Глава четвърта. Залезът на османския полумесец в Европа
 

За разлика от играта на шах войната почти никога не завършва с реми. Започваха я с обещаващи надежди за успех, но в края се очертаваха жестоко само двете категории — победители или победени. Българската армия можеше да изтръгне победата дори и за месец, преди още точно сверените часовници на великите сили да наближат застрашителния „цайтнот”. Молбата на Кямил паша предполагаше извършването на бързия последен ход. Но висшето командуване, подмамено от минаретата на „Св. София”, пропусна внезапно появилата се възможност да спечели зашеметяваща победа. Фердинанд не бе шахматист, а картоиграч. Трябваше отново да пламнат боевете при Булаир, Чаталджа и Одрин, за да поиска пак Портата мир. Макар да бяха написани следващите славни страници в българската военна история, биха могли да бъдат прескочени, защото вместо в мастило мечът се топеше в кръв. Политиката бе длъжна не само да се възползува от спечелените битки, но и да ги предотвратява, когато това бе по силите й.

Както писа разтревоженият Ризов на Гешов, „няма нищо по-ужасно за нас от перспективата да оставим в ръцете на нашите съюзници по-голямата част от Македония — и то оная, която най-много е бивала разпъвана на кръст за своята българщина”. Той не можеше да си прости, че бе възторжен двигател при образуването на Балканския съюз, в който сега се плетеше „един истински мефистофелски тесен заговор”. За да завиеше българската външна политика пред пропастта, пълномощният министър препоръча: „Върху договора ни със Сърбия не трябва нито разговори да се допускат. Ние трябва непременно да граничим с бъдещата Албания.” Югозападна Македония трябваше да се включи в границите на българската държава, а Солун да се обяви „поне” за свободен град. Ризов се надяваше от Петербург да заявят твърдо в Белград, че „ние няма да отстъпим нито на йота от договора и ако Сърбия иска да го нарушава, ние ще се опитаме сами да го изпълним”. Довчерашният разпален привърженик на Балканския съюз съветваше да се изчерпят „всички възможни средства” за избягване на една нова война,но при провал: „Ние не трябва да се спрем даже пред една война е тях (съюзниците — б. а.) като крайно средство.” На първо място той настояваше да се побърза със сключването на мира и да се постигне споразумение с Румъния [1]. Голямата мъка се отреждаше на добруджанци, които се втурнаха да се бият за освобождението на братята си в Македония и Одринска Тракия, а щяха да се завърнат в родния си край под робство.

ДОБРУДЖАНСКИЯТ ВЪПРОС НА ПОСЛАНИЧЕСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ В ПЕТЕРБУРГ

Много вода бе изтекла по Нева от поставянето на добруджанския въпрос за разрешение в Петербург. Бобчев се въздържа да прави изявление, не разполагайки с наставления от правителството, а и с пристигането на Данев и Гика посланиците сметнаха, че не се нуждаят от други свидетели по спора, по който вече се връчиха мемоари и справки със статистически данни. На 18 март 1913 г. Сазонов откри в Певчески мост конференцията, влязла още от самото начало в коловоза на „тайната дипломация”, без да се осведомяват пряко заинтересованите страни. Руският външен министър постави като главна цел осигуряването на „продължителен мир между двете съседни държави”. Граф Пурталес предложи да се жертвува гр. Силистра, намеквайки за възможна компенсация. Неговият английски колега сър Дж. Бъканан остро възрази, като отбеляза, че в краен случай би могло да става дума само за някои дребни подобрения на границата в полза на Румъния, получила и без това на Берлинския конгрес повече от определеното й в Санстефанския мирен договор. Граф Турн и маркиз Карлоти се изказаха за обезщетяване на България със Солун. Делкасе се въздържа да се произнесе окончателно относно въпроса за Силистра, който за него оставал открит, обаче се обяви против обещаването Солун на България. Сазонов заключи, че Силистра е „стар български град”, но въпросът за Солун не бивало да влиза в обсега на конференцията, а по-добре било да се помисли за обезщетяване в друга посока [2]. Първото заседание завърши без изгледи за скорошно единомислие.

Връчените от Бобчев мемоар, статистики и други документи, отхвърлящи аргументирано необоснованите румънски претенции, не можеха да бъдат пренебрегнати от посланиците. Според Бъканан никой закон в международното право не даваше право на една страна да настоява за териториално „обезщетение” от съседката си, понеже последната се разширила в друга посока. Той заяви, че единственото право на Румъния в този труден за България момент е „правото на по-силния”. Но Сазонов, макар да разбираше несъстоятелността на румънските домогвания, не подкрепи достатъчно енергично английския посланик, защото изпълняваше инструкциите на своя император. Николай II се страхуваше да не би усложненията около добруджанския въпрос да доведат преждевременно до европейска война и бе склонен да се жертвува Силистра в името на общия мир, разбира се, срещу обезщетение от османското наследство. Делкасе изчакваше развитието на разискванията. Постепенно се изясни, че Тройният съюз няма да може да прокара румънското желание в пълния му обем [3]. А това желание нарастваше непрекъснато, достигайки линията Тутракан — Балчик, та дори и „стратегическия четириъгълник” Силистра — Русе — Шумен — Варна.

Първият признак за възможно споразумение между двата империалистически блока се появи във второто заседание на 22 март. Граф Пурталес поиска да се отстъпи гр. Силистра, двата издадени триъгълника и крайбрежието до с. Шабла. Сър Джордж отхвърли рязко крещящата несправедливост, като не позволяваше да слуша дори за предаване на Меджидие табия. Едва сега се намеси Делкасе, който се зае да търси „средната линия”, изтъквайки, че би се съгласил с отстъпването само на гр. Силистра, ако румънското правителство гарантира, че няма да има повече никакви териториални претенции към България. Сазонов веднага поде явно предварително уговорената формулировка. Той сметна, че Силистра е достатъчна „стратегическа поправка”, осигуряваща румънското присъствие в Добруджа. Изоставен от двамата си съюзници, сър Дж. Бъканан се принуди да се примири с тяхното становище. Граф Турн предложи да се компенсира България, ако Румъния получи повече от гр. Силистра, но това не се прие. Същата вечер Салабашев предаде новината от Виена, че Русия и Австро-Унгария се споразумели да се отстъпи Силистра на Румъния [4].

Бобчев не бе осведомен в Певчески мост за новия ход в обсъждането на добруджанския въпрос. Вместо това му бе казано, че още няма взето никакво решение, разменяли се мисли по разни комбинации от отстъпки, които „биха задоволили и двете страни”. Сазонов успокояваше с надеждата, че „всичко ще се реши, както е предложил Данев”, но не могъл „да се противопоставя дълго, нито да се крие”. Той бе на мнение да се съобщи поверително в Букурещ очертаването на скорошен изход, за да стихне войнственото настроение там. След като не бе признат за делегат на конференцията, Данев потегли за родината. В дипломатическите кръгове се заговори, че ненадейното му занимаване се дължи на недоволство от развитието на преговорите [5]. Никой български официален представител не опроверга.

В столиците на великите сили вече смятаха отстъпването на гр. Силистра за почти решен въпрос, но българското правителство се губеше в неизвестност и се мъчеше да узнае нещо извън залата на конференцията. Бобчев напразно се опитваше да проникне зад здраво затворените врати на Певчески мост: „Всичко, което се обсъжда и решава в тая конференция, се държи в най-строга тайна.” Той утешаваше своя министър-председател, че според дочутото още не била казана „последната дума на „европейския концерт” [6].

Единствено граф Берхтолд продължаваше да уверява Салабашев, че ще се бори за компенсация. И действително въпреки малките изгледи за успех граф Турн не преставаше да настоява да се признае поне по принцип българското право на компенсация; ако не Солун, то в друг район на Македония. Макар в първото заседание представителите на Съглашението да признаха по принцип правото на обезщетение, в третото заседание на 25 март те го отклониха, отказвайки неговото уточняване [7].

За жалост заседанията не протичаха строго официално, а по-скоро имаха характер на поверителни обсъждания. Председателят Сазонов никога не поставяше предложенията на гласуване, а и не се водеше протокол. Той възразяваше срещу разглеждането на въпроси, засягащи подялбата на Македония, отрече обезщетението в Тракия, защото България твърде много се приближавала към Цариград и Протоците. Според него било достатъчно да се гарантира, че Силистра е последното румънско искане. Делкасе го подкрепи и призова към бързо решение, докато Чаталджанската позиция все още не е пробита, когато България няма да приеме никаква отстъпка. Сега дискусията се разгоря по въпроса, колко километра да се отстъпят около гр. Силистра. Председателят на конференцията определи 3 км в радиус от периферията на града, като България се задължи да не строи укрепления по добруджанската граница. На 26 март Гешов нареди на Бобчев да внушава постоянно да не се взема решение, „освен, първо, когато мирът се подпише и, второ, само срещу компенсация” [8].

Вилхелмщрасе не се отказа от стремежа си да откъсне допълнително двата издадени триъгълника и няколко километра крайбрежие. Но Съглашението се възпротиви на всякакви допълнителни териториални отстъпки. За да извади конференцията от „мъртвата точка”, граф Берхтолд предложи срещу „осигуряването на Мангалия” България да бъде обезщетена освен с остров Тасос, и с остров Самотраки, лежащ пред българския беломорски бряг, далеч от входа на Дарданелите. Освен това въпросът за Беломорските острови бе от компетентността на великите сили. Самият цар Фердинанд бе изказал желание да получи този остров като „личен подарък”. Сан Джулиано се отнесе положително, обаче фон Ягов отблъсна и тази възможност за компенсиране на ощетена България [9]. На 28 март граф Пурталес поиска отлагане на заседанието, защото неговите инструкции се различаваха от тия на колегите му съюзници.

Между граф Бертхолд и фон Ягов се размениха няколко телеграми на разногласие. Първият човек в Балплац поддържаше, че искането на линията Силистра — Шабла ще провали конференцията, а Съглашението целяло да докаже в Букурещ, че гр. Силистра е „негов подарък”. Фон Ягов упорито се съмняваше във възможността да се привлече България към Тройния съюз и се опасяваше да не „изпусне” Румъния [10]. Най-сетне той се съгласи да се постави въпросът за Самотраки като дискусионен, при чието обсъждане граф Пурталес да не се изказва нито „за”, нито „против”.

Четвъртото заседание, състояло се на 29 март, премина в обикновения си ред. Граф Пурталес заяви, че за да бъде Румъния „военно осигурена” в Добруджа, трябвало освен гр. Силистра да получи и крайбрежна ивица. Отново най-силна съпротива оказа сър Джордж, което се обясни от германския посланик с неговите лични симпатии към България, където прекарал дълги години като дипломатически представител. Той повтори, че „с голяма тежест на сърцето” се принудил да се съгласи с жертвуването на Силистра. Граф Турн, поддържан от маркиз Карлоти, допускаше допълнителна отстъпка по крайбрежието срещу обезщетение с остров Самотраки. Делкасе, подкрепен от Сазонов, се обяви както против допълнителна отстъпка за Румъния, така и против обезщетение на България със Самотраки. Според тях спорът засягал само добруджанската граница [11].

Майореску вече се хвалеше, че „щели да добият не само Силистра, но и няколко километра от черноморския бряг”. “Опасявайки се обаче, че конференцията ще се забави със своето окончателно решение, той отново се върна на прякото споразумение въз основа на решената вече отстъпка, за да няма „изгубили и спечелили”. Последва поредното обещание на „материални и политически облаги” като първа крачка към съюз [12]. Срещу цената на ново „възнаграждение” до линията Тутракан — Добрич — Балчик включително.

Гешов веднага разпореди на Бобчев да протестира пред Сазонов и да настоява да не се дава повече от онова, което е съобщил Данев, „и то срещу компенсация”. Той отправи предупреждението, че „грозно впечатление ще произведе у нас всякакво решение по нашия спор с Румъния, ако то не е съпроводено и с някакви компенсации за България”. Министър-председателят предвиди, че Великото народно събрание няма да одобри прекалените териториални жертви: „Това трябва да знаят всички дипломати, които са натоварени с неблагодарната задача да ампутират България, начиная с господин Сазонов.” Председателят на конференцията не можеше да каже друго, освен че бил поддържал в последното заседание същото становище [13].

Граф Берхтолд не успя да прокара компенсацията със Солун или Самотраки, като в телеграма до София стовари всички грехове върху съпротивата на Съглашението. Естествено за опозицията на Вилхелмщрасе си замълча. Недоволството трябваше да се насочи изцяло към противниковия блок. Той не одобри безвъзмездната отстъпка по крайбрежието. Граф Пурталес бе инструктиран да работи за отлагането на конференцията, докато не се задоволи румънското желание, но се озова сам сред въздържащите се колеги. Ето защо Вилхелмщрасе се видя заставено „с извънредно неудоволствие” да позволи на своя посланик да се присъедини към австро-унгарската формулировка, макар да очакваше това да отблъсне Румъния, и то без да спечели България [14].

Румънската пропаганда биеше отклоняваща вниманието тревога, че Велика България щяла да издигне лозунга за възвръщане на Северна Добруджа. В отговор Бобчев предаде на Сазонов няколко издадени в Букурещ учебници, според които цяла Добруджа била „румънска земя, завещана от Мирчо Велики”, с молба да ги представи „за куриоз” на посланиците [15]. Във всеки случай владеенето на Северна Добруджа нямаше да стане по-сигурно, ако се завземеше и Южна Добруджа. Напротив, в двустранните отношения щеше да залегне трайно ожесточеният дух на реванша.

В петото заседание на 2 април се изясни напълно, че Тройният съюз не може да изкопчи повече от гр. Силистра. Поредното предложение на граф Турн да се обещае възможна бъдеща компенсация в полза на България не намери отклик. Сазонов възрази, че така ще се отворят вратите за всички български искания. Вместо това той сметна за достатъчно да се благодари на България, че с принесената жертва е направила осъществима посредническата акция, допринасяйки за запазването на „европейския мир”. Делкасе се зае с готовност да състави точката на „комплимента” [16]. Великите сили можеха да си позволят да благодарят за нещо, взето насила.

Изработването на протокола завърши в шестото заседание на 4 април 1913 г. Посланическата конференция, „след като разгледа румънските искания и направените от България отстъпки, реши град Силистра да се отстъпи на Румъния” заедно с околността в радиус 3 км, измерени от периферията на града. Предвиди се образуването на две смесени българо-румънски комисии. Първата трябваше в тримесечен срок да установи точното трасе на променената граница в Добруджа, а втората в шестмесечен срок да определи зоната, в която България се принуждаваше да разруши своите укрепления. При необходимост се набелязваше използуването на вещи лица от силите посреднички. България поемаше задължението да даде автономия на куцовлашките училища и черкви, които щяха да се намират в пределите на нейните бъдещи териториални придобивки. Конференцията изказа задоволството си от българското решение за заякчаване на приятелските връзки с Румъния, „което така много помогна на нейната работа”, и изрази убеждението, че „силите ще поблагодарят на България за жертвите, които тя е направила” [17]. Скоро събитията щяха да покажат как умеят да благодарят империалистическите сили.

Текстът на протокола бе представен за одобрение в столиците на „европейския концерт”, след което, на 10 април бе съобщен в общи черти в София и Букурещ като решение за сведение и изпълнение. Още на следващия ден Гешов сподели недоумението си как може да се благодари на България за едно решение на великите сили, което България, „не е приела и не може да приеме освен срещу реални компенсации”. Той предупреди: „Ние си запазваме правото да си кажем думата” [18]. Това право по конституция принадлежеше на Великото народно събрание.

Нератов не можеше или по-скоро не искаше да разбере „неблагодарността” на България за това, че е възвърнала с „най-минималните отстъпки” добросъседството на Румъния. Управляващите кръгове в Букурещ също не били никак доволни и „сега правели усилия да ги успокоят” [19]. Това поставяше изобщо под въпрос гореспоменатото „добросъседство”.

Българското правителство настоя съдържанието на протокола да се запази в строга тайна с оглед общественото мнение в страната, а и неговото приложение трябваше да се реши единствено от Великото народно събрание, понеже се посягаше върху държавна територия. Освен това се постави изричното условие в точката на благодарността да не се отбелязват поименно цар Фердинанд и неговото правителство, за да не се създаде погрешното впечатление, че те са съгласни с решението на великите сили. Трябваше да се разбере, че България се отказва от своята „вековна твърдина” не доброволно, а под непоносим натиск. Посланиците се вслушаха поне в това желание и съкратиха „последната фраза за благодарност” [20].

Тъй като Министерският съвет отказа да започне преговори по предложението за съюз преди подписването на протокола, румънското правителство заплаши, че няма да уточни схващането си по македонския въпрос. Недоволна от решението на конференцията, Румъния бе вече склонна да приеме предложението на Сърбия и Гърция за съюз против България. Точно това караше Балплац да съветва сближение с Румъния за налагане изпълнението на съюзните договори в Македония [21]. Подобно сближение обаче изискваше хвърляне на нови късове от Южна Добруджа.

Сазонов и Делкасе нарекоха откъсването „само на Силистра” — „евтина жертва”, ако се гледало на нея „не от сантиментално гледище”. Засега руското предупреждение, че няма да се допусне насилствено завземане до линията Тутракан — Балчик, възпираше нарастващите домогвания на Букурещ [22]. Същевременно обаче бе дадено да се разбере, че исканият по военната конвенция натиск е извършен, без да се прибягва до военна заплаха или по-право, за да се избегне тя.

След неколкократно отлагане протоколът се подписа от Сазонов и посланиците едва на 26 април 1913 г. в осем екземпляра — по един за всяка велика сила и по един на спорещите страни, на чиито пълномощни министри председателят на конференцията ги връчи на следващия ден. Текстът на протокола не подлежеше на публикуване. Разреши се само неговото оповестяване в тайно заседание на румънския парламент с цел „успокояване на духовете” [23]. Такова обаче не настъпи въпреки старанията на великите сили.

България не можеше да се примири с наложеното отстъпване на един чисто български град, а апетитът на румънската върхушка бе само раздразнен и ламтеше за линията Тутракан — Добрич — Балчик. Скоро протоколът се превърна — според сполучливото определение на сър Дж. Бъканан — в ненужно „парче хартия”. По-късно Сазонов призна малката ефективност и голямата нетрайност на постигнатото, но се успокои с мисълта, че поне отложил конфликта между Румъния и България [24]. За по-благоприятно време, когато Сърбия и Гърция се нуждаеха от румънската помощ. Подписите на великите сили заблудиха меродавните фактори в София, че Румъния няма да посмее да пристъпи тяхната воля, изразена в един международен документ.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Миланов, П., цит. съч., с. 299—304.

2. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 52—53; GP, Bd. 34, S. 589—590; DUAP, Bd. 5, S. 1111—1121; BD, V. 9, P. 2, p. 627—628.

3. ДПИК, т. 1, c. 755; GP, Bd. 34, S. 608—609; BD, V. 9, P. 2, p. 647—648; Buchanan, G., Op. cit., S. 72—73.

4. ЦДИА, ф. 176, op. 2, a. e. 1366, л. 387; Сазонов, С., цит. съч., с. 102; OUAP, Bd. 6, S. 33—34; BD, V. 9, P. 2, p. 670—671.

5. Пак там, л. 392, 428.

6. Пак там, л. 456, 463—464.

7. ДПИК, т. 1, с. 758.

8. Пак там; OUAP, Bd. 6, S. 44—46, 65—67, 80-81.

9. GP, Bd. 34, S. 617, 643; OUAP, Bd. 6, S. 77—78, 90—91.

10. GP, Bd. 34, S. 663, 675—676.

11. Ibidem, S. 683; OUAP, Bd. 6, S. 114—115; BD, V. 9, P. 2, p. 693.

12. ДПИК, т. 1, с. 758—759; Калинков. Г., цит. съч., с. 188—189.

13. ЦДИА, ф. 176. оп. 2, а. е. 1366, л. 518, 521; ДПИК, т. 1, с. 759; Бобчев. Ст., цит. съч., с. 97.

14. OUAP, Bd. 6, S. 139—140, 150—151.

15. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 15.

16. GP, Bd. 34, S. 692; OUAP, Bd. 6, S. 162—163; BD, V. 9, P. 2, p. 695; AMAE, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 264, p. 9, 158; Vol. 265, p. 58.

17. Кесяков, Б., цит. съч., т. 1, с. 53—55.

18. ДПИК, т. 1, с. 761.

19. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 216. Цифром загубата в територия се изчисляваше на около 20 кв. км, обаче съществуваше и народопсихологически показател. — В. Мир, № 3870, 29. IV. 1913.

20. OUAP, Bd. 6, S. 282, 293—294, 345—346; BD, V. 9, P. 2, p. 732—733, 773.

21. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л, 293; ДПИК, т. 1, с. 760, 762, 764; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 119—120.

22. БИА, ф. 255, а. е. 9191, л. 1-4.

23. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1367, л. 283; ДПИК, т. 1, с. 761; HHStA, PA, Geheim XLV/5, Вl. 306—310.

24. Сазонов, С., цит. съч., с. 103; Buchanan, G., Op. cit., S. 73; PRO, FO, Political 371/1918, p. 12.