Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

ПРЕДГОВОР

 

 

Воден от траен интерес към традициите и историята на източнотракийските българи, които документира и изследва със забележително постоянство, бих казала дори — с чувство за мисия, Панайот Маджаров им е посветил нова книга. Тя вече е в ръцете на читателите и думата е тяхна. Все пак, няколко въвеждащи бележки няма да бъдат излишни.

 

„Животът на източнотракийски българи в техните песни и разкази” е замислена като продължение на друг труд на Маджаров — „Народно творчество на българи от Източна Тракия”, издаден през 1996 г. от Академичното издателство „Проф. Марин Дринов”. Наистина, към представените там обреди, обичаи, вярвания — пролетният „филек”, сборовете („панагирето”), „Поганото”, магически практики, баяния, заклинания, тук се прибавят поличбите и предсказанията, нестинарството, редът на празничните хора. Ако там се подемат интересни и малко разработвани теми около семейните традиции и конфликти, като натрапената женитба и браковете по сметка, в новата книга идва ред на отношенията между снаха и свекърва и на осиновяването. До полския труд и занаятите застава най-неочаквано (това е истинска находка на автора) отношението към писмеността и учението. Песенните образи на Илинденско-Преображенското въстание и войните се допълват от народната памет за хайдути и кърджалии, за Освободителната война и за съдбата на бежанците. Цял един свят се пресъздава с обич, разбиране и познаване „отвътре”. Неговият образ се закръгля и от другите две книги на Маджаров — „Странджански народни песни” (1983) и „Свято заклятие” (1998).

 

В този свят са живели и него носят в душите си източнотракийските българи, принудени да напуснат през 1913 г. родните си места в Турция. Като бежанци те се разпиляват из цяла България, но авторът е провел проучванията си главно сред тези, които са останали в района на Странджа и около нея, при близко по говор и традиции население, и най-вече — в съседство с напуснатите земи. Дали са се надявали един ден да се върнат? Във всеки случай, цял живот са усещали присъствието им — не само като пространствена близост — на юг, оттатък границата, а и вътре в себе си, като манталитет и памет. За първото поколение родното място е останало непрежалимо. „Чудния незабравим оазис в пустинята на моя отруден живот” — така вижда цял живот своето родно село — Каваклий, Лозенградско, писателят Константин Петканов. Потомците поемат по нови пътища, но завещаното от дедите им трябва да остане живо като източник на самопознание, на духовна сила и добродетели.

 

5

 

 

Панайот Маджаров е сред тези добри синове, които не само са усвоили уроците, но са приели за свой дълг да ги предадат по-нататък. Заниманията му с фолклор, етнография, история имат една извънредно важна и привлекателна страна. Без да бъдат академични, строго професионални, те се занимават сякаш не толкова с факти, колкото с хора. Общите описания и характеристики отстъпват пред личните спомени и разкази, с внимание и търпение се нанасят щрихите на един колективен портрет. Много гласове и съдби са вградени в него — на роднини, близки, познати, земляци, и най-вече — на майка му, Кера Маджарова, една талантлива и паметлива жена, почти „енциклопедичен” източник на сведения за живота и традициите на своята общност. От майката през семейството, рода, групата, мястото — перспективата се разширява, прибавят се сведения от писмени извори, документи и изследвания. Но най-успешни остават онези страници, в които присъства автентичният свидетелски глас, персонализирането на традициите, на институциите, на „големите” събития. Битът и историята се доближават до нас като поведение и съдба на конкретни хора, които живеят на определено място и в определено време.

 

Вплитането на лични разкази и спомени в изложението, което — съвсем непреднамерено — е в съзвучие с някои съвременни тенденции в хуманитарните и обществените науки, допринася в същото време за неговата четив-ност, адресира го към по-широка публика. Информативното и мемоарното, аналитичното и описателното, изводът и анекдотът съжителстват както във всекидневния дискурс. И авторът, в крайна сметка, постига целта си. Ние сме научили много за неговите предци и събратя, за трудната им съдба, за техните добродетели, характер, дарби. Това означава — и за себе си.

 

Към приносите в тази книга трябва да посоча, освен подхода към културното наследство и широкото използване на лични разкази и свидетелства, още и насочването към по-рядко разработвани в нашата фолклористика и етнография теми, примерите от „живота” на песните, от тяхното обвързване с лични и обществени цели, както и осветляването на събития от новата ни история със средствата на „устната” и „преживяната” история. Ние продължаваме да сме в дълг (а много вече е безвъзвратно загубено) пред драмата на българските преселници през изминалия век. П. Маджаров прави скромен принос в тази област.

 

Да се надяваме, че публикуването на тази, както и на всички подобни книги, ще бъде стъпка към обогатяването на нашето знание за съдбата и миналото на народа ни, към разбирането му, а с това — и към вярата в неговото бъдеще.

 

 

ст. н. с. Стоянка Бояджиева

 

[Next]

[Back]