Речи и публицистика на Григор Пърличев
2. Слово за Русална сряда – Григор Пърличев (Охрид, 1867 г.)
Слово произнесено на Русална сряда 1867 г. пред множеството събрано за празника в градската църква
Според Евтим Спространов („По възражданьето въ градъ Охридъ“, Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина, книга XIII, София, 1896, стр. 648) това е речта, с която Григор Пърличев е нанесъл най-голям удар на гърцизма в Охрид; пак той посочва, че е публикувана във в. Македония, бр. 32 от 1867 г.; всъщност броят е 33 (от 15 юли 1867 г.).
Текстът тук е взет от „Григор Пърличев. Избрани произведения“, 1980 г., София, където е поместен с опростен правопис.
„Жаждай да грядеть ко мнѣ и да пиеть“
Рече Иисус Христос: “Кой е жеден, нека дойдит кай мене да го напиям“. Коя йе водата Христосова, що йе гаснит жедостта от людите? Йе светеното писание. А ние, бедни, само името го слушаме, оти викает светено писание, а що пишит в него, баре хабер немаме. Се пеит, а ние не разбираме, туку стоиме како зграгорени.
Язик свой си имаме и го погазивме. Свите народи са учат свой язнк, а ние се учиме язик чужди и най-мачен. Децата пейет на училище, а не разбирает. Затова учеет без севда и слепи останвеет.
Беше потребно да имав глас огромен како гърмеж, за да викнам и от гласот мой да се занишеет темелите от църквата, и кубето да се разделит, за да се разпарчкат гласот и да се чуят свекаде.
Како ние ке йе исиолннме нарачбата Христосова? Како ние ке угасниме жедостта наша? Кога ние ке разбериме светеното писание? Како не думаме, оти с елинскиот язик не можит да бидит напредия у нас? Како не думаме, оти елинскиот язик йе най-мачен от свите язици и оти сакат 20 годин учейне? Како не думаме, оти ние немаме време да й пущеме чадата наши 20 години на училище? Како не думаме, оти да беше майкиниот язик, никой не ке останеше неучен? Како не думаме, оти света България се разбудила и си отворила схоля болгарски и се просветила? Не йе ли страм голем за нас свите братя наши да бъдеет разбудени, а ние сами да спияме? Свите да пиет от водата Христосова, а ние сами да жедвиме? Не йе ли слепотия голема да й слушате децата ваши да ви пейет гърски, та ни тие да разберат, та ни вие да разбервите? Како ке дайте отговор пред Господа вие, що си ослепивте сами чадата ваши с язик чужди, мъртов, и най-мачен? Що не само вие не пияте от водата Христосова, туку и чадата ваши не й напивате? Ни они входят в царство небесно, и “иния возбраняют”! Ели вака ние ке добияме чест и пред людие и пред Господа? Ели вака ке го употребляваме духот и умот и разумот, що ни й дарва Господ, за да имаме разлика от гоедата? “И вдуну ему, сотвори человека по образу и по подпбию своему” Господ сам му дуна чоеку от духот свои. Колку голема чест за чоека — чоеко! да бидит дух Божии! Сам Господ да благоволит да му дунит чоеку от духот свой!
Елате да се сдумаме; али го дочувахме чист духот Господов, али го молепцавме? Да се размислиме добромощне, зъре Господ ке ни побарат ееап и ке ни речит “Защо духот мой го молепцавте?”
Господ ни създаде спроти лицето негово и спроти умот свой по образу и по подобию: како Господ е цар на свиот век, така и чоека го напраи да бидет цар на земя. Я да се сдумаме: ели сме йе докреппле тая чест, що ни е дарва Господ и що ни извиши от свекоя дихания, али даров негов сме го погазиле? Зъре Господ ке ни побарат есап и ке ни речит: “Яз ве сторих царои; защо вие се сторихте кьотии? Яз ви дадох ум и разум; защо вие се сторивте безумни? Яз ви дадох писание; защо вие да го не разбирате? Яз ве каних на кладенците мои; защо вие не дойдовте да се вода напияте? Жаждай да грядет ко мне!” Тога ние що джуап ке дайме? Туку Господ само да го судит патрикот Самуила, що ни донесе на ваков степен! Османлията никой път не гибна ни на язикот, ни на верата; а патрици гърци и патриканата ни я грабная, и язикот ни го погазия, и книжието български ни изгореа, и със сила гръцки ни всториа да пейме, и очите ни й заслепиа, и най-долни от свите народи ни сториа!
Сетне со свите овие дарои пак чоекот згреши, и тога що му рече Господ: «От земя те сторих, и пак земие да се сториш. “Земля еси и в землю пойдеши“. Сиреч, дори си жив, ер колку добриние да имаш, свите пустина да ти се, защото никоя от ними не ке ти останит за во гробът. Саде що ке ти останит потем смъртта? Само едно име — я харно, я лошо. Я пофален ке бидиш, я проклет на земя; я славен ке бидиш, я страмотен през Господа. Саде това е ведовно; друго все йе мамено.
Затова сме денеска дължни да сториме памет за свите тие добри християни, що го залюбиле учението и приложили е на училищата; що казале добър разум и дух Господов; що познале, оти все що йе на земя, йе мамено; що си сготвиле место на небо, що стекле чест и пред людие и пред Бога, и що си й написале иминана във вечниот дефтер. А пак на живите, що приложили на училищата, да им молитвиме от все сърце никоя жалба да не искусеет, све едно смехливи да им бидет лицата нихни, да си й гледат чедата нихни како цветя, разцутени околу софрата нихна, и све що ке фатеет, да им се сторит злато и стребро.
Но не требит да заборайме никой път, оти най-големото приложвейне, що ни сторил на схолята наши, йе достопочтений господин Никола Маринович Тошков, еден българин, що ни го знаит, ни го познает градов наш. Иляким, како чу от вестниците, оти ние се подразбудихме малу, приложвит за Охрид ката година по три хиляди грошои за учителка, за да се учеет девоичинята охридски български язик и разни ръкоделия. Овие три хиляди грошои ке идеет дар за хакот от даскалицата.
Сега видите, що донесе разбудвеинето наше. За вакво едно приложвейне катагодишно кому сърцето не се веселит? Господ да му изполнит желанието от сърцето негово! Ангел божий да му рамнит пътот и да го водит, и да го крестит! Цветйе да никнеет под стапалките негови, и царство небесно да добият! Амин!
И на мартвите, що приложиле, вечна им памет!