a.
За домашния бит на Ениджия
Народни обичаи
Християнски и езически обичаи и вярвания в съжителство
Туралиги
Поганото
За нестинарите в Ениджия
Населението на Ениджия бе смесено по произход, но предимно местно
рупско население от Дервентските възвишения. [1] От
странджанските села Граматиково и Коево се преселили големите родове Граматикови,
Койвалиеви, Дъртинови, някои от които до неотдавна продължаваха да поддържат
роднинските си връзки с тези села. Към края на XVIII век и в началото на
XIX в Ениджия са дошли преселници от Средногорието. Виден представител
на средногорците е дядо Стоян от Панагюрище, заселил се тук заедно със
стадото си. Той е родоначалник на големия и прочут род Безиргянови, който
е дал предани народни борци против турското робство, народни учители и
революционери и революционни дейии. От Копривщица са дошли Параскев Мурджов,
праматарин, дядо Миле Джебелов и др. Единични семейства са дошли от Македония,
какъвто е родът на стария поп Атанас, който произхожда от Костурско. Единственият
представител от албански произход, дядо Яни Арнаудов, се оженил в Ениджия
за българка и се счита за родоначалник на големия търговски род Арнаудови.
Всички потомци на този янински албанец се оказаха способни и предприемчиви
хора, надарени с търговски похват и ученолюбие.
С точни данни за броя на населението не разполагаме. Липсват сведения
и за това как се е развивало селището в своя исторически път, какъв е бил
естественият прираст на населението.
1. Батаклиев, Иван Атанасов, Ан. Сп. Разбойников и Ив. П. Орманджиев. Тракия. Географически и исторически преглед, с. 146.
34
В статията на Стоян Попов "Народонаселението на Тракия до Балканската война" за Ениджия се дават следните данни: в таблицата за 1869 година броят на къщите е посочен 300 с 385 нуфуза, а в таблица III за 1877 г къщите са отбелязани 350 без данни за броя на нуфузите. [1] В своята книга "Одринска Тракия" старият тракийски деец Димитър поп Николов препечатва от в. "Courier d’Orient" от 1875 година подробна таблица за Лозенградската кааза отделно по селища, в която Ениджия е представена с 330 къщи и 1918 жители.
Други данни за населението на селото не са ни известни. По приблизителни данни към 1913 година при изгонване на населението от турските нашественици Ениджия е брояло около 400 къщи с население от 2000 жители.
Слабият прираст на населението за изминалите 35 години (1877-1912 г.) може да се обясни с изселването на 60-70 семейства през 1878 г. в новоосвободена България и с избитите от турците около сто души ятаци на Филчо войвода (1866 г.) и на други 70 души при отстъплението на турската армия и башибозук през 1878 г. и дадените жертви по време на Преображенското въстание.
Бившият вилаетски инспектор в Одрин Георги Фотев в статията си "Из недавнашното
минало на Тракия" пише, че по времето, когато селото Карахалил е било чифлик,
собственост на татарски бей от рода на султан Гирей, тук се заселили пет
семейства от село Ениджия и турили началото на село Карахалил, известно
като гагаузко село. Той твърди при това, че всичките им песни били български
и по време на Преображенското въстание селото е дало 80 души четници, някои
от които сложиха кости за българската свобода. Тук трябва да отбележим,
че като изселници от Ениджия няколко младежи заминали в България да продължат
образованието и не се завърнали обратно. Заселили се и задомили в новоосвободеното
Отечество и всеки от тях е намерил своето житейско поприще като учител,
журналист и общественик. Те са дали своя скромен принос в изграждането
на новата държава. Такива са Константин Димов Кърклисийски, Стоян К. Длъгоманов,
Стоян Шангов, Алекси Стойков Алексиев, Димитър Трандафилов и други, за
които даваме по-подробни биографически данни на друго място.
1. Тракийски сборник, кн. 2, с. 137
35
Домакинята поддържаше къщата си в добър ред и чистота. Стените на стаите и пода, който бе от земя, както и лицевата страна на къщите се замазваха с червена или бяла пръст. Стаите, които служеха за живеене, се постилаха обикновено с рогозки, но в празнични дни се слагаха специално за целта тъкани китени черги и възглавници, наредени до стените. По онова време нямало столове и сядали на възглавниците. Едва след Освободителната руско-турска война и по-късно под влияние на лозенградчани и в Ениджия бяха започнали да купуват и обзавеждат къщите си с карекли (столове) и маси.
Домашните съдове, употребявани от домакинята, били глинени - паници, гърнета, стомни, делви, а по-късно влязоха в употреба и медни съдове - сахани, тасчета, тенджери, бакъри, казани. Хранеха се с дървени лъжици, вилици още нямаше. Металически лъжици и вилици бяха въведени по-късно и то в по-заможните семейства и в семейства, които изпращаха децата си да се учат в Лозенград, Одрин и другаде. Съдовете, в които се хранеха и готвеха, измити и лъснати, нареждаха на дълги полиии, закрепени здраво по стените или в долапите, вградени в стените, с дъсчени вратички.
Селяните се хранеха с хубав пшеничен или ръжен хляб, който изпичаха в домашните си пеши, но в работно време или за икономия на дърва много от домакините го занасяха за изпичане на селската фурна или на частните фурни - на Яни Картала в Горната махала, Узуновата - в Средната и на Георги Арнаудов - в Долната махала. Месото и мазнините бяха важна съставна част в храната на селяните, които отглеждаха по едно - две прасета и десетки кокошки, мисирки, гъски. В три - четири дюкяна в селото колеха едър и дребен добитък и месото продаваха на нуждаешите се предимно в празнични дни.
Селяните отглеждаха и доен добитък - биволици и крави, а малко бяха семействата без овце. Къщите не оставаха без мляко, сирене и масло. Разбира се основната храна бяха варивата, предимно фасула, също и зеленчуците, произвеждани в селото в изобилие.
През летния сезон, когато всичко живо бе впрегнато на работа, се употребяваше обикновено суха храна: сирене, кашкавал, маслини, солена риба. Разхладително ядене по жътва бяха тараторът и шербетът. Закусваха с трахана, попара, кесме-чорба, приготовлявана от прясно точени тестени кори, нарязани на тънки късове. Правеха и качамак от ца-
36
ревично или чисто брашно, забелван с пържена сланина и при яденето потапяха късчетата в паница с петмез или шербет. Напоследък в по-заможните семейства домакините приготовляваха за зимата кускус и юфка. От прясното мляко приготвяха сютляш и кисело мляко, което наричаха кишка. В празнични дни домакините точеха кори и правеха банииа с булгур и саралия (вита баница), която след като се изпече, поливаха с топъл шербет. От ширата (гроздова мъст) правеха пелте и пелтени суджуци, туршии, грозденици, рачели, петмез.
Членовете на семейството се хранеха седнали на възглавници около кръгла
дъсчена синия, на която слагаха ястието в обш съд. Преди да започнат да
се хранят се кръстеха, а срещу някои големи празници (Бъдни вечер, Васильовден)
всички ставаха прави с лице към иконата, кръстеха се и правеха метани.
През студените зимни месеци от Коледа до Великденски заговезни селяните почиваха, отдаваха се на веселби и гуляи. По това време ставаха сватбите и годежите, устройваха се хора на големия селски мегдан (хорище). През време на турското робство до Освободителната война на хорото моми и ергени играеха поотделно. Тази традиция строго се спазваше. Забранено било годеник и годеница да се събират и разговарят насаме. Всички стари обичаи се спазваха строго. Момите се омъжваха на възраст от 16 до 18 г. Надхвърлеха ли 19-20 години, те вече се считаха за стари моми и трудно можеха да си намерят мъж.
Момъкът изпращаше сгоденичари в дома на момата, която родителите му са избрали за бъдеща съпруга. След кратки уговорки, сгоденичарите съобщаваха за какво са дошли и започваха сериозен разговор с родителите на момата, която през всичкото време стоеше "диван-чепраз". Ако те дават съгласието си, сватосването е готово. Двете страни си разменяха нишан и уговаряха датата на годежа. Не беше нужно да се иска съгласието на момата. Тя беше длъжна да изпълни безпрекословно волята на баща си.
Не беше свободен в избора на бъдещата си жена и момъкът. Той беше длъжен да получи съгласието на родителите си. За своя снаха те се стремяха да изберат мома от коляно и да е работна, хубава и честна. Майка ми разказваше следния интересен случай:
37
На уреченото време в първата брачна нощ кръстницата при "проверката" констатирала, че годеницата не била честна. Набързо измъкват младоженката от стаята само по долна риза, дълга до петите й, наметнали я с един ямурлук и в такъв жалък вид я завеждат в дома на родителите й. Това било като гръм от ясно небе за тях - случай, който никога не бил ставал в селото. И все пак всичко се уредило благополучно, след като бащата на младоженката й подарил най-хубавата малакиня. По-късно се оказало, че виновник за срама на годеницата бил годеникът й.
Макар и редки изключения, имало е случай момата да пристане на любовника си или да бъде открадната от него. Това ставало, когато родителите на момата не харесвали момъка и връщали сгоденичарите му.
Както родителите, така и съседите на младоженците брояли точно дните и месеците след сватбата, за да разберат дали навреме ще се роди детето. Не дай Боже, то да се роди по-рано! Това се считало за голям грях. За такова дете казвали, че е копилче и дълго време след това случаят се коментирал с особено задоволство между жените в селото.
Големи сватби вдигаха някои селски чорбаджии, когато вземаха снаха от друго село. Кумовете, зетят и десетки сватбари, качени на коли и каруци или яздещи на коне, с гайди и кавали се отправяха към моминското село.
Трудно можеха да си пробият път сватбарите през кордона на селските
ергени, препречили пътя им с настоятелно искане да получат от зетя колкото
е възможно по-голям бакшиш. И ако зетят е имал неблагоразумието да не задоволи
изцяло прекомерните им искания, скандалът бил готов. Стигало се до сбивания
и пострадалата страна винаги е била страната на зетя.
Християнски и езически обичаи и вярвания в съжителство
В неделята и другите християнски празници никой не излизаше на полето да работи и църквата се пълнеше с богомолци. За голям грях се считаше даже почистването и помитането на дворовете в празничен ден. Това намираме отразено в следната народна песен:
"Снощи, мале ле, отидов38
на дълго росно чеирче.
Там си, мале ле, заварих
една ми млада невяста.
Наведов се да я целуна,
църната земя не даде.
Я не съм млада невеста,
а ми съм Света Неделя.
Защо ти е ликце дупчено,
дупчено и напрашено?
Кога камбани биева,
моми си двори метева.
За това ми е ликце дупчено,
дупчено и напрашено."
И все пак имаше единични случаи, когато някой от селяните не се
е съобразявал с тази общоселска традиция и отивал да довърши останалата
незаорана част от нивата, която предния ден не е могъл да изоре поради
дъждовно време или друга причина. Той обаче зле си изпащал. Наказателна
команда от селски младежи го намирала на нивата, разпрягала воловете и
насилствено го връщала в селото. Оралото му разкълцвали или го захвърляли
в някое дере, за да не може да го намери.
През годината се набираха близо пет месеца християнски пости, включително сряда и петък, през което време млади и стари постеха и накрая получаваха комка от попа. Лицата, които ядяха блажно (защото имаше и такива в по-ново време), се считаха за големи грешници и се лишаваха да получат причастие от църквата за определено време.
На Одушйе (Задушница) жените посещаваха масово гробищата. Натоварени с големи бохчи, напълнени със специални хлебчета, които домакинята сама си замесва и изпича на фурната, варено жито, парчета сирене, грозде, орехи и др., те си ги раздаваха една на друга за душите на умрелите. Всяка от жените раздаваше на попа по-голямото колаче с всички прибавки към него. Имаше жени, които в такива дни проявяваха по-реално своята християнска благотворителност и не забравяха да раздадат за "Бог да прости" на говедари, телчари и някои от по-бедните семейства в махалата си.
Всички църковни празници бяха свързани със съответни народни обичаи.
Коледа (Рождество Христово) се ознаменуваше с колене на прасетата, с Бъдни вечер и с коледуването на децата и юношите, които се разделяха на "колове" (групи) по махали. Голяма част от селяните колеха свинете си на "Малка Коледа", последния ден на постите, но в тоя ден месо не готвеха, а се хранеха с постно. Васильовден (Нова година) - с традиционната баница с дрянови клонки и със сурвакането, Богоявление (Водици) - с хвърлянето на кръста в реката, а Ивановден ("аратлик гюню") - с къпане на именниците, Тодоров-
39
ден - с кушията, надбягване с коне и магарета. На Сирни Заговезни се празнуваше "арабгюню" (карнавал) и палене на туралигите. За този интересен обичай ще дадем по-подробни обяснения и сведения по-долу.
На Гергьовден всяко семейство колеше агне, ергените правеха големи люлки с въжета, окачени на стари дървета и люлееха момите, а старите баби излизаха на полето, насичаха клонки от някакъв храст и ги закрепваха на кръста за здраве. На този ден момите се събираха в някоя съседна къща, наливаха вода в чист калайдисан бакър и в него слагаха пръстените си. Сутринта една от тях изваждаше пръстените един по един и на всеки пръстен изпяваха по една народна песен. По този начин момите узнаваха "късмета" си.
Великден бе свързан с червените яйца и се считаше за най-големият от празниците. Спасовден (Възнесение) бе храмовият празник на черквата и на този ден ставаше голям селски панаир, посещаван масово от околните села. За Димитровден домакините си раздаваха самунчета (малки хлебчета), които сами месеха и изпичаха в домашните си фурни като на Задушница.
Много тачен беше празникът на славянските просветители братята Св.св. Кирил и Методий. Празнуваше го не само учашата се младеж и учителите, но и цялото население.
На Сирни Заговезни се празнуваше тъй наречения "арабгюню" (карнавал). Това се случваше обикновено в началото на пролетта и представляваше стар народен обичай още от езическо време, свързан с плодородието. От ранно утро на определено място в селото се събираха млади мъже, облечени в женски дрехи, с черни навои, цървули на краката и с маски от овчи кожи. Те посещаваха всяка къща и получаваха от домакините разни подаръци - пари, хлебчета (колаци), брашно, яйца, жито и др. Част от подаръците в натура се продаваха. Половината от събраната сума отделяха и предаваха на черквата, а с останалата "арапите" си устройваха гуляй, централна фигура през тоя ден беше "аралгаджията". Той се обличаше в черни дрехи и нацапваше лицето си със сажди, за да изглежда на "арапин". Вместо маска слагаше цяла овча кожа на главата си с две дупки за очите, отгоре с пюскюл и навързваше на пояса си няколко клопоти (медни звънци). Яздеше на дълъг прът и правеше разни фокуси и смехории. Около него се тълпяха дечурлига от махалата и много възрастни. Привечер "кадъните", така наричаха облечените в женски дрехи мъже, донасяха орало с обратно сложен палешник и впрягаха в ярема двама от "арапите". Орачът беше "аралгаджията". Хванал здраво ралицата с остен в ръка, той започваше да оре и сее.
40
Туралигите бяха най-странният от народните обичаи в Ениджия, който ставаше в седмицата между Месни и Сирни Заговезни.
"Дядо Стайковата долчина" разделяше селото на две половини - горна (северна) и долна (южна) махала. Между тези две махали, около църквата и училището, имаше и трета - средна махала.
Още от Месни Заговезни младежите от двете махали на възраст от 10-15 години, излизаха всеки ден на баира, който заграждаше селото от запад и застанали едни срещу други от двете страни на долчината, се замеряха с камъни. Създаваха се два фронта и за да няма трети, младежките от средната махала се присъединяваха към горната махала. Почти всеки от младежите си имаше прашка, направена от въже и с нея хвърляше камъните на далечно разстояние в "неприятелска" територия. Опасно беше да те ударят с камък, хвърлен от прашка. Ето защо момчета от двете страни се отдръпваха на по-задни позиции, за да се предпазват. Рано сутринта в неделята на Сирни Заговезни младежите от трите махали грабваха брадви, търпани и вили и отиваха в близкото "Кючюкдере" да секат и пренасят чилия (драка) за туралигите. Младежите от трите махали си правеха отделно туралиги, разположени на 700-800 м по протежение на баира една от друга. Туралигата се правеше в конусообразна форма на височина три-четири метра. Строителите й се стремяха тя да бъде права и стройна, но също и устойчива, за да не се катурне и падне сама от вятъра. На тоя последен ден на "Сирници" на баира се събираха повече момчета и битката с камъни беше особено ожесточена. Както отбелязахме по-горе, момчетата от Средната махала държаха страната на Горната, макар и да имаха своя собствена туралига. Решителната битка започваше по икиндия, когато туралигите бяха вече готови и двете страни вземаха мерки както за отбрана, така и за нападение. Всяка от страните повикваше от хорото на помощ най-храбрите си по-големи момчета, някои от които вече ергенуваха. Грабнали тояги, вили и копрали, всички бързаха по посока на баира, за да се присъединят към съмишлениците си, които ги чакаха с нетърпение. Но докато се организират главните сили, битката между по-малките продължаваше с неотслабваща сила, чуваха се силни псувни и закани, камъните летяха из въздуха като куршуми.
41
Привечер, една от страните, която се чувстваше по-силна, започваше нападението. Най-напред се движеше група от няколко десетки младежи от по-възрастните и разбира се най-смелите, а след тях пъплеха и по-малките. Нападнатата страна се е организирала добре и се защищава самоотвержено и храбро. Камъните летят като град по посока на "противника". След кратък бой нападнатата страна отстъпва пред по-силния противник и се оттегля към своята туралига, за да даде там решителен отпор.
Случваха се понякога и изненади. В развоя на битката настъпваше обрат, когато на нападнатата страна пристигаше неочаквано помощ. Двете страни се нахвърляха с настървение една срещу друга и започваше ръкопашен бой. Бият се с вили, копрали, тояги и юмруци, падат ранени с окървавени глави или счупени ръце. При едно такова ожесточено "сражение" е бил убит на място ударен в главата младежът Киряк Иванов Койвалиев от Долната махала. Погребан бил в двора на малката църквичка.
В края на краищата по-слабата страна не може да издържи, бойците й се разбягват и пътят към туралигата им е открит за нападателя. След няколко минути победителите са пред нея и с копрали и вили бързо я катурват и запалват,. Чуват се радостни възклицания, викове "Ура!", устройва се буйно хоро около горящата туралига и всички играят и пеят напук на победените, които неможейки да понасят тези унижаващи достойнството им зрелища, са се оттеглили от полесражението по домовете си.
Завършили успешно своята задача, победителите се връщат с песни обратно при своята туралига, запалват я и наоколо устройват хоро. След като изгорят туралигите, по залез слънце всички младежи се прибират в село. Ранените бързат да лекуват раните си. Парят ги с обгоряла вълна или ги завиват с пресни овчи кожи. А ранени има и от двете страни, но победените са с наведени глави и едва понасят подигравките на противниците си. На другия ден всичко се забравя. Вчерашните "врагове" се сдобряват и започват да дружат сякаш нищо лошо не се е случило между тях.
Туралиги си правеха и младежите от съседните български села Докузюк, Карахалил и Коюнгяур. В тази паметна вечер на "Сирници" едновременно с ениджийските горяха и техните туралиги и в настъпващата нощ пламъците им осветяваха надалеч тракийската равна земя.
42
За предпазване на домашния добитък от вълци и други зверове земеделските
стопани имаха свой празник - поганото. Имаше и миши празници, които се
тачеха от жените за опазване на дрехите от огризване. Тези празници не
бяха писани в календара и за тяхното тачене поповете упрекваха енорияшите,
че с това правят услуга на сатаната. Но селяните по предание от деди и
прадеди пазеха строго тази традиция и през тия дни те не работеха. Никакви
църковни проповеди и заплахи за грехопадение не са били в състояние да
изкоренят от съзнанието им това езическо вярване, което старите хора до
неотдавна продължаваха да спазват. Това става даже и в наше време. Например,
когато кокошка пропее, считаше се за лошо знамение - човек може да умре
в тази къща. Кокошката даваха на циганите и с това считаха, че злото е
отминало. Макар и в редки случаи, някои кокошки снасят съвсем дребни яйца,
което също се е считало, че ще донесе злина в къщата.
Дядо Атанас Терзистоев, народен лечител в селото
43
Остатъци от древните езически времена бяха и вярвания в зли духове и таласъми. Старите хора вярваха, че "лошите" (епидемични) болести, които в миналото носели истински мор за хората, се причинявали от зли духове. С това си обяснявали нашите деди и чумната епидемия през 1831 година, която преминала и през Ениджия и изморила много хора. Останалите живи били принудени да изоставят къщите си заедно с измрелите и непогребани свои близки, както и безнадеждно болните и да търсят убежище в близката селска кория, където по-късно били изравяни зарити в земята огромни делви. В селото се завърнали след като болестта престанала да върлува.
С изключение на чумата всички други болести можели да се лекуват с баене, с което се занимаваха баби-баячки. Чрез баене лекуваха главоболие, всякакви рани по тялото, шарка, урочасване и много други. Бабата-баячка ходеше да лекува болните и по домовете им, но "приемаше" и в своята къща. Баячката слагала в пръстен съд малко жар, а върху жарта - тамян, сол, частичка от стара дреха на болния. Вземала в дясната си ръка парченце кожичка, обгорена в жарта и започвала да движи ръката си около болното място, описвайки във въздуха кръст и други някакви непонятни знаци. В същото време тя шепнешком произнасяла някакви тайнствени думи-заклинания, духвала три пъти с уста и пропъждала по този начин злите духове. След баенето на болните от "къртичина" бабата-баячка отивала при купчина пръст, изровена от къртица и разрязвала със стар нож пръстта на кръст. Заклинанието не бивало да бъде чуто от болния и близките му, защото иначе не ставало "илач".
Тайната на своето баене баячката ревниво пазела самя за себе си, а когато остареела, предавала я само на дъщеря си, ако последната проявявала интерес към него и имала дарба да лекува.
От майка си съм запомнил, че баячката никога не диктувала с висок глас текста на баенето, даже и на близките си. Който имал желание да се посвети на баенето, трябвало просто "да открадне", т.е. да запомни дума по дума това, което баячката произнасяла с такава тайнственост.
В Ениджия някои лекували болни с тъй наречената "мълчешна вода", от която болният трябвало да пие, за да оздравее. Човек от семейството на болния отива с малка стомничка на реката или на някое кладенче, напълня стомничката с вода и се връща в къщи. Както на отиване, така и връщане човекът със стомната трябва да мълчи, да не отговаря нито думичка на случайните минувачи, които пожелаят да го заговорят. Проговори ли на някого, водата за лек не ставала.
44
Затова за "мълчешна вода" се отивало винаги нощно време и то по странични пътища.
Таласъмите се явявали на хората в тъмни безлунни нощи. Закъснял на нивата селянин се завръща в селото, когато всички вече са се прибрали по домовете си. Минавайки на кръстопътя край кладенеца до къщата на Г.А., той вижда вързани за една черница две хубави даначета. Никакъв човек не се мярка около тях. Опитва се да ги наближи, за да ги види по-дббре и да се увери дали това не е измама на очите, а даначетата веднага изчезват. Явили се на същото място отново, когато пътникът се бил вече отдалечил.
Пак посред нощ друг селянин видял квачка с пиленца, която се мотаела в краката му и му пречела да върви. Посегнал с ръка да хване квачката или се опитал да ги отстрани от пътя си, размахвайки с ръие, но това не му се отдавало. Квачката с пиленцата били неуловими.
За такива случки и други подобни на тях се разказваше от вярващите в таласъми като за истински случаи, защото имаше и други като тях, които им вярваха и ги слушаха.
На определено място из селото, обикновено на торища и край някой плет
или пък в полето до някое дърво, един бил видял нощно време да гори огън.
Казваха, че на такива места има заровено имане, т.е. много пари и то в
злато. Иманярите, каквито ги имаше и в Ениджия, преди да пристъпят към
изравяне на имането, постъпвали по следния начин: през нощта на мястото,
където са видели да гори огън, слагали пепел, изравнявали я гладко отгоре
и рано на следващата сутрин отивали да проверят какви стъпки ще бъдат отбелязани
върху пепелта. Това било нужно на тях, за да знаят какво животно да заколят
за курбан. Започнат ли да копаят за изравяне на имането, трябвало да се
пази пълно мълчание. Ако някой от иманярите случайно проговори, съдът,
в който са сложени жълтиците (казан, тенекия, гърне), с голям трясък пропада
и изчезва дълбоко в земята и изваждането му ставало вече невъзможно.
Нестинарският обичай, както е известно, бе разпространен между българското
население в Странджанския край. Известният наш историк Георги Попаянов
отбелязва като по-съществени обреди на нестинарския обичай следните: колене
на курбан, свикване на светиите, пеене похвални песни в чест на Св. св.
Константин и Елена, играене в огъня и пророкуване или предсказване на бъдещето.
[1]
1. Попаянов, Георги. Странджа. Етногр., геогр. и истор. проучвания, с. 229.
45
За обряда "играене в огнена жарава" същият автор казва: "..., но след това музиката (гайда с три тъпана) засвири особената нестинарска свирня, също хороводна. В този момент, който е истински нестинарин, обърква обикновеното хоро, разтреперва се като лист, посинява, очите му потъмняват и погледът му става разсеян. Общото хоро се разваля и всеки гледа да вземе място край огъня за наблюдаване. Тогава изпадалите в транс нестинари един по един влизат в огъня и играят. Пръв се хвърля най-буйният, грабвайки иконата с двете си ръце и играе. Всички те са вън от себе си, което се вижда от необикновеното изражение на лицето, което изглежда измъчено и очите потъмнели. Зрителите в туй време стоят изтръпнали в захлас." (с. 234) Невредимостта от играта в огъня с боси крака авторът обяснява с краткотрайността на играта - обиколка на жаравата два-три пъти по 5-6 секунди, загрубелите крака на играчите, вярата и изпадането в транс. Всеки от нас може да играе нестинарски танц, уверява авторът, стига да има известен кураж и загрубели крака.
Изследвания на нестинарските обичаи е правил П. Р. Славейков, който разказва, че една играчка преди да изпадне в транс, побледнява, изстинала и студена пот я избило. После взела да почернява, завчас хвърлила детето си на свекървата и викайки "Ту-ту-ту", ето го "Ту-ту-ту", рипнала, завтекла се и скочила в огъня (с. 249).
Според Попаянов в транс изпадали и играели в огъня обикновено жени, мъжете по-рядко ги "прихващало".
Последната нестинарка в с. Българи била баба Нуна, която вероятно е вече починала.
За нестинарите в Ениджия ми е разказвала моята майка, родена през 1857 г. Нейният баща, дядо Стойко Шангов, е бил нестинар и тя бе запомнила много неща, които помнеше до дълбока старост.
От всичко 300 къщи в Ениджия през 1870 година имало четиридесет души нестинари и то само мъже, глави на семейства. Нямало нито една жена нестинарка. Дядо Стойко често бил упрекван от жена си, че изоставял работата и се събирал с "лудите", т.е. с нестинарите. Нестинарите се събирали на молитва в някое по-голямо помещение, хранели се на обща трапеза, като всеки от тях е бил задължен да донесе по нещо за ядене. Дядо Стойко като ловджия занасял зайци, яребици, дропли и от това главно произлизала кавгата му с баба Елена.
Главният от нестинарите бил Перджувана от Долната махала. Физически едър и силен мъж, той бил известен като умен човек, ползващ се с доверие и уважение от селяните.
46
На общите молитви, които те си устройвали, нестинарите не допущали външни лица освен посветените и дълбоко вярващи в "истинското Христово учение". Ениджийските нестинари си устройвали срещи със свои събратя от други села. За една такава среща майка ми разказваше следното:
В събота преди Великден дядо Стойко бил натоварен да отиде в някакво село към река Ергене и да се срещне с местните нестинари да им честити Възкресение Христово от името на ениджийските нестинари и на сутринта да се завърне в село. Той изпълнил поръчението с най-голяма точност. От Ениджия тръгнал на мръкване в събота и в нестинарското село край Ергене пристигнал, когато свещеници и богомоли обикаляли църквата с "Кръста Господен". Срещнал се и честитил главния от нестинарите с "Христос возкресе!" и след като си разменили по три червени яйца, тръгнал обратно за Ениджия и пристигнал рано сутринта на Великден. Разстоянието е около 30 км. "На отиване и на връщане - разправял по-късно дядо Стойко - аз не вървях, а като че ли имах криле и хвърчах като пиле."
Нестинарите в Ениджия не познавали обичая да се играе в жарава. Най-изтъкнатите от тях правили предсказания (пророкували), когато бъдат "прихванати", т.е. когато изпаднат в транс, говорели на различни езици, непонятни за околните. Впрочем, и те самите не разбирали от тези езици, когато били в нормално състояние.
Едно от най-важните им предсказания било, че ще дойде време, когато около Одрин щял да настане общ бой. Тригодишно конче в кърви щяло да плува и много хора щели да загинат, но който останел жив, щял да се храни със сребърни вилици и златни лъжици. Предсказанията си започвали с някакви звуци, наподобяващи крясъци на домашни птици - "па-па-па" или "би-би-би". Произнасяйки "па-па-па" означавало, че говорят за Англия, която сравнявали с плуваща по вода патица, а Франция сравнявали с мисирката, която издава звуци "би-би-би".
Отначало турската власт не им обръщала внимание, но по-късно запознала да подозира, че техните действия имали уж конспиративен характер. По онова време в селото бил изпратен на служба турски мюдюрин, дребен на ръст, със сухо и бледо лице. Наричали го Изетчето. Бил по природа зъл и нервен човек, биел селяните и те се страхували от него, избягвали да го срещат. Една вечер Изетчето влиза внезапно в параклиса на нестинарите, когато те се молели. Водачът им дядо Перджуван се изправил с грамадния си ръст, излязъл няколко крачки напред и вперил очи в стража-
47
ря. Извикал на турски с гръмливия си глас: "Гери дур, сюфлееджеим сени!" ("Назад стой, ще те духна!"). Стражарят, без да продума, се отдръпнал назад и си излязъл. Нестинарите продължили спокойно молитвата си към своя "истински Бог".
На другия ден от Лозенград пристигнала специална команда конни стражари. Арестувала всички нестинари, навързали ги по двама и ги откарали към Одрин. Много селяни се били насъбрали да ги изпратят. От двете страни на Одринското шосе, по което били конвоирани нестинарите, било задръстено от хора. Между тях били и близките на арестуваните. Като наближили къщата на дядо Стойко, която беше край шосето, той се обърнал и видял жена си и децата си, които плачели, и на висок глас извикал: "Бабо, не плачете, избършете сълзите си! Турците нищо лошо няма да ни направят, защото нямаме никаква вина. Бройте от днес нататък четиридесет дни, на четиридесет и първия ден ние всички ще се завърнем в Ениджия здрави и читави."
В Одрин подложили нестинарите на разпит, но по липса на доказателства повдигнатото против тях обвинение за конспиративна дейност отпаднало. Отведени в затвора, те и тук продължавали да се хранят и молят заедно както в село. Държанието им било безупречно и в затвора ги наричали "праведните хора".
Минал се цял месец, наближавали четиридесетте дни от задържането им, но за освобождаване нищо не се говорело. Случило се обаче нещо необикновено. В затвора чешмата внезапно престанала да тече. Докарали майстори от града да открият и отстранят причината, но водата се била изгубила някъде и те не могли да я намерят. Между затворниците се пръснал слух, че водата била спряна по тайнствен начин от нестинарите и само те можели да я намерят и пуснат да потече. Директорът на затвора повикал дядо Перджуван и му заръчал да прави що прави, но чешмата трябвало да потече. В това време нестинарите се били събрали набързо да направят своя редовен молитвен обряд. Какво друго са правили нестинарите никой не знае, но скоро за обща радост на затворниците и управата водата потекла отново.
Това чудо станало причина да се убедят всички, че нестинарите били праведни, божи хора и отвсякъде заговорили те да бъдат освободени. И наистина на другия ден се получило нареждане за освобождаването им.
Тайно, на четиридесет и първия ден от задържането им, както бил предсказал дядо Стойко, нестинарите се завърнали в Ениджия, радостно посрещнати от своите близки и селяните.
48
Прави впечатление често повтаряното число 40 в разказите за нестинарските обичаи. В селото имало точно четиридесет нестинарски семейства, четиридесет нестинари изпратили в Одринския затвор и точно изпълненото предсказание, че на четиридесетия ден ще бъдат освободени. Явно това число ще да е имало някаква връзка с техните обичаи и обреди, но какво съдържание са влагали в него, ние не знаем.
Нестинарството в Ениджия е изчезнало още преди Освободителната война, като е просъществувало 20-25 години.