9. КЪРДЖАЛИЯТА ИНДЖЕ СТОЯН
Потомците често издигат паметници на
исторически личности, които заслужа-
ват само презрение.
В историята на българите думата „кърджалия” е останала като синоним на опустошение, ужас и разруха от времето, когато кърджалиите са преоравали с нож и обагряли с огън земите от Дунав до Егея и от Ниш до Цариград. Понятието „кърджалия” се обяснява различно: едни от авторите казват, че идва от „кърчали” — „кър” — поле и „чали” — разбойник. Други я извеждат от „Кърджа — Али”; „кърджа” — сив, сур, сивкав и собственото име „Али”, т. е. сурия Али.
Немотията през 1773 г. — година преди края на шестгодишната война между Русия и Турция, стига до там, че с нарочен ферман било забранено купуването и продажбата на добитък в империята, докато не се изпълнят реквизициите за войската. Не се знае дали гладната войска е била задоволена от реквизираните храни, но е известно, че от 1773 г. започват разбойническите нападения в Югоизточна Тракия, които са началото на разразилата се впоследствие кърджалийска буря.
За първите разбойнически нападения се говори в донесение на върбишкия султан Дьовлет Гирай до висшите военни власти на Османската империя, в което се казва, че не е успял да събере напълно войска във владенията си във Визишко. Събраните войници се разбягали и присъединили към разбойниците и заедно с тях нападали и разорили много села в Източна Тракия. Оттогава нататък ще минат цели две десетилетия до 1793 г., когато името „кърджалия” ще оглуши напоената с кръв и обагрена в пожари Румелия. Прозвището „хасковски разбойници” ще звучи все по-зловещо. Това са организирани шайки под командата на познаващи военното дело бимбашии и бюлюкбашии. Нападали ненадейно села и градове, заграбвали ги и отмъквали плячката в своите свърталища в долините при полите на Източния Балкан и Родопа. Всички на коне, въоръжени със саби, пищови и дълги пушки (кърджалийки). Кадифените им и копринени облекла показвали, че през ръцете им е минавала богатата плячка. Отвличали множество български жени и
162
моми, които задържали в своите лагери. Човешките мъки доставяли на кърджалиите особена наслада.
Най-известен кърджалийски главатар бил Кара Фейзи — потурчен българин от Брезник. С него са безчинствали Дели Кадир, То-какчията, Филибели, Кара Мустафа, Гушанц Али Хали, Кара Манаф Ибрахим. Освен тези мохамедани особена известност е получил възпетият в българските песни кърджалия Индже Стоян. Хайдутувал с дружина от 70 души, но когато се събрали кърджалиите, той взел 500 конници и се присъединил към тях и почнал да мъчи турци и християни. Бил висок, храбър и напет, родом от Сливен. Пръв негов помощник и знаменосец бил Кара Колю от с. Омарчево при Нова Загора.
Изпращаните войски против кърджалиите, в голямата си част недисциплинирани и размирни еничари, минавали към шайките. По-износно било да си свободен разбойник, отколкото султански войник. Свирепостите на кърджалиите нараствали в страшни размери. Невъзможно е да се разкаже и опише с перо истинския вид на техните злодейства. Опустошили и разрушили всички селища на Румелия, освен крепостите Силистра, Русчук, Варна, Одрин, Пловдив и планинските градове Котел, Карнобат, Айтос, Стара Загора. Градовете със смесено население се защитавали по-лесно, отколкото чисто българските [1].
Кърджалиите от края на XVIII и началото на XIX в., след като опустошили и опожарили цветущи села и градчета, особено в Южна България, по склоновете на Балкана и извършили нечувани жестокости спрямо мирното население, не пощадили и богатите села и градове в Странджа, особено когато техният лагер се изместил към северните поли на тая планина в днешните Карабунарска (Средецка — б. а.) и Елховска околии. Първоначално тук е върлувал само Дели Кадри, но после към него се присъединил и най-страшният кърджалия в този край — Кара Фейзи, а после Индже войвода от Сливен и Вълчан войвода, за когото доста верни данни говорят, че бил от странджанското село Пастелево, Лозенградско. Първоначално общият лагер на кърджалиите бил в с. Попово (Папазкьой), Елховско, или както е казано в песента:
Събрали са се събрали
сичките кърджалиите
горе ми на чеирьято,
1. Срв. Иречек, К. История на българите. С., 1978, с. 526, 527; История на България. Т. 5. С., 1985, 161–171.
163
Папазкьойските чеирья —
Да ядат, жанам да пият,
да думат и да хортуват...
Когато Инджето се почувствал по-самостоятелен, той си избирал за лагер с. Юсуфлар (изселено — б. а.), а Кара Фейзи се изместил в с. Бушатли, между Факия и Елхово. Тия размествания са ставали с оглед на бъдещи нападения.
Кърджалиите не нападали само богатите села в подножието на Странджа, но навлизали на юг, до Бунархисарско и Визенско. Запазени са спомени за кърджалийските нападения върху селата Урумкьой (Индже войвода — б. а.), Бургаска околия, селата Караеврен (Близнак — б. а.), Делиево, Граматиково, Гьоктепе (Звездец — б. а.) и др. в Малкотърновско, градеца Ахтопол, селата Едига, Ениджия, Пейчова махала, Сазара, Крушево, Чеглаик, Селиолу, Лозевградска околия и с. Карабунар и Вайсал, Одринско, с. Куру дере, Бунархисарско, с. Азара и Софлар, Визенска околия и др. Някои от тях били заселени, а от други, като Делиево, Карабунар, Пастелево, които били изгорени, останали само юртове да стърчат. Нападнати били и Виза, и Лозенград.
Жестокостите, които кърджалиите вършели навсякъде, карали беззащитното население в Странджа да се спасява където и както може. Централната власт била безсилна да защити мирното население. Анархията при султан Селим III (1780—1807) била пълна. Една част от населението бягало към Русия и Бесарабия, друга — към Цариград, а трета се спотайвала в непристъпните усои на планината. Данните говорят, че много българи от Малкотърновско, Лозенградско и Одринско потърсили спасение в Русия, особено от Граматиково, Малко Търново, Велика, Мързово (Кондолово — б. а.), Гьоктепе, Стоилово и др. Граматичани се установили в татарското село Кишлав. Населението му се увеличило не само поради естествения прираст, но и поради прииждането на други. От това село се образували още 7 нови села, на които населението се наричало „граматиковци”. В Херсонски и Теодосийски уезд имало и други български села като Стари Крим, Терновка, населени с малкотърновци. От лозенградските села Деветли Агач и Ескиполус също избягали от кърджалиите, само че се заселили в Бесарабия. Изселници имало и от Селиолу и Вайсал, Одринско, които до последно време се наричали „вайсалци”. Те били заселени в южните окръзи на Русия. В Одеския уезд са били заселени бежанци от Голям и Малък Боялък.
164
Други бягали към Цариград, където било по-безопасно. В рапорта на руския консул в Цариград генерал Тамара от 1802 г. четем, че подгонени българи от кърджалиите в бягството си стигнали до град Мидия, но преследвани още, те стигнали до село Белград. По-нататък не било възможно да бягат, защото срещали въоръжена стража. Правителството се безпокояло, да не би множеството бежанци да предизвикат народно вълнение, което да обхване населението от цариградските села. Тогава много от тил българи се пръснали по селата и чифлиците около Чаталджа, Чорлу и Силиврия.
За тях според руския консул сведения ни дава Юри Венелин през 1829 г., после Нил Попов през 1870 г. За тях говори и Офейков в своите пътни бележки, като изброява много от селата, населени с българи между Деркос и Силиврия. В по-ново време за тях ни разказват и проф. Иречек и д-р С. Табаков. Сведения за тях черпим от една дописка във в. „Дневник” от 1906 г. По-късно проф. Арнаудов въз основа на езикови данни намира, че българите по тия села са от Странджа.
Други бягащи българи към Цариградско са останали в по-запазените градове в полите на Странджа и даже в полските села между тях, особено в чифлиците, където било също безопасно [2].
Слухът за кърджалийските нападения е карал населението да изпада в ужас. Напускали села, домове, само с „голите си души” да търсят спасение. Бягали „пряз гора и пряз море”. В една от песните се говори, че бродили „през Арда и през Марица” да търсят спасение в „Златна вратица”.
...Руско ле, бяла Попова,
Попова, поп Тодорова,
чу ли, Руско лу, разбра ли,
че е бозгунлук станало
бозгунлук, лоша година,
кърджалиите тръгнали,
2. п. Аянов, Г. Странджа. С., 1938, 195—200; Срв.: п. Георгиев, Й. Кърджалии. В. Търново, 1900, 9—10; Иречек, К. Етнографски промени в България. — СбНУ, 5, с. 508; п. Николов, Д. Одринска Тракия. С., 1919, с. 41, 42; Занетов, Г. Български колонии в Русия. — ПСп, № 37, 38, 39; Державин, Н. Е. Болгарские колонии в Русиія. М, 1914; Музичинко, А. Т. История преселения крьшских болгар, 83— 133: Сп. Ах. Н., VIII, 85-108; Венелин, Ю. Древ. и нын. Болгар, с. 4; ПСп, № 21-22, 480-499; СбНУ, 2, 500-517: Сп. Ак. Н., IV, с. 107; д-р Табаков, С. История на Сливен. Т. 2. С., 1924, с. 42.
165
когуто срещнат и стигнат, под нож и огънь турели... [3]
Най-живи са спомените за нападение на селата Едига, Близнак, Урумкъой. Едига било голямо и богато село, чиито жители се препитавали с боядисване на шаяци за войската. Било е бастисано два пъти от кърджалиите на Индже. При второто нападение било окончателно плячкосано и изгорено. Жителите му избягали към Цариград. Създали ново село Бояджикьово — близо до Босфора. Друга част се върнала и с пришълци възстановила старото юртище.
Много са песните у странджанци, свързани с името на Индже. Само в СбНУ, т. 57, са публикувани 20. Най-страшните кърджалийски престъпления по обезлюдяването на селищата в Източна Тракия са свързани с името на Индже. Поразява една от песните, записана от Александър Музиченко в село Кишлав, Кримския полуостров, от потомците на избягалите от кърджалийските нашествия жители на с. Граматиково, където зверствата на Индже не се заличили и след 100 години:
Янджэле, Янджэ войвода,
Сега са девет гудини,
Ут кат се Яндже прочуло,
Колко Іе бульки разбулил,
Колко Іе цръкви развалил,
Колко Іе села разселил,
Колко Іе фора разплакал!
Кол’му Янджэ тыхум говори:
„Колю лэ, байрактарю лэ,
Навивай, Колю байрякът,
Ф Есакията да подем:
Ютре йе свита Неделя-
Моми на цръква ше дойдат,
Хубави бяли българки —
Прэмяневи ѝ прэбелэни,
Сас злату и сас кныкату
И сас жълти ялтънье
И сас бели рупове;
Та ше хи, холам, фатиме,
Да им и алтанья исканем,
3. Л. а. Песента е съобщена от Злата Вълчева Катеркова.
166
Алтънья бели рупове”.
Колю му тыхум гувори:
„Янджэле, Янджэ войвода,
Йасакиювци, казват хората,
Че са на пари сирмаси,
Пък на куршюнь изправны.”
„Колю ле, байряк, арюле
Развявай, Колю, байрякът,
Ф Есакията да подем!”
. . . . . . . . . . . . [4]
Тая песен, пренесена от бежанците в Русия, е запазила по-пълна картина за зверствата и гибелта на кърджалията Индже Стоян. Събираните през първата половина на XX в. песни в странджанските села са сюжетно раздробени и многовариантно интерпретирани.
Популярна, с много варианти битувала до скоро у странджанци песента „Едига ше бастисаме”. Песен на „субакь” (бавна песен) пее се и на хоро. Това е балада за страданията на едигачени от зверствата, дивашките изстъпления на кърджалиите. Помятането с нож и огън на „бяла Едига” — мирните и трудолюбиви бояджии:
...Индже дружинум гвори:
— Дружино, вярна сгòворна,
яжте, дружино и пийте,
храните коне на тавлъ,
на тавлъ и на пайванти,
пълните пушки буйлии,
точите сабьи френгии,
глашите чуфте пищовья,
че ни е пътет делеко,
четеридесте сахате,
пък ние ше гу земеме,
дружино, за дванадесте.
Утрина рано ше раним,
скоро в Едига да стигнем,
Едига ше бастисаме,
Едига — Бояжикьово,
там има пари без мяра,
там върви елтънь сто гроша,
4. Музиченко, Ал. Быт болгарь — преселенцевь Феодосійскава уьзда. Этнографическое обозрение., год. 11, 1899, кн. XIV, 67—68.
167
сто гроша, сто и двадесте,
. . . . . . . . . . . .
— Дружино, вярна сговорна,
карайте коне по-бръшко,
скоро в Едига да стигнем
дорде слънцето да зайде,
вьенно с еляет да влягнем,
с еляет, със говедата!
Да си заварим, заварим,
старите баби на цръква,
младите булки на врисет,
малките моми на хоро,
дремните дяца в люльките!
. . . . . . . . . . . . .
трошите нови чардаци,
мъчите бяли еснафья,
зимъйте жълти елтьньня
елтъньня — карагрошове,
пълните мишинь дисаги!
. . . . . . . . . . . . [5]
За освирепялата алчна кърджалийска орда на Индже няма милост не само към трудолюбивите мъже, но и към старци, млади жени, момичета и „дремните дяца в люльките”. Всичките им действия са насочени към грабежи, изнасилвания и пожари. Набези и изстъпления над мирното население. Ограбване на преносими ценности и сриване на селищата с огън.
Два пъти горена, клана, прокудена „Бяла Едига” и изживеният кошмар е само в 5 стиха:
...та си завари, завари,
старите баби в цръквата,
младите булки на врисет,
малките моми на хоро,
дремните дяца в люльките...
И тоя ужас, незабравен в съзнанието, не заглъхнал в кръвта на народа цели столетия.
5. Л. а. Запис на Плума Д. Абаджиева. СбНУ, 57, 1983, № 380, 381; Българско народно творчество. Т. 3. С., 1961. с. 534.
168
Кърджалиите на Индже са по-страшни от вековния поробител. Управниците, султанските представители с всичките си издевателства и ограбвания на народа са се ръководели от необходимостта да запазят раята — безплатна работна ръка и източник на безброй данъци и тегоби. Кърджалийските нашественици са по-унищожителни от чумни епидемии. Минат ли кърджалии — след тях остават само пепелища и трупове. Там, където е стъпил кърджалийски крак за населението идва краят на света, възвестен от писъци на горящите жени, старци и деца:
...като кулата горяше,
та се небото деляше,
и се земята тресяше,
от чуляшките плачове,
старите баби ревяха,
като ми стари говеда,
младите булки ревяха,
като ми млади юници,
дремните дяца ревяха,
като ми малки телчета,
. . . . . . . . . . . . [6]
Нападнатите беззащитни жени и деца предпочитат да бъдат живи изгорени, но да не попаднат в ръцете на кърджалиите, в ръцете на Индже и Кара Фейзи:
...гòрите мòми и булки,
да не Инджето не фати,
Инджето, Кара Фейзия ... [7]
Народът е знаел, че основната част от кърджалиите и техните водачи са мюсюлмани, което за народа било еднозначно с „турци”, и щом някой е тръгнал с кърджалиите, той вече става „турчин”:
Инджето са го ранили,
в челото между вяжгите,
хукна Инджето да бяга,
низ тъва гора зелена,
низ тъва Странджа планина.
6. СбНУ, 57, № 382.
7. Пак там.
169
на пътет срещна Инджето,
Ерина Граматикова,
Индже Ерини думаше:
— Ерино Граматикова,
подай ми тойта харкома,
студена ода да пия!
— Индже ле, друговярецо,
мене ми майка заръча
„На турчин ода ми дава,
на турчин, на друговярец... [8]
Сюжет за много песни създава събитието от разгрома на спахията Юмер Драза и сриване на Караевренската му кула. Сблъсъкът за надмощие между кърджалийските водачи и местните феодали буди илюзии у беззащитната рая за събаряне на сегашните властници или замяната им с нови.
Инджето хабер прооди
На Юмер в Караеврена:
— Дразу ле, Кара Юмере,
ми гради кула голяма,
я ми Юмере, прооди,
три твара барукь и крушунь,
педесекь чуфта царуле,
енна кесия елтъне,
и девекь феса кникати!
Дразът му върна хаберет:
— Я се от Индже ня плаша,
че имам кула висока —
самичек Индже да дойде,
дарбата да си юбземе!
Пък Инджето се провикна:
— Колю ле байряктарю ле,
развявай, Колю байрякът,
в Караеврена да подем,
домуз араба да сторим,
кулата да си запалим!
Кат в Караврен стигнали,
домус араба сторили,
че я Инджето запали
8. Л. а. Запис на Мара Иванова Карчева.
170
от четерите краюве.
Като кулата горяше,
та се земята тресяше,
та се небото деляше,
слънцето в кърви плуваше
. . . . . . . . . . . . [9]
Това събитие и отдалечаването от времето на кърджалийството са послужили за забрава на зверствата на Индже и хайхата му. В новите песенни варианти за кърджалията и ордата му на преден план са възторзите от бързата му конница, захласът от красотата и пъргавината на нейния водач, та бил той и най-страшният главорез. И Индже и цялата му орда са показани във великолепие с облекло, снаряжение, коне. Разстоянието до набелязаните за „бастисване” и разорение селища е на повече от четиридесет часа, но бързата конница ще стигне само за „дванадесте”. Внезапното нападение ще парира духа на нападнатите.
Същото е и в песента, отразила убийството на Индже:
Колю под мостът стояше,
Индже по мостът вървяше,
конче му кротко кротяше,
кротко кротяше, троптяше,
като ми млада невяста.
Колю туфлякът отпена,
удари Инже в сърцето
. . . . . . . . . . . .
нали се Инже фалеше
че носиш риза ризница,
и че те крушунь ня лови... [10]
Идеализираният образ на Индже в по-късните варианти е изпят такъв, какъвто народът е искал да бъде, какъвто закрилник народът е искал да има. Това е особено изразено в песните „Индже го крушунь ня лови” и „Заплакала е гората”. Създадените от народната фантазия герои са намерили по-късно реално осъществяване в лицето на участниците в организираната борба за църковна и политическа свобода. Даже в един вариант на „Едига ше бастисаме” (СбНУ, 57, 381), записана към средата на 50-те години на XX в.,
9. СбНУ, 57, № 383.
10. Пак там № 380.
171
Индже е показан като спасител на бедните и преразпределител на чуждите материални блага. Повлиян от писаното в книгите за Индже войвода — народен закрилник, информаторът го превръща в борец за социални правдини. При нападението на село Едига Индже заповядал на дружината си да граби от богатите и да раздава на бедните. Но на мародерите било трудно да различат богати от бедни, ограбили цялото село и го подпалили. Сринали селището със земята. Така се осъществили като „народни защитници и освободители”.
Върнем ли се към песните за кърджалиите и Инжде от по-далечното минало, виждаме, че в тях липсва титулуването „войвода”, което народът е свързвал с понятието ако не народен закрилник, то отмъстител на потисниците. За народа — създател и носител на песни — кърджалията, насилникът, грабителят, садистичният убиец и подпалвачът на цели селища не е заслужавал да бъде наричан войвода. Нека си припомним и оценката за Индже, дадена от историка К. Иречек. Времето, когато той е правил проучвания е било много по-близко до кърджалийския период. Спомените са били пресни в съзнанието на съвременниците.
„Според едно от многото предания Индже дошъл в Урум Еникьой на празник, излязъл на хорото и един грък го убил от един прозорец. Според друг вариант Индже бил само ранен и скитал из планините и горите още три години. Разправят той бил такъв грешник, че земята три пъти го изхвърляла; най-после погребали го заедно с едно умряло куче. Индже не бил популярен хайдутин, както по-късно Дончо и Панайот, а само прочут разбойник. Жена му още дълго време живяла в Сливен.” [11]
Нападението на Урумкьой (Гръцкото село) е било и крахът на кърджалийството на Индже в Източна Тракия. Там се оказало, че и „риза ризница” може да бъде пробита и недосегаемия от куршум храбрец може „крушунь да го лови”. Пак според Иречек: „В с. Гуюмли (Крумово) под Балкана били разположени на лагер предводителите Кара Фейзи, Дели Кадир и Индже, всеки един от които командувал 500 души. В навечерието на Св. Троица Индже разгласил с глашатай: „Който се надява на коня си и на ятагана си, да върви след мене на грабеж.” Кърджалиите много обичали да нападат селата в празнични дни. Кара Фейзи и Дели Кадир раздумвали Индже: „Не отивай утре на грабеж: утре е голям ваш празник и лесно
11. Иречек, К. История на българите. С., 1978, с. 540, 541. В преданията има смесване на имената на с. Урум Еникьой (Българово) и Урумкьой (Индже войвода).
172
може да се случи нещо лошо. Индже отговорил: „Толкова години вече живея по планините и никога нищо не ми се е случвало.” Той потеглил към Урум Еникьой при Айтос. Когато влязъл там, пленили цялото население и почнали да ограбват къщите. В една от тях Индже намерил момче с пушка, почнал да се надсмива на момчето и му поискал пушката, то обаче пак със смях отговорило, че никому няма да даде оръжието си. Индже го подгонил, обаче момчето, бягайки по двора, попаднало зад гърба му и гръмнало. Индже, пронизан от куршума, паднал от коня си на земята. Кърджалиите дотърчали и се нахвърлили на момчето. Индже заповядал да го доведат при него и му казал: „Много майки съм разплакал аз, а ти разплака моята. Живей щастливо!” Той му подарил 500 пиастра и заповядал на другарите си да го пуснат. Тъй умрял Индже. Трупа му отнесли в с. Гуюмли и го погребали в лагера.
Шайката на Индже, останала без водач, презимувала в Шехларе (Старейшино) при Карнобат. На следната пролет кърджалиите бясно нападнали Карнобат, но били отблъснати от окопите му с големи загуби... Когато след това турците нападнали главната им квартира в Хасково, Емин ага се затворил в една крепост при Гидикли (с. Челник), но бил хванат и заклан. Българи от Котел, Жеравна и други градове унищожили друга една голяма кърджалийска шайка в гъстата гора при Козята река в Балкана, между Котел и Раково, което малко преди това било опустошено от същата разбойническа сбирщина. Байрактарят на Индже войвода — Кара Колю скитал още десет години по Тракия с 60 пеши хайдути. После Кара Колю забягнал във Влашко или Сърбия.” [12]
Различни са преданията за смъртта на Индже в с. Урумкьой — смъртно ранен от свинарчето, убит от чорбаджията Янко, и според новите трактовки предаден от гъркинята Янула. (На кого е бил „предаден” тоя „спасител”, дошъл да „свари моми и булки в църквата!”) Историците говорят за гибелта му край с. Скулени на р. Прут през 1821 г. Но последното е извън обсега на странджанския фолклор. Песните и преданията от Странджа твърдят, че е убит в с. Урумкьой и погребан в гората Канаклия между селата Зидарово и Крушевец.
В разказа на Тонка Георгиева Петкова от с. Крушевец (род. 1915 г.) слушаните от майка и баба устни преданията се смесили с четеното в „Старопланински легенди” на Йордан Йовков” „Индже бил предаден на турците. Казал на жената си да събере рубата и да бягат. Хубаво, ма жената имала малко дяте — момченце. Зела да събира дрешки за дятето, пък Инджето бързал. Грамнал дятето от
12. Пак там.
173
ръките на жената си и го фърлил. Качил я на конет и препуснал. Ходили къдя ходили, жената му умряла. Подир 20 години се върнал в Урумкьово — сега се казва Индже войвода. Като влял в селото, пукнала пушка и го съборила от конет. Разгърнали се хората. Видяли, че енно гърбаво момче бяга с пушка. Фатили го и зели да го чукат. Инже хми викнал да ня го бият, ми да го доведат пре него. В тва вряме се задала енна баба. Яна се казвала. Кя отърчала пре Инжето и му разправила, че тва е неговото дяте, дето го фърлил, когато бягал с жената си. Бабата го пребрала и изгледала, ма дятето останало сакато. Инже викнал гърбавото пре него. Бръкнал в чантата си и му напълнил калпакът с пари. Хайдуткето качили Инжето на конет и го отвели. Бил тежко ранен и между Крушевец и Зидарово в местността Канаклията умрял. Там го заровили заедно с чантата с парите. Той тва нема да е вярно. Кой ше зарови готови пари с умрял човяк в земята! Като бях мома и ходехме на панагирет в Зидарово, миновахме през Канаклията. Все викахме: „Ся да найдем гробът на Инжето и да извадим парите!”
Щом е останал жив след раняването в с. Урумкьой, за Индже е било невъзможно да остане повече в пределите на българските земи. И не само за Индже, но и за всички кърджалии е било опасно оставането в чертите на Османската империя. По време на султан Махмуд II (1808—1839) е ликвидирано кърджалийството. Метежниците са разгромени. При това положение е рисковано да се твърди, че родолюбиви подбуди са подтикнали Индже да мине Дунава и се постави в услуга на русите, за да може да мъсти на поробителя. Безкрайно и непосилно е било робството, та бедната рая е хранела надежда у всеки опълчил се срещу потисника.
Петко Росен [13] предполага, че повестта „Кърджали” на А.С. Пушкин се отнася за кърджалията Индже Стоян. Съгласим ли се с подобно предположение, трудно ще стигнем до извода, че Индже Стоян е минал Дунав да ратува за поробения български народ.
В писаното от Пушкин всеки читател може да прецени, доколко мародерът — кърджалия, участвувал в опустошението на българските села по цяла Тракия, е пренесъл „родолюбието” си към българите и във Влашка земя. Прехвърлянето му оттатък Дунава е да спасява собствената си кожа, а не да отдава живота си за беззащитния български народ. Избягалите от родината си българи, заради нечувания терор на кърджалиите, не намерили спасение от „закрилника” си и в Молдавия. „В една нощ той и арнаута Михалаки нападнали българско село (в Молдова). Запалили го от двата края и
13. Петко Росен. По гори зелени. С., 1982, с. 177, 178.
174
тръгнали от къща на къща. Кърджалията колел, а Михалаки пренасял ограбеното. Двамата крещели: „Кърджалии, кърджалии!” Цялото село се разбягало”.
Когато Александър Ипсиланти обнародвал прокламацията си и започнал да събира войска, Кърджалията отвел при него няколко свои стари приятели. Истинската цел на етерията им била неизвестна, но войната за тях представлявала случай да се обогатят за турска и на молдованите сметка, което им се струвало очевидно.
Разбити са етеристите на Ипсиланти на десния бряг на р. Прут близо до с. Скулени. Останалите живи въстаници и кърджалии се спасили на отсрещния бряг в руска територия. Тука кърджалиите започнали привидно мирен живот. „Срамували се” да се отдадат на предишния си грабителски занаят.
Пашата на град Яш на основание мирните споразумения поискал от руските власти да върнат разбойниците кърджалии. Арестували „Кирджали”. Той възразил на руските власти, че към тях няма прегрешения и е лоялен гост на страната им. Но русите го арестували и натоварили на една каруца, за да го върнат на турците. Тогава „гордият” българин, облечен в красиви доспехи, легнал в краката на руския чиновник да проси милост за себе си, жена си и детето си, които живеели в близко българско село. Кръвникът не е могъл да допусне, че другите не са като него и не пренасят възмездието си върху децата на престъпниците.
Отвели кърджалията при турските власти оттатък р. Прут. Осъдили го на смърт чрез набиване на кол. Изпълнението на присъдата отложили, поради наближилия мюсюлмански празник.
Затворникът успял да измами пазачите си. Казал им, че има заровено имане, пълен казан злато. За да не пропадне богатството след смъртта му, иска да го подари на добрите си пазачи. Освободили го наивните азиатци от оковите. Пътували дълго през нощта до „заровеното имане”. Посочил им мястото и войниците започнали да копаят с ятаганите. Недоволен бил кърджалията от работата на „приятелите си”. Поискал им един от ятаганите, за да покаже как трябва да работят. Освободили ръцете и му дали ятагана. Арестантът успял да съсече един от войниците и да вземе пистолетите от пояса му. Убил няколко от пазачите. Останалите разпръснал. Видял се на свобода, кърджалията подновил разбойническите си набези около Яш и в отсрещната страна на руска територия. Наглостта му стигала дотам, че пращал писмени закани на руските власти, като им искал откуп в големи суми [14].
14. Пушкин, А. С. Сочинения. Т. 3. М., 1961, 378–383.
175
Няма потвърждение, че описаният от Пушкин кърджалия е „закрилникът” на българите Индже Стоян. Но от повестта може да се съди, че такава е била дейността на всички преминали през Дунава кърджалии, спасили се от укрепващата се власт на султан Махмуд II. Ако пък Пушкиновият кърджалия е обобщен образ на избягалите от Турция даалии, то от тоя обобщен образ как да отделим Индже. Или да се запитаме друго. Кого е предвождал в битката при Скулени новият капитан Индже от гвардията на молдавските князе, волонтиер Стоян! — навярно пречистените бивши кърджалии!
Петко Росен сам дава отговор на зададения си въпрос: „Как е могло, какво е чудо станало, та този върл кърджалия, Инджето, дясната ръка на кръвника Кара Фейзи, да стане възпят народен войвода — Индже войвода, за когото плаче и копнее гората и планината... Тука има или една историческа измама, или пък е някаква особена халюцинация — олицетворен копнеж на народни въжделения, както е горе-долу с Крали Марко, който далеч не заслужава славата.” [15]
В статията си „Българската народна песен” Пенчо Славейков анализира песните за Крали Марко. Тоя разбор е съвсем приложим и към песните за Индже: „Делата и подвизите на Крали Марка са твърде разнообразни и наложително водят към заключение, че това са подвизи на херои много по-давнашни, приписани отпосле на този един юнак. Времето и обстоятелствата са особено благоприятствували да се издигне в очите на народа един твърде обикновен и безхарактерен човек, един нехранимайко, в народен герой. Което става по бял ден в наше време, ставало е много по-лесно в тъмната нощ на средните векове.
Националното съзнание на българите през време на робството се е развивало доста бързо и в домогването си да създаде свой епически репрезентант се спряло само за момент на Крали Марко — и го отминало. То се залутало да дири и друг образ. Тогава се зараждат онзи вид юнашки песни, в които с тиха резигнирана скръб се възпяват, а понякога и проклинат, под разни имена царе и войводи, разсипници и нехранимайковци, чиито грехове народът изкупва. Защото един е пил, друг плаща. И понася народът своето тегло, примирява се с него, свиква малко по малко на фаталистическо мировозрение и живува той до наши дни.
Има и такива авторитети, които гледат на Крали Марка като на национален херой, искат да видят в неговия образ синтеризарани
15. Петко Росен. През гори зелени. С., 1982, с. 175.
176
черти на народа. Нищо по-фалшиво от това. Марко е един ренегат, чужденец на трона като такъв чувствай от народа и възпят като такъв. Макар и владетел на своя трон, той е един чужденец, нехранимайко, делибашия, недостоен съпруг — тъй го слави песента — неговата сила е хитростта, измамничеството. А поговорката е още по-жестока към него: „НА БЕЗЮНАЩИНА И МАРКО ЮНАК!” [16]
Преданията за Индже са свързани с грабежи, убийства, палежи и фантастични разкази за натрупано и заровено имане. Легендата за оставените върху снопите на жетварките жълтици и вариантите за създаване на песента „Заплакала е гората” са също с „достоверно” място на случилото се. Според Балчо Нейков песента се е родила в местността „Чараклий” край селата Малко и Голямо Шарково [17]. Според Горо Горов жълтиците били поставени върху зелен лист на снопите на жетварките в местността Длегите церья (Цръквището) в землището на село Индже войвода [18].
Дали песента се е създала преди или след оставяне на жълтиците върху снопите на жетварките сега след два века е трудно да се гадае. Но знаем традицията за заимстване от съществуващи песни при създаване на нови. Знае се и за влиянието на песните от един район в друг. Много са общите черти между родопския и странджанския фолклор. Пък и теглото на населението от кърджалии и хайти в двата района е било еднакво. В Средните Родопи е битувала песента:
Заплакала е гурона,
и на гурона дървона,
и на дървона гнездана,
и на гнездана пилцене,
и на пилцене крилцана,
и па крилцана перцана,
че гора полна хайдуте,
хайдуте и харамие... [19]
Не можем да твърдим, че подобен вариант на песента за страданията, причинени от хайдути и харамии не е битувала и в Странджанско. Под напора на ятагана и пред вида на златната монета наплашеният лесно ще смени песента, плача от кърджалията да го
16. Славейков, П. Избрани творби. С., 1982, с. 222, 224, 225.
17. Нейков, Б. Факийски предания. С. 1985, с. 66.
18. Срв. Горов, Г. Индже войвода. С. 1941, 41—45.
19. Срв. Xайтов, Н. Родопски властелини. Пловдив, 1974. с. 147.
177
превърне в спасител, на когото се надавят и за когото плачат и хора, и природа.
Народните песни са се създавали спонтанно. „Изпявали са ги” засегнати от драстични събития или по тяхна поръчка изтъкнати в селището певци. По традиция поръчката се е заплащала.Така е била заплатена и песента — възхвала на кърджалията Индже Стоян — „Заплакала е гората”. Балчо Нейков подсказва, че с тая песен са искали да вкарат в друго русло разрушителната сила на Инджето. Доколко са успели добрите намерения свидетелстват песни, предания и повестта на Пушкин.
През XX век, и не само през него, сме свидетели на толкова творби в белетристиката, поезията, изобразителното изкуство, киното, музиката, посветени на живи и мъртви герои. Понятни са и подбудите на авторите, създали подобни творения, „вдъхновили се” от „подвизите” на самообожествили се по-дребни и по-мащабни вождове и властници.
Нашата и световната история са наситени с примери за налагана със сила власт на новите узурпатори. Новото овластяване винаги е свързано с кръвопролития и безброй материални загуби. Разграбен и унищожен е овеществен човешки труд, само защото е създаден по време на предишните властници — предтекст, за да се обогатяват новите. Смяната на „старата” и „новата” свобода е било и винаги ще бъде с цената на живота (независимо дали е отнет кръвно или безкръвно) и имуществото на обезличения народ. Всеки нов властник внушава на потърпевшите, че причинените с неговото идване народни страдания са „спасение”, „демократична благодат”.
Съобщението няма претенции да развенчава внушаваните представи за кърджалийския предводител Индже Стоян, нито да отрича писаните за него хвалебствени книги. Ползван е само фолклорът, песенен и словесен, така както го е запаметил народът в района, където Индже Стоян е върлувал с ордите си.