Пътувания из славянските провинции на Европейска Турция, Д Макензи & А. Ърби

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

ГРАДЪТ НА ЮСТИНИАН

След като се добрахме до Велес, въпросът беше как отново да се измъкнем. Навехналият крака си кон не беше наранен сериозно, но за известно време не можеше да се използува. Коларят искаше да го почакаме във Велес, докато се върне в Битоля и вземе друг. Но за това и дума не можеше да става, така че ние му платихме бакшиша, дадохме му обяснително писмо за консула в Битоля, а друго със същото съдържание изпратихме по турската поща.

И сега без колата как щяхме да продължим? Яздейки? Но пътят за Скопие минаваше през знойна равнина. Освен това се чувствувахме твърде слаби и болни, за да яздим по цял ден. В каруца, теглена от биволи, както е обичаят в страната? Но биволите се движат три пъти по-бавно от най-бавните коне и могат да пътуват само няколко часа по хладина. При тази дилема при нас дойде драгоманинът ни с предложение, дошло от стопанина на къщата. Така, както ни го изложи, то звучеше твърде странно. „Чуйте да ви обясня как турците превозват жените си от едно място на друго каза той. Самите те пътуват така, когато са болни, защото тук никой не се вози на кола. Превозното средство, което ви предлагам, представлява „малка стая" с врата и прозорци, направена от дърво. Тя се завързва върху пръти. Отпред и отзад между тези пръти вървят конете, за да носят стаичката, а мъжете вървят от двете й страни, за да я крепят. Турците наричат това тактараван." (Пишем я така, както я чухме, може би не е съвсем вярно.) С други думи, това не беше нищо друго освен покрита носилка и както се оказа доста груба. Стените й не бяха тапицирани, нямаше седалки и все пак не беше достатъчно дълга, за да се легне в нея. Нещо повече, тя бе твърде тясна, за да седим удобно една до друга, а във всяко друго положение някоя от нас рискуваше да разбие вратата. Подпиращите пръти бяха привързани: към дървените седла на конете, ала по най-груб начин, с лошо направени възли, които постоянно се развързваха, така че „picola camera" ту се поваляше на едната страна, ту на другата. Неколцината мъже, които се грижеха за носилката, не обръщаха внимание на равновесието й. Ако не беше нашият гавазин, чиято придирчивост и любов към разтакаването в този случай ни свърши добра работа, на няколко пъти щяха да ни преобърнат. Избягнахме горещото слънце, което биеше по ниския тъмен покрив, като заковахме няколко чаршафа върху него, така че да се получи бяла драперия. Разбира се, опитът да видим страната, пропътувана по такъв начин, остана напразен и пейзажът между Велес и Скопие ще остане неописан.

По пладне спряхме в Каплан хан и докато бяхме там, усетихме, че времето се променя. Кираджиите предсказаха, че на сутринта ще има гръмотевична буря. Отново потеглихме в тактаравана, като наредихме да се оседлаят конете ни и да ги водят покрай колата, Скоро с намаляването на горещината и със свечеряването започнахме да се страхуваме, че ще закъснеем за Скопие, и загубихме търпение от бавното движение на носилката. Слязохме и се намерихме в пустинна равнина, оградена от ниски хълмове. Над главите нисиво небе, пламнало от огнения залез, в далечинатакрепостта на Скопие. Усещането на необичайна хладина бе много приятно, но едва ли по-освежително, отколкото освобождаването на нашите измъчени крайници. Дотогава обикновено щадяхме конете си, тъй като се опасявахме да не ги изтощим с бързо препускане, но близостта на нощната им квартира и сравнително лекия терен бяха извинение за галопа, който си позволихме. И така ние се отделихме и към края на този ден завършихме пътешествието си в далеч по-добро настроение и далеч по-малко изморени, отколкото се опасявахме при тръгването си от Велес.

От прозорчето на тактаравана гледахме за село Таор, отъждествявано от Хан с Таурезиум родното място на император Юстиниан. След като пристигнахме в Скопие и се настанихме удобно в чистата къща на един цинцарин-търговец, извадихме книгите си и проучихме всичко, което успяхме да намерим за императора и неговото детство. Готите, които от началото до края са били кръстници на толкова много постижения и велики личности от славяните, дълго време били смятани за сънародници на Юстиниан. Смятало се, че и истинското му име произхожда от готска дума. За щастие филологията спомогна за опровергаването на това твърдение. На „Управда" вече не е необходимо да се деформира, за да влезе в калъпа на Aufrichtig", а му е разрешено да бъде истинският славянски еквивалент на името Юстиниан. Дори името на бащата на императора Исток, сега се отдава на славянския му произход. Любопитно е и съвпадението, че известният византийски император от славянски произход е в същото време императорът, известен със съставяното на кодекс от закони, тъй като в ранната история на всички славянски народи царят-законодател е имал по-висока репутация от царя-предводител във война или завоевател. Дали той ще е бохемецът Крок или кралица Либуша, полският Кракус, словашкият Святополк, сръбският Душан, или но-близо до наши дни Петър Велики от Русия и св. Петър владиката на Черна гора, [127] възхищението е насочено предимно към реформатора и законодателя, докато войнственият характер остава на втори план.

Юстиниан показал почитта си към родното си място, като накарал да бъде изградена защитна стена във формата на квадрат с четири кули вид укрепление, наречено тетрапиргос. Също така построил и възстановил градовете и селата в областта и особено град Скопие. След като го обновил и разкрасил, дал му името Юстиниания прима и го направил седалище на архиепископа на Илирия. Градът си останал архиепископски център, докато Самуил цар на България, установил резиденцията си в Охрид и прехвърлил там архиеписконския престол. Тогава изглежда името Юстиниания прима, което било отъждествявано с епархията на архиепископа, било прехвърлено на новата столица. (Духовните глави на охридската ариепископия се подпис вали като архиепископи на Юстиниания прима и Охрид. Охрид е древната Лихнида.) Прокопий [128] казва, че е трудно дасе опишат църквите, величествените къщи, .колонните зали, пазарите и фонтаните, с които било украсено Скопие в дните си като Юстиниания прима. С помощта на акведукт [129] градът бил добре снабден с вода. Процъфтяването му било така солидно, че за дълго градът продължил да бъде един от най-хубавите и богати селища в тази част на света. По време на сръбското управление той процъфтявал под името Скопие като свободен град с голям ежегоден панаир. Образци от монетите му могат да се видят в Белградския музей.

През 1347 г. [130] в Скопие се състоял онзи голям сръбски събор или парламент, на който Стефан Душан бил провъзгласен за цар и бил оповестен кодексът от закони, който носи неговото име. Пак тук архиепископът на Сърбия бил въздигнат в ранг на патриарх.

Тъй като последният сръбски цар се защищавал срещу турците на Косово поле, на север от Скопие, този град станал една от първите плячки на завоевателите. Даже някои предания разказват, че градът се предал без бой, като част от наследството на Крали Марко. Сигурно е, че в годината на битката на Косово поле султан Баязид изпратил турски заселници в Скопие, така че градът трябва да е паднал под пряко турско управление дълго преди другите части на сръбското царство. Пагубното влияние на колонистите му се отразило, макар и отначало бавно. Те построили джамии. Един пътешественик го описва през 1686 г. като все още процъфтяващ град. Дори през миналия век дубровнишки и венециански търговци често го посещавали и имената им са изписани върху колоните на главния хан. Но Дубровник вече не е свободен Скопие е западащо и бедно селище, а жителите му боледуват поради нездрави изпарения на непресушените блата. Още по-тъжна е съдбата, сполетяла Ново бърдо, град на два дни път северно от Скопие, чиито монети също видяхме в Белград. В дните на сръбското царство Ново бърдо [131] било прочуто с богатите си сребърни мини и го наричали „майка на градовете". Майор Зах, който го посетил през 1858 г., заварил само шестнайсет къщи, от които една християнска и петнайсет мюсюлмански. Мюсюлманите, потомци на азиатските заселници, казват, че някога градът имал шест хиляди къщи. Християните на свой ред твърдят, че това е само половината от истинския им брой. Една от причините за упадъка може да бъде проследена в околността, където има развалини на някакво укрепление, доскоро резиденция на наследствен управител. Подобни управители били необуздани албански главатари, които по време на размириците в Турската империя сменили планините си за плячкосването на сръбските градове и накрая самите те загинали в бунтове срещу султана.

В Скопие заварихме квартирата си, приготвена в къщата на един цинцарин-търговец, който живееше в най-приятната част на града, а именно на бреговете на река Вардар. Нашият домакин беше стар мърморко, който учуди слугите ни с изключителната си стиснатост, която въпреки значителните му богатства, проявяваше по отношение на собствената си храна. В деня на заминаването ни един по-млад мъж и хубавичка на вид млада жена в богат костюм влязоха в градината. Оказа се, че на този ден е семейният празник. Изглежда младите бяха готови за разговор, но присъствието на сърдития домовладика свърза езиците ни.

Пословичният нездрав климат на Скопие ни караше да се страхуваме да не се разболеем от треска по време на престоя си. Този път промяната на времето ни спаси, макар че нашият гавазин беше постоянно неразположен и имаше сивосинкав цвят на лицето. За да не се подлагаме на излишни рискове, бяхме решили да останем само един ден и след това да минем през прохода Качаник [132] за манастира Грачаница и град Прищина в Косово поле. Но каймакаминът на Скопие прати да ни увещаят да останем два дни, тъй като толкова бързо не можел да ни снабди с кола за. пътя до Грачаница. Приехме предложението му и решихме втората вечер да посветим на посещение на замъка.

Цитаделата на Скопие се издига върху ниска платформа от скали, които трябва да са били укрепени от далечни времена. Всъщност ни казаха, че не е трябвало да ни позволяват да влезем в крепостта на коне, но се страхували, че ако ни помолят да слезем, ние, непознавайки обичаите, ще се обидим. Вътре в крепостта намерихме неколцина жалки на вид турски артилеристи. Цялото място изглеждаше изоставено и тъжно. Тук доскоро живеел каймакаминът, но сараят му изгорял и той се преместил в града. Почернелите стени на напуснатото жилище съвсем не допринасяха за красотата на цитаделата.

Като се изкачвахме по стълбата, изсечена в стената към назъбения й край, се наслаждавахме на необикновената, макар и не хубава гледка към безлесната равнина и ниските хълмове.

На североизток равнината на Скопие опира о ниска планинска верига, наричана от турците Карадаг, или Черната планина, а от славяните „Българска Черна гора". [133] Заптиетата ни казаха, че тези възвишения били населени частично от албанци и частично от българи. На север лежат паралелните вериги на Шар планина. В нея са изворите на река Вардар, която тече през равнината на Скопие. Част от равнината е засята с оризища, а източната й половина е заета от блатисто езеро, което според Хан е „един час" дълго и толкова широко. То може да се пресуши лесно, но тъй като не е пресушено, Скопие е жертва на заразни маларии. От позицията ни на цитаделата можехме да проследим двата главни пътя, или по-скоро главни пътеки, пресичащи града. Този, по който пътувахме, води от Македония за Стара Сърбия и Босна, другият - от изток на запад, минава през един проход на Шар планина за Призрен и свързва Тракия и Северна България с Албания и Адриатическо море.

Единствената красива постройка, която забелязахме, беше една джамия с особено внушително минаре. Водачът ни каза, че тя е на „четиристотин години", като имаше предвид, че е толкова стара, колкото може да бъде тук една джамия, защото четиристотин години е приблизително срокът, откогато мюсюлманите владеят славянските земи. Да се каже, че някоя постройка е на „четиристотин години", означава, че е издигната от първите завоеватели. Да се каже, че е на „повече от четиристотин години", е многозначителен начин да се намекне, че е от християнски времена. „В наше време не строят красиви джамиидобави заптието освен жалки малки варосани постройки."

На следващия ден посетихме едно славянско училище, като нашият домакин ни увери, че в града няма гръцко. В тази насока проследихме гръко-цинцарското влияние до самата му точка на изчезване. Докато в Битоля цинцарите имаха училища и им се удаваше да ги удържат от настъплението на българите, в Прилеп имаха само едно училище, а българитедве. Единственото им училище във Велес е много по-малко от славянските, а в Скопие въобще нямат училище. Скопие в действителност е точката, където българският елемент се среща със сръбския, а в сръбски области нито гърците, нито цинцарите могат да се надяват да изместят славяните с прекомерните си претенции. Изглежда, че гордостта на гърците с историческото им минало и очакванията един ден да възстановят империята си им дават енергия да противостоят на българите, но не и на гордостта с историческото минало и определените амбиции на сърбите. Най-заможните граждани в Скопие са цинцарските търговци, но християнският учител е сърбин и в неговата светая светих намерихме изображения на старите сръбски царе и на героите, които преуспявали в дните, когато Скопие е било център на Сръбския събор.

В Скопие има три славянски училища двете имат общо шейсет ученици, а третото, което е по-голямо сто. Християните, очевидно, без да им пречат, са построили голяма църква. Тези свободи дължат вероятно на обстоятелството, че по едно време Скопие е бил консулски град. В областта между Скопие и Ниш има места, където християните, вече получили султански ферман с разрешение за строеж на църква, са виждали по два пъти недовършеното здание да бъде изравнявано със земята от мюсюлманските им съседи и едвам на третия път, след разходи на труд и пари, са смогвали да го довършат. Ако подобна история беше свързана с църквата на Скопие, вероятно щяхме да я научим, но дори епископът-грък не се оплака от нищо. По време на посещението ни той отсъствуваше и вероятно заместникът му четеше службата на какъвто език искаше паството му.

Докато бяхме в скопското училище, там пристигна един търговец, който гореше от желание да ни види, тъй като, както ни каза, предишната година бил чул за нас в Босна Сарай. Той търгуваше с този град и ни осведоми, че карал затам памук от Сяр и тютюн от Прилеп. По-нататък ни разказа, че баща му бил черногорец, пропъден от планините, защото престъпил законите, че той самият направил състояние като пътуващ търговец и се установил в Скопие. Като имахме предвид опита, който е натрупал в различни части на страната, го запитахме дали босненските или албанските мюсюлмани се държат по-добре с раята. Отговори ни, че най-жестоки, ненатисни и разюздани мюсюлмани в Турция са албанците от Ипек, Дяково, Призрен, Прищина и мохамеданите в околността на Прилеп. Босненските мюсюлмани са много тиранични, но в края на краищата това е „само защото са мюсюлмани". Те говорят на нашия език, докато албанците и османлиите, които не говорят нашия език, са наши врагове, независимо дали са мюсюлмани или не." Попитахме го дали намира, че албанците се придържат към обещанията си, когато дават дума за закрила и мир. „И най-свирепият арнаутин, [134] ако даде своята дума „беса" (мир) на най-бедния селянин, той ще държи на нея; но бошнаците нямат подобен навик и едва ли смятат за свещено обещанието, дадено на християнин."

Според сведенията на един пътуващ монах, автор на интересния „Дечански първенец", в околностите на Скопие има две подходящи за „експедиции" места по бреговете на Вардар. Едното са разрушените църква и манастир Лешок, а другото руините на стария замък в Просек, с който се свързва следната легенда. Стрез, член на българското царско семейство, се скарал с роднините си и потърсил убежище при сръбския крал Стефан. Стефан се отнесъл радушно с него и му дал да управлява областта между Призрен и Скопие, сега наричана Горен и Долен Полог. Но Стрез подтискал жестоко поданиците си и ги хвърлял в реката от моста, чиято останки все още личат. Стефан напразно протестирал. Накрая той изпратил чичо си свети Сава, да сгълчи своенравния гост. Стреза не само отказал да се промени, но и започнал да прави опити да се помири с роднините си, като прехвърли тази област под властта на България. Но една. нощ, докато кроял тази измяна, сънувал ужасен сън. Събудил се с вик: „Свети Сава ме убива!" От този удар вече не се оправил и скоро починал.
 

* * *
 
Ако допуснем, че някой читател е имал търпение да ни следи от Егейско море по обиколния маршрут през Южна България... време е да му кажем довиждане. Трябва да сме доволни при мисълта, че бележките ни за тези страни могат да привлекат вниманието към тези области на художника или историка, научния изследовател или пионера на търговията. Преди всичко обаче бихме желали да видим насочени насам усилията на работниците за нравствено усъвършенствуване; като онези, които започнаха работа в Централна и Северна България и съществено подпомогнаха образованието на жените в съвременна Гърция. Мъдрите и либерални мисионерски дейци на народното образование, стига да се задоволят с напредъка на християнската цивилизация в нейния най-благороден и чист смисъл, а не да търсят успеха на определена секта, могат да осигурят обучението, което е най-необходимо за тези южнославянски християни, все още живеещи под мюсюлманска власт. Те не само могат да отнесат на тези хора просвещение и книги на майчиния им език, който единствен има достъп до душата им. Те ще предложат на едно общество, покварено от тиранията, примера на смел, правдив и безкористен живот. Те ще провъзгласят в една страна, разделена пряко волята си, плодовете на истинския християнски дух, лозунга „Мир и доброжелателство за хората".

[Previous]
[Back to Main Page]


127. Крок — един от първите чешки князе; Либуша — негова дъщеря; Святополк — княз на Великоморавия от рода на Моймировичите (870—894); Петър — виж бел. 117.

128. Прокопий — византийски писател, автор на история за времето на император Юстиниан.

129. Акведуктводопровод.

130. В действителност през 1345 г.

131. Ново бърдо — град, сега в Социалистическа автономна област Косово, Югославия.

132. Качаник — проход между планините Шар и Черна гора.

133. Карадаг — Българска Черна гора —ниска планина на север от Скопие, сега в Югославия.

134. Арнаутин — албанец.