ГЛАВА ВТОРА
СОЛУН
„Прекрасното разположение на Солун и плодородието на околните земи, напоявани от няколко чудесни реки, все още му позволяват да изхранва население от повече от шестдесет хиляди души. Природата го е отредила за главен град и пристанище на богата и обширна област и при добро управление той може да се превърне в един от най-големите и процъфтяващи градове на брега на Средиземно море."(Финли, „История на Византийската империя", с. 317.) [30]
В Солун има няколко места, които си
заслужават пътуването. Между тях е крепостта със седемте кули, която се
издига на мястото на древния Акропол и от която се открива великолепна
гледка, опираща във връх Олимп. Но самата цитадела е полуразрушена и повечето
от къщите зад стените й са напуснати.
На едно възвишение над града е разположен манастирът „Чауш", който предлага хигиенични квартири на пътниците. Монасите му живеят в удобство, което донякъде е безчестно, понеже манастирът им бил оставен непокътнат и надарен с привилегии, защото един от предишните му обитатели предал близката крепост на турците. Сегашните калугери-гърци са от онзи сервилен тип, който настройва мнозина англичани срещу цялата раса. Нищо не може да бъде по-сладникаво от ласкателствата им за Англия, тъй като тогава се очакваше тя да прехвърли покровителството си от Турция върху Гърция.
Почти всички ценни вещи в манастира бяха подаръци от Русия. Ето защо беше необходимо да се даде някакво задоволително обяснение. Монасите казваха, че царят им ги е дал в замяна на неоценими реликви.
Например сервиз от сребърни прибори за причастие и една скъпа книга били получени в замяна на каната, от която Спасителят е пил на Тайната вечеря, или както казват други — от кладенеца в Самария. „Вижте — каза гъркът, — дадоха ни жалко злато срещу съкровища, които царствата не могат да купят. Получиха от нас мех, пълен с олио, а ни изпратиха в отговор една-единствена маслина." Накрая беше заявено, че „стига Англия да ни покровителствува, тя ще може да разчита на нашата вечна преданост".
Спускайки се от хълма, минахме през градското гробище. Франките си бяха осигурили гробове между турските и градските стени. От другата страна на турските гробове лежаха еврейските, тъй като евреите „бяха длъжни да погребват мъртвите си най-далече от града". Районът не е ограден и непрестанно е оскверняван от магарета и кучета. Преди известно време внезапен проливен дъжд измил пръстта от един античен саркофаг, който бил намерен от френския консул и изпратен в Париж.
Разглеждането на солунските старини ни отне два дни. Не можехме и да желаем по-любезно и по-неуморно чичероне от шотландския мисионер. (В „Наръчника" на Мъри има хубаво описание на Солун. Неговите старини, както и на Воден [31] и околностите му, бяха веднъж завинаги описани от полк. Лийк.) Почти на всяка улица и фонтан има фрагменти от цветен мрамор и статуи, а на Вардарската порта и на Константиновата арка все още могат да се видят триумфалните римски шествия. (Егнатиевият път (Via Egnatia), който векове наред е бил главната артерия, свързваща Рим с Константинопол, представлява голяма права улица, пресичаща града през центъра му от западната до източната му стена. Тази останка от римското величие с нейните триумфални арки все още съставлява отличителна черта на турския град. Пристаните от древната крепост обаче са порутени и пространството между дигата край морето и водата е загрозено от мръсни колиби. (Финли. Византийската империя, с. 317).) Сред по-важните интересни обекти бихме споменали църквите „Дванайсетте апостола", „Св. София" и „Св. Димитър", амвона, от който се предполага,че е изнасял проповеди свети Петър; така наречената Ротонда [32]; останките на една скулптура на бема [33] пред Ротондата и петте фигури, наречени от евреите —Incantades — магьосниците, които оформят Пропилейте [34] на Хиподрума. С изключение на последните две страни, които, макар че са разрушени, не са променени, всичко от езическия период е било повизантийчено, а всичко византийско — помохамеданчено. Така докато твърде много неща са оставили следи, които биха заинтересували антикваря, твърде малко е красотата, която би възхитила непрофесионалния пътешественик. Може би християнинът, разрушил класически храм, в опита си да му придаде кръстовидна форма е също дотолкова варварин, колкото и мюсюлманинът, превърнал църквата „Св. Димитър" в джамия, но последното постижение е довело до такива нелепи резултати, че не можем да се въздържим да не ги изброим.
Колони от драгоценен мрамор поддържат главния кораб на църквата, но турчинът ги е боядисал в зелено, а капителите им—в малинов и кремав цвят. Иконите и свещите е изхвърлил и вместо тях е провесил щраусови яйца, за да пазят от уроки, както и гирлянди от лампички, които през нощта са феерични, но през деня са плувнали в студено, кафяво масло. Олтарът също е изхвърлен, но някъде около мястото му стои амвонът на имама с неговата тясна стълбичка и подтискащ балдахин. Едно малко странично параклисче е очистено от божествените си атрибути и натъпкано със стари килимчета, боклук и инструменти; вместо всички останали гнусотии на неверниците се търпят гнусотиите на една колония от прилепи, които обитават покрива над една от арките и затрупват основите й с отвратителните си купчини. Що се отнася до името и надписа св. Димитър, те трябва да се търсят на един от праговете на църквата, макар че мъничката килия с гробницата му е на почит и се показва нарочно. Това отличие тя дължи на чудотворните мощи, които привличат тълпи от християнски поклонници и доставят редовен доход от бакшиши на мюсюлманския пазач.
Истинската забележителност на Солун обаче е неговото население — тази странна смесица от различни народности.
Терми [35] от древната история и Солун от посланията на св. Павел сега създават любопитната представа за град исторически гръцки, политически — турски, по географско разположение — български, и етнографски — еврейски [36] (Броят на солунските евреи се изчислява на четиридесет хиляди, но с обичайното си лукавство те са съумели да избягнат индивидуалното данъчно облагане и общината им подкупва турските чиновници, чието повърхностно преброяване ги определя на не повече от единайсет хиляди и петстотин.). От шестдесетте хиляди жители около четиридесет хиляди са евреи (По време :на Византия населението на Солун трябва да е възлизало на двеста и двадесет хиляди души. (Вж. Финли. Византийската империя , кн. II, гл. 1.)). Те са и най-заможните и почитани граждани. Както повечето евреи, те са дошли в Турция от Испания, когато били изгонени от Инквизицията. [37] За относителната търпимост, проявена от султана, те му се отплащат с това, че са добри поданици. Установилите се в Солун евреи са представителни, много от тях са кестеняви, а жените им — често изящни, дори красиви. С красотата си те превъзхождат гъркините, което днес не означава много, тъй като поне в Европа на съвременната гъркиня й липсват както женствеността и огънят на ориенталката, така и изтънчеността и благородството на западната дама.
Както в повечето други многобройни общини солунските евреи са разделени на три прослойки — висша, средна и низша. Най-изтъкнатите от тях засенчват изцяло с богатството и разкоша си християнските си съседи. Френският консул маркиз дьо..... ни каза, че в Солун за него и съпругата му не съществува подходяща общество. Всички най-богати хора са евреи. Ако дават вечеря, приятели и роднини взаимно си услужват със сребърни сервизи и украшения, така че великолепието е съкрушително. В отговор човек не може да ги приеме по никакъв начин, така че да не изглежда mesquin [38]. После, ако някой кани гости, еврейските дами идват така пременени, че европейките се чувствуват genees [39] при срещата си с тях: „on finirait par n'avoir que des Juives chez soi [40]. Мнението на френския консул беше потвърдено от една наша позната англичанка. Тя на драго сърце щеше да ни покаже някои от тези еврейски дами, които описваше като изискани и красиви, „но работата е, че лятната ми рокля още не е пристигнала от Лондон — заяви тя—и макар че вас, като пътешественички могат да ви извинят за обикновените дрехи, аз не бих се осмелила да се появя сред тях, ако не съм облечена по последната мода".
Средната прослойка на еврейството също е заможна, но не е толкова придирчива по въпросите на тоалета, така че нямаше пречка да направим посещения. Първото семейство, с което се запознахме, беше на един равин. То беше много по-интересно от другите, тъй като беше запазило остатъци от традиционните обичаи и облекло. Дъщерите му носеха муселинени рокли по европейски маниер, но дългите им коси се спущаха свободно надолу по гърбовете им. В деня на сватбата косите се отрязват и матроните носят малък тюрбан, завързан с черна кърпа, която минава под брадичката и се пристяга отгоре на главата. Самият равин се появи в някакво дълго широко палто, обточено и подплатено с кожа.
Лекарите в Солун са на различно мнение за целесъобразността от възприемане на „франкската" мода, така че ние се постарахме да узнаем разбиранията на този добър човек, чиито възгледи минаваха за либерални. Споменахме за евреите от Краков, за странното им облекло и за нежеланието им да го променят. „Да — рече равинът, — но в Полша евреите се обличат различно от нас и са много по-различни по характер. Ние тук сме дошли от Испания и в началото сме носили черно като испанците. Облеклото, което сега носим, е турско, а някои започват да подражават на франките." „В такъв случай — казахме ние — вие не свързвате някакво религиозно чувство с дрехите." „Всяка дреха — отговори уклончиво той — има религиозно значение в очите на хората, на които принадлежи." След това запита дали сме забелязали любопитните манта на жените. Те са ушити от червен плат, подплатени са с кожа и са обточени със злато. На главите си носят дълъг шал от бяла материя, използувана от турците за пешкири.
Равинът, който посетихме, е търговец и разговаряше на италиански. Той е и богат. Узнахме, че тук повечето от равините са състоятелни търговци, тъй като богатството е едно от необходимите условия за заемане на поста и поддържане на съпроводеното е него влияние. До голяма степен търговският им успех се дължи на способността им да се съюзяват и на желанието им да си помагат един на друг. В това те и техните братя надминават местните християни, които изглежда рядко. могат да се доверят един на друг или да работят заедно.
Друга отличителна черта на нашия равин е, че той притежава печатарска преса. На гърците подобна привилегия не е дадена, а напоследък е била отказана на един български книгопродавец [41]. Неговата молба е била подкрепена от английския консул, който смятал, че е твърде желателно славянското население от околността да получи книги на своя роден език. Естествено, като главен мотив за отказа било изтъкнато оправданието, че печатницата ще се използува за разпространяване на руски възвания, като че липсата на печатница в родината им не е именно причината, която и досега кара българите да доставят книгите си от Русия.
Следващия дом, който посетихме, беше на един замогващ се търговец на въглища — хубаво жилище, чисто и прохладно. Пристигнахме почти по пладне, така че домакинята и дъщерите й се наслаждаваха на следобедната си почивка. Те обаче така настойчиво ни молиха да останем, че ние седнахме търпеливо да ги чакаме. Затова пък имахме възможността да видим как слугинята пренася покрай нас през салона в стаята на господарките си горе три рокли и три cages [42]. След известно време, необходимо за обличането им, навън се появиха три елегантни, усмихващи се дами.
Докато чакахме, вниманието ни бе привлечено от взетите извънредни предпазни мерки за осигуряването на къщата срещу пожар. Причината за това е, че в събота евреите не докосват огън. Те не само че държат свещите си запалени от предишния ден и нееврейски слуги вършат необходимата работа, но и ако избухне пожар сред къщите им, по-скоро ще го оставят да бушува, отколкото да го потушат. Известни са случаи, когато еврейски слугини, чиито дрехи се подпалвали в събота, тичали горящи до най-близката християнска къща, за да им помогнат. Когато солунски евреин се обяви за „либерален", един от първите признаци е да запали пура в събота. Понякога равините се опитват да го вкарат отново в пътя, т. е. подкупват пашата да го вкара в затвора.
Друг еврейски обичай е казването на молитви за умрелите, като няколко са достатъчни за праведната душа, а за грешната са необходими повече. Ето защо, както би се сметнал за недостоен синът, пропуснал да се помоли за душата на баща си, така той трябва да внимава да не удължава много молитвите, за да не хвърли сянка върху бащината си личност.
Казаха ни, че много от по-бедните евреи са склонни да мислят, че сър Мозес Монтифиоре [43] скоро ще се окаже техният месия. Говореше се, че по-заможните не бързали толкова, „тъй като идването на месията би довело до изселването им в Обетованата земя, а понеже те са изключително търговски народ, нямат голямо желание да станат земевладелци в Юдея".
Голяма част от милостините и пожертвованията, събирани от шотландската църква за чуждестранните мисии, отива за изпращане на мисионери при източните евреи. Две от мисиите са настанени съответно в Солун и Битоля [44]. Благовидната им цел е обръщане в християнската вяра, но това е рядко явление. Дори новопокръстените не са надеждни. Например впоследствие научихме, че от двамата, които наскоро бяха успели да покръстят, единият се отрекъл, като разбрал, че мисията няма да изучи сина му за лекар.
В Солун има мисионерско училище; на занятията му присъствуват шейсет до седемдесет ученици — понякога се допускат и неевреи. Родителите изпращат децата си да получат безплатно образование, като специално уговарят да изучават френски, италиански и други необходими за търговския успех науки. Ако солунските евреи бяха толкова бедни, че да не могат да издържат училища за общината си, подобна възможност би могла да бъде добре използувана от мисионерите. Но дори и тогава може да се запита дали добрите шотландци биха се съгласили да получават срещу събраните от тях средства сравнително незначителни резултати, ако не смятаме обучаването на младите израилтяни в области, които ще ги подпомогнат в търговията им.
Няма да опитваме да описваме турските обитатели на Солун, тъй като се случи така, че не можахме да ги видим. След еврейската следваща по интерес е гръцката община. Въпреки че не може да съперничи до брой или богатство на евреите, срещат се и заможни търговци, които, докато бяхме там, строяха красиви къщи. Освен това съществуват и семейства, които поколения наред са сключвали вътрешни бракове и са чисти гърци, но въпреки това претендират да имат западен произход и се радват на покровителството на чужди държави. Това ги предпазва от намесата на турците и им дава големи предимства в търговията. Понякога правото на подобна защита е твърде съмнително и ако европейският представител няма нищо против „бакшиша", могат да последват големи злоупотреби.
Смаяни научихме, че така наречените английски поданици се унижават да събират данъци вместо турците. Защото „човек не може да носи огън в пазвата си и да не си изгори дрехите". Разказаха ни как действува системата. От все сърце се надяваме, че подробностите са преувеличени. Някакви франкиски търговци се заловили да събират данъка за свинете. Като чули, че селяните-християни от едно село били заподозрени в укриването на прасета, посетили пашата с молба да хвърли в затвора, където по това време върлувал тифус, петима от първенците. От петимата четирима се заразили и умрели.
В Солун, както и на някои други места в Турция, сред гърците преобладава отвратителният обичай да изваждат телата на погребаните след едногодишен престой в гроба, за да видят дали са изгнили. Един местен жител, който често присъствувал на подобни сцени, ни ги описа: и ужасяващото любопитство, и суеверният страх, и страшната гледка, и още по-страшната воня, от която много от жените повръщали. Смятало се за лош знак, ако тялото е запазено. В такъв случай следвало да се прочетат молитви, за които естествено се плаща на свещеника. След това трупът се погребва за още една година. Ако не се разложи, церемонията може да се повтори три пъти. Традицията, специално в това отношение, е толкова тиранична, че заможни образовани майки, живеещи в контакт с европейци, се чувствуват задължени да изравят децата си от гроба. Научихме и за един случай, при който страданието било още по-голямо, тъй като намерили телцето в състояние, което според роднините и съседите показвало, че душата му е в ада.
След тези мрачни разкрития преминаваме към един анекдот за покойния султан Абдул Меджид [45]. Като пристигнал в Солун, той бил поканен да посети градинатанна богатия господин Джон..... Разхождайки се известно време в нея, той пожелал да види „търговеца Джек". Търговецът се появил и с нисък поклон произнесъл следния ориенталски поздрав: „Когато разкрасявах тази градина и садях тези цветя, аз се осмелявах да се надявам, че един ден тя ще има честта да бъде посетена от ваше величество." С внушителна откровеност султанът отговорил: „Днес господ отвърна на молбата ти."
След като завършихме разглеждането на града и посещенията, оставаше само да погледнем дали има нещо хубаво из магазините и да се подготвим за пътуването във вътрешността на страната. След цариградския солунският пазар е най-добрият и далеч превъзхожда най-добрите във вътрешността на страната — имаме предвид одринския и сараевския. (Наречен от турците Босна сарай или Дворецът на Босна. Това име славяните са превърнали в Сараево.)
В Атина видяхме рокля, ушита от солунски копринен газ — материя, много по-здрава и по-различна от френската gaze-de-soie, [46] отколкото газа от Бруса. [47] Ето защо най-напред търсихме плата, а след това и сребърни панделки за обшиване. Загубихме много време за събиране на достатъчно парчета, по няколко ярда всяко, за да се снабдим с количеството, необходимо за една рокля. Причината е, че коприната се изработва но домовете на парчета, всяко от които е предназначено за ушиването на една риза.
Видяхме шивачи, които създаваха разкошни бродерии. В много магазини висяха продълговати вързопчета от нещо, което приличаше на позлатена слама, използувано да се вплита в къдрите на невестите. В Солун ни изработиха покривало за сандък. Нашият драгоманин повери поръчката на евреи. Едва влезли в коридора, бяхме изненадани от вида на двама почти патриарси, сякаш току-що излезли от стара илюстрована библия. Патриарсите седяха на пода с големия сандък между тях; босите им крака се подаваха от двете му страни, а в ръцете си държаха дълго парче зебло, от което имаха намерение да направят покривалото и което увиваха дълго около сандъка, за да вземат размерите му.
[Previous] [Next]
[Back to Main Page]
30. Дж. Финли (1799—1875) — английски историк, филелин, участник във войната за независимост на Гърция, автор на седемтомна история на Гърция.
31. Воден — сега град Едеса, в Гърция.
32. Ротонда — самостоятелно здание с кръгла форма. Ротондата в Солун е здание, първоначално вероятно с култово предназначение, което в края на IV или началото на VI век е превърнато в църква.
33. Бема — в църковната архитектура мястото в базиликата, където е олтарът. Обикновено е покрито с полукубе.
34. Пропилей — мястото за влизане в култова сграда. Обикновено представлява портал от една или повече колонади както вътре, така и вън от истинската врата.
35. Терми — името на едно от градчетата, съществували през VI—V век преди н. е. на мястото на сегашния Солун.
36. Макар точният брой на еврейското население в Солун все още да не е установен, по-голямата част от авторите, както и консулските донесения говорят, че от XVI век до Балканските войни евреите са били преобладаващата част от населението на града. Вж. Crawfurd Price, The Balkan Cockpit. The Political amd Military Story of the balkan Wars in macedonia. L., 1915. Вж. Н. Тодоров. Балканският град XV—XIX век. С., 1972 г. От друга страна, съвременните гръцки автори предявяват претенции да докажат по-малкия брой на евреите в сравнение с броя на гърците. Вж. A. Vacalopoulos. A History of Thessaloniki. Thessaloniki 1963.
37. В действителност първите евреи идват в Солун още през IV—III век преди н. е.
40. On finirait par n'avoir que des Juives chez soi — фр. — в крайна сметка у нас ще останат да идват само евреи.
41. Може би става дума за печатницата на Киряк Държилов. Вж. Ст. К у т и н ч е в. Печатарството в България до Освобождението. С.. 1920, с. 88.
42. Cage фр.- — кутия за шапки.
43. Мозес Монтифиоре (1784—1885) — английски търговец и политически деец, евреин по произход. През тридесеттегодини на XIX век издига идеята за преселване на евреите обратно в Палестина.
44. Авторките употребяват гръцката форма — Монастир.
45. Абдул Меджид (1823—1861) — турски султан (1839— 1861), син на Махмуд II. По време на неговото управлениесa издадени Гюлханският хатишериф и Хатихумаюнът, предоставящи известни права на християните в империята.