Кръстьо Джонов
Дядо Богдан с мъка допълзя до върха ма големия баир, подай треперещите си крака, седна в зелената трева, сложи дясната ръка на челото си и се загледа в голямата скала.
При него дотича десетгодишната му внучка, хвана изсъхналата му ръка, загледа се в угасващите му очи и продума:
— Дядо бре, сега сме тук, разкажи ми защо тази голяма скала се казва Кукувица?
Дядо Богдан изпъшка тежко. Откъсна една кичура разцъфнал здравец, доближи го до носа си и започна:
— Защо се казва Кукувица ли, дете мое, та не виждаш ли, че това е същинска кукувица. Човка, глава, тяло. Тая ку кувица се различава от другите, които ти познаваш само по това, че е много по-голяма от тях, от камък е и нито хвърка, нито кука, а някога и тя била малка, била жива, хвър кала и кукала. Но това било доста отдавна. Било преди повече от петстотин години. Тогава българският народ живял в страшна мъка. Глад и немотия били постоянните му гости. Той работел от ранна утрин до късна вечер само за парче хляб, а често и този корав залък не се намирал на бедната му трапеза.
Кротки и послушни били ония, които работели, с никого не се карали, с никого не се биели, с никого не искали да воюват жилите им течала спокойната славянска кръв. Но техните господари, ония, които ги управлявали, ядели и пиели до пресита. Нямали що да работят, били буйни и търсели с кого да воюват и когато нямали външни врагове, те ставали врагове помежду си, обявявали си война едни на други. Повеждали измъчения, гладен и гол народ да се бие брат срещу брата. Работниците никой не ги ценел за нищо.
70
Постоянните войни, копито водели българските боляри един срещу други, тежките данъци, гладът и немотията унищожили нашия храбър и трудолюбив народ. Народът ни не бил способен да се бори с никакъв външен нападател и бил покорен от турците.
Чак когато турците стъпили на нашата земя, когато почнали да колят, да убиват, да палят къщи, да унищожават добитък, а болярите заедно със семействата им да отвличат в плен, са се стреснали нашите боляри — българските управници. Обърнали се за помощ към своя измъчен народ, но било късно.
Тук в хубавия Белоградчик и по всички български села и градове турците убивали мъже и старци, жени вземали в плен, деца на ножове намушвали.
Есен била. Еньовден отдавна бил минал. Лястовици, щъркели и всички прелетни птици отдавна били заминали за топлите страни.
Една сутрин, когато слънцето с кървави уста целунало този връх, от него се разнесло кукането на тази малка птичка. Кукала тя непрестанно, гледала на изток и не мърдала от скалата над града.
Чудели се белоградчани на тази толкова закъсняла птица. Криели се във влажните мази и слушали жалното й кукане. Разбрали, че това е птицата, която последна искала да оплаче злата съдба на българския народ.
Ядосали се много турците, като слушали непрестанното й кукане.
Една сутрин рано, когато обленият в българска кръв градец пак бил разбуден от тази кукувица, тя била пронизана от отровната стрела на турчина.
Дядо Богдан млъкна. Синеоката му внучка се притисна до него и запита:
— А после какво станало, дядо?
— Какво станало ли? Тази малка птичка се вкаменила. Тя вперила поглед на изток. Натам, откъдето след стотици години щяла да дойде отново свободата на българския народ.
Тая скала растяла непрестанно.
За кукувицата разказват, че макар и мъртва, вкаменена, всяка есен, когато всички прелетни птички отлитали към топлите страни и когато листата на дърветата започвали да жълтеят, тя пак разбуждала града с кукането си.
Тогава тя се казвала есенна кукувица.
71
Българският народ страдал много. Глави на момци и девойки турците разнасяли по села и градове, набити на колове.
Балканът бил пълен с хайдути. Въставали българите не веднъж. Реки от кръв проливали да ое освободят. Турците били много, въстаниците те избивали. Села и паланки опожарявали.
Най-после на помощ на българския народ се притекъл неговият по-стар брат. От изток, от широката руска земя дошли храбри воини. Към този голям поток ое присъединили и нашите чети от Балкана. Вдигнал се накрая и целият български народ. Турците били пропъдени о Мала Азия. Полумесецът бил свален от балканите. Тогава тази каменна кукувица престанала да кука.
Но на мястото на турчина дошъл друг, по-зъл, по-страшен поробител, на мястото на полумесеца се развяло знаме с пречупен кръст. По нашите китни поля и сенчести балкани били избивани легендарни синове и дъщери на народа ни. Земята ни се покрила с черни забрадки. Тогава есенната кукувица не преставала да разбужда града със своето кукане.
Дошла нова есен. Есента на 1944 година. Листата на дърветата пак започнали да жълтеят. Тогава синовете и дъщерите на ония, които ни освободиха от турчина, ни дойдоха пак на помощ. Червената армия премина Дунава. От Балкана пак, както някога, слязоха юнаци. Земята ни бе очистена от всички поробители. Тогава кукувицата млъкна. Престана да кука.
Дядо Богдан се изкашля дълбоко и добави:
— Затова тази надвиснала над града ни скала се казва Кукувица. Стотици години по този край я наричали „Есенна кукувица”. Сега я няма. Не кука. Нито пролет, нито есен. Но тя дълго ще напомня за някогашните страдания на народа ни. Ще напомня за алчните и ненаситни български чорбаджии, ще напомня, дете мое, на вас, младите, за отдавнашните горди и самозабравили се български боляри, ще ви разказва за героичните подвизи на нашите легендарни хайдути и партизани.