Самото обстоятелство, че ениджийската мерия граничеше с мерията на десет околни села, говори само по себе си за нейните размери.
Селската мерия имаше продълговата форма с посока изток-запад, с дължина около 18 км и ширина средно от около 6 км. При тези граници мерията на Ениджия надхвърляше 100 000 дка.
Разбира се, тази мерия не е била в тези си размери при възникването на селото, а и много години след това. Отначало тя е била значително по-малка, почти наполовина от мерията през 1912 година, но все пак достатъчна за сравни-
19
телно малобройното население тогава. Селото обаче бързо се разраствало, както от естествен прираст, така и от нови преселници и не минало много време, когато селяните почувствали, че им е тясно в тази мерия. Явил се "глад за земя". Ениджийци вече завистливо поглеждали на юг и на запад, където се простирали обширни и необработваеми вакъфски земи и чифлици, в които от ред години пасли контрабандно овцете си.
Най-напред дошъл редът на свободната вакъфска земя на 3-4 км южно от селото, която е във вид на ивица, широка 2-3 км и се вмъквала между землищата на Докузюк (от изток) и Текешилар (от запад), достигайки до землището на Карахалил. В тази "ничия земя", полуобрасла с гори и храсти, пасли контрабандно стадата си овчари от трите съседни села - Докузюк, Текешилар и Ениджия.
В тази местност неизвестни лица убили някакъв дервиш. Турската власт поискала от докузенци да платят обезщетение ("кан-парасъ"), възлизащо на значителна сума. Те обаче се дърпали и отказвали да изплатят сумата под претекст, че в местността не техни, а ениджийски овчари пасли стадата си. Ениджийци не възразили, а побързали да съберат сумата, която предали на държавните органи. Взели си препис от съдебния протокол и запазили квитанцията за изплатената сума. След известно време завели съдебен процес за право на собственост върху тези земи. Към делото приложили споменатите документи и то било спечелено. Така ениджийци станали собственици на тази местност. Тук имаше блато, известно под името "Каил гьол" ("Кървав дол"), за което стари хора казваха, че било лобното място на убития дервиш. Малко по-северно от блатото извишаваше клони вековен дъб. Наричаха го "Четирите братя", понеже се състоеше от четири огромни клона. Под неговите сенки лятно време пладнуваха над 500 овце. (През 1913 година след реокупацията на Източна Тракия турците отсекли вековния дъб.)
Като станали собственици, селяните изкоренили гората и си разпределили земята. Тук бе най-плодородната земя в ениджийската мерия с тлъста наносна почва.
Към осемдесетте години на миналия век ениджийци започнали преговори за закупуване и на пустия чифлик "Узана", западно от селото и собственост на потурчения арменец Алексан бей. Мерията му се простираше между турските села Казълджа Мюселим и Пашаери и достигаше до Боснакьой, на около 12 км западно от Ениджия. Чифликът наполовина бе обрасъл с рядка дъбова гора.
20
Селото избрало комисия, която упълномощило да води преговори с адвоката Сараф Маджарака от Лозенград, пълномощник на бея. В комисията влезли следните селски първенци и чорбаджии: Стоян Граматиков, Гайдаджи, Георги Михалев - Кея, Георги Янев Арнаудов, Дядо Благой, Иван Михов Безиргянов, Трендафил Сармов, Христо Стоянов Секлемов, Трендафил Илиев, Стойко Трандафилов, Гавраил Симеонов, Иван Койвалиев, Тодор Пехливанов, общо тринадесет души.
Чифликът закупили за 1200 турски лири, една трета дадени в брой предварително, а за останалите предали на продавача полица, подписана от Гайдаджи Михал - Кея като касиер, Иван Узунов, Иван Михов и Георги Арнаудов. Комисията разхвърлила сумата по къщи съразмерно с притежавания едър и дребен добитък. Селяните събрали остатъка от задължението и го предали на Сараф Маджарски в предвидения срок, който ги снабдил с крепостен акт.
"Узана" е увеличил мерията на ениджийци с около 50 000 дка. Само "Кавакдере", най-западната част от новозакупената мерия, надхвърляла 20 000 дка.
Селяните парцелирали чифлика без м. "Кавакдере", която оставили за пасище и си я разпределили съобразно с внесената сума. Гористите места били изкоренени и превърнати в ниви.
Сега вече в Ениджия не съществуваше "глад за земя". От цялото селско землище около 60 000 дка бяха обработваема земя, а останалата бе определена за пасища. Селската река разделяше землището на две части - източна и западна. Западната се прорязваше от шест дерета, които водеха началото си от Дервентските възвишения, изтичаха се право на юг, успоредни помежду си и на селската река. Тези дерета носеха следните имена от изток към запад "Кючукдере", "Малка Саксаница", "Голяма Саксаница", "Карансулица", "Доланица" и "Кавакдере". Лятно време всички те пресъхваха с изключение на "Доланица", която имаше хубава вода и служеше за водопой на добитъка, закаран на паша в "Кавакдере". Източният дял на землището се състоеше от следните местности: "Стария Касабайолу", "Новия Касабайолу", "Карачалъка", "Суландере", "Гердеме", Сърйолу", "Язмадере", "Актарле", "Копирите", "Ченгенедере", "Корията". "Корията" бе залесена местност от около 2000 дка, пазена грижливо от селяните цели две столетия. Само една година след изселването на ениджийци в България мухаджирите, новите жители на селото, успели да я изсекат между източния и западния дял на селската мерия и където, както отбелязахме, протичаше р. Ениджийска /Текедере/, която в продължение на хиля-
21
долетия бе създала хубава речна долина. Бреговете на реката бяха обрасли с върби, а непосредствено до тях бяха черничевите градини. В северната ува, западно от реката, преди стотина години са се намирали старите лозя на селото, унищожени постепенно от филоксерата. Бяха се запазили само ореховите дървета и затова селяните наричаха тази местност "Големите орехи".
Североизточно от селото, на стотина метра от левия бряг на реката, имаше четирикаменна речна мелница, общоселска собственост. Водата за нея беше хваната още от Коюнгяурското землище, на около 3 км северно от мелницата.
В м. "Язмадере", на левия бряг на реката, се намираше малко манастирче - селската Язма, която носеше името на църквата "Св. Спас". Тук извираше на няколко места студена и сладка вода, а един от по-големите извори бе каптиран в сградата на манастирчето. Лятно време беше прохладно, с чист приятен въздух. Няколко огромни бряста хвърляха наоколо своите дебели сенки. Манастирчето притежаваше собствена зеленчукова и овощна градина до самата река. Вековните брястове, ябълките, крушите, черешите и прасковите, върбалакът край реката - всичко това придаваше особена красота на манастирския имот. Специално назначено от църковното настоятелство лице се грижеше да поддържа ред в манастира и да обработва градината. Дълги години с това се занимаваше Коста Карагяуров. Той бе набожен селянин и със своята дълга брада и аскетично лице приличаше на пророк. Тясна пътека по левия бряг на реката водеше от селото за манастирчето. От двете й страни растяха буйни храсти, чиито клони се преплитаха отгоре в красив сенник. Край пътеката имаше малко изворче, обраснало наоколо с храсти. Който от минувачите пиеше от водата му, трябваше да отреже или скъса парцалче от собствената си дреха, ресни от пояса си, които завързваше по храстите за здраве.
Спасовден (Възнесение) беше храмовият празник на църквата, който се празнуваше около средата на месец май. На този ден се организираше и селския сбор (панаир), посещаван масово от населението на околните български и гръцки села и от лозенградчани. В деня на празника, след отпуск на църквата, всички богомолци - селяни и гости, начело със свещениците и църковните хоругви, се отправяха за аязмото, където се отслужваше литургия. Обширният манастирски двор, заобиколен от селските лозя, се пълнеше с народ. Устройваха се народни хора и големи борби, в които вземаха участие прочути борци от целия район.