Революционната борба в Битолския окръг
Спомени на Георги Попхристов
 
26. НАЗНАЧАВАНЕ ЗА ВОЙВОДА НА НЕРЕДСКИЯ РАЙОН КОЧО ЦОНКАТА ВМЕСТО НИКОЛА МОКРЕНСКИ. СРАЖЕНИЕ С АНДАРТИТЕ В ПРЕКОПАНА И БУКОВСКИЯ ОРМАН (ПРЕСПАТА). РАЗДЯЛАТА МИ С ПАНДО КЛЯШЕВ И МИТРЕ ВЛАХА. ПРЕМЕСТВАНЕ В ДРУГИ ОКОЛИИ ЗА РЕВИЗИЯ НА ЧЕТИТЕ
 

Рано през пролетта пристигна от България Кочо Цонката с 15 души чета за войвода в Леринско. Назначих го за войвода на Нередския район вместо Никола Мокренски, който беше напуснал доброволно района и беше заминал само с един четник в Пополе-кол - Костурско, а другите четници се присъединиха към Кочо. Никола Мокренски водеше разпуснат живот, поради което е бил осъждан в Костурско през време на въстанието. Костурчани не го искаха в своя район. Аз помислих, че ще се оправи, но той си остана все такъв, докато най-после намери своя край поради същия тоя неморален живот. В Леринско, през зимата, в мое отсъствие той със своя разпуснат и разгулен живот беше успял да деморализира и настрои зле срещу мен войводите Тане, Леко и Пандил. През пролетта, когато се явих по ревизия, Мокренски, бидейки гузен, отбягваше да се срещне с мен. Отбягваше също и от костурските чети.

В с. Прекопана ние заедно с четата на Кочо срещнахме Кузо Блацки, който беше назначен от Панда Кляшев за войвода на района Пополе-кол. През деня, когато бяхме на бивак в гората, над селото, по едно време чухме плач и писък  да се носи откъм селото. Гледаме - гръцка чета се тъкми да влезе в селото. Ние веднага и открихме огън в гръб. Пред нас почнаха да се веят гръцки мантии и евзонски фустанели. Гърците бяха изненадани от нашия огън. Разпръснахме ги и не им дадохме да помиришат селото, а камо ли да влязат в него. За отмъщение, подир две седмици гърците отново издебнаха и нападнаха селото и го запалиха, като  убиха свещеника Никола учителя Никола Кондевче.

От Прекопанско, през Вич се прехвърлихме в Корещата, за  да се срещнем с Панда Кляшев и наредим нещо за борба срещу гръцките чети. Решихме: където ги открием - да ги нападнем и да се бием. Ние бяхме около 40 души. Имахме сведения, че гръцката чета се навърта в с. Желево и с. Писодер, затова хванахме местността Превал, където точно минава пътят за Преспата, с намерение да чакаме в засада. Чакахме цяла нощ - не минаха. На другия ден турска потера, мислейки, че открива нас, открива гръцката чета на един чукар, далеч от нас на около половин час. Войската открива огън отдалеч, а гърците вдигат бели кърпи, та да разберат турците, че това са те, техните съюзници. Ние отсреща всичко наблюдавахме. Имахме възможност да стреляме срещу тях, когато бягаха от войската, но считахме, че това не е доблестно. Войската откри и нас. Почна сражение, което продължи до вечерта, без да дадем жертви. Войската се оттегли. Ние вече взехме дирята на гръцката чета. На другия ден разбрахме, че е в Буковишкия орман, само че не знаехме точно на кое място. Разделихме се нa три отделения и тръгнахме денски да претърсваме гората. Аз и Митре Влашето с четниците си тръгнахме по средата на гората, от долната страна отидоха Христо Цветков и Никола Козинчев, а Пандо Кляшев и Атанаc Каршаков отидоха по бипото, да ги чакат на голото, в случай че там отстъпят. Гърците ни забелязали, взели мерки, като,здраво са се окопали и маскирали в гората. Най-рано ги разкри група та на Цветков и Козинчев. Нашите се приближават на няколко крачки до тях, без да ги забележат, гърците стрелят и един наш четник пада от техен куршум. Точно в тоя момент, когато изгърмя първата пушка, аз и Митре се намерихме до техните позиции и моментално залегнахме. Насмалко щяха да убият някога от нас, понеже гората беше гъста, не можехме да ги видим и различим между дърветата. Откри се огън и от двете страни. Опитахме се да ги откъртим от позициите им, но не успяхме. Мястото им помагаше много. Там падна убит Стерьо Стерьовски от с. Смърдеш, един много храбър момък. Той стана жертва на своята прекалена храброст. Също падна убит Сумето от с. Кономлади, а Новечко от същото село бе тежко ранен . Убитите паднаха съвсем близко до гръцките позиции, та не можахме да ги вземем. Новечко го изтеглихме. До вечерта държахме гърците обсадени. След като настъпи мрак и падна мъгла, оттеглихме се в с. Бесвине. Наредихме да отидат селяните на другия ден и да погребат нашите убити. И от гърците се намериха убити и четата им се разпръсна. Това сражение беше през август 1905 г.

В другите околии на окръга след като четите останаха без контрол, почнаха да вършат своеволия, войводите не се подчиняваха на ръководните тела, а четниците - на войводите. Дисциплината и редът се бяха разклатили в четнишкия институт. А пък в Битоля захванали да водят силна агитация за печелене на привърженици за избора на ръководна тяло, съгласно новия проектоустав. Вниманието на работниците ни там беше насочено изцяло към изборите. Тогава битолското ръководно тяло ми предписа веднага да замина и да изгладя създадените конфликти и недоразумения между войводи и четници, от една страна, и между чети, войводи и ръководните тела - от друга.

В с. Търсие се разделихме с Пандо Кляшев и Митре Влаха. Това бе последната ми среща с тях.

През Буф-кол потеглих за Битоля. Пак предрешен влязох в града, за да се осветля по-подробно за положението в окръга и да изгладя отношенията между ръководните сили в града. След като преседях няколко дни и привърших работата, излязох вън от града и в село Поешево прибрах четниците, които ме чакаха там. Оттам през полето потеглих за Демирхисарско. Заедно с мен беше Тодор 3латков, който беше станал нелегален още през зимата. С Димко Могилчето в полето не можах да се срещна, защото тъкмо тогава стана убийството на прочутия кръвопиец и зъл турчин Шефкия. Ние бяхме в с. Логоварди, когато се извърши убийство го на Шефкия от Димко с помощта на Иван Пашата в с. Могила. Там Шефкия имаше чифлик и беше заробил цялото село. Това убийство произведе силно впечатление, понеже беше едно крупно дело, извършено в полето, и то денем, близо до Битоля, Турците се стреснаха от това убийство, защото Шефкия минаваше в Битолско за един от най-силните турци, голям „бабаитин”, който беше извършил сума убийства. Даже от турците се смяташе за легендарен, непобедим човек, когото християнски куршум не лови. Простолюдието така си и вярваше. Нашият народ ликуваше, когато Шефкия падна. Селяните от полето се надпреварваха да се черпят и да се радват. Последваха потери и арести в с. Могила и жестоки побоища.
 

В Демирхисарско се срещнах с Алексо Стефанов, който беше назначен за войвода от Георги Сугарев. Заедно с него се прехвърлихме в Ресенско. Там беше пристигнал с чета Кръсте от с. Крушие за войвода, а за местен войвода минаваше Трифун Иванов от с. Избища. Последният беше един от ония, които взеха участие в убийството на разбойника Люман от с. Острец в Брайчинско - Преспата. Заварих и двамата в разправии кой да бъде войвода в Ресенско. Тогава ги накарах да се споразумеят и двамата да вървят заедно до назначаването на титулярен войвода. За такъв се очакваше да пристигне Дякон Евстатий.

В с. Спространи дойде да се видим Петър Чаулев от Охридско. Той беше останал само с 6 души четници след убийството на Христо Узунов. Четниците му бяха все стари и опитни. Измежду тях имаше и такива, от които всеки претендираше той да бъде войвода. Изгладих и тоя спор,  като дадох да се разбере, че нуждата на делото изисква, щото Петър, макар и млад, да бъде войвода. Занапред него трябва да слушат и да му се подчиняват.

Оттам заминахме заедно в Охридско и обиколихме някои села.

В Кичевско войводата Наки Янев беше в конфликт с околийското ръководна тяло и беше прекъснал всякаква връзка с него, изгубил доверие в тях, той не съобщавал къде е и какво прави в района. Повикахме го аз и Чаулев и той ведна га дойде в с. Върбяни (Дебърва) да се видим и разберем. Той ми обясни подробно в що се състои разправията между него и ръководното тяло.

Оставих Чаулев в Охридско, а аз заедно с Наки заминах за Кичевско. Обиколихме заедно няколко села в областта "Копачката". Там извиках поп Тома от Кичево в манастира "Св. Пречиста" на среща, за да изгладим отношенията между Наки и него. Той минаваше тогава за ръководител. От Смилевския конгрес за пръв път сега се виждахме отново. Той тогава беше изпратен с пълномощно в България с мисия да подготви общественото мнение да подкрепи с материална помощ пострадалите от въстанието.

Уредихме гладко въпроса с войводата Наки. След това разгледахме предателството спрямо дебърския войвода Павле и още тогава наказахме виновните. Оттам се прехвърлихме в селата Белица и Козица, гдето се видях с войводата Лазар от с. Карбуница, който беше останал само с един четник след убийството на войводата Арсо от с. Подвис. Той бил помощник на Арсо. Взех го със себе си и заедно зиминахме в Крушевско. Тоя район беше останал без всякаква чета.

 В с. Цер раззследвах как е станало предателството по отношение на Христо Узунов. При все, че разпитах много хора, не можах да се добера до истината: предателство ли е или случайно. Ето и самото писмо на Христо Узунов, какво пише:
 

Допускам да сме предадени, но вярвам и да е случайно. Ванчо излезна и биде убит още на 10 и 3/4 сутринта, а също така и четника  Йонче от Дворци (Кичевско), който бе с Пепо. Архивата ми е пръсната из цялото село. Поверих я на три жени, които не познавам. Ванчо също остави архивата при една жена, но не я зная. Потърсете и ще ги намерите. Причината задето не ударихме на риск още заранта бе, че от 7-8 страни ни откриха огън, та мислейки че са много, като очаквахме да дойдат още. Уверен, че не ще бъдем избавени за последен път пращам ви братски поздрав до всички другари и приятели. Срещу скалата, където сме сега, оставих в една дупка на зида моето кисе с четири и половина наполеона и една лира и около 40 гроша. Те са Охридски пари. Последният ми съвет до всички другари е: да бъдат искрени към делото всички, които му служат, защото само искреността и чистосърдечното са възвишени. Вътрешната организация, и пак те ще я спасят от антиморалностите, в която е втикната понастоящем от недобросъвестни наши дрругари. Да гледате колкото е възможно по-скоро ония досега ръководящи сили в организацията, които са принесли вреда на делото, като Сарафов, но да не се наказват само простите работници. Нашата идеяя ще бъде постигната, ето защо ще умра спокоен и с чиста съвест пред законите на светата ни организация. Досега умишлено с нищо не съм напакостил делото. Ако сте забелязали в мен някои погрешки, то уверени бъдете че туй е станало неволно. Прося извинение. Моля нарочно поздравете любезната ми майка, която никогаш не съм забравил от ума защото: тя ме направи такъв. нека и тя ме извини, че с нищо не се зарадва от мен. Нарочно поздрав на брат ми Ангелета. Получих последното му писмо и останах доволен. Да върви по същия път, който ми очерта в писмото. Съветвам го да не се отделя от майка ни. Поздравете и роднините ми. За последен път ще ви повторя: Бъдете искрени и пазете основните закони на орган. устав. Оставам с братска целувка: Х. Д. Узунов.

Имам достатъчно време за да ви направя някои възклицания, но излишни ги считам. Ето ви богат материал за Шангов и бюлетин.

С Богом свете и ти Савле Въртиверче!


 Временно назначих за войвода Лазар, като за секретар при него оставих Климе Кочовски от Ресен, бивш учител.

Докато заедно обикаляхме Крушевско, от България пристигна Пешо Юруков с чета. Заедно с него се завърна и Павел Христов. Тогава Юруков оставихме за титулярен войвода в Крушевско, а за Лазар решихме да замине за Кичевско.

Аз и Павел Христов заедно с демирхисарския войвода Алексо Стефанов се прехвърлихме в с. Зашле (Демирхисарско). Против войводата Алексо имаше оплаквания от селяните и голямо недоволство, понеже много си служил с бой. Решихме с Павел да го преместим от там в Гяват-кол, гдето имаше по-голяма нужда, а на негово място да оставим неговия секретар Ташко Арсов от гр. Охрид. Това наше решение съобщихме на Алексо. Той отначало се съгласи да замине, но каза: "Ако се съгласят четниците". Нямаше смелостта да откаже сам, та подбутна четниците. Освен че беше прост и неграмотен, но беше и извънредно мнителен. Почна да изтъква за предлог, че другарите му не са съгласни да вървят в Гяватско и ред други несериозни причини. Главното беше, че не му се напускаше Демирхисарско, понеже това беше един от най-запазените и най-сигурните райони. Той, като гузен, помислил тогава, че кой знае какво наказание му се готви. Затова подири опора в другарите си и не желаеше да напусне района си. Тогава аз му казах: "Щом другарите ти не се подчиняват, ще бъдат обезоръжени. Почнахме да обезоръжаваме един по един другарите му. Тогава Алексо се изплаши и веднага помисли, че ще дойде и неговият ред. Стана, дрпна се назад и обърна пушката срещу мен, извън себе си. Аз стоя прав срещу него, стъпил с един кра к върху пушките на обезоръжените четници. Казвам му: "Стой, чакай да се разберем! Преди всичко не се отнася въпросът до такава крайност, както ти си представляваш. Тази пушка, която насочваш срещу мен, не е твоя, а народна. Тя не ти е дадена, за да я насочваш срещу началството, срещу твоя брат, разбра ли? В името на братската клетва, казвам ти да я свалиш. Няма нищо подобно от това. което ти допускаш. Всичко това се нарежда и прави в интереса на делото. Ако уважаваш това дело, трябва да се подчиниш. Той веднага изтрезня и се разкая, свали пушката. Убедихме се с Павел Христов, че той не желае да отиде, та отложихме нареждането, докато се разберем по-обстойно с ръководното тяло в Битоля, тъй като донесенията против него бяха оттам. Никой от селяните, види се заплашени, не смееше лично да се оплаче.

Когато бяхме в с. Боища, съобщиха ми от Битоля, че дошло нареждане от другите революционни окръзе за свикване на общ конгрес на организацията и подканвали нашия окръг да избере делегати. За такиива от нашия окръг бяхме избрани: аз, Павел Христов, Пере Тошев, Гьорче Петров и Борис Сарафов. Очаквали  ме бързо да замина за града, защото партизанските страсти тъй бяха се разгорещили, щото хората не могли да се търпят помежду си, като стигнали до закани с убийства между наши и Сарафови хора. Сарафов беше подкупил хора с пари - както казах по-горе. Пращал им пари, за да бъде на всяка цена избран и той за делегат в общия конгрес.

Оставих четниците на Тодор Злаков и Павел Христов и, предрешен като кюмюрджия, влязох в Битоля заедно със селяни на ден Богородица - 15 август ст. ст. И наистина, в града заварих една каша, една безсмислена борба между градските и околийските комитети, от една страна, и окръжния комитет - от друга, все на лична почва: кой повече привърженици ще спечели за изборите за ръководно тяло. Окръжният комитет, според новия проектоустав и правилник, се състоеше от по един предстанител от всяка околия. Такива бяха: Петър Лигушов-за Битолска околия, Илия Димушов - за Леринска, поп Търпо - за Костурска, Йордан Николов - за Прилепска, Тома Кърчов - за Крушовска, Евгений п. Симеонов - за Кичевска, Гиче Ошаков - за Дебърска, Наум Арнаудов - за Охридска, и Воденичаров - за Ресенска.

Аз изслушах и двете страни. На едната страна стоеше начело Никола Гърков - гимназиален учител и председател на околийския коиитет. Той поддържаше и защищаваше становището да се запази самостоятелност на организацията; да бъде тя чисто вътрешна, без всякакви външни влияния. Болшинството бяха на негова страна. Та тази теза бе най-правилната. Другите бяха станали оръдия. Такива оръдия най-много се създали, след като се беше върнал Петър Лигушов от София, гдето беше отишъл за доставяне на оръжие и беше се срещал със Сарафов. Говорих и на двете страни и със своето влияние и авторитет успях да изгладя конфликта между двете фракции. След туй се приготвих за път за конгреса като делегат.

Потеглих с чужд паспорт за София, макар че беше доста рисковано. Нищо не ми се случи, пристигнах благополучно. В София най-напред се видях с Даме. Като ме видя, той остана просто учуден: как така съм се решил да пътувам с паспорт? От него научих къде ще стане конгресът.

Павел Христов преди мене потегли по канал. Той не се реши да пътува с паспорт. След като се събрахме всички делегати, тръгнахме на конгрес.


[Previous] [Next]
[Back to Index]