7. ЧУМАТА ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ И ОТРАЖЕНИЕТО Ѝ ВЪВ ФОЛКЛОРА НА СТРАНДЖАНЦИ
Болестта чума е позната от древността, но ясно описание за нея се среща от III в. на н. е. [1] Чума е върлувала от древни времена по земите ни. Знае се, че епидемии от чума са върлували както в Цариград, така и в цялата Византийска империя и съседните номадски страни.
През 451 г. „чумата на Атила” се разнесла с нашествията на хуните. Поради слабо населените пространства, чумата се появила само там, където ордите са нападали и опустошавали. Друга известна голяма епидемия е от 542 г. от времето на Юстиниян. „Юстинияновата чума” причинила смъртта на половината от населението в европейската част на Византия.
Третата епидемия (не е изключено да е имало и други, но за тях няма данни) е била епидемията по времето на император Константин V Копроним (740—775). Тя започнала през 747 г. и траела около 20 години. Вероятно нейното постепенно изчезване се дължало на забраната от императора да се посещават манастирите и се обожават иконите. Иконоборството косвено допринесло да намалее директното заразяване и разпространение на чумата.
През тези ранни епохи болестта се пренасяла обикновено от Изток с керваните, идещи със стоки от Индия, Персия и други страни. Чума носили и източните народи, воюващи с византийците. Императорските воини при завръщането си донасяли нежеланата гостенка в столицата, а оттам тя се разпространявала в европейските владения чрез войниците и доведените пленници [2].
Чумните епидемии продължили и след създаването на българската държава.
От 1238 до 1839 г. по българските земи, т.е. цели 600 години е имало с промеждутъци чумни епидемии. Ако се съберат годините,
1. Танев, Ив. Инфекциозни болести. С., 1948. с. 319.
2. Срв. Тантилов, Хр. Исторически дашш и хронология на чумните епидемии в България. Терапевтически месечник. 1942, 51—52.
128
през които е върлувала болестта, ще се получат почти 200 години, през които са починали около 4 милиона души, без да се смятат умрелите от други болести, от войните, от неплодородията и последиците от глада, които не са вземали по-малко жертви. А чума не е имало само в България. Тя се ширила в цяла Европа. От XI до XIV в. е имало 32 епидемии. Но тази, която е оставила най-страшни спомени е чумата, появила се през 1334 г. Тя е обиколила цяла Азия и се явила в Европа от 1347 до 1351 г. Само в Европа взела 25 милиона жертви от всичко 105 милиона население. Същата епидемия в Азия изморила 23 милиона. А през 1720 г. по време на епидемията в Марсилия загинали 40 хиляди души [3].
Данните за периода 1238—1838 г. са според румънски и руски хроники, но от 1300—1400 г. няма сведения за всички години. Възможно е и през тези неспоменати години да е имало епидемии. Данните говорят, че през 1/3 от този период в България и на Балканския полуостров е имало епидемии. Те нарушавали обичайния начин на живот на населението. Като се прибавят към това и войните, нахлуванията на татари, заробванията на турци, разбойничествата на еничари и по-късно на кърджалии, и други социални напасти, се получава картина на разорение, изтребление и унищожение. Удивително е как нашите прадеди и деди са успявали да възстановяват разорените домакинства, да се занимават със земя и занаятчийство и най-важното да създадат семейства и да отглеждат многобройна челяд. Благодарение на жилавостта и издръжливостта, на раждаемостта и на народностното съзнание българският народ успявал да устои и да надделее над нещастията, изтребленията и смъртта, които съдбата му е изпращала непрестанно, та останал да съществува като отделна етническа единица [4].
За една от чумните епидемии споменава и К. Иречек: „На следната година (1795) избухнала чума, която изморила повече турци, отколкото българи.” [5] От това може да се направи изводът, че българите са ползвали многовековния опит в борбата със страшния бич и са вземали предпазни мерки, докато мюсюлманите, отдадени на фатализма, пасивно са посрещали идващата смърт.
Според изследванията на Д. Маринов върху народните вярвания, всички болести, които идат било по човека, било по добитъка, са зли духове, които са създадени само да го мъчат и да му причиняват зло. Някои от тия духове наказват хората за техните грехове.
3. Срв. Пак там, с. 51.
4. Срв. Пак там, с. 24.
5. Иречек, К. История на българите. С., 1978, с. 530.
129
Между всичките тия лоши духове и болести на първо място е чумата. Тя е жена, която вечно живее и пътува по света с тефтер, получен от бога, в който са записани имената на човеците, на които трябва да вземе душите. Понякога в тефтера е записана само бройката на обречените и чумата преценява на кого трябва да вземе живота.
В народното творчество чумата се нарича „черна”, „огнена”, защото отдето мине облича всичко в черно, пали, гори и оставя след себе си само пустиня. Вярвало се е, че от чумата може да се спасиш и да я умилостивиш, ако къщата, дворът, кошарите и оборите бъдат почистени. С появата на чумата преставали всякакви кражби. Особено е пагубно, ако се открадне от вдовишка или сирашка къща. По време на „чумаво” не се вземат намерени на пътя скъпи предмети и златни пари. Чумата е особено отмъстителна към нечестни търговци, лихвари, хайдути, разбойници; към прелюбодейци, осквернили брачния чертог и изневерили на съпрузите си.
При слух за наближила чумна епидемия къщата се измазва с прясна хума. Къпането се извършва с изпепелена и залята със силен оцет хума. Чумата се движела само по пътища и друмове. Избягвала горските пущинаци, затова по време на епидемии хората търсели спасение в гората. „Чумата бяга от шумата” — гласи народната поговорка.
Наред с подготовката и обредите във всеки дом се изпълнявали и общоселищни приготовления и обреди с магическо въздействие.
Под влияние на вековния страх от чумата е създаден и неин празник — св. Харалампий, ден през февруари, в който се празнуват и извършват специални обреди в чест на чумата [6].
Съществувало е и поверие, че св. Харалампий успял да запуши в едно шише чумата и по тоя начин да спаси света. Понякога тя се измъквала оттам, нападала хората, но светителят успявал отново да я улови и затвори в шишето. Св. Харалампий (10 февруари) в България се смята за покровител на децата, предпазва ги от шарка, а на неговия ден се раздават питки, намазани с мед [7].
Наред със спасителната сила на св. Харалампий срещу чумата странджанци вярвали, че тя е „затворена в стъкло от ингилизинът”:
„От майка помня и от съседката ни Митра Барантиева в с. Звездец, родена в село Пирок, Лозенградско, че чумата престанала да
6. Срв. Маринов, Д. Избрани съчинения. Т. 1. С., 1984, с. 282, 283; Т. 2. С., 1984, 118-120, 611.
7. Тантилов, Хр. Цит. съч., с. 192.
130
върлува, след като ингилизинът я уловил и я затворил в стъклено шише. Шишето запушил с оловена запушалка. От време на време чумата избива запушалката и излиза навънка, но пак я ловят и затварят в шишето.” (К. М.)
„За предпазване от чумата и други тежки епидемии се извършва един много сложен обряд под названието „заораванье”. Накратко описан, тоя сложен обред се извършва така: намерят дърво близнак и от него правят ярем, воище и рало. Събира се желязо от девет каази и от това желязо се прави палежник. Палежникът се прави нощно време, в потайна доба от двама ковачи близнаци голи. Намерят се два юнеца или вола и двама братя също близнаци. Тия близнаци заорават селището, т.е. правят около цялото селище три бразди във вид на кръг. Понеже се предполага, че селото някога ще бъде голяма, то заораването става нашироко. Тоя обред се е запазил само, когато върлува чума и холера. Ако заорат селото, чума не може да мори това село.” [8]
Заораването е ставало при заселване на селището или когато се чуе, че идва чумна епидемия. Освен в „заорано” селище, чумата не могла да влиза и мори хората там, където има кучета съботници и стопаните на селата са самовили.
Придвижването на чумата ставало от село в село, но от песни и предания се разбира, че в Странджанско тя винаги е идвала от юг, от близките до Мала Азия селища и главно от „Стамбола”, средиземноморски кръстопът и граница на два континента. Пренесена по море или от пътуващи търговци, епидемията се развихряла през най-горещите и сухи дни на лятото. „Разшетала се, разбесняла се като чумата в ягус.”
Във вярванията на странджанци чумата е млада жена с дете, макар че често се преобразява в „стара баба”, „църна циганка”, „църно циганче”, когато ходи да „проучва” селата и градовете на записаните в тефтера ѝ жертви.
Фантастично звучи легендата за чумата от с. Бръшлян, Бургаска област, дошла от последната епидемия през 1834—1838 г. Преданието е продиктувано от К. М., внучка на Стойна, „приютила” в дома си чумата и малкото ѝ дете.
Чумата дошла в селото и хората почнали да се разболяват и умират. Стойна спяла сама в къщи с малкото си дете. Мъжът ѝ бил овчар в планината. Една нощ сънувала, че в къщата дошла чумата, едра жена с пеленаче в ръце. Влязла през залостената врата и каза-
8. Маринов, Д. Избрани произведения, т. 2, с. 611.
131
ла: „Булко, Стойно, флизам във вътрешната къща! Дятето ми ше спи в къделките. Дорде ня ти се обадям, да ня препаряш къдя тях, че ше те фате, пък ут мене утнимало нема!”
Цял месец чумата върлувала из село. Стойна не ходела край къделките. Един ден като шетала край огнището, чула пак гласа на чумата: „Булку, Стойно, флизам във вътрешната къща да си повиям дятето и да го нахраня. Ти излезни на пътет да вардиш куга тръгне Тудуракь Ганузлията за Гьоктепе! Къту гу видиш, че иде да ми викнеш: „Лельку, Тудуракь тръгнува!” Мъ дъ ня седиш уде вратата! Дъ гледаш да си уде долният кът дъ ня те засуганем! Къту излегнъ от къщи, ела пудире да ме изпроводиш!”
Излязла Стойна навън да чака Ганузлията (пътуващ амбулантен търговец от с. Ганус на Бяло море). По някое време Тодоракь се задал на кон. Стойна отърчала в къщи, застанала на долния кът на огнището и викнала: „Лельку, Тудуракь тръгнува!”
Чула Стойна как кошницата с къделките се търкулнала. Вратата на вътрешната къща се отворила самичка. Стойна усетила, че покрай нея профучала като вятър чумата. Хукнала след нея да я изпроводи. В това време Тодоракь бил „фатил пътет” към Гьоктепе. Както си вървял, конят му се навел, сякаш са му турили голям товар на гърба. Подскочил и ха да събори ездача си от гърба, хукнал в тръс по пътя.
На другия ден хората „веке ня умирали”. Донесли хабер от Гьоктепе, че там дошла чумата и почнала да мори гьоктепци.”
В една приказка — „Момчето и чумата”, разказана от Петър Торов Ников от с. Заберново през 1940 г., народното вярване за чумата е по-обогатено от всеобщото в страната. Чумата има мъж и не едно, а много деца. Живее в гората далеко от хората. Наред със задължението си да мори човеците, тя има и свои семейни грижи, които да я отклонят от ежедневната ѝ „работа”.
„Една майка имала само едно пестено момченце. В селото хми работела чумата. Уплашила се майката за дятето си. Сложила му в торбица хлебец и го пратила в гората да се крие.
Вървяло в горътъ момченцето и стигнало до енна полянка. Там видело един црън човяк с църно орало и църни волове да оре. Видял орачът момченцето и му махнал с ръка да иде пре него.
„Къдя ходиш, момченце, самичко в тъва пуста гора?”
Разправило му момченцето, защо го е изпратила майка му в гората. „Момченце, я съм мъжът на чумата, кя нема да те удари, защото си ме видело!” Върни се в село и кажи на майка си да те дигне посред нощ. Ще се качиш на най-високото торище в селото и ще се провикнеш: „Тодоро! Тодоро! Тодоро-о-о!” Чумата ще слезе при
132
тебе и ще те попита защо я викаш, а ти ще ѝ кажеш: „Стига си морила хората, че децата ти оголяха!”
Върнало се момченцето в селото. Разказало на майка си какво му се е случило. Кя го дигнала по средя нъш и то като се качило на най-високото торище, викнало три пъте на чумата. Изляла чумата при него и то казало: „Стига си морила хората, че децата ти оголяха!” Чумата рекла: „Поди ми донеси един копач!” Описала с въглен дръжката на копача и пак казала на момчето: „Ше подеш да го хвърлиш в най-дълбокия вир на ряката, дето никой ня ходи!” — и се изгубила. Момченцето отишло до ряката и хвърлило копача в най-дълбокия вир. Останало живо и здраво до дълбока старост [9].
Както е далечно времето на чумните епидемии по нашите земи, така е стара и широко разпространена фолклорната тема за „църната чума”. Почти еднаквите песни по всички краища на страната може да се обяснят с притока на населението от район в район, от бягствата, предизвикани от нашествия, разбойници, кърджалии, болести, глад, от публикувани и непубликувани фолклорни материали за специфичните странджански песни и легенди.
Песента „Чу ли, Гьорги ле, разбра ли” с положителност идва от времето на последната чумна епидемия (1334—1838) В нея се говори за Георги Ланджов от „Гръцкото село голямо” (днешно с. Индже войвода). Там все още съществуват фамилии със същото име, а и песента се отличава от по-древните песни.
Чу ли, Гьорги ле, разбра ли
чумата, Гьорги изляла,
редума по врет селата,
та е чумата стигнала,
в Гръцкото село голямо,
стигнала и кондисала,
у Гьоргя, у Ланджовчето...
Ударила чумата и младата му къшница, и до две мъжки дечица. Скрил се Георги и се заключил в дома си, но не успял да се спаси. Престорила си чумата гласа на Георгювата стара майчица. Излъгал се Георги, та отворил и чумата го ударила.
Чумата е бедствие, страшилище, от което бягат, укриват се, търсят спасение всички хора. В две от странджанските песни чумата е изход, избавление, „отнимало” от тежкия, непоносим живот.
9. СбНУ, 57, 1983, с. 893, 894.
133
Бялели платна момите,
в ряхата на белянката,
църна се чума зададе,
сичките бягат към село,
към село пря майките си,
пък Станка бяга към гора,
към гора пря църна чума,
и си на чума думаше:
— Земи ме, чумо, земи ме,
земи ме да се отнемъм,
че веке ми се потресе,
пустата чузда работа,
чуздата хурка да преда,
чуздата копань да копам,
чуздите ниви да жена,
чуздите платна да бяле!
Чума на Станка думаше:
— Подръж ми, Станко кончето,
тефтерет да си извадя,
да видя писана ле си!...
(СНП, № 1)
„Не била писана Станка в тефтерет” и срещнала отказ от безкомпромисната изпълнителка на канона — „Ти не си, Станко, писана!” Чумата не е в състояние да облекчи тежкото положение на определените „òтбуга” да страдат. Може би затова песента за Станка и чумата се изпълнява в минути на безизходица и пълно отчаяние.
Когато записвах песните на Плума Димитрова Абаджиева от с. Кости (родена през 1894 г. в с. Цикнихор, останало в пределите на Турция) ми разказа тягостна случка, свързана с тая песен.
„Когато ни изпъдиха от Тракия през 1913 г., нашето семейство и голяма част от селото ни Цикнихор се заселихме в с. Кости. Бяха минали 7—8 години. Немахме си наши ниви. Добитъкът ни бе малко. Работехме на чуздо, чузда копань, чузда жетва, чуздо прело. То день женехме на един баир. Бях млада, силна, гласът ми ехтеше като камбана. Сигурно съм се изморила или чуздата работа ми е дотегнала. И у нас в Цикнихор през лятото се претрепвахме от работа, но не ни тежеше, нали си бе наша. Чуздата работа много тежи. Викнах, та гласът ми се понесе по баирите, „...земи ме, чумо, земи ме, земи ме, да се отнемъм...” На срещния баир женеха поповата нива. Там женела и попадията. Наскоро беше погребала две момичета от тежката болест, от охтиката. Чула ме попадията, че пея за
134
писаните в тефтерет на чумата „двяте попски дъщери”, че като се разврядило майчиното хи сърце. Докато свършат жетвата по цял день женела и плакала. Оттогава все се пазя да запяе тая песен. Спомня ли си песента, все гледам разплаканата попадия!”
За чумата се моли и я очаква една друга Станка. Грабнали я от просторната и волна планина и я запокитили „средя морето, средя едъта” — на малък остров да пали маяка и сочи пътя на гемиите от Стамбула до Одеса. Новото си положение Станка приема като заточение, робство, чувства се във вериги и вижда спасението си само в смъртта.
Ти като седиш, Станче ле, тука на пътет,
тука на пътет, Станче ле, на кръстопътет,
средя морето, Станче ле. средя ядъта,
ти ня ле виде, Станче ле, ти ня ле виде,
колко гимийки, Станче ле, отук минаха,
колко нагоре, Станче ле, колко надолу,
надолу къдя Адеса, Станче ле, надолу къдя,
надолу къдя Стамбула, Станче ле, надолу къдя!
— Двяста нагоре, байне ле, къдя Адеса,
триста надолу, байне ле, къдя Стамбула,
моя е майка на Стамбул, моя е майка,
млого хи здравья носите, млого хи здравья,
чула се чума в Стамбула, чула се чума,
нека я майка прякупи, нека я майка,
в кутия да я захлупи, в кутия да я,
на мене да я прооди, на мене да я,
да ме изяде, изпие, да ме умори,
да се от море отнемъм, да се отнемъм!
(Л. а., запис от К. Б.)
Понякога на чумата се приписват противоречиви качества. Тя е жестока, безкомпромисна, когато трябва да изпълни писаното „òтбуга”. Видяла страданието на ударената и умираща Рада, чумата седнала до главата ѝ и с женска милозливост ѝ подала водица. Трогната от този жест, Рада помислила, че сърцето на чумата е омекнало. Моли я не за себе си, а за либето си Стоян, млад овчар. Ала молбата ѝ останала без отклик:
...млого си, Радо хубава,
яла си, Радо, глупава,
докато Стоян ударям,
135
девекь овчаре ше минат,
и десетият млад Стоян...
(СбНУ, 57, с. 111)
Моментно проявената ѝ милост се стопява, за да изригне в нова ярост — покосява девет овчари и десетия — млад Стоян.
Вестта за чумата се разнасяла от село на село. Повечето песни започват с разгласения страх: „Чу ле, Гьорги ле, разбра ле, че се чумата задала...”; „Чула се чума в Стамбула”; „Запалил се е Стамбулът”. Тоя страх е карал хората да се подготвят за идващата епидемия. Почиствали къщи, дворове, обори, кошари. Бягали в гората. Поначало странджанското скотовъдно население е прекарвало топлите месеци от Гергьовден до Димитровден в уединени колиби, малки чифлици сред планината. Там били нивите и кошарите на отделните стопани. Жените, децата и старците се връщали в селото, щом реколтата от ниви и стада е била напълно прибрана. Тая откъснатост е помагала за по-трудно пренасяне и разпространение през горещите летни дни на епидемии. Болестта се пренасяла от пътуващи търговци, с посещения на големи селища, с връщане на скеледжиите — работниците по пристанищата.
Епидемията е била оприличавана на внезапен пожар, на огнена стихия:
Селото ни се запали,
от четерите краюве,
не е горяло от огънь,
ми е горяло от болес,
от болес от църна чума
(Л. а., запис от К. М.)
В песните за селища със смесено население винаги се е правела разлика, прокарвала се граница между народностни и верски различия. При болестни и природни бедствия различията между „гюзелим, гюзел кадъни”, „църноки гръцки кокони”, „хубави бели българки” изчезват. Пред всеобщата беда всички са станали равни — „Горките моми стамболки”.
Запалил се е Стамбулът,
от четерите краюве,
не се запали от огънь,
ми се запали от болес,
от болес, от църна чума.
136
Горките моми стамболки,
горките моми хубави,
тие се по двя ловяха,
та се в морето фърляха,
та се морето затлачи,
къкто есенес с шумата...
(Л. а., съобщена от К. М.)
Общоразпространената песен „Мъртъв брат отвежда сестра си при майка ѝ”, послужила на Пенчо Славейков за създаване на баладата „Чумави”, се е ползвала някога с голяма популярност в Странджа. Само в СбНУ, т. 57 има публикувани два варианта. Това са една от друга по-хубави балади. Едната е записана в с. Българи, а другата в Малко Търново. В песента от с. Българи сестрата на деветте братя е Дойка, Дойчица, а другата от Малко Търново — Донка, Дончица. И в двете песни деветият брат е Коста. Малкотърновският вариант е съобщен от един изключителен носител на фолклор — Тодор Николов Карагеуров. Неговият девети брат е търговец, който обикаля всички села и навсякъде има свой „конак” — приятели и място за нощуване. Само в „далечна Велона” няма свои приятели и иска с женитбата на Дончица, да създаде роднински и делови връзки. Ако предположим, че родината на песента е Странджа, може да се предполага за пространствените търговски връзки на странджанските търговци чак до Адриатика. Може да се предполага, че началото си тая песен носи от времето на Първото българско царство.
В СНП, № 6, с. 20 героите от песента са Костадин и Касатка:
Имала майка, имала
до деветима синове,
и енна щерка Касатка.
Касатка са я искале,
пряс девекь села в десето,
Касатка плаче ня рачи,
брат хи Костадин думаше:
— Земи го, сестро, Касатко,
девекь си браткя имала,
до деветима касапья,
по един пъкь да дойдеме,
девекь са пъте в година,
два пъте да се повторим,
137
Кя се Касатка ожени,
пряс девекь села в десето.
Като Касатка излязе,
чумата в кьщи флягнала,
та си измори, измори,
до деветина синове,
остана сал е майка хми ...
(СНП, № 6, с. 20)
В митическите песни в противоборство със злите сили винаги има щастлив изход за човека. След много борби и мъчения доброто надделява. В песни с чумна тематика има само страх, безизходица от епидемията и най-същественото, предопределение, писаното „òтбуга”, съдба, която не може да се отмени или отложи. Лек и сила, която да победи чумата няма. Даже господ, създал я за да я ползва в своя изгода, е стряскай и заплашван от чумата. Безкомпромисността и ѝ дава право и сила да се противопостави на създателя и господаря си.
... като се задала чумата,
господ от далек ѝ се заканил:
— Чумо льо, моя сестро льо,
за толкоз ли те проводих? —
Чума на бога думаше:
— Я не ме спогувай, боже ле,
и твойта душа ше зема! —
Че са господ уплаши
та се подслони под листо
на лапад, на горчивио [10].
В песенните варианти на „Чума у Караджови” срещаме дълбок размисъл за човешко безправие, за хванатия в юмрук народ от божества и земни господари. Има нещо недопустимо, абсурдно за садизма над хората. Подобна безнаказана жестокост може да се върши само от бога и от пълновластните господари над роби: „за-правил господ* сараи”, „господ е кале заградил”, „господ манастир заградил”, „заградил господ мостове през море”, „заправил господ стълби до небо” и всички тия строежи „все от чувяшки кокальля” [11],
Госпокь е кале заправил,
и кале, и манастире,
10. Срв. Българско народно творчество. Т. 4. 1961, 309—341.
11. Срв. Пак там.
138
все от чувяшки кокальля,
кокальлята му ня стигат,
за манастирски кубета,
за цръквенските пенжурья,
госпокь чумата проодил,
чумата и хульлерата,
у Караджови да поде,
да поде и да удари,
негови девекь синове,
негови млади снахици,
и дремните му унуки
. . . . . . . . . . . .
Караджа на дор стояше,
и си чумата молеше:
— Поди се, чумо, забави,
за два ми, за три денове,
да си тайфата посбера,
да си поядем, попием!
И кя му чума отпусна,
та си пояли, попили,
сичко изяли пропили,
дорде чумата да дойде.
Караджа на дор стояше,
Чумата иде удолу...
( Л. а., запис от К. Б.)
Тоя „госпокь”, създателят на най-страшното си творение — чумата, я изпраща да мори навред и му набавя „качествен” строителен материал за довършване на започнатите божи сараи, църкви, манастири; за закръгляне благополучието и комфорта на божеството или заместника му на земята. С костите на деветимата млади синове, на девет млади снахици и дремните им дечица ще си „дотъкми” божието благополучие ...
Откъде идва тая песен, разпространена по цялата ни страна?
Чумата е върлувала от заселването ни на тази земя, но човешкият бунт към властниците е от времето на зародилите се социални неправди; от времето на жестоки пълновластни робовладелци и феодали, градили щастие и благополучие върху човешките страдания и живот. Величието, блясъка и разкоша на дворци, храмове, крепостни стени са изграждали с кръвта и костите на безправните. Омилостивяването на божествата е ставало не с курбан от отделен човек, а от цели семейства и родове. Така и благодатта на христи-
139
янския бог, настъпила сред българските земи и племе е с цената само на петдесет и два болярски рода [12]. Спокойствието и редът в завоюваната от османците ни родина настъпили с обезлюдяването на цели райони, с прогонването на българите от родните им огнища, с ислямизирането на цели области покорни раи, за да се възцарят правдата и мирът под сянката на аллаха и падишаха. Всеки нов властник идва със самочувствието на месия, срива всичко старо, та върху руини, кръв и кости да изгради собствената си правда. Целият тоя безкраен човешки гнет народът е увековечил във фолклора. Безизходността ог игото на обожествилите се властници е равностойна на неизлечимостта от чумната зараза.
След така отреденото „бъдеще” на Караджа и цели народи, на обречените не е оставало нищо друго, освен в измолените от чумата няколко дни да изядат, изпият и пропилеят всичко, събирано и отработено с черен труд през годините, така както със замах се пропилява и животът им.
12. Срв. История на България. Т. 2. С., 1981. с. 218.