7. Косово поле
Понеже въ горното изложение често ce споменува за Косово поле, за населението и нарѣчието отъ него и тъй като сърбитѣ настояватъ тази областъ да е чисто сърбска отъ край врѣме, тъй да ce каже срѣдата на Стара Сърбия, когато въ дѣйствителность не е съвсѣмъ тъй, за това ще ce спрѣмъ тукъ върху тѣзи въпроси, да ги разгледаме до колкото ни позволява материала, който имаме подъ рѫка.
Между рѣка Ибъръ и Шаръ планина, Черна Гора и водораздѣла на Българска Морава има двѣ котловини, които образуватъ двѣ области: Косово поле и Метохия. Косово поле ce образува отъ долината на Ситница, притокъ на Ибъръ който тече къмъ северъ, Метохия ce образува отъ течението на Бѣлий Дримъ, който тече на югь, съединява Черний Дримъ и ce влизатъ съединени въ Адриатическото море. Двѣтѣ котловини ce раздѣлятъ съ една незначителна планинска верига. Въ Косово поле въ старо врѣме сѫ били по извѣстни градоветѣ Ново Бърдо и Липлянъ, a ceгa Прищина, Митровица, Феризовичъ. Въ Метохия сѫ градоветѣ Ипекъ, Дяково и Призренъ. [4]
4. Косово, опис землье и народа. Бр. Нушичъ.
35
Първоначално, когато сѫ дошли сърбитѣ на полуострова, сѫ били настанени далечь отъ Коово поле и Метохия. Тия котловини етнографически никога не сѫ били сърбски и заблуждение е да ce мисли че тука е люлката на Стара Сърбия. Тѣ сѫ били населени съ онова славянско племе, което сетнѣ образува българския народъ. Въ врѣме на първото българско царство, на западното царство на Самуила и на второто търновско царство на Асеновцитѣ тѣ сѫ влизали почти винаги въ българското цартво, съ което сѫ били свързани и духовно (религиозно и черковно единство) наричали сѫ български и съ земали участие въ по-важнитѣ сѫдбини на българский народъ. Едвамъ въ края на ХIІ вѣкъ жупанитѣ отъ Paca — Новопазарско почватъ да ce усилватъ, постепенно завладяватъ тия двѣ области, и ги владѣятъ до дохожданието на турцитѣ. Но още на 1669 г. единъ пѫтникъ нарича Косово — България. [1]
Въ края на XVII и началото на XVIII вѣкъ, въ врѣме на австро-турската война голѣма частъ отъ населението на тия двѣ области ce изселва въ Австрия подъ водителството на сърбский патриархъ Арсений Черноевичъ. Тогава часть отъ изселеницитѣ сѫ останали на Морава. Всичкитѣ празни мѣста слѣдъ изселванието въ Косовополе и Метохия сѫ били заети отъ албанци отъ околнитѣ предѣли. Cera по-голѣмата часть отъ двѣтѣ области е заета отъ албанци. На западъ и северъ, въ Метохия сѫ Мирдитски и Малисорски племена. Въ Метохия, Косово поле и Гилянско болшинството е албанско, сега на пръсти ce броятъ селата въ които нѣма арнаути, a безбройни сѫ селата въ които нѣма сърби”. [2] Твърдѣ малко стари жители сѫ останали въ двѣтѣ области. Въ Метохия ги има само нѣколко села, на Косово сѫ малко по-вече и ce викатъ „старинци”. Отъ тѣхъ има въ Призренската жупа Средска.
Има много преселени села отъ околнитѣ български и Сръбски земи. Въ сѣвернитѣ части на Метохия и Косово-поле има преселени сърби отъ Ибърско, Малко Колашинъ, които ce дѣлятъ отъ Метохия само съ Мокра Гора, сѫщо има такива отъ Черна Гора. Въ южнитѣ и срѣднитѣ части има преселенци отъ Сирничъ, Качаникската клисура, отъ Българска Морава, особено отъ Топлица. Има села отъ Дебъръ и Тетово. Отъ друга посока сѫ дошли преселницитѣ въ Гиланската кааза съ жупата Измирникъ: тукъ сѫ главно отъ Прешовската кааза, отъ Нагорчинъ и въобще отъ Кумановско, изъ Голякъ планина и отъ високитѣ Карадагски села, отъ гдѣто сѫ били испѫдени отъ албанцитѣ [3]. Тѣзи споредъ Нушичъ говорятъ на „разваленъ” моравски диалектъ. A другитѣ (старинцитѣ?) говорили на ресовско-моравски диалектъ [4]. Споредъ Василевича косовски и врански диалектъ е единъ и сѫщи, Косово въ всичко си прилича съ населението отъ левитѣ притоци на Българска Морава [5].
1. Споменик IX, Новаковичъ. Бележке Д-ра Брауна стр. 41.
2. Косово, Нушич. стр 74.
3. Цвиичъ. Антопографски проблеми, стр. CLXLVII—CLXLIX.
4. Косово. Нушичъ, стр. 150.
5. Годишница H. Чупича. кн. XV. ка историја града Враньа и негове околине. Василевичъ, стр. 313.
36
Още Верковичъ бѣше констатиралъ, че български ce говори въ голѣмата частъ на Гилянската кааза. Споредъ него българскитѣ села ce простиратъ отъ Кочаникъ и Прищина до северо-источний край на Косово-поле и до гр. Липлянъ [1]. Споредъ Кѫнчева българско е населението на северъ отъ Шаръ-планина, a именно сирничитѣ и торбешитѣ. [2] Бендеревъ на основание на Ами Буе, Мекензи и Ебри и Ханъ намира, че българитѣ населяватъ северното подножие на Шаръ-планина, най севернитѣ български села на Ситница сѫ били Мужичино, Робовци, Бабушъ. По на горѣ били сърби (?). Гилянската кааза имала 22,000 българи, Призренско 5,000 и въ Косово-поле 3,000 души българи [3]. Прѣдъ видъ на горѣизложенитѣ данни отъ насъ, тия цифри сѫ явно несъстоятелни. Въ Призренъ Бендеревъ намира, на основание авторитѣ, които цитира, че имало малко българи и сърби. Обаче y Ханъ намираме, че на 1860-1863 год. тамъ имало 11,540 кѫщи отъ които 8,400 мохамеданскя и 3 000 християнски съ 46,000 жители отъ които 36,000 мохамедани, 8,000 православни българи и власи и нито единъ сърбинъ [4]. Десетъ години по кѫсни отъ тамъ е миналь сърбина Гюрковичъ, който отбѣлязва за Призренъ 6,000 православни гърци, българи и власи и 1000 души сърби [5].
За опредѣляне националностьта на населението отъ Косово поле и Метохия има значение, както видѣхме на друго мѣсто, обстоятелствсто, къмъ кой типъ принадлежатъ кѫщята и селата, къмъ разпръстнатия — сръбския, или сгрупирания — българския. Споредъ Смиляничъ сгрупиранитѣ села ce простиратъ отъ Вранско по цѣлото Косово поле и Метохия. Въ сѣверната часть на Косово поле, както въ Ново-пазарско, селата сѫ отъ распръснатия типъ. Границата между единия и другия типъ споредъ него трѣбва да бѫде на сѣверъ и истокъ отъ Метохия. Важно е да ce забѣлѣжи, че сгрупираниятъ типъ села въ Косово поле, Метохия и Скопско — Карадагъ не е само въ долинитѣ но и по планинитѣ [6].
Въ съчинението на Нушича за Косово поле ce привеждатъ много пѣсни на мѣстното нарѣчие; повечето отъ тѣхъ сѫ български. Отъ косовски язикъ той отбѣлязва нѣкои оссбенкостя, които и ний ще цитираме тукъ: на мѣсто по сръбски Петромъ се казвало сасъ Петра; на мѣсто рукомъ — сасъ руке. Казвали още: дадохъ майке; сестре ми нѣщо не е добро; мене ми е добро; тебе ти е студено. Двѣзда. Казвали лозе на мѣсто да кажатъ по сръбски виноградъ. Казвали заяцъ, a не зецъ. Изба на мѣсто сръбското подрумъ. Пладне на мѣсто подне; молба на мѣсто моба. Казватъ лажичарникъ — y којој ce даже кашике [7] [[в които се държат лъжиците]].
1. Верковичъ Типограф. Етнограф. очеркъ Македон. стр. 121.
2. Кѫнчевъ, Македония, стр. 29.
3. Бендеровъ, Военна география, стр. 580—583.
4. Hahn. Reise durch. . . Drin und Wardar, стр. 79, 80.
5. Гюркович. Албанија, црте o земли и народу, стр. 5, 11, 13.
6. Смиляничъ. Преглед. географске литературе, кн. IV, стр. 33.
7. Нушичъ, Косово, стр. 103, 105, 151 и др.
37
Ягичъ, преди нѣколко години, по покана на австрийското правителство, да даде едно изложение за националний характеръ на населението отъ Косово поле и Метохия, написа една дълга статня въ в. „Най-фрай-пресе”, въ която между другото казва, че „славянското население въ Стара Сърбия, ако и да не е идентично съ сръбското отъ Сърбия и другитѣ сръбски земи, но е твърдѣ сродно съ него”. За да доде до това заключение, той ce основалъ на факта, че българската екзархия не била успѣла да намери привърженици на сѣверъ отъ Шаръ планина и Качаничъ [1]. Този фактъ е измисленъ, защото извѣстно е, че българската екзархия имаше голѣми успѣхи на сѣверъ отъ Шаръ; имаше и владика български съ епархия въ Призренъ. Слѣдователно заключението на Ягича трѣбва да падне.
До колко пъкъ е било силно сръбското национално съзнание въ Призренъ, нека послужи за примеръ слѣдующия случай. Като пръвъ сръбски учитель въ Призренъ е дошелъ нѣкой си Мусулинъ на 1858 год. Отъ него призренци за пръвъ пѫть сѫ чули, че сѫ сърби, защото турцитѣ ги наричали „гяури”, a тѣ себе си „ристяни”. По кѫсно, когато Еня паша е въвеждалъ реформи въ Хюкюмата на сѫщий градъ, станало дума, какъвъ е тоя „християнси” народъ?” Тогава единъ членъ отъ хюкюмата, родомъ отъ Епиръ и който билъ ce училъ въ гръцкитѣ училища, казалъ имъ, че тази область ce нарича „стара Сърбия” и имъ показалъ и една карта на която било писано „стара Сърбия” [2].
1. Стара Сърбија и арбанаси. П. О. (Свѣта Симичъ) стр. 57: „Ягичъ, като констатира факта, че екзархията не е могла да намери привърженици нa северъ отъ Качаникъ и Шаръ, добавя: това илустрира твърдѣ добрѣ етнографическитѣ отношения и доказва по голѣмото сродство на славянското население отъ тука съ сърбитѣ отъ колкото съ българитѣ (!!). Макаръ диалекта, който днесъ се говори не е чисто сръбски”.
2. Споменик XXXVI, Средкович, Прегледъ историјиских извора стр. 61 забележката.