Кръстьо Джонов
Чезнат едно след друго селата около Милчина лъка. Стопяват се хората като буци сняг пред жаркото пролетно слънце.
Откакто Зайди ага стана владетел на имотите около Милчина лъка, по ниви и ливади и синори не се мярка вече бяла забрадка.
По пътища и угари се влачат дълги редици роби и робини, по чиито голи гърбове плющят непрестанно жилави камшици.
По улиците на Синаговци, Буковец и Милчина лъка не се виждаше жива душа. Чуваше се само зловещо виене на изгладнелите псета. Подплашени деца надничаха из под повалените плетища и бягаха да се скрият във влажните землянки.
Всяка вечер писъците в тия села се увеличаваха. Майки и бащи не смогваха да приберат и погребат труповете на избитите си чада.
Едни започнаха да напускат селата и да си правят колиби по планините, други да напускат България и да бягат заедно с дубровнишките търговци, а трети нарамваха скъсани козиняви торби и се лутаха по села и градове.
Мислеха дълго. Чудеха се какво да правят старите хора от Милчина лъка и една вечер решиха. Събраха сто и петдесет гроша, дадоха ги на Стамен, сина на Петко Московеца, и му поръчаха да прави каквото прави, но без Крали Марко в село да се не връща.
Сложи Стамен няколко ръжени хляба в дисагите, преметна ги през рамо и хвана глухите пътеки по планините. Цели двадесет и четири дена той търси твърдината на Дели Марко. Искаше поръката на своите селяни да му предаде, Марко в Милчина лъка да дойде от беда да ги отърве. Денно време Стамен потъваше в дъбравите и чакаше да се мръкне, трудният път да продължи. На другата сутрин той осъмна пред ко-
195
ваната порта, която само силните ръце на Марко Кралевити можеха да открехнат.
Викал, тропал пратеникът на хората на Милчина лъка, най-после отвътре се чуло силно кашляне. Тежката порта с трясък се разтворила. Чул се силен глас:
— Кой ме вика?
Стамен не се уплашил. Той застанал пред исполинската снага на Крали Марко и със сълзи на очи му предал молбата на хоратот своя край. Посочил пътя на Марко Кралевити и му казал да върви, да накаже злите поробители, да освободи раята, а Стамен след него ще дойде.
Мръднал десния мустак Марко, лека усмивка заиграла по загорялото и изпечено лице на юнака, хванал той Стамен, въвел го з своите кули, нагостил го, после сам оседлал коня Шарколия, метнал се на него, сложил сабля дипленица в конската грива, грабнал с дясна ръка Стамен от земята и го метнал пред себе си на коня.
Заечала земята под Шарко. Полетели дървета и камъни назад по пътя. Привечер, когато слънцето кървавочервено се готвело за сън, Марко спрял своя Шарколия на Илийна чука. Сложил дясната си ръка на челото, видял дълги върволици от мъже, жени, деца и старци да мъкнат тежки камъни. Гледал ги как падат, стават и подгонени от бича, нарамвали отново тежките товари.
Дели Марко се провикнал:
— Хей, стига бре ... спрете ... спрете мъките на този на род ... — но камшиците продължавали да плющят, плачът и риданията ставали все по-силни във вечерния хлад.
Тогава Кралевити Марко оставил своя кон при Стамен. Подскочил от Илийна чука и с двата си крака стъпил едновременно на отсрещната чука. Двата му крака продънили дълбоко чуката. С острата си сабля Дипленица Кралевити Марко избил всички турци. Отвързал всички роби и на свобода ги пуснал.
Чуката, на която скочил Марко, и в която потънал с двата си крака, и днес носи името Делимаркова чука.
Всички, които минат сега, не могат да не се порадват на грамадните стъпки на онзи юнак, който бе роден от майка славянка, за да спаси славянския род.
Надеждите и въжделенията на славянските народи се сбъднаха: от север дойде син юнак, син богатир, който разкъса веднъж завинаги всички ръждясали вериги и славянското племе от робство спаси.