Българското православие роди създателите на една нация и по-късно на една държава. То извая неповторими фигури на борци, на водачи, на вдъхновени народни първенци.
Борбата за автономия на българската църква е основата и най-важната стъпка за политическото освобождение. Тази борба на българите за самостоятелна църква и училище срещу гръцката патриаршия е нямала типично религиозен характер. Учредената екзархия е била институт с наченки за автономно политическо освобождение. Борбата за неосъщественото освобождение на българите от някогашна Одринска Тракия роди и оформи завършени борци за национална свобода. В периода на Възраждането събуденият народ изгради своите църкви и училища във всички български селища на Одринския вилает. Черкви и училища издигнати в двор с каменна ограда. Строени не с ангария, не с трудова повинност или с помощ на държавата, а с доброволен труд на поробен народ. Народ от безименни селяни, еснафи, нисши духовници издигнал крепости от българщина; запазил безсмъртието на вяра и език. Изградил твърдини на човешката обич, на мъдрост, светлина и родолюбив. Издигнал крепости на духа, които по време на Освободителната война от 1877-1878 г. и по време на въстанието от 1903 г. са били плячкосани и изгаряни, наново възстановявани, за да бъдат завинаги сринати след прогонването на създателите им през 1913 г.
Там вече са заличени от земята българските училища и църкви, строени от българите в някогашна Одринска Тракия на Османската империя. Забравени са имената на вдъхновителите за тяхното изграждане - свещенослужители и учители, борили се до един за свободата на татковината си.
Внимателният поглед върху издирените имена на участниците в Освободителното движение на Одринско от края на XIX и началото на XX век ще открие немалък брой свещеници, минали
7
през легалната и нелегалната борба за национално освобождение.
Измежду издирените досега 4565 съзаклятники, участвали в борбата за освобождение 116 са свещенослужители. От тях 25 са минали през затвори и малоазийски каторги.
Това са следовници на редица духовни патриоти, дали младост и живот за събуждане на българския народ за духовна и политическа свобода - светците за правда и за просъществуването на бялото българско. Това са следовниците на Патриарх Евтимий; на отец Паисий Хилендарски; на Софроний Врачански и плеадата след тях радетели за българска църква и българско училище.
Дейците от Българското Възраждане са в основната си част учители и свещеници. И ненапразно в народното творчество „попове и учительля” са били подложени на постоянен терор от двойните ни поробители.
... чуле, малеле, разбрале,
жандаре дошли в селото,
учительлято да сбират,
и по-старите попове,
сбират хи, да хи обесят
в друга, пак от село Дерекьово Лозенградско, песен се пее:
.. Чуле, Керко ле, разбрале,
че ше бозгунлукда стане,
та ше попове да бесят,
попове и учительля?
Свещеници и учители от Източна Тракия са приемали и разнасяли освободителната
идея на Левски. Те са създавали първите тайни групи и комитети. Затова
лавината при потушаването на Априлското въстание от 1876 г. е повлякла
към затворите странджанските учители и свещеници, дръзнали да въведат българско
учение и църковнославянско богослужение.
В освободителното движение в края на XIX и началото на
8
XX век не е имало учител или свещеник, който да не е участвал в тая борба. Между революционерите наново се открояват имената на вече немладите свещеници Петър Димитров Киприлов от с. Пирок; Никола Костадинов Петканов от с. Каваклия; Стойчо Георгиев Биячев от с. Дерекьово; Никола Янев Бъчваров от с. Карахъдър, всички от Лозенградско. Тези свещеници са давали подслон на Васил Левски по време на неговата обиколка в Източна Тракия. Всички те наново са участвали в освободителното движение наред със синове, дъщери, зетьове. Затова отново са били арестувани, съдени и изпратени по затворите.
Един от най-изявените млади революционери в Странджанско е свещеник Георги Георгакиев Саров. Роден в село Пирок, служил в Гьоктепенската и Паспаловската енории. Пренасял оръжие, приютявал нелегални агитатори, покръствал и заклевал нови революционери. И само той ли? Не е имало свещеник, който да не участва в организирането и полагането на клетва от мъжкото население. Дълъг е списъкът на свещениците от Източна и Западна Тракия, от Родопите, който доказва родолюбието на тия българи. От житията на тези самоотречени мъже се изгражда патриотичния образ на нацията.
Единици са свещениците, като Кесарий от екзархийското наместничество в Лозенград, отказали съдействие на революционерите. Но със своята тактичност нелегалният Лазар Маджаров го приобщил, спечелил мълчанието му и Кесарий внесъл лептата си за освободителното дело.
Друг бил заместилият го дядо Харитон. Едно от лозенградс-ките знамена е копирано в неговата спалня. През това време немладият архиерей е бдял пред външната порта. А когато започва погромът и кервани от жени, деца и старци търсят закрила - и сградата, и дворът на наместничеството са препълнени с бежанци. Дядо Харитон е давал материална подкрепа и утеха на пострадалите. Заедно със секретаря си Георги Киров те са изпращали редовно съобщения за страданията на беззащитните бежанци до Българската екзархия в Цариград. На съобщенията от дядо Харитон се позовал и австроунгарският консул в Одрин Петер фон Мориц в политическия си доклад № 59 до
9
граф Голуховски, министър на външните работи на Австро-Унгария, той пише:
„След като турските селяни и мухаджири бяха снабдени с оръжие, положението на българските селяни стана непоносимо. Въоръжени турци (башибозуци) като гладни вълци грабят и плячкосват българските села, отвличат всичкия добитък. И това не им стига, а правят движението по селата несигурно и опасно, като откриват и нападат всеки, който премине, измъчват го и при най-малката съпротива го убиват по най-жесток начин, вземат му дрехите и остават тялото да лежи на пътя.
От всички 61 села на тукашния санджак населени с българи, нито едно не е пощадено, всички са били нападнати. Тукашният български архимандрит ми разказа, че населението на повечето от селата е избягало; къщите стоят празни и това,което е останало в селата са само гърци, жени и деца, оставени безмилостно на произвола на скитащата паплач. Какви ужасни сцени се разиграват в тия села, сърцето ми отказва да описва и трябва да се огранича само с грабежите, убийствата и изнасилванията от периода на башибозуците. За тях е достатъчно някой да е българин, за да го третират като безправен.” (ЦДА, КМф, оп. 3, № 552 /9).
Дълъг е списъкът на родолюбивите свещенослужители, обрекли се на
свободата на род и родина. В спомените си с по един ред някои от свещениците
са изразили чувствата си и изградили своите, и на всички като тях образи.
Свещеник Георги Георгакиев Саров:
„Народът не прие препоръката да извоюва свободата си по мирен път. За мен нямаше друг път, освен избрания от народа. Подкрепих погибелната му воля и я благослових...”
Свещеник Сава Георгиев Шаренков:
„Тогава сякаш не знаехме какво е страх. (Целият народ се стече в църкватада даде последна почит на загиналите, които бяха изпълнили Христовите думи: „Да положиш душата си за народа...”
Както е трудно да се декларира, че от досега издирените
10
4565 имена в списъка на участниците в подготовката и провеждането на Преображенското въстание в Одринския вилает през 1903 г. е пълен, така не може да се твърди, че списъкът на свещенослужителите в тая епопея е завършен. Спомените са събирани от доживелите до 1960 г. преображенци. Тракийският историк Иван Пандалев Орманджиев ги е събирал след въстанието в продължение на 30 години. Период, достатъчен, за да се изтрият от паметта на вече немладите преображенци имена, събития, дати. Затова липсват пълните имена, липсват дати на раждане, липсват данни за протеклия нерадостен живот на бежанците. Защото тези, които вършеха тогава своето дело, нямаха време да разказват и пишат. Но някогашното събитие, интересно в своите най-малки подробности, заглъхнало, неизследвано, ще остане като легенда, за да живее по-живо от действителността.
В редицата от свещеници - дейци от освободителното движение в Македония и Одринско не бива да забравяме името на свещеник Иван Георгиев Стефанов. Той не е четял клетвата пред новопокръстените. Не е пренасял пушки и патрони през границата. Не е участвал в сражения с поробителя. Бил е в центъра на Македоно-Одринското освободително движение.
Иван Георгиев Стефанов е потомък на българи преселници в Бесарабия от с. Караагач край Одрин. Завършил е Българската гимназия в Болград и Духовна академия в Киев. След ръкополагането му в сан заминава за България. Служил е в руския параклис, на мястото на днешната Руска църква и в черквата „Света Неделя”. Неговият дом е бил на улица „Свети Иван Рилски”. По негово настояване в София идва и брат му Димитър. Той също е завършил Българската гимназия в Болград, военното училище в Брашов и Юридическия факултет в Москва.
В прародината си Димитър е временен юрист към Българската екзархия в Цариград и директор на Битолската българска мъжка гимназия. Тържественото отпразнуване деня на братята Кирил и Методий, когато учениците спонтанно запяват Чинтуловата песен „Стани, стани, юнак балкански”, решава съдбата му на легален деец и директор на гимназията. От Би-
11
толската полиция го спасява рускдят консул Ростковски.
Димитър пристига в Цариград; оттам с осигурена охрана - в София. Брат му Иван отделя от просторния си дом две стаи за него. Постоянни „гости” в дома на Стефанови са Гоце Делчев, Яне Сандански, Христо Чернопеев, Михаил Герджиков. Тяхното изхранване е поето от свещеник Стефанов. В мазето се помещава оръжеен склад. Завеждащ склада е немладият учител-революционер Никола Малешевски. Оттука се пренасят оръжия и боеприпаси за Македония.
Една сутрин кварталът е блокиран от полиция. Рано, в пет часа, на портата на Стефанови се тропа - дворцовият полицейски пристав. Отец Иван не е изненадан от ранните посетители. Сигурен е, че една среща на полицията с ,,гостите” няма да има мирен край. Настоява да не се влиза в дома му. Уговорките траят дълго. Времето минава и свещеникът закьснява за насрочената среща с митрополит Партений. Обезпокоен от закъснението митрополитът сам отива да търси свещеника. С авторитетната намеса на владиката и със съдействието на министър Людцканов, блокадата се вдига. „Гостите са поканени” от митрополит Партений в манастира „Св. Арахангел Михаил” в село Дивотино, Пернишко.
В дома на свещеник Иван Стефанов се съхранява и част от откупа, получен за отвличането на мис Стон. Сума от 70 златни турски лири е трябвало да се отнесе в Солун. Изпълнението се възлага на свещеник Стефанов. Той ще „пътува” за Хилен-дарския манастир, а в Солун ще посети сестра си, която учи в Българската девическа гимназия. Но преди да тръгне, Стефанов е посъветван от руския консул в София, Бахметиев, да се представя като руснак и руски поданик.
На отслужената литургия в българската църква „Св. Димитър” присъстват духовниците от Солунската руска църква. Поканен е и солунският градоначалник. Отец Иван бил представен на пашата, но той не повярвал нито в руското му поданство, нито в руския му произход. И пашата, и полицейското управление в Солун са уведомени за дейността на Стефанов в София. Пашата не пропуснал да осмее любовта му към физика-
12
та и посещенията му във физическия кабинет на учителя Иван Гарванов.
Последвало задържане на паспорта и полицейско следене. След намесата на Екзархията Стефанов пропътувал до българската граница под закрилата на австрийския консул и съпругата му. С немалка бруталност се отнесли към него и от транспортната сръбска полиция. Но препятствията не стреснали безстрашния българин:с юмруци се защитил от сръбския полицай. И той, и брат му Димитър, водени от родолюбиви чувства, напуснали спокойния си живот в Русия, за да отдадат сили и умения за свободата на българите от Македония и Одринска Тракия.
И още един изключително предан на народа родолюбец. Свещеник Иван Бонев Чокмаков е роден на 15 август 1866 г. в град Кукуш. Време, в което градът е център на борбите за българска църковна независимост. Основната част от населението на Кукуш приема Унията. Приемат духовното ведомство на Римския папа и се отричат от Цариградската патриаршия. Оценили способностите на Иван още в началното училище. Единайсетгодишен, той е изпратен в Рим. Завършва класическа гимназия и висша духовна академия. Завърнал се в Кукуш, решава да се отдаде на свещеническо поприще. Ръкоположен е за свещеник през 1888г. - на 22-годишна възраст. Служи в Одрин като помага на епископ Михаил Петков и престоява там до 1901 г. Тогава е назначен за енорийски свещеник в село Покрован. Заедно с местните революционери Иван Бонев става един от активните борци за освобождението на българите в Одринско.
На Великден 1903 г. в църквата „Св. Василий” посреща четата на родопския войвода Вълчо Антонов. На връх Великден над двайсет млади мъже полагат клетва за вярност на освободителното дело. Отец Бонев благославя новопокръстените. Село Покрован става канал за пренасяне на оръжие от България за Западна Тракия.
През септември 1903 г. в масовизираната организация става провал.
Между арестуваните покрованци е и отец Иван Бонев Чокмаков. 75 души попадат в затвора в Ивайловград. Оттам са преп-
13
ратени в Одринския затвор, в който се намират 600 политически затворници. Между тях има 14 свещеници и 35 учители. Присъдата на Иван Бонев е 101 години тъмничен затвор. С намесата на епископ Михаил Петков, на френския и на австроунгарския консули в Одрин, присъдата е отменена и Иван Бонев е освободен.
За преживяното в турските съдилища и затвори, Иван Бонев разказва в спомените си „в турския затвор” в немското списание „Missionen” от 1913 г., кн. 3, 4, 5.
Родолюбивата дейност на Иван Бонев не свършва с участието му в съпротивителното движение преди затвора, защото не е свършило и страданието на тракийските българи. Ужасите, преживяни от тракийците при реокупацията на Турция са описани най-красноречиво от Любомир Милетич. Отново родолюбците се заемат да спасяват преследваните от войска и башибозук бежанци. Иван Бонев е един от защитниците на бягащите през границата и реките тракийци. Обрамчил карабина, той брани керваните от башибозук и войска. Ужасът от преживяното описва в книгата си „Турското нахлуване през месец юни 1913 г.”
След поставянето на новата граница, грижа на свещеника с разклатено здраве е да помага на коренните покрованци и новозаселените бежанци. През 1926 г. е назначен за енорийски свещеник в новата униатска църква „Успение Богородично” в София. Умира на 15 февруари 1931 г.
Голяма е заслугата на свещеник Петър Димитров Киприлов. Той е успял по време на задържането си в Одринския затвор да запише 437 имена на преображенци, затворници в годините 1903/1904. Трябва да се отдаде и заслуженото на д-р Спас Анастасов Разбойников, син на преображенец. Той издава след цял век намерените снимки на част от затворниците. Снимките са спасени при превземането на Одрин в 1913 г. и съхранени в Етнографския музей в София. Така са запазени част от имената и образите на предшествениците ни преображенци светци. Мъжете, които са се клели и заклевали народа в името на свободата, която не доживяха. Всички те се бяха готвили да учат децата на БЯЛО БЪЛГАРСКО четмо и писмо; бяха мечтали да славосло-
14
вят мирния живот на роден език, а бяха принудени да бършат сълзите на прогонения народ, останал без хляб и покрив. Стоновете от преживяните народни мъки стигнаха до очите и ушите на „христолюбивите” велики сили, но на тях им липсваше сърце да ги разберат.
Нашето единствено задължение е да не ги забравяме. Защото, изтрием ли миналото от паметта си, обричаме душата си на БЕЗБЪДЕЩНОСТ.