Глава първа. Изтръгнато надмощие, военностратегически дипломатически пропуски
ВИСОКАТА ПОРТА МОЛИ ЗА МИЛОСТ
2.
* * *
На 30 октомври 1912 г. авангардите на 1-ва и 3-а армия бяха посрещнати с артилерийски огън от главната вражеска позиция източно от р. Карасу. По сведения на фронтовото разузнаване не спираше прииждането на подкрепления от Азия за „последното сражение”, отвсякъде се примъкваха множество оръдия с калибър до 320 мм, а в Златния рог с ираде на султана хвърлиха котва 15 бойни кораба на великите сили.
Предвиждаше се в европейската част на града да се стовари морска пехота с картечници и леки оръдия, за да се предпазят чуждите поданици от опасните „безредици”, които можеха да предизвикат разбитите османски войски при отстъплението си от Чаталджанската позиция. От едномилионното население турците наброяваха 300 000 души, гърците — 100 000, българите — 50 000, арменците — 40 000 и др., поради което се допускаше устройване на кланета. Вражеското Главно командуване се готвеше да даде „по-силна отбрана” на природно защитената Чаталджанска позиция, чиито флангове бяха опрени в двете морета, пазени от флота [407]. Българската артилерия тук не разполагаше с необходимото количество гаубични батареи за разрушаване на укрепленията, нито с далекобойни оръдия за прогонване на обстрелващите броненосци.
Издадената в 17 ч. директива № 16 нареждаше през следващия ден армиите „да организират позиция на заетите от тях места, която ще послужи за база за преминаването в атака на Чаталджанската позиция”. Командуването на двете армии отново се обединяваше временно в ръцете на генерал Димитриев [408]. Досегашните успехи на главната армия пак натежаха на везните в негова полза.
За да избегне някой нов упрек на царя, че го държат настрана от военната стратегия, генерал Савов му обади: „За утре операционната армия остава в същото положение и почва укрепяването на заетата позиция, като подготвително средство за атаката на Чаталджанската позиция” [409]. Разбира се, атаката, макар и подготвена, можеше и да не се извърши.
Пристигналият в щаба на 3-а армия като „ординарец за особени поръчения” царски наблюдател Чапрашиков лично потвърди: „Царят желае превземането на Цариград.” Той телеграфира на Фердинанд възторга си от похода на войските, достигнали Чаталджа. Без да проличи чие настроение изразява, той призова да се изпълни историческата мисия докрай с възстановяване кръста над „Св. София” [410]. Секретарят на тайния кабинет знаеше отлично какво допада на „господаря”. Напротив, генерал Фичев докладваше на правителството за влошеното санитарно състояние на войските и зловещата поява , на холерата [411].
Директива № 17, получена в щаба на съединените армии в 17 ч. на 31 октомври, заповядваше на частите „да се затвърдят на заетите места, като продължат мерките за подготвяне атаката на Чаталджанската позиция”. Генерал Димитриев предаде заповед по войските да продължат окопаването и съсредоточат артилерията, „за да си създадат солидна опора за предстоящата атака” [412]. Съединените армии не можеха да чакат със скръстени ръце и военната необходимост изискваше да се подготви и ако се наложи, да се предприеме настъпателна операция. И точно поради това Високата порта се реши на преки преговори, вместо да изчака проточилия се опит за посредничество на великите сили.
Пръв сър Бакс Айрънсайд съобщи на Гешов, че Кямил наша помолил британския посланик да го свърже чрез своя Драгоман с българския драгоман Милан Попов (оставен с разузнавателни задачи в Руското посолство), за да предаде желанието му „да го види днес, за да нареди пряко съобщение с царя на българите”. Той повикал и Гирс, привърженик на преките преговори между воюващите. Великият везир не виждал вече полза от посредничеството на силите, поради което упълномощил Назъм паша да иска примирие. Гешов веднага осведоми царя и обеща да му препрати телеграмата на Кямил паша, щом я получи от руската легация [413]. Русия защищаваше българските интереси в Османската империя.
И наистина в 22,15 ч. на 31 октомври 1912 г. секретарят на руската легация Саблер донесе телеграмата в Министерския съвет, където я прецениха недоверчиво — „Турция пак хитрува”, понеже би трябвало да се изпрати лично от султана, на равнище държавни глави. Но преобладаващото мнение бе да се влезе в преговори за примирие, вместо да се мечтае за влизане в Цариград, за да не се сложат на карта всичките досегашни печалби. Само Димитър Христов и Антон Франгя не се съгласиха, твърдейки, че превземането на Цариград се иска от царя и войските, а Русия дори щяла да бъде доволна от толкоз скъпия дар [414]. Двамата министри прогресисти минаваха за крайни русофили, но не долавяха „слабото място” на руската политика на Балканите.
Кямил паша признаваше в телеграмата (в някои преписи с дата 30 октомври) „тежките обстоятелства”, които го принуждаваха да не чака забавилото се посредничество на силите и да се обърне направо към Фердинанд: „Ида, прочее, от името на императорското правителство да моля Ваше Величество, след като се застъпите и пред Вашите съюзници, да упълномощите главнокомандуващия на Вашата армия да се споразумее с генералисимуса на императорската армия за сключване примирие, както и на прелиминарния мир.” Гешов незабавно проводи молбата до царя в Ямбол, която, ако одобри, да бъде съобщена на съюзниците с поискване на техните условия [415]. Телеграмата бе отправена лично до монарха и следователно трябваше да се чака неговият отговор, а и самите условия за примирие бяха от компетентност на Главното командуване. Преките преговори бяха за предпочитане. Единственото опасение бе да не би после Кямил паша да се обърне към великите сили за преразглеждане на предварителния договор за мир подобно на Санстефанския договор. Но за разлика от 1878 г. сега силите бяха в друго съотношение на континента.
От Цариград се получи известие, че Кямил паша е готов на всякакви отстъпки, за да спаси столицата. Министерският съвет обсъди и промени някои от условията за примирие, изготвени от Главното командуване: вместо настояваното от царя демобилизиране на османската армия, което Високата порта никога нямаше да приеме, понеже не беше условие на примирие, се предложи изтегляне на вражеските войски от Чаталджанската позиция и задължение да не се привличат свежи сили от Азия. Остана непроменено искането за безусловно предаване на Одринската крепост и вдигане на морската блокада. Тъй като войната беше коалиционна и съюзниците не можеха да сключват нито отделно примирие, нито отделен мир, се реши телеграмата на Кямил паша да се препрати и до техните правителства, за да съобщят своите условия за примирие [416].
Условията за примирие или условията за спиране на военните действия се изготвяха по право от Главното командуване, защото то можеше да прецени обстановката на фронта, за да осигури необходимата победа. Никое правителство не биваше да пренебрегва компетентното мнение на военното ръководство поради опасност да изтърве почти спечелената победа. „Гражданските глави” не се намесваха в областта на военната стратегия, но те не бяха готови да представят своите условия за сключване на предварителен мир. Не бе ясно каква нова граница с Османската империя да се иска. Съюзниците също не бяха готови. Ето защо българското правителство се ограничи да си осигури такова примирие, което да съдържа предпоставки за достоен мир [417]. Молбата за предварителен мир бе толкова изненадваща, че съгласуването на условията между съюзниците би отнело поне две-три седмици. За да не се предизвикат силите да ревизират споразуменията между воюващите, налагаше се да се избягва дори засягането на големите международни въпроси, като този за Цариград и Протоците.
Генерал Савов искаше да знае какви са условията на Кямил паша за примирие и предварителен мир — „та да можем да определим дали после сражението при Чаталджа ще получим повече”. Дали щяха да си струват грамадните жертви, след като великите сили в края на краищата щяха да решават и утвърждават. Късно вечерта на 31 октомври в Главната квартира се получи телеграма от царя, че през нощта ще пътува от Ямбол за Лозенград: „Моето стоене тука спъва окончателно операциите. От една седмица ние имаме само отрицателни резултати. Предлагам да се върви напред и да се нападнат час по-скоро турците на Чаталджа” [418]. Първата директива бе дадена. Оправданието щеше да бъде, че предложението на Кямил паша не бе гарантирано от силите, та мирът трябва да се диктува в Цариград.
На 1 ноември в 10 ч. Министерският съвет се събра спешно, за да изслуша гневната царска телеграма: „Неприятно изненадан и дълбоко опечален от постъпката на великия везир, аз, като българин, като върховен вожд на тия победоносни и неустрашими войски, които се намират пред стените на Цариград, от името и честта на нашето отечество, принуден съм да Ви забраня (на Гешов — б. а.) да съобщите искането на великия везир на нашите съюзници, преди да съм взел мнението на моите помощници и на началниците на трите армии, петимата отговорници за изхода на войната.” Фердинанд нареди на правителството да чака и не прави никакви постъпки по молбата на Кямил паша, като завърши заплашително: „Помислете малко какво значи да се противопостави човек на желанието на една тристахилядна армия” [419]. Ако се помислеше повече, щеше лесно да се прозре, че става дума преди всичко за неговата мечта „Св. София”, когато българските армии се намираха на 40 км от Златния рог. Въпросът за мира и войната се решаваше от държавния глава и отговорното правителство, а генералите можеха да дадат мнение по неговото чисто военно естество.
Министрите се спогледаха и единствен Данев, дошъл да докладва за мисията си в Будапеща, изказа това, което мислеха всички: „Царят иска да влезе в Цариград.” Той се стремеше да надмине хан Крум и цар Симеон, спрени пред вратите на византийската столица. С изключение на Д. Христов и Ан. Франгя правителството не одобри искането на Фердинанд да не се приема молбата за примирие и мир и се произнесе, че „влизането в Цариград не е вече военен, а политически въпрос” [420]. Тъй като не се стигна до единодушие да бъде съобщено на царя това преобладаващо мнение, въпросът се отложи за изучаване в следобедното заседание.
Генерал Савов не подкрепи безусловно становището на Фердинанд: „Мисля, че отговорът на Негово Величество връзва ръцете на отговорното правителство. Великите сили трябва да се менажират. За да не ги противопоставим против себе си, добре е още отсега да се изискат турските условия, за да ги знаем какви са” [421]. Сключването на примирие бе грижа на военната власт, а на договора за мир — на гражданската власт. Това разпределение на дейностите щеше да оправдае правителството, че не може да спира „чисто военна операция” (дори ако знаеше за нейната подготовка), защото няма право да се намесва във военностратегическите решения на Главното командуване преди прекратяването на бойните действия [422]. А в Главната квартира не желаеха да позволяват на Високата порта да печели време.
Следобед на 1 ноември пълномощните министри посетиха поотделно Гешов, за да му съобщят официално за исканото от Портата посредничество, и го запитаха наклонна ли е България да го приеме и при какви условия. Министър-председателят отговори, че ще представи направеното предложение за проучване в Главната квартира и ще влезе в споразумение със съюзните правителства [423]. Той трябваше да заяви направо, че посредничеството на силите се явява безпредметно поради молбата на Кямил паша за преки преговори, обаче царят бе забранил да се разгласява нейното съществуване. В последвалото заседание мнозинството от министрите не се реши да настоява пред Фердинанд да приеме предложението на Кямил паша. Сред всеобщото възбуждение се чуха два гласа на протест. Теодоров заяви, че отговорните министри се превърнали в отговорни редактори, а Петър Абрашев остроумно допълни: „Играем ролята на щастлив съпруг, на който жената ражда от чужд мъж.” Гешов отказа да замине за Главната квартира, за да се разбере лично с държавния глава, защото „имал много работа”, макар да му казаха, че от тая работа по-голяма и по-важна няма [424]. Данев пак встъпи в мисионерската си роля и бе натоварен да докладва на царя мнението на правителството относно приемане на примирието. Политикът извън Министерския съвет отново трябваше да го представя в Главната квартира.
Гешов телеграфира на Фердинанд постъпката на великите сили за посредничество: „Моля, Ваше Величество, да ми отговорите дали тая медиация въобще трябва да се приеме предвид на писмото на великия везир.” Той поиска от съюзните правителства да узнае тяхното отношение към предложеното посредничество и обеща да съобщи допълнително на пълномощните министри „нашите условия за примирие, ако това се приеме”. Правителственият вестник постави близкия край на войната в зависимост от това, дали Портата е помолила откровено за мир [425].
Сутринта на 1 ноември генералите Савов и Фичев, след като взеха предвид всичките „за” и „против”, дойдоха до решението да доложат на царя, че не трябва да се бърза с атаката на Чаталджанската позиция, „догдето не се осигури сполуката, и то когато двете армии — 1-ва и 3-а, бъдат готови за тази операция”. Фердинанд пристигна в Лозенград по обед и веднага повика помощниците си на доклад, за да чуе неодобрение на забраната да се влезе в преговори за примирие и мир [426]. Това го накара да телеграфира на Гешов, че генералите „намират за възможно да се допусне едно разменение на мисли с нашите съюзници по горното предложение, без да се вземат някакви ангажименти, а само да се узнаят техните възгледи по въпроса за предлаганото примирие”: „Намирам за целесъобразно да доведете до знанието на великия везир, че се водят преговори с нашите съюзници по неговото предложение, обаче, за да могат тези преговори да дадат един реален резултат, необходимо е да се знае какви са условията на турското правителство и че ще му се отговори, след като се свършат тези преговори” [427]. Редно бе победителите да диктуват условията, а не да ги чакат от победените.
Гешов телеграфира до съюзните правителства текста на молбата на Кямил паша, като поиска незабавно техните условия за едно десетдневно примирие: „Колкото за условията за мир, допълнително ще се споразумеем.” Той отговори на царя, че с молбата си империята се признава за победена, с което се изпълнява неговото желание. Измененията на българските условия за примирие бяха следните: османските войски се оттеглят от Чаталджанската позиция, която да се заеме от българските войски; по време на примирието Портата да не извършва никакво усилване или движение за съсредоточаване на своята армия; предаване на Одринската крепост и пленяване на нейния гарнизон [428]. Такива условия можеха да наложат само безусловно победители. Правителството не се изказа за спиране движението напред, нито нареди спиране на бойните действия.
Когато Главното командуване претегляше решението си за действията против Чаталджанската позиция, на Източния сектор от обсадния обръч на Одринската крепост се случи събитие, което бе красноречиво предупреждение да не се настъпва повече към Цариград. Поривистият генерал-майор Вълко Велчев настояваше да му се даде тежка артилерия, за да допринесе за „по-скорошното разстройство и парализиране” на гарнизона. Сутринта на 1 ноември той контраатакува с пет пехотни полка, които на следващия ден напреднаха 4—5 км, превземайки част от предните позиции на крепостта. Генерал Велчев се стремеше да пробие фортовия пояс при Айвазбаба и съседните укрепления. Като одобри неговата „предприемчивост”, командуващият 2-ра армия призова към предпазливост, защото войските от другите сектори и тежката артилерия не бяха още заели позиции за пряка подкрепа [429]. Следователно не бе уместно да се завземат укрепления с много кръв, а после да се изоставят.
В щаба на действуващата армия имаха достатъчно грижи, причинени от положението пред Чаталджанската позиция. На 3 ноември генерал Фичев изрази недоволство, че действията на увлеклия се генерал Велчев могат да поставят обсадната армия „в твърде деликатно положение”. Той напомни, че нейната главна задача е „да неутрализира” одринския гарнизон, като го държи затворен в крепостта: „Операцията на генерал Велчев без тежка артилерия е несигурна и свързана с много опасности. От друга страна, той няма достатъчно сили за развитие на операцията против крепостта. Под Одрин не трябва да се рискува с нищо, защото краят на войната зависи от операциите на главната армия (съединените армии — б. А), комуникационната линия на която трябва да бъде най-надеждно гарантирана. Генерал Велчев трябва да се задържа, за да не отвори източния фронт на блокадата и да компрометира цялата война” [430].
Царят бе твърде обезпокоен от схватките на Източния сектор и заповяда на генерал Фичев да извика генерал Иванов по телеграфа: „Негово Величество абсолютно изключва идеята за атаката на крепостта при настоящите условия, като поставя за цел на Вашата армия изолирането на Одринската крепост и неутрализирането на гарнизона й. Поверената Ви армия не разполага с достатъчно сила, за да предприеме една по-добра атака, и ще изложи на опасност комуникационната линия на-главната армия. Той твърде много се безпокои от операцията на генерал Велчев и ми заповяда да Ви предам, че Вие трябва веднага да го отстраните от командуването, ако той не изпълнява Вашите заповеди.” Командуващият 2-ра армия заповяда войските на Източния сектор да се удържат здраво на заетите позиции, защото те опряха с левия фланг до Марица и сключиха обсадния обръч [431]. Генерал Велчев бе сменен с генерал Вазов, чиито способности на военен инженер щяха да бъдат много полезни за цялостната подготовка на щурма. Тежката артилерия бе разположена на огневите си позиции. Тези, които забраняваха да се атакуват укрепления без нейната мощна подкрепа, щяха да допуснат на Чаталджа същата грешка в още по-значителни размери.
Фердинанд запита своите военни съветници дали не може сега да се атакува Чаталджанската позиция. Докато генерал Фичев се изказа против избързването, понеже войските още не са съсредоточени и холерната епидемия взема големи размери, генерал Савов допусна възможността да се атакува, но без „да се свързват ръцете на правителството” в преговорите с великите сили. Тогава началникът на щаба предложи да се изпрати на Чаталджа мисия начело с генерал Савов, която, след като почерпи необходимите сведения от командуващите на двете армии и началниците на дивизии за положението на частите и здравословното им състояние, да вземе тяхното мнение за бъдещата атака и да се върне в Главната квартира на доклад, след който да се вземе окончателното решение. Помощник-главнокомандуващият схвана „ограничената” си мисия като позволяваща да заповяда атаката [432].
Засега с директива № 17а се заповяда на генерал Димитриев начало на артилерийската подготовка: „Направете разпореждане да се започне днес, 1-ви ноември, борбата против Чаталджанската позиция, като се почне подготовката с артилерийски огън. Вземете мерки, щото по възможност цялата» артилерия да вземе участие в борбата” [433]. Според генерал Фичев директивата трябвало да се изпълни, като авангардите се придвижат към укрепената позиция и отхвърлят предните неприятелски части; да се заеме изходно положение, да се проведат рекогносцировки, да се осигури тилът, да се разузнае основно и „чак след това” да се вземе най-подходящото решение за атака [434]. Всъщност началникът на щаба не бе против атаката, а за нейното отлагане и подготвяне.
Фронтовото разузнаване също не разполагаше с точни сведения за въоръжените сили, заели Чаталджанската доскоро „запусната полска укрепена позиция”, а не „крепостна линия”. Предположенията се колебаеха между 100 и 150 000 души със 150—200 оръдия — „голяма по число, а лоша по качество разнебитена армия”, готова да се хвърли в безумно бягство при първата неудача. Действителната цифра бе 110 000 души с 350 оръдия в 38 укрепления, разположени на 25 км ширина и 6 км дълбочина, срещу които Българското главно командуване можеше да хвърли около 110—120 000 ножа и 462 оръдия, но с малък и среден калибър. Доукрепяването на природно силната позиция не остана скрито от очите на настъпващите. Особена грижа създаваше течащата пред позицията р. Карасу, широка 8—10 м и дълбока 1 — 1,5 м, проходима само на определени бродове, подложени на кръстосан вражески огън [435]. Донесенията на военните аташета заблуждаваха, че недопускаща българско настъпление чак до Чаталджа, Високата порта изнесла отбраната на линията Одрин — Лозенград. Така че небивало да се очаква енергична съпротива [436]. Първата част на сведенията бе вярна, но втората — не.
Запитан от Министерския съвет, полковник Нерезов отговори, че досега Назъм паша не е изпратил парламентьор с молба за примирие. Около Одрин действията се развивали нормално, в Македония са освободени градовете Сяр, Драма, Кавала. Предстояло заемането на Скеча. Полковникът обеща през следващия ден да докладва обстоятелствено за санитарното състояние на армията [437]. Най-трънливият въпрос остана без отговор.
В 15 ч. на 1 ноември при предните постове източно от гр. Чаталджа се яви парламентьор на Назъм паша, който постави въпроса да се образува смесена комисия, понеже от Цариград се получило известие, че имало примирие. Тъй като такова нямаше, турският офицер бе само изслушан и върнат обратно със завързани очи, като бе заповядано следващите парламентьори да се препращат направо в Главната квартира [438]. Това издаваше известна нервност сред защитниците на позицията
Генерал Димитриев повика генерал Кутинчев в с. Ерменикьой „за споразумение в предстоящите действия”, макар че трябваше да заповяда. Командуващият 1-ва армия бе недоволен, че този път не е удостоен той да командува съединените армии, което не можеше да не се отрази върху необходимото единоначалие пред Чаталджа [439]. Генерал Димитриев отреждаше на 1-ва армия осигуряването на крайния десен фланг и съдействие за атаката срещу центъра на укрепената позиция по направление на Санджак тепе, поради което предлагаше да съсредоточи главните си сили между Езетин и железопътния мост [440]. В съвещанието участвуваха и двамата началник-щабове. Предвид на холерния бич се взе решение „да се побърза с атакуването на Чаталджанската позиция, догдето болестта не е взела големи размери, понеже ще се отрази върху духа на войските”. Съгласно уговорения план на действие 1-ва армия трябваше да атакува срещу участъка Езетин — Бююк Чекмедженския залив, а 3-а армия срещу участъка Езетин — Деркоското езеро — Черно море. Решителният удар се нанасяше от 1-ва армия с левия фланг срещу неприятелския център в посока Хамидие — Хадемкьой, а от 3-а армия като по-силна в пехота и артилерия — едновременно срещу неприятелския десен фланг между селата Лазаркьой и Еникьой и срещу вражеския център Накашкьой — Санджакдере, „там, дето се успее” [441]. Отчете се, че въпреки неимоверните усилия за поставяне цялата артилерия на огневи позиции преди започването на атаката, това става бавно, през нощта или под обстрел през деня [442].
Командуващият съединените армии докладва на генерал Фичев, че според последните разузнавателни данни противникът не разполага с крепостна артилерия, укрепленията са засилени с няколко реда окопи, а числеността на отбраняващите се е между 100—150 000 души. Тъй като българските батареи щяха да заемат местата си в бойната линия „едва след два дена”, то „по този начин решителните действия не ще могат да се почнат по-рано от 3 или 4 ноември”. Началникът на щаба съобщи, че генерал Савов ще пристигне на място „за оглед на позициите и частите”. Друго не се каза, макар самият генерал Фичев да предвиждаше атаката не по-рано от 7 ноември [443].
Заповедта на генерал Димитриев по съединените армии се отличаваше с подценяване на противника, сведен до „една импровизирана армия от 80—100 000 души със 100—150 полски оръдия”, настанени набързо в доскоро запуснати землени укрепления, които едва сега се поправяли. За 2 ноември съединените армии трябваше да продължат заемането и затвърждаването на предните позиции, без „да се втягат в решителни действия” [444]. Наистина Чаталджанската позиция бе изоставена от младотурците през 1908—1909 г., изнесли отбраната на линията Одрин — Лозенград, обаче грозящата опасност подтикна противника към бързо укрепяване и въоръжаване, като дори бяха снети брегови оръдия от укрепленията по Босфора и Дарданелите [445].
На 2 ноември в 10 ч. Гешов, весел, докладва в Министерския съвет, че царят вдигнал забраната да се влиза в преговори за примирие. Тъй като в чуждите вестници се появиха съобщения за боеве при Чаталджа, генерал Фичев бе изслушан по телефона относно най-новото развитие на бойното поле. Началникът на щаба отрече слуховете, но правителството постанови да се провери неговото твърдение и ако се окажеше противното, да се иска наказанието на генерала за заблуждаване [446]. Действително сражението още не бе започнало, но се подготвяше усилено. На България липсваше онзи Бисмарк, който през 1866 г. след спечелената битка при Садова спря краля и Главното командуване да не влизат във Виена.
Министерският съвет реши да се отговори на Кямил паша, че България е готова да започне преговори за примирие, след като се споразумее предварително със съюзниците си. Условията за предварителен мир изискваха повече време и нарочно упълномощени делегати. Телеграмата до Високата порта бе изпратена по обратния път чрез Неклюдов и Гирс и се получи още същия ден в Цариград [447]. Гешов дипломатично изрази пред царя несъгласието на правителството: „Засега не поискахме условията на Турция за примирието, тъй като мислим, че победителят трябва да диктува условията. Но ако Ваше Величество мисли, че трябва да ги искаме, моля да ми се телеграфира и в каква форма.” Що се отнасяше до посредничеството, министър-председателят вече бе осведомил съюзниците, че понеже се разменят мисли по молбата на великия везир за преки преговори, трябва да се благодари на силите за услугата с позоваване на изказаното предпочитание. Фердинанд одобри посредничеството да бъде внимателно отклонено „до окончателния изход” на преките преговори [448]. Посредничеството би било полезно при неуспех на споразумението с Портата.
Правителството посочи Данев да бъде изпратен в Букурещ, за да убеди тамошните управляващи кръгове да се откажат от всякакви претенции за „стратегическа поправка” на общата граница в Добруджа [449]. Царят утвърди избора, но се наложи мисията да почака четири седмици.
Телеграмата на Константинович, генерален консул в Будапеща, подействува като „същински хашиш” на някои неразумни глави. Османският дипломатически представител в Цетина Фахредин бей, един от дейните участници в преговорите за мир с Италия, заявил, че „Турция се признава за победена като проси милост от победителя”, моли Фердинанд да спре военните действия, за която цел Портата била готова да вдигне бялото знаме и влезе в преговори с България. Мехмед V се надявал да запази Цариград и Дарданелите [450]. Макар и официално неупълномощен, беят набелязваше едно условие за примирие, без да споменава от какъв хинтерланд се нуждаят Протоците.
Когато българските войски се готвеха да атакуват Чаталджанската позиция, гръцкото правителство предложи да се форсират Дарданелите по суша и море, като български и сръбски части бъдат пренесени на гръцки параходи. Същевременно Коромилас не приемаше принципа на съразмерността на жертвите и населението на двете страни и изключваше от сметката Крит и Беломорските острови. Той все повтаряше, че ако Гешов би прокарал „една черта” върху картата на Македония, споразумението щяло да бъде по-бързо постигнато. Но гръцкият проект улучи лош момент, защото Фердинанд бе „дълбоко възмутен и оскърбен от поведението на гърците в Солун, които са се установили там, като че ли са притежатели вече на тази област на Балканския полуостров” [451]. Поводът за царския гняв бе задържането на неговите телеграми до князете и щаба на 7-а рилска дивизия.
Гешов се обърна към Главната квартира с молба да се проучи гръцкото предложение и получи съгласие по принцип. Не бе необходимо обаче да се разискват подробностите, преди да се видят резултатите от преговорите за примирие. Министър-председателят отново се зарече, че българското правителство никога няма да се откаже от принципа на съразмерността, както и настоя да се включат непременно Крит и Беломорските острови в сметката на освободените земи [452]. Недоволен от отлагането на случая да се прояви гръцкият военен флот и пролее повече българска кръв на Галиполския полуостров, Коромилас приписа на Гешов някакво желание да види гръцките миноносци в Дедеагач, където още нямаше български гарнизон. Това преля чашата на търпението толкоз, че дори българският министър-председател не сдържа възмущението си, защото Коромилас бе запознал сръбското правителство със спора между България и Гърция, настоявайки за разграничение преди сключването на примирие с присъединяване на земите до р. Места и Охридското езеро, „и е поискал да прави нов съюз в нашия четворен съюз” [453]. Едно ранно лошо предзнаменование за съдбата на Балканския съюз.
От допълнително направената проверка Гешов узна, че генерал Фичев, без да се допита до правителството, поискал чрез гръцкия военен представител майор Францис техните бойни кораби да влязат в пристанището на Дедеагач. Така според него щеше да се осигури превозването по море от Солун на 7-а рилска дивизия, „от която се чувствува голяма нужда на главния театър на войната” [454]. Това отговаряше на желаното от Атина намаляване на българското военно присъствие в Македония.
На 2 ноември рано сутринта генерал Савов, „влязъл под кожата на царя”, получи лично от него пълномощие да заповяда след съвещанието с командуващия съединените армии атаката на Чаталджанската позиция — „ако се окаже възможна”, и „без да се губи време”, да се пристъпи към изпълнение на заповедта. Придружен от полковниците Нерезов (също привърженик на атаката) и Найденов, той замина веднага за Черкезово [455]. Генерал Димитриев запита генерал Кутинчев „възможно ли е започването на военните действия и заета ли е позицията от всичката артилерия”, на което се отговори категорично: „1-ва армия е готова утре да почне военните действия.” Липсваше обаче далекобойна и гаубична артилерия или по-точно изпод Одрин бе изтеглено едно гаубично отделение, за което се караха двете армии [456]. А пехотата разчиташе основателно да бъде подпомогната в най-голяма степен от силен артилерийски огън, който трябваше да сподави оръдията и картечниците във вражеските укрепления и окопи.
Между 19 и 20 ч. генерал Савов разговаря от Черкезово по телефона с генерал Димитриев и му зададе няколко въпроса, споменавайки от своя страна за взетите мерки по подобряване продоволствието на 3-а армия. Тиловите органи работели „малко небрежно”. Командуващият съединените армии докладва, че пламналата холерна епидемия не е оставила здрава дружина, „но при все това болестта не е в такива размери, за да смятаме коя и да е дружина негодна за предстоящото сражение”. Необходимо бе да се даде на хората още един-два дни почивка, защото и без това артилерията още не бе заела избраните огневи позиции — нощем по извънредно лошите пътища. Въпреки недостига на храна и лекарства според генерал Димитриев: „Духът у войниците при всичко това е много добър, разбира се, малко понижен поради болестите и лишенията.” Той се опита да уравновеси отрицателното в положението на съединените армии с подценяване на противника, който не притежавал крепостна артилерия: „Това за мен е най-отрадното. Ще излезе, като че ли Чаталджанската позиция няма никакви елементи на дълговременна укрепена позиция. Турците видимо се стараят да ни плашат със своя флот, но стрелбата му е безрезултатна” [457]. Тъкмо това искаше да чуе помощникът на главнокомандуващия.
Съобщителните линии на съединените армии се удължиха на 200 и повече км, от които само 35 км шосе, без железопътна връзка с тила. За тяхното редовно снабдяване бяха необходими 66 000 волски коли с разписание да пристигат всеки ден на Чаталджа 2000 коли с храни и фуражи. Относно превозването на боеприпаси, санитарни материали и снаряжение не ставаше и дума за вреждане, защото средно пристигаха 1 354 коли дневно [458]. Изходът се виждаше в пропускане на продоволствените влакове през Одрин и доставки по море през Дедеагач, но това се осъществи по-късно.
Всъщност генерал Димитриев не си затваряше очите пред холерата, умората и глада и в себе си не желаеше атаката. Неговите близки помощници, полковниците Жостов и Тантилов, го поободряваха и настояваха да се върви напред: „Чаталджа трябва да вземем, за да имаме резултат от победите си.” Най-после командуващият съединените армии се произнесе: „Да! Утре напред, но ще чакаме Савов какво той ни носи.” За 3 ноември се заповяда частите да продължават да се укрепват на заеманите места [459].
В 13 ч. на 3 ноември генерал Савов пристигна с придружаващите го полковници в Ерменикьой и проведе съвещание в щаба на 3-а армия, играещ роля и на щаб на съединените армии. Генерал Димитриев изтъкна предимствата в повечето оръдейни цеви, макар и без обсадна артилерия, и в устрема на българския войник. Той нарече бавната методична атака „невъзможна”, защото само в 3-а армия числото на холерно болните достигаше 10 000, а след пет-шест дена положението можеше да стане и безизходно мъчно за действие. С всеки изминат ден българските ресурси се изчерпваха, а вражеските се усилваха с подкрепления от Азия. Командуващият намери за възможни две решения: спиране на военните действия и възползуване от готовността на Портата да преговаря или „да атакуваме веднага, но с шансове за успех не тъй големи”. Различните източници сочат цифри от 70 до 85%. Неприязнено настроеният заради Бунархисар генерал Христов чул от своя началник, че „предпочитал неговите войници да мрат от турския куршум вместо от холера” [460].
Генерал Савов изказа мнение, че Портата предлага примирие само за да печели време, тя нямало да отстъпи доброволно нито Тракия, нито Македония, нито Одрин и Солун. Следователно след седмица-две на безплодни преговори военните действия пак щели да се възобновят, но „вече с много по-малки шансове за успех”. Атаката се смяташе военно необходима. Помощникът на главнокомандуващия призова военачалниците да останат „с чиста съвест пред потомството и историята”, че са направили всичко по човешките сили: „Няма такъв човек в България, който при дадената обстановка би се решил да поеме на себе си страшната отговорност да не атакува.” Той допускаше да се говори за примирие единствено след неуспех на атаката. Тъй като генерал Димитриев поиска писмена директива, генерал Савов в 17 ч. продиктува на полковник Нерезов директива по съединените армии № 18 с местоиздаване Лозенград, което показваше връзката с директивата по действуващата армия № 17-а и царската благословия: „За утрешно число, 4-й ноемврий, Негово Величество главнокомандуващият заповядва: Съединените армии да минат в настъпление и да атакуват противника на Чаталджанската позиция” [461]. Като повечето съдбоносни заповеди и тази бе кратка.
Постигнал прокарването на желаната директива, генерал Савов побърза да зарадва царя, че въпреки холерата и лишенията „засега положението на частите върви на подобряване”: „Ръководящите тук кръгове са въодушевени от мисълта да превземат Цариград. Утре сражението (артилерийска стрелба) почва. Ще останем утре тук, за да видим началото на боя. Другиден тръгвам обратно за Лозенград” [462]. Увереност лъха от тези набързо нахвърлени редове, нарочно приповдигната, за да изтика съществуващите съмнения. Генерал Димитриев помоли генерал Савов да поеме командуването на съединените армии, за да се посвети изцяло на 3-а армия, но последва отказ под предлог, че не познавал достатъчно условията на местността, а и трябвало вдругиден да пътува.
Бранейки необходимостта от Чаталджанската операция, генерал Савов я нарече „естествена последица от развитието на нашите стратегически съображения”. Без нареждане на правителството военните действия не могли да бъдат спрени, защото противникът печели време: „Предложението на Кямил паша не е за нас, то е за политиката.” Според помощник-главнокомандуващия, щом врагът не капитулира, настъплението трябваше да продължи и атаката се налагала. Но той не можеше да не знае, че спирането на бойните действия щеше да бъде в резултат на преговорите за примирие. Заповедта за атаката не бе съобщена на Министерския съвет под предлог, че се пази в тайна [463]. Постави се начало на опасната практика правителството да узнава за нещастно свършени факти. От значение бе и обстоятелството, че макар меродавните военни от Главното командуване да не членуваха в политически партии, те бяха привърженици на опозиционните Либерална и Народнолиберална партия.
Разположението на българските войски бе следното: 1-ва армия от брега на Мраморно море до с. Езетин с 1-ва софийска и 6-а бдинска дивизия в първа линия и 10-а сборна дивизия във втора линия; 3-а армия от с. Езетин до Черно море с 9-а плевенска и 3-а балканска дивизия в първа линия, a 4-a преславска и 5-а дунавска дивизия във втора линия. Доразвитият план на генерал Димитриев бе да демонстрира с по-голямата част от силите на 1-ва армия, да проведе спомагателна атака с 9-а плевенска дивизия, поддържана от части на 10-а сборна и 4-а преславска дивизия на участъка Езетин — Чанъкча. В случай на успех тази атака можеше да се превърне в главна, но нейната цел бе да прикове вражеския център, след което главният щурм да се поведе на участъка Чанъкча — Лазаркьой, и при успех да се промени направлението на главния удар „с лявото рамо напред” и отхвърли противника към Мраморно море [464]. Десният вражески фланг като по-уязвим се избра за нанасяне на главния удар. Но първо да се „опипа” слабото място на укрепената позиция, за да се вкарат в боя и резервите.
В заповед по съединените армии генерал Димитриев поставяше на 1-ва армия задачата на 4 ноември да атакува в пространството между Бакчешикьой и Санджак тепе, „като се старае с левия фланг да разкъса неприятелския център около Хадемкьой”. 10-а сборна дивизия се разполагаше в готовност за употреба зад 6-а бдинска дивизия. На 3-а армия се възлагаше атаката от укреплението Куртдере до Деркоското езеро. Двете второешелонни дивизии трябваше да чакат заповед за поддържане на първоешелонните [465]. Следователно генерал Димитриев разполагаше със значителни запаси от сили.
След месец на кръвопролитни боеве и изнурителни походи българските войски се подготвяха да атакуват укрепената Чаталджанска позиция. Към умората и глада се прибави страшният холерен бич, казал тежката си дума и при определянето деня за атаката. Докато генерал Фичев настояваше да се изчака ограничаването на епидемията, другите генерали точно поради разпространението на косящата редовете коварна болест държаха да се напада час по-скоро. По-добре геройска смърт върху някой превзет вражески форт, отколкото унизителната холерна смърт в неговото подножие. Полковник Тантилов отбеляза в дневника си: „Утре настъпваме. Дай ни, Боже, пак победа! А предстоящото дело е мъчно. Болни имаме 11 000 души (в 3-а армия) и ако останем в бездействие, ще загинем мърцина. Поне в боя, с победа да гинем” [466]. Дори отличаващият се с висок дух генерал Кутинчев, като чу зловещия писък на кукумявката на покрива на къщата, където бе отседнал, го изтълкува като лош знак за несполука в предстоящите военни действия [467].
В Лозенград генерал Фичев се опита да убеди Фердинанд да се откаже от желанието си да влезе в Цариград. Царят му се закле, че атаката няма да се извърши, преди да се изслуша докладът на изпратената мисия, но вечерта, когато се получи копие от заповедта на генерал Савов, началникът на щаба не бе приет от монарха поради „неразположение” — вече бил си легнал, та щял да го види утре [468]. Генерал Фичев действително загуби окончателно царското разположение.
Генерал Савов бе убеден, че от „чисто военно гледище” укрепената позиция трябва да бъде атакувана, щом правителството не заповядва спиране на бойните действия. Министрите пък се чудеха в София на загадъчното мълчание на Главното командуване. Този ден се получи тревожна телеграма от генерал Фичев, че „холерата взема големи размери в редовете на армията”. Искаше се помощ с всичките възможни санитарни средства. „Съкрушен от ужасното известие”, Гешов като председател на Българския Червен кръст взе закъснели мерки за борба против „това страшно бедствие” [469]. В същото време Фердинанд мечтаеше да провъзгласи националното обединение в „Св. София”, което би съсипало точно тези справедливи идеали. Защото това не беше огледалната зала на Версайския дворец.
Позовавайки се на свършения факт, че царят освен държавен глава е и главнокомандуващ действуващата армия, правителството не възрази категорично на присвоените от Главното командуване права. Нередното положение се възприе дори с облекчение, защото генералите по-лесно поемаха отговорностите за воденето на войната за разлика от министрите. Негласно предоставеното от отговорните министри свободно пространство в отношенията между Фердинанд и войските постепенно се запълваше от пакостни приумици. Засега Министерският съвет приемаше „по изключение известни условия” на Главната квартира [470]. Превишаването на властта от царя и генералите не биваше да се обяснява само с извънредните обстоятелства на войната.
Без да подозира, че Главното командуване е заповядало на оръжието да не замлъква, Гешов изпрати на Фердинанд условията за примирие, поставени от Черна гора — за предаване на Шкодра, и от Сърбия — за опразване на Битоля, Дебър и Драч. Чакаха се гръцките условия [471]. От Петербург, където управляващите кръгове най-бдително следяха българското появяване пред османската столица, Бобчев поощряваше със славянофилско вдъхновение: „В Цариград! — това е общият зов на обществото и на официалните лица, извън кръга на Сазонов (и Николай II — б. а.), които впрочем вече нищо не казват по въпроса” [472].
Висшите аристократични кръгове на Нева бяха възмутени от непослушанието на българския монарх и никак не споделяха славянофилските изблици на благотворителните дружества. Особено след като Неклюдов докладва, че българските войници пеели „Марш, марш — Цариград е наш!”. Най-остър, но затова пък и най-откровен бе княз Долгоруков: „Цар Фердинанд ще свърши кариерата си в някой петербургски санаториум. . .” [473]. Ненужно откровение, защото и без него Фердинанд се боеше да не го сполети съдбата на Батенберг.
Много сполучливо Г. Кирков, като се съгласява, че „докато не гътнеш
противника, не можеш да очакваш мир от него”, изтъква, че резултатите от
войната подлежат на утвърждаване от великите сили. Особено с оглед на руските
интереси в областта на Протоците [474]. Балканският
съюз трябваше да сключи мир не в Цариград, а пред неговите врати. Четири
години по-късно сам генерал Савов щеше да посочи една от „фаталните грешки”
на Фердинанд — неговата некоректност спрямо покровителката Русия, която
силно раздразнил с удара „тъкмо в сърцето на нейните интереси в Близкия
изток” [475]. Говореше се, че суетният монарх извадил
от раклата подходящо за влизане в Цариград облекло: сърмена мантия, златна
каска с почти метър дълго розово щраусово перо, лачени ботуши със златни
шпори. За историка подобно твърдение остава под въпрос, както и приказката
за каляската с белите коне. Проверена истина обаче е заповедта на царя
от 24 октомври да се приготви в Стара Загора царският влак с вагон № 1
за тържествени посещения и да чака по-нататъшно нареждане [476].
Фердинанд честолюбиво желаеше да постигне това, което никой български владетел
не бе сполучил.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
407. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 583—584, 600-604, 614; В. Мир, № 3698, 30. Х. 1912; № 3722, 23. XI. 1912; BD, V. 9, Р. 2, р. 116—117, 150.
408. Българска военна история... Т. 2, с. 516—517.
409. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 824.
410. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209. л. 40; ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 43.
411. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1209, л. 71.
412. ЦВА. ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 1, 3—5.
413. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 243; ф. 568, оп. 1, а. е. 844, л. 1.
414. НАБАН, ф. 51 к. оп. 1, а. е. 15, л. 358—360.
415. ДПИК, т. 1, с. 261—262. Кямил паша и Норадунгиян ефенди се надяваха да спасят Одринска Тракия. — OUAP, Bd. 4, S. 875, 888.
416. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 361—362.
417. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 682—684, 687.
418. БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 528.
419. Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 32—33; Ников, С., цит. съч., е. 21—22; Фичев, Ив. Балканската война... с. 199.
420. НАБАН, ф. 51 к. оп. 1, а. е. 15, л. 363; ЦДИА, ф. 750, оп. 1, а. е. 16, л. 10.
421. БИА, ф. 20. а. е. 4, л. 528; Войната... Т. 4. с. 193.
422. Нашата дума... с. 106, 129—130, 302—303.
423. Държавен вестник, № 248, 2. XI. 1912.
424. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 366—367; Иванов, Н. Народната партия... с. 10.
425. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 14; ДПИК, т. 1, с. 263; В. Мир, № 3702, 3. XI. 1912.
426. Фичев, Ив. Балканската война... с. 199.
428. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 28; БИА, ф. 15, а. е. 1830, л. 22; ДПИК, т. 1, с. 262—263.
429. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 8, л. 114, 248—249, 257—258, 275, 300—301, 305—307.
430. Войната... Т. 5, с. 414—451; Иванов, М. Балканската войва... с. 151—157; Ценов, П., цит. съч., с. 105—106.
431. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 8, л. 310—319; а. е. 9, л. 46—47.
432. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 7; Фичев, Ив. Балканската война... с. 200; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 143—144.
433. Българска военна история... Т. 2, с. 517.
434. В. Отечество, № 279, 8. V. 1926.
435. ЦВА. ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л, 9, 14—15; on. 1, а. е. 1, л. 93; БИА, ф. 20, а. е. 10, л. 110—116; ф. 21, а. е. 10, л. 641; Маринов, Ил. Чаталджанската укрепена зона. Условия за нейното преодоляване, С., 1936, с. 2—5.
436. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 206, л. 3.
437. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 1Б2, л. 13; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 69; В. Мир, № 3697, 29. Х. 1912; PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 656, Bl. 1-4; Dok. No 527, Bl. 1.
438. ЦВА, ф. 48, оп. 5, a. e. 4, л. 22—23. 26.
439. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 44.
440. Димитриев, P., цит. съч., с. 316; Христов, Ат., цит. съч., с. 154—159.
441. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 8, л. 128.
442. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 34—35.
443. Пак там, а. е. 10, л. 382, 392—393, 402.
444. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, a. 150; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 148—156; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 120— 124.
445. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 34.
446. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 368, 372.
447. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 36; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 116.
448. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 20, 40.
451. Пак там, л. 222—223, 225; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 10.
452. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 30; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 48—49.
453. Пак там, л. 66—68; ДПИК, т. 1, с. 264.
454. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 70—71, 83.
455. БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 529; Приложение към том първи... с. 274; Фичев. Ив. Балканската война... с. 201—206.
456. ЦВА, ф. 48. оп. 5, а. е. 1, л. 36; а. е. 4, л. 79—80.
457. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 152, л. 49—50; ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 413—417; Приложение към том втори... с. 71.
458. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1320—1321.
459. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 88; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 45-46.
460. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 43, л. 71—72; ф. 01, оп. 1, а. е 30, л. 22; Приложение към том първи... с. 274; Войната... Т. 4, с. 225—230; Димитриев. P., цит. съч., с. 317—318; Жостов, К., цит. съч., с. 66—67; Ценов, П., цит. съч., с. 103—104.
461. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 7—8; а. е. 4, л. 530—531; Димитриев, P., цит. съч., с. 318—319; В. Дневник, № 4161, 28. III. 1914.
462. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 38—39.
463. Приложение към том втори... с. 51—53; Списаревски, К., цит. съч., с. 7—16; Антонов, Д., цит. съч., с. 54—56.
464. Димитриев, P., цит. съч., с. 319—320; Фичев, Ив. Балканската война... с. 212—214; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 208.
465. Димитриев, P., цит. съч., с. 323—324.
466. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 47.
467. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 17.
468. Фичев, Ив. Балканската война... с. 200—202.
469. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 61; БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 552; ДПИК, т. 1, с. 241.
470. СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 1, с. 171—172.
471. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 54.
472. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 21—22.
473. Пак там, а. е. 741, л. 65; Сазонов, С., цит. съч., с. 87; Nekludoff. A. Op. cit., р. 119—120.
474. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 431.
475. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 573, л. 33.
476. БИЛ, ф. 14, а. е. 4258, л. 44; ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 3, л. 21; Омарчевски, Ст., цит. съч., с. 40.