Административна уредба и управление на Западна Тракия
1.
- Изтегляне на българските военни и граждански власти от Западна Тракия (юли 1913). Обявяване на Автономно управление в Гюмюрджина (16 август 1913)
- Българо-турско преговори. Цариградския мирен договор (29 септември 1913)
- Български отстъпки
- Завземане на Западна Тракия (октомври 1913). Престъпления от оттеглящи се башибозушки шайки
- Правителствен манифест към жителите на освободените земи (16 октомври 1913)
Междусъюзническата война, прераснала във
война на всички балкански държави срещу България, донесе на българския
народ първия национален погром. Сърбия и Гърция окупираха нови райони от
Македония. Румъния заграби Южна Добруджа. Турските войски, както вече изяснихме,
реокупираха Източна Тракия. Въпреки заявлението на Високата порта, че интересите
на Турция не отиват по-далече от Марица, нейните въоръжени сили се подготвяха
да нахлуят и в Западна Тракия. Някои части дори заеха Софлу, Димотика и
Свиленград „по стратегически съображения”, с цел да осигурели Одрин от
евентуално нападение на българската армия. В турската преса се водеше широка
националистическа кампания. Публикуваха се неверни сведения за някакви
български зверства, за масови убийства на турски военнопленници и на мюсюлмани
в освободените от българските войски земи. Турските управляващи среди твърдяха,
в случая небезоснователно, че гърците и турците в Западна Тракия молели
най-настойчиво турските войски да заемат техните селища. Високата порта
нямала аспирации към тези земи, но щяла да ги окупира временно, за да защитяла
местното небългарско население от кланета. [1]
При тези условия към средата на юли 1913 г. от Западна Тракия започнаха да се изтеглят българските военни и граждански власти. На 11 с. м. кметът на Гюмюрджина Атанасов, повика първен-
61
ците от всички народности и им съобщи, че българските власти временно отстъпват по висша заповед, но че ще се спрат в подножието на близките възвишения, където щяла да заеме позиция и войската. Във връзка с тези събития проф. Л. Милетич пише: „Оттеглянето на българската администрация още същия ден заприличало на същинско бягство: всеки бързал да изпревари другите.” [2]
На 12 юли българските войски, които наброяваха едва 3—4000 души, съставени от Седма погранична дружина и опълчение, се оттеглиха по пътя за Мастънлъ (Момчилград) и се спряха на Маказа, отстоящ на около 25 км северно от Гюмюрджина. Като се възползуваха от тяхното прибързано отстъпление на 13 юли турците в Гюмюрджина и около града се разбунтуваха. Положението се усложни още повече, когато на 18 с. м. от Порто Лагос пристигнаха две роти гръцки моряци. Войски на Гърция бяха вече заели Ксанти и Дедеагач. В тази обстановка се намираше Западна Тракия, когато на 18 юли 1913 г. в Букурещ беше подписан мирният договор, по силата на който областта оставаше в пределите на България.
Гръцките и турските първенци търсеха изход от новото положение. За тях беше ясно, че завръщането на българските войски ще ги постави в критично положение. Гърците подстрекаваха турското население да образува въоръжени чети, снабдяваха го с оръжие и боеприпаси. Те втълпяваха на техните водачи да настояват пред турското правителство да изпрати войски в Западна Тракия и да провъзгласят автономия на областта. [3]
Автономното управление в Гюмюрджина бе обявено на 16 август под название „Временно тракийско правителство” (Гърби тракне хукюмати). Наскоро то взе друго официално име: „Независимо западнотракийско правителство” (Гърби тракие мюстекил хукюмати). В Дедеагач автономията беше провъзгласена значително по-късно, чак на 18 септември, когато оттам се изтеглиха гръцките войски и предадоха града в ръцете на турците.
„Временното тракийско правителство” се огла-
62
вяваше от Хафуз Сали, помохамеданчен българин. Той стоеше начело на един съвет, между членовете на който имаше и по един грък и евреин. Действителен господар на населението в административно отношение обаче беше Реуф Ефенди, който стоеше начело на извънреден съд, действуващ по съкратена процедура. Първостепенна грижа на новото управление в Гюмюрджина беше да се организира въоръжела милиция. За целта всички мюсюлмани, годни да носят оръжие, се призоваваха да се явят и служат като войници. Онези, които отказваха, особено ако те бяха българомохамедани, облагаха с военен данък в размер до 50 лири. Само в Гюмюрджина бяха събрани между 4 и 5000 души. Те имаха на въоръжение пушки от различен калибър, част от които им предоставиха гърците по жп линията през Овчилар и пристанището Порто Лагос. Военни инструктори (около 200 души), оръжие и боеприпаси идваха предимно от Одрин. За главнокомандуващ на милицията беше назначен Сюлейман бей, генералщабен офицер и близък сътрудник на един от младотурските водачи Енвер бей. Начело на управлението по градовете стояха коменданти, предимно първенци дерибеи от местните жители: в Гюмюрджина — Джафер Ефенди, бивш ходжа на медресето (духовно училище) в Кавала; в Ксанти (Скеча) — Халит Ефенди, бивш началник на вакъфите в Гюмюрджинско, фанатик и краен българомразец и т. н. [4]
Високата порта се опитваше да представи автономното управление като „независимо народно революционно движение”, възникнало на местна почва, въпреки че то беше подготвено от агенти на младотурския комитет в Цариград. Неслучайно по-късно Джемал бей, министър на вътрешните работи в Цариград, се хвалеше, че бил „създател на това движение”. [5]
Тъй наречената „Гюмюрджинска автономна република” просъществува само около два месеца, но те бяха напълно достатъчни за разорението на българското население и за кървава разправа с него. Всички български села в Западна Тракия бяха разрушени и опожарени, а хиляди невинни
63
мирни жители — мъже, жени, деца и старци жестоко избити. [6]
Както отбелязахме, на турското автономно движение в Западна Тракия не беше съдено да просъществува дълго. Сериозни обстоятелства наложиха на България и Турция да търсят пътища една към друга. Македония, която до Балканската война заемаше определящо място в българската външна политика, беше окупирана в по-голямата си част от сръбски и гръцки войски. Тя престана да бъде проблем в българо-турските отношения. Напротив, желанието на българското правителство да я освободи от новите й подтисници, му налагаше да търси съюза на Високата порта. От друга страна, за турското правителство на първи план излезе конфликтът му с Гърция за островите из Егейско море. Противоречията между България и Турция, след като последната си беше възстановила контролът в Одринската крепост и въобще върху цяла Източна Тракия, имаха второстепенно значение. Не бива да се пренебрегват и симпатиите, които взаимно таяха либералите в София и младотурците в Цариград по отношение на Германия. Правителството на Радославов беше повикано на власт от цар Фердинанд на 4 юли 1913 г. т. е., в разгара на Междусъюзническата война. То представляваше коалиция от Либералната, Народно-либералната и Младолибералната партия. Тази политическа концентрация имаше германофилска ориентация в своята външна политика. Очевидно чрез нея, Фердинанд желаеше да спечели благоволението на централните сили и да получи тяхната подкрепа срещу бившите съюзници на България в Балканската война. При такива настроения и на тази основа между България и Турция започваха преговори, които с малки прекъсвания се водеха в продължение на две години. Териториалните въпроси тук постоянно се преплитаха с проблема за техния бъдещ съюз. [7]
Първите резултати от започнатите преговори изкристализираха в Цариградския мирен договор, подписан на 29 септември 1913 г. С него бяха дооформени резултатите от Втората балканска
64
(Междусъюзническа) война. Младотурците се съгласиха да върнат на България Западна Тракия. Поради изложените съображения, направената отстъпка не може да се приеме просто като един „бакшиш за храбрата българска армия”, [8] както казва Талаат бей на генерал Савов, а тънка политическа сметка, която преследваше много по-далечни цели. Но и след подписването на мира, турците продължаваха да контролират районите между Марица и Места и не бързаха да се изтеглят оттам. И така, мирът а Турция беше подписан, но преговорите за уточняване условията, при които да стане връщането на Западна Тракия продължаваха. Българските делегати ген. Савов, Григор Начович и Андрей Тошев изясняваха в Цариград последните подробности. [9] Част от условията за реокупацията на Западна Тракия от българските войски бяха посочени в Цариградския мирен договор. По силата на неговия чл. 6, правителството на България пое задължение да даде амнистия за всички извършени политически престъпления. Високата порта направи всичко зависещо от нея, за да запази от справедливо възмездие водачите на т. нар. Гюмюрджинска автономна република, които бяха изцапали ръцете си с кръвта на хиляди невинни българи. На мохамеданите се даде възможност да запазят своето турско поданство в срок от четири години. Ако пожелаеха през това време да напуснат страната, те можеха да изнесат цялата си движима собственост без всякакви митнически налози. Онези мюсюлмани, които биха пожелали да се изселят в Турция, съхраняваха правата си и върху недвижимите имоти и можеха да ги управляват чрез трети лица. Подлежащите на военна служба се освобождаваха от армията до изтичане на въпросите четири години (чл. 7). [10]
Освен посочените в договора, от българска страна бяха допуснати и други уговорки и отстъпки, които запазваха, големи привилегии за мюсюлманите. Правителството на България пое ангажимент да назначи за окръжен управител в Гюмюрджина турчин, български поданик. [11] В Западна Тракия имаше укрито огромно количество оръ-
65
жие, внесено от Турция по време на т. нар. автономно управление. [12] С него беше въоръжена голяма част от мъжкото мюсюлманско население. Турците си осигуриха свобода на действие по този важен въпрос. След настаняването на българските войски в областта, трябваше да се поиска от общинските кметове да го „съберат и съсредоточат в околийските центрове под охраната на местната милиция”. [13] Така събраните пушки, щяха да служат на мюсюлманските комитети за организиране и изпращане на чети в Македония. [14] От българските военни власти, на които предстоеше да се настанят в Западна Тракия, се искаше да бъдат „внимателни и хуманни в своите обноски към населението, първенците и бившите офицери”. [15] Ан. Тошев български пълномощен министър в Турция, категорично настояваше от Цариград: „За войските нищо да не се взема по реквизиция, а всичко да се плаща. Войските в никой случай да не се разполагат на квартири. Там, гдето няма такива, да се строят бараки. Да се забрани безусловно да се вземат за каквито и да било цели здания на турски училища. . . Уместно ще бъде още от сега да се пристъпи към отварянето на местните селски турски и български училища. . .” [16].
Турция се възползува от тежкото международно положение на България и успя да й наложи отстъпки, каквито при нормални условия не би приело никое правителство. Срещу фалшивите обещания на младотурците да разрешат на българските бежанци от Източна Тракия да се завърнат по родните си пепелища, мюсюлманите на запад от Марица получиха такива привилегии, чието изпълнение можеше сериозно да урони престижа на българските власти и да постави под съмнение пълния суверенитет на България над Западна Тракия. В София разбираха размера на направените отстъпки, но бяха готови на всичко, за да заемат българските войски отново егейското крайбрежие. Българското правителство очевидно нямаше намерение да изпълни всички поети ангажименти, още повече, че най-важните от тях не фигурираха в договора. В същото време
66
то не можеше напълно да ги отхвърли, защото разчиташе на Турция и нейните покровители от Берлин и Виена при провеждане на бъдещата си политика по Македонския въпрос. Така още през есента на 1913 г., в Цариград се сложи началото на нова политика, която последователно, стъпка по стъпка, щеше да отведе България в лагера на централните сили.
Повторното освобождение на Западна Тракия и заемането на отстъпените от турците райони на изток от Марица, започна в началото на октомври 1913 г. Правителството на В. Радославов скри от българската общественост истинските причини за това закъсняло изпълнение, условията на Букурещкия мирен договор. То публично заяви, че желаело да се избегне излишното проливане на кръв, защото едни нови въоръжени стълкновения щели да се отразят „твърде зле върху болшинството от населението в Западна Тракия.” [17]
За определяне на новата граница между Турция и България в района на Странджа, министърът на войната ген. Кл. Бояджиев, назначи комисия под ръководството на началник щаба на Трета балканска дивизия полковник Бурмов. На 4 октомври тя се срещна с турски представители и уточни последните подробности. През следващите 7—8 дни бяха заети градовете Мустафа паша (Свиленград), Малко Търново и Василико (Мичурин) заедно с техните околности. [18]
Навлизането на българските войски в Западна Тракия трябваше да започне на 3 октомври. То беше отложено, по искане на гюмюрджинските първенци с три дни, с цел да се избегнат стълкновения с турския башибозук. [19]
За завземането на Западна Тракия бяха определени две дивизии — Осма Тунджанска и Втора Тракийска, под общото командуване на ген. Тошев. Генералният щаб на армията съсредоточи Осма тунджанска дивизия южно от Хасково. Тя настъпи по посока на Кърджали, Мъстанли (Момчилград) и Гюмюрджина. Втора Тракийска дивизия беше разделена на две: от Пашмаклъ (Смолян) към Ксанти потеглиха полковете на първа бригада, а втора бригада от същата дивизия се
67
отправи в направление към Ортакъой (Ивайловград). [20] Придвижванията на войските в южна посока ставаше методично, въпреки липсата на удобни пътища. На отделни пунктове турският башибозук се опитваше да окаже съпротива. Около старата българска граница край селата Еникьой, Айдърмуш и Елмалък отряди на турските автономисти обстрелваха колоните на Осма дивизия, но бяха енергично отблъснати с артилерийски огън. [21] Настъплението на останалите войски не срещна почти никаква съпротива. Българските части бяха съпровождани от турски офицери, които по сведения от правителствени източници, оказали „най-голямо съдействие при воденето и прехранването на нашите войски”. [22] Въпреки това, често се срещаха опожарени български села и много трупове на избити мирни жители. [23]
Напредващите български войски достигнаха и завзеха на 12 октомври 1913 година градовете Гюмюрджина и Ксанти. През следващите няколко дни бяха повторно освободени Ортакьой, Дедеагач, Софлу, Фере и останалите населени места в Западна Тракия. [24]
Колоните на редовната армия бяха придружавани от български чети, които им оказваха активно съдействие. Турското правителство изказа своето неудовлетворение от този факт. Талаат бей протестира пред Ан. Тошев, като му заяви, че българска чета настигнала около 800 избягали от Кошукавак (Крумовград) турци и ги избила в района на Каратепе. [25] Сочеха се и други примери, които целяха да омаловажат страшните престъпления, извършени в Западна Тракия от оттеглящите се башибозушки шайки. Според една телеграма от Свиленград, публикувана в официоза „Народни права”, само в местността „Козабиюк” край Арда българските войски намерили около 1000 души, предимно старци, жени и деца от с. Харалагюн, Малгарска околия. Турските военни власти докарали тези българи чак от Източна Тракия и ги предали в ръцете на гюмюрджинския башибозук. В продължение на 15 дни въпросните нещастници изпитали върху себе си най-грозни мъчения. Жени и малки момичета били обезчестени
68
пред очите на техните мъже и бащи. Освирепелите турци избили повече от 60 души между по-будните от тях. Оцелелите се хранили с трева и листа от дървета. При наближаването на българските войски, башибозуците ограбили дори и дрехите на децата и избягали. Тази маса от измъчени, изгладнели и голи хора бива открита, но мнозина се намирали в предсмъртна агония. [26] Изнесените потресаващи факти, които представляваха само част от тъжната действителност, правителството на България беше принудено да съобщи, въпреки добрите му отношения с турските управници в Цариград.
Повторното освобождаване на Западна Тракия става без сериозни военни стълкновения. Контролът, който упражняваха в Цариград върху автономисткото движение, най-добре се прояви в мисията на Джемал бей, един от влиятелните водачи на младотурците. По решение на своето правителство той пристига в Гюмюрджина, където успява да внуши на местните първенци да се откажат от въоръжени акции. По негово нареждане големите турски отряди в Ортакьой, Кърджали и на други места се оттеглят) без съпротива. [27] На 16 октомври 1913 г., когато българските войски вече бяха заели цяла Западна Тракия, правителството се обърна с манифест към жителите на освободените земи. В него се съобщаваше за сключения с Турция мир и за присъединяването към България на бившите турски области. Българското правителство обяви, че поема управлението на новите земи „въодушевено от най-благородни чувства към жителите им, без разлика на вяра и народност”. [28] В манифеста се съобщаваше, че се дава пълна и всеобща амнистия за всички лица, които са взели участие в „неприятелските действия или са се провинили в политическите събития, предшествуващи мирния договор”. [29] Жителите мюсюлмани получиха уверения, че гражданските и военни власти ще почитат вярата и народността им, че ще пазят от всяко посегателство „личната им свобода, неприкосновеността на жилищата и собствеността им”. [30] Правителството на България обеща на новите си поданици съ-
69
щите права, с които според Конституцията се ползваха „всички граждани на Царството”. [31] То ги прикани да се предадат на мирните си занятия, при упражняването на които те можели да разчитат на неговото съдействие.
Манифестът повтаряше в основни линии клаузите на Цариградския мирен договор, отнасящи се до Западна Тракия. Той целеше да внесе допълнително успокоение сред мирното население и неговите политически водачи, наплашени от преломните и бързо променящи се обстоятелства в областта.
Начинът, по който стана повторното освобождение на Западна Тракия, вещаеше развитието на интересни и динамични процеси в областта. На първо място предстоеше безкомпромисна борба за надмощие между разните етнически и религиозни общности. Силно пострадалият от турската реокупация български елемент, икономически разорен и обременен психологически от извършената над него кървава разправа, неминуемо щеше да търси реванш. Неговият стремеж към политическо господство се подхранваше от самочувствието му, че Западна Тракия е неделима част от българската държава. Турците запазиха своята компактност, оръжие и силна нелегална военна организация. Техните надежди се уповаваха и на очертаващия се съюз между Турция и България. В сравнително неблагоприятно положение изпаднаха гърците. Промененото политическо положение в Западна Тракия не беше по техен вкус. Силно компрометирани с участието си в антибългарското движение по време и непосредствено след Междусъюзническата война, те явно предпочитаха да напуснат домовете си, отколкото да се съобразяват с новите условия.
Сложната етническа и политическа обстановка в Западна Тракия беше фактор, който щеше да окаже въздействие върху формирането на административната система и уредбата на управлението в областта.