Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

ПОСЛЕСЛОВ

 

 

В ученическата читанка на далечното ми детство имаше стихотворение, илюстровано с рисунка. Орач, спрял воловете в браздата, с калпак в ръка, сочи на невръстния си син далечните хребети на планината. В паметта ми са останали два стиха от стихотворението, на които си бях създал и мелодия:

 

... там е, там е, мили сине,

твойта хубава родина...

 

Моята, на братята и сестрите ми, на съседските деца, родината бе тук, но ние растяхме и живеехме с това „Там”. Родителите ни дошли юноши от Източна Тракия; имаха вече свой дом, народили шест деца, в чиято кръв се бе врастнал споменът за родното място на баща и праотци. Заселени бяхме в Бежанската махала, обърнала поглед на юг, към сърцевината на Странджа. Оттам идваше полъхът на Бяло море. Тоя „бял вятер” караше бежанците да живеят в постоянно безпокойство. Особено напролет, когато той събуждаше всичко за нов живот: стадата се агнеха, посевите растяха, овошките цъфтяха, гората сменяше зимните дрипи. Тогава всичко се сравняваше с там: и родените агнета, и пораслите ниви, и надоеното мляко.

 

В разговорите между съседите неизменно се вмъкваше и споменът за родните места. Особено у възрастните. Живееха Тук, а мислите им бяха винаги Там. И още от детството си осъзнавахме, че родното място, бащината земя не са имот, а чувство, което никой с нищо не може да ти замени.

 

В ежедневието им съжителстваха бедността и гордостта. Хранеха се с треволяци, за да не излизат с окъсани дрехи. „Беден е тоя, който се бои от бедността!”. Те не ѝ се бояха, защото бяха в постоянно противоборство с нея. На големите празници, когато Христос се раждаше, умираше или възкръсваше, всички, пременени, по пометените улици се стичаха към църквата. Отворила врати, тя ги очакваше. Свети Атанас, запалил свещи, ги приемаше. Разтваряха

 

291

 

 

се сърцата, загърбваха се грижите, нямаше кавги и немотия. Всичките тия хора начело със свети Атанас се чувстваха една безсмъртна войска, която някой ден ще бъде поведена на юг „Там у нас, в родния край, където светът е слънчев и безметежен.” А когато богослужението свърши, под звуците на гайдата и тъпана, вкупом се налавяха на хоро, за да покажат премените и очистените си от грижи души.

 

Този том е продължение на книгата „Народното творчество на българи от Източна Тракия”. Съдържа студии върху фолклора, живота и вярванията на бежанците: съдбата им по време на Освободителната война 1877—1878 г., въстанието 1903 г., условията на живот на българска земя след 1913 г. Направен е опит за вникване във вярванията в предопределението и предсказанията, представите за чумата, за теглата, причинени от хайдути-разбойници, за кърджалийските издевателства, за любовта към писменост и учение, за осиновяването, за взаимоотношенията в семейството.

 

Включените разкази на осведомителите говорят за хора, чиито сърца, мисли, чувства и дела са открити към правдата, доброто и хубавото. Всичките тях ги обединява стремежът към добруване в семейството и селищната общност. Едни от тях, родени оттатък границата, други родени тук, но живяли в среда на бежанци. Когато разказват, езикът им е като на дедите, но и език съвременен.Те всички са образовани и разказвачи с природна дарба. Затова слушаното от тях често е смесица от запомненото в бежанската среда и наученото от книги, филми, вестници. У тях преобладава българският характер, единство на трезво мислене, безпощадност към лошото, насмешливост, душевна потребност към правдата, красивото, проявени в труда и цялостното им жизнено поведение. Речта им е сочна. Те сякаш воюват с изтърканите фрази, с безличните формални думи. Афористичната им реч с точни и остри думи радва слуха и връща слушателят към далечните му корени.

 

Проучванията са правени преди 20—25 години, когато все още имаше живи бежанци, дошли в детска или младежка възраст на новите си местожителства, съхранили език, обреди, обичаи, песни и приказки, изпълнявани там у нас в Тракия.

 

Не всичко все още е изчезнало и забравено. То пулсира в кръвта и съзнанието на внуци и правнуци, но вече повлияно от смесица на култури, от новите условия на живот, от липсата на някогашната атмосфера и семейството, от литературния език, от вестниците, радиото, телевизията.

 

292

 

 

Почти всички информатори не са между живите. С тяхна помощ, докато бяха живи, се записаха години на раждане и смърт на предшественици, създатели и носители на фолклор, от които „моите” информатори са слушали съобщеното. Така се получи по-цялостна картина на приемственост между поколенията. Запазиха се имена на известни някога носители на фолклор, родени през XIX в.

 

Удивително е, че тия неуки жени и мъже са пренесли и съхранили през времето толкова жизнен опит и човечност. Поразява житейската мъдрост на Керана Христова Джимертова, казана на дъщеря ѝ в дните преди задомяването: „... на то свят има много мъжье, но на тебе госпокъ ти е отредил един. Тоя мъж го е родила и отгледала баба ти (свекърва ти). Може чуздите мъжови майки да са по-добри от нея, но кя е била набедена от господе да роди и отгледа мъж, с който трябва да изживяеш животет си. Само за тва да си ѝ признателна, докато е жива и докато я помниш! Ти отиваш при нея, ня кя пре тебе! Ти ше се учиш от нехиният ред и пòста, ня кя от тебе! Когато поживяеш колкото нея, когато отгледаш синове и дъщери, тогава ше имаш мегдань да учиш другите...”

 

В „разпитите” за осиновяването учудват както процентът на осиновителите в отделно село, така и голямата човечност на тия бедни и в същото време с много свои деца осиновители. Постъпки на хора, познали страданието и нищетата, за да бъдат толкова отзивчиви към чуждото нещастие. Отглеждали са по 6—7 деца, за да осъществят най-човешкото задължение — да родиш и откърмиш продължители на човешкия род.

 

Връщането в миналото на източнотракийските българи и на народа ни сега изглежда ненужно. Времето и условията, в които живеем, основната част от българите са заети с грижата за насъщния в днешния и утрешния ден. Другата минимална част — със стремежа за забогатяване на всяка цена. Интересът към миналото е забравен. И това е понятно. На гладния мислите са в хляба, на богатия в богатството. При специални случаи се казват думи от водещите политическия и духовния живот на страната за важност и значение на историческото минало на народа. Това са фрази, изречени в даден ден и час, за да се забравят веднага.

 

Древна мъдрост казва: „Тези, които забравят миналото си, са осъдени да го изживеят отново.” Нашият народ неведнъж се е връщал към миналото. Изживявал го е „отново” поради неза-

 

293

 

 

висещи от него причини. Живели някога в книжовност и богата писмена култура българите от Източна Тракия. Османското иго ги е довело до безпросветност. По време на Възраждането робите на Турската империя отново „откриват” древната писменост.

 

Дано сегашното връщане на българите към неграмотност и чуждопоклонство бъде последно!

 

Тая книга няма претенции, че цялостно отразява живота на някогашните българи от Източна Тракия, но авторът се надява да пренесе читателя в оня техен свят, от който са били прогонени за неизвестен грях [*].

 

 

П. М.

 

София, 1995 г.

 

 

*. Единичните снимки са на информаторите, а колективните — носии от с. Звездец от първата половина на XX в.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]