Роден 1869 г. в с. Пирок. Починал през 1910 г. в с. Бата, Поморийско.
Един от най-дейните революционери в Малкотърновския революционен район.
Движеха се нощем по кози пътеки. Реките прекосяваха през бродове, защото войската се бе завърнала и завардила пътища и мостове. Трябваше да вървят безшумно. Но можеше ли огромният керван да бъде тих в млъкналите нощи на планината! И шумът от счупените съчки отекваше надалеко. А това бяха уморени, наплашени хора с малки деца и бебета изгладнели, неподсушени и неизкъпани. Децата не разбираха страховете на възрастните. Денем се криеха в дивотиите като гледаха да има наблизо вода за пиене. Вода и хладина през горещите августовски дни, изпълнени с налитащи мухи, щръклици и страх. Вървяха, вървяха и цялото това разстояние се бе превърнало в безкрай.
Пътят от Паспалево до Ясна поляна той изминаваше с другари за осем часа. Отиваха с комат хляб и буца сирене в овчарските си чанти. Връщаха се натоварени с по пет-шест пушки и торба патрони. Беше пътувал в мъгли, в дъждовни и снежни дни и в огрени от луната пролетни нощи. Спускаха се по склоновете и изкачваха височини с надеждата, че носят свобода на децата си. Краката им тогава сами летяха. Пътят им изглеждаше лек, чувстваха се окрилени от вярата в близката победа... Сега, по тоя път кретаха цели четири денонощия и им се струваше несвършващ... Сговорчиви и добри се случиха паспаловци. Готови бяха да ги поведе и те да тръгнат с него. Това го караше да е внимателен и да обмисля постъпките си; да не избързва и да не забравя, щом е нужно да предприеме общо за селото дело... На двадесет и пет години дойде в Паспалово. „Младото попче”, така го посрещнаха грейналите лица на паспаловци. А той имаше зад себе си вече три години свещеническа служба и пет години преди тях учителствуване. Имаше две излезли от пелените деца. Учил бе в родното си село и класното училище
83
на Лозенград. На шестнадесет години стана учител. Даскалу-ваше все в далечни от Пирок села. Осемнадесетгодишен видя Руса на панаира „Света Троица” в село Кулата. Само на петнадесет години бе щерката на овдовялата Деспина. Тя бе отгледала и отредила седем от децата си. Последна и бе Руса. Не бързаше с Русиното моминство, дете беше още последната щерка. Но даскалчето от Пирок почука на вратата им. Още с мъх под носа и бузите, но бързаше. Есента ще дойде и той ще иде да учителствува в далечното село, чак до българската граница. Засуетиха се майката и непораслата и дъщеря. Нямаше прикя вдовишката щерка. Разбързаха се Деспина и женените русини сестри. По Еньовден дойдоха пет коля сватове от Пирок и младоженецът на алена коня.
С тъпан, с две гайди и гласовити сватбарки отведоха булката. В пироженската църква ги венчаха, а на есента, със започване на новата учебна година, заминаха за Пънчево. И в Голямо Буково учителства две години, а през пролетта на 1888 г. одринският владика го ръкоположи за свещеник на с. Стара визица. Там прослужи само година, защото турските погранични власти разпръснаха немирните визичани. Пратиха го да замества свещеника на с. Дерекьово и в следващата година му дадоха енория в селата Гьоктепе (Звездец) и Канак (Бяла вода). Селските заптии откриха скрити пушки у братя Карауланови, където поп Георги отсядаше по време на посещенията си в Бяла вода. Карауланови бяха запазили и скрили пушките от времето на освободителната война. Арестуваха братята, у които остана впечатлението, че поп Георги не е опазил поверената му тайна. Нямаше доводи да ги убеждава в противното. Той сам не им се беше открил и не бе ги посветил в тайното дело, което вече кълнеше сред свещеници и учители в Странджа. Не бе им казал на какво са го учили учителите му Киприлов и Козарев, защото терорът беше страшен, а времето на организираната борба неузряло. Помоли владиката да му даде друга енория. Изпратиха го в Паспалово. Децата му се умножаваха. Къща купиха на изплащане. При тях дойде майката на Руса, която бе останала сама в Кулата. И попът, и цялото му семейство станаха паспаловци. Децата му имаха бащин
84
дом и свое родно място. Обикнаха свещеника си паспаловци. За девет години, петнайсет кумци завъдиха.
Посещаваха го владишкият таксидиот свещеник Киприлов, някогашният му учител и разговорите им все кръжаха около прогонването на „чалмите” времето на организираната борба дойде. С помощта на поп Пею създадоха селска революционна тройка - свещеника, учителя и кмета. През есента на 1898 г. го спо-ходи излезлият в нелегалност лозенградски учител Лазар Маджа-ров, заедно с Тодор Шишманов от Пенека и Васил Попов от велика. Настани ги у Вълкан Гелушев. Когато си тръгнаха, Маджаров му заръча да направи подземно скривалище в къщата си. Там се укриваха вечерните гости на поп Саров и на селото, когато полицията бе тръгнала по петите им и правеше обиски. Постоянна стана връзката им с околийския комитет в Малко Търново. Тамошният председател Димо Янков често намираше причина да идва в Паспалово. По негова поръка, на Благовещение 1901 г. поп Георги направи първото голямо покръстване на паспаловските мъже. След сутрешната служба в църквата, наново заби камбаната за утринна. „Забавилите се” по далечните къшли мъже трябваше да се пречистят. Комкането поп Георги направи у дома си. В голямата худая, на застлана с нов месал маса, бяха подредени евангелие, кръст, револвер и комитска кама. В бяло, калайдисано бакърче ухаеше натопен босилек. Сипаният в кадилницата тамян изпълваше къщата с тържественост. Русината майка бе извела децата от къщи. Мъжете идваха пременени и възбудени. Прекрачваха прага на къщата и сваляха калпаци. На миндерите, заели две от стените на стаята, сядаха възрастните. Младите заставаха в едно от кюшетата. Слънцето надничаше през прозорците. Навън препичаше и в разцъфналите овошки бръмчаха пчели. Просторът бе изпълнен с ек на хлопатари от разпръсналите се по билата стада. Две кукувици се зовяха в напъпилите букаци на Голямата могила. Сложил епатрахила, поп Георги прогърмя с гърлен глас, та умълчалите се мъже потръпнаха. „Со страхум божи, миром Господу помолиям се! Сами себе и живот наш Христу - Богу предадим!” Един от мъжете държеше исо, кадилницата звънтеше и правеше ароматни облаци от горящия тамян. Кратко бе богослужението на поп
85
Георги. Извади от дълбокия джоб на расото малка книжка - Устав на вътрешна македоно-одринска революционна организация. Със събрани пръсти обходи накръст гърдите си и зачете. Гласът му, дълбок и звучен, с чистотата на тона, придаваше на говора особено обаяние. Това бе глас гъвкав, с богати, ласкави оттенъци: „Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на татковината ми Македония и Одринско, че ще се покорявам безпрекословно на началството...” Спираше на всяка трета дума, докато правите мъже повторят казаното. Опасните думи, изречени от шейсет нестройни мъжки гласове, се блъскаха в стените, опитваха се да излязат през затворените прозорци и черчеветата дрънчаха. Отвън, в градината, попадия Руса плевеше избуялия лук и очите и шареха по цялата махала. Един по един, мъжете целуваха евангелието, кръста и револвера. Докосваха с устни ръката на свещеника и опръскани със светена вода се връщаха по местата си. Худаята беше тясна да побере толкова святост и вълнения. Стояха обленени. Върна ги към земята гласът на свещеника: „От днеска всички сте комити. Живеем в империя, в която няма закон, ни милост, ни логика, а само неяснота и мрак. Вдигаме се за честта на българската вяра. Сплотихме се. Събрахме силите си. И дърветата се сродяват в лес против бурите и студовете. Ние, робите, събираме воля срещу вековната робия. Въставаме срещу ярема. Ще се спасим или ще погинем. Мъртвите са били винаги повече от живите, но тези, които ще се родят, ще бъдат повече от мъртвите. Вижте колко сме много. След буната не се знае кой ще остане. „Сами себя живот наш Христу-Богу предадим!” Отсега насетне сме готови за общото дело. Тайната е свята, нямате право да я споделяте и с жените си! Ще събираме пари за пушки и патрони, а когато му дойде време, ще ни споходят изкусни стрелци да ни учат да боравим с оружие”. Избраха си революционен комитет: председател поп Георги Саров, секретар Вълчо Тамахкяров. В ръководството влизаше учителят Ефтим Попов и със съвещателен глас по-първите хора на селото: Никола Иванов Кискинов, Костадин Петров, Костадин Иванов, Иван Нямов, Стою Иванов. За куриер определиха Никола Кискинов. В края на май, същата пролет в Странджа
86
влезе първата агитационна чета на Георги Кондолов. Васил Попов от велика съобщи на поп Георги, че комитите са на бивак в местността „Пигадата” близо до кашлата на величкия мидюрин Димитър Попов. Замина Саров при комитите и два дена не се върна. Не можеше да се нагледа на комитските дрехи и да се наслуша на благата Кондолова дума. Рисуваше им той една страна без турци, без робство, без постоянен ярем на врата. Комитите бяха осем, с войводата - девет. Две агнета, от ранните, заклаха от стадото на Димитър, едното от стопанина, другото - от войводата. Кондолов се отприщи. Пееше, смееше се, а суровите четници приличаха на деца, получили играчки. В разгара на празненството настроението се помрачи. Изневиделица край кошарата връхлетяха четирима винари от Скопо. Караха керван катъри, натоварени с вино за Малък Самоков. Изненадата бе обща. Стопанинът ги увери, че в колибата се настанили потеряджии и заради тях е заклал агне. Пред входа на къщата се ветрееха две агнешки кожи. Димитър донесе на пътниците вода и ги препрати далеч от кошарата. Заръча им да мълчат, защото турците са тръгнали тайно из гората да гонят хайти. Винарите обещаха да мълчат, но на следващия ден дойде войска от Инджекьово и загради селото. Арестуваха свещеник Иван Казаков, мидюрина Димитър Попов и мухтарина Димитър Заеков. Търсиха и Васил Попов, но него го нямаше в селото. Причината за арестите и обсадата на селото не можеше да идва само от невиделите комитите винари. Докато четата си почиваше в лагера и при тях идваха покръстените от околните села, Васил Попов изпрати човек да уведоми комитета в село Пенека. Без да каже на мюдюрина и на мухтарина, Васил написа открит лист, подписа двамата първенци и сложи печат. Неподготвен се оказа случайният куриер. Вместо при Михаил бакалина, той се озова в дюкяна на чорбаджи Михал. И паролата обърка. Не каза: „Нося ти много здраве от крайните”, а изтърси: „Нося ти много здраве от кравите”. Разбра чорбаджията, че на тоя объркан куриер „брашното не е чисто”. Прибра му открития лист и торбата, а него затвори. Още същия ден нередовният открит лист стигна в Инджекьово. А войската, щом така бързо се раздвижи е знаела за дошлите от България комити. Посве-
87
тените в делото от Пенека, успяха да спасят затворения куриер, но откритият лист с подправените подписи остана в полицията. Заради тоя документ и може би заради нещо друго, тримата величани отидоха на съд и каторга. Войската от всички близки гарнизони плъзна из гората. Васил Попов успя да се присъедини към четата.
Войската вървеше по следите на комитите, но „все не можеше” да се срещне „очи в очи” с душманите. На водещите потерите бе заповядано да принудят нежеланите гости да се оттеглят откъдето са дошли. Да не създават стълкновения и да не се разглася наличието на хайти в планината.
Докато четата се криеше в околностите на велика, Паспалово и Мегалово, поп Саров три пъти им носи храна. При всяко връщане вкъщи го чакаше нова изненада. Потеря от двадесет конници доведе полицейският комисар от Малко Търново. Остави полицаите в дюкяна, а сам се разположи в дома на „приятеля си”поп Георги. Разшетаха се домакините да посрещнат „желания” гостенин. Покани ги баба Деспина. Ракия на табла и прясна салата му поднесе и кафе му свари. Поръча на дъщеря си баница да разточи. Баниците да са две - повтори заръката си досетливата жена. Да има за комисаря, да има и за подчинените му. На сиромашията се крепи света - и те са хора. Гледаше гостенинът усмихнатата възрастна жена и привидната му студенина се стопи. Без да го разпитват, сподели с домакинята, че са тръгнали да гонят комити. Минават хаирсъзите границата и създават грижи на царщината. Все пак, той скри, че са се отправили за велика. Колибите „Тенкет рът” му бяха все в устата. Разбра баба Деспа закъде са тръгнали. Печаха се баниците в подниците, а Руса изтича до революционния куриер. Знаеше си работата Никола Кискинов, та докато сувариите стигнат във велика, четата бе поела горите на Мегалово.
Попът сипваше от пивката ракия на комисаря и му бе съвсем безразлично за комитите в гората и тръгналите да ги гонят конници. Но комисарят го гледаше изпитателно с крайчеца на окото си. Знае ли папаз Георги, че при хаирсъзите е ходил един поп? А кой ще е тоя поп, щом велишкият е арестуван, а в околните села кешишите са все стари и не могат да се катери-
88
ят по баирите от едно село в друзо. „Внимавай, папаз Георги!” Офицерът си бе изпил ракията. Гледаше през стъклото на празната чаша, а думите му накараха свещеника да потръпне. Сега, след като се прибере в Малко Търново, комисарят няма да каже нищо, но при втори случай, не ще може да го спаси. Попът пак напълни празната чаша. Доля и в своята, като увери комисарят да е спокоен. Той няма нищо общо с комитите. Гледа си само попската работа, а в свободното си време ходи за риба. И на божиите служители Господ е отредил слабости. Гласът му бе ласкав, като че успокояваше болно дете и страховете бяха не за него, а за гостенина му.
Турците заминаха за велика, а още същата нощ у попа дойде Васил Попов. Войската от Инджекьово си заминала и отвела мидюрина, мухтарина и поп Иван.
Когато малкотърновските жандари се върнаха, Васил се бе скрил в подземието на Саровата къща.
Турците заминаха за Малко Търново, а попът отиде с Васил при четата на „Тенекет рът”. Рано сутринта от Малко Търново дойде нова потеря. Заградиха поповата къща, претърсиха всички кюшета, но скривалища и комити не намериха. Нямаше го и поп Георги. „Пак” бе отишъл за риба, уверяваха жените водача на потерята. Но субашата знаеше къде е папаз Георги. Тоя път му помогна един от селските заптии. Попадията веднъж го бе спасила от тежко обвинение. Сега заптието спаси попа. Успяха да го предупредят да се върне в селото с дошлите на мелницата малкотърновски първенци. Върна се попът с торба риба, а придружителите му увериха субашата, че цяла нощ са прекарали в приказки на воденицата. Спокойно разказваше поп Георги за нощния гуляй и обясняваше добре. Видимо вярващият офицер го прекъсна. Да знае, че при друг подобен случай , няма да може да му помогне, даже и той, субашата, макар и да са приятели; гостувал му е, ял му е хляба. Нямаше какво да прави в празното село и поведе потерята си обратно. Попът изчака жандармерията да се отдалечи и пак напълни дисагите. Отправи се към Мегаловските гори. Знаеше къде ще го чакат. Кондолов поведе хората си на юг, към Малък Самоков. Войската бе все по петите му. Чак до горите на Мидия стигнаха и навсякъде ги деб-
89
неше опасност. Още веднъж поп Саров им носи храна, преди да се предвижат на север, към българската граница. Дойдоха слухове за афери в Бръшлян и Стоилово, за арестувани и изпратени на заточение, за разбиване на четата и прогонването и в България. Но последните слухове бяха неверни. Властта искаше да оправдае „свършената работа” от войска и полиция.
С престоя си в горите на Заберново заблудиха потерята. Само част от хората се върнаха в България, но останалите, с присъединилият се към тях Васил Попов, останаха да бродят из планината чак до късна есен. Срещаха се с хората от селските комитети в горите. Влизаха нощем в селата. На пролет четите станаха повече с двама-трима четници. Маскираха се като пътуващи търговци, колибари от далечни села, а понякога и с комитски дрехи. Хората от планината навикнаха да ги посрещат, да им дават подслон и храна и да им поверяват събраните за оръжие пари. Дойде веднъж и Петко Напетов в Паспалово с 11 души. Престояха два дни в дома на поп Саров. Привикваха по пет-шест съзаклятници. Млад и хубав бе Петко Напетов. Гово-реше красиво, с убедителност, която те кара да приемаш всяка негова дума за истина, без да се замисляш. В касата на селския комитет нямаше пари. Поп Георги даде всичките си спестявания от години: осемедсет лири, с които Петко щеше да донесе пушки за селото. Паспаловци не получиха пушки от тия пари. Напетов повече не се върна в Паспалово. Изпратили го бяха в Западна Тракия. И по време на въстанието Петко го нямаше в Странджа. У поп Георги остана съмнение към хората с хубава външност и красиви, убедителни думи. Понякога се самообвиняваше в греховни мисли за красивия младеж, но нали пушките не дойдоха и парите не му се върнаха... Дойде зимата на 1902. Годината се случи лоша. Половината от паспаловци нямаха храна да изкарат до пролетта. Попът и Никола Кискинов се наговориха да отворят хамбара със събрания десятък и да раздадат зърното на бедните. В една нощ, Никола строши катинара и до сутринта складът се опразни. Юшурджиите дойдоха след седмица, но от събраното жито не бе останало и зрънце. Никола пое вината, защото попът беше нужен на селото. Избяга революционният куриер, а на негово място туриха Димитър Мильов.
90
Сформираха селската смъртна дружина. Със събраните нови пари, поп Саров минаваше границата с по пет-шест души и пренасяха закупените пушки. Четата наброяваше 25 души с войвода Вълчо Тамахкяров и четници Иван Тамахкяров, Желязко Петков Цвятков, Желязко Тодоров Мяшков, Вълчо Георгиев, Костадин Петров Костадинов, Иван Нямов, Костадин Иванов, Димо ивятков, Костадин Иванов Глушков, поп Георги Саров, учителят Ефтим Костадинов, Вълчо Желязков Капинков, Георги Михов Хънев, Коста Желязков, Димо Стоянов Гемеджиев, Стоян и Атанас Стоеви, Желязко Калканджиев, Ефтим Николов. Зиме се събираха в църквата. Щом се запролети, пренесоха обученията в гората... Беше в разгара на пролетта. Храната свърши. Войводата изпрати седмина души в Паспалово. Влизайки в селото, те се натъкнаха на идващата войска от Малко Търново. Случайността ги вкара в ръцете на подозрителните турци. Офицерът имаше възможност да не се върне с празни ръце. Изловиха и седмината и ги отведоха на съд в Лозенград. Бяха: Георги Михов Хънев, Коста Желязков, Димо Стоянов Гемиджиев, братята Стоян и Атанас Стоеви, Желязко Калканджиев, Ефтим Николов. На два километра от Лозенград, Ефтим успя да избяга. Другите си съдиха и ги препратиха във вилаетския военнополеви съд в Одрин. Амнистията от 1904 г. ги свари в одринския затвор... След залавянето на седемте, организацията в селото бе постоянно нащрек, но и полиция, и войска не спяха. Следяха всяко движение на неелгалните агитатори, знаеха къде се събират и обучават селските смъртници. Най-активни доносници се оказаха сазарските коруджии Али и Арапина. Уж пазеха сазарските ниви, а знаеха какво става по целия район. Често ги срещаха да кръстосват из паспаловското землище. Издебнаха ги дружините на Паспалово и Мегалово и им платиха за доносите. Но наежените сазарски мюсюлмани отмъстиха скъпо за коруджиите. Паспаловци намериха петима свои съселяни убити и захвърлени по пътя Сазара - Паспалово: Никола Стоянов, Петко Сотиров, Сотир Костадинов, Димитър Вълчев Щърбанов и Дико Яловеца. Злобата на сазарци не стихна. Чакаха да дойде Хуриета през 1908 г. когато беше прогласено „равенството на всички националности в империята.” Проявиха „братството”
91
си към паспаловци, като изгориха в една коруба жив Вълчо Петров; заклаха брат му Драган Петров, Станимир Желязков и Груд Желязков. Времето до буната накъсяваше, четите се обучаваха, снабдяваха се с пушки и патрони, а властта настани във всяко село малки гарнизони и увеличи броя на селските полицаи. Седмица преди въстанието в Паспалово дойде офицер с десет суварии. В селото завари само двама мъже - селският старей Никола Дяков, кехаята дядо Йовчо и жените. Младите мъже бяха в четата, възрастните и децата - със стадата. С офицера бяха и двама чорбаджии от Малкотърновската управа. В дома на мухтарина завариха само жена му Елка. Викнаха и попадия Руса. Преди да отиде при офицера в къщата, тя мина край застаналия в двора малкотърновчанин Вълчо Дяков. „Не казвай на офицера къде са мъжете ви!”- подшушна и той. Офицерът бе мъж в силата си. Под феса сколуфите му вече сребрееха. Държеше кавалерийския си бич в ръце и загълча жените още от врата. „Къде са мъжете ви? Какви са тия мъже, оставили къщи и жени и хукнали по баирите?” влязъл в стаята, Вълчо Дяков престорено поде думите на офицера. Трябва да склонят мъжете да се върнат. Снопите по нивите стоят неприбрани. А щом са тръгнали против царщината, в селото ще дойде башибозук. Вие знаете какво върши башибозукът в село без мъже. Думите на офицера подеха и двамата малкотърновци, но жените чувстваха в гласовете им фалшива строгост. „Не ни слушат!” - отговаряха двете жени. А попадията с плач в гласа отговаряше, че щом властта не може да върне повилнелите мъже, как те ще ги върнат и приберат.
Офицерът заповяда на цивилните си придружители и дядо Никола да го последват. Жените стояха на стълбите. Вълчо се върна. „Забравил” си в худаята феса. На жените подшушна да не разрешат арестуването на дядо Никола. Руса и Елка сякаш това са чакали. Разбраха се с очи и хукнаха в различни посоки. Докато офицерът нареждаше на войниците да се готвят за път, към къщата на кмета се юрнаха жените от цялото село. Войниците бутаха дядото към определения за него кон. Жените гракнаха, застанали между войниите и дядо Никола. Оградиха офицера и го молеха да остави стареца в селото. Той беше
92
непреклонен, но и те не отстъпваха. Поеха юздите на коня и го изтеглиха настрана. Намеси се и Вълчо Дяков. Помоли офицера да остави тоя „боклук”, каква полза да го водят в града. Той и тука да седи, толкова работа ще свърши. Но щом жените смятат, че той им е единствена закрила и Вълчо го моли да го оставят... Офицерът махна с ръка и шибна коня. В тръст го последваха суварии и цивилни. Усили се женската гълчава. Бяха доволни, че спасиха старея от арест. Имаше един мъж в селото, та ако дойдат други турци да ги посреща... Руса остави жените. Взе от къщи въже и тръгна към гората да „събира” дърва. Трябваше да стигне до четата и уведоми попа, че го чакат в Мокрошово да кръщава дете.
Намери четата на малка поляна в гората. Обучаваха се на стрелба и маршировка. Учеше ги млад унтерофицер дошъл от България. Свалил расото, по риза и панталон, поп Георги крачеше редом с групата четници. На рамото си придържаше дълга пушка. Бе отрязъл плитката си и с нищо не се отличаваше от косматите и брадати комити. Руса седна в края на поляната. Изчака забелязалият я Георги да дойде при нея. Едрата му обрасла гръд издигаше пара, ризата му - плувнала в пот. Руса се укори, че не се е сетила да донесе чиста риза. Той я гледаше усмихнат, а на Руса и се стори, че целият тоя окъпан в слънце свят е само техен. Каза му да бърза, защото в Мокрошово го чакат. Тръгна си към село. Отби се от пътеката. Събра наръч клони, забърза ги на сноп и се спусна по пътеката. Настигна я един от четниците, Вълчо. Вървяха и разговаряха. Руса не скри закъде се е запътил поп Георги. Нямаше нищо тайно в тоя разговор. Пък и цялото село сега чакаше въстанието... В къщи Вълчо сподели с майка си разговора с попадията. Майка му, Злата Георгиева, пълнеше торбата с храна, разпитваше за четата в гората и най-много за поп Георги се интересубаше...
А в това време, попът с расо на рамо, прескачаше крайпътните храсти. Ободрен и весел пристигна в млъкналото село на ранния следобяд. Чакаха го. Приготвили се бяха за кръщавката. Той пое загряната в бял котел вода. След него тръгна възрастна жена с писклив, мъничък вързоп. В черквата сам напълни купела с вода, менчето с босилкова китка и прясна вода, кадилни-
93
цата с горящи въглени и тамян, докато жената развиваше разплаканато бебе. „Защо не си научила майка му да го повива в по-леки пелени? Запарило се е хубавото момченце. Виж как се успокои като го разви! Как ще го кръстим?” - недочака отговор. „Симеон ще бъде! Ще носи името на най-великия български цар. Да расте в страна без турци и без робия!” Облече патрахила. Затрептяха запалените на манала свещи, мирисът на тамян създаде тържественост в празната черква и кръщавката почна. Гласът му кънтеше, старата жена повтаряше задължителните за кръстницата думи, когато двамата се ослушаха и млъкнаха. Пред църквата, по калдаръма, прочаткаха подковани обувки. През прозорчето поп Георги видя, че в двора бягат войници и залягат в избуялата трева. Той не знаеше, че майката на Вълчо, след като е изпратила сина си, е отишла при заптиите. Не разбраха нито сина и, нито попа и попадията, кое е накарало Злата Георгиева да предава попа на властта. И сега църквата бе оградена от въоръжени турци. Смущението му премина бързо. Продължи да пее и гласът му кънтеше в празната черква. Жената се разтрепера. Повиваше бебето, а ръцете и не можеха да загърнат мъркащото телце. Каза и да остави бебето на него, а тя да свали горния сукман, една от ризите и празничния си ръченик. Дългата риза и сукмана му прилегнаха, забрадката трудно прикриваше мустаците и несресаната му брада. Приличаше на вещица от приказките, които разказваше на децата си. Зави в пелените заспалото след къпането бебе и излезе от църквата. Дългата риза прикриваше хайдушките навуща. Ослепи го слънцето, та подръпна над очите си забрадката. Залегнали във високия бучениш войници надигнаха глави. Проследиха „бабата” с детето и вече сигурно в залавянето на попа, насочиха пушки към черковната врата. „Бабата” затвори след себе си портата на каменната ограда и кривна по улицата към гората. Бяха се договорили с жената да остави на сянка бебето до първия плет. Огледа улицата след себе си и се шмугна в шумата. Намери се при четата заморен, без расо, но весел. Смях изпълни поляната и се изгуби в гората. А войниците все още чакаха с насочени към изхода пушки. Когато търпението им преля, със зареден пистолет чаушинът открехна дъбовите двери. Църквата
94
се оказа празна. Свещите изгасени. В дъното пред олтара жената премиташе събраните се смети. Шумът от подкованите обувки я стресна и зашемети...
Дните до въстанието накъсяха. От Петрова нива в района пристигна Кондолов с четниците си. Към тях се присъединиха и селските смъртни дружини. Само ден преди обявяване на въстанието известиха от Ясна поляна, че могат да се вземат още десетина пушки. На поп Георги повериха да поведе група през граница. Бяха трима. Трябваше да донесат пушките. Докато идат и се върнат, въстанието бе започнало. Разбраха го щом прекосиха границата.Тъмнееха опразнените турски казарми и постове. Гарнизони и заптии от селата се бяха оттеглили и затворили в Малко Търново. Навред по селата ехтяха камбани и клепала. Свиреха гайди, думкаха тъпани. Дошло бе дългоочакваното българско...
Поп Георги и другарите му летяха по хайдушките пътеки. Бързаха да доставят товара си на въстанието в Паспалово. Докато стигнат там, всичко бе приключило и хубавото, и лошото, без поп Георгиева помощ. Разгромен бе селският гарнизон, прогонен дошлият от Малко Търново аскер. За Паспалово свободата бе настъпила. Дошла бе и покрусата от смъртта на войводата Кондолов. Опелото направи свещеник Михаил Желязков. Върхът Голяма паспалобска могила приюти любимия войвода. Поп Георги се качи на близкия висок бук и с хайдушкия си нож изряза кръст и инициалите на Кондолов. И кръста, и буквите стояха като рана върху буковия ствол. Това бе мълчаливо обещание да се върнат! Защото предчувстваха, че видимите усепи над аскера все още не са победа...
Мисълта, че открилият се безкрай на планината е свободен, го изпълни със спокойствие и обич. Бързаше да се прибере у дома. където го чакаха жена му и петте деца, с които повече от месец не бе сядал на обща софра. Предвкусваше радостта от погледите на децата, грижливата обич на Руса, мъдрите думи на баба Деспа.
Паспалово и селата до велика бяха опразнени от турци, но бе трудно да се каже, че въстанието е успяло. Народът се радваше, но радостта бе временна. Водачите знаеха, че настъпило-
95
то спокойствие крие буря. По невидими пътища се чувстваше ударът, който турците се готвеха да нанесат. Новият войвода на дружината Михаил Даев, заповяда жените и децата да се отведат в колибите Лъгът. Там бяха хранителните складове на паспаловци. Жените месеха безквасни пити, изпечени в жа-рава. Когато войската от Инджекьово настъпи и обстрелва село велика, войводите преместиха лагера на връх „Св. Илия”към колибите „Тенкет рът”. Там ги свари заповедта на Боевото тяло, населението да се придвижва към българската граница. Керван от над 2 000 души паспаловци, мегаловци и мокрошовци, тръгна на север. Четири нощи кретаха по несигурни пътеки. В зори прегазиха река велека, защото по моста бе рисковано. Изкачиха се на височина между селата Кости и Бродилово. Бе още здрач, но от юг пожарите бяха прогонили нощта. Чума върлуваше по изоставените села и нив и оставяше след себе си само ужаси. Догаряха и пламваха села, лесовете горяха и им се струваше, че всичко се превръща в жарава. Гъмжеше земята от аскер и башибозук, плячкосваха села и ниви.
Цялата земя пищеше в пламъци, земята, която се вдигнаха да освободят. Те всички, мъже, жени, старци и деца с мъката и злобата събирана векове.
Кратка бе странджанската свобода, а много кървите и пепелта. И мирисът на кръв и изгоряло бежанците ще носят до сетния си час. Надяваха се на велика радост, а получиха безкрайна скръб. И животът им се превърна в стон! От него никъде не можеш се укри. Иска ти се да бягаш без да гледаш, все едно къде, само да не слушаш повече.
В краищата на малка поляна разпложиха дневния си бивак. В дъното църцореше изворче, несигурна защита от жаждата през идващия ден. На повече от два километра бе пътят, но приглушените вопли се долавяха от преследващите ги войски. Умората и страхът бяха изтощили хората. Поп Георги минаваше край налягалите в шубраците и им раздаваше утеха. Дояждаха се последни трохи хляб и сирене. Торбите олекваха. Лягаха смазани от преумора. Изгладнелите деца проплакваха. Баба Деспина, извадила от пазвата си вързопче със захар, раздаваше на кърмачките да сдъвкат със сухи корици и да хранят бебетата. Гладните
96
бебета пищяха, майките ги прикриваха, за да заглушат невинните им стонове - войводите изискваха пълна тишина. „Гладните деца!” - проплака една майка. „Ще ги задушвате!” - отекна жестоката заповед... Поп Георги не одобряваше декрета на войводите. Откакто започна буната, в тия двадесет дни се извършиха много недомислия. Тази заповед сега бе резултат от изблик на страх, макар не за собствения си живот, а за живота на бежанците. Душата негодуваше, а трябваше да мълчи, заради дисциплината, за която бе положил клетва. Ами ако тая заповед се изпълни както са я издали! Умората го притисна и той легна край заспалите деца. До тях бдеше баба Деспа, свила се и обронила глава на колене. Полулегнала, Руса кърмеше най-малкото и уморено редеше приспивна песен.
Съвсем близо до тях двама четници разговаряха. Разпозна гласа на Даев. „Пред очите ми стана това, ако ми го разкажеше някой друг, нямаше да му повярвам. В уплахата турците измениха позициите си. Крумчо остана най-близко до тях, а смятах в началото, че съм го оставил на безопасно място. Залегнало, момчето стреляше по обърканите аскери. Видях го как се надигна и проследи резултата от попадението си. Тогава го раниха. Заело предишното си положение продължава да стреля. Видях го как събори няколко от бягащите противници. Турците изчезнаха от погледите ни. Наскачахме от прикритията си. Само Крумчо не стана. Изтичах с лошо предчувствие. Лежеше по корем. Дрехите му - пропити с кръв, а той ме гледаше с широко отворени очи. С последно усилие се усмихна и ме помоли за прошка. Молеше да не го вдигаме, защото е излишно. След половин час умря... Беше само на седемнадесет години! Колко от нас достигнаха самоотричането като това момче, колко!” Гласът на Даев задъло затихна.
Умората бе толкова голяма, че поп Саров обори глава. Положи я на дясната си ръка и за миг заспа. Събуди го повикване на Руса. „Не спа, но трябва да станеш. Викат те да погребваш! Пеленаче едно от Мегалово убили!”
Майката бе почти дете. Нямаше и осемнадесет години. Стопила се. Останала без лице, без очи. Не жив човек, а само скръб. Преди да потегли керванът, съобщили, че двадесетгодишният
97
й мъж е убит от залповете на настъпващия аскер. Там, далеч в гората, в землището на друго село го погребали другарите му, без да го види. В къщи майка и лежала неподвижна на легло. Всички тръгвали, а тя не могла да я остави сама. Пазела болната и малкото си пеленаче. Само след ден в пустото село нахълтал башибозук. Тогава майка и я придумала да бяга. Заради детето, молела я болната жена. Не сварила да вземе храна и пелени за бебето и хукнала към гората. Когато се отдалечила на безопасно разстояние, седнала да си поеме дъх и да накърми разплаканото бебе. Над селото гърмяли пушки, виели се пламъци и диви ревове на развилнели разбойници. Трети ден сама вървяла през горите, избягвала селата. Днес изнемощяла седнала край пътя. По коларския път се задала войска, войниците викали и гърмели с пушки. Примряла от страх, хукнала по бърдото, забила глава в храстите. Свестила я тишината. Пеленките били пропити в кръв, случаен куршум отнел живота на детето. Грабнала го и в бяг, без посока и без въздух, попаднала на скрития в гората керван. Притиснала детето до празната си гръд, не искала да го предаде на заобиколилите я жени... Свещеникът заБари един бездиханен младенец и мъничката му майка с блуждаещ поглед. Жените край тях плачеха безмълвно. Встрани от лагера, с комитските си ножове, двама от мъжете дълбаеха гроб в оврага на планинския дол.
Поп Георги редеше заупокойни молитви, без да вниква в думите си. Нагледал се бе на човешки мъки и смърт. Но смъртта на това дете предизвика скръб, затворена в най-дълбоките недра на душата му. Печал за всички загинали пред очите му и за страданията на тия прогонени от домовете си хора. Това чувство растеше. От скръб премина в гняв и този гняв го душеше сега. Той седеше и мислеше за душманите, които навсякъде и по всички пътища на планината дебнеха децата на бежанците. Той мразеше тия турци, войска, башибозук, както никого не е мразел. По-голяма омраза не знаеше и навярно нямаше на земята. Виждал бе убити в сражения, убити и пленени четници, излезли да извоюват свободата си. Но тогава знаеше, че те са един срещу друг въоръжени врагове. Сега, при вида на разстреляното бебе, си даде необмислена клетва, никога да не щади тия
98
убийци! Защо допусна тази смърт, Господи! Малко ли са досегашните жертви, та трябваше да се прибави и тая невинност? Защо? Преди да е предявило права, ти, Боже, го обремени с грях. Наложи му наказание заради нашето безумие. То пое греховете на дедите си преди да е станало човек! В светото писание е казано, че младенците са ангели. Защо допусна разстрел на ангел, а нас, неразумните, остави живи? За мъртвите измолвам опрощение. Какви бяха неговите прегрешения, за да моля от тебе прошка. Господи! То отлетя в небитието, а ние, грешните останахме да тъпчем земята ти. Каква ще бъде радостта ни без живота на децата. Ние заради тях тръгнахме да събаряме робията. Искахме радост да им донесем, а ти ни ги отнемаш. За какъв грях наказваш това момиче, Господи! Преди да е станала жена, е станала майка и вдовица, а сега погребва и първата си женска радост. Попари я слана преди да разцъфти - полудете, полужена и пълна страдалница...
И тяхното първо дете дойде, когато Руса беше на шестнадесет, а той - деветнадесетгодишен учител с ненабола брада по страните. Нуждаеха се от родителска помощ, а сами поеха грижите за собствените си деца. Първите се раждаха в чужди къщи в далечни села. Не им тежеше с Руса тогава гурбетчийството. Пренасяха леката покъщнина от село в село. Мечтаеха за свой дом, пьлен с детски глъч и песни. Дочакаха тоя ден. Искаха с Руса да ги видят порасли в страна без робия. Грях ли бе желанието ни, Боже! Или искахме прекалено много. Изградихме дом, в който песните не стихваха. В Одрин, в българските училища искахме да учат всичките. Сега ги водим гладни, бездомни, към неизвестността и идващата зима. Страдания и изпитания за невинните. Защо?
За него радостта на света бяха децата. Спомняше си сега зимните вечери в Паспалово... Накладеният огън свети. Цялата худая е огряна и затоплена. Баба Деспа седи в къта и преде ленено повясмо. Руса, надвесена над люлката подрежда заспалото бебе. Девет години са в тая къща и винаги в люлката има бебе. Най-малкото спи в люлката, докато дойде следващото. Пораслите вечер искат приказки. Той сяда под ламбата на трикрако столче. По-големите са наредени на козяка в краката му, а
99
две от малките - в скута. Зяпнали го в очите с нетърпение. Почвай! Защо чакаш? Той се окашля и започва: „Имало едно време един дядо и една баба. Имали си прасенце...” Огънят пращи. Гласът му се лее на равномерни струи. Стаили дъх, децата подскачат на силните места... Често той с ласкави синовни думи казва на баба Деспа: „Ако не е баба, отдавна да сме пропаднали. На нея се крепи къщата ни!”
Сега, преди тръгването в това позорно пътуване, баба Деспа бе намерила отнякъде магаре. Дребно, старо животно, с проскубана козина. Натовариха го със завивки за децата, вързопчета с брашно, фасул, булгур. Дисаги от една страна с няколко хляба и сирене, а в другата - кръстът от църквата, евангелие, кадилница и патрахил. По изнурителния, пълен със страхове път, магарето носеше не само оскъдната покъщнина. Закрепваха на гърба му някое от децата, изморено, с изподрани от пътуването крака... Детските страдания измъчваха изтерзаната му душа. Децата ли трябва да изкупуват греховете на родителите си, Боже! възроптаваше върху тая несправедливост, дошла от създаването на човешките праотци. Незаслужено е проклятието на целия човешки род. Безчет потомци, обременени от първородния грях на родителите! Каква вина имат децата! Ние сме чада на страданието, отколкото на сполуката, щом си определил да се раждаме в грях! Ти си създал несъвършени праотците ни и си ги оставил да бъдат безсилни пред изкушението! Справедливо ли е да искаш от творенията си повече отколкото си им дал! Какво са виновни децата, щом ние, техните бащи, искахме да растат свободни. Те нямат вина, Господи, че искахме да ги спасим от тирания, а не успяхме. Свободата, към която се стремяхме, за тях я бяхме обещали. Защо го допусна, Господи? Чуй детските стонове и ги закриляй! Не мога да те отрека, не мога да те приема докрай. Какви още адови мъки можеш да готвиш за робите, щом тука, на земята, животът ни е преизподня. И дребните ни радости бяха радости на роба, примирил се с хомота си. Кой създаде робството, което ражда злините и злите хора! Трудно ми е да ги съдя, трудно ми е да ги оставя при праведните, преди да се поправят. И тук, на земята, и там, на небето, злите хора съзадват най-много затруднения. Вярващи-
100
те уподобяват Бога на себе си, защото той ги е създал по свой образ и подобие! Добрите го правят добър, злите - зъл, отмъстителен и злъчен, виждат само ада, защото искат да пратят там всичко човешко. Обичливите и кротки хора изобщо не вярват, че има ад. Прости ми, Господи, че с греховните си мисли разрушавам догмата за първородния грях и изкуплението. Не искам святото писание да се обяснява буквално, защото описанията на задгробните мъки ми изглежда гола заплаха. Смъртта на Исуса Христа за мен е пример за божествено милосърдие. Пример, който внушава на хората да обичаш Бога и да се обичат помежду си. И ако вярваме, че всичко е предопределено от теб, Господи, че човешкият живот е предначертай от Бога, тогава хората с нищо не са виновни за постъпките си. Ти ме отреди да давам утеха на другите. Защо мен не успокои? Как да раздавам разтуха на другите, щом тя ме е напуснала? Нямам право да бъда слаб, да бъда болен, да бъда отчаян, когато слабостта, болестта и отчаянието са обхванали всичко около мен. Трябва да бъда силен, а аз съм слаб и отчаян. Как да ободря папството си, щом моята душа е в смут? Грях ли бе, щом не послушах съветите на святата Екзархия, която не поддържаше въоръженото въстание. Тя ни учи да чакаме освобождението търпеливо с просвета и вяра в божията намеса. Народът тръгна с революционерите, за да извоюва правдата с кръв, защото търпението му бе преляло. Настъпи момент за народа, когато не можеше да се вслуша в мъдри съвети. Трябваше сам да реши. И народът го направи. А щом той бе решил, за мен нямаше друг път. Трябваше да вървя с него. Подкрепих погибелната му воля и я благослових. Сам взех оръжие и тръгнах против душманите. А ти си гледал и не си ни разбрал. Какво упование в теб да внуша на страдащите, щом моята грешна душа е превърната в кървяща рана? Свободата ни бе насилвана векове наред. Държаха под заплаха личността, имота, децата и живота на българита. Сега, разбунтували се и вкусили от свободата, за нас е невъзможно да се нагласим наново към робията. Ние вече не можем да искаме робски радости, дадени ни от добрините на господаря на робите. Искахме свободата ни да възкръсне и прогони робството. Ние сме смазани, но няма да кажем „направихме каквото
101
можахмеГТова няма да кажем, ще закълнем и децата си да не го казват, докато не дойде спасението или пълната погибел. Трябваше да го започнем, за да разберем това. Ние сме грабнати от събитието и вече не се боим. Само неизвестното плаши хората. Ала за който се е изправил насреща му, няма неизвестно. Ние вече поехме отговорността за нашата и на децата ни свобода. Положихме своя камък, своето участие в градежа на собствения свят. Всички тия мъже влязоха в досег с войната, взеха участие в нея. До тоя 6 август те знаеха само едно - че турчинът носи смърт, но не знаеха второто, - че и самият турчин носи страх в душата си и че е смъртен. Каквото и да се случи след това, те разбраха от собствен опит, че и турчинът също е уязвим, когато дошлият от Малко Търново аскер се опита да ги огради и разбие, но не успя. Уплаши се и избяга, като не успя да прибере убитите си. И в тоя паметен ден и които не знаеха, узнаха, че и турците са страхливи и смъртни. Като ги убивахме и умирахме сами, ние спечелихме двадесетдневна свобода, макар че за нея плащаме сега стократно по-скъпо. Теубиват „мръсните гяури”, за да наследят царството небесно. И за да заслужат този едем, трябва да минат през трупове на неверници. Те не ни мразят, те ни презират. И тая развръзка ни кара да се усъмним в тебе, Господи и в твоята религия. За кратко, но ние извоювахме чувството на неограничена шир, което веднъж изпитано от човека, не може да се забрави. Защо не ни помогна да го запазим и укрепим вярата си в тебе? Защо не ни избави от страха? Ужасяващият, робски страх, който е кълнал в нас цели пет века. Него как да изтръгнем от душите си, Боже? Той е пропит в съзнанието ни, в кръвта ни, в семето на бащите ни, в млякото на майките, което сме засукани. И когато сметнахме, че сме го преодолели, ти пак ни връщаш към него! Докога ще плашим децата си „мълчете, турците идат...” Някога ти даде оръжие в ръцете на Давид, за да победи насилника и завоевателя. Ние се клехме в тебе, в името ти, в чистата Христова вяра, а нашето оръжие ти не благослови! По-слаб ли си от душманския Господ или си глух към нашите страдания? В стремежа си към правдата ние разбрахве, че тя не е на страна на справедливия, а в ръцете на силния. Защо отнемаш вярата ни, Господи?
102
Глухи ли останаха ушите ти за българското страдание? Смъртен грях ли е мечтата ни да бъдем свободни! Деляхме от залъка на децата си, за да купуваме оръжие. Друг изход ние повече нямахме. Мечтата ни за свобода се превърна в погибел. Искахме да сме хора, а се връщаме към озверение... Защо искаш от нас безпогрешност, щом си ни създал несъвършени и слаби към изкушенията...
Разбърканите му мисли бродеха в миналото, в жестокото настояще, в неясното бъдеще и това бе по-остро от физическа болка. Както е било, вече няма да бъде, а как ще бъде? Имаше ги странджанските села с белите училища и църкви с каменни огради, с къщи от камък и дъб, кошари с огромни стада, рояци пчели и реки с пъстърва. Сега селата са руини, стадата - разграбени, водите на реките текат окървавени, хората са разпилени гладни, голи и бездомни. Живите и отвлече-ните жени и деца, с тях какво ще стане? След години, ако оцелеят, тези деца ще бъдат изпращани да убиват братята си, без да знаят кои са и каква кръв тече в жилите им. Ще бъдат такива, каквито са жителите на мухаджирите в Сазара, Моряне, Ериклер, Потурник и колко много още! Колко души пострадаха от въстанието и преди него! Съдиха ги, заточваха ги, палеха ти, падаха от куршуми, заловените рязаха на парчета живи, гориха ги... Останах невредим, а от душевни терзиная спасение не намирам! Не плача за себе си, Господи! Отговорен съм за всеобщото страдание, щом си ме приел да бъда пастир на хората. Душата ми се оказа слаба пред голямото страдание. Не си ме осенил с достатъчно сили, за да давам упование на другите. Надеждата ми в теб е здрава, когато имам вяра в собствените си сили... Адово наказание е да гледаш как на война умират деца и жени! Юздата, с която държеше търпението и волята си, докато не дойде това детско погребение, се скъса, пръсна се. Стискаше зъби, опитваше се да изглежда спокоен, за примири избилите го тръпки.
Слънцето си бе отишло. Прииждаше мрак, луната все още не бе изгряла. Лагерът се готвеше за път. Поп Георги, коленичил пред гробчето, безмълвен, не усети кога Руса е застанала над него. Опряла ръка на рамото му, потръпна. Не бе го виждала
103
в общия им живот досега такъв. Стори и се омекнал, безволев. Помогна му да стане. Чакаха ги децата. Неговите, техните деца го чакаха... Керванът бе тръгнал. Той нави поводите на магарето за кръста си. Взе две от децата в ръце и тръгна. Носеше го човешкият поток.
Пета нощ кретаха по тоя път и им се струваше несвършващ. Осветяваше ги луна. Показваше се и се криеше зад плувналите облаци. Препъваха се, движеха се безмълвни с мисълта да не изостават от колоната и да стигнат свободна земя. Двете деца в ръцете му спяха, с по една ръчичка обхванала врата, другата - пъхната в разкопчаната му риза, стиснала окосмената гръд. Придържаше скъпия товар. Физическите болки му се струваха естествени и нужни. Боляха го от умора гърбът, шията, раменете. Болеше го всичко, което може да боли. Крачеше и не преставаше да разговаря с Бога. Руса, задяната с бебето, водеше за ръка второто от децата. Първото, вече дванадесетгодишно момиче, с цедилка на гърба, крачеше редом с баба си.
Не разбра кога луната е залязла. Стана сумрачно; над тях звездите затрептяха ярко. Нахлуха безредно в отъпканото стърнище. Хладната роса опари изранените крака. По колоната премина шепот - прекосили са границата. Бяха на българска свободна земя. Стоновете на облекчение му се сториха като един. Някъде зад тях бе турският пост. Отвънка светеше фенер и събудените кучета лаеха неистово. Хората се тръшкаха изнемощели на оросената земя. Живи сме! Живи са децата ни. Бяха изпреварили изгреба и дошли до спасението. Лягаха с въздишка на облекчение и заспиваха мървешки сън. Поп Георги положи децата до Руса. Баба Деспа бе застлала черга. Руса подгъваше краищата и върху заспалите деца и се отпусна да кърми бебето.
Зората зачерви изтока. Той не можеше да заспи. Будуваше. Войводите, встрани от налягалите хора, се сдърпаха. Не можеха да решат кое от знамената да развеят при влизането в първото село. Гласовете им секнаха, щом пред тях застана свещеникът. Смутиха ги приглушените му думи. Сега знамето не е важно, важни са хората. Как ще ги нахраним, къде ще ги подслоним! А знамето, щом сте решили със знаме да влезем в България, развейте и трите, най-напред Паспаловското. Кондолов плати скъ-
104
по за изгубената свобода! Тогава се вгледаха в Саров, защото се бе развиделило. За една нощ силният 33-годишен мъж се бе превърнал в сянка. Косите и брадата му побелели, жизненото му тяло - стопено и прегърбено. Гласът му скриптеше. Очите излъчваха неизказана печал и отчаяние. Нощта го бе преобразила...
Развяха трите знамена, а най-напред паспаловското - Кондоловото знаме. Носеха го тримата от най-младите четници. След тях поп Саров с двете деца на ръце, гологлав, повел папството си към неизвестни страдания. Зад него - строени идеха четниците с пушки на рамо, а след тях се проточи дългият керван бежанци. Запя. Гласът му проехтя над открилата се шир. По страните му се стичаха сълзи. Ръцете му бяха заети, за да ги отрива. Молитвата наново го насочи към еретичните му мисли. Земята си посяхме с кости, напоихме я с кръв... Какво ги очакваше в идните дни? Щеше да мени енориите и да пренася покъщнина както в младините по нови места. Чакаха го две години служба в село Първенец, Ямболско; една година в Сливен, после в село Белеврен и накрай в село Бъта, Поморийско. Там, сред бежанците, ще реши да се установи завинаги. Едва навършил четиридесет и една година, ще остави децата сираци...
Но сега крачеше към чуждото село. Утринният вятър от морето развяваше посивелите му коси и сушеше рукналите сълзи. Следваше го тъжният керван. Знамената и свещеникът водеха право на изток, към родилото се в морето слънце, та и знамената и свещеникът изглеждаха огромни и недосегаеми. Водеха ги, както ги бяха повели в страшната буна. Борба, в която войводите, четниците, селяните, бяха търсили и получили от поп Георги напътствия, блага дума и хляб. Топъл подслон през зимата и сигурно убежище, когато ги преследваха потери и заптии. Защото, в страшното за всички тракийци време, той носеше постоянна тревога за стотици хора, която съдба бе стоварена върху плещите му.