ при Грахово презъ 1858 г. Презъ 1861 г. той е отново начело на Херцеговинското въстание. Презъ
577
1864 г. прави опитъ за ново въстание, но не успѣлъ. Починалъ въ Русия.
87) Печ. въ бр. 4. „Дружество за разпространение полезни знания” било основано отъ Л. Каравеловъ. При отказа на последния отъ революционна дейность (1874), „Дружеството” излѣзло съ своя програма за издаване на в. „Знание”. Въ програмата се казва, че въ „Знание” нѣма да се допускатъ статии отъ политически характеръ. Тази стѫпка въ живота на Каравелова доведе до скарване между него и Ботева, а оттамъ и до разцепление на емиграцията или по-точно — на революционната партия. Каравеловъ мина на страната на просвѣтителитѣ. Подъ „святитѣ отци на втората французка революция” Ботевъ разбира течението на Марата и Робеспиера, което взе властьта презъ 1793 год. Това бѣ крайно демократичното течение въ Френската революция. Презъ първия периодъ на революцията начело стоеха жирондисти, представители на търговското съсловие и на фабрикантитѣ.
88) Печ. въ бр. 5. Вижда се, че Ботевъ отначало е погледналъ на „Тайния Комитетъ” като на революционна организация. Байстъ е австрийски министъръ, инициаторъ за дипломатическото въздействие на европейскитѣ сили върху Ромъния. Когалничано Михаилъ (1817—1891) е билъ ромънски министъръ-председатель, когато минала Хаджи-Димитровата чета (1868). Подъ „колективната плесница” се разбира натискътъ, който европейскитѣ сили упражнили върху ромънското правителство по поводъ организиране на български чети на ромънска територия.
89) Печ. въ бр. 6. Подгорица е градъ въ Черна-гора. Звѣрствата, за които става дума, сѫ извършени отъ турци близко до Подгорица. Севастополъ, т. е. Кримската война (1853—1856); Садова, т. е. пруско-австрийската война (1866). Селферино (Солферино), т. е. френско-италианската война 1859 г. Седанъ (града, дето се реши френско-пруската война (1871).
90) Печ. въ бр. 7.
91) Печ. въ бр. 8. Сравнения и изрази, които срѣщаме въ 3 заглавие: седѣли до главата на болния.
92) Печ. въ бр. 9. Титъ (Флавий), (41—81 сл. Р. Хр.) римски императоръ, който въ 70 год. разрушилъ Ерусалимъ. Билъ развратенъ и жестокъ. Положението на евреитѣ е било много тежко презъ време на тия войни. Навуходоносоръ — вавилонски царь. Спартакъ единъ отъ най-героичнитѣ образи на древностьта. Водитель на въстанието на робитѣ въ Римската империя (73—71 г. пр. Р. Хр.). Многократното разбиване на римскитѣ легиони отъ Спартакъ сочи на несъмненъ воененъ талантъ у него. Но по редица причини движението
578
на робитѣ било осѫдено на неуспѣхъ и следъ две годишна геройска борба армията на Спартакъ била разбита. Той падналъ убитъ въ последното голѣмо сражение съ римскитѣ легиони (71 г.).
93) Печ. въ бр. 10. Товия, израилтянинъ, преследванъ много отъ асирийцитѣ. Рѣдка нравствена личность.
94) Печ. въ бр. 11. Енгель е нѣмски ученъ и статистикъ. Неговитѣ трудове сѫ цитирани често въ в. „Независимость”.
95) Печ. въ бр. 12.
96) Печ. въ бр. 13. Изразътъ „да плеснатъ съ рѫце и да се пригърнатъ” срѣщаме и въ „Китайска комедия” (томъ II, стр. 23). Петрониевичъ Аврамъ, р. 1791 г. сръбски държавникъ, и единъ отъ сръбскитѣ политици, който е целѣлъ да привлѣче българския народъ къмъ Сърбия, т. е. който е искалъ щото надеждитѣ на българитѣ върху Русия да бѫдатъ пренесени върху Сърбия. Блазнавацъ Миливое (1824 — 1873), известно време билъ адютантъ на князъ Алекс. Карагеоргиевичъ, после началникъ въ мин. на вѫтр. работи, полковникъ, а 1865 г. воененъ министъръ. Следъ убийството на Михаила билъ, заедно съ Ив. Ристича и Гавриловича, регентъ при малолѣтния князъ Милана, а презъ 1872 председатель на мин. съветъ. Пиемонтъ на Южнославянското обединение се е наричала Сърбия, защото е претендирала да играе сѫщата роля въ обединението и освобождението на южнитѣ славяни, каквато е игралъ Пиемонтъ въ италиянското. Сръбската омладина е широко обществено и литературно течение, което въ нашата страна съответствува на движението на младитѣ. Въ политическо отношение омладината скоро се разпаднала на социалист. и демократична струя.
97) Печ. въ бр. 4. Надеждата на Ботева върху сръбскитѣ, истински, както той ги нарича, патриоти, сѫ били надежди върху крилото на Свѣтозаръ Марковича (1846—1876). Марковичъ се училъ въ Русия и билъ подъ влияние на Чернишевски и Добролюбовъ и е единъ отъ първитѣ сърби социалисти. Редактиралъ е „Рад” и „Будућност”, които Ботевъ споменува на нѣколко пѫти и на които гледа като на истински изразители на интереситѣ на сръбския народъ.
98) Печ. въ бр. 15. Лесепсъ Фердинандъ (1805—1897) е французинъ. Билъ е предприемачъ и дипломатъ. Човѣкъ съ непреклонна воля, той успѣлъ да издействува отъ египетскитѣ власти да построи Суецкия каналъ, за която цель основалъ и дружество. Съ думитѣ „политическиятъ Лесепсъ” иска да каже, човѣкъ който не се спира предъ политическитѣ трудности. Адамъ Станиславъ Нарушевичъ (1733—1796) полски историкъ; обръщалъ внимание най-много на политическата и културна история. Писалъ е поезия безъ особено значение. Писалъ политически сатири, въ които изо-
579
бличавалъ пороцитѣ на съвременното му общество. Неговитѣ сатири сѫ превеждани на руски. Ботевъ ги знае вѣроятно отъ преводи, а може би и отъ полскитѣ емигранти. Нарушевичъ по своитѣ политически идеали билъ демократъ, въставалъ противъ дѣлението на съсловия и привилегии. Въ своитѣ исторически трудове поддърѫалъ, че всичкото обществено зло иде отъ шляхтата (полско чорбаджийско съсловие).
99) Печ. въ бр. 17.
100) Печ. въ бр. 17. Социологътъ Кери Чарлзъ (1793—1879) е американецъ. Занимавалъ се твърде много съ политическа икономия. На руски езикъ е преведено негового „Руководство къ соціальной наукѣ”. СПБ. 1866—67—69). По този преводъ Ботевъ ще да е познавалъ американския социологъ.
101) Печ. въ бр. 18. 1 раховскиятъ пехливанинъ е Хюсеинъ Авни-паша. За Ессадъ-паша вижъ II.
102) Печ. въ бр. 19.
103) Печ. въ бр. 20.
104) Печ. въ бр. 21.
Ванката е попъ Христовъ Иванъ отъ Габрово, писарь въ четата на Хаджи Димитра, човѣкъ съ военно образование (билъ е офицеръ въ руската армия). 3а него Каравеловъ пѣе: „Ти умрѣ юнашки за своето племе и посѣя редомъ за свобода семе.”
105) Печ. въ бр. 22. Брошурата „Български гласъ” е написана отъ Л. Каравеловъ презъ 1872 г., печатана въ Букурещъ, макаръ на корицата да стои Женева. Въ нея Каравеловъ чертае програмата на българското революционно движение, като нагажда къмъ последното и своитѣ федералистични схващания. Тя е интересенъ документъ за историята на българската политическа мисъль.
106) Печ. въ бр. 23. Дервишъ-паша е усмиритель на въстанието въ Херцеговина. Князъ Никола (Никита) черногорски владѣтель, встѫпилъ на престола на 2 августъ 1860 г. Съ Турция е водилъ две войни (1861—62 и 1876 г.) въ съюзъ съ Сърбия. Князъ Каролъ, ромънския князъ. Царь Георги (I) гръцки краль (1845—1913).
107) Печ. въ бр. 24. Фарлей (Левисъ), английски публицистъ. Оригиналната му идея за спасение на Турция е изложена въ една отъ Ботевитѣ дописки: Европейска Турция да бѫде продадена на Русия и на Англия.
108) З. п. — Печ. въ бр. 25 (27. VIII 1875). Тази статия досега не е помѣствана въ съчиненията на Ботева. Допускамъ, че редакторитѣ сѫ се заблудили отъ отдѣлни думи, попаднали въ нея и не въ стила на Ботева. Това обаче се обяснява лесно. Известно е, че презъ августъ 1875 г. Букурешкиятъ комитетъ решилъ да изпрати Ботева въ Русия съ мисия да доведе въ Букурещъ войводата Филипъ Тотю. Но отъ разписката, която Ботевъ е подписалъ на Драгоя Шоповъ, се вижда, че на 20 августъ той е билъ въ Букурещъ, а статията носи дата 23 августъ. Налага се да
580
мислимъ, че той ще да е написалъ набързо тази статия и я е оставилъ на печатаритѣ, които не сѫ могли да разчетатъ правилно нѣкои думи, а заедно съ туй и коректурата е била многа повръхностна. Но ако се поправятъ печатнитѣ грѣшки, нищо не говори, че статията не е писана отъ Ботева. Напротивъ, тя ни поразява съ своята дълбочина. Въ нея сѫ предсказани всички крупни събития, които се разиграха презъ 1876 и 1877 години: Че сръбското правителство не ще може да остане настрана отъ пожара, че Русия сѫщо ще действува, преследвайки свои цели и най-после, при едно въстание на населенията на Балканския полуостровъ, Европа не ще може да гледа на сръбската и руска акции като на чисто заевоевателни, че ще се създаде обществено мнение въ европейскитѣ страни въ полза на въстаналитѣ и т. н. Авторътъ на тази статия е билъ съ орловъ погледъ. Ето и други езикови и стилни съпоставки — които говорятъ за авторството на Ботева. Заградения въ скобки повикъ: „време е” срѣщаме и въ статията отъ 19 юлий (стр. 58 отъ наст. томъ); фразата: „Остава едно: да драснемъ кибрита и подъ свѣтлината на огъня да нагазимъ въ кървавата революция” и т. н. срѣщаме и въ статията отъ 11 ян.: „Изведнъжъ да драсне кибрита на въстанието и да освѣтли свободата на Балканския полуостровъ”.
„Какво нѣмаме? Какво чакаме? Отъ какво се боимъ? Правото, силата и човѣчеството сѫ на наша страна, обстоятелствата сѫ благоприятни, хиляди юнаци на орѫжие въ Босна и Херцеговина и т. н.” Въ статията отъ 26 юлий пъкъ четемъ: . . . „Народътъ е готовъ, обстоятелствата сѫ благоприятни и по-добра помощь отъ тая, която ще да ни укажатъ Черна Гора и Сърбия, е невъзможна и немислима”. Фразата: „лъже се онзи, който мисли така” се срѣща и въ тази статия и въ статията отъ 26 юлий: „Лъже се тоя, който мисли така”. И мисъльта, че явъ продължение на цѣли 10 години нашиятъ народъ е можалъ да обработи своята многогодишна идея за въстание, срѣщаме отъ по-рано (въ Ботевитѣ статии). Въ статията отъ 26 юлий (бр. 23) четемъ, че. . . „отъ 1867 г. и до сега революционниятъ духъ е покрилъ, като речи, всичкото наше прекрасно отечество”. Въ първата статия на „Знаме” сѫщо четемъ, че революционниятъ духъ е покрилъ вече нашата народна нива и че тая нива отдавна вече чака своя жетваръ”. Даже въ чисто езиково отношение ние намираме привичнитѣ за Ботева изрази: „Въ продължение на цѣли 10 години и пр.” Наистина, въ продължение на последнитѣ 40 или 50 години българскиятъ народъ и пр. (статията в. „3наме” отъ 15 февр.) „Ние сме много крещѣли въ продължение на цѣли 10 години” и т. н. (дописката отъ Цариградъ, 18 май 1875).
581
„Или Сърбия захванала, или ние разровимъ кратера на вулкана”. Въ дописката отъ Цариградъ 27 априлъ (1875) год. се упрѣкватъ българскитѣ иатриоти задето не събератъ роптанията на народа „въ единъ вулканъ”. Изобщо образниятъ елементъ въ мисъльта на Ботева е сѫщиятъ и въ тази статия, какъвто е той и въ другитѣ му статии. Само единъ фактъ би могълъ да говори противъ неговото авторство — когато пише за човѣколюбието на Европа. Въ други случаи той се смѣе надъ това човѣколюбие. Но не трѣбва да забравяме момента, презъ който е написана статията. Въпросътъ е билъ да се потикнатъ българитѣ къмъ дѣло, което е върховна целъ въ усилията на Ботева, а за дѣлото той е билъ готовъ да се позове и на човѣколюбието на Европа. Па и не се е излъгалъ. Ние знаемъ, че следъ въстанието общественото мнение въ Европа е било развълнувано отъ турскитѣ звѣрства въ България. Така че зарадъ този пасажъ въ статията азъ нѣма да отрека Ботевото авторство, както не мога да отрека авторството му на ония статии, въ които се осмива и напада графъ Андраши, само затова, защото въ последния моментъ на своя животъ, като войвода на чета, той бѣ принуденъ да извика: „Да живѣе графъ Адраши!”
109) Печ. въ бр. 17 и 20. Кастадинъ Драгошевичъ е билъ особено омразенъ на българитѣ съ държането му като преподаватель въ българската легия 1867 г. въ Бѣлградъ. Подъ Ръстичевци се разбира Ристичъ Иованъ (1831—1899) сръбски държавникъ, известно време представитель на сръбското княжество въ Цариградъ. Билъ е министъръ на външнитѣ работи, а следъ убийството на Михаила единъ отъ регентитѣ. Гъвъкъ политикъ, той е умѣелъ да се сближи съ портата, когато е смѣталъ, че това налагатъ интереситѣ на сръбското княжество. За отвореното писмо до Мариновича вижъ бележката къмъ заглавие № 15. Архимандритъ Васа Пелагичъ е билъ заразенъ отъ идеята на Милошъ Милоевичъ, т. е. отъ идеята за посръбчване на нѣкои български краища. Следъ като се запозналъ съ социализма, зарѣзалъ духовното си звание и станалъ единъ отъ носителитѣ на социалистическата мисъль въ Сърбия. Като такъвъ бѣ добре познатъ и на нашата интелигенция отъ по-старото поколѣние.
110) Печ. въ бр. 1. Князь Вогориди Стефанъ (Богориди) отъ Котелъ, единъ отъ българитѣ, който е достигналъ до най-висока администр. длъжность въ Турция. Билъ е управитель на островъ Самосъ, каймакаминъ (господарь) въ Молдава, който далъ разрешение за откриване на бълг. гимназия въ Болградъ (1857). Князъ Куза (1820—1873) билъ избранъ отначало за князъ на Молдава, а после и на Влахия. Князувалъ до 1866 г., когато билъ сваленъ
582
въ преврата, организиранъ отъ либералитѣ. „Помогнахме на войскитѣ ѝ противъ поляцитѣ 1864”, по-вѣрно — 1863 г. по време на полското въстание. Тогава въ Турция се сформирувалъ единъ полски отрядъ, който искалъ да се притече на помощь на своитѣ въстанали братя. Като дошелъ до Дунава, той на шлепъ се прехвърлилъ на ромънския брѣгъ, като се опиталъ презъ Бесарабия, да се прехвърли въ Полша. Въ Бесарабии обаче билъ посрещнатъ отъ ромънскитѣ войски, на които помогнали и българскитѣ колонисти въ тая страна. Цитираната брошура въ преводъ на български: „Страданията на населението следъ присъединяване на ромънска Бесарабия — Болградски окрѫгъ”. (Изглежда, че въ заглавието сѫ пропуснати думи). Подразбира се присъединяването на Бесарабия къмъ Ромъния, което станало по Парижкия миръ 1856.
111 и 112) Печ. въ бр. 2. Сравнете началото на дописката (112) съ началото на заглавие № 50. Турскиятъ придворенъ животъ по въпроса за престолонаследието е билъ раздиранъ отъ борба между две партии. Партията на Мурада е била противъ Юсуфъ-Изединъ.
113) Печ. въ бр. 3.
114) Печ. въ бр. 4.
115) Печ. въ бр. 3.
116) Печ. въ бр. 4.
117) Печ. въ бр. 4.
118) Печ. въ бр. 5.
119) Печ. въ бр. 6.
120) Печ. въ бр. 6.
121) Печ. въ бр. 7.
122) Печ. въ бр. 8. Чумичъ-Каличево министерство е образувано 1874 год. Чумичъ (1836—1901) е билъ министъръ и въ кабинета на Мариновича. Ефремъ Груичъ (187374). Калевичъ Любомиръ (1842—1907) е билъ министъръ на вѫтрешнитѣ работи въ кабинета на Чумичъ.
123) Печ. въ бр. 8. Френскитѣ инженери сѫ живѣли въ Шуменъ като строители на линията Русе—Варна: (Панайотъ) Воловъ е отъ Шуменъ, дето и учителствувалъ. Избѣгалъ въ Влашко следъ „шуменското приключение”, членъ на Гюргевския комитетъ, той е и апостолъ въ Пловдивското революционно окрѫжие. Загиналъ въ въстанието 1876 г.
124) Печ. въ бр. 8.
125) Печ. въ бр. 9. Махмудъ е единъ отъ реформаторитѣ-султани. Рашидъ-паша е билъ сѫщо единъ отъ реформаторитѣ. Нареченъ е тукъ алфа и омега на турското падение, защото Ботевъ мисли, че реформитѣ въ Турция сѫ били само срѣдство за ограбване и по-решителна крачка къмъ пропадане на Турция.
126) Печ. въ бр. 9.
127) Печ. въ бр. 10. Поменатиятъ Алия е Али-паша.
128 и 129) Печ. въ бр. 11.
130) Печ. въ бр. 12. — Бѫдещностьта на Турция печ. въ бр. 13. (4. IV. 1875).
131, 132 и 133) Печ. въ бр. 14.
134 и 135) Печ. въ бр. 15.
583
136) Печ. въ бр. 16. Даваме тази статия, макаръ и да е взета отъ другъ вестникъ, заради многобройнитѣ бележки, които е направилъ редакторътъ на „Знаме”.
137) Печ. въ бр. 16. Тази дописка, изпратена ужъ отъ полякъ, е въ сѫщность прередактирана отъ Ботева, възъ основа на тия сведения, които той е получилъ отъ Данаилъ Хр. Поповъ.
138) Печ. въ бр. 17. „Героитѣ на 2 май” сѫ 25 души отъ гръкоманската партия по черковния въпросъ, т. е. тия, които сѫ били за сближение съ патриаршията. На тази дата тѣ се събрали и между другото разисквали въпроса: „законно ли е избранъ и законни ли сѫ решенията на екзархийския съветъ”, като дошли до отрицателно решение на този въпросъ.
139 и 140) Печ. въ бр. 18.
141 и 142) Печ. въ бр. 19.
143) Печ. въ бр. 20. Рачински Александъръ е билъ руски консулъ въ Варна презъ 1862 г. и е оставилъ спомени като човѣкъ, който е проявилъ грижи за българитѣ. Ботевъ билъ признателенъ къмъ всѣки, който съ нѣщо е заслужилъ на народа.
144) Печ. въ бр. 20.
145 и 146) Печ. въ бр. 21.
147 и 148, 149 и 150) Печ. въ бр. 22.
151) Печ. въ бр. 23.
152) Печ. въ бр. 24.
153) Печ. въ бр. 25.
ИЗВЕСТИЯ ИЗЪ БЪЛГАРИЯ. Въ този отдѣлъ влизатъ кратки известия изъ България, при което за нѣкои събития има и съответни дописки. То се знае, че събитията, които се засѣгатъ въ тия съобшения, сами по себе си не представляватъ, или биха представлявали малъкъ интересъ, ако не ни говорятъ за отношението на Ботева къмъ неговата съвременость. Само личното му отношение имъ придава цена и имъ опредѣля мѣсто въ събранието на съчиненията му. Нумерацията, която следва, се отнася този пѫть за съобщения, помѣстени въ единъ и сѫщъ брой. За икономия на мѣсто ще споменемъ, че цифритѣ следъ пореднитѣ нумера на заглавията се отнасятъ до броя на в. „Знаме”, въ който сѫ печатани. 1541, 1552, 1563, 1574, 1585, 159, 160, 161, 162, 163, 16410, 16511, 16612, 16713, 16814, 16915, 17016, 17117, 17218, 17319, 17420, 17521, 17622, 17723, 17824, 17926, 18027.
(ВЪНШНО) ПОЛИТИЧЕСКИ ПРЕГЛЕДИ. Бележката, направена къмъ „Известия изъ България”, важи и за този отдѣлъ 1811, 1822, 1833, 1845, 1856, 1867, 1878, 1889, 18910, 19011, 19112, 19213, 19314, 19415, 19516, 19617, 19718, 19819, 19920, 20021, 20122, 23 и 24.
Отдѣлно ще споменемъ за дружеството „Славянска дружина”. То е основано, както виждаме, презъ 1875 г. къмъ края на лѣтото. Отъ „устава му”, писанъ на сръбски езикъ, и отъ едно пе-
584
чатно съобщение, пазени въ архивата на Кирякъ Цанкова (Нар. библ. Архив. отд. папка № 105), се вижда, че то не е преследвало политически цели. Неговата задача била да сближи славянитѣ и по този начинъ, да подготви бѫдеще политическо сътрудничество между тѣхъ. Ботевъ не съобщава, кои сѫ българитѣ, членове на „Славянската дружина”. Нека добавимъ, че това сѫ били Кирякъ Цанковъ, избранъ въ административния „отборъа на дружеството и Хр. Ботевъ, избранъ въ книжовния „отборъ”, т. е. нашиятъ поетъ е билъ нѣщо като библиотекарь отъ една страна, а отъ друга — като членъ въ комисията, която се е грижила за доставяне на съответна книжнина. Картата на Ботева за членуване въ „Славянската дружина” се пази въ архивата на Тодоръ Пѣевъ.
202) Печ. въ в-къ „Нова България”, год. I, бр. 1. (5 май 1876). Меншиковъ е билъ изпратенъ отъ руския императоръ въ Цариградъ презъ 1853 г., за да предизвика Кримската война, за която тукъ се загатва. Подъ „тримата ромънски патриоти” трѣбва да се разбиратъ тримата държавници Когалничано, Ионъ Братияну (1822—1891) и Димитъръ Братияну (1818—1892), които по време на българското политическо движение играли видна роля въ Ромъния. Бранковяни е семейство, играло голѣма роля въ политическата история на Ромъния. Въ началото на 18 вѣкъ единъ отъ Бранковянитѣ (Константинъ) е господарь на Влашко. Понеже въ единъ моментъ подпомогналъ Петъръ Велики въ войната му срещу турцитѣ (1711), билъ повиканъ въ Цариградъ и тамъ закланъ заедно съ цѣлото си семейство.
203) Печ. въ в. „Нова България, бр. 1. Напомнянето на Европа отъ страна на турското население е било съ убийството на нѣмския и френския консули въ Солунъ. За Хаджи Юрданчо глед. томъ I отъ наст. съчин., стр. 65—66.
196) Печ. въ бр. 1.
197) Печ. въ в. „Дунавска Зора”, год. I, бр. 21—22 (1—8. IV. 1868) „Първи поетически опити” не сѫ излѣзли.
198) Печ. въ „Дума”, год. I, бр. 3 (8. VII. 1871.).
199) „ „ „ „ „ „
200) „ „Свобода”, год. II, бр. 28 (25. XII. 1871) „Будилникъ” не излѣзе съгласно това обявление.
201) Печ. въ „Независимость”, год. III, бр. 30 (14. IV 1873).
202) Печ. въ „Незав.” год. III бр. 42 (7. VI 1873).
203) Тази дописка е дала поводъ на Ботева да нападне измѣнилия на дѣлото Иванъ Мънзовъ, който é неинъ редакторъ. Кутлето е Петъръ Кутовъ (гл. II 319—320).
204) Печ. като притурка на в. „Независимость”, год. IV.
205 и 206) Печ. въ „Нез.” год. IV, бр. 33 и 35 (1874). Лицето
585
З. въ Фоктанъ е Иванъ Захмановъ, слабограмотенъ, но приятель на Ботева.
207) Печ. въ „Знаме”, бр. 9 (16. II 1875).
208) Печ. въ „Знаме”, бр. 8.
209, 210) Печ. въ „Знаме”, бр. 8, 10, 11, 12. Палаузовъ е българинъ отъ Габрово.
211) Печ. въ „Знаме”, год. I, бр. 9.
212) Печ. въ „Знаме”. Петъръ Фитовъ е българинъ, живѣлъ въ Болградъ и е билъ настоятель на всички български издания въ Ромъния.
213) Печ. въ „Христо Ботевъ” (опитъ за биография) отъ Зах. Стояновъ, стр. 265.
214) Печ. въ „Опитъ за биография”, стр. 276.
215) Печ. въ „Опитъ за биография”, стр. 289.
216) Архивъ на нар. библ. II В. 108. Официаленъ документъ, подписанъ отъ Ботева въ качеството му на членъ на революц. комитетъ.
217) Печ. въ „Знаме”, бр. 8.
218) Печ. въ „Знаме”, бр. 10.
219) Печ. въ в. „Нова България”, год. I, бр. 1 (5. V. 1876).
220) Печ. въ „Знаме”, бр. 22.
221) Печ. като обяснителни бележки къмъ книгата „За славянското происхождение на дунавскитѣ българи”, Бук. 1875.
222) Телеграмата е написана отъ Ботева и предадена на Димитъръ Геровъ, за да я протелеграфира до Journal de Jenève. Отъ тукъ тя е намѣрила мѣсто и въ други европейски вестници.
223) Задачитѣ сѫ печатани бъ поменатия въ първия томъ. Учебникъ по смѣтане отъ Михаиловъ.
224) Най-ранното Ботево писмо, пратено до Найденъ Геровъ, печ. въ Архивата на Най-д. Геровъ, т. I. За Найденъ Геровъ в. II 314. Новиковъ е билъ руски посланикъ въ Цариградъ, а Брадиnовъ калоферецъ, търговецъ въ Цариградъ.
225) За д-ръ Атанасовича вижъ II 275. Както това писмо, така и тия до Найденъ Геровъ, ни рисуватъ материалното затруднение на Ботева; но относително плановетѣ му, тѣ трѣбва да бѫдатъ използувани много предпазливо: Ботевъ не е могълъ да бѫде напълно откровенъ нито предъ Атанасовича, нито предъ Найденъ Геровъ. Не желанието да се учи го е довело въ Ромъния. Ние, казва той по-късно въ в-къ „Знаме”, се бѣхме стекли на позива на комитета, разбирай „мемоара отъ 1867 г. на Тайния центр. комитетъ”.
226 и 227) до Найденъ Геровъ. Последниятъ не се вслушалъ въ молбитѣ на Ботева.
228) Писмото е до Христо Георгиевъ, когото Ботевъ по-късно бичува подъ името Горгорбаши. Хр. Георгиевъ не се е трогналъ отъ отчаянието на Ботева и остави последния да зимува въ вѣтърната мелница край Букурещъ.
229) Печ. въ „Опитъ за биография”, стр. 139—140. Не изглежда да е напечатано цѣлото писмо. За Киро Тулешковъ става дума въ първия томъ отъ настоящето издание. По това време е билъ печатарь въ печатницата на дѣдо Паничковъ въ Браила.
230) Писм. е до Михаилъ Грековъ, българинъ отъ Бесарабия.
586
За него става дума въ допискитѣ като арестуванъ въ Русе. За какво споразумение става дума, трудно е да се каже. Вѣроятно става дума за издаване на в. „Независимость” — Грековъ е билъ презъ това време въ Русе. Шатриянъ е френски писатель, авторъ на много известна на времето си книга, посветена на живота на френския селянинъ; навѣрно за нея книга става дума въ писмото.
231) (стр. 525) Иванъ Драсовъ е билъ членъ на Ловчанския революционенъ комитетъ; следъ обира на пощата презъ 1872 г. емигриралъ. По времето, когато Ботевъ му пише, той билъ ученикъ въ г. Писекъ, Чехия. Следъ Освобождението Драсовъ е билъ чиновникъ по сѫдебното ведомство. Рафаилъ е Р. Атанасовъ (Танасовъ) живѣлъ въ Галацъ. Войниковъ презъ него време се върналъ въ Турция като легаленъ деятелъ и единъ отъ деятелнитѣ членове на организацията.
232) (стр. 526) „Мацини” е превода на Ботева. Д. Поповъ е Данаилъ Хр. Поповъ отъ Плѣвенъ, живѣлъ въ ромънското градче Зимничъ. Чрезъ него Левски е кореспондиралъ съ Каравелова и други деятели въ Ромъния. Липранди е преводътъ на Ботева на книгата на Липранди, помената въ първия томъ. Цанковъ е Кирякъ Цанковъ. Адженовъ ще да е Иванъ Адженовъ. Тома Пантелеевъ е отъ Свищовъ. Емигриралъ въ Ромъния при разкриване на Свищовския комитетъ (1867), участвувалъ въ българската легия въ Бѣлградъ (1867—68), а следъ туй деенъ членъ на революционната организация. Пѣйовъ е Тодоръ Пѣевъ (II).
233) Христо Сяровъ, е споменатъ много пѫти въ „Послание отъ небето”. Ималъ е (въ Букурещъ) фабрика за сапунъ, съчувствувалъ, както пише Ботевъ за него, на революционнитѣ идеи.
В-въ е познатиятъ революционеръ Воловъ отъ Шуменъ. За него бѣ дума въ дописката въ връзка съ шуменското приключение (стр. 333). Стамболовъ (1854—1895) е известниятъ по-късно държавникъ. За избѣгалия Стоянъ Заимовъ вижъ по-долу. Маринъ Лукановъ отъ Ловечъ, сподвижникъ на Левски.
234) Печ. въ „Опитъ за биография”, стр. 227—230. Псевдонимътъ Петковъ е Иванъ Семерджиевъ отъ Горна Орѣховица, обесенъ въ Търново по време на въстанието 1876. Съученикътъ на Ботева Судзиловски е рускиятъ революционеръ. Презъ 1876 г. той живѣлъ въ Букурещъ подъ името д-ръ Русель; следъ освобождението билъ и въ България, но билъ изпѫденъ. Пановъ е Олимпи Пановъ, застрелянъ презъ 1887 г. въ връзка съ бунта въ Русе. За Павелъ Икономовъ вижъ II. Дописникъ членъ на „дружеството” се разбира Каравеловото „Друже-
587
ство за разпространение полезни знания”. Тома съ фотографията си е Тома Хятровъ отъ Ловечъ.
235) Георги Стойчевъ отъ Трѣвна е билъ учитель въ българското училище въ Александрия (малко градче въ Ромъния).
236) До Димитъръ Горовъ, търговецъ въ Гюргево, сѫщиятъ, който придружилъ Ботева на парахода Радецки. Единъ отъ отзивчивитѣ българи. Следъ Освобождението е билъ старши полицейски стражарь. Починалъ въ Трѣвна. Чобановъ е д-ръ Чобановъ, медикъ, приятель на Ботева. Писмото е печ. въ „Опитъ за биография”, стр. 230—231).
237) Пакъ до Ив. Драсовъ. Печ. въ „Опитъ за биография”, стр. 232—233.
238) До Данаилъ Хр. Поповъ. Печ. въ „Опитъ за биография”, стр. 234—235. Заимовъ Стоянъ отъ Чирпанъ, заточенъ по хасковското приключение и избѣгалъ отъ Диаръ-Бекиръ, е нападнатъ тукъ поради безогледнитѣ нападки, които той отправялъ срещу Л. Каравелова въ редактирания отъ него в. „Михаилъ”. („Михаилъ” не е достѫпенъ за проучване и днесъ). Пролѣтьта 1876 г. Заимовъ е организаторъ въ Вратчанския революционенъ окрѫгъ. Умрѣ пролѣтьта 1932 г.
239) Пакъ до Ив. Драсовъ. Писмото е отъ Ботевъ и Стамболовъ. Пази се въ архивата на Народното събрание.
240) Пакъ до Ив. Драсовъ. Печ. въ „Опитъ за биография”, стр. 270 — 271. Следъ Освобождението Христо Македонски написалъ спомени за революционната си дейность.
241) До Михаилъ Грековъ. Паритѣ да се изпращатъ до Минкова. Това е Тодоръ Минковъ, управительтъ на южнославянския пансионъ.
242) За Стоянъ Заимовъ вижъ загл. 238. Славковъ е билъ организаторъ въ единъ отъ революционнитѣ окрѫзи презъ 1876.
243) Писмото е до Димитъръ Горовъ. Брошуритѣ, за които говори Ботевъ че сѫ започнати, и до днесъ не сѫ открити. Печатано отъ З. Стояновъ („Опитъ за биогр.” стр. 284—285).
244) До Ст. Стамболовъ, печ. отъ З. Стояновъ, помен. съчин. стр. 287.
245) До Димитъръ Горовъ. Печ. въ „Опитъ за биография”, стр. 286.
246) Пакъ до Дим. Горовъ. Печ. въ „Опитъ за биогр.”; стр. 287—288. Драгостиновъ е Иларионъ Драгостиновъ.
247) Пейовъ е Тодоръ Пѣевъ. Оригиналътъ на това най-хубаво отъ Ботевитѣ писма се пази отъ наследницитѣ на Т. Пѣевъ. Обнародвано е отъ г. Никола Данчовъ въ в. „Зора”, год. XXV, бр. 6291 (2. VI. 1940.). Отъ сѫщия брой на „Зора” сѫ взети и цитиранитѣ на стр. 551 куплети изъ стихотворението „Обесването
588
на Василъ Левски”. „П. Списание” е „Периодическото списание”.
248) Телеграмата е до г. Кирилъ Ботевъ, брата на поета.
249) Писмото до Венета Ботева и децата ѝ е много познато на всички, които сѫ се заинтересували отъ живота на Ботева. Дълго пазено отъ заварения синъ на Ботева, Димитъръ Рашевъ, то бѣ предадено отъ сѫщия на „Народ. библиотека”. Печ. отъ Зах. Стояновъ, (Опитъ. . ,), стр. 326.
250) Писмото е до Центр. револ. комитетъ въ Букурещъ.
251) Писмо до Ботеви приятели.
252) Въ писмото до капитана на парахода „Радецки” е интересенъ възгласа: „Да живѣе графъ Андраши!” Обяснява се това държане на Ботева съ голѣмата роля, която Андраши играеше презъ нея епоха. При срещата между тримата императори — рускиятъ, прускиятъ и австрийскиятъ — по балканскитѣ въпроси графъ Андраши е билъ натоваренъ да действува предъ турското правителство отъ името на тримата императори.
253) Писмо до Ангелъ Иоцовъ отъ Враца. То е последното Ботево писмо. Оригиналътъ изгорѣлъ въ Враца при пожара 1923.