Революционната борба в Битолския окръг
Спомени на Георги Попхристов
 
13. ИЗЛИЗАНЕТО МИ НЕЛЕГАЛЕН И ЗАЕМАНЕ НА РАЙОНА МИ ЗАЕДНО С ЙОРДАН ПИПЕРКАТА И ДРУГИТЕ. ПРЕМЕСТВАНЕ В ЛЕРИНСКО НА МЕСТОТО НА УБИТИЯ В СЕЛО БАНИЦА ГЕОРГИ  ПАПАНЧЕВ

 
След като станах нелегален и пристигнах в определения ми от конгреса район, Демир-Хисарско, трябвяшу и аз да се обуча, да се упражня добре да владея оръжието. Смених гръцката пушка “гра” с дълга открита малинхера, която беше оставена от Давидов. Прекарах двунеделна обучение заедно с Александър Евтимов и селските войводи от района. Упражняваше ни Димитър Дечев. След това заедно с Йордан Пиперката, като горско началство, обиколихме селата в района, готвехме ги за въстанието.

На 26 май дойде известие от щаба, че леринското с. Баница паднал убит Георги Папанчев заедно с 15 души четници. Между тях бил убит Силян Пардов, родом от с. Цер (Демир-Хисарско), който беше дошъл от България с 30 души на свои собствени средства. Той беше с намерение да остане през време на въстанието в Демирхисарско, но Йордан Пиперката се противопостави, за да не би да го засенчи и му вземе първенството. В конгреса се реши Пардов да замине в Леринско, гдето се чувствуваше нуждата от оръжие и сили. Също така в Баница загина и друга скъпа сила – Васил Попов. Той бе родом от България и беше една добра, интелигентна сила. Те и двамата бяха изпратени в Леринско като помощни сили на Папанчев. Тежка бе загубата за Леринско с разбиването на тези дейци и тъкмо тогава, когато нуждата беше най-голяма за ръководни сили.

През това време в района беше пристигнал Пере Тошев по канал от България. Той беше потеглил за конгреса, но не можа да стигне на време. След толкова години за пръв път се срещнах с него и заедно пообиколихме някои села в района. В село Спространи той се срещна с Щаба, а най-главно с Даме, с когото дълго време не бяха се видели като стари другари. Още при първата им среща аз разбрах, че те не са на едно мнение по въпроса за въстанието. Пере намираше за прибързано решението за въстанието, но и той от колегиалност, по принцип, се съгласи да се върви напред, защото виждаше, че вече сме пред свършен факт. Спомням си какви съвети ми е давал. “Станалото, станало” – казваше ми. “Съветвам те другарски, гледай доколкото се може, да се икономисват силите ни, защото пак ще ни потрябват. По всякакъв начин гледай в селата да се запазят ръководните тела”. Аз си взех бележка и приложих това в Леринско.

Тъкмо когато бях при Щаба, ставаше въпрос кого да изпратят в Леринско да замести Папанчев. Тогава аз им казах: “Никой друг, аз ще замина. Вие знаете, че този район ми е добре познат, там съм работил една година като ръководител. После, най-горещото ми желание е там да ме завари въстанието, защото там ми се вижда по-голямо поле за дейност, отколкото тук. И друго: смятам, че в Леринско, гдето съм действал като легален ръководител, най-добре ще си изпълня дълга”.

Щабните – Даме, Сарафов, Лозанчев приеха тоя мой жест на драго сърце. Те ми казаха: “Не остава друго, стъкми се и пътувай”. Сбогувах се и само с един четник потеглих от Демир-Хисарско за Леринско. На мое място назначиха Димитър Дечев. На пътя се срещнах в село Гявато с Георги Сугаярев и там се разделихме. Той ми даде един четник от своята чета, та станахме група от трима. От другарите единият беше Ташко Христов, известен в Битоля като лекар с прозвище “Ташко лесния”. Той беше лек както на нога, така и в ума. Беше голям поклонник и сляп привърженик на Даме. Думата на Даме за него беше по-горе от закон. Ташко заедно с Йованче Кафеджията, който в последствие, през време на въстанието, загина в Преспата като войвода, държеше наетото от Комитет кафене, което служеше за срещи на нашите посветени в делото работници. Ташко беше нещо като поща на Даме, когато този лежеше в затвора. Турците не го подозираха, понеже го виждаха със слаб ум, минаваше за “делия” (луд) пред тях. Той разбираше някои практически лекувания, та се тъкмеше за лекар и взимаше всички мерки да участвува като такъв във въстанието заедно с Даме. Когато аз и той се срещнахме с Даме, последният му каза: “Е, Ташко, ти вървиш заедно с Георги, защото ти си оставен, ама не на него още от затвора, нали?”. Ташко нямаше какво да възрази, защото Даме му говори, никой друг. Той остана до края на въстанието не разделим от мен в Леринско. Беше извънредно точен и послушен. В моето лице сега виждаше Даме. Действително, със своята практическа способност да лекува той излекува много болни и ранени. Минаваше за фелдшер. Наричаха го Ташко фелдшера през цялото въстание.

Като се сбогувахме със Сугарев в село Гявато, аз потеглих за село Цапари. Там пак се срещнах с четата на Аце Коларчето и заедно с него прехвърлихме Пелистера и се озовахме в село Брайчино – Преспата. В четата бяха: поп Найчо и учителят Симон от село Цапари, които бяха станали нелегални след аферата на Гьоргьовден. Поп Найчо беше пълничък и тежък в похода. Спомням си го, когато се изкачвахме по скалистия и гранитен Пелистер как силно пъшкаше и казваше на смях: “Абе Гьорги, абе брате, има ли правда, има ли закон за нас на тоя свят!” Беше комик, познавахме се още от Битоля като ученици в пансиона. Симон, напротив, беше слаб и пъргав и ми се виждаше като коза да се катери и скача по камъните. Там, където минавахме, Пелистерът е покрит изключително със сиви гранитни камъни, земя не се виждаше.

В Брайчинско се разделих и с тях; те останаха в Преспата, а аз се прехвърлих през Германската планина в село Бух – Леринско. Стигнах в първото село на околията. Веднага влезнах във връзка с града, за да се ориентирам за положението в района. Най напред се срещнах с Лечо Церовски и Михаил Чеков – двамата от горското началство, останали живи в село Баница. След някой ден се видях с войводата Тане Горничевски, Алексо Турунджов и Алеко Джорлев. Всички ми бяха познати от по-рано. Описаха ми и те положението на околията, от което се констатира, че следствие на аферата са пропаднали сума пушки. Най-много оръжие се предало в село Търсие, Бух и др. – нещо около 300 пушки. Преди моето пристигаве била разбита в село Крапешина четата на Петър Тинев. Той беше дошъл със Сарафов и минаваше центров войвода. Предателството било извършено от Неред. Виновниците бяха наказани от четата. Също така бяха наказани и предателите от село Баница.

При обиколката на района на войводата Тане Стойчев – Горничевски срещнах се с Воденския войвода Каратато и неговия секретар Димитър Заняшев. Аз и Лечо Церовски – горския началник, разправихме им какви решения се взеха в Смилевския конгрес. Разменихме мисли за какво им предстои те да свършат в техната околия във време на въстанието. Уговорихме взаимно как да си помагаме като съседни околии. И те се оплакваха, че не са достатъчно въоръжени. Тази среща стана в Чеганската гора между селата Горничево и Чеган. След това посетихме района на войводата Леко Джорлев. В село Петалино се срещнахме с битолско-морийовския войвода Тодор Златков и с него направихме връзка. Там заварихме учителката Екатерина Динева, която беше нелегална и въоръжена. И тя взима активно участие в боевете във време на въстанието. Там получих писмо от щабните членове Даме Груев и Борис Сарафов, които бяха дошли в село Був и ме викаха на среща. Не можах да се видя, едно, че късно го получих писмото и друго – много отдалечени бяхме – аз в Каймакчалан, а те – в Бигла. Прескочих Битолското поле с един бърз поход, но пак не успях да ги засеча. Те няколко дена са ме чакали и са отминали. Оставили ми бележка, в която изказват съжаление, че не могли да ме видят за да разменят мисли по деня на въстанието и други някои важни въпроси по въстанието в околията.

През месеците май, юни и юли до самия ден на въстанието прекарах в обиколка на района и в бързо и трескаво приготовление за въстанието. Окръжното от Щаба, с което се съобщаваше денят на въстанието ни завари с Лечо Церовски в Лагенско, Нередския център, а другият горски началник Михаил Чеков беше в Екшисулийския център. Това беше 2-3 дена преди датата 20 юли – Илинден. Една необикновена радост настъпи у нас и си казахме: “Е, най-после дойде моментът, когато ще си мерим силите с петвековния поробител!” Това известие не ни изненада, защото знаехме и всеки ден очаквахме и се готвехме за тоя важен исторически ден.

Още същата нощ се прехвърлихме в Екшисулийската гора, където се срещнахме с Михаил Чеков за конференция. Тази гориста местност е най-удобната не само защото е насред гора, но и представлява възела между двата стратегически пункта на Леринско – от едната страна Нидже планина със своите разклонения и от другата – Нередското блато с Вич. Между тези два пункта се простира Леринското поле, през което минава железопътната линия Битоля – Солун.


[Previous] [Next]
[Back to Index]