Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915
Стайко Трифонов
 
Глава I. Тракийско военно губернаторство

2.


Нормализирането на живота, стабилизирането на националните и социални отношения, на икономическите, порядки и т. н., изискваше създаването на ефикасен административен апарат от подготвени и съзнаващи своя дълг чиновници. Изборът на ген. Вазов за военен губернатор беше повече от сполучлив. Човек с високо образование и култура, той се отличаваше с патриотизъм и чувство за отговорност. Г. Вазов, брат на народния поет Ив. Вазов, по време на Балканската война се изяви като един от най-способните военачалници. Именно под неговото вещо командуване, българските войски извършиха през март 1913 г. пробив в отбранителните линии на Одринската крепост. На източния сектор, командуван от ген. Вазов, се разиграха решаващите сражения, допринесли най-много за превземането на Одрин и за пленяването на турския гарнизон.

Военното губернаторство в Лозенград имаше три отдела: административен, политически и финансов. За техни началници бяха назначени съответно Хр. Богоев, Г. Юруков и Т. Павловски. Към военния губернатор делегира свой представител и тиловото управление на армията. Щабът на губернаторството се състоеше от 34 души, между които адютанти, писари, ординарци и т. н. [21] В качеството на чиновници „за особени поръчки” ген. Вазов назначи лозенградските жители Т. Карталов и П. Карагьозов. [22] Двамата познаваха добре условията в Тракия и можеха да бъдат полезни при управлението на властта.

Изграждането на административния апарат по окръзи и околии започна още през първата половина на ноември 1912 г. На отговорните длъжности за окръжни управители бяха назначени д-р Кожухаров — в Лозенград, Ив. Москов — в Гю-

21

мюрджина и Бръшлянов — в Родосто. [23] Последният се отказа от поверения му пост и на негово място, по настояване на ген. Вазов, замина Ив. Димитров, който не принадлежеше към никоя от партиите на управляващата тогава коалиция от народняци и прогресивно-либерали. С това назначение, по думите на самия Димитров, военният губернатор желаел да подчертае, че „не прави партизанска политика”. [24]

Големи затруднения трябваше да бъдат преодолени при назначението на околийските началници. Често Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ), командироваше такива от старите предели на България. Димотишка околия например, беше последователно управлявана от В. Парасков, околийски началник в Стара Загора и Ловчанския околийски началник Шишков. Подобно положение съществуваше в Одринска, Визенска, Егридеренска, Узункюприйска, Бабаескийска и други околии. Зле се отразяваше върху управлението честата смяна на началниците. Имаше случаи, и те не бяха изключения, когато на едно и също място за кратко време се сменяха по двама-трима души. [25] В помощ на околийските началници се назначиха за всяка околия по един полицейски пристав и определен брой стражари.

В централния град на всеки бивш санджак имаше назначен по един военен комендант с права на полкови командир. Той беше началник на гарнизона, а заедно с това и началник на военните учреждения, складове, войски, команди и подразделения по-малки от полк. В новите окръжни градове бяха назначени трима коменданти, като всеки един от тях се ползуваше с правата на бригаден командир. [26]

На 18 декември 1912 г. XV ОНС гласува закон за бюджета на новоосвободените земи за 3 и половина месеца (от 18 декември 1912 г. до 31 март 1913 г.). Предвидената сума от 7 056 438 лева се отнасяше не само за териториите в Тракия, но и за Македония. [27] Тя беше предназначена, между другото, и за издръжка на административните служители, чиновниците в различните служ-

22

би, постоянните и сезонни работници и т. н. За администрацията и полицията се предвиждаха общо 952 249 лева, от които се заплати на личния състав 774 249 лева. [28] Една малка част от последната сума беше определена за формираното към МВРНЗ Централно управление на новоосвободените земи. Останалите пари се използуваха за изплащане заплатите на служащите и други разходи в осемте новосъздадени окръга и 60-те техни околии.

Общият брой на административните служители възлизаше на 195 души, от които 8 окръжни управители, 60 околийски началници, техните секретари, писари, 68 архивни регистратори и т. н. Тук трябва да се добавят и 40 лекари, 60 фелдшери и 10 аптекари, които също се числяха към МВРНЗ. Полицейската стража наброяваше (по щата, предвиден в Закона за бюджета) 1710 души, между които 1500 младши и 150 старши стражари, 35 участъкови и 25 градски полицейски пристава. Или общо само по линията на МВРНЗ за новоосвободените земи се предвиждаха по щата 2015 души. Като имаме предвид, че от създадените 60 околии в Тракийското и Македонско, военни губернаторства 32 бяха в Тракия, не е трудно да се пресметне, че около 1100 души се падат на тази област. [29]

Чиновниците, изпратени в новите земи по линията на Министерството на финансите, които трябваше да работят в окръзите и в околиите, по митниците и солниците, възлизаха на 579 души. Отделно към тях, може да се добавят акцизната стража в състав от 70 конни акцизни пристави и 320 младши стражари. Митниците имаха в свое разположение 20 старши и 80 младши стражари. [30]

Министерството на земеделието и държавните имоти (МЗДИ), изпрати в Македонското и Тракийското военни губернаторства 205 служители, 100 конни и 200 пеши горски стражари, а Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството (МОСПБ) — 215 свои служители. [31] Трудно е да се пресметне общият брой на онези служители, чиновници и работници, които се установиха в новоосвободените земи за устрой-

23

ство на пощенските централи, телефоните и телеграфите, пътищата и железниците. По щата на Министерството на железниците, пощите и телеграфите (МЖПТ), предвиден за Тракия и Македония, те възлизаха на повече от 1200 души. [32]

Посочените цифри бяха по предвидения щат и се обезпечаваха със средства от бюджета за новоосвободените земи. При военновременните условия, които все още съществуваха, не всички определени места можеха да бъдат заети. Често по разни направления се използуваха и воeннослужащи. При все това, основната част от щатовете, определена по линията на някои основни министерства, бяха попълнени.

Службата на голяма част на командированите в Тракия чиновници не беше лека. Отделени от по-добрите им условия, от семействата си, често попаднали в средата на чужди народности, лишени от най-необходимите средства за съществуване като квартири и храна, някои от тези хора вършеха истински подвиг. Те заставаха на своите постове и веднага подемаха „една действително творческа работа, като започват от нищо”. [33]

Условията за живеене и работа в новоосвободените земи бяха такива, че дадоха основание на Министъра на финансите Т. Теодоров да ги окачестви в Народното събрание като „твърде тежки”. [34] Цените на всички предмети за потребление се бяха удвоили и утроили. Хранителните продукти поскъпваха от ден на ден. Чиновниците и служащите търпяха много несгоди и лишения. Военният губернатор се страхуваше, че това положение ще застави повечето от тях да се откажат от назначенията си, и че „един ден ще се видим без опитни и способни чиновници”, от каквито в Тракия съществуваше голяма нужда. [35]

При организирането на административното управление в новоосвободените земи се почувствува остра нужда от подготвени чиновници. Такива сред местното българско население нямаше. По тази причина МВРНЗ беше принудено да командирова в новоосвободените земи, както вече отбелязахме, неколкостотин души от старите предели на България. Мнозина от тях служеха като околий-

24

ски началници или полицейски пристави и на новите си места. Въпреки желанието на ген. Вазов, управленческият апарат в губернаторството се формираше почти изцяло от кадри из средите на управляващите партии. Партизанските страсти не бяха преодолени дори при решаването на един толкова важен въпрос от общонационално значение. Вместо в това благородно дело да бъдат ангажирани всички интелигентни сили на нацията, в новоосвободените земи често попадаха хора неподготвени, със „съмнително здрав интелект, негодни за никаква друга работа”. [36] Особено остра е критиката на тези службаши, направени от Ст. Н. Шишков в редактирания от него в. „Нова България”:

„Настъпи след малко редът и на нашите граждански власти: заизпращаха се без никакъв подбор, без никакъв контрол, дори без никакви инструкции хора за околийски началници, полицейски пристави, стражари, финансови и акцизни власти и още в началото обърнаха с краката нагоре всичко в новите земи. . .” [37]


По-нататък, очевидно повлиян от емоциите си, Ст. Н. Шишков рисува подробно една твърде песимистична картина. Част от фактите, които той изнася, се потвърждават и допълват от Манол Розентал, отговорен чиновник по онова време. Последният бил натоварен от началника на главното тилово управление на армията с издирването на безстопанствения добитък в Тракия. Розентал се ползвал с „пълна свобода и инициатива на деятелност” и обходил по-голямата част от територията на военното губернаторство. В своя обстоен рапорт до ген. Вазов, той с възмущение пише, че по време на обиколките си из Тракия имал не веднаж случай да наблюдава как някои административни органи не само давали „крива насока на своята деятелност” още в самото начало, но даже, като пренебрегвали „обществения и върховен интерес” работели в негов ущърб. По-нататък в рапорта си Розентал продължава: „Това бе предимно там, където околийските началници и техните подчинени се отделяха съвсем от тяхното предназначение и имаха за единствено занятие комара. Така аз бях зрител на пълно безредие и отсъствие на всяка

25

разумна разпоредителност и вярност към служебния дълг, като че ли ръководният принцип е единствен: бързо забогатяване, даже и когато това става с цената на изложение престижа на държавата.” [38]

Възможно е тези двама автори, първият от които е най-добрият на времето познавач на Тракия, а вторият — интелигентен и високоподготвен чиновник [39], огорчени от видяното да сгъстяват боите. Те обаче са почувствували ясно едно от големите противоречия по време на Балканската война. Докато народните синове гинеха по бойните полета с идеята, че воюват за освобождението на своите поробени братя, то тъмните сили на българската буржоазия, без скрупули и морал, трупаха състояния и се обогатяваха за сметка на то-ку-що освободените земи, където законът и редът все още не бяха си пробили път.

Нечистоплътните деяния на част от чиновниците силно безспокояха ген. Вазов. Той добре преценяваше възможността от опасни последици и затова реагира незабавно. Още на 3 януари 1914 г. генерал-губернаторът изпрати окръжно до всички околийски, финансови и акцизни началници. В него остро се осъждаха онези служители в Тракия, които се държаха „недостатъчно тактично и достолепно на поверения им пост”. Отбелязваха се случаи на „интимност с местни жители с недотам похвална репутация, гуляи, празно прекарване на времето и даже игра на карти”. [40] Всичко това злепоставяше българските власти и уронваше техния авторитет. До каква степен стореното е действувало върху ген. Вазов личи от следните редове на окръжното: „Ще бъде крайно обидно за нашия народ, ако престижът, който си спечелиха едни достойни негови синове на бойното поле, бъде погубен или даже накърнен от други — недостойни.” [41] Всички служители бяха приканени „от най-малкия до най-големия” да бдят строго върху своя морал и своите действия. Военният губернатор искаше от тях да служат за пример на местното население със своята честност, справедливост и съчувствено отношение към нуждите му. Той желаеше новите власти в Тракия да покажат гра-

26

мадната разлика между миналия „хищнически и варварски режим” и едно културно управление, уповаващо се не на насилието, а на честността и на порядъка. Но фактите сочеха, че между чиновниците са се промъкнали спекуланти и хора, които се стремяха от тежките военни времена да извлекат лични облаги. Ген. Вазов беше добре информиран за техните намерения и в желанието си да ги обезкуражи, завършваше споменатото окръжно с предупреждение, че онези, които се отклонят от своя дълг, „ще бъдат немилостиво уволнявани и предавани на военни съдилища”. [42]

Ген. Вазов схващаше, че въпросът за избора на чиновниците в освободените земи е свързан с политиката на българското правителство и „бъдещата негова културна и цивилизаторска мисия в тях”. Ето защо, според него, те трябвало да се явят като „носители на държавната чест и достойнство”. Военният губернатор ясно виждаше, че добре разбраните национални и финансови интереси на България диктуваха да се подбере чиновнически персонал „измежду най-опитните, най-талантливите и най-честните”. [43]

Причините, поради които ген. Вазов не успя да отстои напълно своите разбирания по чиновническия въпрос, са много. Някои от тях вече посочихме. Не бива да се забравя и това, че голяма част от времето като губернатор той прекара край Одрин, където командуваше източният сектор на обсадата. Чисто военните въпроси, свързани с подготовката на щурма срещу крепостта, му отнемаха много сили и време. С административните въпроси се занимаваха неговите помощници и преди всичко началникът на административния отдел Хр. Богоев, който заместваше ген. Вазов при продължителните му отсъствия от Лозенград. [44]

Уредбата на градските и селски общини беше една от основните грижи на военния губернатор и неговите сътрудници. Под ръководството на ген. Вазов още в средата на декември 1912 г., започна работа специална комисия, която имаше за задача да организира местното управление. Според предвижданията на закона, начело на всяка община стоеше кмет, подпомаган от 12 съветници и

27

секретар-бирник. За целта трябваше да се проведат общински избори. Условията на войната и военното положение в Тракия не позволяваха това. Ето. защо на първо време навсякъде започна изграждането на тричленни общински комисии. Съставът им се утвърждаваше от военния губернатор по предложение на окръжните управители. Към края на януари 1913 г. в основни линии приключи назначението на председателите и членовете, на тричленните комисии. И в този случай беше зачетено народностното чувство на местното население в Тракия. Голяма част от назначените имаха турски, гръцки, арменски и еврейски произход. Около половината от председателите и членовете на тричленните комисии произхождаха от средите на българското население.

Нуждите на армията налагаха да бъдат организирани реквизиционни комисии във всички общини, а също и в околийските центрове. [46] Под ръководството на Главната реквизиционна комисия в Лозенград, те събираха в складовете храни и фуражи, необходими за армията. Всяка община беше задължена да образува транспортно депо, състоящо се от 20 до 50 коня, според имотното състояние на . общината. Реквизиционните комисии получиха нареждане, да мелят жито в мелниците и да го складират по пунктове в близост до жп гарите или железопътните линии. [47]

Важно условие за стабилизирането на живота в селата и градовете на Тракия, за избягването на грабежите, мародерствата и нарушенията на обществения ред имаше създаването на общинска милиция. По заповед на военния губернатор, околийските началници бяха задължени с помощта на военните коменданти да пристъпят към нейното организиране. В общинската милиция се включваха „млади момци от 20 до 25 години, на брой, в зависимост от големината на общината.” [48] Обикновено на 100 къщи се определяха по 10 души. За обучението им се използуваше инструктор от съответната опълченска дружина, която квартируваше в околията. [49]

Общинската милиция се подчиняваше на кмета и служеше, според предписанието на военния

28

губернатор, „за запазване реда и безопасността в района на общината и за запазване в цялост напуснатите, било от турските войски, било от жителите, било оставените от нашите войски, оръжия, военни материали и складове с продоволствие, фуражи и бойни припаси, а също и събраните такива от реквизиционните комисии”. [50]

Системното обучение на местната милиция започна от 1 януари 1913 г. и се водеше в околийските центрове под непосредственото ръководство на военните коменданти. Всички повикани получиха нареждане да се явят в „здраво собствено горно и долно облекло, ямурлук, калпак и със здрави ботуши или царвули”. Продоволствието им се осигуряваше на общо основание, както във всяка войскова част. Самото военно обучение траеше три седмици „непрекъснато и в празничен ден”, като първите две без оръжие, а останалата една седмица — с пушки. [51]

Превземането на Одрин на 18 март 1913 г., след устремна атака на българските войски, наложи някои промени в административното устройство на Тракия. Седалището на губернаторството беше преместено от Лозенград в Одрин, а името му се промени съответно От Лозенградско на Тракийско военно губернаторство. [52]

Устройването на самия град Одрин, който имаше многобройно и разнородно по състав население, поставяше редица проблеми. От заварените в него около 170 000 души, гражданското население броеше 93 800 души, бежанците — над 25 000 души и армия и гарнизон — 57 000 души. По народност местното цивилно население (без намиращите се в града бежанци) се разпределяше, както следва: турци — около 37 000 души; гърци — 25 150 души, евреи — 14 000 души, арменци — 5000 души, българи — 2400 души и чужденци — 250 души. [53] Цялата тази огромна маса от хора беше лишена от препитание. Продължителната обсада допринесе за силно намаляване на хранителните запаси. В отчайващо положение се намираха бежанците, побягнали от околните села и настанили се зад стените на крепостта още с наближаването на българските войски.

29

Временно до нареждането на военната и гражданската администрация, управлението на града и надзора за реда и безопасността в него и околностите му се възложиха на назначения за комендант още на 13 март генерал-майор Църковски, командир на Трета бригада от Четвърта Преславска дивизия (заменен наскоро от генерал-майор Грънчаров) [54].

Десетина дни след превземането на Одрин военният губернатор ген. Вазов, назначи тричленна комисия в състав д-р Кереков — председател и членове — Ст. Шангов и Г. Фотев, която изпълняваше задълженията на общинско управление. За съветници при комисията бяха определени по един представител на всяка религиозна община в града: Г. Димитров, Далавер бей, Милтияди Алтъналмаз, Йосиф Барисак, Степан Ефенди и Тадосян. [55] Одринският общински съвет, който замени тричленната комисия, беше утвърден в края на май 1913 г. В неговия състав бяха включени 12 съветници — по трима представители, избрани от разните религиозни общини в града. [56] Кмет на Одрин стана д-р К. Я. Кереков, а негови помощници — Г. Фотев, Г. Димитров, Далавер бей и д-р Периклис Куртидис. [57]

На първо време грижите на общинския съвет бяха съсредоточени главно върху прехраната на населението. А това не беше лека задача. В града временно пребиваваха голямо количество войски. Одрин беше наводнен от много гости, които желаеха да разгледат неговата крепост и другите му забележителности. В резултат се възползуваха разни спекуланти, включително хлебари, месари и други продавачи на хранителни продукти от първа необходимост, които неимоверно много повишиха цените. Местното градско население беше подложено на безогледна експлоатация. В тази връзка общинското управление издаде заповед, по силата на която се определяха цените на хранителните стоки, а за нарушителите се предвиждаше глоба до 50 лева. [58]

Два месеца след превземането на Одрин се извършиха нови промени и в териториалното деление на Тракия. На 16 май беше създаден Од-

30

рински окръг, в който се включиха Одринска (заедно с бившата Хавсенска), Свиленградска, Кърджалийска, Ортакьойска, Димотишка и Узункюприйска околии. Посочените околии се отделиха от Лозенградски окръг, към който останаха Лозенградска, Василикоска, Бабаескийска, Визенска, Люлебургаска, Малкотърновска, Мидийска и Бунархисарска околии. [59] Така общото число на окръзите в Тракийското военно губернаторство достигна 4 на брой. За окръжен управител в Одрин новият министър на вътрешните работи М. Маджаров назначи Емануил Начев. [60]

Войната породи големи и сложни проблеми, с които новите български власти в Тракия трябваше да се справят. И ако в районите на изток от Марица положението беше сравнително нормално и по-бързо овладяно, то не така стояха нещата в Родопската област, населена в основната си част с помохамеданчени българи. След преминаването на българските войски, тук започнаха да се завръщат в опожарените си села гладни и полуголи хиляди жени и деца. Мобилизацията, системата на турския юшур и войната бяха попречили на населението да овършее и без това оскъдните храни, които се похабиха и изгниха от дъждовете. Липсата на добитък и лошите пътища не им даваха възможност да си доставят хранителни припаси, с които обикновено се снабдяваха от гюмюрджинското поле. С приближаването на зимата, която в планината е особено люта, гладът настъпи с всичкия си ужас, като носеше „болести и смър”. [61] Настаняването на административните власти в този край закъсня, което още повече утежни положението. Не без основание Ст. Н. Шишков, тогава комендант в Устово, писа в началото на декември 1912 г. до министър-председателя Ив. Ев. Гешов: „В цялата страна е пълно безвластие. Разбойничеството и грабежите са развити в небивали размери. За прекратяването им е нужно бързо изпращане с усилени стражи на полицейско-административни власти. . .” Устовският комендант настояваше, за справяне с разбойничеството и за охрана на пътищата и съобщенията в този край да се изпрати най-малко една дружина войска за

31

местен гарнизон и разпределението и на малки части в основните пунктове на родопските околии. За успокояването на края Ст. Шишков искаше да бъдат разформировани и обезоръжени „всички мними четници и разни скитници, пръснати из тази страна с единствена цел за грабеж.” [62] Той разработи цялостна програма, която, според него, можела да възстанови нормалния живот в тези отдалечени райони на Тракийското военно губернаторство. Между другото, в нея се предвиждаше военното положение да бъде продължено с една година; откриването на фелдшерски участъци и изпращането на лекарства; забраната на „всякакви иноверни мисии”, които под предлог да раздават помощ се домогвали до „съвестите и изнасилването на верските убеждения на българското и помашкото население”; отпускането на една парична помощ поне от 20 000 лева, с цел да се подпомогнат изнемогващите българомохамедански семейства и т. н. [63]

Настоятелните призиви на заслужилия родолюбец останаха нечути, или по-скоро на тях не беше обърнато никакво внимание. Опиянени от блестящите победи на армията, управляващите кръгове не погледнаха с нужната сериозност на острите проблеми, които съществуваха в някои части от новоосвободените земи. Не е случайно, че именно тези райони след около 7—8 месеца щяха да се превърнат в размирни гнезда и да погубят живота на хиляди невинни мирни българи.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


21. Пак там, оп. 1, а. е. 4, Заповед № 8 на Тракийския военен губернатор. Одрин, 22 март 1913 г.

22. Пак там, оп. 2, а. е. 1, л. 4, Заповед № 1 на Лозенградския военен губернатор. Лозенград, 10 ноември 1912 г.

23. Пак там, л. 11—18, Заповед № 5 на Лозенградския военен губернатор. Лозенград, 20 ноември 1912 г.

24. Аграриндустрия, бр. 3 от 14 януари 1935. Генерал Георги М. Вазов като администратор.

25. ЦВА, ф. 1621, оп. 2, а. е. 1, л. 4—5; 6—8; 17—18; 24; 31; 34 и т. н.

26. Пак там, л. 6, Заповед № 1 на Лозенградския военен губернатор. Лозенград, 10 ноември 1912 г.

27. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 114, л. 55. Закон за бюджета на новоосвободените земи за 3 1/2 месеца от 18 декември 1912 до 31 март 1913 г. СД на XVII ОНС, I ИС. 26 март 1914 г. с. 41.

28. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 114, л. 56—57.

29. Пак там.

56

30. Пак там, л. 62—64.

31. Пак там, л. 67—70.

32. Пак там, л. 75—78.

33. ЦВА, ф. 20, оп. 1, а. е. 56, л. 1—2. Изложение от Лозенградския военен губернатор ген. Г. Вазов до МВРНЗ, 20 декември 192 г.

34. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 42, л. 3. Мотиви към законопроекта за освобождаване чиновниците, служещите и постоянните работници в новоосвободените земи от плащане взаимообразно удръжки. С., февруари 1913 г.

35. ЦВА, ф. 20, оп. 1, а. е. 56, л. 3—4. Докладна записка от Лозенградския военен губернатор. Лозенград, 26 декември 1912 г.

36. ОДА — Пловдив, ф. 52к, оп. 1, а. е. 1385, л. 3—4. Чиновничеството в новите земи.

37. Нова България, бр. 39, 1 ноември 1914 г.; Общинското самоуправление в новите земи.

38. ЦВА, ф. 20, оп. 1, а. е. 59, л. Доклад от М. Розентал до генерал Вазов, 29 декември 1912 г.

39. Преди Балканската война М. Розентал служи като висш чиновник по железниците. През периода 1913—1915 г., а и по-късно, той е последователно председател на комисията за бежанците в Западна Тракия, околийски началник в Дедеагач и окръжен управител в Одрин.

40. ЦВА, ф. 20, оп. 1, а. е. 87, л. 2. Окръжно № 26 на Лозенградския военен губернатор. Лозенград, 3 януари 1914 г.

41. Пак там.

42. Пак там.

43. Пак там, л. 2, Цит. изложение от 20 декември 1912 г.

44. ЦДИА, ф. 13, оп. 1, а. е. 128, л. 2—3, Рапорт от началника на административния отдел при Лозенградското военно губернаторство Хр. Богоев до Министъра на вътрешните работи Ал. Людсканов. Лозенград, 17 декември 1912 г.

45. ЦВА, ф. 1621, оп. 1, а. е. 4, л. 3, Заповед № 3 на Лозенградския военен губернатор. Лозенград, 28 януари 1913 г.

46. ЦДИА, ф. 134, оп. 1, а. е. 128, л. 2. Цит. рапорт на Хр. Богоев от 17 декември 1912 г.

47. ЦВА, ф. 1621, оп. 2, а. е. 1, л. 6—7. Цит. заповед № 1 на Лозенградския военен губернатор.

48. Пак там, л. 6.

49. Пак там, ф. 20, оп. 1, а. е. 60, л. 1. Окръжно № 3 на Лозенградския военен губернатор. Лозенград, 12 ноември 1912 г.

57

50. Пак там, ф. 1621, оп. 2, а. е. 1, л. 6. Цит. заповед № 6.

51. Пак там, ф. 1645, оп. 1, а. е. 1, л. 3. Заповед № 2 на Дедеагачкия военен отдел. Дедеагач, 31 декември 1912 г.

52. Военни известия, бр. 17, 2 април 1913. За повед № 152 на главнокомандуващия българската армия. Димотика, 15 март 1913 г.

53. ЦВА, ф. 201 оп. 1, а. е. 100, л. 2. Населението на Одрин.

54. Пак там, ф. 1648, оп. 2, а. е. 10, л. 1. Заповед № 1 на началника на Одринския гарнизон, генерал-майор Вазов. Одрин, 13 март 1913 г.

55. Пак там, ф. 1621, оп. 1, а. е. 4, л. 9. Заповед № 8 на Тракийския военен губернатор. Одрин, 22 март 1913 г.

56. Народни права, бр. 124, 1 юни 1913.

57. ЦВА, ф. 1648, оп. 1, а. е. 3, л. 4. Заповед № 17 на Тракийския военен губернатор. Одрин, 27 май 1913 г.

58. Пак там, оп. 2, а. е. 27, л. 8. Заповед № 21 на Одринското градско общинско управление. Одрин, 21 май 1913 г.

59. Пак там, оп. 1, а. е. 3, л. 4. Цит. заповед № 17 от 27 май 1913 г.

60. Народни права, бр. 137, 18 юни 1913.

61. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 947, л. 1—2. Докладна записка за положението в Ахъчелебийска, Даръдеренска, Егридеренска и Скеченска кази след преминаването на българските войски. Пловдив, 2 декември 1912 г.

62. Пак там.

63. Пак там.