Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

8. НАРОДНИ РАЗКАЗИ И ПЕСНИ ЗА ХАЙДУТИ И ХАЙДУТИ РАЗБОЙНИЦИ

 

 

В песенния и разказен фолклор на българите от Източна Тракия значително място е отделено на хайдутите и хайдутството. Това са любими „мъжки” песни и разкази, които векове наред са подхранвали народното възхищение за проявен героизъм, смелост и непокорство към поробителя. Поддържали са надежди и вяра в освобождението. Заедно с делата на общонародни герои, като Караджата, Страхил, Ангел, Петко, странджанци са възпели и подвизите на местните войводи Вълчан, Никола Папанчев. В Странджа се подвизавал и Филчо войвода, създал много безпокойства и главоболия на турците, но измамнически заловен — упоен с отровна ракия и после заклан от Али Пехливан през 1886 г. в Карабунарската курия [1].

 

В една от най-хубавите хайдушки песни от Странджа се пее за Андрея войвода (БНТ, 2, с. 92; СбНУ, 57, № 361; СНП, № 299), но този хайдутин вероятно е от по-далечното минало и вече е забравен в преданията на местното население [2].

 

Голяма популярност допреди 40—50 години, когато фолклорът е бил неразделна част от живота на странджанци, е имал Вълчан войвода. Името му е увековечено в песни и легенди за построяване на Вълчанов мост на река Резовска и за Вълчановата пещера край село Младежко.

 

Според едно от събраните от Г. п. Аянов предания Вълчан бил роден в Малко Търново. В отговор на турските насилия извършил убийство. Подгонен, избягал „през море”, озовал се във Влашко и оттам се върнал хайдутин. Според друго сведение, което Аянов смята за по-достоверно, Вълчан е роден в изчезналото село Пасте-

 

 

1. Вж. Аянов, Г. Малко Търново и неговата покрайнина. Бургас, 1939, с. 320.

 

2. Използваните източници са означени в текста със съкращения: БНТ — Българско народно творчество. Т. 2. Хайдушки песни. Отбрал и редактирал Д. Осинин. С., 1961; СбНУН, 57 — Сборник народни умотворения (и народопис), т. 57. Странджански фолклор. С., 1983; СНП — Странджански народни песни из репертоара на Кера Маджарова. С., 1983; Както и непубликуваните песни и съобщения от информатори, посочени в Показалец с имената на информаторите.

 

141

 

 

лово, източно от с. Курия, Лозенградско. Прогонените от кърджалии пастеловци се заселват в с. Курия. По думите на баба Нана от същото село, Вълчан е умрял през 1876 г. на 120 години. Оставил син Атанас, който бил свещеник в с. Паспалово, Лозенградско. Нестор чорбаджи от с. Курия бил внук на Вълчан войвода. Голямото богатство на Нестор се дължало на оставеното от дядо му имане [3].

 

В новосъбраните предания за тоя хайдутин се чувства влиянието на легенди за други хайдути от прочетено в книгите. Версията, че първоначалната причина на Вълчановото хайдутство е „скарването при налбантина”, се повтаря и за хайдути от по-ново време.

 

„От майка знам, че Вълчан отишъл да си кове биволъ пре един налбантин. В тва вряме дошъл турчин с чуфтът си и зел да рита заваленият Вълчанов бивол. Скарали се и се сбили с турчинът. Вълчан набил горъта и станал хайдутин. Колко вряме ходил с хайдуткето не знам. Ма енна година в Странджа дошли чужденци с карта да търсят иманьня, заровено още от римската държава. Завел хи Вълчан на мястото. Там имало пещера. Вътре златото било млого. Не можело да се дигне от трима души. С коне ли, с катърья ли, чужденците натварили колкото могат и тръгнали. Опратил хи Вълчан, ма станал пишман. Толкова иманьня оставя ли се в чузди ръки! Наредил на дружината си да хи стигнат и хми земат златото. Дето хи стигнали, там покрай пътет хи заклали. Там заровили и златото. Отишъл си Вълчан. Подир години си отишла и Турция. Дошла България. Минало млого вряме. Мисля, че беше през 1933 г. В нашто село дойдаха хора от Сливен да търсят Вълчановото имане. Ходили, търсили низ горъта, ма нищо ня нашли. Старите пътища били обрасли с гора. Ня личали. С парите, дето останали у Вълчана, той построил мост на река Резовска и черква в с. Къзъглесе (Желязково)” (Т. П.).

 

Разказът на Паун Лимперов е повлиян от слушано или четено предание за Мартин войвода. Знае се, че двамата хайдути са действали заедно и че жената на Мартин войвода е била открадната от пашата на Велико Търново.

 

„Вълчан войвода бил поп. Имал приятел паша. Ходели си един друг на госте. Пашата харесал попадията. Решил да я стори своя жена. Поканил той попът и жената му на госте. Останали мъжете в селемлъка, а попадията отишкла пре ханъмите. Яли, пили, говорили. Дошло вряме попът да си тръгне. Пратил пашата да викат по-

 

 

3. Вж. Аянов, Г. Цит. съч., с. 320, 321. От същия автор: Легенда за Вълчановия мост в Странджа. — Народен глас, № 45. Бургас, 1939.

 

142

 

 

падията. Дошла вардянката от харема и казала, че ханъмите се сприятелили с попадията и молят да я остави да хми погостова баре енна недяля. Съгласил се попът. Отишъл си на неговото село. След седмица се върнал да търси жената си, но пашата не му я дал. Тогава Вълчан станал хайдутин. Оставил си съгледвач със сергия пред конака на пашата, да го следи кога излиза и къдя ходи. Днеска така, утре така, в съседния град друг паша дигнал сватба. Поканил на зефекь и Вълчановия приятел. Натварил пашата ханъмите във файтон и тръгнал за сватбата. Вълчан като научил направил в го-ръта пусия. Когато пашовият керван минал, Вълчан и хората му избили всичко до крак. В пукотевицата убили и попадията. Не можали да я спасят.” (П. Л.)

 

„Над село Младежко една от пещерите се казва „Вълчановата пещера”. Служила е за скривалище на Вълчан войвода. С дружината той водел и сестра си. От хайдуткето му имало и един турчин. Опитал се турчинът да посегне на Вълчановата сестра. Вълчан кипнал и го убил. Зел му парите и ги зазидал вътре в пещерата. Много иманяри са хи търсили, но не са хи нашли. Това ми разказа Димитър Лостов от с. Звездец. Иманяр беше.” (П. С.)

 

Според преданията Вълчан хайдутувал от пролет до есен. Зимите прекарвал в Стамбол, където никой не го познавал. В огромния град търсените от полицията лесно прикривали следите си. В една от популярните за Вълчан песни „Сестро дальлянко” (СНП, № 268) се говори за изгората на хайдутина и застъпничеството на Вълчан пред съда (мехкемето) за освобождаване на заловен хайдутин, негов приятел.

 

Ако се позоваваме на публикувани и непубликувани странджански песни и предания, можем да съдим, че спомените за далечните хайдути, народни закрилници са избледнели. Тяхното място са заели събития и личности от по-ново време — края на първата и втората половина на XIX в. Време, през което народът не е гледал на хайдутите с възхищение и упование.

 

И песни и предания говорят, че Странджа е била планина на хайдути, но не само на хайдути закрилници, а и на хайдути разбойници. Досегът на народа с хайдутите е много ярък в разказите на Кера Маджарова, които е научила от майка си Марина Клъвкова от Бръшлян и Тодора Иванова Сурчова от Звездец.

 

„Баба, майчина майка, била от Малко Търново. Баща ѝ имал колиби на юг от река Резовска. През една есен продал угоен добитък. Разбрали хайдуткето, че е взел пари и го нападнали. Той хукнал да бяга, но пред него била пълноводната река. Бягал нагоре по течението и се озовал на една скала. Под него реката течала в теснина.

 

143

 

 

Прескочил реката и се скрил в гората. Хайдутите не успели да го настигнат. Повече той не се завърнал при семейството си. След години разбрали, че се е заселил в село Ябълково, Ямболско. Там си създал ново семейство. Останала първата му жена с малки деца. Отгледала ги в мизерия. Когато баба порасла, Стана се казвала, оженили я за Койчо Глухия, тепавичар от с. Бръшлян. Койчовата тепавица била на река Катун, десен приток на река Велека. Близо до Койчовата тепавица била тепавицата на Васил Хайдутинът. Койчо имал повече мющерии. От околните села хората предпочитали да дават платовете си на Койчовата тепавица. Често хайдутите нападали тепавицата и отвличали готовите бала и халища. До тепавицата си Койчо имал кочина. Децата му пасели прасета. Есенно време продавал прасетата и се разплащал за откраднатите платове и изхранвал челядта си. Но една есен хайдутите му взели парите от прасетата и натоварили готовите платове и халища. „Татко бе вързан за гредата. Хайдуткето изнисаха готовите бала навънка. Товареха ги на две мулета. Бях около дванайсетгодишна. Вървях подир хайдуткето и връщах изнесеното. Един от тях ме удари и паднах. Татко ми каза: „Остави хи, Маринко, че ше те пречукат!” — си спомня разказа на майка си Кера Маджарова. На сутринта Койчо отишъл да се оплаче на съседа си Васил. Когато влязъл в тепавицата му, видял, че на гредата е метната хаба с изгорена пола. Спомнил си, че от маскираните през нощта хайдути най-много го изтезавал хайдутинът с изгорената хаба. Тогава отишъл в Звездец при кадията да се оплаче. По същото време оплакване от хайдути се направило от с. Бяла вода от Паньо чорбаджи. Преди да го ограбят, хайдутите хванали ратая му Димитър. Съблякли го и завързали ръцете му отзад. Върху лицето и голото му тяло поставили диканя с кремъци. Обрали Паньо и преди да си тръгнат му казали да отиде в плевнята и освободи Димитър. Маскирани били с овчи кожи както при Койчо. Ратаят бил в кръв и рани. С волска кола го откарали в Звездец да търсят лекар и да го покажат на властите.

 

Управата в Звездец не успяла да открие хайдутите. Потърсили помощта на одринския кадия. Дошъл в Звездец с колджии кърсердаринът Али Пехливан. Влязъл в селото по пътя откъм крайния врис. На чешмата жени перяли и наливали вода. Конят на Али Пехливан бил известен по цяло Одринско — познавал хайдутите и техните ятаци като удрял с предно копито и цвилел. При вида на колджиите жените се разпиляли. Но конят отдалеко заудрял с копито и зацвилил. Али заповядал жените, които били на чешмата да се съберат на мегдана. Пред една от тях конят наново зацвилил и заудрял с крак. Жената се казвала Вълкя Дръндарова. Мъжът ѝ бил

 

144

 

 

овчар на богат турчин в Евренозово. Отвели Вълкя в конака и след като я сплашили, тя признала, че има и друга като нея в селото — Мирчова Стояна. Довели и Стояна. И двете не искали да кажат имената на приятелите си. Али Пехливан заповядал да ги съблекат по ризи. Облекли им широки цигански шалвари. В шалварите пуснали по една котка и започнали да удрят. Те не изтърпяли и казали имената на хайдутите. В дружината влизали двама турци от село Евренозово, един от с. Бакаджик, един от Моряне и българите Стоян Сланинков от с. Индже войвода, Васил Хайдутинът от с. Бръшлян и Наню Хайдутинът — Кофчазкият жалатин от с. Кофчаз, Лозенградско. Изловили ги, съдили ги в Одрин и ги изпратили в затвор. Не бил хванат само Наню Хайдутинът. Али Пехливан оградил къщата му и го предупредил да се предаде. Наню се затворил в дома си с цялата си челяд и стрелял по обсадилите го колджии. Поляли къщата с гас и Наню изгорял жив с цялото си осемчленно семейство, но не се предал.

 

Мирчова Стоянка имала син, с когото не се разбирала. Синът се оженил и си направил къща на другия край на селото. Не давал на жена си да ходи при Стоянка. Напролет отишъл на работа по скелите край морето. Стоянка отвела насила снахата в нейната къща. Трябвало да ѝ помогне, защото ще ѝ дойдат гости. Вечерта пристигнали турци. Стоянка накарала снаха си да им слугува. Затворила я при турците. Младата жена се уплашила. От страх ѝ се спукало сърцето.” (К. М.)

 

За Наню Хайдутина — Кофчазкия джалатин е останала и песен:

 

Султа и татко хи сядяха,

та си Настаса учеха:

— Настасе, малък та глупав,

да издадеме татка ти

на Нане, на хайдутинът

на Кофчазкия жалатин,

той да му земе парите,

пък на нас ше са овцяте.

— Ня бива, Султо, ня бива,

Че га се върнах отгоре,

горе ми, от Арнаутлука

той му бе драго на татка,

да ме премени, нареди.

Купи ми конче хранено,

купи ми чуфте пищовья,

купи ми кникат къргалък,

 

145

 

 

че ме на госке прооди,

на госке на Ново село

да гледам моми хубави...

   (Л. а., запис от К. М.)

 

И едно предание, донесено от село Мегалово, Лозенградско: „Баща ми — Тодор Стоянов Кукуринков, роден през 1896 г. в с. Мегалово ни разказваше: „Било в края на 50-те години на XIX в. Дядо му по майчина линия се казвал Тодор Бакалов. Бил един от заможните селяни на Мегалово. Имал ниви, голямо стадо, дюкян, воденица. Едно от децата му било на 13 години, когато го отвлекли хайдути. Поискали откуп 40 златни турски лири. Заедно с наниза на жена си Тодор успял да събере и отнесе на хайдутите само 38 златни лири. Заради недовнесените две лири хайдутите върнали детето с отрязани уши.

 

След няколко години пристигнали в дома на Бакалови непознати годежари да искат една от дъщерите му. Била най-хубавата мома в Мегалово. Имала си момче, за което предстояло да бъде сгодена. Отказали на неканените годежари. Гостите извадили ножове и пищови. Заплашили със смърт бащата и цялото семейство. За да спаси семейството си, девойката дала съгласието си. Тогава според обичая годеникът трябвало да даде „раонь” (нишан) — златни монети или накит на годеницата. Извадил от пояса си наниза, с който преди няколко години Тодор откупил от хайдутите живота на отвлеченото си дете. Тодор имал 14 деца, 10 от тях момчета.

 

Детето с отрязаните уши се казвало Илия. Оженил се. Създал си семейство. Когато през 1913 г. ги изгонили от Тракия, Илия се заселил в с. Визица. Там през 1919 г. починал по време на грипната епидемия.” (Т. К.)

 

За същата разбойническа група срещаме бележки в непубликуваните спомени на Димо Янков Василев от София (ЦЦА, ф. 2000):

 

„Същата година заловили кехая Киряза от с. Чеглаик, Лозенградско (б. а. — П. М.), който успял да избяга и се спаси в Малко Търново.

 

В село Мегалово заловили детето на Тодор Николов Бакалина. Детето се казвало Илия. След като получили от бащата искания откуп, отрязали краищата на двете уши на детето „за спомен”.

 

Казваха, че тия разбойници ги водел хайдутинът Лефтер, създал си лоша слава в турска територия и оттатък границата в българска територия. През 1899 г. беше ограбил и Петко Копаньков от Малко Търново.”

 

146

 

 

В основната си част хайдутите от песни и предания не носят чертите на народни закрилници. Те са не по-малко страшни от политическите и икономическите потисници. Нападения и убийства с едничка цел да присвоят спечеленото от други — това е основният мотив, върху който се градят песенните и разказните творби за хайдути и разбойници. Почти всички хайдушки песни са създадени по традиционен образец с форми и изразни средства, дошли от далечното минало.

 

Гьорги ле, хайдутине ле,

хората, Гьорги, ходеха,

на Босна, на панагирет,

пък ти под Босна седяше,

под Босна на пътеката,

в лещокът на каменокът,

седеше, пътет вардеше

да мине Коста Коначки

я Коста, яле синът му,

я тъка брат му Димитър.

Ня мина Коста Коначки,

ни Коста, нито синът му,

нито пък брат му Димитър,

ми мина Илчо Търновски,

Илчо, младото желепче...

   (СНП, № 304)

 

Песента е хороводна от времето на разцъфтяващото джелепство в първата половина на XIX век. Георги хайдутин е и млад, и хубав, води хайдушка дружина, но „подвизите” му са да причаква по пътищата пътници, да убива и ограбва.

 

И друг един „народен закрилник”, нагиздил се с хайдушка премяна и снаряжение, минал със закана през селото:

 

...Селото ше ви запаля,

на прах и пепел да стане

ку се Тодора углави...

   (СНП, № 312)

 

Хайдутите в песните се появяват внезапно и носят ужас и смърт. Често срещана в песните картина е: ,,...и кучетата залаха (залаяха и закържиха) и хайдуткето дойдаха...” Насочват се към всеки, за когото са сигурни или се съмняват, че има скътани пари. Не се свенят и от женското гиздило:

 

147

 

 

...давай си Радо гиздило,

дет ти го, Радо дадаха,

кога те Радо, главиха,

кога бе булка под було,

кога хорото одеше,

а пък баба ти думаше:

— Подръпни, булко, булното,

да се гиздило ня гледа,

че Гьорги ходи низ хоро...

   (СНП, № 320)

 

В една от песните срещаме с нищо непредизвикана хайдушка жестокост. Собственото си безразсъдство те стоварват на невинен кавалджия:

 

Димо овцяте пасяше,

и си с кавал ят свиреше,

кучетата му залаха,

залаха и закържиха,

и хайдуткето дойдаха.

Тие на Дима рекаха:

— Събирай, Димо, овцяте,

та фати башет шилето,

госкето да си нагостиш!

Димо шилето деряше,

Тодор огънет кладяше,

и си на Димо думаше:

— Остави, Димо шилето,

та ела клади огънет,

той фати Дима през кръстът,

и му ръките изгури.

Димо се виком провикна:

— Како ви лошо направих,

та ми ръките горите? —

— Повниш ле, Димо, знаеш ле,

кога с кавалет свиреше

на Църногорскет панагир.

Дорде момите пяеха,

пяеха и играеха,

ние в горъта седяхме

и си момите гледахме,

че кат фля Димо в хорото

 

148

 

 

и си с кавалят засвири,

ние ся ня усятихме

кък на хорото дойдахме,

та ня турците емнаха,

с пушките с шушунетата!

Ха сега земи кавалет,

пак ни на хоро посвири...

   (съкратен запис от К. М.)

 

Директно или в подтекст в странджанската песен е прокарана идеята, че хайдутството е срамен недостоен занаят.

 

Майката на Стоян не иска да седне на богатската му трапеза, защото имането си синът ѝ е спечелил с „хайдутлук”:

 

Сеннал е Стоян да яде

да яде, да заговява,

със младата си къшница,

със дремните си дечица,

със старата си майчица.

Сичките ядат и пият,

пък старата му майчица

нито ми яде, ни пие...

  (Запис от Д. К., вариант СбНУ, 57, № 331)

 

Слухът, че синът е извършил „хайдутлук”, довежда родителите до отчаяние. Майката обикаля селото да разбере какво се говори. Бащата сам издава заповед синът му да бъде обесен.

 

Вълкановата майчица,

къделките си опрела,

по хоратите да ходи,

да слуша, да преслушова,

како хората ше рекат,

за синаток хи Вълкана.

Вълканов татко думаше:

— Купите въже сижимья,

Вълкана да убясиме...

   (СНП, № 208; СбНУ, 57, № 1284 и запис от А.П.)

 

В песента е отразено и народното поверие — за сложения на бесило и скъсаните три поредни въжета са „божа поличба” — осъ-

 

149

 

 

деният е невинен. В друга една песен не искат Вълчо за зет, защото в рода му имало хайдутин:

 

...я нища Вълча за зетя,

оти е от зла ронина,

че има леля кадъна,

и има стрико хайдутин,

със девекь души дружина,

леля му турчин пресляди,

та в касабата отиде...

   (съкратен запис от П. А.)

 

Не е отмината темата за самодоволните войводи. Натрупаното от обири богатство им създава чувство на непобедимост. „Налятият” — затлъстял физически и духовно войвода довежда четата си до гибел (СНП, № 254; СбНУ, 57, № 355).

 

В хайдушките песни е изплакана горестната съдба на майката, на либето, на съпругата. Обвързалата живота си с хайдутин жена е като прокълната от бога. Тя няма възможност да сподели и изплаче орисията си пред хора. Мъката си излива пред гората, пред птиците, пред студените извори:

 

Горо, тевна горо,

тевна и зелена,

горо ня ле видя

Андрея войвода,

Андрея войвода,

млого тайфа оди,

зелен байряк носи...

   (СНП, № 299)

 

...Жиравья, вие буравья,

на майка да хи кажете,

на зло съм място паннала,

любе ми ходи хайдутин,

хайдутин по тевно горья,

баба ми змия усойна...

   (СНП, № 47; непубликувани варианти на П. А. и Д. К.)

 

Хайдушката жена е принудена да укрива престъпните улики на мъжа си — „ризи кървави”, „чувяшки глави”, „ръка десница”:

 

150

 

 

...Дето ме даде, мамо, на злог ми мъжа,

на злог ми мъжа, мамо, на хайдутяга,

утрин кат тръгне, мамо, без конь трьгнова,

вечер кат дойде, мамо, със конь дохода,

конет уморен, мамо, ода отопен,

и на конего, мамо, мишинь дисаги,

и в дисагите, мамо, риза хажицка,

и във ризата, мамо, ръка десница,

и на ръката, мамо, маламен пръстень...

  (Запис от А.П.; варианти СНП, № 314;

   СбНУ, 57, № 1308, 1309, 1311, 1312)

 

Жената на хайдутина е не само незащитена от мъжа си, но понякога умира от породената у него ревност:

 

Златка в баба си отиде,

и на баба си думаше,

— Я дойдах, бабо, я дойдах,

я дойдах да ви поседя,

и се от Гьорги оплакам,

че Гьорги у нас ня яде,

и Гьорги у нас ня лежи,

и да те молба помоля,

пусни ми лелька дружина!

Смръкь ме е в къщи да влягна,

страх ме е сама да легна

той Гьорги ходи хайдутин!

Златкина баба думаше:

— Иди си, булко, легни си!

Горката Златка, горката,

като е чузда чуздинка,

като е клета сирота,

кя си във къщи отиде,

та си огънет разрови,

и си кандилет запали,

че сенна Златка, заплака:

— Нале съм чузда чуздинка,

нале съм клета сирота,

кой ше ми дойде дружина!

Гьорги на врата почука:

— Стани ми, Златко, отори!

Кя стана, та му отори,

 

151

 

 

Гьорги на Златка думаше:

— Ят ме е, Златко, ят ме е,

ят ме е друг да те има,

пък си ми мила, любе ле!

Той хи главата закърши,

закърши и я отряга.

   (СНП, № 309)

 

Не са малко песните, посветени на жени хайдутки (СбНУ, 57, № 350, 354, 355; СНП, № 311, 327). Обикновено те хайдутуват, скрили своята женственост под грубата мъжка „хайдучка руба”, или са водачки, повели мъжки дружини. Изборът на жена войвода е ставал в честно спечелено състезание (СбНУ, 57, № 353). За навикналата с хайдушкия живот е невъзможно или трудно да се върне и заживее мирен, подобно на другите жени живот (СНП, № 372).

 

Оригинална е песента за Манда хайдутка (СНП, № 311). Твърде е подозрително поведението на младата снаха за новото ѝ семейство поради многото гости и познати:

 

...сега е енна година,

откък сме Манда довели,

веке се Стуян буктиса

и бивольлято ектиса,

ката день дърва да кара,

ката день брашно да меле,

огънет не сме зариле,

кандилет не изгасиле,

от госке, от познайнице,

от Мандините ронини...

 

Разкритата бивша хайдутка и сегашна ятачка е принудена отново да „набие гора зелена”. Завръща се в село да търси мъжката си рожба след девет години, когато свекървата е вече починала.

 

Не е отмината в песните темата за моралната хайдушка издръжливост — отстояване на клетвата, хладнокръвно отстояване на бойното кръщение. С излизането в „гора зелена” първият срещнат е служил за „накървавяване” на ножове и пушки. И този срещнат винаги се е случвал близък на някого от дружината. Угризения от невинно пролятата кръв, от насилията са измъчвали хайдутина до последните му дни, защото за извършеното и родната майка не е давала прошка (СбНУ, 57, № 343–348; СНП, № 322).

 

„Баба, майчина майка се казвала Хрусопия. Първият хи мъж се казвал Янко. Имал бакалница в селото. Един день тръгновал с двя

 

152

 

 

кольля до Лозенград за стока. Кираджиите тръгнали напреш. Янко хми казал, че ше хи настигне с конет. Като стигнал до Магарешки баир, го пресрещнали хайдутке. С тях бил и Тодор Трангюв от нашто село. Убили го и му зели парите. Изпратените напреш кираджии го изчаквали. Чакали до другата утрин и разбрали, че нящо се е случило. Върнали се от пътет и го видели изправен до енно дърво. Викнали му що стои и хи кара да се връщат от пътет. Той мълчи. Като се приближили, разбрали, че е умрял, вързан с въже за енно дърво. Развързали го и трупът се разпилял. Хайдуткето го заклали и нарягали на парчета... След години Тодор Трангюв се прибрал в село и умрял в страшни мъки. Казал, че бил дал клетва и затва нарягал Янко на парчета. Молял хората да викат Хрусопия да хи иска прошка. Хрусопия ня отишла и той си умрял с непростени гряхове” [4]. (Б. М.)

 

Не всички хайдути са успявали да навикнат на суровия и труден хайдушки живот и да издържат докрай. Това „дотягане” от хайдутството не е подминато от народните творби. (СбНУ, 57, № 362—364)

 

При записване на продиктуваните от Плума Абаджиева 251 песни една от тях ми напомни детството. Оживя един спомен. Бях неволен свидетел при срещата на двама отколешни приятели. Прегръщаха се, потупваха се по раменете просълзени. Задаваха си в надпревара въпроси. И като по команда млъкнаха. В прояснените им лица пламна песен. Запяха. Единият дребен, с необикновено приятен тенор. Другият едър, с побелели юнашки мустаци — с крехък дрезгав бас. Отначало гласовете се лутаха. Всеки имаше свой темп на песента. Но постепенно двата гласа се спяха, сплетоха се. Прозвучаха небивало красиво. Разбрах, песента им бе най-силната връзка от неспокойната младост — подготовката и въстанието от 1903 г.:

 

Хайде, кардаш Гьорги, хайде, побратиме,

хайде да си подем на нашето село,

стига сме бродили Резовското бърдо,

стига да пиеме студената ода.

Сноща, кардаш Гьорги, лошав сънь съновах,

че слана паннала, слана девекь поди,

та е ознобила, та я изгорила,

 

 

4. Случката е станала около 1880 г. Тодор Трангюв е хайдутувал с разбойническата чета навярно на хайдутина Петко Странджата с четници Димитър Бакрачов, Стойчо Деликирязов, Градю Лефтеров, Атанас Келешет, Аргир... и др. Групата е била преследвана и ликвидирана в годините преди Илинденско-Преображенското въстание от организираните легални и нелегални революционери. Вж. Орманджиев, Ив. П. Приноси... Кн. 3. С., 1933, с. 102, 207, 326.

 

153

 

 

на гора лискето, на поле тревата,

хайде, кардаш Гьорги, хайде да си пòдем,

хайде да си подем в село пре жените,

че нашите жени църно надянаха,

църно надянаха, църно калугерско,

и нашите дяца пъкьовете гледат,

пъкьовете гледат, пътницето питат,

пътницето питат: „Де е нашет татко!”

   (Непубликуван запис от П.А.)

 

Малко са странджанските песни, в които са посочени причините, принудили младите хора да станат хайдути. Ярко изразена социална подбуда срещаме в песента „Насте, Настас чорбаджи” (СНП, № 313, СбНУ, 57, № 1238; БНТ, 2, с. 502). В песенните варианти за грешния хайдутин овчарите „набиват” гората, защото стадата им измрели от лошата зима, кучетата от „гана” и половината овчари „отгледале” (СНП, № 322). Във всички песни целта на хайдутството са „парите”, „златото”, „ялтънето”. Използван мотив за оправдание на хайдутството е любовната обида — момчето се заканва да стане хайдутин и да отмъсти за пренебрежението и присмеха от страна на любимото момиче (СНП, № 128, 249). Една от тях, може би и най-хубавата, е песента за Гълъб войвода (СНП, № 325). Много романтика е вложена в тази песен. Дружината ще нападне Едига и Самоково и ще открадне Станка хубава. Станка не е безразлична към хубавия и смел хайдутин. С подсторения си присмех тя предизвиква вниманието на избраника си:

 

...та вечер ше бастисаме,

Едига и Самоково,

момата ше хми земеме,

момата, Станка хубава,

кя ни се Станка смяела,

че си уйода немаме

уйода и байрактарин,

кой да ни оди дружина,

кой да ни носи байрякат.

Кя ше ни стане уйода,

кя ше ни носи байрякът...

 

Песента се пее с бавна и хороводна мелодия. Това е навярно много стара песен. От нея е заимствана песента за нападение на Бяла Едига от кърджалиите на Индже.

 

154

 

 

Планината и гората са необходимо условие за създаване и развитие на хайдушкото движение. Те са неизменен фон при постройката на хайдушката песен. Няма странджанска народна песен за хайдути без осезаемото присъствие на „Тевна и зелена гора”, „хайдушка поляна”, „хайдушка сбирина”, „хайдушко кладенче”, „хайдушка курия”. В гората се извършват нападенията срещу жертвите. В гората „под енно дърво високо” хайдутинът изживява последните си минути. (СНП, № 220, 300; СбНУ, 57, № 368, 369)

 

Хайдути в Странджа са бродили и след Освобождението, та и до 20-те години на XX в. На тези закъснели „защитници” на народа Антон Страшимиров прави много точна характеристика: „Харамии, което значи тунеядци. Въоръженото скитане в планината за тях е призвание — друг занаят нямат. Малки царчета, студено надменни, но хитри и лукави, зли и жестоки. Боят им се и турци, и християни. Първите бягат от тях, вторите им се подлагат. Всичката им грижа е да не се виждат никога с врага. А попаднат ли пред очите на турска войска, о, тогава те са диви котки: в шумата се зариват, крият се в хралупи или отхвръкват на връх високите дървета като рисове. И в такъв смисъл „куршум ги не лови” [5].

 

Най-известен измежду късните хайдути в Странджа е Страти войвода. Спомените за него са още живи. Изпети са и песни за хайдутството му (СбНУ, 57, № 370, 371, 373, 374; на вариантите 371 и 372 има и трети в СНП, № 303). Многовариантна е последната песен под заглавие „Годино църна, та грозна”. Тя не е изгубила популярността си сред възрастните странджанци и досега. Наред с лошата слава на Стратиевата дружина събитието, отразено в песента, е злепоставило и родителите на взетото за откуп дете. „В Странджа планина всяка година върлуваха разбойници. Те се продоволствуваха от множеството колиби, пръснати далеч около Малко Търново като обръч от малки поселища, обитавани лете и зиме от хора и добитък. Такива разбойници бяха отвлекли близо до града първото дете на Анегности Дяков. Понеже той има неблагоразумието да им прати отровна ракия вместо искания откуп, разбойниците напоили първо детето и като почнало да се гърчи го убили. Така Анегности стана омразен на Малко Търново” [6].

 

Особено поразява един от вариантите на песента, съобщен от Янчо Тодоров Челебиев от с. Звездец:

 

 

5. Страшимиров, А. Роби. С., 1982, с. 216, 217.

 

6. Орманджиев, Ив. П. Цит. съч., с. 64, 65.

 

155

 

 

...той даде Гьорги, наддаде,

та си душъта откупи,

пък Дякът му се досвидя,

хайдутум пари да даде,

та си дятето отрови...

 

За заловения от Страти има два избора: „парите” или „душъта”. За състава на дружината на Стратия и подробности по убийството на детето на Анегности Дяков срещаме и в непубликуваните спомени на Димо Янков Василев: „Разбойническата чета на Горския поп е била от петима души: Горският поп, Стоян от Мехмечкьово, Страти от Стоилово, Манол от Дерекьово, Кирил от Лозенград. Шивачев пише, че Горският поп бил от Стара Загора, бивш търговец. В началото имали политическа поддръжка (?), а след това станали разбойници. Имали ятаци по всички села в планината. За да принудят жертвите си да им дадат спестените си пари им слагали наженени пиростии на шиите. Така постъпили с дядо Янчо от Мегалово, с дядо Страти от Кладара. Последната им известна акция била залавянето на Гагата от с. Урумбеглия, Бунархисарско. Там след обира ги разпилели и избягали през границата в България. Минали през Каловското землище. Видял ги овчарят дядо Груди Иванов Поморков от с. Калово.

 

Преди това, било през 1885 г., преди Сръбско-българската война, когато отвлекли детето на Анегности Дяков. То било първородно на Анегности. Заклали го на колибите „Коминя” в граматишкото землище. Донесоха го в Малко Търново на волска кола, покрито с букова шума” [7].

 

Разбойническата дейност на Страти хайдутина е описана и от свещеник Сава Шаренков: „В гората край р. Аидере с недостъпни канари и пещери бе скривалището на разбойниците, които върлуваха около 1881 г. Бяха наплашили и българи, и турската власт. По това време на долапа (тепавицата) ни дойдоха разбойниците около 6 пъти. Вземаха хляб и храна, каквото намерят. Българите колибари се страхуваха веднъж от разбойниците и втори път от турските аскери, които след появата на разбойниците отиваха при ограбените българи и допълнително ги доограбваха и измъчваха, защото са били ятаци на разбойници.

 

Така баща ми и мен с вързани ръце назад ни подлагаха на най-жестоки мъчения, да признаем, че сме укрили разбойниците. Отпосле се разбра, че войводите на тия разбойници били следните:

 

 

7. ЦДА. — Ф. 2000 — вр. № 6, с. 24, 25. Животоописание на Димо Янков Василев.

 

156

 

 

Горския поп от Разград, Стратито от с. Дуденово, Бургаско, Стоян от с. Мехмечкьово, Киряк от Лозенград.

 

След тях се образува друга една банда от малкотърновци. Войводата им беше някой си Цвятко от Малко Търново, който бил слуга по-рано при баща ми и познавал заможното състояние на нас. Една вечер идват на чифлиса ни тези разбойници да заловят мен, та да искат откуп от баща ми, но благодарение, че по-големият ми брат бе ги забелязъл, преди те да блокират чифлика, ние всички успяхме да се скрием в гората.

 

По-големи пакости на населението след явяването на разбойниците създаваше турската контрашайка. От тях човек мъчно можеше да се отърве. Най-жестокият, прочут със зверските си изтезания, беше тогава жандарма юзбашия Али Пехливан. Той беше изпратен от одринския валия да преследва разбойниците в Малкотърновско, с около 7—8 турски стражари, но понеже разбойниците бяха добре въоръжени и при това бяха калени и пъргави, и постоянно сновяха из горите, то Али Пехливан се боеше да се срещне с тях, затова той жестоко почна да изтезава всички българи, на които се бяха явили разбойници.

 

Така веднъж като изви назад ръцете на баща ми, за да ги вързва, счупи му дясната ръка в рамото, а мен затвори в една стая и ме заплашваше с убийство. Други държеше вързани с краката нагоре с цели часове, само да кажат, че те са укривали разбойници. Други пък изпрати в одринския затвор, където от непосилните мъки загинаха, без да имат ни най-малко вина. Така двама българи от с. Заберново се поминаха в одринския затвор от непосилните изтезания на Али Пехливан” [8].

 

Вероятно на основата на песента „Стратиювата майчица” (СНП, № 324), която е за един по-раншен войвода [9], е създадена и песента за Страти от 80-те години на XIX в. (СбНУ, 57, № 374— 377). В тия варианти е упоменат и главният район, в който е действал Страти — планинският масив Уграш, тогава в пределите на Източна Румелия. В третия песенен вариант (№ 377) е казано:

...че е Стратия тръгнала,

от Бургас страшна потеря,

тебе, Стратия да търсят...

  

8. Шаренков, С. Г. Кратки бележки на протоирей Савва Г. Шаренков от М. Търново, с. 6—11, Исторически музей Бургас, арх. № 524.

 

9. За хайдушкото движение в Хасковския край. Хасково, 1974, с. 64.

 

157

 

 

Като съдим по песни и живи предания за тоя хайдутин, е рисковано да го причисляваме към народните закрилници и да му приписваме такива социални заслуги: „Той вземал пари от турци притеснители и от български и гръцки чорбаджии и ги раздавал на бедни селяни, ятаци, за да си купуват ниви, волове, овце” [10].

 

„Тука в нашто село живееше унуката на Страти хайдутинът, Яна се казваше. Дъщеря на Стратиюват син — Недялько. Кръстена на баба си, Стратиювата жена. Стратито бил роден в Стоилово, пък се уженил за каловченка. Имали колиби на Дуденово. Калово тогава било в Труцко, пък Дуденово в Българско. От Дуденово се преселил в Крушевец. Тука оставил жена и дяца и тръгнал хайдутин. Дяцата хми били двя — Недялько и Стояна, родена глухоняма. Енна година жената зела болното дяте и отишла в Анхяло на манастирет „Свети Гьорги” да му чете. Било Гергьовден. Имало панагир. Като изляла от манастирет, един мъж я попитал ня ли го познава. „Ня те познавам!” — казала му Яна. Тогава мъжът разкопчал ризата си и си показал гърдите. „Знаеш ли кой може да има такъв лишань?” — „А бре, Страти, ти ли си!” — познала го Яна. Похоратовали малко, ма дятето зело да плаче. Яна отишла да купи нящо и да го залъже. Върнала се и го нашла само да реве. Стратито се уплашил, че жената му ше гу издаде. Избягал и оставил дятето само. Подир три-четери години влягнал тайно в село. Потропал на Яна и влягнал в къщи. Извадил нож да я коли, защото я набедил, че ходи с чузди мъжья. Дяцата се събудили. Зели да плачат. Страти скрил ножът и казал на Яна да донесе златото. Зел парите и се маглосал. Повече не се върнал.

 

В селото се разправяше, че Страти имал угризение за болното дяте. Смятал, че госпокь го е наказал за неговите гряхове. Еннъж срещал в горъта Кирью Пушков от нашто село. Дал му злато да купи полиляй за цръквата. Киро зел парите, ма не купил полиляй. Страти пак дошъл в село и заставил Киро да купи тва, дето му е поръчал. Киро Пушков действително е подарил полиляй на цръквата, ма дали е било с негови, ли със Стратиюви пари — ня знам, ня съм сигурна.

 

Разправяха, че да дойде Стратия да коли жена си, била виновна майка му. Кя го нашла в Уграш и му казала да се върне, че Яна ходи с чузди мъжья, та дано се върне. Ма той се върнал, та си зел златото, пък от хайдутлукът не се оставил.

 

От майка помня, Пагона Гайдармова се казваше, че Стратито като тръгнал хайдутин, най-напреш отишъл на дядовът егрек. Дядо

 

 

10. Вж. СбНУ, 57, с. 251.

 

158

 

 

се казвал Тодор, бил преселен от Звездец, след като турили границата на Босна. Звездец останало в Труцко. Дошъл Стратия на егрекът и казал на дядо да му даде пари, ли ше го заколи. Дядо ня се уплашил. Рекъл му: „Знам, че ти е гладен гъзът (да прощаваш), ми земи двя овце и ми се маглосвай от главата!” Страти бил дядова пора. Щерката му бе колкото майка. Майка бе родена през 1882 г. Стратия в селото не се връщал. Млого бели направил и българската полиция го търсила. Оттатък границата пък го търсела труцката полиция. Дето Страти се явил на Яна в Анхяло, майка ми го разправяше така: „Фатила се Яна на хорото. Къкто играела, някой я тупнал по рамото: „Бабичко, ти како правиш на хорото?” Яна познала гласът на Стратито. Обърнала се да го търси, ма той се скрил в навалицата”. (Т. П.)

 

В разказа на Радка Карчева срещаме различие за месторождението на Страти и неговата жена. Заблудата идва от това, че Дуденово е в землището на село Ново Паничарево. „От майка знам, Керана Христова Джиметрова се казваше, че Страти бил от с. Ново Паничарево. Оженил се в Крушевец и там се преселил. Имал двя дяца, момче и момиче. Дъщеря му я помня. Беше глухоняма. Идваше в нашето село да преде и тъче на чузди. Дядо, майчин татко, имал колиби на Дуденово. Веднъж запалил едно сухо дърво и легнал покрай него. Дънерът изгорял, клоните се строполили и го притиснали. Немало кой да го чуе и му помогне. Минали хайдуткето и го чули. Измъкнали го и го занели на платнище до колибите. Родителите му и жена му го излекували с пресни кожи. Оттогава дядо и Страти станали побратими. След вряме изчезнали”. (Р. К.)

 

„Татко, Георги Куршумов, бил сват със Стратито. Минавал понякога край колибите ни на Махмукьово. Казвал на татко да тръгне с него. Татко тва вряме бил млад, млого силен, но не се съгласил. Бил женен. Първите му дяца били родени. Пък той бе кротък човяк. Не можеше да граби и убива. От татко помня как Стратито и хората му убили трима души. Единият бил бирник, двамата — стражаре. Тва вряме нашто село било още в Турско. (Разказът се отнася за времето от 80-те години на XIX в. — б. а.) Идели от Заберново на коне. Вървяли по пътеката на Казанската ряка. Пречакали ги хайдуткето и като наближили — стреляли. Бирникът и един от стражарето съборили на място. На третия убили само конет. Фатили го. Зели пари, колкото носели и подкарали живия турчин. Нашли един чаталест габер. Разтворили и двата клона и помежду им напъхали главата на турчина. Ходили, къдя ходили, върнали се подир енна неделя. Нашли чувяка жув. Нарягали го на парчета и го заровили. Татко един пъкь ми показа габерът, дето се мъчил чувякът.

 

159

 

 

Казанска ряка пряз сушави години пресъхва. Имаше в нашето село един Димо Куртов — мой връстник. Енно лято бил на 14—15 години (1915—1916), запланил овцяте край Казанска ряка. Била пресъхнала. Няколко кози лежали до един голям камень в сухото корито на ряката. Отишъл Димо да ги прибере и видел, че са изровили пари. Викнал татко си. Нашли заровено злато и сребро. Сетне хората разправяха, че тява пари били заровени от Стратито”. (С. К.)

 

„За Стратито съм слушала от татко — Панайот Митрев Клъвков и от Керана Христова Джиметрова от с. Звездец. Татко разправяше, че Стратито върловал ту в Турско, ту в Българско. Четата му турците разбили при село Урумбеглия, Бунархисарско. Ограбили един човяк и легнали да спят в една избуяла ръж. Било през пролетта, май месец. В нивата ги открила потерята. Спасили се с бягство и се разпръснали. Един от разбойниците се явил при стадото на татко в Бръшлянското землище, местността Голям пазлак. Стоян се казвал. Целият бил изпокъсан и бос. Казал на татко да му даде храна, навуща и цървули или ще го убие. Татко му дал каквото поискал. На тръгване хайдутинът му казал къде има заровени пари, да иде да ги извади. Отишъл татко след няколко дена на посоченото място. Разровил с овчарския си нож. Извадил нанизани на конец няколко бели меджидии, навярно свалени от шията на момиче или жена. Меджидиите стрували колкото била цената на едни цървули и навуща.

 

От Керана Джиметрова зная, че семейството на Стратито живеело в село Крушевец. Той ги изоставил. Скрил си името и се преселил в град Габрово.” (К. М.)

 

„Маноль, един от дружината на Стратито, бил дядо на мъжа ми. Родом бил от с. Дерекьово, Лозенградско. Една от сестрите му била майка на Герман Домузов, бежанка от с. Дерекьово, живееше в нашто село. Имал и друга сестра в село Богданово. Маноль останал вдувец с двя дяца. Енното пренесъл пряз граница и го оставил пре сестра си в Богданово. По-малкото, Радка се казвала, го гледала майка му в с. Дерекьово. Тва вряме той бил хайдутин. Една вечер се пребрал пре майка си и дятето. Заптии затропали на вратата. Маноль грамнал дятето и избягал пряз задната врата. Донесъл го в с. Звездец при Стоян Жангазата, който бил ятак на Стратито. Стояновите дяца умирали и той зел да гледа дятето на Маноле. Оттогава на Жангазата се задържали три дяца. Двяте умряли голями. Останала само баба Стана Патоковица. Когато Радка била на 5—6 години, майката на Жангазата, баба Тодора, я завела в габракът пре челебиювцим бахчата. От горъта излягъл човяк и казал на дятето, че той е неговият татко. Извадил Маноль от чантата си шепа елтъ-

 

160

 

 

не и дал на баба Тодора, задето гледа дятето. Дал още енна шепа и хи завил в престилчицата на Радка. Заръчал да хи пазят, за га хи дойде вряме за женилка. Когато Радка станала на 14—15 години, Жангазата започнал да я жалатова. Искал да я умори, та да останат парите на него. Енна сутрин съседите чули, че Радка писка. Жангазата я извел от къщи гола, вързал я за енно дърво и почнал да я бие. Дотърчали баба Тодора Чурявковица и баба Марина. Баба Марина се развикала: „Срама немаш ли, бре Стояне! От бога грях немаш ли!” Оттогава Жангазата не биел повече Радка. Но когато се оженила, не хи дал парите, оставени от Маноль хайдутинът. Радка се оженила за Тодор Карчев, бащата на моя мъж Никола. При раждането на първото им дете, на Никола, Радка умряла. Дядо се оженил повторно.

 

В началото на трийсетте години дядо орял в лъката на Ковач. Дошъл пре него чувяк с карта. Казал му, че близо до извора има пещера. Входът ѝ бил запушен с камъни. Дядо му отговорил, че имало такава камара с камъни, но той я пренесъл, защото му пречела при оране. „Ти си зел заровеното злато!” — казал му човекът с картата и се заканил, че ще го убие. Дядо немаше златни пари. Имаше шест дяца. Когато се женеха, на никого немаше да даде златна пара. Ако е имало в пещерата пари, скрити от Стратито, човекът с картата ги е прибрал. Обвинил е дядо, за да може лесно да ги пренесе.

 

През въстанието 1903 г. турците запалили селото. Изгоряла и къщата на Жангазата. След Хуриета през 1908 г. мъжът на Жангазовата щерка построил нова къща на старото място. Когато дюлгерето правели изкопа, изровили човяшки глави. Същите дюлгере строили и къщата на татко. Казали му, че тва са черепи на хора, заклани от Стратито и заровени в дома на Жангазата”. (Р. К.)

 

Страти и хората му не са оставили следи след себе си. Не са потърсили и децата си. Крили са се от турските и българските власти. Скрили са следите си от познати, съселяни и от близките си. През времето на Стратиевото хайдутуване народът от България и българите отвъд границата са имали ясна представа какво е борец за свобода. Известни са им били идеалите и делата на революционерите отпреди Освобождението. По техния пример и опит са действали организаторите и участниците в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]