България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г.
Г. Марков
 

Глава втора. Под ударите на холерния бич. Оздравяване чрез преговори
 

ПРИНУДИТЕЛНО СКЛЮЧВАНЕ НА ПРИМИРИЕ

Точно в уречения час на 12 ноември османските пратеници се появиха в с. Плая, разположено на западния бряг на залива Бююкчекмедже, съпроводени от ескадрон български конници. Пълномощниците домакини ги посрещнаха на пътната врата на къщата, в която бяха отседнали, и ги поканиха на кафе. Разговорът не вървеше. Назъм паша изглеждаше мрачен, министърът на търговията и земеделието Мустафа Решид паша сподели благопожеланието да се тури по-скоро край на кръвопролитието, а полковникът от Генералния щаб Али Риза бей чакаше да се стигне до военнотехническите подробности. Първият зададен въпрос бе дали българските представители имат пълномощие за сключване на предварителен мир. Отговори им се, че разполагат само с пълномощия за сключване на примирие. По взаимно съгласие двете страни решиха смесена военна комисия да тегли демаркационната линия между позициите на техните армии. Следващото заседание бе насрочено за 14 ноември от 13 ч. във вагон-салона на Източните железници, докаран до железопътния мост пред гр. Чаталджа [94].

Данев веднага долови желанието на османските делегати да печелят време, тъй като настояха да се почака пристигането на Панас. Генерал Савов пък направи извода, че те изобщо нямат искрено намерение да сключват дори примирие, поради което България трябвало да се готви „с всички сили за упорита борба”. Според него било грешно допускането на гръцки представители, понеже положението на тяхната армия не могло да се сравнява с това на българската, „за което те би протакали преговорите, за да отслабнем ние, та да могат после да наложат своите претенции”. Помощникът на главнокомандуващия се произнесе за ускоряване въпроса за примирието, „за да се види неискреното намерение на турците”, смятайки, че „бавенето на преговорите ни омаломощава, понеже поради болестта ефективността на армията намалява, а с това и бойната способност на армията” [95]. Този път Главното командуване, наречено от министрите „колеблив барометър”, бързаше да сключи действително примирие, след като пренебрегна предложението на Кямил паша.

Като се убедиха с очите си, че положението на противника се е позакрепило след отбиването на българския напън, на 13 ноември тримата делегати взеха да търсят запасни начини на действие. Те предложиха на Министерския съвет да обсъди дали не ще бъде полезно да се изпрати банкерът Константин Хаджикалчов през Кюстенджа в Цариград, където като отдавнашен познайник на великия везир да разбере от извора на какви отстъпки е готова Портата в случай на сключване на мир. Пратеникът трябваше да действува като частно лице, за да не се издаде някаква слабост. Известно бе, че тайни пратеници на Кямил паша вече преговаряха в Атина [96]. Но не и в самата имперска столица.

Второто предложение изхождаше пак от опита на гърците, които подкупиха Тахсин паша, за да им „продаде” Солун. Народният представител Теньо Начев, по прякор „Цукалото”, бе избран за проникване в Одринската крепост, предрешен като офицер парламентьор, където да се опита „чрез аргументи звонкови” да убеди коменданта Мехмед Шукри паша да вдигне бялото знаме. Царят одобри и двете идеи и посъветва правителството да не се колебае и да не жали златото. Той казваше назидателно: „Аз си пазя парите за лошите хора и не ги раздавам на добрите” [97]. Фердинанд обърна внимание на „нахалните надежди”, появили се в опомнилия се противник, подсилван всекидневно с пресни подкрепления от Мала Азия и с оръжие от Германия през Кюстенджа: „Настоявам най-убедително за бързото приемане мисията на Калчов в Цариград и одрински подкуп чрез Цукалото, иначе отхвърлям всяка отговорност за последствията” [98]. След като бе дал директивата за атаката на Чаталджанската позиция.

Министерският съвет обаче не одобри изпращането на Хаджикалчов в Цариград, който по силата на военните обстоятелства не можеше да проникне там като частно лице, а трябваше да се натовари с мисията на делегат. Не се произнесе и по „чисто военния” въпрос относно подкупа: „Главното командуване трябва да знае как да се превземе Одрин, а не Министерският съвет” [99]. Теодоров замина за Главната квартира, за да замести Данев и да попречи на раждането на подобни идеи. По искане на Данев във Външно министерство бе изготвена информация, според която по чужди източници здравословното състояние на османската армия било по-лошо от това на българската. Но по сведение на Неклюдов управляващите кръгове в Цариград били обнадеждени. Великите сили, особено Русия, съветвали Портата да сключи примирие, оставяйки своята морска пехота на Босфора. Дори Германия, чиито „крупове” гърмяха от Чаталджанската позиция, а нейните офицери служеха във вражеските редици, твърдеше, че спазва обявената от „европейския концерт” военна ненамеса [100]. Съпротивата на Портата обаче се поощряваше не толкоз от силите, колкото от претенциите на Румъния в Добруджа.

От Виена „правеха мили очи” на България заради нейните победи и същевременно изтикваха Сърбия от Адриатическо море по долината на Вардар към Бяло море. Граф Берхтолд неуморно изтъкваше храбростта и стремителността на българските войници, които сами се сражавали срещу главната османска армия, разбили я и отхвърлили зад чаталджанските укрепления. Напротив, „сърбите проглушили света със своите самохвалства” и вместо да помагат на България в общото дело, бързали „да заграбят наготово зад гърба на сражаващите се българи” най-хубавите земи, та дори се одързостявали да си присвояват Битоля [101]. Умишленото настройване все още не хващаше здрава почва, но зачестиха гласовете и в правителството, че докато българската армия се изтощава на Чаталджа, съюзниците „ще си оплетат кошника” в Македония [102].

Следователно политическите съображения също изискваха по-скорошно сключване на примирие и мир. Данев откри второто заседание на 14 ноември от 13 ч., подчертавайки, че Кямил паша е направил предложението, прието след съгласуване на мнения между съюзниците. Той прибави, че неговото място не е тук в делегацията, „задачата на която е чисто военна”, обаче приел „по важни политически съображения”, въодушевен от желанието да бъде направена чрез примирието началната крачка към сключването на окончателен мир. Първият български делегат повтори условията, вече съобщени писмено на великия везир. Назъм паша намери условията за тежки, при което Данев отвърна примирително, че е готов да ги смекчи, „особено по отношение съдбата на чаталджанските укрепления”, но след като османският главнокомандуващ представи своя контрапроект. Българските представители очакваха упорита борба по всяко условие, предвиждайки в случай на нужда да отстъпят от максималните до минималните искания: турците запазват Чаталджанската позиция, отстъпват Одрин, чийто гарнизон се оттегля с оръжието си; българските войски щяха да се оттеглят на линията Родосто — Чорлу — Сарай — Мидия. Ако не минеше и това предложение, тогава воюващите армии оставаха на заеманите позиции [103].

Министерският съвет одобри дейността на своите пълномощници, които бяха „най-компетентни” да установят на място условията за примирие. Изказа се единствено предупреждението да не би освободените войски на одринския гарнизон да отидат на Чаталджа. Гешов бързаше да съгласува със съюзниците срока и условията за преговорите за мира, предлагайки те да започнат в София десет дена след подписването на примирието [104]. Българската столица по право заслужаваше да бъде удостоена с почестите на победителите.

Министър-председателят не желаеше да се дава „оръжие” на гръцкото правителство с едно обвинение в нарушаване на военната конвенция. Но Коромилас вече търсеше осигуряване на гръцките искания, съобщавайки в Берлин и Петербург виждането си за бъдещата северна граница — от Авлона на Адриатическо море, над Битоля и Сяр и цялото крайбрежие до Чаталджа! Царят и правителството бяха „крайно възмутени” от това „елинско окръгление”, та пак се наложи Венизелос да изявява склонността си да „даде” Кавала и околността на България [105]. „Щедростта” на гръцкия пръв министър можеше да се прояви, когато българските войски присъствуваха в достатъчно количество в Солун.

Докато на Чаталджанския фронт между българската позиция Тарфа — Еникьой — Арнауткьой и вражеската укрепена позиция „всичко бе спокойно” според разузнаващите самолети и се избягваха „най-малките стълкновения”, то артилерийският двубой около Одринската крепост продължаваше. Генерал Димитриев сподели с генерал Иванов изненадата си от отчаяната съпротива, срещната на Чаталджанската позиция, чиито стари укрепления били поправени заедно с изграждането на нови такива, допълнително усилена с окопи и изкуствени препятствия, поддържана по фланговете от флота. Той живо се интересуваше какви са изгледите за падането на Одринската крепост. Командуващият 2-ра армия не скри, че крепостта няма да падне в скоро време чрез обсада, а само чрез атака с открита сила, за която му бе потребна поне още една дивизия — например 2-ра тракийска. Той планираше за 5—6 дена да придвижи напред обсадната артилерия и да реши съдбата на крепостта за 2—3 дена чрез пробив в нейния източен сектор [106].

Царят изрази мнението — „да се държим отбранително на Чаталджа, а да атакуваме в най-скоро време Одрин”, като се усили обсадната 2-ра армия с още три бригади. Той изрично забрани да става и дума относно снабдяване на одринския гарнизон: „Неговото (на царя — б. а.) желание е да се завършат час по-скоро преговорите и да се заловим за сериозна работа” [107]. Изглежда, Фердинанд смяташе преговорите за несериозна работа. Генералите Савов и Фичев обаче възразиха задружно и осуетиха атакуването на крепостта с открита сила.

Преговорите за примирие не можеха да премахнат опасността в тила на 2-ра армия, произлизаща от Кърджалийския корпус на Мехмед Явер паша в района между Гюмюрджина, Дедеагач и долното течение на р. Марица. За неговото обезвреждане Главното командуване насочи Кърджалийския отряд на генерал-майор Никола Генев и Сборната конна бригада на полковник Александър Танев. Отстъпил от Гюмюрджина, Явер паша се стремеше да премине на левия бряг на Марица при с. Мерхамлъ и да се спаси на Галиполския полуостров [108]. След четиридневно преследване на 13 ноември македоно-одринци заеха гр. Фере, където се съединиха с конницата, овладяла Дедеагач на 9 срещу 11 ноември. На следващия ден по обед вражеският корпус бе обкръжен между Фере, Османджибилюк и Кичукванчево с главните си сили по височините около селата Мерхамлъ и Кермекли, подложени на точен артилерийски обстрел. Парламентьори на Явер паша се явиха при полковник Танев с молба за примирие от 38 часа, обаче бяха върнати от бригадния командир с настояването за лична среща в тричасов срок с пашата и обсъждане на условията за предаване [109]. Полковник Танев бе длъжен да посочи на парламентьорите по-старшия началник в лицето на генерал Генев, чийто отряд води борбата от Кърджали през Гюмюрджина до Мерхамлъ и от когото Явер паша получи предложение за предаване още на 12 ноември.

Преговорите по слагането на оръжие започнаха в 14,30 ч. и завършиха в 22 ч. на 14 ноември, когато корпусният командир подписа протокола за капитулация, според който предаването щеше да се извърши от 14 ч. на 15 ноември. Едва сега полковник Танев уведоми генерал Генев, че противникът е вдигнал бялото знаме. На следващия ден точно в определения час близо до могилата при с. Мерхамлъ Явер паша поднесе сабята си на началника на Кърджалийския отряд, намерил за уместно да му я върне обратно. След пашата захвърлиха оръжието си 263 офицери и 9 381 долни чинове с 8 оръдия, 2 картечници и 1000 коня. Само пет вражески роти успяха да се прехвърлят на лодки и салове на отсрещния бряг [110]. От българска страна не се дадоха жертви, единствен случай в тази война. Всички разпореждания по обкръжаването и пленяването на Кърджалийския корпус се изпращаха направо от Главното командуване в лицето на полковник Нерезов, произвол, засегнал „началническия авторитет” на командуващия 2-ра армия, чиито заповеди се изменяха в изпълнението им от подчинените му генерал Генев и полковник Танев, сякаш „са без значение”. Генерал Иванов се учуди, че началникът на Оперативния отдел му изпраща „не по заповед заповеди”. Полковник Нерезов се оправда с извънредните обстоятелства, налагащи бърз начин на действие, като напомни, че издаваните от него заповеди, макар и поради „просто канцеларски пропуск” неподписани „по заповед”, са равностойни на тези, издадени от генерал Фичев, и следователно трябва точно да се изпълняват [111]. Не можеше обаче да убегне впечатлението, че амбициозният полковник се смяташе за подготвен да изпълнява длъжността на началник-щаб.

На третото заседание, отворено в 10 ч. на 15 ноември, Назъм паша представи контрапроект за примирие — армиите да останат на заеманите позиции, преговорите за мир да започнат незабавно, като примирието трае до неговото сключване или до тяхното прекъсване. Усилията на Данев да прокара поне минималните искания не успяха. Портата не предаваше държащите се крепости. Генералите Савов и Фичев не възприеха идеята да се оттеглят съединените армии от позицията при Чаталджа, която вече бе не по-малко непристъпна от тази на противника. Те се спасяваха от пропускането на одринския гарнизон с оръжието предвид възможното подновяване на военните действия. Ето защо Данев се опря здраво на становището да не се позволи снабдяването на обсадената крепост, за да се обрече тя на предаване от глад, както и да се действува успешно на Галиполския полуостров, като се удържа фронтът на Чаталджа: „Ние ще бъдем достатъчно яки и във военно отношение, за да можем да продължим ефикасно политическите си искания” [112]. В противен случай Портата нямаше да отстъпи повече от санстефанските очертания.

Първият български делегат се постара да издействува прокарването на влакове с храни през Одрин, но Назъм паша не се съгласи. От частни разговори, водени предимно на езика на победените, османските представители не можеха да не забележат различната степен на твърдост в държането на техните събеседници. Данев обаче си запази правото да формулира българските условия. Той предложи за място на мирната конференция Париж или Лондон. Гешов пожела да се задължи империята поне да не пренася пресни подкрепления от Азия и пак препоръча домакинството на София. Същевременно сър Ед. Грей се произнесе в британската столица да заседава посланическа конференция със задача да разглежда или по-точно да преразглежда въпросите, възникнали от войната, за да се предотврати сблъсъкът между силите [113]. Донякъде това предопредели и къде да се състои конференцията за мир.

Следващото заседание се проведе на 16 ноември от 13 до 15 ч., в което за пръв път участвуваха и гръцките пълномощници. Главната точка, около която се развиха разискванията, бе запазването на блокадата в Бяло море. Данев поддържаше Панас, защото и България имаше интерес Дарданелите да останат затворени по време на преговорите за мир. Той влезе в ролята на арбитър. Появи се и надеждата да се пропускат военни транспорти през Одрин, без да бъде продоволствуван неговият гарнизон, от което се направи прибързано изводът, че „крепостта е обречена на здаване без кръвопролитие”. Макар и с подобрено здравословно състояние, 1-ва и 3-а армия не бяха още способни за успешни настъпателни действия. Панас не даде мира на Данев с постоянното си натякване да се прокара разделителна линия в Македония преди започването на преговорите за мир. Председателят на Народното събрание чакаше подписването на примирието, за да му заяви откровено, че „без Солун за България съглашението е невъзможно” [114]. Преговорите се отложиха за 18 ноември, когато трябваше да се получат инструкции от Атина.

Данев запита Гешов дали запазването на блокадата в Бяло море, водещо до запазването на блокадата на черноморския бряг, няма да навреди на икономическите интереси на България. Министър-председателят даде класически отговор: „Безспорно не ще бъде съвместимо, но икономическите интереси остават на заден план при съществуването на нужди, които Вие сте в най-добро положение да оцените, особено като имате при Вас най-меродавните военни” [115]. Генералите изтъкваха военностратегическите интереси.

Поощрен от опита на генерал Велчев да атакува Източния сектор и уповаващ се на сведения за изтощение на обсадения гарнизон, Фердинанд подсказа на генерал Савов, че би могло „да се даде заповед да се нападне и превземе на всяка цена Одринската крепост, докато траят преговорите за примирие”. Така щели да се наложат на Портата по-сгодни условия при сключването на мира. Царската воля обаче бе предадена във форма на препоръка: „Горното предлагам на Ваше усмотрение, без да искам да упражнявам ни най-малък натиск.” И понеже помощникът се изказа против атаката, преди да изминат два-три месеца за действително изтощаване на защитниците, тя не се състоя [116]. Щяха да последват и други по-красноречиви случаи, когато царят не биваше слушан, за разлика от 16 юни. Гръцките пълномощници чакаха нови инструкции от Атина, а там не бързаха да ги пращат, за да наложат оттеглянето на българския гарнизон от Солун и представянето на българската „крайна линия” в Македония, която да отхвърлят. Уловката бе в заблуждението, че временното заемане на освободените земи не предрешава прокарването на бъдещите граници. Гешов обаче отказа да направи предложението, докато не се възприеме принципът на съразмерността, защото не желаеше да дели „може би наполовина” между двете крайни линии. На 15 ноември Венизелос отново се изказа за „справедливостта на средната линия”, като на свой ред се позова на принципа за размяна на населенията и предупреди, че може да потърси осигуряването на гръцките интереси извън Балканския съюз. Той смяташе, че Портата щяла да изиграе съюзниците, спечелвайки време чрез преговорите за примирие да засили армията си.. Коромилас допълни, че мирът трябва да се диктува в Цариград, като се форсират Дарданелите, пожелание, над което царят бе длъжен да се замисли, ако се схващаше като натиск върху Петербург. Той потвърди, че гръцките условия за мира ще се представят едва след като му се съобщи от София „крайната линия”. Хаджимишев все повече се убеждаваше, че само след като се направи тази насрещна стъпка, ще могат да се извадят преговорите „от мъртвата точка” [117]. Доброто намерение обаче бе зле изтълкувано.

Министър-председателят смъмра незаслужено пълномощния министър, че трябвало да бъде по-внимателен в мисията си и да не пледира гръцката кауза. Той намери „възмутително” да се предлага Гърция да вземе три вилаетски центъра — Солун, Битоля и Янина, а България „ни един, тъй като и Одрин е съмнителен”. Портата отказвала да даде повече от сан-стефанската граница в Тракия. Следователно — „по никой начин не можем да теглим западната граница, додето не знаем източната”. Политици като Генадиев обаче съветваха да се сключи „мир без Одрин” и да се бърза за Македония. Поиска се авторитетното съдействие на Демидов в Атина, понеже Русия настояваше по-скоро да се постигне мирът, което по принуда можеше да стане и без упорствуващите гърци. Но Романовци, сродени с гръцката династия чрез кралицата, постепенно започнаха да я поддържат за Солун [118]. Тактиката на българското правителство по отношение на Гърция се свеждаше до похвата — първо мир, после дележ.

Издаваният в Солун в. „Българин” заяви „високо, че македоно-одринските българи както в миналото, така и сега държат за своето политическо обединение със свободните им сънародници и за неделимостта на Македония като българска страна”. По неговите страници се проповядваше, че запазването на Балканския съюз е възможно само при непременното условие: „Никоя съюзна нация да не се стреми да увеличава своята численост за сметка на другата и всеки народ да почита националната чест на съюзника си като свята” [119]. Вестникът бе спрян лично от княз Николас, въпреки защитата на българските военни власти.

Най-заслепеният дипломат от блясъка на „бисера на Бяло море” бе Ризов, който на 17 ноември писа на министър-председателя: „Солун не ми дава покой ни деня, ни нощя...” Той не допускаше компромис „даже ако трябва да се воюва с Гърция”, не признаваше никаква отстъпчивост: „Заклевам Ви в българския Бог — недейте пристава на туй, дори ако трябва да оставите властта” [120]. Не беше никак леко на Гешов да устои на подобни клетви.

Друг обезпокоен, но посвоему, бе граф Берхтолд, който разпалваше незагасналата главня на междусъюзническите съперничества и наливаше дипломатическо масло в огъня. Той пророкуваше, че Сърбия и Гърция ще си присвоят зад гърба на сражаващите се българи Скопие, Битоля и Солун [121]. Докато гонеха врага, българските войници бяха увлечени напред към Чаталджа, но сега погледите се хвърляха и към Македония.

Над отношенията със Сърбия също надвиснаха тъмни облаци. След завръщането на крал Петър от Скопие мнозинството вестници обявиха с разрешението на военната цензура, че в неговата корона блеснали „нови диаманти” — Скопие, Битоля, Прилеп и други „сръбски градове”. За да не скъсва с традиционната възможност за натиск върху Белград, Фердинанд нареди на Гешов да изрази на 17 ноември пред граф Тарновски благодарност „за доброто разположение” на Франц Йосиф към България и в полза на мира. Пълномощният министър пак увери, че Австро-Унгария не насърчавала Портата да продължава войната, толкоз повече, че Русия имала днес влияние в Цариград. България могла да разчита на подкрепа при установяването на мира, но бил нужен „категоричен (отрицателен — б. а.) отговор” по въпроса за сръбския излаз на Адриатическо море. Гешов се усъмни в искреността на казаното и предпочете да отложи: „Ние не можем да разискваме сега въпроса за отношенията с нашите съюзници, додето не се свърши войната.” Министерският съвет направи по-решителен извод: „Нашият съюз със Сърбия и нашите интереси ни налагат да поддържаме Сърбия в нейното искане да добие излаз на Адриатическо море” [122]. В противен случай сръбската експанзия се насочваше на юг и щеше да надхвърли т. нар. „спорна зона”.

От Петербург Бобчев гледаше на Балканите под друг ъгъл, често пъти от този на Певчески мост. Той съветваше споразумение с Румъния и „поразчистване сметките” със съюзниците, особено с гърците. Тройният съюз се опитвал „още отсега” да внесе раздори в Балканския съюз, отклонявал Сърбия към Бяло море и гледал одобрително на гръцкото настаняване в Солун, предлагайки на Румъния териториални облаги в Добруджа с единствената цел да се затрудни България и я направи отстъпчива спрямо Османската империя. Пълномощният министър пак преповтори впечатлението си от славянофилските среди: „Добрият за България мир може да се диктува само в Цариград.” Дори Сазонов не се върнал към предупреждението си, само го запитал, като му споменал за евентуално влизане в мечтания град: „Та нали вашите се отказаха от ходене в Цариград?” Бобчев избягна прекия отговор и се впусна да обяснява какво голямо значение би имало стъпването на Златния рог за мира, за бъдещето на балканските народи и изобщо на славянството: „И сега тука никой не разбира инак завършването на нашето победоносно шествие освен с влизане в Цариград” [123]. Дипломатическият представител още не бе разбрал простото правило да не се употребяват определенията „всички” и „никой”.

Тъй като гръцките делегати не получиха необходимите им инструкции, заседанието, насрочено за 18 ноември, се отложи. Генерал Фичев се яви сам пред османските пратеници, за да им се извини за осуетеното от съюзниците напредване на преговорите и да подпита внимателно относно сключване на отделно примирие. Той не виждаше пречки, защото се засягаше главният театър на войната. Както и се очакваше, частното проучване бе посрещнато благоприятно. Данев, страшно ядосан от „воденето за носа”, не скри от Панас, че ако и утре се провали срещата, примирието може да се подпише и без неговото участие. Той възприе умишленото протакане като натиск да се приеме предложеният дележ на Македония: „Досегашният скандал не може да продължава без риск да станем смешни пред цял свят” [124]. Царят одобри, не по-малко възмутен от бавенето.

Подетото в Атина разиграване заплашваше да отложи примирието най-малко с още десетина дена. Българският отказ да се извърши предварително разпределение на териториалните придобивки се посрещна според Данев с „нескончаеми шикани”: „Ако мислите, че можем да стоим в неизвестност толкова дни, добре, но военните са на друго мнение, па и аз мисля като тях... Колкото до последствията, разбира се, може би ще трябва да очакваме разтурянето на блока, но можеш ли да действуваме другояче?” Той чакаше да чуе инструкциите до Панас, за да сложи на следващия ден „точка на всички прения” [125]. В случая бе важна не гръцката военна помощ, обещавана за съвместно действие на Галиполския полуостров, а стремежът на Високата порта да доведе до скарване между съюзниците.

Поради опасността от сблъсквания между българските и гръцките войски в Македония Главното командуване изрази мнение да се разграничат областите на временното военно управление на освободените земи. Всички местности на изток от Вардар оставаха под българско управление, а на запад от него — под гръцко, като гръцките части се изтегляха в своята зона. Българският гарнизон се поставяше под началството на княз Николас при условие неговият началник, генерал-майор Андреев, да бъде назначен за комендант на града. Гешов настоя в Атина да приемат това временно уреждащо въпроса предложение, което отлагаше прокарването на „крайната линия”. Той оцени условията за примирие като приемливи: „Същественото е да се тури край на кръвопролитието и да пристъпим към преговорите за мир... Ако през време на примирието турците се усилят, то и ние ще се усилим.” Пожелание и на великите сили, чиито симпатии българското правителство не искаше да загуби. Сър Едуард предложи посланиците „в някоя столица” да се занимаят с възникналите от войната въпроси, за да се избегне стълкновението между отделните сили [126]. Гръцкото правителство не одобри София като място за мирните преговори и погледите се насочиха към Лондон.

Тъй като гръцкият десант на Халкидическия полуостров заплаши националната автономия на славянските манастири в Света гора, Главното командуване изпрати една рота да ги защити. Вместо да благодари, Сазонов препоръча да не се отклоняват разговорите с Атина по уреждане на разграничението. Николай II се отзовал на гръцкото оплакване и бил на мнение „да се извади Гърция по-бързо от това възбудено състояние” [127]. Демидов успя да склони на 18 ноември вечерта Венизелос да представи условията за мир, преди да се постигне съгласие по дележа, обаче с уговорката, ако след сключването на мира не се стигне до пряко разбирателство, да се прибегне до арбитража на Съглашението. Гешов веднага препрати новото гръцко предложение в Главната квартира за основно изучаване, за да не се дава повод на Кямил паша да разчита на спречкване между българи и гърци [128]. Царят бе против арбитраж за Солун, а Министерският съвет се изказваше за преки преговори, като се избягнат силите покровителки на Гърция.

Коромилас обаче вземаше „назад с двете си ръце отстъпките, що министър-председателят прави с едната ръка”, и продължаваше да настоява за „крайната линия”. Според него преговорите за мир могли да се водят и без сключване на примирие, вредно за делото на съюзниците. И отново се увличаше от желанието си за съвместно преодоляване на Дарданелите и окончателно поражение на Османската империя [129]. Гръцкият флот нямаше да даде жертви като българската армия. Подобно становище поддържаше и Жюл Камбон в Берлин, изтъквайки, че с превземането на Галиполския полуостров войната ще приключи „с условия, които подобават на победители”, понеже в такъв случай цяла Европа ще застави Портата да ги приеме. От Цариград разпространяваха твърдението, че съюзниците са толкова отслабнали, че не могат да оползотворят победите си и на всяка цена търсят края на войната. Османските войски на Галиполския полуостров нарастваха непрекъснато, застрашавайки десния фланг и тила на съединените армии [130]. Ето защо тук се насочиха 7-а рилска и 2-ра тракийска дивизия.

За възстановената твърдост на царя свидетелствува телеграмата на полковник Нерезов до Гешов от 18 ноември, в която се разкриват възможните нови инструкции за делегатите: „Да не отстъпват в нищо (повече — б. а.) и да гледат по-скоро да завършат, като имат предвид, че с прекъсването на преговорите и отпочването на военните действия имаме повече шансове да се свърши войната, и то с по-големи за нас облаги” [131]. Боевото настроение на Фердинанд бе пряко свързано с това на неговите военни съветници.

Сутринта на 19 ноември царският влак спря на станция Кабакча. Вечерта от 19 ч. Фердинанд и „пратеникът на Министерския съвет” Теодоров проведоха съвещание с тримата делегати, в което одобриха „при създадената обстановка” условията за примирие. Генерал Савов се страхуваше не от врага, а от глада и болестите. Важното бе да се постигне снабдяването на съединените армии през Одрин и по море, без да се допусне снабдяването на одринския гарнизон. Министърът на финансите обясни защо правителството е против изпращането на Хаджикалчов в Цариград [132]. Никой не изрази недоволство, но това не зачеркна идеята за „тайна мисия”.

Фердинанд бе много озлобен срещу командуващия съединените армии, комуто не достигнала енергия да продължи атаката. Блед и отслабнал, той прие само генерал Кутинчев, който не идваше от „холерните места”, за да разменят мисли относно причините за неуспеха. Командуващият 1-ва армия започна с разколебаването и „недостигащия кураж на генерал Димитриев да довърши делото докрай”, отбеляза отдалечеността на батареите, липсата на тежка артилерия, неизползуването на трите бригади за развиване успеха на 29-и ямболски полк, незачитане напредването на 1-ва армия и нежелание да се поднови на риск атаката в зори на 6 ноември. Той увери монарха, че „делото може да се поправи”, като се преодолеят последиците от холерата и попълнят редовете с войници и далекобойни оръдия. Царят изглеждаше състарен, изнурен от душевните мъки на злополуката, трудно понасящ лишенията на войната [133]. Образ, твърде различен от този на един пълководец.

От прехваната радиограма щабът на 2-ра армия разбра, че консулите в Одрин молят посланиците в Цариград да издействуват спиране на артилерийския обстрел. Генерал Иванов прекрати бомбардирането на 19 ноември и изпрати парламентьори, сред които Т. Начев, за да връчат писмено предложение за предаване на крепостта, обаче Шукри паша го отхвърли, надявайки се на скорошно примирие. Последва усилване на обстрела, за да се въздействува върху духа на обсадения гарнизон. Начев напразно чакаше „да превземе” крепостта със злато [134]. Не на всеки се удаваше да поднесе „данайския дар”. Българските войници предпочетоха „правия път” през главния вход.

Гешов се опита на 20 ноември да спечели Петербург в спора с Гърция, като посочи, че в Атина се стремят да осуетят примирието, за да бъдат форсирани Дарданелите и продиктуван мирът в Цариград, с намерението от Протоците да се образува автономна област. Той помоли да се повлияе на Портата, защото в противен случай българското правителство щяло да се принуди да приеме гръцкото предложение. Министър-председателят отблъсна „чудовищната претенция” за граница по р. Места и изказа надеждата, че „великата покровителка” ще подкрепи справедливия принцип на съразмерността. В отношенията със Сърбия се подчерта „пълното съгласие” поради вярата, че тя ще изпълни напълно договора [135].

Сутринта на 20 ноември генералите Савов и Фичев предадоха на Данев писмено предложение, с което сваляха от себе си всякаква отговорност, ако правителството „за дребнави амбиции” попречи да се сключи примирието и остави съединените армии в холерно заразената зона. Те взеха да се опасяват, че с изричното искане за снабдяване по море и през Одрин може да се провали примирието, не желаеха да се водят преговори за мир без примирие, което щеше да даде възможност да се оттеглят войските на подслон, да се настанят и отпочинат, „за да се почнат действията с нови сили, ако турците не се съгласят на мир”. Генерал Фичев изобличаваше правителството в надменност и промяна на възгледите „сто пъти”, докато траят преговорите — от изплашване след несполуката до сегашната неотстъпчивост. 1-ва армия със своите 40 000 души и 3-а армия, наброяваща 75 000, без достатъчно тежка артилерия, бяха годни само за отбрана [136]. Данев обаче не възприе примирие „на всяка цена” и наложи изключително важното условие.

Последното заседание по сключването на примирието започна в 16,30 ч. Гръцките представители не успяха да прокарат предаването на Янина и се оттеглиха, след което се пристъпи към обсъждане на съставения от Данев проекто-протокол. Решид паша се опита напразно да изключи искането за снабдяване на съединените армии през Одрин и по море, след което Назъм паша помоли поне това да стане след започването на преговорите за мир. Първият български делегат прие без колебание молбата, защото и без това бяха потребни няколко дена за поправяне на железницата, обаче я вписа като „забележка”, подаде ръката си на възрадвания главнокомандуващ и точно в 20 ч. на 20 ноември 1912 г. перото заскърца по хартията. Офицерите от свитата на османските пълномощници изгърмяха няколко бутилки шампанско и в последвалия частен разговор Данев се зае да проповядва, че „спасението на Турция зависи от една силна България, която да поеме върху си ролята на един активен фактор на Балканите”. Той прибави, че това може да се постигне само по един начин — „когато българите се обединят и България получи естествените си граници”. Полковник Али бей призна, че войските им са изнемощели и боледуват, одринският гарнизон изпитвал остра нужда от продоволствие и макар да са се удържали на Чаталджанската позиция, те не са в състояние да настъпят, поради което висшите военни посъветвали великия везир да моли за мир [137].

Протоколът оповести примирието между въоръжените сили на България, Сърбия и Черна гора, от една страна, и тези на Османската империя, от друга, за да се пристъпи към преговори за възстановяване на мира в Лондон, където воюващите се самопоканиха, десет дена след неговото подписване. Примирието влизаше в сила със слага нето на подписите (всъщност един час по-рано) и продължаваше, докато траеха горните преговори до техния благоприятен изход или до тяхното прекъсване. Всяка от воюващите страни се задължи да обяви 4 денонощия по-рано възобновяването на враждебните действия, смятано от 19 ч., след като главнокомандуващият на едната страна е съобщил потребното на главнокомандуващия на противната страна. Войските оставаха на заеманите позиции, като смесена комисия определяше неутралната зона или „ничията земя”. Портата се съгласяваше да вдигне блокадата на българските черноморски пристанища и да допусне снабдяването на българските войски по море и по железницата през гара Одрин [138]. Условията на примирието бяха задоволителни, като се имаше предвид трудното положение на съединените армии пред Чаталджанската позиция. Запазваха се и дори се засилваха възможностите за победоносно завършване на войната.

Далечен тътен откъм Одрин смути доброто настроение на делегатите. В 19 ч. части от обсадения гарнизон атакуваха на югозападния и западния сектор, поради което се наложи войските от източния сектор да подпомогнат със завземането на някои възлови точки, доближавайки се още повече към вътрешността на крепостта. Османските представители трябваше да бъдат успокоявани с набързо скалъпени обяснения. Оръдейната стрелба се чуваше до 3 ч. след полунощ. Шукри паша телеграфира до Портата: „С помощта на всемогъщия гарнизон ще постоянствувам докрай в отбраната на Одрин” [139].

В 23,55 ч. на 20 ноември генерал Фичев изпрати заповедта до съединените армии за прекратяване на военните действия от 19 ч. същата вечер. Смесената комисия трябваше да се срещне на следващия ден в 12 ч. за прокарване на демаркационната линия [140]. Войниците викаха „ура”, обаче Фердинанд бе недоволен от сключването на примирието и търсеше „предателите русофили”. Данев напразно побърза да го „сърадва”. Царят телеграфира ядосан на генерал Савов, че примирието било „цял позор за България”, предвиждайки мрачно, че „събитията на Балканите, които ще следват сега, ще бъдат много по-трудни от самата война”. Полковник Нерезов, който за разлика от генералите Савов и Фичев сега бе по-близо до монарха и също разкритикува проявената отстъпчивост, сподели с надяващия се на скорошен окончателен мир министър-председател: „Примирието не особено ни (с Фердинанд — б. а.) радва. С турците, като познаваме разнебитеното положение на армията им, трябва да се преговаря по-смело и решително, ако искаме да приемат всичките ни условия.” По този повод Абрашев отбеляза в дневника си: „Впрочем то (примирието — б. а.) не радва въобще всички, които искаха да влезем в Цариград” [141]. Ръководните личности в Главното командуване се разделиха в оценките си — двама на двама.

На прощалния обед в Ерменикьой генерал Димитриев вдигна наздравица за висшето командуване, генерал Савов пи за съединените армии, Данев — за цялата действуваща армия, нейните военачалници и руските учители. В щаба на 1-ва софийска дивизия майор Борис Драганов посвети наздравицата на българския народ. Царят бе забравен. Той телеграфира на генерал Савов да се връща веднага с протокола за примирие, а не да гуляе с „подлеци” [142]. Намираха се подлеци, които да доносничат.

Данев защити съдържанието на примирието, като отварящо „надеждни перспективи за бъдещето”. В протокола не се каза и дума относно предварителните условия за мир. За да се покаже на противника и съюзниците „що е България и на какво хвърля око”, той предложи Фердинанд да се завърне в София през Дедеагач, Солун, Велес и Скопие. От името на Министерския съвет Гешов му честити подписването на примирието: „Дано то се последва от един мир, достоен за великото дело и големите жертви на българския народ.” Идеята за завръщане през Македония се намери добра, но се видяха и „известни неудобства” при посещенията на царя в градовете под съюзническо военно управление, поради което се препоръча сериозно обсъждане на възможните мъчнотии, преди да се вземе окончателно решение. Фердинанд трябваше да бъде в столицата пред тръгването на Данев за Букурещ и Лондон, за да се обсъдят от всички отговорни фактори условията за мира, назначаването на пълномощници и спорните въпроси с Гърция и Румъния [143].

От София също се чуха строги упреци, че не е сключен предварителен мир, но дори Високата порта да бе готова на подобна стъпка, трябваше споразумение между съюзниците по неговите условия. Правителствата на Сърбия и Черна гора се съгласиха само на примирие, инак щяха да изпратят свои делегати, а от Атина отхвърлиха условията на примирието. Срещнали се в Македония, сръбските и гръцките войски не възнамеряваха да се разделят. На 20 и 21 ноември в Солун се състоя съвещание между двамата престолонаследници, които се зарекоха да не допуснат България на десния бряг на Вардар. Принц Костантинос поиска и левия бряг до гр. Сяр: „Първата война, която ще имаме след сегашната, ще бъде война с българите, но твърде интересно би било да се знае на коя страна ще бъде Сърбия” [144]? Излишен въпрос, защото преговорите между двете главни квартири за военен съюз срещу България само чакаха да получат височайши тласък, особено след злополуката пред Чаталджа.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


94. Данев, Ст. Примирието... с. 102; Приложение към том втори... с. 261.

95. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 119, л. 225; ДПИК, т. 1, с. 272.

96. ДПИК, т. 1, с. 272; Нашата дума... с. 99—100.

97. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 134, 215, 224; БИА, ф. 14, а. е. 4513, л. 3.

98. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 23.

99. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 408—411.

100. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 231; ДПИК, т. 1, с. 273; OUAP, Bd. 4, S. 1006—1009, 1017—1018.

101. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 412—414; OUAP, Bd. 4, S. 1013; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 2, S. 353—358.

102. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1. а. е. 15, л. 400.

103. ДПИК, т. 1, с. 274-275.

104. Пак там, с. 275.

105. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 33; БИЛ, ф. 20, а. е. 378, л. 20.

106. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 204, 212-213.

107. Пак там, оп. 7, а. е. 48, л. 186-187.

108. Иванов, Н. Балканската война... с. 174—176.

109. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 158, л. 188—195; а. е. 217, л. 23—26; ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 274-276.

110. Пак там, ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 144—147, 216; Българска военна история... Т. 2, с. 524—525.

111. Пак там, оп. 2, а. е. 9, л. 331, 368.

112. БИА, ф. 255, а. е. 32354, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 275—276; Данев, Ст. Генерал Иван Фичев... с. 171.

113. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 80G, л. 87; ДПИК, т. 1, с. 276; Приложение към том първи... с. 33—34; Данев, Ст. Примирието... с. 104.

114. ДПИК, т. 1, с. 277—278.

115. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 40—41.

116. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1418; а. е. 4, л. 940; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 35; Фичев, Ив. Балканската война... с. 224—225.

117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 1—4, 15; БИА, ф. 255, а. е. 5345, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 571—572, 574.

118. ЦДИЛ, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 5; БИА, ф. 14, а. е. 4010, л. 211; ДПИК, т. 1, с. 573, 575; GP, Bd. 33, S. 421; Bd. 34, S. 97.

119. ЦДИА, ф. 52, оп. 3, а. е. 251, л. 1—7; В. Българин, № 22, 1. XII. 1912.

120. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 855, л. 19—20.

121. Пак там, а. е. 867, л. 13, 16; OUAP, Bd. 4, S. 1028—1029.

122. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 216—217; а. е. 1195, л. 48,53.

123. Пак там, а. е. 1195, л. 158—159.

124. Пак там, л. 124; БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 28—31; ДПИК, т. 1, с. 278— 279; Данев, Ст. Примирието... с. 104; Реч на д-р Никола Генадиев... с. 27—32.

125. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 756, л. 48—52.

126. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 60; BD, V. 9, Р. 2, р. 207.

127. Пак там, л. 74, 98.

128. ДПИК, т. 1, с. 576; Руската оранжева книга... с. 69—70.

129. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 96—97; БИА, ф. 273, а. е. 2746, я. 34; ДПИК, т. 1, с. 577—578.

130. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 102—103; ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 11, л. 606.

131. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 5, 68.

132. Пак там, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 61; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 692.

133. Пак там, л. 66; ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 26—27; Соларов, К. Балканският съюз... с. 21.

134. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 346, 355, 377, 388; Приложение към том първи... с. 261; Иванов, Н. Балканската война... с. 183—185.

135. ДПИК, т. 1, с. 576—577.

136. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 28.

137. ДПИК, т. 1, с. 279—280; GP, Bd. 33, S. 471—472.

138. Българска военна история... Т. 2, с. 525—526; В. Мир, № 3721, 22. XI. 1912.

139. Българска военна история... Т. 2, с. 526; Държавен вестник, № 265, 22. XI. 1912.

140. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 5, л. 84—86; ф. 740, оп. 5, а. е. 12, л. 2.

141. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 97; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 88; а. е. 820, л. 9—10; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 432—436; ДПИК, т. 1, с. 280; Приложение към том първи... с. 74.

142. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 29, 32, 71.

143. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 134.

144. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50. л. 92—93.