6. Българи до Mорава и на Българска Морава
Турцитѣ слѣдъ като завладѣли България и Македония пристѫпили къмъ завладяването на сръбската държава, като най напрѣдъ
28
завладѣли областьта до Морава, отначало безъ Алексенацъ и Паракинъ, а отъ послѣ и тия два града при това и Крушевацъ съ окрѫга до сръбска Морава. Послѣдното е станало въ врѣмето на сръбский деспотъ Гюра Бранчовичъ. Сръбско-турската граница на Морава и Сръбска Морава е сѫществувала доста дълго врѣме. Това обстоятелство е имало за послѣдствие да възроди въ паметьта на мѣстното население и чужденцитѣ, че на изтокъ отъ Морава по-прѣди е било българско и тогава е почнало наново да ce смѣта, че тамъ е България, че населението е отъ българска народность. Но това национално съзнание на истокъ отъ Морава, въ Браничево, не ще да е било твърдѣ силно защото нарѣдъ съ българското име продължава да сѫществува възпоминание, че тукъ сѫ владѣли сърбитѣ. Особенно калугеритѣ по манастиритѣ и поповетѣ по черквитѣ сѫ продължавали да считатъ старната като сръбска и да втълпяватъ това въ умътъ на народа. Така, че до началото на XIX вѣкъ ce запазва една двойственностъ въ името на народа, когато въ всѣко друго отношение сѫществува дълбоко различие между западъ — Шумкадия и истокъ — Морава. Това нѣма да ce види чудно за ония, които знаятъ, какъ часть отъ македонското население, което ce викаше сърбоманско, продължаваше да говори български, като другитѣ си еднородци и да е българско въ всѣко друго отношение.
Всички пѫтешественници които минаватъ прѣзъ Моравската долина прѣзъ цѣлото турско господство опредѣлятъ за граница между България и Сърбия (и двѣтѣ подъ турско господство) Морава и Сръбска Морава. „Морава дѣли Сърбия отъ България” казватъ тѣ. Това тѣ го казватъ не защото е била нѣкаква официална граница, не защото така сѫ чели въ книгитѣ, a защото самото население въ тия мѣста така имъ е казвало, така ce е знаело и помнило отъ поколение въ поколение, на самото мѣсто. Ето нѣколко примера за това: Бертандонъ де да Брокиеръ на 1433 год. пѫтувалъ отъ Цариградъ за Бѣлградъ и слѣдъ като миналъ Нишъ стигналъ въ Крушевацъ; той казва : „стигнахме въ Крушевацъ малъкъ градъ, една миля далечъ отъ Морава, една голѣма рѣча, която иде отъ Босна (говори ce, за сръбска Морава) и раздѣля България отъ Расия или Сърбия страна, която има тия двѣ имена и която турчина подчинилъ прѣди шестъ години. Подъ Крушевацъ минахъ Морава съ каикъ и стигнахъ въ земитѣ на сръбския деспотъ”. Въ това врѣме цѣлата область отъ югъ до сръбска Морава съ крѣпостьта Сталакъ е била въ турски рѫце. Бузбекъ е миналъ отъ тукъ на 1551 год. като пѫтувалъ сѫщо отъ югъ на сѣверъ. Той казва: „като минахме рѣката която ce казва Морава (съединена Морава) спрѣхме въ сръбкото село Ягодина”. Мелхиоръ Базалтъ пѫтувалъ на 1584 г. и отбѣлѣзва, че при рѣчената рѣка (Морава) се дѣлатъ двѣтѣ земи Сърбия и България, както това ce приема изобщо”. Фредерикъ Креквихъ на 1591 година пише: „при Ягодина минахме водитѣ на Морава която на това мѣсто раздѣля Сърбия отъ България”. Адамъ Вернеръ на 1616 г.: „Слѣдъ Ягодина минахме Морава, която дѣли Сърбия отъ България”. Павелъ Тафернеръ на
29
1665 г.: „оставихме Ягодина и стигнахме до прочутата рѣка Морава, която дѣли Сърбия отъ България”. Д-ръ Браунъ на 1669 г. слиза отъ Бѣлградъ на югъ до лѣвия брѣгъ на Морава и като минава Сръбска Морава казва: „стигнахме Крушевацъ въ България”. Джонъ Бербери на 1671 г.: „отъ Ягодина по одинъ хубавъ и здравъ мость минахме рѣката Морава, която дѣли Сърбия отъ България. Слѣдующия градъ бѣше Паракинъ”. Въ сѫлщата смисъль говорятъ и пѫтешественницитѣ Курипешичъ на 1530 г., Шеперь на 1533 год., Рамбери на 1584, Бацекъ и Вранчичъ на 1457, Пигафете на 1567 год., Владиславъ отъ Митцовица на 1591 година. [1]
Въ началото на XIX вѣкъ левия и дѣсния брѣгъ на Морава ce намиратъ въ единъ административенъ окрѫгъ — Бѣлградския пашалъкъ. Въстанието ce почва отъ Шумадия, чисто сръбска страна, и то не въ името на националното освобождение, но за придобивание на мѣстни правдини еднакво необходими за цѣлия пашалъкъ. Българитѣ отъ истокъ на Морава не сѫ държали много на своето национално име, както не сѫ държали на това и българитѣ отъ Тимокъ, отъ Нишко, Пиротско и Видинско, даже отъ Врачанско, които сѫ искали по кѫсно да сѫ присъединятъ къмъ сръбского княаество и по такъвъ начинъ да ce освободятъ отъ турцитѣ. Тия, които успѣли въ своята задача, станали сърби, ония които не успѣли — останали българи. Такова е било врѣмето. Но има данни, че и въ началсто на ХIХ вѣкъ е имало едно съзнание и y турци и y българи, че на истокъ отъ Moрава не е сръбско. Тамъ страната по нѣкога ce нарича България по нѣкога въпроса ce замаглява съ неопределени фрази. Ето за това нѣколко примери : „Въ врѣме на въстанието дахията Кючукъ Али съ нѣколко стотини турци прѣминалъ отвъдъ Морава (на десния брѣгъ) да земе една помощь отъ двѣ хиляди кѫрджалии. На връщание въ Сърбия съ тази помощь, на всѣкѫдѣ билъ преслѣдванъ и едвамъ можалъ да влезе въ Бѣлградъ” [2]. На друго мѣсто пакъ едно подобно съобщение: „християнитѣ жители отъ нишската область, сѫщо и ония отъ крайдунавскитѣ мѣста явно държатъ съ сърбитѣ защото често ce е случва за по голѣма сигурность, да пращатъ въ Сърбия своитѣ жени и дѣца, прѣдъ турскитѣ нахлувания, така, че тѣ леко биха могли да се присъединятъ къмъ сърбитѣ [3]. Тука очевидно ce говори за крайдунавскитѣ мѣста по дѣсния бртъ на Морава, които предъ турскитѣ нахлувания сѫ бѣгали на левия брѣтъ — „въ Сърбия”. Ha 1806 г. влашкий господарь Ипсиланти пише на руския министръ князъ Черторижхи: „хората, които гледатъ съ добро око сърбитѣ и тѣхното дѣло виждатъ съ
1. Дримколовъ. сръбскитѣ претенции. българ. преглед 1891 г. кн V: Шишмановъ стари пѫтувания мин. сборн. кн. 4. Иречекъ, Стари пѫтувания Период. списание първитѣ книги. Минист. сборн. кн. 6 стр. 172, Период. списание кн. 60 стр. 944.
2. Дело, септемвр. 1904 г. Напомене о србији 1804.1806. Домбау стр. 347.
3. Ce тамъ стр. 357—358.
30
голѣмо задоволство, че тѣзи храбри хора ce разширяватъ и правятъ завоевания съ надѣжда, че ще бѫдатъ подкрѣпени отъ всичкитѣ християни на страната, която тѣ подчиняватъ и я приближаватъ къмъ себе си и че ще свършатъ съ въорѫжаванието на Кръста противъ угнетателитѣ. Трѣбва да ce биимъ, ако не имъ се помогне, че исляма ще съедини противъ тѣхъ голѣма сила и ще ги покори заедно съ другитѣ християни разединени като тѣхъ [1]. При усмиряванието на въстанието, турцитѣ винаги сѫ гледали да заематъ дѣсния брѣгъ на Морава, тамъ сѫ отправявали своитѣ удари, като знаяли, че това не е истинска Сърбия. Разореното население отъ тукъ е бѣгало на лѣвия брѣтъ на Морава, да търси спасение въ една по-далечна страна — „въ Сърбия”. Ha Морава въ турско врѣме е имало бродове на, които турцитѣ сѫ тургали митници и земали мито на стоки и храна, вижда ce като остатъкъ отъ възпоменанкето за нѣкогашната граница сѫществующа тукъ.
Ето единъ характеренъ документъ за истинскитѣ отношения между лѣвия и дѣсния брѣгъ на Морава отъ онова врѣме. Сръбския историкъ Арсениевичъ — Баталака го привежда въ своята история за сръбското въстание като го заема отъ френския „монитеръ” за 1808 г. Това е единъ договоръ за „трайно примирие” между турцитѣ и сръбскитѣ въстаници и има слѣдующето сьдържание:
Негово прѣвъзходителство Сюлейманъ паша върховенъ комендантъ на турската войска и Георги Петровичъ върховенъ командантъ на сръбската войска, прѣдъ видъ на смутоветѣ, които господствуватъ въ Цариградъ, твърдо сѫ рѣшили да сключатъ трайно примирие. За тази цѣль тѣ назначиха пълномощници, отъ една страна нишкия Аянинъ — Емиръ ага, отъ друга — войводата Стефанъ Яковлевичъ, които ce условиха както слѣдва: 1) За да ce избѣгне кръвопролитието отъ днесъ нататъкъ ще има примирие за неопредѣлено врѣме между двѣтѣ войски, 2) Отъ 19—20 този мѣсецъ ще ce разрушатъ всичкитѣ батареи и редути на двѣтѣ войски. Турската и сръбската войси до 15 най-късно 18 день ще излѣзатъ отъ Горна България. Това излизане ще започне на 20 число на този мѣсецъ. Азиатската войска ще ce отегли въ Едирне, българската ще си разотиде по кѫщята, a сръбската войска въ която ce подразбира и обсервационния корпусъ въ Селисница (?) до Нова Оршова (Ада Кале) ще прѣмине съвсѣмъ отвъдъ Морава; щомъ и двѣтѣ войски ce изтеглятъ, ще ce възобновятъ съобщенията между жителитѣ на двата брѣга, 5) Негово прѣвъзходителство Сулейманъ паша по молбата на народа и прѣдъ видъ, че старейшинитѣ земать на себе си грижата за сигурностьта на пѫтищата и ce обѣщаватъ наново да построятъ магазиитѣ и хановетѣ, които прѣзъ врѣме на размирието сѫ били разрушени, задължава ce да употрѣби своето старание прѣдъ Дивана, щомъ ce върне въ София, щото гюмрюцитѣ, които иска да тури сръбския съвѣтъ за покриване на своитѣ разноски да
1. Богишичъ. Разборъ сочиненія Н. Попова Росія и Сърбія, стр. 39.
31
не срѣщатъ никакво прѣпятствие и пѫтищата за търговията прѣзъ Сърбия да бѫдатъ отворени. Въ Брачинъ, 17 августъ 1808 г. [1]
Този договoръ не е билъ изпълненъ; Баталака се съмнява въ истининостьта му. За това ние ще говоримъ по-сетнѣ. Даже ако приемемъ, че такъвъ договоръ е имало само въ проектъ или никакъ не е билъ сключенъ, обстоятелството че такъвъ е билъ обнародванъ ce пакъ указва какви понятия е имало тогава въобще т. е. y сърбитѣ, турцитѣ и българитѣ за истинскитѣ граници между Сърбия и България. A това е важно за нась въ дадения случай. Споредъ тогавашнитѣ понятия излиза, че на истокъ отъ Морава е било Горна България; че войската която била отъ тука, ce викала българска войска. По този въпросъ Баталака не прави никакви възражения.
Маджарския професоръ Иосифъ Сабо е пѫтувалъ прѣзъ Сърбия на 1872—1874 год. и е успѣлъ да отбѣлѣжи доста любопитни подробности за българитѣ въ Сърбия, за тѣхнитѣ особености, за тѣхната раса. Неговото изслѣдвание може да служи като най-добро допълнение на ония данни, които е събралъ Цвиичъ за тази раса и които приведохме въ прѣдшествующата глава. Сабо констатира, че въ тогавашното сръбско княжство (безъ Нишъ, Враня, Пиротъ) имало три главни нациоалности: сърби, българи и власи. Сърбитѣ били въ западната часть на княжеството до Морава. Ha истокъ отъ Mopава живѣятъ власи и българи. Тукъ имало около 100,000 българи. Язика на българитѣ не е диалекть на сръбския езикъ, a съвършенно друтъ язикъ. Тукъ имаме работа съ два народа, съ два типа: българина е отъ нисъкъ рѫстъ съ некрасиво лице трудолюбивъ, живѣе скромно и увеличава богатсгвото си. Сърбия, напротивъ, е високъ, съ правилни черти на лицето, гостолюбивъ и не обича да работи, за това е бѣденъ и не напрѣдва. Сърбитѣ като владѣюща народностъ даватъ главния контингентъ на чиновницитѣ и въобще за всичкитѣ фактори на обществения животъ. Официалния язикъ е сръбския — въ учрежденията и училящата. Българитѣ строго пазятъ своята националность и не ce сродяватъ съ сърбитѣ. Тъй като тѣхната народность не ce признава отъ властьта, тѣ нѣматъ свои училища и не смѣятъ да си служатъ съ своя язикъ въ общественнитѣ работи. [2]
Тукъ Сабо говори само за населението на истокъ отъ Морава, когато споредъ Цвиича, Новаковича и др. отъ сѫщото племе, отъ сѫщата раса сѫ и жителитѣ на лѣвия брѣгъ на Морава. Ний за сега не можемъ да си даденъ смѣтка за това различие между заключенията на помѣнатитѣ автори.
Споредъ Верковича населението отъ окрѫзитѣ Крушевачки, Кюприйски, Алексиначки и по цѣла Морава до Дунава е българско. Язика на това население не е сръбски a еднакъвъ съ язика на македонцитѣ
1. Арсениевичъ-Баталака. Исторіа сръбскаго устанка т. I, стр. 474, 475.
2. Отачбина, май 1875 г. стр. 142—148.
32
и придунавскитѣ българи. [1] Въ Алексинацъ до скоро врѣме, по достовѣрни данни населението се викало българско. [2]
Долината нарѣчена Топлица отъ край врѣме е била раздѣлена на двѣ зони; Горното ѝ течение — гр. Куршумлие съ околията отъ старо врѣме е било населено съ сърби, отъ рашкото племе и още отъ първитѣ години на жупанството на Неманичитѣ отъ Paca, е присъединено къмъ тѣхната държава. Въ врѣме на австрийскитѣ войни въ XVII вѣкъ сръбското население отъ тукъ ce изселва въ Австрия, a неговото мѣсто заематъ албанцитѣ отъ югъ. По-на истокъ цѣлото течение на сѫщата рѣка — Прокоплие съ околията — е било населено само съ българи отъ сѫщото племе, като ония, отъ Лѣсковачко и Крушевачко. Частъ отъ тия българи сѫ ce изселили по на северъ и въ Австрия, както и сърбитѣ отъ Куршумлийско. На 1878 год. тѣзи мѣста сѫ били досга праздни, за това турското правителство ги е заселило съ черкези дошли отъ Русия. Слѣдъ 1878 год. рѣка Топлица е била присъединена къмъ сръбското княжество и тогава отъ Куршумлийско и Прокоплийско сѫ ce изселили въ турско всичкитѣ албанци и черкези. Тѣхнитѣ мѣста били заети отъ нови прѣселенци отъ истокъ и отъ западъ. Тука, a особенно въ Куршумлийско сѫ ce настанили цѣли села изселенци отъ Пиротско и отъ западна България. Сѫщо има села отъ Новопазарско и отъ Черна Гора. [3] Така щото тамъ населението е смѣсено, но съ силенъ български колоритъ. Въ Прокоплийско населението е по-еднообразно, защото тукъ ce е запазило по-вече отъ старото мѣстно население. Какво е това население — най-добрѣ може да се види отъ даннитѣ, които ни дава Нилъ Поповъ. На 1841 г. имало народно въстание въ Нишко. Тогава постоянно сѫ ce оплаквали жителитѣ отъ Прокоплийско отъ турски злодѣйства. Тѣзи злодѣяния сѫ били констатирани отъ руското консулство въ Бѣлградъ, сѫщо и отъ сръбското правителство. Ето какви свѣдения сѫ били събрани тогава: въ градъ Прокопле (Кюпрюджикъ) албанци влезли въ кѫщата на единъ българинъ и я ограбили. Въ прокоплийски окѫгъ на р. Топлица албанцитѣ убили трима българи. Въ прокоплийско въ с. Пароде единъ арнаутинъ отъ с. Нарище нападналъ българина Милошъ и др. п. [4]
Течението на Пуста рѣка вѣ послѣднитѣ години е било мѣсто на голѣми размѣствания на населението, тъй като албанцитѣ се изселвали въ турско и на тѣхно мѣсто дохаждали нови преселенци. Тукъ има най много отъ познатитѣ „печалбари” — зидари, които сѫ cé нови прѣселенци отъ сръбско-българската граница и отъ западна България”. [5]
1. Верковичъ. Топограф. етнограф. очерк. Макед. стр. 43—44.
2. Споредъ Миличевича въ Алексинацъ ce пѣятъ Коледни пѣсни; въ чисто сръбскитѣ земи това го нѣма; остава да ce разясни, до колко е запазенъ този обичай на Морава въобще.
3. Hahn. Reise von Belgrad nach Salonik и Смиляничъ, преглед. кн. IV, стр. 24.
4. H. Поповъ. Росія и Сербіа на II. стр. 531—537.
5. Преглед. географ. литерат. Цвиичъ; кн. IV Смиляничъ стр. 24.
33
Австрийския консулъ Ханъ, който е пѫтувалъ по тия мѣста на 1860 г. и по-сетнѣ, е констатиралъ, че Лѣсковацъ тогава е билъ населенъ отъ българи и албанци. Село Църквица на Пуста рѣка е било граничното българско село отъ къмъ албанцитѣ (на устиетона Бублячка рѣка); отъ тамъ къмъ Морава селата Лопатница, Бричане и Стуба бяли смѣсени — албано-български. Котловината на Медведье е гѫсто населена съ чисто българско население. Отъ българското село Шилова на горѣ е населено съ албанци. Първото албанско село на западъ е Радиновци. Въ котловината на Сушица има петь села, отъ които най-западното — Игрище е албанско, но по-рано е било българско. Въобще въ Дардания планинската область къмъ истокъ и югъ, която обгръща долинитѣ и котловинитѣ на Българска Морава, съ малко изключения, е населена съ българи. Въ котловината на Ветерница границата на язика ce държи строго за правилото че долинитѣ принадлежатъ на българитѣ, a планинитѣ на албанцитѣ. Вѣроятно е че цѣлата планинска область е населена съ албанци. Поляница планина, напр., която обгръща и долината и образува цѣла околия е населена съ 12 български села. Нa водораздѣла, 3 1/2 часа отъ Враня селото Дрѣновецъ е показано като българско, гр. Враня е съ 1000 български и 600 албански кѫщи. Врански окрѫгъ е преимущественно български, защото отъ 360 села въ него, само 60 сѫ албански. Има едно влашко село — Преображенье, на Морава и едно турско - Билячъ. [1]
Слѣдъ 1878 г. сичкитѣ албански села отъ тука сѫ изселени въ Турция и сѫ заменени сѫ нови заселеници преимущественно отъ български земи — Тиквешь, Пчиня, Кумановско, Скопско, Кратовско, Кюстендилско, Власина, Знеполе, а сѫщо отъ Ново Бърдо е Метохия. [2]
За езика, характера и типа на населението отъ Вранско, Лѣсковачко и Прокоплийско намираме още нѣкои любопитни подробности. „Въ Вранско — казва Василевичъ — главно владѣе косовски диалектъ, но влизатъ сѫщо и особеноститѣ на власински и топлички диалекти. По нарѣчие и акцентъ, околноститѣ на Враня може да ce класифициратъ така : Власина, Дервентъ—Поляница и Морава съ Моравица и Пчиня. Taкa ce различаватъ и по носията. Съ изключение на Власина всички други тѣжнѣятъ къмъ западъ. По народни обичаи, мелодии, народни игри, — иматъ много общо съ западъ — Прищина и Косово. Мѫжката носия е като на западъ съ изключение на Горна Морава. По на северъ Поляница е свързана по-вече съ Лѣсковачко и Топличко, съ които има еднаква носия, еднакво нарѣчие и акцентъ. [3]
На истокъ отъ Вранска Баня и селата Корбелица и Варденикъ и планинскитѣ върхове къмъ Власина, сичкия този прѣдѣлъ образува особенна область. Тукъ жителитѣ въ всѣко отношение тѣжнѣятъ
1. Hahn. Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 34, 37, 52, 65, 69, 85, 86.
2. Цвиичъ, Антропографски проблеми. CLXXXVI.
3. Годишница Чупича кн. XVI, стр. 293-297, 313. Василевичъ Враня и околина.
34
къмъ Власина и „отъ старо врѣме” споредъ прѣданието, сѫ били присъединени къмъ Крива Паланка и Кюстендилъ. [1]
За населението отъ Нишко и Пиротско нѣма да говоримь по пространно; то е толкова добрѣ извѣстно за българско, щото нѣма нужда да ce доказва. Това ce доказва отъ цитиранитѣ съчинения на Нилъ Поповъ, на Ханъ, a сѫщо отъ статиитѣ на Романски и Христовъ въ Министер. Сборникъ. [2]
И подиръ всичко това може ли да ce намери нѣкой да сѫ сьмнява какво е населението на Морава и Българска Морава, да ли има такъ българи или не? Нѣма съмнѣние, намиратъ ce злонамерени хора като Цвиича които си турили за цѣль нарочно да заблуждаватъ, като казватъ че не може да ce тури граница между сръбската и българската народностъ, че „тия два народа въ пограничнитѣ си предѣли така незабѣлязано прѣминавали една въ друга че ако ce тръгне отъ Морава къмъ Търново не можело точно да ce каже, где престава сърбско и гдѣ захваща българско”. [3] По-голѣмъ цинизъмъ не би могло да ce измисли и при всичко това възможно е да ce намиратъ хора, които да кажатъ че българитѣ сѫ шовинисти, когато ce отнасятъ критически къмъ подобни „издирвания”.
1. Василевичъ-ка историі и града Враня и негове околине, Годишница Чупича кн. 16.
2. С. Христовъ. Пиротски окрѫгъ Министер. Сборникъ кн. XI и Д-ръ Ст. Романски, Австрийски домумекти по Нишкото възстание отъ 1841 год. Министер. Сбор. Кн. XXVI. — Единъ сърбинъ пише че той ce срамува гдѣто Сърбия за четвъртъ вѣкъ въ новитѣ земи (Нишъ, Пиротъ и Враня) не е научила хората да приказватъ сърбски Іутро год. І, брой 148, 2 Августъ 1904 год.
3. Цвиичъ, Антропографски проблеми. CLXXIX.