Д. МАКЕНЗИ И А. ЪРБИ И „ОТКРИВАНЕТО" НА БЪЛГАРИТЕ ВЪВ ВЕЛИКОБРИТАНИЯЧак до втората половина на XIX в. в Англия се сещат за Балканите единствено когато руската армия доближава Дунав. Този район не е гледан като част от Европа и е по-слабо познат на английската общественост, отколкото Сиера Леоне, Уганда или Сиам. Смътната представа за балканските хребети предизвиква полулегендарни спомени за източна корупция и романтично варварство. Дори и оцеляването на балканските народи, съхранението и развитието на техния език и култура, отстояли османския натиск, е в повечето случаи отдавано на тайнствата на силата на примитивизма. Тази инерция в британското възприемане на Балканите е толкова силна, че дори и създаването на балкански държавни формации е приемано като изкуствено политическо недоразумение. Политическите убийства веднага са обяснявани като израз на първична незрелост въпреки убийствата на Маккинли и Карно в Америка и Европа.
Това, разбира се, не означава, че в Англия изобщо липсват благоприятни и доброжелателни описания и категоризации на балканското население, направени от географи и политици, журналисти и пътешественици. Но едва и само след знаменитата книга на Макензи и Ърби животът и политическата съдба на балканските християни стават значим обект на внимание от страна на английската общественост. Днес вече е добре известна традиционната страст на англичаните към откриването и изучаването на нови страни и народи. Тази вековна английска традиция е успешно моделирана съгласно колониалните интереси, стратегическите съображения и икономическите нужди на страна, излязла далеч напред в сравнение с останалите европейски съперници. Целият XVII, XVIII и XIX в. минават под знака на „откриването" на отделни райони за английската търговия, политика и наука както отвъд океана, така и на континентална Европа.
Новата фаза, в която навлиза Източният въпрос след Кримската война, проправя пътя за поредното „откривателство" на българите, осъществено от две амбициозни и непредубедени пътешественички. Англичанки до мозъка на костите си, Джорджина М. Макензи и Аделина П. Ърби свързват внезапно, но завинаги съдбата си с живота, културата и политическото бъдеще на поробените славяни, стоящи още притиснати в душителните граници на Османската и Хабсбургската империя. Подтиквани към едно обещаващо силни преживявания пътешествие през Средна Европа и към мистериозните Балкани, те скоро изоставят съзерцателната поза на ексцентрични туристки и се превръщат в активни проповедници на славянската кауза във викторианска Англия.
Днес ние знаем доста за тяхното неотслабващо присъствие в дискусиите в Европа по Източния въпрос, многобройните им статии в различни английски вестници и списания, сказките им в аристократически клубове и работнически организации. Тяхната книга, описваща пътуванията им в славянските провинции на Турция, публикувана за пръв път през 1867 г., предизвиква истинска сензация всред англосаксонския свят и постепенно измъква британското общество от летаргичната апатия къмсъстоянието и перспективите на българския и останалите славянски народи на Балканите. Можем с увереност да посочим, че именно те са интелектуалните предшественици на знаменитата пробългарска агитация в Лондон през 1876 г., ръководена от У. Гладстон, но предизвикана от моралния шок, който разтърсва Англия от чувството з историческа вина на британската източна политика по времето на Голямата балканска криза от 1875—1878 г.
По време на тяхното първо пътуване през Централна Европа през 1859 г. Дж. М. Макензи и А. П. Ърби са заинтересувани от съдбата на южните славяни. Дъщеря на морски офицер, служещ на африканското крайбрежие, А. Ърби убеждава своята приятелка да предприемат едно рисковано и затова вълнуващо самостоятелно пътешествие от Германия през Бохемия и Унгария до Полша. Тяхното първо съприкосновение с многовековната култура и високите морални добродетели на „австрийските" славяни поражда негодувание у двете пътешественички относно тяхното безправно положение под чуждо господство. Веднъж заинтересувани от историческото минало на славяните, Макензи и Ърби простират своите интереси и към останалите славянски групи.
През октомври 1861 г. те започват първия си тур по Балканския полуостров. През Прага, Виена, Триест и Фиуме достигат Далмация, откъдето се отправят към Черна гора, после остават за кратко време на остров Корфу, след което през Атина пристигат в Цариград.
Именно оттам през юли 1862 г. те предприемат знаменитото си пътуване из българските земи. Одрин, Пловдив, София и Ниш са географските параметри на тяхното опознаване на българите. През март 1863 г. те се връщат отново в България и през Солун стигат албанските планини. През пролетта на 1864 г. двете англичанки се появяват в изисканото лондонско общество, за да изумят своите приятели и слушатели с необикновено ентусиазираните си впечатления за българите и останалите славяни в Европейска Турция. През 1871 г. Дж. Макензи се заселва в Корфу и се омъжва за Р. Ебертън — английски консул в Ионийските островч. През 1874 т. тя внезапно умира. През 1875, 1876 и 1877 г. А. Ърби предприема нови пътувания из Босна, Херцеговина и България, този път съпроводена от Присцила Джонсън. Нейната благотворителна дейност по време на кризата от 1875—1878 г., особено в Босна, е обект на цяла книга от английската историчка Д. Андерсън.
Преминавайки от една балканска страна в друга, Макензи и Ърби срещат много дейци на балканското националноосвободително движение. Вестници като „Таймс", „Сатърди нюз", „Ивнинг нюз" и „Дейли нюз" поместват редовно техните кореспонденции. През 1864 г. Макензи прочита специален доклад на сесията на Британската академия за живота, езика и културата на южните славяни. Същата година тя издава в Бат отделна брошура, съдържаща историческа и политическа информация за славяните в Османската империя. Предговорът към тези бележки е написан от известния учен д-р Хъмфри Сандуит, който също пътувал из България и Сърбия и е вече изразил своята опозиция срещу подкрепяното от Англия господство на Турция в българските земи.
Но най-значимият резултат от разноликата дейност на Макензи и Ърби е тяхната книга „Пътувания из славянските провинции на Европейска Турция", която до 1877 г. вече претърпява две английски издания. Появата на тази книга принуждава британската общественост най-сетне да се обърне с лице към обективните реалности на Балканския полуостров и да разбере вековната историческа несправедливост по отношение на българите, осъществявана с активната подкрепа иа британската протурска политика.
Непосредствени свидетели иа тази несправедливост, Макензи и Ърби привеждат не само морални аргументи за необходимостта от нейното решително отхвърляне. Те смятат, че именно по този начин ще се осигури английското политическо и културно влияние в бъдеща България, срещу чието създаване не може да се възразява вечно. Съобщавайки в Лондон критичната позиция на двете си сънароднички по отношение на османското господство на Балканите, английският консул в Крит С. Дж. Дънлоп не пропуснал да отбележи, че тези критики се простират безусловно и до прочутия палмерстонов принцип на защита на османския интегритег в Европа. Но Макензи и Ърби не били вече самотници в тази кампания срещу вековните предубеждения в Лондон по отношение на славяните. Те установяват широки връзки с дейци от различна национална принадлежност, професионална позиция и политически възгледи с оглед запознаването на английското общество с всички страни от славянската кауза на Балканите — А. А. Пейтън, британски консул в Дубровник, С. Чомаков, Ю. Щрозмайер, Г. Раковски, Неофит Рилски, А. Манакис, В. Габлер, А. Ивънс, Х. Върни, споменатия Сандуит.
Специален характер имат контактите между Макензи и Ърби и Гладстон, който поддържа почти непрекъсната кореспондентска връзка с тях. В предговора, написан за книгата на Макензи и Ърби за техните пътешествия през Европейска Турция, Гладстон подчертава целенасочено слабата информираност на английската общественост относно положението на Балканите. Самото предпочитание на Гладстон към „турските", а не „австрийските" пътешествия, впечатления и прогнози на двете славянофилки свидетелствува за ранното осъзнаване на възможността от политическа експлоатация на съчиненията, срещите и контактите им на Балканите. Когато пише въпросния предговор на второто издание, е вече 1877 г. и Гладстон не крие задоволството си, че предсказанията на авторките за политическото развитие на Балканите "е е сбъднало и потвърдило с неотдавнашните събития в България.
По този начин Макензи и Ърби са не само убедени привърженици на каузата на поробените славяни на Балканите, но и активни проводници на новия курс сред английското обществено мнение, настояващ за корекция и дори преориентация на английската външна политика на Изток. Много английски дипломатически представители, като У. Уайт, Р. Мориер, Дж. Блънт, Дж. А. Лонгуърт и др., започват да изпитват първоначални съмнения относно правилността на английската външна политика именно благодарение на драстичните несъгласия на Макензи и Ърби с официалната британска позиция по Източния въпрос. Сказките на двете англичанки не само в Лондон, но и в Бристол, Глазгоу, Единбург и Кардиф, създават онази почва на недоверие спрямо дотогавашните прояви на британската дипломация, която ще бъде благоприятна основа за пробългарската агитация по времето на Априлското въстание, предизвикала обществена криза в Англия.
Но значението на многостранната дейност на Макензи и Ърби не се изчерпва единствено със злободневни културни и политически прояви. Техните компетентни описания, подплатени със сравнителни съпоставки за значението на славяните в европейската цивилизация, представляват ценно историческо свидетелство и до днес. Те показват, че за умните, интелигентни и непредубедени съвременници не е било трудно да предвидят бъдещия политически и културен възход на поробените тогава славяни. Новите тенденции на английската балканска политика след образуването на българската държава през 1878 г. само потвърдили тези предвиждания. Приятелски протегнатата към българите ръка на Макензи и Ърби, протегната в трудно за нас време, е емоционалната връзка между напредничава Европа и българската национална революция. Цялата история на тази връзка вероятно никога няма да бъде изцяло установена. Но книгата, която предлагаме на българския читател, показва една от най-добрите части и страни от тази история.
доц Андрей Пантев