Глава четвърта. Залезът на османския полумесец в Европа
УМИШЛЕНО ПРОТАКАНЕ ЗА ПЧЕЛЕНЕ НА ВРЕМЕ
„Европейският концерт” засвири повелителен марш. На 18 април в 15 ч. пълномощните министри на великите сили направиха радостно съобщение на Гешов. Като се позоваха на приетата от съюзниците и Портата основа за сключването на мира, силите настояха „воюващите страни да прекратят незабавно военните действия, да посочат своите пълномощници и мястото за водене преговорите за мир”. Резервите относно островите и Албания бяха отхвърлени с потвърждаването, че разглеждането на тези въпроси принадлежи изключително на великите държави. Министър-председателят има удоволствието веднага да отговори, че военните действия между България и Османската империя са прекратени, пълномощници остават същите лица, а за мястото на преговорите предложил отново Лондон. Той веднага се обърна към съюзниците с мнението, че „няма нужда от писмен отговор” [73]. За да се избегне излишното протакане в предварително съгласуване на отговора.
Желанието на българското правителство за по-скорошно завършване на войната намери енергичен поддръжник в лицето на Грей, който на 19 април прочете на Маджаров предложения от него проект за предварителен мир: границата Мидия— Енос да бъде уточнена от международна комисия; албанският въпрос и Беломорските острови да се предоставят за разрешение от силите, а Крит се отстъпва на Гърция; финансовите въпроси се решават от международна комисия в Париж с участието и на делегати от воюващите страни. Сър Едуард посъветва този проект да се вземе като основа на бъдещия договор, който да се подпише от дипломатическите представители без чакане на особени делегати. Той предвиждаше гръцки възражения за островите и загатна, че ако продължат много преговорите, „България и Турция могат да подпишат сами”. Маджаров изброи неудобствата на този начин на действие, обаче не го изключи от използуване, ако съюзниците протакат, вместо да се постигне „бърз мир”: „Наша длъжност е да действуваме бързо с уреждането на въпроса за делегатите и незабавно почване на работата.” Гешов настоя посланическата конференция да приеме непременно проекта в следващото си заседание, „и то във форма, щото да може да се обозначат граничните постове от Енос до Мидия” [74].
Фердинанд се стараеше да се издокара пред младотурците, като заповяда на генералите Иванов и Вазов „да застрелят веднага” пленения техен противник Шакир паша. Но българските военачалници не възнамеряваха да убиват обезоръжен човек и изпратиха „особено опасния” за Портата паша в София. От Цариград поискаха неговото предаване. Царят бе възмутен: „Каква подигравка с моите разпореждания!” [75]. Щом противоречаха на общоприетите международни обичаи. За жалост се изпълняваха други противоконституционни заповеди.
В отговор на призива, отправен от Сазонов, разногласията между България и Сърбия да се решават не със силата на оръжието, а по силата на договора, Гешов на 19 април изрази „пълно доверие в справедливостта на нашия третейски съдия”. Същевременно той възнегодува против намека да се нанесе в договора „известна поправка”, понеже сръбската помощ при Одрин бе дадена въз основа на предварителните споразумения.
Никой в София не поиска „възнаграждение” за голямата подкрепа, оказана от 7-а рилска дивизия на сръбската армия в Македония. Министър-председателят пак се позова на чувството за справедливост у руското правителство, което трябваше да обсъди различията в тълкуването и изпълнението на договора, но се възпротиви категорично на всяко изменение на договора с късна дата, деяние извън правата на арбитъра. Всяко даване на териториално „възнаграждение” отвъд разделителната линия означаваше ревизия на договора, насърчаваща несъюзническото поведение на Белград [76].
Въпреки „натъртените обяснения” на Бобчев, в Певчески мост не вярваха, че Сърбия и Гърция ще се осмелят да предизвикат България на война или да я нападнат направо. Докато за спора между България и Сърбия се вярваше да бъде уреден чрез посредничество, повече загриженост се проявяваше по спора между България и Гърция, особено за Солун, за чието владение гостуващият в Петербург принц Николас се оплака пред Николай II „твърде много и твърде нависоко”. Бобчев не се умори да умолява за енергична намеса на руското правителство „и особено да стегнат юздите на Хартвиг”, препоръчвайки да се потърси и съдействието на Великобритания и Франция „за усмиряване на сърби и гърци” в настаналата разправия [77].
Гешов вярваше, че съюзниците ще замълчат поне пред внушителните цифри на силите и жертвите, дадени от България за възтържествуването на общото дело: „Те трябва да запушат устата на ония, които омаловажават съкрушителното ни участие във войната и искат да ни разбойнически отнемат оная част от придобивките, която ни се справедливо пада съразмерно с нашите сили, жертви и загуби” [78]. Принцип, следващ по справедливост този за разграничаване според народността на освободеното население.
С очертаване на сръбско-гръцкия съюз срещу България правителството на Венизелос вече не бързаше да преговаря по дележа. Черпейки кураж от Белград, то на думи изказваше „пълно доверие” в искрените мирни намерения на българското правителство, но се оправдаваше с опасения от „военнолюбивите намерения” на българските военачалници, решени „да не предават без бой” българите под чужда власт в Македония. Хаджимишев държеше меродавните личности в София нащрек, за да не бъдат приспивани с подобни успокоителни уверения. Той вярваше, че докато прозорливият Венизелос „държи здраво в ръцете си юздите на управлението”, ще може да се преговаря [79]. Не се дооцени промяната на гръцкия престол, зает от властолюбив и самонадеян владетел.
Министерският съвет обмисляше изпращането в бившия Солунски вилает на толкова войски, колкото са и гръцките. Генерал Савов възрази на 21 април да не се взема такова решение, защото гърците са съсредоточили цялата си армия в Южна Македония след прогонването на слабите български подразделения на север и изток от Солун. Той държеше да запази „свобода на действие” и съобщи, че след няколко дена ще завърши съсредоточаването на войските, прехвърлени от Тракия, което ще накара управляващите кръгове в Атина „да бъдат по-благоразумни”. Помощник-главнокомандуващият смяташе да се предложи на гърците като условие за влизане в преговори по разграничаването да опразнят всички заети спорни околии „и ако не се съгласят, тогава да се принудят даже със силата на оръжието” [80]. След като смесената комисия не сполучи по дипломатически път.
Въпреки своите четиринадесет заседания българо-гръцката комисия не се приближи до съгласие по никой спорен въпрос. Сарафов бе наклонен да отстъпи и Съботско срещу насрещни отстъпки в Лъгадинско, Нигритско и Правищко. По заповед на Главното командуване малочислените български отряди, заплашени с обкръжение и глад, напуснаха Съботско, Гюмендженско и Лъгадинско, а от Нигритско и част от Правищко бяха изтласкани със сила. Гръцките делегати не допускаха признаването на българското първенство на заемане, понеже разглеждаха тези земи като „най-малък хинтерланд” за Солун, в който струпаха войски за в случай на война с България [81]. Протоколите на заседанията бяха подписани и поднесени на правителствата да се произнесат по това, което комисията не успя да стори.
Докато българското правителство се стараеше да излезе от безпътицата, на 22 април 1913 г. в Атина Коромилас и Бошкович подписаха таен предварителен протокол за сключване на съюз между Гърция и Сърбия. В него се определяше двадесетдневен срок за подписване на съюзен договор срещу България, за предоставяне на взаимна помощ при отстояване на обща граница на запад от Вардар — от Гевгели до Охридското езеро, и за прокарване на границите „по принципа върху действителната окупация”, в името на „равновесието между трите държави”. Ако България не приемеше посредничество или арбитраж, заплашеше или опиташе със сила да наложи исканията си, то двете страни се задължаваха да си окажат военна подкрепа и сключват мира „само съвместно и в съгласие”. Предвиждаше се съставяне и на военна конвенция [82]. Пукнатините в сградата на Балканския съюз, издигната набързо върху песъчливата основа на временното споразумение, се разшириха заплашително.
Позовавайки се на страдащите от бездействие войски, генерал Савов, поддържан напълно от „неотговорния” Фердинанд, докладва на 23 април на Министерския съвет, че вижда нови опасни противници в друга географска посока: „Негодуванието” срещу нашите съюзници като пряка причина за нашето безцелно стоене на Чаталджа и Булаир е твърде голямо, заради това и подемът на духа в армията за една военна акция срещу тях е извънредно голям, даже по-голям и от оня, който беше в началото на войната с турците. При нужда успехът ще бъде несъмнен. Това твърдя с положителност.” Помощник-главнокомандуващият поощри правителството да следва политика и в неотстъпчивост с пълната увереност, че „ако трябва, армията ще посрещне една война срещу нелоялните наши съюзници, сърби и гърци с възторг”. Той се възпротиви срещу умишленото протакане на подписването на предварителния мир и свързването му с демобилизация, защото съюзниците се стремеха да наложат разглеждането на споровете преди мира. Генерал Савов намери за по-целесъобразно да се даде на великите сили да разберат, че ако до известен срок не се подпише предварителният мир, България ще поиска да сключи отделен мир с Високата порта, която пък ще бъде принудена да и приеме, защото „ние ще атакуваме Чаталджа”. Тогава според, политическото мислене на генерала споровете със съюзниците щяха да бъдат разрешени в полза на България: „Защото ще бъдем способни да групираме всичката си армия срещу тях, а те няма да бъдат в положение да издържат една борба спрямо нас, и твърде е вероятно, че без всяка военна акция ще отстъпят” [83]. Така се зараждаше тактиката на сплашване съюзниците чрез „военна акция”, като се изхвърляше от военностратегическата сметка победената империя.
Министерският съвет се съгласи с генерал Савов да се засили военното присъствие в Югоизточна Македония. Данев се завърна от Одрин с бодри впечатления: „Войската е здрава и бодра. Против сърби и гърци е готова да тръгне тутакси и да не се спре, докато не завземе това, което е българско.” Народняците министри начело с Гешов проявяваха все по-голяма склонност да отстъпят Солун срещу Югозападна Македония, а прогресистите, водени от Данев, споделяха становището на генералите да се действува бързо, та докато се разбере, гръцките войски неочаквано да бъдат изхвърлени от Солун и силите да се поставят пред свършен факт. Що се отнасяше до противобългарските превъплъщения на Белград, сега Теодоров с дълбока въздишка припомни царското пророчество: „Помнете ми думата, че сърбите ще ви измамят” [84]. Като имаха насреща си самата поголовна доверчивост.
Макар че още на 2 април БТА опроверга, че има подписано примирие с Османската империя и само е постигнато устно споразумение за временно спиране на военните действия, сръбското правителство се сети едва на 23 април да протестира с вербална нота за неспазване на чл. 6 от военната конвенция. Подхвърли се и обвинението, че проектът за мира бил съставен по желанието на София и Цариград. Закъснялото недоволство, след като правителствата на Сърбия и Гърция бяха осведомени за спирането на огъня, без да се чуе нито дума на негодувание, целеше да се „хване” и България в някакво договорно нарушение. Сръбското правителство също прекрати бойните действия около Шкодра, а съюзниците приеха по принцип посредничеството на силите за постигане на мира. Ето защо на 19 април Гешов настоя Сазонов да изтъкне, че прекратяването на военните действия е извършено по искане от Петербург [85]. Това признание щеше да потвърди пряката заинтересованост на Русия към съдбата на Протоците.
Бобчев се яви в Певчески мост на 23 април, за да направи обширно изявление против формулата за „арбитраж с поправка”. Българското правителство отхвърли упътването за отпускане на териториално възнаграждение, защото бе сключило съюз не за да раздава след победите „българска земя комуто и да било”. Услугите на Сърбия бяха извършени по силата на договореното. Височайшият арбитър трябваше да се ограничи изключително в прилагането на договора и споровете по него, без да се насърчават несъюзническите домогвания на Белград. Сазонов изказа съжаление, че бил криво разбран, и заяви тържествено, че България е напълно права по договора, добавяйки успокояващо, че Русия ще се произнесе безусловно в нейна полза. Той призива към благоразумие в името на общите съюзнически интереси, като се остави на Николай II да реши окончателно спора [86]. Общите интереси обаче се изчерпаха с осигурената победа, а императорът се чудеше как да се отърве от поетата тежест.
Гешов побърза да благодари за тържественото заявление, като подчерта на 24 април, че българското правителство „по никой начин” не може да приеме да се преговаря пряко по ревизиране на договора. Демобилизацията се одобряваше по принцип при условие да се приеме и от Високата порта, и то след съгласуването на предварителните условия на мира. Но Атина и Белград протакаха отговора на последната колективна нота на силите. Коромилас упорствуваше да се придобие правото за произнасяне относно границите на албанската държава и разпределението на островите. Той не позволяваше да се отстъпят Тасос и Самотраки на България. Пашич с последователната подкрепа на Хартвиг гледаше всячески да злепостави българите като “недобри славяни”, върху чийто гръб да се стоварят „всички криви дърва” [87]. И да отстъпят още земи в Македония въпреки решаващите победи в Тракия.
Бобчев обърна внимание, че в Петербург се забелязва състрадателното желание „да дадат нещо на горките сърби, които получавали толкоз малко, когато българите добивали цяла Велика България”. „Обезщетението” се търсеше извън договора. Пълномощният министър често повтаряше, че „България вън от договорената територия не отстъпва ни една педя, ни един къс”. Това трябваше да знаят както в Белград, така и в Петербург. На 25 април в Министерския съвет се обединиха около пророческата надежда, че до един месец след сключването на мира с Османската империя ще се изясни „дали ще се бием или не със съюзниците”, през което време войските ще се изтеглят от Тракия [88]. С всичките съдбоносни последици от такова застрашаване на тила.
Изпълнявайки строго нареждане, на 25 април Маджаров причака Грей, преди да влезе в заседание на посланическата конференция, за да му заяви категорично, че българското правителство „няма да подпише договора”, ако не съдържа точно обозначение на пограничните точки по линията Енос — Муратли — Мидия: „Немислимо е една техническа комисия да се споразумее върху една въздушна погранична линия близо 200 километра.” Ръководителят на Форин офис си взе бележка, но веднага изрази съмнение, че посланиците ще искат да навлязат в подробности извън тяхната компетентност. Маджаров защити мнението пред Министерския съвет да не се пращат делегати преди разрешението на въпроса, инак щеше да се разисква от противника и съюзниците цял месец. Гешов поиска от пълномощните министри в столиците на великите сили да работят бързо и енергично, за да се включи уточнението на границата в Тракия или в предварителния договор, или в приложен към него протокол [89]. Щом се прокараше това искане, българското правителство бе готово незабавно да подпише договора.
Гърция и Сърбия обаче предпочитаха да протакат, за да задържат българските армии на Чаталджа и Булаир. Техните дипломатически представители действуваха непрекъснато за преразглеждане на договорите и обща граница по десния бряг на Вардар. Вместо да им издърпа ушите, Сазонов на 27 април предупреди Бобчев да не се разгласява неговото заявление относно безусловното изпълнение на договора, защото „в противен случай” той ще бъде принуден не само да опровергае, но и да се откаже от всякакъв арбитраж, по който ще изглежда, че се е произнесъл предварително. И пак мина на любимата си тема за австрийците, които искали „само да използуват всяка треска против едно солидно действие с Русия и със съюзниците” [90]. Много „трески за дялане” останаха след набързо изградения Балканския съюз, чийто самопоканил се архитект бе руската дипломация.
Генерал Савов, както обикновено, сметна за свой „свещен дълг” да докладва на 27 април пред Министерския съвет, че военното положение на България се влошава от ден на ден. Недоволството от безнаказаните действия на неверните съюзници и роптанието срещу принудителното безпомощно състояние будеха опасения от избухване на безредици. Противникът попълваше частите си, строеше укрепления и доставяше нови оръдия: „Ако не се вземат мерки своевременно, опасявам се да не докараме някоя катастрофа на страната. Настоятелно моля да се направи всичко възможно без всяко по-нататъшно бавене да се деантажираме (освободим — б. а.) от Турция — протакането може да постави армията и страната ни в безизходно положение” [91]. Както стана на 16 юни 1913 г.
Военното министерство, макар да не поемаше никаква отговорност за воденето на операциите, бе задължено да държи сметка за оперативните намерения на действуващата армия. Генерал Савов призова правителството да вземе енергични мерки, за да не се връзват ръцете на Главното командуване. Повод за избухване на недоволството бе недоставянето навреме на поръчаните от Главното тилово управление коне: „Когато над отечеството ни са надвиснали такива грозни обстоятелства, когато сръбската и гръцката армия, напълно стъкмени и снабдени с всичко, само чакат заповед да нахлуят в земята ни ние поради липса на коне сме принудени да демобилизираме 10 батареи или 60 оръдия не ще бъдем в състояние да ги използуваме” [92]. В случай на нужда.
Съсредоточаването на сръбски и гръцки войски за война срещу България в случай, че тя не допусне задържането на окупираните от тях български земи, продължаваше неспирно. Гърците стовариха десант в Лефтера и настъпиха, за да завземат Правище. И в последното заседание на смесената комисия всяка страна остана на своето. Българското първенство на заемане се призна само устно на юг от пътя Сяр — Солун, от Орляк до Гювезна. На 27 април помощник-главнокомандуващият доложи, че ако се допускат и по-нататъшни нахални действия, скоро ще бъде загубена и Кавала: „Убийствено е за нас от военна гледна точка, гдето това положение да не можем да освободим войските си от Чаталджа и Булаир се продължава. То служи само на интересите на нашите нелоялни съюзници.” Възползувайки се от нареждането на българското правителство да не се предприемат твърди действия, гръцките дивизии „по хайдушки” постепенно заеха околиите Правищка, Зиляховска, Нигритска, Негованска и приближаваха железницата, за да я прережат и излязат в тил и фланг при Сяр. Това щеше да попречи на превозването на българските войски в Македония. Ето защо генерал Савов настоя да се спре гръцкото нахлуване и да се наложи неговото отдръпване назад, инак увеличаващите се всекидневно сблъсъци, взимащи все по-големи размери, „неминуемо ще се обърнат в една война с гърците, щом съсредоточаването на войските, предназначени за действия срещу тях, се завърши”. Той помоли правителството да определи становището си по този назрял парлив въпрос и да му развърже ръцете. Въпреки прекратяването на бойните действия поради продължаването на военното положение същия ден Народното събрание гласува четвъртия поред свръхсметен кредит от 50 000 000 лева [93]. Той се използува в следващата война.
Умореният от постоянното напрежение Гешов все по-често говореше за оставка, защото войската не желаела да се съобразява с политиката на правителството, спъвало я и дори готвела преврат в близко бъдеще. В инцидента за моста при Вълчища той виждаше едва ли не „начало на война и с Гърция, и със Сърбия”. Народняците начело с министър-председателя търсеха изход в арбитраж и с Гърция, за да се откъсне от Сърбия, но прогресистите, водени от Данев, възразяваха да не се избързва, а само ако се наложи, и то след съсредоточаването на българските войски в Македония. Гешов отговори на генерал Савов, че правителството е за избягване на всякакви предизвикателства поради голямата опасност от „една обща акция на сърби и гърци, преди още да сме могли ние да освободим войската си от Чаталджа и Булаир”: „Ние решително заставаме на едно отбранително становище — да не допущаме нашите съюзници да ни изместват от местностите, които сега окупираме, но да не искаме да ги изместваме от позициите, които те сега окупират. И настояваме да усвоите и Вие това становище. Другояче ние, които водим политиката на държавата в извънредно трудни времена, не можем да отговаряме за последствията.” Към всевъзможните усилия за ускоряване подписването на предварителния мир Министерският съвет прибавяше спорното средство да не се плашат и дразнят съюзниците, с което щели да правят още по-значителни затруднения, за да държат българите „по-дълго време с вързани ръце” [94]. Медалът имаше и обратна страна, понеже съюзническото благоволение вече не се добиваше и на най-скъпата цена.
Естествено помощник-главнокомандуващият не посрещна добре молбата на Министерския съвет да се проникне от rope-изтъкнатите „очевидни истини” и да отдаде съответни заповеди, защото българските войски не предизвикваха, а биваха предизвиквани и действуваха при самоотбрана. Той се опасяваше, че ако не срещнат решителна съпротива, гръцките дивизии ще повторят атаките си с превъзхождащи сили по цялата линия на българските полкове, докато завземат най-сгодните за по-нататъшни действия стратегически точки и „ни поставят в невъзможност при нужда да водим войната с тях”. Желаното от правителството положение не можеше да се удържи без бой [95]. Гешов не престана да опитва дипломатическите средства.
В своя проектодоговор посланическата конференция не прие да се обозначи поименно границата Енос — Мидия, защото „това е една подробност, на която е място в окончателния договор, а в прелиминарния договор трябвало да се поставят само главните принципи в общи черти”. Но подписването на окончателния мир не се очакваше преди два-три месеца, понеже предстояха преговори за Албания и Беломорските острови, а и финансовата комисия в Париж щеше да отнеме продължително време [96]. България трябваше да се разграничи от своите съюзници, за да не бъде упреквана, че и тя бави сключването на предварителния мир, настоявайки за прокарване на точна граница в Тракия.
Сазонов намери за достатъчно точките на границата между България и Османската империя да се впишат в протокола на посланическата конференция и да се имат предвид от смесената демаркационна комисия. Руското правителство съветваше да се приеме и подпише предварителният договор за мир без разисквания, за да се избягнат нови големи мъчнотии в преговорите с Високата порта. На 29 април Гешов, след като изказа надеждата за включване в протоколите на посланическата конференция исканото уточняване на границата Енос — Мидия, упълномощи Маджаров да подпише договора. Данев отпътува на следващия ден за Лондон, придружен от съветници и секретари. Маджаров незабавно съобщи във Форин офис, че е натоварен да подпише договора, но нито съюзническите дипломатически представители разполагаха с подобни пълномощия, нито посланиците имаха инструкции за включването на уточнената гранична линия в протоколите [97].
Царят и министрите народняци бяха склонни да опитат споразумение с Гърция направо или чрез арбитър. След като Венизелос представеше писмено своята „лондонска” разделителна линия, Сарафов щеше да бъде изпратен в Атина с линия, обхващаща всички български земи в Югозападна Македония, та да се образува друга „спорна зона”. Данев подозираше, че Фердинанд иска „да претупа” спора с Гърция, за да бие Сърбия и вземе всичко в Македония — и безспорно, и спорно, дори Пирот и Ниш [98]. Председателят на Народното събрание обаче бе хипнотизиран от Солун.
Поради неотстъпчивостта на гръцките делегати смесената комисия не дойде до никакво съгласие в писмен вид относно първото заемане на спорните околии. Това доведе до нови кървави схватки и понеже Гръцкото главно командуване изпрати допълнително войски към Правишко, Гешов предупреди на 29 април — „не отговаряме за последствията”, ако проникването продължава, без да се наказват виновните, и за кой ли пореден път призова да се спре нарушаването на статуквото на заемане в Македония. Той дори възприе предложението на генерал Фичев да се покани арбитражна комисия от шведски и норвежки офицери, която да се произнесе по първенството на заемане [99]. Скандинавските обноски трудно биха вирели в балкански условия.
Тъкмо когато се изискваше пълно единство между политическото и военното ръководство на страната, между тях се задълбочи отдавна загнездилото се недоверие и дори враждебност. Главното командуване хвърли направо ръкавицата, като ограничи разпространението на „Мир” и „България” в действуващата армия, а покровителствуваше това на „Вечерна поща” и „Дневник”, насочени против външната политика на правителството. Министерският съвет реши да изпрати Д. Христов в Одрин, за да убеди генералите Савов и Фичев да спрат недопустимата агитация: „Злото трябва да се пресече, догдето е време” [100]. Правителството не разполагаше в Главната квартира с влиятелни привърженици по партийна линия.
По сведения на военното разузнаване от Цариград османската армия се засилваше така, сякаш не възнамеряваше да свършва войната. На Чаталджа вражеските войски достигнаха 270 000 души, а на Булаир — 80 000. Всеки ден пристигаха свежи подкрепления от Мала Азия, влакове с оръдия и боеприпаси. На 29 април генерал Савов сподели с Гешов основателната си тревога: „Както изглежда, тези хора с всичката си лукавщина са на мнение да използуват при пръв сгоден случай недоразумението с неразумните ни съседи и шовинисти съдружници.” Вместо да развие вярното си предсказание, помощник-главнокомандуващият препоръча споразумение с Портата „при каквито и да е условия”, за да се обърнат погледите на запад,. където „на бодливите крави им се дадоха рогове”. В заключение той пак подчерта: „С една дума, по нищо не се забелязва, че мирът е предстоящ, а приготовленията продължават, като че ли военните действия утре ще почнат отново” [101]. Два месеца по-късно.
Макар лично да държеше много на военната тайна, понякога скривана дори от правителството, генерал Савов бе неприятно засегнат, че то не смята за необходимо да държи Главното командуване отблизо в течение на преговорите за мир. Бюлетините на телеграфните агенции не можеха да служат за достоверна основа за даване сведения в отделните армии, което би много спомогнало „за уталожване духовете и лошите настроения в частите”. Така например 5-а дунавска дивизия тъкмо бе обхваната от „значителна безредица”. Гешов успокои генерала, че не е загубил много, защото сведенията били толкова противоречиви, че могли да заблудят онзи, който не плувал още от самото начало по тяхното бурно течение. Той извести, че Маджаров е упълномощен да подпише договора с условието по-точно да се определи границата в Тракия, а съюзниците пакостно протакат с поставянето на неважни или решени вече въпроси: .„Надеждата ни е, че силите могат да настоят, за да стане подписването” [102].
Бездействието на войниците доведе до упадък на дисциплината в някои части, появиха се и „безредици”. На 30 април генерал Савов донесе на царя и министър-председателя, че очаквателното положение се отразява зле върху бойния дух, поради което заповяда дивизиите да излязат на лагери с артилерията, където да се проведат занятия, строева подготовка, беседи и развлечения, а „подозрителните агитатори” се даваха под съд с цел „затягане на дисциплината”. На войниците и подофицерите се обясни подробно, че въпросът за мира не е в ръцете на малка България, а във волята на великите сили, които сега разискваха по него и вероятно скоро ще го разрешат. Необходими бяха преди всичко постоянство и търпение: „Търпението е първото качество на войника. С нетърпелива работа и деяния ние можем да унищожим всичко, което досега сме сдобили с толкова труд и с кръвта на геройски загиналите братя.” Генерал Димитриев лично инспектира частите, след което докладва, че „въпросът не е сериозен, има само недоволство вследствие дългото бездействие”. Министерският съвет одобри всички мерки, които „могат да докарат до успокоение, разбира се, ако не са пакостни в друго отношение”. Царят заповяда бунтовниците да се накажат с „желязна ръка” [103]. Но корените на вълненията останаха незасегнати.
Във Външното министерство зачестиха постъпващите тревожни телеграми с преобладаващото впечатление, че Гърция не възнамерява да уреди въпроса за разграничаването в Македония по пътя на дипломатическите преговори, тъй като и Сърбия не се съгласявала да приложи доброволно договора без ревизия. Крал Костантинос се зарече, че „не ще отстъпи ни педя от завоюваните земи”. От Белград все по-високо заявяваха, че ще задържат „с оръжие в ръка заграбените български краища”. Понеже съюзниците се стремяха да забавят и затегнат преговорите за повече от два месеца, Маджаров предложи да изпревари пристигането на делегатите в Лондон: „Когато кръвта се лее между съюзниците, излишно е вече нашето чакане да се съгласят всички, че тогава да подпишем. Проектът на конференцията е приет от всички (велики сили — б. а.) и аз ще го подпиша, дори с риск да ме дезавуирате” [104]. Министерският съвет предпочете да се изчака подновяването на конференцията за мир.
Сазонов посрещна със задоволство готовността на българското правителство да подпише предварителния договор за мир и нареди на граф Бенкендорф всячески да улесни изпълнението на тази задача. Същевременно той телеграфира на Неклюдов, че руското правителство се съгласява да поддържа исканата от българите граница Мидия — Сарай — Муратли, по водораздела между Кешан и Малгара и оттам до нос Ивриджи на изток от Енос. Като условие обаче се постави да не се настоява нейното включване в предварителния договор за мир, което би отложило подписването му, а да се отбележат писмено пограничните точки в приложен протокол. Като взе акт от декларацията на руското правителство, на 1 май Гешов съобщи в окръжно до българските легации в столиците на великите сили, че нарежда на Маджаров да подпише договора без включването на уточнената граница, върху която българското правителство ще настоява, когато се прокарва граничната линия [105]. Според „европейския концерт” в един предварителен договор не биваше да се говори за подробности, подлежащи на обсъждане и изпълнение от международна погранична комисия. Следователно български войски щяха да останат на Чаталджа и Булаир, докато Високата порта приеме прокарването на границата.
Умишлено забавяйки сключването на договора за мир, управляващите кръгове на Гърция и Сърбия се готвеха за нова война. На 1 май 1913 г. в Атина капитан Йоанис Метаксас и полковниците Петър Пешич и Душан Туфегдич подписаха военна конвенция за взаимно оказване на помощ в случай на война срещу България. За тази цел в Югоизточна Македония се съсредоточаваше 90 000 гръцка армия, а 150 000 сръбска армия се струпваше в районите на Гевгели, Велес, Куманово и Пирот. Гръцкият флот се задължаваше да действува покрай северното крайбрежие на Бяло море. Военните операции щяха да се водят въз основа на общ оперативен план, изготвен от представители на двата генерални щаба. Двете съюзнически армии имаха за главна задача да разгромят българската армия, като сръбската получаваше право да окупира и задържи земите на север от линията Градец — Беласица — Перелик, а гръцката — южно от тази линия [106]. Или България трябваше да се лиши напълно от новоосвободените земи в Македония.
Пътувайки през Сърбия, Данев и Теодоров бяха силно впечатлени от ускореното насочване на препълнени военни ешелони към българската граница. След като се убедиха, че „от страна на Сърбия има опасност”, на 30 април те телеграфираха от Виена на Министерския съвет да вземе съответните предпазни мерки: „Когато е покрито млякото, котките не го лочат.” Като потвърждение дойде новината от Тошев, че веднага след подписването на предварителния мир сръбското правителство щяло да отправи към България ултиматум за преразглеждане на договора. Трескавите приготовления за нова война вдъхваха опасението, че ще бъде поставен къс срок за отговор, като се допускаше по силата на предварително споразумение между Гърция и Сърбия да бъде предизвикана България първо от гръцка страна или едновременно от двете страни. Пълномощният министър бе уверен, че сръбското правителство ще се постарае всячески да избегне прилагането на арбитража, а и Николай II би се опитал да се отърве от неблагодарната мисия. Пашич и Хартвиг представяха сблъсъка като неизбежен, за да издействуват чрез Петербург поредни отстъпки извън „спорната зона”, една „много опасна игра”. Тошев виждаше „главния цяр на злото” в час по-скорошното прехвърляне на войски към западната граница [107].
Меродавните фактори в Белград искаха да сплашат България, за да я принудят към нови жертви. Царят се стресна пред възможно сръбско нашествие до незащитената София и разпореди да подготвят за превозване най-ценните документи и вещи. Той се изказа пред Гешов за пренасяне на златото и архивата на сигурно място, а министър-председателят, вместо да го успокои, се зарази от боязънта. Създаде се, както писа Начович — „положение хуже губернаторское”. Министерският съвет с изключение на генерал Никифоров и Хр. Тодоров прецени, че няма опасност от сръбско нападение срещу столицата. Ризов бе натоварен да мине през Белград и узнае истинските намерения на Пашич. Въпреки измяната на съюзниците Гешов не се решаваше да отиде на отделен мир с Портата. Страхът от намесата на Австро-Унгария въздържаше Сърбия и Гърция да нападнат първи [108]. Те търсеха повод за война.
В щаба на 3-а армия достигнаха до съдбоносния извод, че „войната е най-добрият арбитър”, който” ще осигури и Скопския окръг. Макар и не толкоз войнствени, офицерите от щаба на 1-ва армия също бяха против откъсване на български земи в Македония. На 2 май по заповед на генерал Савов в гр. Чорлу се събраха командуващите на трите отделни армии, за да получат директива чрез негов пратеник. 2-ра армия се прехвърляше в Югоизточна Македония, 3-а армия оставаше на Чаталджа още 10—15 дена. По всичко изглеждаше, че новата война няма да се избегне, особено след потвърждаването на „зловещите слухове” за съюз на Сърбия и Гърция срещу България. Към това мнение се присъедини и Т. Александров, врекъл се в освобождението на цяла Македония заедно с тъй наречената „спорна зона” [109]. Призната единствено от неколцина български държавници и дипломати.
В отговор на проведената чрез Гешов на 2 май молба за прикриване на западната граница, генерал Савов изтъкна на в май, че при сегашното положение на нещата „Главната квартира не може да вземе на своя отговорност никакви сериозни мерки” против вероятно сръбско нападение. Всяко отслабване на Чаталджа и Булаир заплашваше да усложни още повече международното положение на България, понеже би усилило желанието на Портата да настъпи в Тракия и възвърне отнетите земи. Правейки трезва преценка, помощник-главнокомандуващият заяви, че българската армия не е в състояние да се бие едновременно на три фронта, което би означавало да бъде навсякъде слаба и следователно бита: „Подобно разхвърляне на войските, при подобна обстановка, е противно на основните правила за воденето на войната.” Единствената възможност — да се изпрати една пехотна бригада, не осигуряваше защитата на София, а за 40 000-те новобранци липсваха достатъчно командни кадри и въоръжение. Генерал Савов се произнесе за решителни мероприятия, но първо трябваше да се знае къде да се съсредоточат въоръжените сили. Оттеглянето на войските от Чаталджа и Булаир щеше да остави отворени вратите на Одринската крепост и да заплаши Одринска Тракия с връщане под властта на султана. Но и столицата не биваше да се оставя на произвола на съдбата. Генерал Савов сложи съдбоносния въпрос за разрешение от Министерския съвет, който да заповяда на Главното командуване. Той поиска да се уредят отношенията с Румъния в случай на конфликт със Сърбия и Гърция. Заключението се преповтори: „За да можем да бъдем свободни да съсредоточим войските си срещу Сърбия, трябва час по-скоро да се сключи мир с Турция” [110]. Но и победоносният мир не осигуряваше гърба откъм победения противник, дебнещ благоприятни обстоятелства за вземане на бърз реванш.
Протакането на преговорите задържаше българските армии на Чаталджа и Булаир. Гешов се съгласи Маджаров да не посещава конференцията преди подписването на проекта за договора. Той се обърна на 3 май с призив към великите сили да употребят цялото си влияние, за да бъде подписан веднага договорът от всички воюващи. Същия ден министър-председателят осведоми Сазонов, че поради повдигнатия от Сърбия въпрос за ревизия на договора непосредствените преговори са невъзможни и се поканва Николай II да встъпи в отредената му роля на третейски съдия: „За да се избягнат ужасите на една братоубийствена война и скандалът на краха на Балканския съюз, ние считаме арбитража за повелителен.” Сръбските войски трябваше да опразнят безспорната зона, а височайшият арбитър да се произнесе само по разделянето на т. нар. „спорна зона”, чието цялостно жертвуване БТА опроверга [111].
Благосклонното уж становище на Певчески мост започна да се огъва в полза на Сърбия. На 3 май Сазонов изпрати писмо до Неклюдов, в което призна, че „исканията на Сърбия не могат да бъдат оставени без всяко внимание”: „Тесният и национален егоизъм може да тласне българите на почвата на непримиримо и формално тълкуване на договора.” Той предрече на България, на която „може би е съдено да изиграе най-сериозната роля в съдбините на Балканския полуостров”, че „рискува да продаде първенството си за една паница леща”. Намекваше се за внушения от Виена. Обградена от враждебни съседи и ненамираща подкрепа у Русия, България щеше да преживее само разочарования от такава „политическа авантюра”. Изводът съдържаше съвет, който накара управляващите кръгове в София да настръхнат: „България ще постъпи мъдро, ако сама признае необходимостта от известна поправка в договорното разграничение и направи поне малки отстъпки.” Княз Трубецкой поясни на Бобчев, че руското правителство не налага поправяне на разделителната линия към безспорната зона, а само го представя драговолно да се има предвид в София. Пълномощният министър съжали, че напразно се дава съвет за нови териториални жертви, поощряващи сръбските домогвалия и водещи до братоубийствена война [112].
Ръководейки се от мнението на Гешов, че едва ли ще има „особен окончателен договор за мир”, на 4 май генерал Савов съобщи на командуващите, че с предстоящото подписване на мира в Лондон и с уреждането на другите въпроси по-късно с допълнителни споразумения — „свършва войната”. Той изрази увереността си, че с постепенното прехвърляне на войските от Чаталджа и Булаир в Македония войнственият жар на съюзниците „всекидневно намалява”. Победното „ура” от тракийските полета напомняше за неотшумялото „ура” при Сливница, Драгоман и Пирот. Въпреки изкопаните два-три реда окопи според помощник-главнокомандуващия „вероломниците” се ужасявали от представата за едно българско настъпление, очаквано денонощно [113]. Сведенията, получени главно от четите на ВМОРО, трябваше да се оценяват не в дух на прекален оптимизъм, а да се разбере, че съюзниците са готови да воюват. Грей и повечето от посланиците все още прекарваха празниците извън Лондон, когато на 4 май Данев възобнови пратеническата си дейност, сметната като „обиден натиск” върху силите. Най-напред той обяви чрез агенция „Ройтер”, че е дошъл да преговаря за окончателен, а не за предварителен мир, който би трябвало да бъде подписан час по-скоро според предложената от „европейския концерт” формула. Понеже съюзниците бавеха одобрението на предварителния договор, първият български делегат се зае да проучи дали Високата порта е съгласна да го подпише само с България. Певчески мост щеше да бъде своевременно осветлен, за да няма право на осъждане. Гешов подкани Сазонов, по чието настоятелно искане бяха прекратени военните действия, да повлияе върху турците и съюзниците да подпишат мира веднага след предстоящото заседание на посланическата конференция: „Ние не можем по никой начин да чакаме вече” [114]. Враждебните действия на Сърбия и Гърция не можеха да имат други последици.
В Певчески мост вече знаеха, че щом се появи, Бобчев ще заговори забързано за необходимостта от незабавно подписване на мира и ще обърне внимание върху крайно опасното изостряне на отношенията между съюзниците, налагащо да се пристъпи към арбитража. Сазонов обеща да направи потребното, по преди това Пашич искал да се убеди лично в среща с Гешов, че мирното разбирателство е постижимо. В Лондон Данев разправяше, че „договорът е тъй ясен, щото място за колебание, а следователно за различни тълкувания няма”. Присъединяването на Солун, за което подкрепата се очакваше от Австро-Унгария и Италия, се нарече „жизнен въпрос за Българска Македония на запад от Вардара”. Не се пропуснаха островите Тасос и Самотраки. Първият български делегат се боеше да не би „дрънкането на саби” от съюзниците да накара руското правителство да наложи нови отстъпки под предлог осуетяване на стълкновенията [115]. Ето защо българската дипломация бе длъжна да отбива непрекъснато съюзническите интриги в Петербург.
Министерският съвет постанови изпращането на Сарафов в Атина, където заедно с Хаджимишев да преговарят по разграничаването в Южна Македония. Доскоро почти натрапващ преките преговори, сега Венизелос предпочиташе среща на четиримата министър-председатели, които да обсъдят „равновесието” на Балканите. Гешов отново отхвърли това предложение уловка, защото за споровете със Сърбия имаше предвиден арбитраж, а в споровете с Гърция не можеха да се месят другите съюзници. Тогава Панас постави условието непременно да се уведомява Белград за хода на преговорите, което издаваше съществуването на двустранно споразумение в Балканския съюз. Крал Костантинос и Коромилас, обзети напълно от желанието за коалиционна война срещу България, разполагаха с изготвен в основни линии съюзен договор със Сърбия. Хаджимишев виждаше най-сигурното средство за предотвратяване на новата война в съсредоточаването на българските армии срещу заговорничещите съюзници: „Да разчитаме само на Европа, значи да си правим илюзии.” Честите пътувания на високоупълномощени пратеници между Атина и Белград потвърждаваха предположението, че между Гърция и Сърбия е уговорена обща граница на запад от Вардар — от Гевгели до Преспанското езеро. Нямало нужда от подобно споразумение, понеже и двете страни се стремели да запазят „равновесието на Балканите” [116]. В ущърб на България.
България обаче държеше твърдо да има обща граница с Албания. Председателят на Временното албанско правителство Исмаил Кемал помоли на 6 май Данев да бъде защитник на неговото отечество. Първият български представител, без да с нарочно упълномощаван, отговори, че работи доколкото му е възможно „в полза на Албания, тъй като нейните интереси са тъждествени с интересите на България” [117]. От раздуваната преди година „албанска опасност” не остана и помен.
Колкото и да говореше за отделен мир с Портата, Данев го виждаше осъществим само ако последва такъв съвет от силите предвид умишленото разиграване на съюзниците. Голямата надежда се възлагаше на сър Едуард с неговото меродавно влияние на председател. На 5 май Данев запита граф Менсдорф какво ще бъде поведението на Двойната монархия, ако Сърбия нападне България. Посланикът сви рамене и изказа надеждата „България да бъде в състояние да се справи сама със своя немирен съсед” [118]. Истина, която трябваше добре да се запомни от Главното командуване. Особено в случай на румънска намеса.
От направените дипломатически проучвания Данев извлече извода, че османската
делегация е готова да подпише мира направо с България, след което веднага
да се постигне споразумение за оттегляне или по-добре за разпускане на
войските. Малко мъчнотии се очакваха при прокарването на границата, но
те се смятаха преодолими. Той възнамеряваше да поиска от Съглашението да
натисне протакащите съюзници за незабавно подписване на договора, защото
Тройният съюз съдействувал за отделен мир с Османската империя, което би
било „равносилно на разпадането” на Балканския съюз. Данев помоли за ясни
указания от Министерския съвет, „ако, паки чаяния, на системата на протакане
не се тури точка” [119]. Великите сили сложиха точката.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
73. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 265; В. Мир, № 3862, 20. IV. 1913; GP, Bd. 34, S. 777.
74. ДПИК, т. 1, с. 338—339, 350—351.
75. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 472, л. 1.
76. ДПИК, т. 1, с. 450; Руската оранжева книга... с. 85; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 266, p. 91, 116.
77. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 64; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 125—128; OUAP, Bd. 6, S. 314—320.
78. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 297.
79. Пак там, л. 311; а. е. 1214, л. 397; ДПИК, т. 1, с. 662—663; Гешов, Ив., Престъпното безумие..., с. 18; OUAP, Bd. 6, S. 394—395, 403, 414—415.
80. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 458—459, 461; ДПИК, т. 1, с. 1038; т. 2, с. 352—353.
81. Пак там, л. 403; ДПИК, т. 1, с. 1040—1041; PRO, FO, Political 371/1918, p. 8—9.
82. Дусманис. В., цит. съч. с. 31—32; GP, Bd. 34, S. 791.
83. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1449; ДПИК, т. 1, с. 341. Подобен възглед изказа Ризов, който смяташе войната със съюзниците неизбежна — „ако не сега, малко по-късно”, и препоръчваше тяхното „отблъскване” зад Шар планина и р. Бистрица, за да „кристализират” окончателно границите на България. Гешов отговори иронично: „Поставяме Ви начело на войските!” — Пак там, с. 455; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 47.
84. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 44, 46.
85. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 37; ДПИК, т. 1, с. 341—342, 348— 349; В. Мир, № 3848, 4. IV. 1913.
86. ДПИК. т. 1, с. 451; В. Мир, 25—26. IV. 1913, № 3886—3887.
87. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 346, 371, 405; ДПИК, т. 1, с. 342— 343, 463—456.
88. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 45; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 67.
89. ЦДИА, ф.. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 370; ДПИК, т. 1, с. 343; В. Мир, № 3868—3869, 27—28. IV. 1913.
90. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 70, 75; ДПИК, т. 1, с. 457; Руската оранжева книга... с. 88—89.
92. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 123—124.
93. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 64, л. 3—10; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 125; ДПИК, т. 1, с. 458—461, 1045—1047.
94. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 49; ДПИК, т. 1, с. 1047; OUAP, Bd. 6, S. 419—421, 444—445.
96. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 396, 411; В. Мир, № 3870—3871, 29—30. IV. 1913.
97. Пак там, л. 413: ДПИК, т. 1, с. 347—348; GP, Bd. 34, S. 799—820.
98. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 51.
100. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 51—52.
101. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 441.
103. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 2, 4—5; а. е. 1388, л. 63; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 356—358; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1482.
104. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. с. 1368, л. 6, 8, 10—11, 37, 102; ДПИК, т. 1, с. 349—350, 603—604.
105. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 40; ф. 284, оп. 1, а,, е. 2954, л. 1; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 483; В. Мир, № 3874, 3. V. 1913.
106. BD, V. 9, Р. 2, р. 1022—1023, АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 269, p. 200, 231, 267; Vol. 270, p. 9, 51, 67—68.
107. БИА, ф. 15, a. e. 878, л. 3—4; ДПИК, т. 1, с. 461; Приложение към том първи... с. 183, 257; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 460—461; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 258.
108. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 55; БИА, ф. 14, а. е. 4010, л. 232; GP, Bd. 34, S. 858—861, 873.
109. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 46—50; ф. 1157, оп. 1, а. е. 75, л. 49.
110. ДПИК, т. 1, с. 462—463; Приложение към том втори... с. 59; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 84—85.
111. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 74; ДПИК, т., 1, с. 352, 464; В. Мир, № 3875, 4. V. 1913.
112. ДПИК, т. 1, с. 470—471; Руската оранжева книга... с. 89—91; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 128—132; PRO, FO, Political 371/1918, p. 13—14.
113. ЦВА, оп. 1, а. е. 9, л. 20, 23—25, 1368, л. 87, 89; ДПИК, т. 1, с. 353; В. Мир; № 3876, 5. V. 1913.
114. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е.
116. Пак там, л. 95, 39—51, 150; ф. 316, оп. 1, а. е. 20, л. 1—2; ДПИК. т. 1, с. 466—477, 604—606.
117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1368, л. 104.