Сачанли. Историческо и етнографско проучване
Д-р Илия Славков, Боряна Димитрова
 
ПРИЛОЖЕНИЕ I
Народни песни и умотворения от село Сачанли - Гюмюрджинско

Б. ПРИКАЗКИ


Калаканзарьиету при Попув вир

На бас се ватили увчарьиету йозчие, чи са му дадат най-убавата галена мома от връчакат йозчие увчарьие, ку поде яръ гежя да испече печеница под Кушиите при Попув вир и чевермята да дунце на Шапканата. Нивту не се наел. Наел се йозчията Киряк Бъмбев. Зел дебелу ягне, заколил гу и учел приз Кушиите при Попув вир. Натурил огинь, утсякал тенка убличка (дъбово младо дърво) за ръжень. Заватил да пече ягнету и гу мажел ас лой. Ав сва вряме дуда идин калаканзарин и сенал ду нега.

— Кога пита, чи си душел тува ду нашта къща да печеш ягнету, рекал калаканзаринът.

— Никуга.

— Ам кату печеш печеница барабар ли са ядем — рекал калаканзаринът.

— Аир. Изпечей си, чи да ядеш, му рекал Киряк.

— Намам ягнета.

— Да не си кулав, да не си приз ръки, вати си и печи.

— Сто да ватя? — рекал калаканзаринът.

— Соя вир е гулям — има сичку и жаби, и риби, и раци, и змии, какоту ватиш сичку се пече, рекал Киряк.

Балабуцнал се калаканзаринът ав одата и ватил енна жабура. Увчарьиет му дал ръжень. Пруврял жабурата ав ръженьет и заватил калаканзаринът да я вътри на огиньет.

203

— Увчарьой, тойта чевермя капе, мойта засто на капе? — рекал калаканзаринът.

— Дал си кулав, му рекъл Киряк, балабуцни е ав одата и върти, тя са капе.

Калаканзарьнет сторил сва и слад мърва жабурат ак исъйнала. Киряк му рекъл да я балабуцка биркач-керет ав одата и да върти на огиньът жабата дурде си изпекал печеницата. Киряк пусрял чевермята на благунева шума (вид дъбова шума), разчепил я да истине и заватил да яде. На калаканзарьнет дал кокальиету. Ама той ищел месу. Зел да му дудява. Калаканзарьнет му рекъл, чи са го занце ав тяйната къща при попът, ав Попув вир имялу удавен поп. Киряк зберал чевермята ав чантата и тръйнал да си поде къд Шапканата. Ав сва вряме калаканзарьнет гу държал и гу запинал за грижета.

— Къдя са поиш, дай тува чевермята!

Киряку се найдилу млогу. Зел ръженьят, упасал гу идин ръжень и калаканзарьнет се бъпнал ав вирът. Киряк тръйнал къд Шапканата. Утзадь чул млогу сесеве.

— Тува е, тува е. Ей! Увчарьой остаи печеницата, зере са те занцем при попът.

Киряк рекъл:

— Зберете се връчкат калаканзарьие и тугава са ви я дам.

Ама той седе върял. А тува, а там да им даде печеница, заленал приз изгурянте Кочанье, приз Бялата ода и на Шапканата изляли. Сенал Киряк на чучка (издигнат камък). Сардисали гу калаканзарьиету чеп чевря (отвсякъде). Ищяли му чевермята.

— Зберете се връчкат куци и сляпи калаканзарьие и тугава са ви дам чевермята, рекъл Киряк.

— Връчкат сме тува, рекъл царьет им. Дай печеницата ил са те лопним бирдян.

— А, ха, обря, сури кучета, кадя сте?

Кучетата гу чули и за идинь сулук душлили при нега. Върлили се ръв калаканзарьиету и ги изломкали. У тугава няма калаканзарьие ав Сачанли. Йозчиету се сберали и ватили да прает муабеть, ама немялу ода.

— Кой са поде на налее ода ут Бялата ода, той са земе каматната и ин-биринжи мома ав селуту.

Киряк рипнал, зел бъкалът и на идинь сулук учел на Бялата ода. Га наближил ду одата, сто да гледа.

204

Нящу се матара пу чешмята. Га гледа сто да види: мечка. Сам саи мечка. Дийнала си пряшните нуги и синжкирьиет й виси надолу. Той е ватил и занесъл при увчарьиету. Ас енната ръка одел мечката, ас другата дътжел карагулакат, чи ку рече да се разреве и гу притисне, да я заколи. Га гу видяли другте йозчие, рекали му: „Да ти е алал каматната мома, застоту добър Киряк не са плаши ниту ут калаканзарьиету, ниту ут мечки, ут вящарьие”.
 

Записана от 65-годишния Богдан Митков, живял в гр. Кърджали, кв. Веселчани.


Млогуту дяца

Ав селу бир вакить имялу идин чвяк ас млогу дяца. Труицата му синуве ищяли една мома. Тя била млогу каматна. Затва я галели и труицата братя бирдян. Сякуй казувал на татка си: „Седе тая ища, друга нища.” Мумата казуала: „Ут труицата единет са е, ама кой и яз на знам.” На казуала кутро ище. Разбъркали се майката и таткуту. Сторили пубаену да истине енната страна. И така нище. Пубаяли баби ав лябат, ав одата, клали ав прискевалат пубаяни конци и пак нищу. Връчакат се чудели како да сторят. Нищу на пумагалу, Ин-сетне мумата рекала: „Са зема соя, който ми дунце сва дет гу няма ав нащу селу — да гу направи ил да гу купи.” Таткуту на труицата братя, кват видял кък е раптата, дал и на труицата пу енна кися ас пари и им рекал: „Аде ся, да си шетате късметьиет — кой какото найде, дет гу няма туасака да гу дунце. Идиньиет брат замнал къд Стамбол, другет къд Селеникь (Солун) и другеть — къд Гирить (Крит). 3думали се след една гудина да се найдат ав Гюмюржине. Дету учел ав Стамбол, одел нагоре-надолу и нищу убаву не нашел. Ин на крает влял ав една кюркчийска маза. Гледа млогу кюркеве — енни по-ефтини, други по-скъпи. Той ватил ин-скъпет кюркь. Рекали му, чи е скъп, застоту сбира връчкат и може да ги занце, къдято си ищат иксанат. Таман, си рекал, ав нашту селу нама сакъв шех (нещо). Броил парите, завил се ав кюркеть и учел ав Гюмюржине. Вторьиет брат одел нагоре-надолу ав Селеникь, и ништу нову на нашел. Слад мърва влял ав енна маза за угле-

205

дала. Там имялу енно млогу скъпу угледалу. Рекали му: сва угледалу е ин-скъпу ав светат, заетото кват пуискаш някугу да гу видиш моиш да пугляйниш ав угледалуту. Пуискал да види момата. Видял е. Сва, рекал, е ин-скъпуту ав светът и сва гу нама ав Сачанлъ. Купил гу, и замнал ав Гюмюржине. Третьиет брат ав Гирить снувял нагоре-надолу и нищу на можел да найде. Ин-сетне се нашел ав енна пуртакалница. Имялу млогу пуртакальие и ут скъпи по-скъпи. Идин бил млогу гулям и ин-скъп. Аку чвяк умре и му се даде ут негувата ода, уживява. „Сва гу нама ав Сачанлъ”, си рекъл той, и гу купил. Тръйнал и той къд Гюмюржине. Сберали се и труицата братя там. Пуискали пъру да видет убавицата, Видели я умряла. Ам ся! Сгушили се ав кюркет и учли ав селу. Ама каква е вайдата. Брата ас пуртакала рекал: „Ам соя пуртакал е за сва, ам да я заварим незариена”. Таман я извадили ут къщите. Рязнали ут пуртакалът, истискали а в устата й и за енно чуду мумата уживяла. Заватили да праят муабеть, ама слад мърва заватили да ищет мумата. И труицата братя казуали, чи тяйните шехове са ин-скъпите и ги няма ав селоту: ку не билу угледалуту немяли да знаят, чи мумата е умряла, ку не бил кюркьиет немялу да дойдат ас време, ку на бил пуртакалат немялу да уживее мумата. Не са управала рабтата. Субират се селските кужебашии да кажет како да се праи. И те на можали да утсечат рабтата. Душел и попат. Той рекал на кожебашиите да ватят мумата и идин ут братята да ги венчает и да се свърши рабтата. И сва на пумойналу. Раптата стийнала ду чвяк да пане. Ин-сетне рукнали иден млогу стар чвяк. Той рекал да върльът чьопь и на когуто се панелу, за нега да венчает мумата.
 

Записана от 65-годишния Богдан Митков в гр. Кърджали, кв. Веселчани.


Канлъм Карадже и куната

Ав планината, ав Календра, пасял йозат йозчията Канлъм Карадже. Дийнала се царска потера да ватет сърни и еленьие пу Календра и Шапканата. Разлаяли се Караджевите кучета срещу потерата. Караджата рукнал: „Ю, ю мерет!” на кучетата. Връть кучетата лей-

206

нали и клали напряш нугите си. Чакали како са им рече Караджата. Кучетата никугу на алали. Слад мърва гостите рекали на Караджата заето ас енна дума тойте кучета на лайнава вейке.

— Застоту са тербиели (дисциплинирани) и не са кат султанските тербисиз (без дисциплина). Султана нищу му не му рекал. Устанал седе на гости на Караджета. Пекали и яли чевермя-печеница ав Бей бунар. На утрината султанат гу калесал да му поде на гостие ав Стамбол. На замналу млогу вряме и аберет ут Стамбол душел. Караджета испекал чевермя, зел създърма, клал ги ав чантата си. Зел сиреньие и стриган увен. Душел ав Стамбол. Гавазинат гу пусряшнал, зели увенът и му пуказали кунаците и къщата, дет са густува. Вечерта му дали да яде 72 ядевата. Султанат пуглявал, кой как яде ут госбите. Караджета не съ дупрял биле ду тяв. Къкту ги дунесли и така си устанали. Султанат съ ядосал и му рекал: „Засто кату бейме на Бей бунар яс ядав ут тойте госби, ти на искаш да ядеш ут мойте. Да не си по-бугат ут мене? Ку на кажиш прауту, нама да те оставе жув”. „Са ти каже султане, седе ми дай ду утре изинь”. Караджета зел ут връчакат паниците пу енна лъйца манже и я клал ав уделна паница и я устаил ав срани. Паницата завързал ас кърпа. Зел друга паница. Ав нее клал мърва саздърма, мърва чевермя и идинь дрън сиреньие. Завързал ав друга кърпа паницата и я клал ав срани. Султана душел на утрината.

— Манжата не си ял бе, кеая? Казуай засто?

— Падишах, яз ядав ут мойта манже. Тойта манже, падишах, не ми вряни.

— Връчакат гостье ядава, саде ти на яде.

— Сва е истина, падишах, ку ищиш, виж сая паница.

Султанат пугленал и в двяте паници. Енната завадила да кипи и той нищял да я гледа, ут другата — пуискал да си апне. Тая паница била ут увчарската яхния, дету си стуяла не развалена. Караджета рекъл на султана, чи негувят курем на може да тейли сая манже: „Яс се наядах ут паницата, дет и ти зе да аппиш. Просту да е, падишах”. Султана простил на Караджета. Нагустил гу убаву дет научил още енна мъдрус ут гяурина.
 

Информатор: Митрю Качулев, 80 години, живял в гр. Кърджали, кв. Веселчани.

207

 

Пари ав Чингене асар

Причулу се Чингене асар, чи ав негувата земе имялу зариени златни пари. Ама койту купаел парите, станувал курбань — умирал. Един стар махтапчия казал на енни купуци, дет били млогу бадър копелета. И къдяту имялу кавга, нож, сопа, връчакат тие излявали на башат. Връчакат се уплакували от тяв. Махтапчията саде мислял како да им стори, какъв кюляв да им скруи. На можел да ги управи. Нищу на пумагалу. Ин-сетне стариет им казал, чи санувал ав Чингене асар ималу скриену иманьие, ама трябува чвяк да стане ербапь да гу земе. Наръсив ас пепель. На пепельът се видева чвяшка стъпка. Вас ви викам да дойдете ас мене. Яз са копам, вие са сидите по-назадь. Парите са ги разделиме труицата. Ку остана ав калята, моят дял да дадете на бабата. Учлили ав Чингене асар. Дядуту варял напряш. Като стийнали на десет крачки, рекал им:

— Вие стойте туасака, яз ин-напряш са копна и са ме видите како са стана.

Таман копнал и старет се убърнал на земета и зел да тъпте ас нугите, ас ръките и да дига главата. Чувало се охканьие. Думината сербезьие избягали ав селу и кък стийнали ду там на помняли. Ръките и лицето им билу издряскено. Баба Добренца ги питала къдя са устаили дяда Добря. Рекали й, чи дяду Добрю панал на умираньие кат купаел ав калята.

— Кък ви не е срам, рскала бабата. Ав селу сте баш гюрюлтижиету и сопажьиету. Устаили сте старят чвяк да се мъчи. Резил са ви сторя приш селските моми и копелета и да не ве пускат вейке ав селу. Думината сербезьие се пумолили да не ги вата за мезя наз селту.

— Нама како да ви приказуам, ут баба акъл ли са субирате. Бабата им се скарала и им рекала да земат мулето и два чуала, да подат ав калята да дунцат парите и дядуту. Дядуту, ку е умрял, да гу кладат ав единят чуваль и, дурде е още темно, да гу закупает. Зели мулету и чуальсту. Ама баба Добреица била кат удница. Разпраила ги низ селоту.

Кат наближили ду местото, дет купаел дяду Добрю, зели усулажик да се дуближават ама дяду Добрю гу немялу. Пугленали нагоре-надолу, липцал, немялу го.

208

Уплашили се. Рекали си дал не са гу изяли калаканзарьиету. На можели да се върнат ав селу, заетото баба Добревица са ги люлюснела на конска Тодоровица, антуан са ги сторела. Ин-сетне рекали да подат пак ав селу. Пу пътет на знаели сто да рекат на бабата. Душли и путропали на вартата. Изляла бабата. Тя ги питала за дядуту и парите. Рекали й: нама гу. Тя им се скарала и им рекала, чи нифту няма да ги вярува, застото те са ин-бадърат ав селту. Станалу деньие, суберали се връчкат ут селу. Връчакат рекали: да подим да найдим дяду Добрю — жув ил умрял тува да гу донцем. Ин-сетне се сятили, чи двата бадър синкувци ги е срав. Дийала се тежка дервенска потера, целту селу, да шетът дяду Добрю. Ав сва вряме дядуту си сидял ав заната къща и си ядял ляб и си думал кък ажеба да каже, че са сруват сие синкувци, чи не са кабадайи и още идни пъть да ги немят за ин-бадърат ав селту. Заминала още енна вечер и слад тва се разчулу, чи дяду Добро се е върнал млогу измурен. Уставили гу да си пучине. Приз сва вряме се суберали млогу иксан ав къщата му. Той си пучинал и се пуказал навънка. Връчакат иксан гу пупитали како е станало. Ся са ви каже, рекал старьиет, ама да дойдат сие синкувци туа сака, да чует и сие. Ав сва вряме тие се криели и немяли лице да се видет ас иксанат. Дунели ги на зорле. Рукнал дяду Добрю:

— Какви сербезлици и кабадаилъци пурдавате на иксанат, бей. Сакъв ли ви е аркадашлъкат, да ме уставите сам самичек да се браня ут калаканзарьиету, вие да бягате. За тва ли се суберайме, за сербезлик? Мясту да си пумагаме, вие ас пъруту копане и падане и не ме видявте дал сам паднал и умрял, избягайте. Не е ли язък за боят ви и за чаламът ви? Комшулар, сие синкувци ку имат лице, трябуа да не стует ав селу. Момте и копелетата да знает сва. Ут ся да ги немяте за сербезьие. Да на давате да ви бахтят. И сака станалу. На пупрелки, на межи, на ору и насякъде ги думали, чи са сравливи. Зели да ги нищат момте и копелетата. Момте не им зимали мишанът. Върнували им слубарьиету. Кат гледали, гледали, че избягали — идинат ав селу Къзлар, другет — ав селу Юсъюк.
 

Информатор: Митрю Николов Георгиев на 80 години, живял в с. Резбарци, Кърджалийско.

209

 

Кузарет ав Търмата, беят ав Календра и калмана куна

Ав енно грозну зиме сабаа карши кузарьиет си изкаруал ут ятакът къд Търмата козте, кадяту се приличал приз деньиет на слънце. Видял той, чи енна лисица се върти при агъльет и прибира паналите трои ут качамакат. Кузарьиет бил млогу милижлив, въздъйнал тежку и си рекал: „Засто нама, ажеба, ав сва сурову зиме нищу за яденьие и кък са изляе на ляту сая живина. Куните не са за милуеньие, ама сая може да не е ут тяв.”

Кузарьиет на утринта устаил топъл качамак и си учел ас козте ав Търмата и ут карши гледал сто са стане ас качамакат. Лисицата душла, суберала троите и нашла гурещиет качамак. Изяла гу и си учла. Кузарьиет цала зима сва праел и куната изляла на ляту.

Енна утрина куната на душла да си изяде качамакат. Кату се приличал кузарьиет на слънцет, утидин пътъ исконала куната приш кузарьиет и му рекла;

— Добро йутрина козарче.

— Дал ти госпуд дубро, лисицо, сто има?

— Дойдах да ти каже берекетверсин, дету мя извади на ляту. Ти стана себепь, дету излязав на ляту приз сва грозну зиме.

— А, сакан, рекал козарьет, саде имам малки ярета, да не ги изядеш, чи са развалим дуслукът. Зере са те висна на сурите кучета. Тува нама жанжун и нама кой да те утбрани.

— Яз беля искам да си отплатя и сам нашла нящу. Ти са ме слушаш аз какоту каже, еното двя нама да сториш.

Кузарьиет се насмял и рекъл: „Айде да видим”.

— Първу са ми дадеш идин сребърен чирекь, за ся. Заето ми е нама да ти каже. Сва е. На крает са ти каже заето ми е бил сребърньиет чирекь.

— На ти, лисицу, кват е сака.

Лисицата зела чирекет и се загбила ав пурнарьието. Кузарьиет се чудел сяки ден и вечер — каква е сая рабта. Куната стийнала на Шапканата. Изкачила се на дуарят на калята и рукнала:

— Ей, Исар бей.

— Сто има, лисицу?

210

— Яс сам калманата на Търма бей. Той ме пруоди да ми дадеш шинекьет, дету мериш чиреците и кат си свъртим рабтата са ть гу донца.

— Зем гу калмано куно, рекал Исар бей.

Купата зела шинекьет, сляла ду Малькьет и ду Гулямьиет Кунак и ду Черквището и се върнала назадь. Втъкнала ав енна дупка идин сребарен чирекь и върнала шинекьиет на Шапкана бей. Върнала се бърже, бърже назадь и са услушала дал няма да я рукнет за устаената пара. Исар бей зел чирекьиет и се рекал: „Соя Търма бей има млогу пари, затва е уставил на шинекьиет сая пара.” Лисицата за сулук учла при кузарьиет му рекала:

— Още идин зор имам, кузарче. Да ми дадеш ся пък енна златна лира. Дай я, сетне са ти донца млогу лири, рекала лисицата. Ин-сетне кузарьиет си рекал: „Айде, солкува сам дал на църквата, сва да поде на лисицата”. Дал на лисицата златната лира. Калманата учла при Исар бея на Шапканата и му пуискала шинекьиет да мери Търма бей лирите си. Той дал шинекьиет. Куната се въртяла пу Кунаците и се върнала и клала ав процепат на шинекьиет енна лира.

— Зем си шинекьиет, рекала лисицата.

— А, да си ми здрава, рекал Шапкана бей. А, кумице лисицу, енна лира устанала ав шинекьиет. Зем си е.

Лисицата не е зела. Тугаа Исар бей се сятил, чи негувет кумшие е бугат чвяк и си мяри парите ас шинекь. На другата утрина лисицата учла при кузарьиет и му екала, чи са поде за слумница за дъщерета на Исар бей за кузарьиет.

— Намой, рекал кузарьиет, яз не сам за бейска мома. Ти да не си пульдяла. Яз намам ни къща, ни кулиба.

— Како кату немяш. Сичку са ти найда, рекала лисицата. Ти си найди аркадаш и кату ти река да тръйниш, да си готув за невяста да водим. Яз сам калманата.

— Ай, бягай ут тува, засто ме ваташ за мязя.

— А, остани ас здравьие, яз са пода.

Лисицата учла при Исар бея, сторила му метан и му дала селям.

— Добър ден, Шапкана бей.

— Добър ден, калману, сто има? Пак ли ищиш нящу за Търма бей?

— Яз сам слумница за вашата мома за Търма бей. Може да набива, ама яз сам душла. Редну е да попитам и за-

211

тва сам душла.

— Станува, станува, рекъл Шапкана бей, ей ся са ти каже. Садя да се почудим ав къщи.

Питали се, чудили се. „Чиреците и лирите мери ас шинекьиет. Дет са устанали пу шинекьиет пари, на ги зима. Бива си,” рекъл Исар бей и учел при лисицата.

— Даваме момата, калмано, ама сая не, другата ниделя са праим свабда.

Лисицата учла при кузарьиет ав Търмата и му рекала:

— Айде аирлия да е, сгадай се ав ниделя за свабда. Ут ся нататък не си вейке кузарь, ам се казуаш Търма бей. Нама да казуаш, че не си за там или за другаде. Меня са слушаш. Яс знам сичку.

Душла ниделята и тръйнали цал керван за свабдата, ама седе думината — кузарьиет и лисицата. Кват душли при Гулямата ряка, при Попув вир, лисицата му реката: „Ти са се разпримниш и се бъпни ав одата, са сидиш там дурде са върна яз.” Куната за идин сулук учла при Шапкана бей ас рев: „Сака да патят, онака да патят, ох, ох!”

— Сто има, калмано?

— Сто да има, Шапкана бей, сто да ти каже. Урадисайме на пусия и ни уберава сичку. Разбягайме се връчакат свадбарьиету. Търма бей е жув, ама засто ти е. Зеа му дрипите, устаиа гу гол-гольничек там ав ряката, ав идин вир. Делече е, на иде да се върнем. Срам на срам, дойдав при тебе. Ку може да му дадеш идин кат дрипи, пък ку на може, да пода и му каже да се върне назать.

— Да е, да е, калману, рекал Исар бей, земи и конь ас калтак. Панти има млогу. Айде, поди, чи се върнете по-бърже. Са ви чакаме да дойдите. Са ви пусрещним пу пътьиет.

Лисицата зела коньиет, учла при Попув вир и нашла кузарьиет.

— Излезей, бей, бейски дрипи и конь ти носе. Въскачей се на коньиет и да тръйнуаме, заетото ни чакат.

Прау на Шапканата учли. Га учли при тяв, връчакат им станали прави на ноги да ги пусряшнат. Сторили гулям ихтибарь на Търма бей. Станала свабдата, сторили моабеть. Дошло вряме да си пудат, да земат навястата и да пудат на кунаците на Търма бей. Ав сва вряме ли-

212

сицата се загубила. Тя учла напряш да каже, че идат ас навястата и да види да не станело пак басканлък. Лисицата кват замнала приз Кунаците и учла ав Еленско падалу, видяла чи има мандара.

— Ей, кой е тува мандаржиета? Видяваш ли, чи иде гулям керван. Кату дойде тува и те пита чие е сая мандара, ти са ричеш — „Сая мандара е на Търма бей”.

Керванат заминал ут там. Кват лисицата учлала при Кукошката, видяла да пасат увни. Рукнала на баш кеаята и му рекала кват замне ут туа керванат да им риче, чи сва стаду увни на Търма бей. Замнинали приз Крушата, приз Балдаран кат Сачанли.

Там, ав гурата, видяли дарварьие да секат дърва при Гирнеу. Питала кой е тува чета башията. Той учел при лисицата. Тя му рекала: „Кват замне ут тува керванат, да им кажеш сие гори са на Търма бей и готвите дърва за кунаците му”. Кват стийнала лисицата ав Гирнеу, пуста каля, идин дев е чува. Деват бил ас енно оку ав срядата на главата. Деват чувал иманьиету ав калята, Калмана лисица ас плаченьие душла при нега.

— Како има, калману лисицу.

— Ох, сто ме питаш како има? На видяаш ли како иде ут долу. Цала дервенска потере. Кога шетат? Лисицата шетат. Кога търсет? Девове търсет. Застото яз сам дала кукошките на деват да ги еде. Деват й рекал: „За тебе, лисицу, е лесну. Га вляиш ав дупката, нифту на моа те на. Ам яз сто да правие?”

— Вляз! —рекла лисицата, ав сое кланец, спя са попнат и нама да те найдат. Ем сака са е по-убаву. Пък яз са метна енна пласа глушина ръв мене си. За мене грозну! Имат и кучета, ав дупката ку ме вкачи, са ме вати.

Деват влял ав кланецат. Лисицата пусрещнала кервана ду кланецът и рекала на гостьиету:

— Тува при нашет Търма бей има ред. Койту замне приз кланецат, пуска ав нега пу идин гулям камень и тугава влява ав кунаците. Връчакат пуснали ав кланецат пу идин камень. Кланецат се напълнил ас каменьие и утбранили калята ут деват. Тугава връчакат влялн ав Гирнеу каля-кунаците на Търма бей.
 

Информатор: Богдан Митков, живял в гр. Кърджали, кв. Веселчани.

213

 

Конката

Райку и Дялку учли ут Върбата ав селу на църква. Кеята им рукнал да земат ав картуната за бешонкишлик конка да се конкат и другите увчарьие, застото и те постели за Влиден. Учли ав селу при църквата и се чудели дъл е сва църквата ил не е сва. Умутали се ут млогу иксан. Напряш варял Дялку и слад нега Райку. Загбил Дялка и зел да сюри ас устата ав църквата да найде Дялка. „Сто рукаш”, му рекали другте. Той им рекал: „Сто санким га е църква? Да загбя Дялка зарад вашта църква”. Нашли се. Дялку дали да запали свяща ав църквата. Той бакнал връчакат светиците и лепнал връчакат свящи на светиците. Га запял попат ав църквата, Дялку извадил плющоват и избумтял идин пъть. „Сва е моабеть”, рекал той.
 

Записана от 65-годишния Богдан Мишков, живял в гр. Кърджали, кв. Веселчани.


Калаканзарьиету и винуту

Енно вряме, га немяло ав селу луза, пудали ав Суфлу да купват вину. Винуту пъльнели ав меуве. Кват се върнуали ут Суфлу, замнавали приз Бялата ода на Шапканата. Ут удата излявал калаканзарин и зимал винту. Идин чвяк се върнал ут Суфлу ас мяуве пъльни ас вину и знаел, чи калаканзарьиету са му земат винту. Чвякат сенал ръв самарьиет, клал каменьие и утсякал енна убава дрянова сопа. Сенал ръв мулету. Кват душел при чишмята, калаканзарьиету изляли и рекали: „А! вину носет! кадя е ступанинат?” Ступанинат рипнал ут мулету и упасал ас дрянуата сопа калаканзарьиету. Калаканзарьиету антуан станали избягали кой кадят види. Слад сва чуду ут Бялата ода вейке на излявали калаканзарьие.
 

Информатор: Киро Илиев Момчилов, живял в град Кърджали, кв. Веселчани.


Вълкът и увчарьиету

Бир вакить ав Сачанлъ немял у млогу лъици. Бръчкат увчарьиету на идин кеая ядели ас енна лъица. Идин кеая

214

имял 9 увчарьис. И те ядели ас енна лъица. Душла енна жувина и се метнала ав агъльет. Зела си кутрату овца си бийндисала. На връчакат увчарьие устите били, пъльни ас дробену мляку и на можали да се нарукат а избяга жувината.
 

Записана от 65-годишния Богдан Митков, живял в гр. Кърджали, кв. Веселчани.


На колку гудини е таткуту

Идин татку им имял млогу синуве и дъщери — приз стърга да ги прикараш пак намойш ги прибруи. Дяцата му гу питали на колку е гудини. Той рекал. „На връчкат моите деневе кват сам руден, заколевал сам курбань за мойто здравьие. Кожите ги дарже рав къщата и кугату умра да ги бруите.” Дяцата на можали да се стърпят и учли да бруят кожте. Кожте били 20. Дяцата му рекали: „Тате, ти на може да си на 20 години”. „Връчакат кожи са там”, рекал таткуту. Ватила се кавга. Дяцата му рекали: „Кват си колел на връчакът гудишнини курбаньие, трябуа някой да е уткрал кожите тугава?” „Нама уткрадену, рекал таткуту. Яз имам ден приз четири годинь, кажте на колку сам гудинь?” Сятило се ин-малкуту унуче и рекалу, чи дяду му е роден на 29-ият день на малкашин, ав вишна гудина и затва варса, варса той е на 80 гудинь.
 

Записана от 70-годишния Дялко Киряков Бъмбев, живял в Кърджали.


Мащевата и дуведента

Мащевата майка пруодила заварента си дъщеря да поде ав Калимерца на удница. Уднината била млогу припъльнена. Забаила се да чака редът си. На можала да си поде вечерта ав къщата си. Кугату се стимнилу, удничарьиет избягал и устаил момечету да спи само ав удницата. Пу енно вряме ав удницата дошел калаканзарин. „Яз сам удничарьиет”, рекал на момечету. Момечету рипналу и му рекалу: „Ку зема сая главне, са ти изгуре брадата”. Ав сва вряме душла мащевата да шета

215

Мара, така се икало момечету. Калаканзарьиет клал момечету пуд дармоньиет и изяли мащевата майка.
 

Записана от 60-годишния Паскал Ников Капков, живял гр. Кърджали.


Котету и мишките

Котету рукналу на мишките: „Хей, кардашлар, мишки и плъуве, ища да пода на ажилък. Ялате да се прустим, чи там на пускат иксан ас гряуве. Яз нама да ви алам, ялате да се прустим”. „Да му вяруаме ли?” „Да му вяруаме, рекала енна мишка. Яз бев увчера ав чувальиет и там ме виде котету, ама нищу, не ме алаше. Хайде просту да му е. Да поде на ажилък. Да има и ут котетата ажие.” „Да сте жуи и здрави мишчици. Да си почина, зерем ме чака длег пъть”. Котето си лейналу и заспалу. Мишките се разиграли, умурили се и си лейнали и заспали. Котету ги ватилу и ги изялу.
 

Записана от 70-годишния Никола Петков Мишков, живял в гр. Кърджали.


При попът

На идин чвяк жената му била млогу болна и постела за Влиден. Той учел при попът да му даде изинъ да се умърси жента му.

— Яз на мога, рекал попът, поди къд владиката да ти даде изинь. Той пуда прау къд владиката.

— Дяду владика, попът ме пруюди при тебе да дадеш изинь на жената да се умърси, отн пости за Влиден и е болна.

Ав сва вряме на владиката дунесали енно цяло изпечено ягне.

— Гряв е да се умърси чвяк за Влиден, бир да е болен.
 

Записана от 70-годишния Станко Христов Парапатев, живял в гр. Кърджали, кв. Веселчани.

216

 

Кучету и ягнету

На идин чвяк ут селту кучет му нашло енно ягне. Чвякат гу изгледал ягнету. Ягнету станалу овца. Овцата за биркач сене рудило бир онтене брава. Ав сва вряме кучету умрялу. Ступанниат гледал овците кадга са на кучету. Кват умрялу кучето, той на знаел сто да прави бравите. Учел при попат да му каже чии са бравите. Попът рекал: „Сие овци са мои. Яз сам селски чвяк и овците са селски.” Тва кат чул питропат и кеаята и те рекали сие овци са наши, оти и ние сме селски иксан”. Ступанинат кват видял сто станва, рекал им: „Връчкат вие сте селски иксан и ядете ут селу. На вас не се падат. Яз са ги дам на сирмесьиету, дету на могат да видет ягнетому укот и приз масурь. Връчакат рекали „сва е убаву.”
 

Записана от 60-годишния Иван Милев Райков, живял в гр. Кърджали.


Слубарин
(истинска случка)

— Баше, бей сяташ ли се, сака анадъм му, бей, засто сам душел тебе, бей?

— Аир, бя. Ут де да се сятам.

— Да сте здрави и жуви връчакат. Ти пузнаваш ли сва Търмуоту копелие? Пруюди ме за ваша Стойке. Кък са речете?

— Стойке ма, кък са речеш улум. Са гу земиш ли?

— Кой гу знае, кадга е мърва гърбав.

— Кой знае намой думай, зере сетне пишман да на стаиваш. Да е гърбъв, ав Търмата къща има, магарето си е негуву, сулдурма си има, уното, уноту е негуу, на нажек тупурище самичек си клава. Още сто ищиш?

— Сичку убаве, ама оди кат уно, кадга е рашатарин, неща гу.

— Зем гу, жанам. Кват си дойде, празен на дуда. Утдолу кват дойде, пълна торба ас катартмаци са ти дунце, ут гурата кват дойде бардун са ти дунце. Зем гу, ехей, будала.

— Неща да гу зема, ише.

217

— Ама намой сака, жанам. Сто е питаме, бей. Да дунцеме тува сака попат и зорле са я венчеем.

— Калеку, намой дума сака. Яз кват гу неща сто са ми сторите? Зорлен на може да ме венчеете.

Още думат и Търмоуту ас попат дувтаса.

— Е, айде арирлия да е!

— Пяйни попе, пяйни.

— Стан права къзъм, стани. Сака не е видену, кват си сенала.

— Видену, на видену, нища гу.

— Айде, молитмата свърши. Яз още кват излявах ут къщата запяв и дайте сига прикята и папуцьиету.
 

Записана от 55-годишния Ангел Дялков Кълев, живее в гр. Кърджали.


Глух дяду плет гради

Идин дяду градял плет.

— Пумага ти госпуд, дядой.

— Плет граде, плет, чужум.

— На видя ль бешон кози пу туасака?

— Аха, ду там са градя, ду онвасая гуричка.

— Къд там ли утидава, а, да си жув и здрав. Са ти дам енна коза ас чаталес рог, дет ми каза кузите.

— Ни коза видяв, ни чепик рог.

— Яз енна ти давам, ни ти ли стига енна, двя на давам.

— Айде на кунакат да подим.

Срещнали друг глух.

— Ей, къдя си тръйнал ас коньиет?

— Купив гу.

— Яз давам енна, той ище двя.

— Яз ни коза сам видял, ни рог скършен.

— Яз коньиет сам гу купил, не сам гу крал, ама кату казувате, че е вашиет, земте си гу.
 

Информатор: 55-годишната Петкана Дялкова Мишкова, живяла в гр. Кърджали.

218

 

Клупът

Идин чвяк занесал ягнета на пазарьиет да ги пурдава. Замнал приз нега еина жандарма и зел енно ягне. Слад нега заминал мюлезимина, той зел две ягнета. Слад нега замнал везерьиет, той зел, биркачтене. Соя замнал-зел, уноя замнал-зел и на ступанинат устанали седе две ягнета. Каарлъ си тръйнал ут пазарьиет за селу. Майнал се ав енна ахчийница да се наяде, ама немял пари. На ахчията рекал: „Земи сие ягнета и ми дай стото са ми дадеш да се наем и да си пода”. Ахчията гу ислушал за станалоту и се зачудил заето сва да станва.” Нища ти ни парите, ни ягнетата. Занци ягнетата на царетогу и му ги аризай. Речи му сичку.” Чвякът учел при султана, аризал му ягнетата и му рекал сичку. Султанат му дал биркач гроша и му рекал: „Нашта държава е кат идин казань, който се вати за клупът му, не гу пуска.”
 

Записана от 90-годишния Вълко Камбуров Делииванов, живял в с. Гледка, Кърджалийско.


Вящер

Идин главеник се върнал ут главеницата си пу сряд ноще. Замнал приз Дълбок кланец. Видял да се върти ору. Играели ас сюрки и пясни. Главеникат се уплашил и таман кат замнал и се убърнал назадь видял, чи при нега се приближава енна сянкя. Ич на придумал. Кат знаял, чи тва нящу са влязе ас нега ав къщата, тръйнал навънка ут селту и сянкята въряла слад нега. Кват главеникът се запрял и сянкята се запирала. Той тръйнел и тя тръйнувала слад нега. Душло му на ум, чи трябуа да замне падина ас ода. И тугава сянкята са се загби. Затва той тръйнал кад Паламудската падина. Сянкята устапала зад падинта. Тугава главеникат пуда ав Ръждуата колиба и там разказал сто видял и патил на старьиет Ръжда.
 

Записана от 70-годишната Марина Ръждова, живяла в гр. Кърджали, кв. Веселчани.


[Previous] [Next]
[Back to Index]