Глава III. Език, езикови граници и разпространение на националностите в Македония

Аромънският език (Аромънска песен) - Македонският български - Новогръцки - Еврейски испански

1. Език

Общ поглед. Турското влияние

Когато става въпрос да се характеризират говорените в Македония езици, е необходимо да се определи тяхното място и да се изтъкнат признаците, които отличават сродните езици, т.е. да се определи връзката между българския и сръбския, между аромънския и мегленския, от една страна, и румънския, от друга. По такъв начин ще се види голямата вътрешна близост между въпросните, сега толкова различни един от друг, езици.

За новогръцкия в Южна Македония е писано малко и затова ще се спра на някои, познати ми от моите пътувания характерни черти. Ще се спра накратко и на езика на шпаньолите, такъв, какъвто съм го чувал в Монастир и Солун. Останалите езици, като турски, татарски, черкезки не можах да опозная в македонското им своеобразие; питам се даже, дали за случая биха могли да се намерят достойни за внимание особености. Искам да изтъкна едно: турският като търговски и административен език в течение на столетията силно е повлиял върху речниковия фонд на всички говорени в Македония езици. Албански и български гъмжат от турски думи (сьществителни, прилагателни, глаголи), а турските идиоми се използват направо в народните песни, тъй като неизвестният автор е сигурен, че слушателите му знаят езика. Сръбският, новогръцкият и аромънският също са взели много от турското езиково богатство, макар че пишещите на тези езици най-старателпо избягват турцизмите.

Известно е, че голям брой турски поговорки, пословици, изрази са проникнали в разговорния език на балканските народи. В български и албански срещаме дори турски местоимения и съюзи. Турският е оказал влияние и върху синтаксиса на тези езици, макар и в неголяма степен. И за да се огранича само върху един пример, искам да изтъкна, че сегашното използване на аорист в градския албански и в българския отговаря на турската форма за сегашно свидетелско време. Не съм отбелязал никакви елементи, които да сочат, че има македонско-турски специален диалект – за такова нещо населението е прекалено смесено, а и съотношението се променя непрекъснато.

Местни хора, коняри от Тесалия, турци от Бесарабия, от Мала Азия, араби, перси – всички си служат с простонароден турски, разространен навсякъде от войската. Именно този войскови език, а не литературният, е източник на заимстваните думи в балканските езици.

Балканските езици

Макар че турците властвали столетия на Балканите, макар че влиянието им върху културата, езика и начина на живот на балканските народи е много силно, те все пак не могат да се нарекат балкански народ. Като народ те принадлежат на Мала Азия, дето и днес все още се крие силата на тяхната народност, езикът им по своя характер няма нищо общо с балканските езици и образува особена езикова група с татарските езици, докато високата им култура по същество е ислямско-арабска.

Балкански езици са на първо място албанският, който възникнал на албанска земя, на второ място румънският, който крещящо се различава от останалите романски езици, макар да произхожда като тях от латинския, но на Балканите при съвсем различен характер под влияние на друг език, който може да бъде единствено трако-албанският. На трето място като балкански език трябва да се посочи българският. Докато старобългарският, който, както днес всички приемат, произхожда от македоно-българския диалект на солунската област и все още не носи нищо балканско в себе си, дори има чисто славянски характер и това впрочем личи в свещените писания, изцяло преведени от гръцки, новобългарският сочи доста значителни отклонения от общия славянски характер. Директно въздействие от тракийския е невъзможпо да има, защото би се проявило и в старобългарския. Тези незначителни отклонения биха могли да се явят едва когато старобългарският вече бил оформен като писмен език и като такъв би се използвал до днес, но за този дъльг период (IХ – ХVIII век) той остава съвсем чужд за народа. Новият балкански характер на българския, които съвпада във всички свои характеристики с албанския и румънския, също не може да произхожда от албанския, наследника на тракийския, тьй като в ХI век, когато за албанци се споменава за първи път, той вече е бил разделен пространствено. Цялото това влияние е дошло много повече от румънския и то по време когато двата народа са образували политическа и народностна общност, когато живеели един до друг и лесно можели да се смесват, защото вярата, народните обичаи и нрави били еднакви, а влашкият език вече бил изпълнен със старо- и среднобългарски елементи, което значително облекчавало взаимното проникване на езиците. Това е времето малко преди създаването на Второто българско нарство, когато и в историята се говори за българо-влашко царство. Неговите създатели Петър и Асен, според византийски източници, били от влашки произход. Макар че това не може да се твърди с пълна сигурност, все пак е сигурно, че власите са имали голям дял във въстанието срещу Византтия. Тогава, а и отпреди, т.е. в ХII и ХIII век, българският народен говор – касае се само за него – приема балканския тип, който променя позицията му към славянските езици по същия начин както албанският е променил позицията на румънския спрямо романските езици или - според израза на известния славист Лескин, "днешният български изпада от рамката на славянските езици". Общите черти, които обединяват трите истински балкански езици, въпреки толкова различния им произход, са твърде много и колкото повече навлизаме в сравнителното изследване, толкова повече ще стават. То обхваща фонетиката, флексията, образуването на думите, синтаксиса и изобщо цялата вътрешна езикова форма, включваща всички тях. На речниковото богатство не трябва да се набляга, то е нещо външно. Пълно непознаване на фактическото състояние ще означава, ако искаме да разглеждам паралелно примерно влиянието на немския върху полския и чешкия или това на арабския върху испанския и турския, защото в този случай почти или съвсем повърхностно се разглежа вътрешната езикова форма на повлияния език, докато при балканските езици тя е направо преобразена.

Искам да изтъкна няколко от общите черти, за да стане ясна за всички вътрешната родова връзка на балканските езици, като подчертая, че мога да увелича значително броя им, но това не е необходимо в настоящия етнографски труд, а и не разполагам с толкова много място.

  I. Най-впечатляващото явление е поставянето на пълния член след думата. Би могло да се помисли, че в румънския това идва от латински, където местоимението ille, от което произлиза членът, може да се поставя както пред, така и след думата. Тъй като обаче в останалите романски езици, както в сардинския, който не е засегнат от германско влияние, членът се поставя пред думата, то при румънския трябва да приемем външен начален тласък. И преди всичко трябва да имаме предвид, че и в много други пунктове е необходимо да приемем чуждо влияние, тъй като в романските езици не съществуват изобщо никакви паралели за това. Ако поставянето на член след съществителното беше единично явление, можеше да се приведе латинският като обяснение, но във връзката му с другите явления би било нелогично да упорстваме вьрху този елемент.

В българския прикаченият член се явява за първи път в ХIII век. Славянските езици изобщо не познават членуването на съществителните. Ако все пак го намираме вьв великоруски диалекти (Нижни Новгород), то би трябвало да е от чужд, може би нормански произход или се е развило самостоятелно, както е в северногерманския. Би било рисковано да свържем сравнителпо новото членуване в българския с появилото се като  диалектно във великоруския език. Не остава нищо друго, освен да приемем румънско влияние. В сръбския и турския думите не се членуват, гръцкият познава само члена пред съществителното. Примери: м. р. старорум. lupu-lu, рум. lup-u[l], аром. lup-lu, мегленски lup-u, алб. ujk-u, бълг. вълк-ът, ж. р. рум. cas-a, алб. stapi a, бълг. кьща-та,

  II. Второто също толкова впечатляващо явление е видът на флексията на съществителното, а именно, че родителният и дателният падеж съвпадат в дативна форма. В албанския има също местен падеж и аблатив, които не биха могли да имат влияние върху румънския и съответно в българския, тъй като още в простонародния латински аблатив и датив съвпадат с винителен падеж. С оглед на формата преобладава дателният падеж след като изчезва старият родителен падеж, с което се обяснява използването на  предлога на в българския и la в румънския, докато по съвсем различен начин в новогръцкия е запазена родителната форма на старогръцкия, а за дателния падеж се използва описателната форма с isкъм. Именителният падеж се разграничава рязко от винителния. В старобългарския все още преобладава богато падежно развитие чрез окончания, които днес са запазени в сръбския, а в българския са изчезнали напълно. Запазва се само звателният падеж, който е напълно откъснат от реакцията на глагола и може да се разглежда повече като междуметие, и е пренесен в румънския и в по-малка степен в албанския.

Пример в членувана форма:
 
албански румънски  български
И. udh-a drum-u друмът
Р. udhas drumului на друмът
В. udhan drumu друмът 
мн.ч. udhat drumurile друмовете
Р. и Д. udhavet drumurilor на друмовете

А в новогръцки: И. o dhromos, Р. tu dhromu, Д. s-ton dhromon, В. ton dhromon.

Старобългарският, както и сръбският имат шест падежни форми, със звателния са седем. В румънския и българския при имената на предметите винителен и именителен падеж съвпадат, докато при личните имена има разлика.

  III. Впечатляващо съвпадение има също в двойната възможност за изразяване на бъдеще време с помощта на глаголите искам и имам, без при това, както в романския, да се получава смесване. Ще пиша може да бъде изразено следователпо с: а) искам да пиша, алб. do ta skruj, рум. o sa scriu или с инфинитив voi scrie, (аром. va sa scriu, мегл. sa scriu) бълг. ще пиша (в старобълг. няма специална форма за бъдеще време); б) имам да пиша, алб., специално гегски, kam me skru, рум. am sa scrui, бълг. имам да пиша.

И новогръцкият има този описателен начин на изразяване на бъдеще време с искам обратно на органичното образуване чрез -s-, като по този начин се обединява новата и старата форма. Казва се: tha  ghrafo и  tha ghrapso (минало свършено и несвършено са различни). Убеден съм обаче, че изходната точка за това явление не трябва да се търси в самия старогръцки, а е дошло от тракийския (праалбанския), оказал влияние върху смесените с траките македонци (вж. по-торе) и оттук върху гръцките. Че това влияние трябва да е било твърде старо, се вижда от тенденцията към изместване на органичното (сигматично) бъдеще време, което се използва и в Новия завет.

Сръбският също се е откъснал от това балканско влияние, но образуването на cu след инфинитива е съвсем своеобразно. И в българския този начин на образуване не е непознат, макар че има малко приложение.

IV. Немското dass навсякъде в романските езици се превежда с че, без оглед на съдържанието на подчиненото изречение, докато в румънския, албанския, българския съществува разпределение на две, а именно: че-изреченията в бъдеще време с финално значение се въвеждат с рум. sa, алб. ta, бълг. да, но констатиращите (аперцептивни) с рум. ca, алб. se, бълг. че. В новогръцкия отношенията са подобни, но не и същите, така че той не би могъл да бъде образец за балканските езици, респ. за албанския, в който трябва да се търси изходната точка; но този случай изисква по-подробно изследване.

Особено тясно е отношението между албански и румънски; то стига до там, че от единия език може да се превежда на другия дума по дума, без да е необходимо да се променя нещо в словореда, синтаксиса, вътрешната езикова форма, дори може би и в транскрипцията. Толкова далеч българският не стига, тьй като румънското влияние става забележимо едва в среднобългарската епоха. Толкова по-голямо обаче е било българското влияние върху румьнския от по-ранните периоди на контактите им и то не само в речниковото богатство, а в цялата фразеология.  Дадената по-долу скица може да илюстрира казаното в груби линии, като стрелките сочат посоката на отношението. И илирийският е имал влияние.

Няма съмнение, че албанският е въздействал в три различни периода върху румънския. В по-стария период аромънският още не е бил отделен от дакорумънския и е възприел следователно всички балкански особености, които са общи с дакорумънския и албанския; в по-новия период определен брой албански думи навлизат в дакорумънския, а те липсват в аромънския, т.е. проникнали са едва след преселването на аромъните на юг от прародината в триъгълника Ниш – София – Скопие. И в тези елементи лесно могат да се различат по-нов и по-стар пласт. Но това са неща, които бъдещите изследвания ще изясняват по-нататък (вж. следващата глава). Искам обаче да се спра на обстоятелството, което със сигурност е доказано, а имено че както езикът на тоските, така и езикът на гегите са повлияли  върху румънския и това се вижда особено ясно от речниковото богатство: така за думата село ние намираме както гегското название катун, така и токското fsat; по-късно токското, както и гегското образуване на бъдеще време. Известни са ми редица езикови основания, поради които, вероятно, с преселването на част от румъниите от прародината им южно от Дунав на север (Банат, Седмоградско) е дошло и едно албанско племе, чиито следи ясно личат в най-старите паметници на румънски език и които и до днес са останали в личните имена на трансилванските диалекти.

Аромънският език

Влашкият език се разделя на четири клона, от които само един, а именно румънският, достига до нивото на литературен език. Говорените в Истрия, в полите на Монтемаджоре, и в Шеяне, северозападно от Фиуме, езици са пред отмиране, а говореният във Влахомеглен език скоро ще бъде побългарен. Аромънският се запазва донякъде и сега, но с времето и той не би могъл да противостои на мощното нахлуване на гръцкия, албанския и българския. През ХVII и ХVIII век броят на аромъните сигурно е бил много по-голям, отколкото е сега. Знаем че още в началото иа ХIХ век от Албания, особено от Мускополис, са се преселвали цели аромънски колонии със своите църковни общности и са се отправяли към много градове нв Унгария, особено в Будапеща, Тимишоара и Мишколц, а и по-далеч: Виена, Лайпциг, даже Познан, където е живял и Константин Укуга, издателят на отпечатания във Виена в 1797 г. Учебник на аромънски език и първосвещеник. И в Босна, в Чепулич намираме следи от тази книга [1]. От имената на местности можем да съдим, че някога в Сърбия и Черна гора са живели власи. Но истинската родина на всички власи е напълно напусната от тях и само имената на местности в триъгълника София – Ниш – Скопие ни показват днес, че някога те са населявали тези области (вж. по-горе, Глава III).

Аромънският е онова разклонение, което първо се отделя от главния клон и може би затова съхранява най-старите черти. Още в 976 г. се споменава за аромъни край Костурското езеро (вж. по-горе), а в ХIII век Велика Влахия в Тесалия достига своя апогей, т.е. по същото време, когато в историята за първи път се говори за румънци в Трансилвания. Ранното изселване на аромъните от прародината им обяснява защо старите албански елементи на дакоарумънския липсват в аромънския, докато по-новите албански думи са широко възприети, но не са съществували в дакорумънския. И старобългарски елементи се срещат само в незначителен брой, но все пак думи като munkaработа, stanaалпийска хижа и други подобни, доказват, че те са възприети още в прарумънскии преди преселението на аромъните. Голям брой среднобългарски елементи на дакорумънския липсват обаче напълно в аромънския, който в замяна на това е възприел много гръцки, албански и – в северната част на областта – по-нови български и турски елементи, които са толкова многобройни, че аромънският става неразбираем за дакорумъните, макар че латинските елементи в звуковата форма са се променили незначително.

Флексията на съществителното и глагола напълно съвпада с тази на румънския, тя е само по-старинна, например запазването на старата органична условна форма, която познавали също истрорумънският и старорумънският езици: аром. s-vrurim, лат. si voluerim, старорум. sa vrure обаче са напълно изчезнали в новорумънски. Меките съгласни l и n са запазени: простонар. лат. muliere, аром. muliari, рум. muiere; простонар. лат. oclu, аром. okliu, рум. ochiu; лат. cuneus, аром. kuniu, рум. kui, но в банатския диалект на румънски kuni, както изобщо са се запазили цяла поредица от белези на аромънски в румънските диалекти, също и някои думи от латински произход, които в литературния румънски са заместени със славянски или други, запазени не само в аромънския, но и в трансилванските диалекти, например лат. arena, аром. и транс. arina, рум. nisip; лат. uva, аром. и транс. aua, рум. strugure, молд. poama; лат. ubi, аром. iu, старорум. ua, транс. berettyo iuo, рум. unde; лат. avus, аром. aus, на рум. запазено в auselорехче, мушнитрънче.

Разликите в произношението между аромънски и румънски са обикновено от диалектно естество. Не съществува и най-незначителен аргумент, който би ни оправдал, ако приемем пространствено разделено, самостоятелно развитие на четирите клона на влашкия.

Дори в отклоненията от основното правило диалектите съвпадат; напр. лат. u е запазено във влашкия като u^: lupuslup, vulpesvulpe и т. н. Тук има обаче цял ред изключения, които все още не са изтълкувани напълно. Най-лесно е да се обяснят чрез по-късното им приемане – чак когато са стигнали в Мизия те изтласкали по-старото произношение в прарумънския във всички клонове на езика закономерно запазили същата форма: лат. duo, dui – doi, auctumnus – toamna, muria – moare, pluvia – ploaie.

За да покажем характера на аромънския, сравнен с румънския, искам да дам текста на една аромънска песен с румънския превод и същевременно да посоча латинската етимологична основа, в скоби другия произход, от която става ясно колко силно натежава латинският елемент, а също колко много се отклонява синтаксисът от латинския.
 
Аромънски  Румънски
1. Oh, lele mi, marata, 
(blg.) me male - habita 
O lele, saraca de mine,
Ах, ах, аз горката
2. Nu va s-mi marita dada 
non volet si (-ut) me maritet (tk.) 
Nu vrea s-ma marite mama,
Не иска мам да ме омъжи
3. Ma-ni dzitse: legana feata! 
magis (=sed) mihi dicit: foetam 
Ci-mi zice: leagana fata!
А ми казва: спи момиченцето ми
3. Ca mi fets ca na eapa, 
quod me feci quam (=sicut) una equa 
Ca ma facui ca o eapa
А аз станах кобилка
4. Tsitse a meale cit na tseapa 
(blg) meae quantum una ceapa 
Titele mele cit o ceapa
Циците ми като луковички
5. Soatsile cu dzoni di gusa 
sociale illae cum juvenes de geusia (rom.)
Soatsele cu juni de gusa
Дружките ми са в мъжки прегръдки
6. mine, laia, mproasta la usa 
me (Ego) (alb.)(gr.) iliacad ostiam (нар. lt. usia)
eu, saraca stau la usa
Аз горката стърча пред вратата
7. Soatsile cu pole n-vale, 
sociae - illae cum (blg) in valle
Soatsele cu fase in vale
Дружките ми с пелени на потока
8. s-mine, laia, cu munile goale 
sic me, (alb) cum manus illas (blg)
s-eu, saraca, cu minele goale
Аз, горката, с празни ръце
9. ia, tsi dzic, moi dada meao: 
(blg), quid dico (blg) (tk) mea 
eata, ce zic, mai mama mea
Чуй, какво ще ти кажа, майко моя,
10. mine va s-mi fac nveasta nao,
me (ego) volo si (=ut) me faciam (blg.) nova
eu o sa ma fac nevasta noua,
Искам да бъда млада невеста
11. s-nu vruris tine cu tata
si non volueris te (tu) cum tata
sa nu vrei tu cu tata
Ако ти и татко не давате
12. mine vor s-mi fac pi inate
me (ego) volo si (ut) me faciam per (tk.)
eu m'oi face pe biha (Banat)
Ще стана непокорна
13. s-amindolti nu va ntreb
sic ambidui-ili non vos interrogo
si pe amindoii nu va intreb,
И двамата няма да ви послушам
14. ca singura dzone va s-lu aleg
quod singula juvenum volo si (ut) illum eligam
ca singuta(pe) june o sa-l aleg
И сама ще си избера изгората

Както се вижда от горния текст, най-много думи са от латински произход в единство с румънския, само един път се използва славянска дума: marat от mal habitus (фр. malade), същата дума на рум. е sarac (бълг.); leaganлюлея е вероятно прарумънско образувание от латинското ligo – залъгвам. Mprost, ж. р. mproasta, произхожда от новогръцки, означава прав и няма румънско съответствие.

Разликите в произношението са малки и те са още по-незначителни, ако включим в сравнението румънските диалекти. Най-силно впечатление прави възпроизвеждането на лат. ce (ci) с tse, рум. tse; ge (gi) с dze, рум. dze, di с dzi, рум. zi, но в много диалекти, като банатския и молдовския също dzi; j чрез dz, рум. z, диалектно също dz. Мекото l се запазва в аромънски, но в румънски изчезва в предлитературния период, т.е. amindoi-li, рум. amindoi-li – amindoi. Дакорумънският pe знак за винителен падеж е непознат в аромънски, тъй като в дакорумънски се явява едва в ХVI век. В по-старите паметници не се среща, но в диалектите трябва да е съществувал много преди това.

Въпреки че в посочената аромънска песен използваните дакорумънски и аромънски думи почти напълно съвпадат, не трябва да считаме, че е така във всички други случаи. Когато веднъж един румънец ме помоли да поговоря с него на аромънски, аз му отговорих "kara s’achiursesku sa zburasku armaneastili nu va s’akikasesti hits tsiva", което означава: "Ако започна да говоря на аромънски, ти нищо няма да разбереш.", и той наистина не разбра нищо, защото на румънски същото звучи така: cind insep sa vorbesc (в Банат – zburasc) aramaneste nu vei pricepe nimic. Изразът впрочем е променен до голяма степен, но това не е определящо, основното с флексията и синтаксисът, те са еднакви. На трето място определяща е фонетиката, която има само малко диалектни но не и фундаментални различия, тъй като всички разлики в прарумънския са паралелни, докато латинският, испанският и други езици показват големи отклонения както във фонетиката, така и в речниковия фонд, като във флексията на съществителното и глагола са съвсем различни що се отнася и до вътрешната езикова форма. Много стара обаче е общорумънската глаголна флексия, запазила се в романските езици, макар че и в нея има достатъчно трако-албански заемки (бъдеще време, изчезване иа инфинитива, значение на минало свьршено и т.н.).

С дакорумънски обаче съвпаденията в произношение, флексия, синтаксис, значение на вътрешната езикова форма са толкова големи, че при сравнение дори и неукият ще стигне до извода, че е невъзможно аромънският и румънският да са възникнали независимо един от друг. В целия текст има само една единствена дума, която показва по-дълбоко различие, именно dzone със своето o, сравнена с рум. june с u от лат. juvens. Но прарумънското сигурно е било dzone (o от u + a, като cot от cubitus) и то се е превърнало в дакорумънски в dzune чрез придържане към останалите думи на -on  >  -un.

За  изчезналата днес в румънския аром. дума vrurim говорих вече по-горе. Твърде старинна е също аром. fets, на лат. feci, в сравнение със слабата рум. форма facui; и изобщо именно при глагола се проявява по-голяма старинност на аромънския диалектно и в старинния им вид срещаме същата форма, напр.
 
лат. аром. старорум. новорум.
dixi dzis dzis zisei
dzises dzises zises
dzi se dzise zise
dzi sim dzisem ziseram
dzi sit dziset ziserati
dzi sera dzisera zisera

Следователно привидно голяма разлика във флексията изобщо не съществува, отклоненията са новорумънски образувания.

Македонският български език

Докато преди не съществуваше съмнение за характера на македонския български, в по-ново време сръбската страна чрез умело развивана от политически съображения пропаганда се опитва да наложи становището, че говореният в Македония език е славянски говор на сръбски диалект и че населението е сръбско. Резултатът на тази пропаганда и обстоятелството, че победена Сърбия се включи към държавите-победителки, беше този, че с Ньойския договор северната част на Македония беше дадена на Сърбия, а южната й част на Гърция, докато България остана с празни ръце. И макар че преди да избухне Балканската войиа самата Сърбия призна, че цяла Македония е българска с изключение на окръг Скопие, по волята на руския император тя бе дадена на Сърбия.

За да стигнем до обективна преценка за характера на македонския език, предлагам част от писмен паметник, останал от времето, когато на Балканите не са съществували национални противоречия, а всички балкански народи под водачеството на Гърция са се чувствали християни и заедно са се противопоставили на турците. Това е било през ХVIII век. Тогава свещеник Даниил от Мускополис, един цъфтящ аромънски град в Албания на три часа западно от Корча, написва една малка книжка, в която дава откъси от говорените в страната езици: новогръцки, влашки, български и албански. Езикът следователно изобщо не е повлиян от каквито и да било национални съображения. Той пише фонетично с гръцки букви. Ето откъси от нея: (с. 19, р. 12 и следв. от намиращия се в мое притежание екземпляр на второто, отпечатано през 1802 г. издание, в което не се посочва мястото на отпечатването му).

Мак. Сфърделот дупит штицте и куршумот го ранисат трупот (снагата). И зборот лошот уцълвит чоекот. Току ти да не патиш ништо и да не земаш от ок, да залепиш на горниот приак и на долниот приак по една ветка от дафина и от смрека, за да не тераш сфите лошите. Кога да напраиш рубите (халиштата) да имаш в-уме за да и чиниш широки и да не бидет куси. Оти да чиниш широка руба, траит многу заман. И да не шиеш тесна сайа, бързо се искинвит. И долга кошульа те чинит да се сопниш. Току да печалиш, за да се облечиш со сфита чесна и ако се искинает негде да и прекърпиш со конци здрави.

Бълг. Сфърделът дупи дъските и куршумът го рани трупът (снагата). И сборът лошът уцалват човекът. Ами ти за да не патиш нищо, и да не се земаш от око да залепиш на горният прак и на долният прак по една ветка от дафина и от смрека, за да тераш фсите лошите. Кога да направиш дрехите (халищата), да имаш на ум, за да и чипиш широки дреха и да не бъдит къси. Ако да чиниш широка дреха, трает много заман. И да шиеш тесна сая, бърже се разкъсва. И дълга кошуля (риза) те чинит да се съпнаш. Рък да се печалиш, за да се облечеш съ сфита чес(т) на и ако се разкъсват негда да и прекърпиш с конци здрави.

Съвр. бълг. Свредельт пробива дъската и куршумът (го) ранява тялото. И думата, лошата, засяга човека. Но ти, за да не пострадаш с нещо и да не попаднеш в очи (да не те срещне (омагьоса) лош поглед), залепи на горния праг и на долния праг по едно клонче от лавър и от хвойна, за да прогониш всички злини. Ако правиш дрехи, да имаш наум да ги направиш широки и те да не бъдат къси. И ако шиеш тясно палто, бързо се разкъсва. И дългата риза те препъва. Дори да печелиш, за да се обличаш с прилични дрехи, то ако се разкъсат някъде, да ги закърпиш със здрави конци.

От този откъс се изяснява с абсолютна сигурност, че се касае за български текст, написан от аромън, който познавал добре българския език, но не го е владеел напълно и се е опитвал със съвсем недостатъчните знаци на гръцката азбука да го запише фонетично. Диалектът е западномакедонски; би могло да се помисли – а и така се е твърдяло, че е от Монастир, тъй като написаното е посветено на митрополит Некарие от Монастир, който поел и разноските по изданието. Но вербалните форми, като бидает (Монастир бидет), звуковите форми като сфите (Монастир сите), току (Монастир туку) и някои други, които не се срещат в разглеждания текст, като каде (в Монаетир кай), сочат, че Даниил е учил български в Охрид и Дебър.

Още първата дума свърделото показва, напълно независимо от членуването, категорично българската форма, сръбската е сврао. Средният род на съществителното е заблуда на Даниил; думата трябва да бъде свърделот. Членът -от е обичаен за голяма част от България заедно с -ът и . Използването на члена е по-добър знак за българския характер на езика, отколкото звуковите критерии. Стицадъска е на западномакедонски и сръбски; ранисат е погрешна форма, плод на албанско влияние, на български се казва рани, македонски наранит. Зборот лошот е небългарска форма, на македонски се казва лошиот сбор; тя идва от новогръцки или албански. Току е в смисъл на но и е специфично македонска дума, в български е със значение едва що, току що, а в сръбски е непозната.

От ок е грешно за от око, както се казва в Монастир и Охрид. Приак вместо прак е повлияно от аромънски. Дафина е необичайно за македонски, по-често се казва дафин. Тераш идва в западнобългарския диалектно за изпъждаш, в сръбски терати. Свите, свичко са обичайни за Охрид, докато в Монастир, а също и в България е сите, сичко. Напраиш показва обичайното за Македония отпадане на междувокалното -в-. Във формата в-уме, ако е вярна (в Битоля и Охрид се казва в-умо), се крие един стар местен падеж, който се е запазил, а и това се случва често, като наречие. Бидает, бидеет (Монастир бидат) е обичайна форма за Дебър, както вече споменахме по-горе. Заман е турска дума, навлязла в мак., бълг., алб. Бърго (Монастир бъргу) е мак. и западнобълг., обичайна за диалектите, и в Източна Сърбия известна като брго за обичайното брзо. Искинвит (разкъсва) е специфично македонска, а и сръбска диалектна форма. Формата искинает се използва от така наречените миаци в Дебър.

Дълга, на централномакедонски звучи долга, сръбски дуга (дугачак), кошуля е по-скоро сръбска дума, но е обичайна и за Западна България заедно с риза.

Ед. ч. су конци значи конец, както на бълг., на сръбски е конац.

Кус – къс е сръбска форма, идва от Дебър, където сръбското влияние е по-силно, в Македония се казва кус, значението обаче съвпада с българското, защото в сръбския кус значи сепнат, стъписан.

За по-нататъшно сравнение давам и сръбския текст на един анекдот, който превеждам на македонски (диалект на Монастир) и български (шопски диалект), като съм ползвал помощта на местни ученици и ученички. Фонетичното означаване не се получи поради трудности в отпечатването. Нека читателите  сами си направят изводите от сравнението на езините. -но е македонски член.


Сръб. Момче некакво уче у берберницу да се обрийе. Берберин био човек враголаст и шальиф, па се хтеде мало нашалити со оним младичем, те га запита: "отдакле си ти, момче?” Онай му рече, да е родом из Сарайева, а берберин настави: “чуо сам, да има такових юнака у Сарайеву, кои се брийу без вруче воде и сапуна, но само студеном." Оно момче да покаже како йе и оно (йу)юнак, рече: "истина йе, и йа лако моге понети.” Берберин го намаже само студеном водом без сапуна, па почине бтиати; но онай стане од муке шкрипити зубама и жмиркати очима, не могучи далйе трипти, рече берберину: "престани и дай ми мало вруче воде и мало сапуна, зер йа нисам баш из Сарайева, непо мало подалйе."

Мак. Едно момче влегло во една бербернина за да се избричит. Берберот бил чоек майтапчия и шегаджия, и сакаше да напраит малку шега со момчено, та го запита: "откаде си ти момче?” Тоа му рече, оти йе роден во Сарайево. А берберот продолжит: сум чул, оти има таква юнаци во Сарайево, што се бричат без топла вода и сапун, а само со студена вода." Момчено, да покажит оти и тоа йе юпак, рече: "в'истина йе, и йас лесно можам да понесам." Берберот го намачкал само со студена вода без сапун и фати да бричит; ама тоа фати от мака да къруца са заби и да замижвит со очите, и не можейки да търпит по натаму, рече на берберинот: "папсай и дай ми малку топла вода и малку сапун, оти йас не сум баш от Сарайево, ами малку от подалеку.

Бълг. Едно момче влезло в една берберница за да се избръсне. Берберино бил човек майтапчия и шегаджия и сакаше да направи малко шега с момчето, та го запита: "отдека си ти момче?” оно му рече, оти е родом от Сараево. А берберино продължи: “чул съм, оти има такива юнаци в Сараево, които се бръснат без топла вода и сапун, а само със студена вода." Момчето, да покаже, оти и оно е юнак, рече: "истина е, и я лесно можем да понесем." Берберино го намаза само с студена вода без сапун, и почна да го бръсне; но тоя почна от мака да скърца със зъби и да мига с очи, па като не можеше повече да търпи и рече на берберино: "престани, и дай малко топла вода и малко сапун, оти я не сам баш от Сараево, но малко по отдалече.


Единственото по-ярко отклонение на централно-македонския диалект от литературния български е ударението, което пада обикновено на третата сричка и с това се отклоняяа от сръбското и българското ударение. Впрочем положението му върху третата, последната сричка, съвпада по-често със сръбското ударение. В българския ударението не е постоянно. В текста на Даниил съм дал обичайното за литературния език източнобългарско ударение, западнобългарското, често съвпада с македонското. Но българските акцентни съотношения са много различни. В Сборник на българското Министерство на образованието т. 13 проф. Цонев прави опит да раздели цялата българска област на шест зони в зависимост от ударението,  което обаче в действителност предлага по-голямо многообразие. Според проф. Цонев текстьт на Даниил попада в VI зона, но не и към сръбския. Навярно обаче съществува една звукова особеност, която е по-близка до сръбски, отколкото до български, това е разделянето на праславянските тж, дж, които в сръбския се развиват в палатални африкати тс, дж, в българския в шт, дж, докато в македонския има палатални к, г, които са се развили от т, д чрез повдигане на предната част на езика, докато в сръбския директно от t'-th'-ts (c) се е развил палатален съскащ звук (африката). Съвсем различно се развива българският, който също познава съгласните к, г, обаче те са се развили едва в по-ново време диалектно от т, д (напр. в Котел кесто – тесто, гете – дете), (вж. Милетич, с. 169 Източно- българският език) и не трябва да се смесва с развитието иа македонския език. То е старо, идва от север и стига чак до областта на Морава, но колкото повече отива към юг и югозапад, толкова повече се загубна. В центъра, например в Монастир, казват свекя – свещ, заедно с това обаче сфещник, в южномакедонскии още при Влахоклисура обаче сфешта, както в български. Гаки - гащи, но гащник. С дж е същото. Чува се г, но и жд: ср. между, мак. мегю, бълг. между; ср. гражданин, мак. грагянин, бълг.  гражданин; чужд, както в бълг., в Охрид впрочем тугяр, което спада към сръбското тудж. Това съпоставяне показва ясно, че с гаки и свеки имаме работа с по-нови образувания. Тези много стари форми к, г от т, д идват от един диалект (Косово поле), говорещ се между сръбската и българската езикова област, откъдето се е разпространил на юг, без да успее да измести напълно българския изговор. Доколкото съм наблюдавал, само образуването на бъдеще време с ке, в бълг. със ще (ср. чу), е разпространено навсякъде в Македония, може би също и причастието -айки, -ейки, които са взети и от българския книжовен език. Би било погрешно да правим извода, че македонският трябва да се третира като сръбски диалект, изхождайки от тези единични явления на консонантизма, които нито могат да са македонски, защото не познават изобщо възникналия в Македония старобългарски, нито са проникнали навсякъде, защото както на юг, така и най-далечния югозапад (Струга, Охрид, Дебър) формите шт-, жд- – са преобладаващи и в отделни думи се срещат и в Централна Македония. Звуковите, флексивни и синтактични отношения така тясно свързват македонския към българския, че никакво едностранчиво тълкуване не е в състояние да ги раздели. По това са единодушни всички, неповлияни от политиката учени, като Ягич, Лескин, Дрипов, Облак и много други. Най-подробно е разгледано българското начало на македонците от чеха Владимир Зис [2] и руснака Державин [3], чиито трудове са лесно достъпни и затова се насочвам към тях, още повече че ни информират по-подробно. За мен спепиално българската същност на македонците е факт, доказан с показания текст на Даииил и от мои собствепи изследвания. Когато бях в Македония през 1887 и след това през 1889 – 1890, за да се запозная с непознатия товава аромънски народец, неволно ее запознах с местния славянски диалект, повече със слушане. Когато след завръщането ми в родината изучавах българския писмовен език, уотанових, че вече зная основното от него. Но сръбския все още трябваше да уча, защото той се отклоняваше във всички съществени неща от македонския, макар понякога речниковият фонд да съвпада, което е естествено все пак за два езика с общ произход. Но и в българския има редица думи, които не се срещат в сръбския, а за македонския са съвсем обичайни, напр. железо, ср. гвождже, град, ср. варош, планина ср. брдо (планина означава планински пасища), брашно ср. мука, хубав, ср. леп, лош ср. рджаф и т.н.

Музикалното ударение (повишаваща и намаляваща дължина и краткост), толкова характерно за сръбския, липсва и в българския, и в македонския.

И по звукова форма македонският е напълно сходен с българския. Само в отделни думи, които очевидно са навлезли по-късно, се открива сръбско влияние. В централния македонски, както и в българския неударените гласни а, о, е преминават в ъ у и, което сръбският не познава. Старата назална гласна он се явява в български като ъ, в македонски като а (ъ), докато в сръбския е у.

Старобългарското ъ отговаря на новобългарското ъ, успоредно с диалектното о, в Македония о и заедно с това ър, ъл, докато в сръбския е а (мак. сърце, смърдам, долг и дълг (Охрид), волк, ср. вук и т.н.).

Среднобългарското ъ е заменено в новобългарски с е и ъ, същото е и в македонски, но в сръбски е а. В македонски, западнобългарски и източносръбски  преминава в е.

Това са само някои от най-впечатляващите явления, в които македонският съвпада с българския и се отклонява от сръбския. Напразни са усилията да се търсят такива редовно явяващи се съвпадения със сръбския, но винаги ще се намерят само единични случаи, които не доказват нищо. Затова няма никакво основание и не е правилно да се третира  македонският като смесен сръбско-български диалект, това би било изопачаване на понятието смесен диалект, което във всички може да се приложи към югоизточния сръбски (Пирот, Враня) но не и към македонския български.

Много по-важно от всички тези звукови съвпадения е обстоятелството, че македонският има една толкова спепифична българска особеност, като членуването на думата, дори в тройна форма -но,-во,-то, докато в сръбския изобщо няма членуване (вж. по-горе).

Изчезването на органичната флексия на съществителното, която е заменена с предложно описание с на в родителен и дателен падеж, също е фактор, приобщаващ македонския към българския.

Също като при съществителното е и при глагола: аорист с неговата съгласна ф- или х- е чисто български, докато сръбският има старата гласна с- (бълг. мак. бихте, ср. бисте). Изчезването на инфинитива и въвеждането на глагола с изречения с да е също така българско (алб., рум.), но не и сръбско. В сегашно време I л. мн. ч. -ме е както в български, а в сръбски е -мо и така могат да се посочат оше много отклонения от сръбския при глагола.

При прилагателното виждаме толкова характерното степенуване с по- и най-, докато в сръбски, както и в руски, степенуването е органично. Във всички точки, в които българският съвпада с трако-албанско-румънски, македонският схожда е българския, а не със сръбския. Това е повече от достатъчно за определяне на българския характер на македонския език.

Особено важно е обстоятелството, че македонославянското население от самото начало и досега се определя като "бьлгари", а и така е наричано от своите съседи гърци, сърби, турци, аромънци и албанци. Най-интересно при това е обстоятелството, че гръцката, аромънската, албанската и турската форми винаги запазват това вътрешно л, докато българският македонец се нарича бугарин, т.е. със сръбската форма на думата; причината за това може би е, че тази форма е въведена по време на сръбското господство, при царуването на Стефан Душан, който се наричал "Самодържец на сърби, гърци, българи и албанци". Формата бугарин може да е само сръбска, защото останалите думи, изградени по същия начин, като вълк, вълна, звучат в македонски като волк, волна или вълк, вълна, следователно трябва да бъде българ или болгар; бугарин може да произнесе само сърбин. Формата бугарин се превръща в признание и потвърждение на българската националност на македонните от страна на сърбите. Всички пътешественици от по-старо време като рицарят Арнолд фон Харф от Кьолн (1496 – 1499), арабинът Хаджи Калфа (ХIV век) и всички по-скорошни пътешественици са единодушни, че македонците-славяни се наричат българи и че те са искали да бъдат такива много преди да е имало българска пропаганда; същото доказва и обстоятелството, че българските ръководители на движението са почти изключително местни българи, като братя Миладинови от Струга, които пожертваха живота си за своята народност. Но те я прославиха с големия си сборник народни песни. Първата българска печатница е създадена в Солун от архимандрит хаджи Теодосий от Дойран, първитите български книги са издадени от македонците Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. И известният отец Паисий, койъо със своята История на българите повишава необикновено националното самочувствие, е македонец от Разложко.

Много подробно се занимава с българската народност на македонците и англичанинът д-р Брайлсфорд, добър познавач на въпроса и безпристрастеп съдник, в своята книга "Македония”, които стига до извода, че местното македонско население несъмнено е българско.

Останалите от древни времена имена на местности в Македония, дори и написани на гръцки, носят ясни следи от българския си произход, напр. Прилапос (а сочи към бълг. ) – Прилеп, Присдиана – Призрен, Лангада или Лангази, северно от Солун, сочи към българския корен лг, от дъбрава, лес на ср. би трябвало да се казва Лугадин. При Гевгели се намира Дамбово (ср. Дубово).

Навсякьде в областта около Костур и северно от Солун старобългарските назални гласни , а  превърнали се в новобългарския в орални, са се запазили назалпи. Подробности ни дава Облак в "Македонски студии” (Виенска академия, Протоколи от заседанията на филолози и историци, 134, 8 [4]).

Която и област на езика да разгледаме, става напълно ясно, че имаме работа с български, а не сьс сръбски език. Всичките опити на сръбските шовинисти да представят македонския език като сръбски диалект или като смесен език от неопределен характер са безплодни. В своята брошура "Македония и българите”, издадена в Лозана през 1918 г., Е. Купфер привежда цял списък със свидетелства за българския характер на македонските славяни и освен това дава цяла поредица от сръбски свидетелства, които моват да причинят доста неприятности на Цвиич, Белич и комнания.

Бихме могли да поставим въпроса дали македонските славяни нямат свой собствен език, стоящ някъде между сръбския и българския. Подобно предположение не се оправдава с нищо, защото, както видяхме по-горе, македонски и български напълно съвпадат по фонетика, флексия и синтаксис с изключение на някои незначителни звукови особености, присъщи на македонския, като отпадането на междувокалното -в- (човек – чоек, главица – глаица), на междувокалното -х- (беха – беа), шч вместо шт (што – шчо), Пештани – Пешчани, явление, което вероятно е прастаро, но се е развивало и по-късно; тук го оставям без пояснения.

В речниковия състав се срещат цяла поредица думи от гръцки или турски произход, които не се явяват нито в български, нито в сръбски; но броят им, сравнен с целия речников фонд, е съвсем незначителен, както може да се види от двата посочени откъса, доказващи, че македонският може да  се нриеме само като български диалект. Някои особености във вербалната флексия са отчасти новообразувания, отчасти останали от старо време.

Новогръцки

Ако в Монастир или Корча чуеш албанци, аромъни и българи да говорят новогръцки, оставаш изненадан от съответствието на говоримия език с гръцкия писмовен език. Тук той се изучава в училище и се говори от цялото общество. Обратното: езикът на селяните от Южна Македония е като на необразованите кираджии. Трябва много да си се упражнявал в простонародния  гръцки и много да внимаваш, докато ухото ти свикне с някои звукове, които не се срещат в гръцкия език. И тукашният речников фонд съдържа някои турски и български елементи, които не се използват в Гърция, макар че и там в народния език се срещат  многобройни турски елементи, които никога не можеш да намерищ в литературния език. Той до такава стенен е различен от народния, че грък или аромън от Южна Македония, който е учил в училище, не може да разбере нито дума. Моят прислужник, който владееше гръпкия народен език като майчиния си аромънски, веднъж, когато четях вестник, ме помоли да му прочета нещо. Прочетох му и когато свърших, той каза "добре, кажи ми сега на "ромайка”  (народен гръцки) за какво се разказваше." (Kala, tora na mu pes s-ta rumaika, ti theli na pi).

Особено впечатляващо е категоричното отпадане на неударените гласни в началото и средата на думата. С това е свързан и преходът на неударепото е в и и о в у, както в български. За си има палатален съскащ звук, подобен на ш, произнасян като з например esiти – e]si; simera днесsimera; също и в турските елементи на гръцкия: sinduki брягshinduki или shinduki. Явява се и съответната звучна съгласна з, напр. zi във везна (ziji). Съгласните ш (след е, и) и х (след а, о, у) се произнасят много слабо или напълно отпадат, което е плод на българското влияние, макар че се касае главно за някогашните българи.

В новогръцкия се съдържат цяла редица особености еднакви с останалите балкански езици: румънски, албански, български; но както и сръбският, той има и много, напълно отклоняващи се от тях, така че е невъзможно да ги поставим на едно стъпало. Освен това не бива да пропускаме, че той е оказал силно влияние на речниковия фонд, мисловния израз и синтаксиса на балканските езици, защото от древността е бил културен език, от който са черпили останалите народи.

Голям брой народни песни на македоно-гръцки диалект поднася Георги Пахтикос: , Атина, с. 55 – 82.

Еврейски испански

Еврейският испански, който научих в Монастир, събужда интереса иа изследователите с това, че е запазил старинното произношение от ХV век, когато е прекъснал контактите си с останалите испански езици. Наистина с течение на времето в него са навлизали някои новости, особено в областта на речниковия фонд. За мен не представляваше трудност, тъй като добре знам испански, да разговарям със шпаньоли. Има обаче значителни разлики в диалектите на Монастир, Солун и София, езикът е различен и в зависимост от степента на образование на говорещия. Направи ми впечатление например, че необразованите винаги използват tengo вместо he в минало свършено  време, докато образованите правят разлика. Hijo filius  звучи в Солун izo (в Монастир fizo), т. е. много старинно със z, като ozo – оjо, muzer – mujer и т.н. се произнася като в андалузкия като твърдо s faser – hacer. Нuevo звучи guevo, но все пак uerta. Звукът e пред нечисто s звучи глухо.

Подробности за еврейския испански заедно с библиография се намират в "Списание за романска филология", т. 40, с. 656 от В. Симон, който съобщава там няколко текста на диалекта от Солун. Използваните от мен знаци не се нуждант от пояснение. е, о се изговарят отворено,  както в гръцки, s, z са звучни, s, s^ беззвучни.

Като диалектен текст предлагам един анекдот (Лукавството на слепеца), който най-напред разказах на шпаньола С. А. Вего в Монастир и след това поисках да ми го преразкажат на диалекта.

... ...

Най-добрият труд за еврейския испански е на М. Л. Вагнер "Принос за опознаване на еврейски испански от Константинопол", Виена 1914 г. (Документи на Балканската комисия).

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. 14-ти Годишник на Института за румънски език, с. 171 и следв.

2. Македония, Цюрих 1918, с подробни литературни  примери.

3. Македония, научно и критично проучване, Лайпциг, 1918.

4. Вж още: 1. Македония, Цюрих, 1918, подробен опис на литература. 2. Македония, научно и критично изследване, Лайпциг 1918 г. 3. Срв.Mazon, Andre, Contes slaves de la Macedoine de Sud-Est, Париж, 1923. Ценни текстове, които и този автор определя като български.