Турците подсилват Одринската крепост
Ениджия се готви за отбрана. Барикади в селото. Четата на Илия Миндизина
Нападението на Ениджия и героичната отбрана на селото
Възторжено посрещане на освободителните руски войски в Ениджия. Топли и сърдечни отношения между освободители и освободени
Пропаднали всички опити за освобождение по пътя на четническите
борби и народните въстания, които вековните поробители потушавали с дива
ярост и варварска жестокост. Своята надежда за освобождение нашият народ
възлага единствено на братския руски народ, с чиято подкрепа бяха получили
своята свобода и национална независимост нашите съседи.
И наистина надеждите на нашия народ не останали напразни.
През пролетта на 1877 година Велика Русия обявила война на Турция за освобождение на българския народ. Трудно може да се опише с думи огромното въздействие на тази магическа вест върху съзнанието на нашия поробен и измъчен народ. Всичко това е ставало в един момент, когато поробителят току-що е удавил в потоци от кръв неговия последен устрем към свободата - славното Средногорско въстание.
Тази крилата вест за близката свобода, прелетяла през гори и планини, достигнала в Лозенградско и в цяла Източна Тракия, за да стопли сърцата и укрепи духа и на най-предания отряд на българския народ, проникнал с мирен труд в плодородната Южна земя.
165
След като сразили в кървави битки при Плевен и Шипка вековния поробител, освободителните руски войски преследват с победоносен марш отстъпващия в паническо бягство противник.
Претърпял пълен разгром, в Сан Стефано врагът е принуден да подпише известния криминален договор за мир.
Кратък бил престоят на руските войски по нашите места, по-малко от една година, но достатъчен, за да остави в сърцата на ениджийци най-скъпи и незабравими спомени.
За ениджийци идването на русите през 1878 година е свързано и с едно друго събитие, неизвестно досега на нашата общественост - нападението на Ениджия от редовния аскер и башибозук, охраняващ големия керван на Фъндаклъ Султан и героичната отбрана на селото от нейните защитници.
Макар и да били поставени под строг контрол, изпратените на принудителна работа селяни, намирали начин да се свържат със свои познати българи и гърци в Одрин и да научат от тях всички интересуващи ги новини за военните победи на освободителните руски войски, за бягството на турската армия, за зверствата над беззащитното българско население от башибозука, придружаваш многобройните турски кервани, бягащи към Цариград.
Туриите подсилвали укрепителната система на Одрин с особена нервност
и смущение. Сред турските военни се засилвало убеждението за близкия край
на тяхното влияние. Българите очаквали с нетърпение приближаващата се буря,
която ще помете турското господство на Балканите.
Турците подсилват Одринската крепост
Още през пролетта на 1877 година турците започнали да подсилват отбранителната мош на Одринската крепост. Строяли окопи, нови табии и други военни съоръжения. За извършване на укрепителните работи били мобилизирани като безплатна работна ръка (ангария) стотици българи от околните села, включително и от селата в Лозенградско.
Мобилизирани били всички по-млади мъже годни за работа. От Ениджия била изпратена голяма група работници с ръководител (чаушин) Атанас Карафезията. В числото на мобилизираните бил и моят баща, тогава 19-годишен.
От тежката изтощителна работа и недостатъчна храна мнозина от работниците заболели. Укрепителните работи продължили цяло лято и до късна есен, когато започнали студовете с денонощни валежи. Работата станала невъзможна и излишна поради победния ход на освободителите. Работниците били освободени да си заминат по домовете. Завръщането на ениджийци станало при големи премеждия, тъй като трябвало да пропътуват пеша цели 45 километра при незапомнено лошо време.
"Беше валяло няколко дни поред лапавица - разказваше баща ми. - Всички
реки и дерета бяха придошли и влачеха ледени късове. Мостове нямаше и ние
газехме боси заледената вода. Парчетата лед се залепваха по краката ни,
бяхме измокрени до кости, зъзнехме от студ, но трябваше да бързаме, за
да не замръкнем по кърищата. Свечеряваше се, когато пристигнахме в Ениджия.
Прибрахме се по домовете си, капнали от умора, глад и изтощение, с подути
от студ крака."
Ениджия се готви за отбрана. Барикади в селото. Четата на Илия Минлизина
Новините, които донесли от Одрин мобилизираните селяни, бързо се разнесли между населението, повдигнали духа и засилили вярата в близките дни на Освобождението.
Десетки ентусиазирани младежи горели от желание час по-скоро да се включат в редовете на освободителите и да бият задружно омразния враг.
Събрани на съвещание в училището и по частни къщи, селските първенци обмисляли въпроса за отбраната на Ениджия при евентуално нападение на отстъпващия аскер и башибозук. Нещо повече - те решили да организират въоръжена чета, която да нападне турците отдалеч, северно от селото, в подножието на Дервентските възвишения. Образуван бил военен селски съвет със задача да състави общ план по отбраната на селото. В състава на тоя съвет най-изтъкнатият и авторитетен човек бил Стоян Костадинов Длъгоманов, възрожденски обществен деец, родом от същото село.
За командир на четата бил избран Илия, известен под прозвището Миндизина. Той бил родом от съседното село Каваклия, служил в редовете на "Казакалай" в Сливен, командван от потурчения поляк Садъкпаша.
Според стария тракийски деец Никола Константинов, в казашкия полк Илия бил миндизин, т.е. военен инженер, строител на табии, окопи и други военни съоръжения. Славил се при това и като отличен кавалерист.
След освобождаването си от военна служба Илия Миндизина се заселил и задомил в Ениджия.
167
Към съвета по отбраната на селото са били избрани и участвали с оръжие в ръка още следните лица: Атанас Карамука, Танасаки Стоянов Алваджиев, Стойко Андреев Шангов (баща на известния журналист и редактор на в. "Вечерна поща", С.С. Шангов), Симеон Бобов, Стоян Геврека, Апостол Контасмов, Трифон Карафезиев, Тодор Пехливанов, Колю Джумбалака, Митре Айгъров и др.
Под надзора и по указание на Илия Миндизина от северната и северозападната страна на селото била изградена укрепена линия (митириз) или както я наричали още "Вардата". На митириза селяните закарали десетки бъчви и шарапани (кораби за пренасяне на грозде), които напълнили с пясък, изкопали окопи, затрупали ги с торби, пълни с пясък от близката долчина.
През месец декември 1877 година от Ямболско и Новозагорско започнали вече да прииждат първите кервани с турски мухаджири. Те преминавали "Дервентските възвишения" през прохода по горното течение на река Текедере, за да се отправят след това по пътя Петра - Коюнгяур -Лозенград - Цариград.
Дошли сведения, че по същия път ще премине големият мухаджирски керван на известния от Ямболско Фъндаклъ Султан, охраняван от 200 души аскер и башибозук. Този керван решил да нападне командира на малката Ениджийска чета, състояща се от 60-70 човека, повечето млади хора, незапознати с военното изкуство. Имали само няколко бойни пушки. Решено било на първо време всеки да се въоръжи с каквото може: ловджийски пушки, търпани, брадви, ножове. А в първата битка с врага да се снабдят с бойни пушки и патрони от избитите вражески войници.
С такова примитивно въоръжение четата на Миндизина потеглила на север. След двучасов поход пристигнала на определеното място между селата Петра и Коюнгяур, където устроила засада. Щом се задал керванът, четниците открили стрелба по въоръжената охрана и впрегатния добитък на първите коли.
След това внезапно и неочаквано нападение в охраната на Фъндаклията настъпило объркване и страх. Паниката обхванала мухаджирите след първите жертви, убити и ранени. Аскерът се разколебал и стъписал, готов да се разбяга. Присъствието на Илия Миндизина, облечен в руска военна униформа, създало у турците убеждението, че са нападнати от руска войска, подсилена от местни българи. За съжаление поради своята малочисленост и липса на годно оръжие, четниците не могли да се възползва от първия си успех. Рядката
168
им стрелба, предимно с ловни пушки, окуражила турците. Те се реорганизирали и контраатакували четата, която дала много убити и ранени.
Скоро настъпил пълен обрат в положението. Неможейки да отстоят на напора на многочисления и добре въоръжен противник, четниците се отказали от борбата и напуснали полесражението.
Главното ядро начело с Миндизина, състоящо се изключително от ениджийци, се отправило по най-късите пътища за Ениджия.
След кратък престой, за да бъдат погребани убитите и да се замени избития впрегатен добитък, керванът продължил пътя си.
В село Коюнгяур Фъндаклията вече бил уведомен от местното турско и гръкоманско население за числения състав на четата, народността на четниците и от кои села са.
Като разбрал, че нападението е от български младежи, предимно от Ениджия,
беят бил страшно разгневен и решил да си отмъсти. Вместо към Лозенград
той дал нареждане керванът да потегли към Ениджия с намерение да бъде ударено
селото, а след това през река Текедере да се изтегли по пътя към Каваклия
и Цариград.
Нападението на Ениджия и героичната отбрана на селото
След безуспешното нападение на мухаджирския керван групата четници се завърнала в Ениджия. Илия Миндизина и Стоян Длъгоманов направили доклад пред селските първенци за злополучния изход на нападението. Изказали своите опасения, че Фъндаклията на всякацйена ще направи опит да си отмъсти, като нападне селото, за да го ограби и опожари. За ениджийци нямало друг изход, освен да се отбраняват. Предложението на един от първенците да се изостави селото, населението да бъде изтеглено заедно с добитъка и част от покъщнината в някое от околните български села, било отхвърлено. Впоследствие това се оказало фатална грешка.
Решението керванът да не бъде пуснат да мине през селото, означавало въоръжен сблъсък с турския аскер, решил на всяка цена да си пробие със сила път и се отправи към Цариград.
Зад барикадите (митириза) заели позиции защитниците - около 120 души, въоръжени с пушки кремаклийки и ловни пушки, с брадви, търпани, колове и пръти.
169
Между това керванът на Фъндаклията вече се бил отправил по пътя за Ениджия. Ениджийски овчари, които пасли стадата си на близката височина, западно от Текедере, наблюдавали отдалеч движението му. Колите се движели не в определен ред една след друга из пътя. Задните коли се движели по стърнищата, из нивите, стремейки се да догонят началото на кервана.
На един километър от селото керванът спрял. Беят изпратил трима души от охраната си с бяло знаме, за да се явят пред селските първенци и ги помолят от негово име да дадат път на кервана през селото за Цариград. Пратениците на бея заявили тържествено, че никой от селяните няма да пострада и никакви кражби няма да бъдат допуснати.
В народната песен, посветена на това събитие, молбата на бея е изразена така:
"Фъндаклъ Султан се моли,
дайте ми гечит да мина!
Ако Ви се игла загуби,
чувалдъз ке ви я дадем."
Защитниците върнали хората на бея, за да съобщят на своя господар,
че те не разрешават керванът да премине през селото. Фъндаклията можел
да прекара кервана през брода, северно от селото. На два пъти беят изпращал
свои пратеници и чак на третия път отправил към ениджийци строго предупреждение
и закана, че ако и сега му бъде отказано да мине безпрепятствено през селския
брод, ще бъде принуден да даде заповед на аскера да атакува селото със
сила, за да си пробие път. Отговорността за всички последствия щели да
понесат селските първенци.
Когато пратениците докладвали на бея, че и тоя път ениджийци отказват да дадат път на кервана, той се ядосал много и решил да изпълни заканата си. От барикадите селяните забелязали бързо раздвижване на въоръжената охрана на бейския керван. Отделни групи войници, в пълна бойна готовност, обхождали вече височината, западно от селото. Яздейки на кон, тръбачът се изкачил на близката могила "Карталтепе" и засвирил "атака". В този момент дядо Танасаки Стоянов Алваджиев със своята кремаклия пушка се прецелил и гръмнал. Турският тръбач паднал мъртъв на земята. Този момент е отразен в народната песен:
"Дорде бурия засвири,
пустият дядо Танасаки
дигнал си пушка чакмаклия
буруджията от кон съборил."
170
Озлобени, турците започнали ожесточена стрелба по посока на митириза. Изкачили се на височината, откъдето селото се вижда като на длан и стреляли по мирното население, по добитъка, по всичко, което се мерне в селото.
Настъпила голяма паника. Стари хора, жени и деца напускали къщите си. Нарамвали на гръб най-необходимото и бягали масово към южния край на селото. Изкаран от оборите, домашният добитък се пръскал из дворовете и улиците, изоставен от стопаните.
Наред с пушечните гърмежи, свистенето на куршумите, прелитащи над главите на бягащите селяни, се чували отчаяните писъци на жени и деца, тревожното мучене на добитъка, злокобният вой на псетата.
В продължение на един час по-голямата част от мирното население успяла да напусне селото. Няколко десетки семейства избягали и се укрили в съседните български села Аокузюк, Карахадър, Карахалил и Бостанлия. Останалите над 1500 души, по указание на защитниците, се събрали в една гориста поляна, близо до село Текешилар, което по онова време било българско.
Докато продължавало изтеглянето на мирното население, храбрите защитници не напуснали барикадите, поддържали стрелбата срещу турците, за да забавят влизането им в селото. Те започнали да се изтеглят с прибежки през плетища и дворове, криейки се зад къщите, но едва тогава, когато аскерът и башибозукът започнали да ги бият във фланг, за да ги обградят.
При отстъплението, с риск за живота си, те успели да спасят значителна част от домашния добитък, подкарвайки го по посока на забягналото население.
Тук паднали убити няколко души от защитата: Илия Миндизина и дядо Танасаки Алваджиев, който пръв бе стрелял и убил турския тръбач и бе получил прозвището Буруджията.
Турците влезли в селото и започнали да грабят. Чупили врати, прозорци, влизали в къщите, разтваряли сандъци, мусандри, задигали всичко по-ценно: пари, накити, момински и невестински чеиз, дрехи. Изоставените от стопаните пълни делви и качета със сланина и саздърма били изпочупени и замърсени.
Група турски войници заловили двама селяни. Вързали им ръцете и краката и ги хвърлили в пламъците на една челия, запалена специално за тази цел. Мъченически загинали селяните Яни Костура и Павлевото Мите. Заловен бил и Иван Дукенов, който бил пощаден, защото казал, че е по народност грък.
171
Между останалите в селото, предимно стари и болни, била и Милка Хр. Джумбалакова, която току що родила. В къщата й влезли няколко въоръжени турци и я заварили да лежи с новороденото си дете. Милка извадила и им дала шепа пари, които мъжът й оставил, преди да избяга. Турците не й направили нищо лошо. След това в същата къща докарали и настанили временно няколко кадъни, които през цялото време се грижели за нея и детето й като нейни сестри. Милка им посочила голямата тина с брашното, за да замесят и изпекат хляб. Кадъните всеки ден правили хляб на домашната фурна и раздавали на постоянно прииждащите в къщата турски аскери и мухаджири.
Непожелал да избяга, а останал в къщата си и старият Алексиолу, един от най-големите селски чорбаджии на времето, който лично се познавал с Фъндаклията. Двамата преди време лежали в затвора и завързали здрави приятелски връзки.
Дядо Алексиолу поискал да се срещне с Фъндаклията. Срещата станала в къщата му. Стари хора разправят, че двамата стари приятели при виждането си се прегърнали и разцелували. Ениджийският чорбаджия помолил бея, в името на старото им приятелство, да не опожарява селото. Желанието му било удовлетворено. Турците опожарили само две къщи на горния край на селото. По заповед на бея опожаряването било прекратено.
Дали този разказ има нещо общо с историческата истина, ние не знаем. Турските бейове били способни и на жестове, но ние мислим, че запазването на селото от опожаряване се дължи на други причини. Поради прииждане на река Текедере Фъндаклията бил принуден да чака спадането на водите цели три дни. През това време той получавал все по-тревожни съобщения за приближаването на освободителните руски войски. Това обстоятелство не е могло да не смекчи коравото сърие на бея.
Когато хората на Фъндаклията плячкосвали селото, избягалото мирно население пребивавало на лагер под открито небе в една гориста поляна близо до с. Текешилар.
Към 18 януари 1878 година тук-там били построени временни колиби и палатки, покрити с черги, за подслон на деца и болни. Палели огньове, за да се топлят. За да се хранят, колели селския добитък, като месото варели в бакъри и казани, или го опичали в жарта. Хлябът и продуктите делили на ръка по братски. Майка ми, която по онова време била вече мома, ни разказваше по-късно за всички свои патила през онези тревожни дни. От малкото брашно, което получавали като дажба за цялото семейство, тя е замесвала хляб в своята бяла забрадка и го изпичала.
172
На третия ден голяма група мъже се събрали и тръгнали към селото с намерение да доставят на гладуващите свои семейства хранителни продукти.
Щом наближили Одринското шосе с ужас забелязали, че по шосето откъм Одрин се движи турска войскова част. Аскерът открил стрелба по мирните селяни, които се пръснали из близкото дере и дали голям брой жертви.
Избитите селяни били погребани няколко дни по-късно, когато турците се оттеглили от селото.
Няколко дни след Ивановден на 1878 година, водата на Текедере спаднала. Керванът на Фъндаклията преминал брода и се отправил с голяма бързина към с. Каваклия. Преди да достигне селото, той бил настигнат от руски кавалерийски разезд. Охраната на кервана отказала да се предаде и открива стрелба. Това принудило русите да избият всички, които се съпротивлявали. Останалите били пленени.
Керванът бил основно претърсен. Между многобройните крадени вещи и скъпоценности
русите открили и пуснали на свобода седемнадесет български девойки, отвлечени
насилствено от турците от ямболските села, с цел да бъдат потурчени. Освободените
девойки заминали по родните си места.
Възторжено посрещане на освободителните руски войски в Ениджия. Топли и сърдечни отношения между освободители и освободени
Щом селото било напуснато от Фъндаклията, ениджийци обързали да се приберат по домовете си. Там заварили зпочупени врати и прозорци, всичко по-ценно от покъщнината ограбено, а останалото разхвърляно из стаите и дворовете.
Преди още ениджийци да почистят и подредят домовете си, в Ениджия пристигнали първите руски войници, които били разквартирувани по къщите.
Населението посрещнало освободителите с неописуема радост. Тези измъчени хора, които само допреди ден били гонени и избивани като псета, сега не можели да повярват на очите си.
В лицето на руските войници те виждали истинските свои братя, донесли най-скъпото благо за човека - свободата. Те ги прегръщали и целували, канили ги по къщите и ги гощавали като желани дългоочаквани гости.
На няколко места из селото били устроени многолюдни хора, на които играели млади и стари. До селските младежи на хорото се хващали и руските войници, учейки се да играят като тях.
173
Руснаците обаче се чудели на местния обичай момите и момците да играят отделно. И щом се хванели до момите, последните се пущали и изтичвали засрамени в навалицата. Това дразнело руснаците. Трудно им било да разберат тези обичаи, наследени от вековното турско робство. Във връзка с това ще предам разказа на моята майка за една случка станала на хорото, за която тя дълго се считаше виновна.
"Бях вече станала мома - разказваше тя - когато дойдоха русите. На хорото играехме отделно моми и ергени. Двама руски войници се опитаха няколко пъти да се хванат между мене и моята братовчедка Митра, с която заедно пеехме и играехме. Ние веднага се пуснахме и побягнахме на другия край на хорото. По едно време почувствахме, че някой се яхна на гърба ми, но веднага ме освободи и се отстрани. Обърнах се и познах войничето, което пуснахме да играе до нас. Наоколо моми и ергени се заливаха от смях и ме отрупваха със закачки.
Засрамена и със сълзи на очи, аз припнах към дома да се оплача на мама. У нас живееше руски офицер. Като ме видя и разбра причината за плача, той веднага се разпореди да се строят у нас всички войници, които бяха играли на хорото. След това се обърна към мене и ме запита, мога ли да позная войника, който си бе позволил тази неприлична шега с мене. Без да зная какво ще стане, аз му го посочих. Тогава офицерът заповяда да съблекат войника и въпреки молбите на мама и тате да му прости, той нареди да го набият.
Горкото войниче бе пребледняло като мъртвец и аз никога не мога да си простя, че бях причина за случилото се."
Този неприятен инцидент не промени дружелюбните отношения между ениджийци и нашите освободители. Връзките на квартируващите в селото руски войници и местното население останаха през цялото време на престоя в Ениджия сърдечни и братски.
С гняв и възмущение слушали русите разказите на селяните за преживяните страдания по времето на турското робство, за последното мародерско нападение на ордите на Фъндаклията, за поголовното избиване на мирното население.
Ениджийци дълбоко вярвали в несъкрушимата сила на Русия, която никой не можел да надвие.
Много от тях разказвали за мили сцени от краткото пребиваване на русите в селото. Въпреки дългите измерителни походи и тежки сражения с врага, русите си запазили до край своите вродени добродетели на благородство и любов към нашия поробен народ.
174
Селяните пеели руски песни, а в разговора помежду си употребявали руски думи и изрази. Скъпи и незабравими спомени запазили ениджийци към своите освободители-русите. Любовта и признателността им към Русия и нейните народи не можели да се изразят с думи.
По силата на Сан Стефанския договор (03.03.1878 г.) трите околии от Източна Тракия - Лозенградска, Бунархисарска и Малкотърновска се включвали в пределите на новоосвободената българска държава. В Ениджия русите назначили местен народен съвет с председател Никола Янев Джумбалаков. Отговорни постове във временната администрация, уредена от руските военни власти е заемал Стоян К. Длъгоманов. Той е бил за късо време председател на околийския съд в М. Търново, секретар на Управителния съвет в Бунархисар и секретар на Кърклисийския административен съвет.
Друг ениджиец - Костадин Димов Кърклисийски е бил назначен за председател на градския съвет в Лозенград.
Още през пролетта на 1878 година в Ениджия бил съставен списък на младежите новобранци, които трябвало да отслужат военната си служба с първия набор на българската войска. Радостта на младежите нямала граници.
Но скоро тяхната радост била помрачена от Берлинския конгрес от 13.VII.1878 г. Той присъжда Лозенградския санджак отново на турската власт. Населението на Ениджия взело най-активно участие във всички протестни акции на българите от Източна Тракия. Чрез тях те изразявали своята непоколебима воля за борба против прилагането на клаузите, свързани с Лозенградския санджак. Във връзка с протестната акция в Лозенград, под изложението, написано от Н. Беловеждов и от името на Централния революционен комитет, сложили печатите и селските революционни комитети от Ениджия и Каваклия. [1]
Още по-внушителна била "Кайбиларската протестна акция", в която участвали над 12 000 души, дошли от всички краища на Странджа, равното Тракийско поле до Люлебургас. Участниците в тази акция излъчили специална делегация, която да предаде заявление-протест на председателя на международната погранична комисия в с. Кайбиларе (Странджево).
Селяните чакали в Кайбиларе около десет дни в изключително напрегнато
състояние. В полученото известие се казвало, че молбата им не се удовлетворява.
Сломени духом и с проклятие на уста, селяните се завърнали по домовете
си.
1. Попаянов, Георги. Малко Търново и неговата покрайнина, с. 326.