5. Население и характерни особености
6. Самоуправление
5. Население и характерни особености
В статистиката на Петко Рачов Славейков, поместен във в. „Македония",
се съобщава, че с. Сачанлц има 250 къщи и наравно с Мароня е най-голямото
християнско село в Гюмюрджинско. [13] Във в. „Курие д’Ориан”
от 1878 г. четем, че селото е имало 300 къщи и 1420 жители. [14]
Според турското вилаетско салнаме на Одринския вилает от 1893 г. с. Сачанли
имало 370 къщи, [15] а 1898 г. — 400 къщи. [16]
В доклада на главния учител на Гюмюрджина Георги Попанастасов от 1906 г.
се казва, че с. Сачанли има 400 къщи с 2000 жители, всички българи, а след
това се прави бележка, че това село било най-старото в Гюмюрджинския край.
[17] В рапорт от 1909 г. за учебното дело в с. Сачанли,
направен от Ат. Калфов, училищен инспектор в Гюмюрджина, било съобщено,
че с. Сачанли имало 387 къщи, без да се съощава броят на жителите. [18]
В протокола на ликвидиционната комисия от 1927 г. са изброени 400 глави
на семейства, [19] които са ликвидирали имотите си по
спогод-
13. Вж. Македония, год. II, № 5, 30. XII. 1876.
14. Ethnographie du vilayet d’Adrianopol, Sofia, 1918. р. 8.
15. Карайовов, Т., Материали за Одринския вилает, Сб. НУНК, 1903, кн. XIX.
16. ЦДИА, ф. 246, оп. I, а. е. 86, п. № 1011.
17. Пак там, оп. I, а. е. 274, п. № 242.
18. Пак там. оп. I, а. е. 412, л. № 208.
19. ТНИ — архив за с. Сачанли, списък на притежателите на имоти в с. Сачанли (френски текст).
16
бата Моллов-Кафандарис. Има обаче и много стопани, които не са ликвидирали имотите си. За съжаление това не са официални статистически данни и трябва да ни служат само като ориентир.
Като познаваме затворения характер на сачанлийския планинец, считаме, че и официалното преброяване, което било проведено през октомври 1905 г., [20] не е било точно. Но голямата мера на селото, големият брой на овцете, козите и говедата показват, че броят на къщите, на семействата и на жителите е бил по-голям от официално споменатия. Това се потвърждава и от проф. Милетич (1918 г.), който е събирал сведения за селата веднага след разоряването на тракийските българи през 1913 г. В своите изследвания той говори, че с. Сачанли имало над 480 къщи и над 2200 жители. [21]
Спомените на Димитър Славков, Вълко Андонов Трингов и почти всички разпитани
бивши жители на с. Сачанли, [22] потвърждават, че преди
да бъде разорено селото през 1913 г. имало около 500 къщи с над 600 семейства-венчила.
Всяко семейство се състояло от по 8 души. Имало, разбира се, и по-малки
семейства, но повечето са били с по 10—13 души. Като се има предвид, че
в с. Сачанли хората живеели в големи семейства и на патриархални начала,
лесно ще се съгласим, че и посочените от Милетич сведения (над 480 къщи
и жители над 2200) не са точни. Например целият Делиивановски род живеел
в една къща, а това са били около 30 до 40 души. Същото се отнася и за
Стоиловския род. Ако се съгласим, че селото е имало 600 семейства с по
7 члена средно, трябва да приемем, че с. Сачанли е имало около 4000 жители.
То е дало началото на много селища в Гюмюрджинска околия. Така от него
били основани селата Евренкьой, Аткьой, Ясъюк и др. Много семейства се
преместили да живеят в други села. Едни и същи родове намираме в с. Сачанли
и в редица други села на Гюмюрджинско. Във връзка с това трябва да споменем,
че в с. Сачанли имало родове, които били в кръвна връзка с българомохамеданите
от с. Мерикоз. Така напри-
20. ЦДИА, ф. 24, оп. I, а. е. 274, п. № 242.
21. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи през 1913, С., 1918, с. 220.
22. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Д. Славков, В. А. Трингов и др.
17
мер Каваковският род от с. Мерикоз бил в роднински връзки с Цицелковския и Караджовия. Те си казвали чичовци — жените не се криели от мъжете на Цицелковския род. Димитър Славков и синът му Славко, когато отишли на гости през 1942—1943 г., били приети като много близки роднини. Това роднинство датирало може би повече от два века.
Един съвременник (1909 г.) отпреди разоряването на селото пише, че физиономията на сачанлийци била особена, като че са от друго племе. [23] Това, разбира се, съвсем не отговаря на истината, защото и те били от общо славянско племе — етнографската група рупци, населяваща предимно средните Родопи. [24] Хората били високи, плещести, с пъргави движения, синеоки, чернооки. Преобладавали тъмният цвят на кожата и широките червендалести лица. Милетич ги характеризира така: едри, юначни българи от рупски „сой” [25]. Те били честни, гостоприемни и любезни. Но били потайни и не много доверчиви хора. Никой нищо не могъл да научи от с чанлийци. Не казвали нищо на външни, на непознат хора, особено пък на турци. Когато в селото идвал султански човек, всички се разбягвали в гората, а кога идвал бирник, селският кехая се качвал на най-високото място и викал: „В селу е душел таксилдаринъ който има, сака андъму, да дойде да си плати вергии (данъците), а който няма — кой кът Дренът, кой кът Кленът” (две местности в противоположни посоки). Веднъж в селото дошли жандари да търсят Милю Ешев (Ешевог Миля). Излязла жена му Гъчева Руса и попитала: „Заето ви е Милю? Како ищите? Милю е вчерашно дяте, той нищу на знае. Ку има нящу, на мене са гу кажите”. Когато сачанлиецът се намирал в гората, колкото и да викали, не се обаждал, защото знаел защо го викат! Дори да бъде забелязан, пак не се обаждал, преструвал се на глух, на тежко чуващ човек. Когато го питали как се казва, обикновено отговарял „Сто питаш бей? Зер са ме купиш”.
Пред турските власти се престрували на наивници или слабоумни. Веднъж
дошъл турският жандармерий-
23. ЦДИА, ф. 246, оп. I, а. е. 412, л. 209.
24. Милетич, Л., цит. съч., с. 261.
18
ски офицер Аптулла бей (дружинен командир) да търси откраднати говеда и отседнал в общината — хана. Селската одая била постлана с козиневи халища. Докато пиел кафето си, Аптулла бей казал на мухтарина, че говедата са тук, че ще намери кожите и показал с пръст към халището. Мухтаринът му отговорил, че говедата са в селото и негово благородие ще ги открие. Кожите били скрити в самата община под халището, върху което Аптулла бей пиел кафето си, но той, разбира се, не успял да ги намери.
При външна опасност селото било сговорно. Например, когато идвала потеря да претърсва за откраднати животни, селският кехая на име Гуглев Вълчо съобщавал, че се е появило „бясно куче” и да „бранят децата”. Но децата сами се справяли с полицаите, прилагайки различни хитрости.
Когато хитростта не помагала, тогава цялото село с мухтарина начело ги набивали и изгонвали, обвинявайки ги, че са закачали жените им. Такива случаи имало, когато мухтарин в селото бил Чолак Вълчо.
Начинът на живот бил примитивен. Почти през цялата година били на открито със „стоката си”. Това ги калявало. [26] В характера им било вродено естествено безстрашие. Макар почти отвсякъде обградени с турско и българомохамеданско население, живеели, без да се страхуват, и не допущали турци да пренощуват в селото им.
Хората от другите села смятали сачанлийци за малко своеобразни. Тъй като най-често срещаното име у сачанлийци било Дялко, започнали да ги назовават Дялковци. Когато кажели Дялко, разбирало се, че се отнася за човек от Сачанли.
Почти всички в селото били неграмотни. Повечето от тях не излизали извън
Сачанли. В културно отношение били доста по-назад от населението в другите
български села на околията. [27] Броели до 10 на български
и след това започвали да броят на турски от единадесет нагоре. Когато питали
сачанлиеца дали е грамотен, не разбирал за какво го питат. Трябвало да
му кажат „пя'ян ли си”. Тогава той показвал палеца си и удрял
26. ЦДИА, ф. 246, оп. I, а. е. 412, л. 209 и а. е. 274, п. № 242.
27. ЦДИА, ф. 246, оп. I, а. е. 142, л. 27.
19
отпечатък. Околиите села били отчасти и занаятчийски, Населението на с. Манастир се занимавало със зидарство, а това на с. Калайджидере работело в тютюневите складове на Ксанти. Затова те по-често ходели в Гюмюрджина, Дедеагач и Ксанти и били в досег с живота в града. Затвореният традиционен характер н стопанството на Сачанли, изолираността на селото и неговите жители от социално-икономическия живот на по-големите центрове в Гюмюрджинско и Западна Тракия обусловило и неговата относителна изостаналост.
По-голямата част от живота си сачанлийци прекарвали в гората с добитъка. В съзнанието на овчарите почти не съществувала потребността от религиозни обреди. Достатъчно било човек три пъти да бъде в църква като се роди, за да го кръстят, при венчавката и когато умре, за да го опеят. Много от овчарите не били стъпвали в църква, не познавали порядките и се чувствували като на чуждо място. Оттук идват и анекдотите по адрес на „Дялку” (сачанлиеца), който не знаел откъде се влиза в църквата. Искал от попа да му сипе в кратунката комка за „оникикиши” (за 12 души), за да я занесе на овчарите в планината. Когато влязъл в църквата и изгубил другаря си, изсвирил с уста да го намери. На направената му забележка се сопнал и казал: „Сто санким га е църква? Зарад църквата да загубя наш Дялка?”
Населението на Сачанли било суеверно и вярвало в съществуването на вампири, „калаканзарье”, духовр и пр., но не се чувствувало безпомощно пред тяхната сила. Народът вярвал, че на кладенеца между селата Курджали и Козлукебир (Гюмюрджинско) излизал през нощта мечка да пие вода. Курджалийскит аги обявили, че подаряват селската одая (стая) на оня, който отиде посред нощ и остави на кладенеца нож, белязан от тях. Наел се овчарят Гьоргов Славко. Взел белязания нож и през нощта отишъл на кладенеца. Когато пристигнал там видял мечка със синджир да пие вода от каменното корито. Славко хванал мечката за синджира и я повел за с. Курджали. Завел я направо в селската одая, където го чакали агите. Отворил вратата и вкарал мечката. Турците онемяли от страх, подписа договора и му подарили одаята.
Храната на сачанлийци била месо, приготвено много
20
примитивно. Стоян Камшев в спомените си казва: „Кугату им се приядеше месу, крадява от чуждуту, ут селу не крадява. Пудава към турските села. Иксанът ядеше млогу месу. Ду колку ядява месу, са ти каже сва: Кват бейме млади, Лушнарев Атанас, Геленджикет Стуян и яс уткраднайме ено яре. Нарязайме гу на едру — картал парчаса и го кладайме на огинът да се вари ав варкумата. Яс и Геленджикет сме заспали край огинът. Пу ено време кват са разбудийме, гледаме, чи Лушнарет се ублизуа. Пуискайме, да ни даде ут сваренуту месу. Даде ни два оглозгани кокальие. Дурде сме спали, той изял сваренуту — недоварену яре.” Сачанлийци смятали месото за обикновено благо, необходимо за тях, както въздухът и водата.
Шегите и шегаджииството не били чужди на характера на сачанлийци. Вълчо Гуглев веднъж се преоблякъл като мома и избягал с едно момче от с. Евренкьой, като му пристанал за булка!
За да завършим характеристиката на сачанлийци, трябва да споменем, че межу тях много разпространено било краденето на добитък. Справедливостта изисква да се отбележи, че този „обичай” бил добре познат и сред други села в Гюмюрджинско. Но в Сачанли кражби не ставали безразборно, потърпевши били предимно богати турци. Краденият добитък не се продавал, а се употребявал за храна общо в селото. Никой не криел от съседите, когато откраднел животно, напротив, раздавал и на тях. Кожите след първична обработка (солене и напепеляване) раздавали за цървули на нуждаещите се. Кражбите на добитък били вършени обикновено много майсторски. А когато крадецът, понякога бивал залавян, той не се ползвал с добро име, защото „кепазял” занаята!
Ето някои примери:
1. Длег Станко отишел в с. Боюклукьой, Гюмюрджинско, при Хасанага да го помоли да му даде царевица за сметка на яръджилъка (исполицата) за следващата година. На такова условие агата не се съгласил. Поканил го обаче да му гледа стоте биволи през зимата, срещу царевицата. Завел го в обора. Станко избягал настрана, преструвайки се, че се страхува от биволите. Агата го успокоил и му казал, че те са кротки и не бодат, а през това време Станко оглеждал коя от биво-
21
лиците да вземе през нощта. Споразумение не се постигнало. Същата вечер Станко се върнал, влязъл в обора на агата и прибрал две от най-хубавите биволици.
2. Една зима в с. Сачанли пристигнала чета на Вътрешната македоно-одринска революционна организаци която трябвало да остане известно време в селото. Ръководството на местния революционен комитет извикало Мечо (така наричали организационния куриер Ангел Мечев) и го изпратило в Доганхисар да занесе тайно писмо на тамошния ръководител на организацията, като му било обяснено, че писмото трябва да предаде при каквито и да е обстоятелства. Мечо направил на тоягата си дупка, сложил писмото, затворил дупката и тръгнал за Доганхисар като купувач на добитък за клане. Пред селото го спрял турски часовой. Направил му обиск. Разпитал го защо отива в Доганхисар и като установил, че не е „опасен човек” го пуснал в селото. Мечо предал писмото и взел отговор, който сложил в тоягата и минал през същия часовой за с. Сачанли. Откраднал два бивола от полските турски села и когато наближил Сачанли, за да даде сигнал, че пристига, започнал да пее „Де се е чуло видело, един две църни да кара.” За да не открият дирите на биволите, Мечо обул краката им с цървули, чиито носове показвали обратната посока
3. През лятото на 1906 г. в с. Сачанли идва чета. На всички хора от организацията определили задачи. На Гъчу (баща на Руса Гъчева, жената на Милю Ешев, умрял в с. Високо поле, Хасковско) възложили да достави храна за четата. Гъчу взел двама другари със себе си и тримата отишли да се „разходят” из полето. Влезли в лозето на Латифага от с. Курджали, Гюмюрджинско. Набрали грозде, взели от пчелина най-тежки пчелен кошер. Откраднали и овена му и се отправили за селото.
4. На някакъв си бей от Гюмюрджипско откраднали биволите. Беят бил сигурен, че кражбата е извършена от сачанлийци и отишъл заедно с жандарите да прави обиск. Когато пристигнали, кехаята излязъл на високото място в селото и започнал да вика: „Селяни, комшулар, бясну куче има ав селу, да са браните. Каят (силно) да браните дяцата”. Това било сигнал да се крие каквото е останало от закланите биволи. Заптие-
22
тата като чули, че в селото има бясно куче, се изплашили и насочвали
мартините (оръжието) си срещу всяко срещнато куче в селото. Потерята си
отишла с празни ръце.
По време на османското господство до 1912 г. с. Сачанли не е образувало самостоятелна община. То е било мухтарлък — кметско наместничество, пълномощничество, но с известна автономност при решаването на селските въпроси. Централната община била в българомохамеданското с. Чалъбъ на около 20-25 км. Числяло се към Гюмюрджинска околия и Гюмюрджински мютесарифлък (окръг), Одрински вилает, а около Освобождението на България — в Димотишка околия и санджак (окръг). [28]
Общината се помещавала в сградата на хана в центъра на селото.
Кметът на с. Чалъбъ бил българомохамеданин. Мухтаринът (главният старейшина) на Сачанли бил изборно лице. Заедно с него се избирали и 12 души съветници (ази). В избора не вземало участие цялото население, а само старейшините (старейте). Те се събирали в хана, преценявали кой е годен за мухтарин и го избирали. По същия начин избирали и азите, наричали ги още оникилието (12-те души). Избраните представлявали официалната турска власт в селото. При избора на кмет (мюдюр) в с. Чалъбъ отивали само 10-12 души, които представлявали селото. [29] Селският мухтарин имал за помощник писаря, платен и избран от азите чиновник. Към мухтарина били придадени още селският куруджия (полски пазач, пъдарин) и кехаята (глашатай), които били посочвани от азите.
Мухтаринът престоявал определено време в общината, а писарят и кехаята през целия ден. За разлика от други села до 1912 г. кехаята и куруджията в с. Сачанли били българи. Така например в продължение на много години глашатаи били Гуглев Вълчо и Сиракът Иван, а пъдарин — Динко Палдъма.
Селото имало свой печат, пазен от мухтарина, който го носел в пояса
си вързан за силяхлъка.
28. НБКМ-БИА, Димотика, ф. 83, а. е. 83, л. 3, год. 1876.
29. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Трингов.
23
Сачанлийци имали активен обществен живот. Не така лесно бил избиран мухтаринът за селото. Борбата при известни случаи стигала до ожесточени разпри. Селото се разделяло на две: малсайбии (богаташи) и обикновени хора. До Хуриета в 1908 г. мухтарин бил винаги ако не малсайбия, то техен човек. Дотогава селски печат през време на избора се пазел от най-големия богаташ на селото Дялко Делииванов Камбуров, който след избора го предавал на новия мухтарин. След Хуриета в борбата победили по-бедните и за мухтарин бил избран занаятчията Димитър Стаматев—Терзията, дългогодишен ръководител на селския революционен комитет. От страна на богатите кандидат бил Митрю Пюсюкев, проявил се като предател на революционна организация. [30]
Мухтаринът и азите били хора с голям авторитет. Те разрешавали всички
спорове между селяните, дори и от семеен характер, и не ги допускали до
турските съдилища. През мухтарството на Вълко Иванов Трингов, Гаджев Костадин
ходел главен (сгоден) 8-9 години и накрая майка му забранила да вземе годеницата
си, която се оплакала на мухтарина. Той свикал азите Славко Георгиев, Дялко
Камбуров и други и в тяхно присъствие разпитал момчето да не би годеницата
му да има някой недостатък. Той отговорил, че е здрава. Тогава извикали
момата и поп Илия Ангелов ги венчал. Шафер бил Насташ Мехтерев. През целия
венчален обред младоженецът в знак на несъгласие седял, но го венчали в
седнало положение. След като свещеникът обявил, че венчавката е свършена,
Дялко Камбуров ритнал младоженеца отзад и му казал: „Ха да видим сега каде
са подиш ...” Бракът не се разтрогнал и семейството живяло в добри отношения
през целия си живот. [31]