Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази

Панайот Маджаров

 

6. ОСИНОВЯВАНЕТО

 

 

Още от малки на децата се внушава, че трябва да пораснат, да се оженят и те да имат деца. Това е вложено и в прастарите благословии, повтаряни при раждания, кръщения и при всички подходящи случаи: „Да порасте, да се задоми и отгледа пълна къща дяца!”; „Да остарее, да побелее, да дочака внуци и правнуци!”

 

Наред с мечтата за задомяване у девойката и юношата кълни и желанието за голямата радост да създадат потомство. Стремежът към първата любов е равностоен на мечтата „за първа рожба, мъжко дятенце”.

 

Влюбването, взаимното привличане много често идва от един поглед, от една дума, от един далечен ек на овчарова свирка. Тя чака неговата свирня, която може да различи от десетки овчарски кавали. И чула неговия зов, оставя всичко — недовършена работа, дома с мириса на босилек и шибой, двора с отрупани от цвят овошки, нежността на близките си, за да хукне през ливадите при него.

 

Мете мома дорове,

кавал свири в лъгове,

фърли мома метлата:

— Мети, мале дорове,

сбирай, булко, сметове,

я ше пода в лъгове,

там да видя кой свири...

 

Кога ще се върне? Тя сама не знае — след седмица, след месец или година? Когато любовният порой се е уталожил в нежни грижи към „мъжко дятенце”...

 

Мале ле, да ме чакате,

до една до двя недели,

ку ня на двяте, на трите,

на трите, на четерите,

кога до крава с теленце,

пък я с мъжко дятенце!

   (Л. а.)

 

108

 

 

Сама мома престанала,

престанала, преслядила,

по планина от хорото,

та остави болна майка,

болна майка, болен татко,

девекь браткя във тевница,

десетият на бесило...

   (СНП, № 298, с. 171)

 

Стремлението към либето и любовта е стремеж към семейството и продължение на рода. „Под името семейство ние разбираме мъж и жена с деца или без деца. За да стане семейство, трябва момъкът да се ожени за мома, да стане сватба. Веднъж сватбата станала, момъкът става човек, мъж, а момата — невяста, булка, жена. Двамата правят семейство и са повикани да ядат „сол и леб наедно”, да събират дом и къща и въдят „челяд” [1].

 

„Да има рожба от сърце” е главната цел на женитбата. Много пъти обаче „господ не дава” и съпрузите остават без деца. В този случай те вземат хранениче — чуждо дете, и го осиновяват. Някога, а и сега, когато някое семейство ще вземе хранениче, гледа да го вземе от същата задруга, после от същата влака, което е много близка роднина в туй семейство, което го взема за хранениче. Когато няма такова семейство, тогава се прибягва и към чужди влаки, чуждите задруги и чуждите семейства.

 

Детето се дава само в случай, ако е умряла майка му, т.е. ако е цяло сираче. Ако е умрял баща му, детето е половин сираче и никога не се дава за раньениче. Освен туй детето, което ще се даде за раньениче, трябва да е много малко, та да не помни никак първите си родители и роднини. Когато се взема дете за раньениче от чужда влака, ще се гледа да бъде от добър сой, добра къща и предпочитат да е момче.

 

Когато се донесе детето в новата за него къща, ще се повика свещеника и той ще му чете молитва като му „гужда” и ново име. Това ново име на раньеничето се дава по волята на кръстника и новия баща на детето, в присъствието на всичките му роднини. След това става едно малко угощение и от тоя момент новото дете — раньеничето — се счита като същински член на тая нова влака, задруга или семейство и бракът между раньеничето и някого от тая влака, задруга или семейство не се допуска по никакъв начин, защото на него се гледа като същинска рода. Туй е то осиновяването

 

 

1. Маринов, Д. Избрани произведения. Т. 2. С., 1984, с. 316.

 

109

 

 

някога. Трябва да се забележи, че такова прекръстване остава само, ако раньеничето е от чужда кръв, а не от същата влака. Раньеничето вече става същинско чедо на съпрузите и никой от роднините не смее поне да натякне някога на раньеничето, че то е чужда кръв.

 

Има и други случаи, когато съпрузите вземат раньениче. Съпрузите си имат деца, но умират и нито едно не може да оживее. Това доказва на родителите, че те нямат „късмет” в своя рожба, затуй трябва да вземат чуждо чедо, та дано покрай него се повърне късметът им в техните си.

 

В действителност случаите са многобройни, дето след такова осиновление на чуждо дете на същите съпрузи са се нараждали куп деца, от които нито едно не е умирало. Такива случаи поддържат тая вяра в народа” [2].

 

Наред с това, че децата са моралната връзка между съпрузите, едно селско семейство е било без материална перспектива, ако липсва помощта на подрастващите деца. Затова докъм 20-те години на XX в. е било като правило бездетните семейства в странджанските села да осиновяват по две деца — момче и момиче. Затова още от 6—7-годишна възраст децата са били помощници — момчетата в кърската работа на бащите, а момичетата в домакинството на майките.

 

Лишеното от деца семейство носи своята морална болка. На бездетното семейство се гледа като на непълноценно. На такива съпрузи са поставяли тежки епитети — „яловци” (яловица, яловец). Семейната трагедия от бездетството е тема в редица странджански песни. Вярвало се, че силната, несподелена любов между двама млади може да доведе до доживотно бездетство и у двамата. Само взаимното опрощение (прошка, прощинья) между двамата може да „развърже” създадената магия. Цяла балада са създали странджанските певци за несподелената любов между Станка и Никола. С характерното встъпление, че любовта им започнала от „малки доро голями”, но когато дошло време мечтите да станат реалност, Станчето се разболява. Никола ходел край болната си любима да я успокоява. Станкините родители се опитват да внушат, че даже и да оздравее, дъщеря им ще остане с недостатък:

 

...Никола често честяше,

над Станкините възглавья,

Станкина майка думаше:

— Холам, Никола, Никола,

 

 

2. Пак там, 511–512.

 

110

 

 

стига ни, холам, дохода,

кя Станка нема да стане,

ма и ако стане Станчето

кя ше хи кусур остане...

 

Оздравяла Станка, разболял се Никола. Сега Николовите родители отбиват Станкината привързаност. Убедени са в лошия край на сина си, но проявяват загриженост и за Станка. Съветват я да се омъжи за друг, от друго село.

 

...на нас ни Станко, казаха,

че ти слюбнице доходат,

слюбнице от Стоилово.

Глави се, Станко, жени се,

Никола нема да стане...

 

Ала след Станкиното омъжване идва и Никеловото оздравяване и женитба.

 

...девекь години минале,

й двамата дяца немале,

на десетата година,

Станка се в село върнала,

кя на пъкь срещна Никола,

Никола нищо ня рече,

Станка Николум продума:

— Подай си, Колю, ръкъта,

подай я, да я полюбе,

и да ми дадеш прощинья,

дано си дяца имаме!

   (СНП, № 144, с. 121)

 

Случайната среща, взаимното опрощение ги освободили от магията на несподеленото чувство и чудото станало.

 

В потвърждение на поговорката „На сиромах госпокь саде дяца дава” в песни и предания бездетните са винаги материално благополучни. На тоя фон трагедията им изглежда по-ярка.

 

Що си кахърна, Настя,

и касафетна,

дале си гланна, Настя,

яле си жанна?

— Нито съм гланна, Павле,

нито съм жанна,

 

111

 

 

ми съм кахърна, Павле

и касафетна,

че си немаме, Павле,

òтсърце рожба,

òтсърце рожба, Павле

мъжко дятенце!

— Утре тръгнувам, Настя,

за Цариграда,

ше ти донесъм, Настя,

от елтънь дяте,

от елтънь дяте, Настя,

от срèбро люлька!...

   (СНП, № 213, с. 175)

 

Главната героиня в песента е попаднала в богатска къща. Взели са я да украсява дома и подслажда ежедневието на имотния стопанин. Той не страда от липса на деца. Красивата жена е и съпруга, и дете, на която може да удовлетворява скъпите капризи. За него нещастен можеш да бъдеш само когато си гладен и жаден. Но идва денят, когато „куклата” се разбунтува. Натрупаният заряд от неизразходвана майчина нежност се отприщва в озлобление и проклятия.

 

кат го люляла Настя

и му я пяла,

нито погука дяте,

нито проплака,

. . . . . . . . . . . . .

— Опустяло ти, Павле,

от елтънь дяте,

от елтънь дяте, Павле,

от срèбро люлька,

кога не ми е, Павле,

òтсърце рожба,

òтсърце рожба, Павле,

мъжко дятенце!

 

От тоя разрив не може да се очаква нищо хубаво. Спасението на семейството ще дойде само със собствено или осиновено дете. Майчинското чувство е по-силно от получения без усилия разкош. Песента е донесена от бежанците на с. Дерекьово, Лозенградско. Но тя е имала свои варианти и в северните села на Странджа, останали след 1913 г. в пределите на България.

 

112

 

 

....опустяло ти, Стояне,

тоето златно дятенце,

и люльката му сребърна,

кога си немам, любе ле,

òтсърце мъжка рожба,

кога заплаче, любе ле,

да го развия, повия,

и да го туря да суче,

на дясна гърда, любе ле!

   (СбНУ, 57, № 1014, с. 513)

*

... пуста, опустяло,

ой, Сарала Петре,

тойто кукла дяте,

дяте ялтьнено,

люлька сребърена!

Нали не ми си е,

рожба от сърцето,

„маю”да ми рече,

„маю”още „татко”!

   (СбНУ, 57, № 1013, с. 532)

 

В цитираните песенни варианти авторите са създали възможност за разрешаване на семейната драма, но в песента „Петър Маргирки думаше” се разкрива непоправима трагедия от липса на деца, от недостиг на пълно житейско щастие. Изчерпаното търпение на съпруга да получи дете от жена си го тласка към непоправима жестокост.

 

Петър Маргирки думаше:

— Булко, Маргирко, Маргирко,

Маргирко, ялувице ле,

гиди повниш ле, знаеш ле,

когато бяхме лефтери,

ти беше клето сираче,

пък я бях чуздо яргатче,

под енна стряха стояхме,

енни не капки капяха,

та че се зехме двамата,

от нишо нищо немахме,

. . . . . . . . . . . .

 

113

 

 

Даде ни госпокь, Маргирко,

от сичко млого иманьня,

саде си енно немаме,

ни мъжка рожба, ни женска,

Маргирко, яловице ле,

млада ле да те оставям,

ле млада да те погреба?...

 

Още от третия стих се разбира, че някогашната привързаност между съпрузите се е превърнала в омерзение. За обичаната в миналото жена е останала само най-черната обида — „яловица”...

 

Младите и амбициозни бедняци с присъщата българска упоритост постигнали възможното материално благополучие. Но само натрупаното „иманьня” не е достатъчно на забогателия мъж. Липсва му най-човешката радост — децата. Празнотата се подклажда и от оскърбеното мъжко самолюбие. Пред общността не само съпругата, но и той е яловец. Изчерпаното търпение да се покаже завършен щастливец го довежда до престъпление, достойно да остане в песните. Така ли се е случило или преминала през много майстори песента е дошла до нас като отражение на зверска жестокост?

 

Темата за закланата невеста не е само странджанска, но е намерила място в странджанския фолклор с чувстващото се гръцко влияние в именната система — Маргирка. Донесена е от бежанците на с. Дерекьово, Лозенградско.

 

Дългоочакваната бременност е настъпила. Но вродената срамежливост и страхът от „урочасване” не са позволили бъдещата майка да сподели радостта си. Заслепеният от нетърпение и ярост съпруг не е успял да проумее и казаната му алегория:

 

...имаме златна ябълка,

ката година цветила,

цветила, ня завързала,

тъва година цветила,

цветила и завързала...

 

Стигнало се до непоправимото. Подсилена е и жестокостта на престъплението. Убийството се извършва не от освирепелия съпруг, а от наемен убиец — брат му касапина.

 

...сваляй си булко, булното,

за друго було бакюво!

— Коли ме, стрико, та мълчи,

кога ме, стрико, заколиш,

 

114

 

 

заколиш, да ме разпориш,

да видиш вътре шу има!

. . . . . . . . . . . . .

на сърце лежат двя дяца,

стрико си люто кълняха...

   (СНП, № 197, с. 161; срв. Маринов, Д. Жива старина, т. 2, с. 501, 502, 503, 512)

 

Два варианта за закланата невеста има и в СбНУ, 57. Единият е записан в с. Граматиково, № 1015, а другият в с. Заберново, № 1016.

 

Вариантът от с. Граматиково „Иван на Добра думаше” е изработен от ъгъла на ревността. Иван знае, че хубавата му невеста след дълги очаквания е станала „трудна — дятелна”. Поддал се на мълвата, че тя е „трудна от другок”. В песента от с. Заберново е вложено нещо ново от другите варианти. Жестокостта е възмездена. Платеният убиец — касапинът е покъртен от несправедливото обвинение. Подобно на дявола, който „носел в края на опашката си малко справедливост”, касапинът заколил и брата си — несправедливия съпруг.

 

..кат я стрико хи заколи,

той хи сърцето разрята,

нàсърце лежат двя рожби,

двя рожби, двя близначета!

Той пре брата си отиде,

та му главата закърши,

закърши и я отряга!

    (СбНУ, 57, № 101)

 

Прастарото разумно решение на бездетството в семейството е осиновяването. Но в странджанското фолклорно наследство има нещо нетрадиционно, което може да се срещне в небългарските художествени произведения. В приказката за „Лозенградските бей и беица” бездетството се решава с компромис между съпрузите. Взаимно се съгласяват да пробват с друг мъж и друга жена. Ще установят дефекта у единия, но и ще се сдобият с дългоочакваното дете. И тука създателят на приказката се е съобразил с „безкомпромисния християнски морал” — героите са мюсюлмани [3].

 

 

3. Срв. Маджаров, П. Лъжите на Шарон. — Български фолклор, 1989, № 3.

 

115

 

 

Традиционното разрешение си остава осиновяването. Бездетните съпрузи осиновяват още от млади години чуждо дете, обикновено момче, за да ги гледа на старини. Осиновяването е свързано с вярване и за собствена челяд: „Отгледай чуждо, да ти даде господ свое”. [4]

 

Вземането на чуждо дете притъпява трагедията от липсата на собствени. С осиновяването се смекчава драмата от бездетството и се спасява живота на осиротеното. Вярвало се, че изкупването на „плътски грях” у бездетните е осиновяването.

 

Лошите жизнени условия и продължителното робство в тоя край са причина за повече осиротявания, отколкото са могли да поемат осиновителите. Харизването на сираци в друго село е имало преимущество за запазване на тайната. Даването в чужд дом на сираци е ставало, когато детето е било в „непомнеща възраст” — до 3 години. Отраслите деца ги прибирали родственици или ги оставяли в семействата на по-възрастни братя и сестри.

 

В темата за сирачеството и осиновяването най-често се разглеждат случаите за вземане на чуждо дете. Но в песни и приказки не са забравени случаите на отглеждане на сирачета от близки роднини. При това решение децата са расли в средата, в която са били родени. Но в тия песни и разкази случаят с осиновяването е някакъв фон за разкриване на друго събитие:

 

Остана Вълчо сираче,

от денет от молитвите,

та го леля му гледаше,

леля му яловицата,

та стана момче голямо,

двадесте и двя години,

и го леля му оглави...

   (СНП, № 196, с. 160)

 

Остана Станка сираче,

без майка Станка, без татко,

та я бакю хи изгледа,

бакю хи и булката хи,

та стана мома голяма,

на осемнайсе години...

   (СНП, № 14, с. 27)

 

 

4. Вакарелски, Хр. Етнография на България. Т. 2. С., 1977, с. 457.

 

116

 

 

За селищата в района на Малкотърновско, присъединени към България през 1913 г. е характерно, че близките на сирачето са предпочитали да го дадат оттатък местността Босна, в старите предели на България. В своите селища, все още под робство, са се чувствали несигурно. Поне на сирачето да се създадат условия за по-сносен живот.

 

В спомените на някогашните странджанци срещаме разкази за подобни „харисваньня” в селата Крушевец, Извор, Богданово, Бургас.

 

„Маноль хайдутинът от Дерекьово, дядо на моят мъж, като останал вдовец, харисал едно от децата си в Богданово. Другото в нашто село — на Стоян Жангазата. Изгледаното от Жангазата момиче е било майка на мъжът ми”. (Р. К.)

 

„Като умряха майка и татко през 1902 година мене ме зе да ме гледа стрико Никола, че бях голяма — деветгодишна. Сестричката ми Тонка беше на две години. Харисаха я в село Крушевец”. (К.В.)

 

„Когато умряла леля в Звездец, оставила три сирачета. Най-малкото зели майка и татко. Другото харисали в Крушевец. Първото било 15—16-годишно момче. Останало си само в село. Израстна и се ожени, но през Балканската война го убиха”. (К. М.)

 

В бездетните семейства са вземали по две деца — момче и момиче, докато в семейства със собствени деца са нямали избор на полово разнообразие. К. М. си спомня за две семейства, осиновили момче и момиче в Звездец, две в Евренозово, три — в Малко Търново, две в Бръшлян.

 

Д. Маринов изброява два случая за вземане на „хранениче” — когато семейството няма свои деца; когато има деца, но те умират — и вземат чуждо, за да задържат собствените си. Според информаторите от Звездец, Бръшлян, Евренозово е имало и други случаи на осиновяване.

 

„Родителите ми Керана и Георги Джимертови се оженили през 1905 г. Бях първото им дете. Второто, пак момиче, се родило и умряло. Човек от М.Търново, на когото умряла жената и оставила бебе на няколко дена, научил, че майка е кърмачка с умряло дете. Донесъл го и я помолил да го гледа 15—20 дена, докато намери къде да го хариса. Взела майка дятето. Минали месец, два, бащата не идва. Дошъл след време и казал, ако го върнат ще го хвърли във Велека. Свикнали родителите ми с дятето и го оставили. След това имали още осем деца, от които останахме живи три момичета и две момчета. С Едрю бяхме шест деца. Той порасна, ходи войник и се ожени. Родителите ми му направиха къща, дадоха му ниви, чифт, овце — всичко каквото се дава на младо семейство. След години дошъл да го търси родният му баща. Останал самичек. Тогава се

 

117

 

 

сетил за изоставения си син. Молил го да го приеме. Едрю му казал, че си има родители и не го познава”. (Р. К.)

 

„Помня и случка от Малко Търново. Поп Сава Шаренков имаше 7 деца. Отишли с попадията на погребение в с. Стоилово. Умряла жена с 4—5 деца. Най-малкото тригодишно момиченце. По-големите деца хленчели, а най-малкото се късало от плач. Попадията го прегърнала и му казала, че ще го вземе на нея момиченце. Попът се обърнал учуден и с поглед ѝ казал: „Тоите ня ли ти стигат!” Дошло вряме да си ходят. Пре попадията дотърчало детето и се фатило за полите ѝ. Прегърнала го попадията и се качила с детето в каруцата. Изгледали го с другите 7 деца и като станала голяма я оженили в Бургас”. (Р. К.)

 

„Родителите ми имаха шест щерки. Починала сестрата на майка ми , вдовица от съседно село. Оставила три деца. Последното момиченце на две години. След погребението най-малкото се вкопчило за врата на майка ми. Не искало да се отдели от нея. Взела го със себе си. Татко се надявал на момче, а майка му донесла седмо момиче. Отгледаха я. Растяхме заедно. Бях голяма, когато разбрах, че не ми е родна сестра. Когато се омъжи, родителите ми направиха така, че да не се чувствува разделена от другите им шест дъщери”. (К. М.)

 

„Татко Вълчо Димитров Куртов бе роден в Бръшлян. Останал сирак на 5—6 години. Отгледали го Пройко и Пройкя Пееви от нашето село. Овчарувал им от 10-годишна възраст. Когато станал за женене, Пройко Пеев му направил къща. Дал му ниви, чифт, овце, крава и кобила. Майка се казваше Елена Куртова. Имала много деца, но бяхме останали пет. Четири момчета и я. През 1927 г. двамата с брат ми Димитър бяхме задомени. В село дойде майчина сестра от село Богданово с малко бебе. Умряла снаха ѝ, жена на най-големия ѝ син. Леля бе вдовица. Имаше още четири или пет малки неотгледани дяца. Тя се оженила в Богданово, когато избягали през въстанието 1903 г. Търсили осиновители в Богданово и съседните села, та дошла чак до нашето село. И тука не намерила кой да го земе, та отишла в Малко Търново. Било празничен ден. Застанала пред църквата с дятето. Като излягнат хората от цръква дано някой се смили да го земе. Спряла се само енна жена. Видела го и казала: „Ми то горкото бере душа! Що да го зимам за грях!” Върнала се леля пак пре майка. Татко си бил в къщи. Като видел бебето и баба му, казал на майка да го земе и да го отгледат. Къкто са изхранили пет, така ше изхранят и шесто. Я още немах мое дяте. Като разбрах, че майка си има бебе, зарадвах се. Ходях да ѝ помагам. Там замръквах, там осъмвах. Зимах го и у нас да го гледам. До

 

118

 

 

година дойде и мойто. Помагахме си с майка енна на друга. Растяха моите дяца. Растеше и Станка. Родителите ми изжениха по-малките ми братя. Остана им Станка. Бяха щастливи, че си имат в къщи момиче. Доживяха да я оженят и отредят. Когато умряха и дойде вряме да се делим, какото получиха големите, това дадахме и на Станка. Никой от братята ми ня продума, че на Станка не ѝ се пада от наследството”. (З. К.)

 

„Мъжът ми Георги Тодоров Бояджиев е бил осиновено дяте. Роден е през 1892 г. в Малко Търново. Умряла майка му и оставила три сирачета момченца. Най-малкото било Георги, немал и двя години. Изглежда е немал близък човяк, майка негова ели на умрялата му жена. Децата останали на негови ръки. Мъжка ли работа да върши, дяца ли да гледа. Най-малкото харисал на Тодор и Бърза Бояджиеви от Граматиково. Тодор и Бърза си имали три момченца. През 1893 г. върловала сипката, сипаницата. За няколко дене погребали и трите дяца. Тодор бил селски мухтарин. Ходел често до Малко Търново. При енно ходяньня видел на улицата малко дяте да пълзи в прахът. Само по опъснена, непрана ризка и главата му келева, цялата в струпи. Попитал Тодор чие е тва дяте. Показали му къщата. Казали му, че майката умряла и оставила три сирачета. Намерил Тодор бащата и го попитал ше му даде ли най-малкото, дето пълзи в праха. Съгласил се бащата. Тодор префърлил багажът си в единият дисаг, турил в другият дятето и метнал дисагите на конет. Като стигнал в село викнал на Бърза да види какво ѝ носи. Изляла Бърза и като видела дятето, писнала. Молила Тодора да върне келевото дяте одето го е зел. Тодор хи казал да го вниса в къщи и да го гледа. Тва дяте хми е късметет. След Гьоргя децата станали шес. Като пораснал Гьорги работеше в съседно село. Изглежда дядо е угадал, че скоро ше умре, та го викнал да си дойде. Да остане и поеме цялото стопанство. Той да е стопанинът в къщи и да се грижи за най-малкия си брат. Другите бяха вече женени. Наскоро починаха и дядо, и баба. Гьорги пое грижата за най-малкия си брат. С негова помощ той завърши и средно, и висше образование. Братята и сестрите му го имаха като истински най-голям брат. Не помня от Гьорги да е казал дума, че е живял и расъл в чуздо семейство.

 

Баба, лека хи пръс, разправяше как измрели и погребали първите си три дяца. Оторехме ли дума за болни дяца, кя все тва разправяше и плачеше. Преди да дойде болестта в Граматиково, дядо съновал сънь. Ходел низ гората и срещнал циганка — копанарка. Попитал я на български къдя е тръгнала, кя не отговаря. Запитал я на труцки, кя пак мълчи. Тогава я попитал на влашки. Кя му отго-

 

119

 

 

ворила, че е тръгнала за Граматиково, ма не е копанарка, ми е калажийка. Там ше калаиса на попът хараннята, пък на Тодора трите сахане. В село пяехме и песен от тва вряме. Пееше се по жетва. Сигурно баба първа я е изпяла и изплакала болката си:

 

Тодор на Бърза думаше:

— Сноща лошав сънь съновах,

че съм се в гора изгубил,

и ме циганка срещнала,

та ме за пътет попита,

къдя е Граматиково,

пък я циганки продумах:

„Циганко, църна лингурко,

мари, къдя си тръгнала,

в Граматиково да ходиш,

без хурки и без вретена,

ли да ни плашиш дяцата!”

Кя ми циганка отвърна:

„Не съм Тодоре, лингурка,

лингурка и копанарка,

ями съм калажийката,

в селото ше калаисвам,

в селото и колибите

най-напреш ше калаисвам,

на попът харанията,

Тодурум трите сахане!

. . . . . . . . . . . .

Ня била калажийката,

ми била сипаницата,

та си осипа удари

цялото село децата,

най-напреш сипка осипа

на попът попадията,

и Тодоровите дечица,

и трите дяца момченца,

и трите в еннъш погроби!

   (Л. а. — запис от К. Б.)

 

„Роден съм през 1892 г. в село Бяла вода. Баща ми Георги Недялков и майка ми Бърза Цифондарева имаха четири деца. Бях най-големият. Следващите са раждани през две години: Тодорка — 1894 г., Марула — 1896 г., Янко — 1898 г. До нашта къща в Бяла вода в южната част на селото имаше друга по-голяма къща. В нея живе-

 

120

 

 

еше униформен турчин с три жени и седем дяца. По-късно разбрах, че къщата е служила за митница и жилище на турското семейство. В село учих до трето отделение. През 1903 г. стана въстанието. Ма преди да дойде въстанието, татко изчезна от къщи. Питахме майка къде е татко. Отговаряше ни, че единият бивол се изгубил и татко отишъл да го търси. В деня на въстанието дойдаха комити. Стана престрелка. Майка ни скри в обора, иззидан от камък. Имаше и полиция, но заптиите избягали преди да дойдат комитите. Татко го немаше. Той бил в село Паспалово в четата на Гьорги Кондолов. Когато казаха, че турците идат, хората почнаха да бягат. Майка впрегна колата. Натвари каквото можа и качи децата в нея. Тя водеше биволите, пък аз карах. Стигнахме в село Урумкьово, сега Индже войвода. Селото бе препълнено с бежанци от близките до границата села: Бяла вода, Звездец, Бръшлян. Живеехме в един обор за добитък. Татко там ни намери. Там ходих през зимата в четвърто отделение. Като изпролети се преместихме в близкото село Кайрякьово, сега Крушевец. Настанихме се в стара съборена колиба. Сламеният покрив капеше. Мазилката по плетените с пръст стени — изпоронена. От всички страни капеше и духаше вятър, а нашата къща, здрава и топла бе само на 10—12 километра през границата. Не ни пускаха да се върнем в родното ни село. Татко бе много слаб и непрекъснато кашляше. Бе към края на април. Той легна на легло. Казали на майка да го отведем в Урумкьово при енна баба да му „ляе елаво” (олово). Качихме го в колата и го отведох при бабата. Тя ми каза да го връщам, защото татко бере душа, та да си умре в къщи пре нас. Когато стигнахме в местността Падалото, татко каза да спра колата. Почна да повръща кръв. Рече ми да разпрегна биволиците, да ги вържа за колата и да бягам в Крушевец да доведа майка. Когато дойдахме с майка, татко бе умрял. Край него локва съсирена кръв. Останахме на майчини ръки четери сирака. Майка даде Марула в Бургас 7-годишна в някакво семейство да им вагюли дятето. Марулка непрекъснато плачела, та майка отиде в Бургас да я види. Тогава немаше шосе, пътувахме пеша по горски път. Върна се майка с Марулка, прежълтяла и изморена. Легна болна и за седмица умря. Останахме четери кръгли сирака. След погребението се пребрахме в къщи сами.

 

Сутринта преди да сме се събудили, вратата на колибата се отвори. Влезе Тодор Попов, преселник от с. Звездец и още трима души. Всичките те били от общинската управа. Цяла нощ мислили какво да направят с нас, сираците. Това разбрах по-късно, когато пораснах. Тодор Попов ми каза, че ме взема у тях. Тодорка ще вземе дядо Дапчо, Марулка ще върнат в Бургас. Янко бе на пет годи-

 

121

 

 

ни, него го взе баба Иова. Така се разпръснахме на четери страни, на четери чузди къщи. Но всяко бе пре добри хора с покрив над главата.

 

Тодор Попов ме отведе у тях. Беше още ерген. Наскоро се ожени. Родиха му се едно подир друго осем деца. Аз бях деветото, най-голямото. Никога не съм се чувствувал отделен. Както се грижеха за техните деца, така се грижеха и за мене. Баба попадия, майката на Тодор, се грижеше за мене като за собствен внук. Като свърших училище им пасах прасетата. Никога с нищо не мога да се отблагодаря на това семейство. Девет години бях при тях. Не ме отделиха от техните деца нито с храна, нито с дрехи, нито с работа, нито в спане. Преди да тръгна в казармата, преготвиха ме и изпратиха както изпрашат всички войници в селото. Заминах с цялата група новобранци. След 25-дневно обучение в 24-ти Черноморски пехотен полк в Бургас ни изпратиха на фронта. Оттам се върнах с едно око. Пак бях в семейството на Тодор Попов. Помогнаха ми да се оженя и създам семейство. Народиха ми се 6 деца. Отгледах ги, изучих ги и изжених. Сега имам дванайсет внука...

 

Сестра ми Тодорка до 16 години живя у дядови Дапчови.Ожени се и живя до 90 години. Марулка до 15 години бе в Бургас. Сетне си дойде в село и се ожени. Живя до 85 години. Янко бе при баба Йова. Когато порасна, отиде в Бяла вода в татковата къща. Там ореше татковите ниви. Ожени се, имаше деца и живя 82 години. И брат ми, и сестрите ми ме изпревариха. Сега иде и моя ред”. (Н. Ц.)

 

Осиновяванията в с. Крушевец, за които си спомня, ни разказва Тонка Георгиева Петкова: „Калинка и Георги Копардакови осиновили момиченце Донка от с. Бръшлян. Към 1915 г. оженили Донка за Атанас Варналиев. Имаха момиченце Марулка. Донка и Михаил Георгиеви — без деца, имаха осиновено момиче от горните села Звездец или Бръшлян. Анастасия се казваше. Анастасия и Стоян Начеви имаха свои три-четири деца, но осиновиха момченце от с. Ново Паничарево — Янчо.

 

На Ирина и Илия Андонови през 1945 г. умира единствената дъщеря от туберкулоза. Отишла Ирина в село Вършило да търси сираче за осиновяване. Намерила братче и сестриче — кръгли сираци. Искала да вземе момченцето, но сродниците казали, че искат да дадат двете деца на едно място. Върнала се в Крушевец да пита мъжа си. И двамата отишли във Вършило и довели двете деца, Манда и Пею. Бахчованови си взели сираче от Стоилово. И още две-три семейства си взели сирачета от сиропиталище.” (Т. П.)

 

От разказа на Тонка Петкова и от разказите на другите информатори се разбира, че с намаляване броя на децата във всички семейства и осиновителите са се ограничавали с по едно дете.

 

122

 

 

В спомените на Кера Маджарова, Радка Карчева, Злата Катеркова докъм средата на 40-те години в с. Звездец, Бургаска област, с население близо 600 жители и 129 семейства е имало 22 семейства, отгледали 24 чужди деца.

 

Посочените два характерни случая на осиновяване от Д. Маринов тука се разширяват в четири:

 

— две семейства без деца осиновили по две сирачета, девет семейства без деца осиновили по едно сираче — това са били предимно млади за времето семейства;

 

— шест семейства, на които умирали първите деца, осиновили по едно сираче;

 

— пет семейства със свои израсли деца осиновили по едно сираче.

 

От разказа на Тодорка Балева научаваме, че в с. Бръшлян с около 80 семейства и близо 300 жители до 1940 г. е имало 10 семейства с 14 осиновени деца. От тях само две семейства са били без деца. Останалите 8 семейства са имали от 4 до 6 деца.

 

Броят на осиновителите е зависел не от бездетство и материално благополучие, а от голямата им човечност, от развитото чувство да помагат на страдащите. Подобни чувства могат да се породят у хора, познали страданието и нищетата. На подобни изпитания селата в Странджа са били подложени векове наред. Само за периода 1877—1923 г. с. Звездец е претърпяло 5 тежки катастрофи: погромът от бягащите през района турски войски и черкези през 1877 г., превърнали селото в пепелище; пожари и кланета през въстанието в 1903 г.; пожари и кланета през 1913 г.; жертви и епидемии през войните 1912—1918 г.; погроми през бунтовете от 1923 г.

 

За размириците (бозгунлуците) от по-далечно време има много останали спомени и песни:

 

...найдах децата самички,

във пепелът си играят,

в стомната пепел туреха.

— Ми де е, леля, майка ви?

— Сноща с майка легнахме,

сега без майка станахме,

лошави хора минале,

майка от къщи забрале...

   (Л. а., запис от М.К.)

*

когато беше бозгунлук,

бозгунлук, бозгум година,

 

123

 

 

майка ме в гора фърлила,

та ме е нашла евряйка,

нашла ме, изгледала ме...

   (Л. а., запис от К. М.)

 

Претърпели толкова страдания, хората са ставали чувствителни и към мъката на ближните. Грижата за собствените и на съседите деца е ставала обща. При спасяването и осиновяването на беззащитния детски живот се разкривали най-човешките характери. Затова в семейства с много деца са казвали: „Дето шес, там и седем” — и са прибавяли към собствените си и едно бедствуващо. Защото от подобна добрина не е трябвало да чакат отплата „от небото”. Тя ги е сгрявала тука на земята, докато „склопят очи”.

 

В песни и предания почти липсва темата за синовна неблагодарност спрямо осиновители. Има една песен от въстанието 1903 г., в която се говори за оскърбен баща — осиновител:

 

...ня ли те холам изгледах,

от малки деня сираче,

ня ле ти къща направих,

ня ле ти ниви отделих,

ня ле ти купих биволья,

ня ле ти гледам жената,

жената, дремните дяца...

   (СНП, № 302, с. 249)

 

Това е песен, разкрила страшна трагедия. Осиновеният племенник е принуден по силата на революционната клетва да накаже човека, от когото е получил най-добър пример по човечност. Осиновител и осиновен са в безизходност: синът е уверен в невинността на баща си, а трябва да изпълни поставената заповед. Бащата приема безропотно наказанието, за да запази в тайна вината на другия си по-голям син.

 

Тайната на осиновяването е била задължителна, но на практика тази задължителност се е спазвала от разумни съседи, съселяни и роднини. Имало е традиция осиновителите „един ден”, когато осиновеният е достатъчно зрял, да му кажат истината. Но почти винаги се е случвало детето да научи много по-рано от „определения срок и ден”. Тогава са настъпвали лоши дни за родители и деца. Не само добротата, но и наслоеният житейски опит е помагал за уталагане на развихрилата се буря, за да настъпи по-голяма обич и близост между страните.

 

124

 

 

„Осиновеното от родителите ми дете, Станка, беше 7—8-годишно. Веднъж със съседско момиче се скарали и сбили. В детската разправия се намесила и майката на съседското дете. В стремежа си да защити собственото си момиче, тя с груби думи казала на Станка, че е хранениче, осиновено дете. Добротата на майка извади от тая болка детето. Внезапното му сътресение послужи за по-голяма привързаност към родителите ми и към нас, по-голямата ѝ сестра и братя”. (З.К.)

 

Много трудно са се намирали осиновители за осиротели близнаци. Давали са ги в различни семейства. Оцелелите братя и сестри се срещали, когато пораснат.

 

„Имаше такъв случай в село Стоилово. Майката родила близнаци момченца и умряла. Едното осиновиха в нашето село, другото — в Калово. Когато децата станали 14–15-годишни, случайно се срещнали. Вълнението им било голямо, защото в сяко от двете гледало в насрещното момче свое копие. Родителите им били длъжни да разкрият тайната на осиновяването”. (Р. К.)

 

„Такъв случай имало и в с. Бръшлян. Първата жена на дядо Ангел родила момченца-близнаци и умряла. Едното харисали в М.Търново у Патроньовци. Другото харисали в Бургас. Малкотърновските осиновители дали момчето в католически пансион. То станало калугер. Отец Костадин му викаха. Възрастни, случайно се срещнали с брат си и разбрали, че са близнаци. Отецът е над осемдесетгодишен. Още е в Малко Търново. Другият наскоро починал от автомобилна катастрофа”. (Р. К.)

 

Използваната от Д. Маринов поговорка, че деца с умрял баща са „половин сираци”, а деца с умряла майка са „кръгли сираци”, е известна в цялата страна. Почине ли майката, матките деца и особено бебетата най-често са били харизвани. За да се запазят по-големите деца, овдовелите мъже са бързали да се оженят. Избързването с нов брак е грижа за сираците. Обединяват се усилията на двама, попаднали в беда, за да спасят децата си.

 

Така в един дом се събирали по 6—7 деца от „двя грънннни”. Към тях се прибавяли и природени. В подобни семейства децата са ставали 10—12.

 

„В нашето село имаше немалко семейства от втори брак с много деца: Цвятко и Йордана Карамихалеви — негови четири, доведени четири, преродени — три; Костадин и Кера Карахристови — негови четири, доведени три, преродени — три; Димо и Елена Куршумови, Тодор и Анастасия Трангюви, Тодор и Елка Терзиеви, Стоян и Мария Дудакови, Дачо и Стана Димитракиеви, Стоян и Мария Ходулови, Къдра и Петко Бахчеванови. Може и да съм забравила

 

125

 

 

някои. От Калово познавах едно семейство — Георги и Злата Маврови с негови три, доведени — пет и пет преродени”. (Р. К.)

 

Рядко „половин сираци” са били харизвани. Но ако майката на тия деца не се е омъжвала, съдбата им е била тежка.

 

Радо ле, снахо попова,

Радо ле, кани ли са не,

на госке да хми подеме,

в Гьоктепе на панагирет!

— Поди си, Петко самичек,

че ме Гьоктепе потрисе,

гато ме бяха цанили,

у Стайна Бахчуванката,

дятето да хи вагюля

. . . . . . . . . . . .

татка го турци заклаха,

майка самичка остана,

със осем дяца нàръки,

енно от друго по-дремни,

та че не майка разпръсна,

по чузди къщи яргаткя,

мене в Гьоктепе дадаха,

слугиня ихизмикярка,

у Стойна Бахчуванката,

дятето да хи вагюля,

утрин ме рано будеха,

и ме за ода пратаха,

от Кунде ода да нося,

със голям бъкъл нàрамо,

синжирет рамо дереше,

пък ме ногътъ болеше,

два натъртъка беряха...

   (Л. а., запис от К. Б.)

 

Майките не са имали сила да харизват децата си, макар че това „правило” е било прекрачвано. Случвало се вдовици да дадат някое от децата си на своя сестра, на брат, на стрико. Животът е показвал, че останалите при бедната и неспособна да подсигури нормален живот на децата си вдовица са изкарвали трудно детство. Въпреки че в народа е залегнало мнението „за зла мащеха” и „татко повторен”, срещано в песни и приказки, в повторилите семейства децата са били по-добре от даваните „по чузди къщи ергаткя”.

 

126

 

 

Мнението на разпитаните информатори е, че от познатите им, израсли в повторни семейства, не са слушали за лоши чувства между доведени, заварени, природени, между деца и повторен татко и повторна майка. Даже посочваха примери, когато повторните родители са завършвали живота си при завареници.

 

„Животът някога бе тежък. Немаше вряме за глезотии, ни за крамоли. Добро и скопосно бе семейството, което можеше да подсигури работа на децата си. След време, през четерийсетте години стана мода за малко дяца. Тогава и у повторните семейства децата станаха малко”. (Р. К.)

 

Опитът е показал, че най-подходящо отглеждане на децата е в семейна среда. Страданието от „полусираство” дава отпечатък за цял живот. Научаването, че си „чуждо” дете почти винаги става внезапно, при неприятна обстановка. Тогава изведнъж любовта и привързаността към родителите се превръща в отчуждение. Идвали са на помощ тактът, умението и здравият разсъдък, за да притъпят внезапно нанесената рана. „Майка е тъва, не дето те е родила, а дето те е изхранила” , „Родител е не който те е родил, а който те е отгледал”.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]